Православен речник

Речникът е дългосрочен проект, много от дефинициите се уточняват и допълват текущо. Възпроизвеждането и разпространяването на целия речник или на отделни статии в какъвто и да е вид е забранено.
© Pravoslavieto.com

ТЪРСЕНЕТО в речника е най-лесно с командата "Търси в страницата" в менюто "Редактиране" (Edit: Find on this page):
Или като натиснете едновременно CТR+F на клавиатурата и въведете думата или израза.
Ако нямате кирилица на компютъра, използвайте този кирилизатор.

Новодобавени статии към 18.04.2014:

     > Св. Илия Минятий. Св. Иларион Велики.  Климент Александрийски.

     > Мураториев канон. Понт. Синай. Синайски кодекс. Синайска пустиня. Хорив. Никомидия. Имп. Адриан. Митр. Григорий Цамблак. Митр. Иларион Доростолски.

     > Синедрион. Символически текстове (символически паметници) на Православната църква. . Констанцки събор. Искони.

А

Аборт - прекъсване на бременността, при което се убива детето, преди да се е родило. Библията казва: "Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те" (Иер. 1:5). При аборта се убива човешко същество. Съществуват поне две алтернативи на аборта: 1) предотвратяване на забременяването чрез въздържание или контрацептиви и 2) даване на детето за осиновяване. За християнина всички деца, включително и неродените, са ценни пред Бога и дар от Него. Дори в редките случаи, когато трябва да се избира между живота на майката и този на детето, решението трябва да се съобразява с факта, че се касае за живота на две отделни личности.

Абсида - виж Апсида.

Абсолют - своеобразно, пантеистично по смисъл разбиране на някои източни религиозно-философски течения за божеството като абсолютна безличностна реалност.

Авва - (на арамейски "отец") - 1) молитвено обръщение към Бог Отец. 2) Игумен или старец-подвижник. Извън речника: Старчество.

Августин Блажени Аврелий (354 - 430, чества се на 15/28 юни) - представител на западната патристика, преминал през манихейството, скептицизма и неоплатонизма. От 395 година епископ на Ипон (Северна Африка). Автор на  93 сочинения в 132 книги, сред които философско-исторически и богословски съчинения, проповеди и полемически статии срещу езичеството и ересите (манихейството, донатизма, пелагианството). Своите "Изповеди" започнал да пише като епископ в 397 година,  и те станали първи паметник на жизнеописание от изповедален тим, по чийто образец в последствие са написани много автобиографии. С "Изповеди" започнал и поврат в християнската мисъл към антропологичната проблематика. В съчинението си "За Божия град" (426 г.) развил християнската концепция за всемирната история, която приемал като резултат от божественото предопределение. Развил идеята на св. Амвросий Медиолански за двата града: "земният греховен град" (основан на любовта към себе си, довел до презрение към Бога), и "Божият град" (духовна общност, която се основава на любовта към Бога, водещ човека към презрение към себе си). Характеризирал държавната власт като "голяма разбойническа шайка", но все пак необходима. Неговите възгледи са един от източниците на схоластиката. До Тома Аквински (XIII в.) бл. Августин неоспорван авторитет в католицизма. Вж. също блажен; Блажени Августин.

Сергей Аверинцев - световноизвестен руски византолог, литератор и богослов, автор на над 700 труда - монографии, студии, статии, преводи на художествена, философска и богословска литература от старогръцки, латински, немски, френски, италиански, сирийски, коптски и др. Проф. Аверинцев е роден на 10 декември 1937 г. Завършва класическа филология в Московския държавен университет през 1961 г. От 1980 г. е доктор на филологическите науки. Член е на Европейската академия, на Световната академия за култура и мн. др. През 1995 г. получава наградата Lukas, присъждана за заслуги в разбирателството между народите, културите и религиите. Понастоящем (към 2002 г.) проф. Аверинцев преподава история на руската литература във Виенския държавен университет. На 9 ноември 1999 год. проф. Аверинцев бе удостоен и с титлата "Почетен доктор" на Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Архиепископ Аверки (Таушев) (1906-1976) – руски богослов, духовен писател, йерей на Руската православна църква зад граница, архиепископ. Роден в Русия, средното и висшето си образование получил в България (през 1930 г. се дипломирал в Богословския факултет на Софийския университет). Живял след това в Подкарпатска Русия, Белград, Австрия, Германия и (до последните си дни) в САЩ. Отличавал се с дълбоко и чисто православно световъзприятие. Оставил богословски трудове и духовни слова. Извън речника: Архиеп. Аверки.

"Авраамов дом" Фразеологизъм, който се използва в нашия език със значение много гостоприемно семейство; дом, където постоянно има радушно посрещани гости. Изразът води своя произход от библейския разказ за дома на патриарх Авраам. Праотецът Авраам бил много богат. Имал много добитък, сребро и злато (вж. Бит. 13:2). Той се отличавал с голяма любов към хората и винаги дружелюбно посрещал гости в своя дом. По особено достопаметен начин Авраамовото гостолюбие се проявило, когато Бог се явил на Авраам в дъбравата Мамре. Тримата пътници-Ангели са старозаветно свидетелство за троичността на Бога. Авраам помислил, че те са странници. Той изтичал да ги посрещне, поклонил им се доземи и ги поканил да се отбият в жилището му. След това богато ги угостил с пити от най-доброто брашно, с месо от младо и добро теле, с мляко и масло (вж. Бит. 18:1-8). Гостоприемството е добродетел, която високо се е ценяла сред близкоизточните народи още от най-древни времена. Тя се е възприемала като изява на вярност към Бога. Щедростта на Авраам към тримата пътници-Ангели е особено показателна в това отношение.

Автокефална църква (гр. avuto ­ сам, самостоен и kefavlh ­ глава) - напълно самостойна, независима църква. По-съществените й белези са: 1. цялостна организация; 2. по-голяма или по-малка хомогенна етническа общност в рамките на определена страна и църковна област; 3. право на самостоятелен избор и интронизиране на свой предстоятел; 4. право на свикване и провеждане на поместен събор и изработване на свой устав; 5. право на освещаване на миро; 6. канонизиране на местни светии и др.

В Православната църква днес има 14 автокефални Поместни църкви. От тях патриаршии са Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската и Българската; автокефални архиепископии са Кипърската, Гръцката, Албанската и Чехословашката, а автокефална митрополия е Полската. (Финландската и Японската църкви са автономни.) Затова "автокефален" не е израз на титлата на предстоятеля на поместната църква (той може да бъде наречен патриарх, митрополит или архиепископ в зависимост от местната употреба ), а на правото на пълна административна независимост, официално призната от всички църкви. Единството на Вселенската Църква е израз на разбирателство във вярата и любовта, а не на силата на една църква над другите. Между автокефалните православни църкви съществува йерархия на почит, която не се определя от броя на вярващите, а е изградена върху каноните и традициите. За пример може да послужи Вселенският патриарх в Константинопол. Въпреки че броят на вярващите в неговия диоцез през последните години бе свит до няколко хиляди, той продължава да бъде пръв между равни ­ чест, предоставена му, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския изток. ЦВ.

Агапа, мн.ч. агапи (от гр. "агапа" - любов) - "вечери на любовта". Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.

Първи споменава "вечерите на любовта" св. ап. Юда (ст. 12), а в следващите 3-4 века за тях често споменават отците и учителите на Църквата. Агапите са живо описани от Тертулиан в 39 глава на "Апологетика". Първоначално те имали строго религиозен характер, като най-важен момент било извършването на Евхаристията. Агапите символизирали също социалното равенство на членовете на общината и тяхното единение в Христа. По-заможните давали своя принос за препитанието на бедните, но и бедните давали своя принос или труд. На агапите всички целували ближния по челото, чели послания от други църкви и пишели отговори до тях.

С разпространението на християнството и увеличаването на общините обществените различия довели агапите да изменят своя характер. На някои места: те се превърнали в пиршество на богатите, при които псалмите, славославията и духовни песни от древни времена (вж. Еф. 5:19, Кол. 3:16) били заменени от музициране с лира, арфа, флейта и др. инструменти, което напр. св. Климент Александрийски укорявал. Другаде заможните християни постепенно прекратили участието си в агапите, но ги подпомагали, при което те постепенно се превърнали в своего рода благотворителни учреждения. Тъй като нерядко водели до безпорядък поради употребата на вино и нецеломъдреното поведение на някои участници, в по-късно време агапите били изцяло премахнати. Третият Картагенски събори (391 г.) постановил верните да говеят, подготвяйки се за Св. Евхаристия и затова Тя била отделена от агапите. Лаодикийският (340 г.) и Трулският (392 г.) събори забранили извършването на агапите в храма, лишавайки ги с това от църковно-религиозен характер. (Гангрският събор от 380 г. направил неуспешен опит да възвърне първоначалното им значение). В началото на V век агапите започнали постепенно да изчезват.

Агиографи (от гр. Agio ‘свят, свещен’ и grafi ‘писмено изложение’ ) - гръцкo название на последния раздел на Старозаветния канон, който еврейската традиция нарича Писания (ктувим или кетубим). В славянската православна традиция агиографите се наричат Поучителни книги (Учительные книги).

Агиография - богословска дисциплина, занимаваща се с изучаването на житията на светците, с богословските и историко-църковни аспекти на светостта.

Агиология (от гр. hagios - свят и logos - слово, учение) - богословска дисциплина, която изучава живота и почитта към светците с цел да установи типовете святост и духовните особености на светостта в богословски (и конфесионален), еклезиологичен, национален и исторически аспект.

Агнец (на слав. – ягненок, козленок, Изх. 12:3) - основното жертвено животно у евреите (1Цар. 7:9). Могъл да бъде овен или козел, но без дефект, едногодишен и от мъжки пол (Изх. 12:5). Агнец бил употребяван при жертвоприношенията още до Мойсеевия закон (Бит. 22:7). Иисус Христос е Божият Агнец. Господ наричал учениците си също така (Лук. 10:3).

Агнец Божи - символично название на Иисус Христос като предобраз на Отрока Яхве, който взел върху Себе си греховете на света и принесъл Себе Си в жертва за изкупление на нашите грехове.

Агнец Евхаристиен - средната част на просфората, която се изрязва при извършването на Св. Евхаристия. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Aгни Йога ("Йога на Огъня", "Учение на Живата Етика", "Учение на Етиката на Новата Епоха") - окултно учение, създадено от Елена и Николай Рьорих в периода 1924 - 1938 година. Създателите му твърдят, че учението им било дадено от тайствени "махатми", живеещи в Хималаите, в "Шамбала", които никой до сега не е виждал. Под "махатма" в учението им се разбира духовен учител, който владее окултните сили и съзнателно приема участие в "духовното" еволюционно развитие на Земята.

Агностицизъм - (от гр. а - "отрицание" и gnosis - "знание) - философско учение, което отрича възможността за познание на света. Терминът е въведен от естествоизпитателя Хъксли. Възникнал  като форма на скептицизма в древногръцката философия, агностицизмът е развит от философиите Юм и Кант.

Агностик - човек, който не вярва в нищо, което не се потвърждава с помощта на сетивните органи.

Агонистици (циркумцелиони) (от гр . agonistikos - способeн на борба; Христови или храмови войни) - християнска секта в Африка по време на римското владичество през IV-V век. Агонистиците били свързани със североафриканското движение на донатистите (религиозно движение против официалната църква и римското господство), които отричали всякакво съглашение с представителите на държавната власт в Римската империя. Към края на IV в. ереста добила форма на въоръжено въстание на селската беднота против състоятелните земевладелци. Агонистиците разрушавали езическите светини, а от християнските храмове гонели недонатистките клирици.

Ад (евр. шеол - пустота, гр. хадес - невидим, етим. "място, лишено от светлина") - подземното царство на смъртта (Бит 37:35, Чис 16:30, 33. Пс. 15:10; Откр 1:18; 6:8; 20:13,14), наричано също преизподня (рус. преисподня). Според вярванията на древните, адът е мястото, в което са душите на умрелите, които пребивават в забвение, без движение и звукове, не добри и не зли, без проклятие и благословия в очакване на вечния съд (Иов 10:21-22; 17:16; Пс. 93:17; Иер 32:17-32; 2 Пет 2:4). Гръцката дума "геена" означава също ад, но символизира само "адските мъки".

В християнското учение под ад се разбира състоянието на максимална отдалеченост от Бога, Източник на света; духовната тъмнина, т.е. особеното състояние на духовете (грешните души), които поради греха са лишени от възможността да виждат Бога и свързаната с Него светлина и блаженство (Иуда 1:6). Адът е място на вечни мъки за ония, които своеволно са отхвърлили милостта Божия. Бог желае да спаси всеки (I Тим. 2:4). Ужасът и безвъзвратността на състоянието на тези, които сами се отделят от присъствието на Христа (Мат. 7:23), е обрисуван като тъмнина, плач и скърцане със зъби (Мат. 8:12). Адът е обрисуван и като огнено езеро (Откр. 19:20), място на неугасващ огън и на неумиращ червей (Марк 9:43). Господ казва: "И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира и огънят не угасва" (Марк. 9:43, 44). Той провокира лицемерите с въпроса: "Как ще избегнете осъждането за в геената?" (Мат. 23:33) и Сам им отговаря, че Бог не е изпратил Сина Си в света, за да осъди света, а светът чрез Него трябва да бъде спасен. Идва Ден Съден и за ония, които са вкаменили сърцата си срещу Бога, има отредено място.

Адамитство - ерес, разпространена в България в средата на XIV век, според която хората се раждат равни, а обществените различия са дело на човека, а не на Бога. Според адамитството Адам е образът на съвършения човек. Адамитите не носят дрехи, защото смятат носенето на дрехи за белег на неравенство.

 Адриан – римски император, царувал от 117 до 138 г., имал склонност към суеверие и към тайнствени езически учения. Бил гонител на християните, но по силата на издадения от него едикт, ги подлагал на наказания само по формални доноси и след съд над тях. Макар че гоненията на християни, които извършвал, не били много продължителни, по време на неговото царстване са пострадали много християнски мъченици.

Адонай - едно от имената на Господ, употребявано често в Книгите на Стария Завет, напр. Ис. 40:10. Виж също: Имена Божии.

Акакия (гр.) - кожена торбичка с пръст, носена в лявата ръка от византийските императори в знак на смирение (пръстта сочи пьрвоизточника на човека, към който той се връща след смьртта си).

Акатист - от гр. Ακατιστος "akathistos", буквално "без сядане, т.е. правостоящ" - поетическо произведение (най-често хвалебни песнопения) за прослава на Иисус Христос, Св. Богородица и светиите, при изпълнението на които се стои прав. Акатистът е близък по форма до древния кондак. Състои се от 25 отделни строфи, всеки две от които, освен последната, образуват смислено звено. Докато древният кондак се състои само от икоси, в акатиста се редуват 12 кондака (kontakion, кратки песнопения) и 12 икоса (ikos, дълги песнопения). С изключение на първия, всеки кондак завършва с "Алилуя". Икосите завършват с припева на първия кондак, напр. припева  "Слава на Тебе, Боже, во веки" (Акатист "Слава Богу за всичко"), припева "Господи мой, Господи, радосте моя, дарувай ми да се зарадвам на Твоята милост!" (Акатист към Всемогъщия Бог), припева "Радвай се, Невесто неневестна!" (Акатист на Пресвета Богородица). Последната, 25-та строфа на акатиста (кондак 13) представлява молитвено обръщение към прославяния. Сборниците с акатисти се наричат акатистници.

Първият от известните акатисти е бил посветен на Пресвета Богородица и е написан в памет на чудесното освобождение на Константинопол от нашествието на персите (626 г.). Това е указано и в текста на самия акатист: "Радвай се ти, която си прекратила поклонението на огъня". Наричан е  Велик акатист (виж текста). По негово подражание са съставени много акатисти, вкл. от богословски и литургически неграмотни хора. Единствено Великият акатист е включен в богослужението, и според Устава се пее на повечерието в първите четири петъка на Великия пост по "статии", т.е. разделен на четири части (по три кондака и икос), а в петия петък се пее целият Акатист.

През VII - IХ в. акатистът е изместен като жанр от канона, но през XVIII - XIX били отново съставени множество акатисти. Акатисти се четат по време на молебен и при други богослужения. Извънбогуслужебната употреба на акатисти в молитвеното правило не бива да бъде за сметка на по-чистата поезия на псалмите, стихира или древните кондаци.

Аколут, аколути - принадлежащите към първия от нисшите църковни чинове в Древната църква, чиито задължения били предимно техническо подпомагане на свещенослужителите при извършване на тайнството Евхаристия. Този чин съществувал на Запад. На Изток това били, пък и сега са иподяконите. Виж също: йерархически степени.

Акривия - в превод от гръцки - "напълно определен, строг, ясен" - тези елементи от християнското учение, които са неизменни. В по-общ смисъл, един от двата способа за прилагане на църковните канони, при което акривия изразява изискването за точно съблюдаване на правилата, а икономията е изключение от правилото, смегчаване или отмяна на дадено канонично изискване, породено от конкретна нужда в конкретни жизнени обстоятелства.

Албигойци - френски (тулузки) еретици, последователи на секта, разпространена в Южна Франция през XI век, които се считали за приемници на манихеите, възприели някои идеи от богомилството и споделяли възгледите на катарите и валдензите. Наричани така по името на гр. Алби, един от центровете на албигойците. Водели строго аскетичен, нравствен живот и проповядвали апостолско християнство. Отричали Св. Троица, Тайнствата Причастие и Брак, смъртта и възкресението на Спасителя и проповядвали превъплъщението на душите. Отлъчени поради това от Църквата в 1119 година, а през 1209 против тях бил започнат жесток кръстоносен поход (Албигойски войни 1209-29), организирани от папа Инокентий III. В завзетия от кръстоносците град Лезер били умъртвени две хиляди души без разлика от вероизповеданията им. Походът прерастнал в завоевателна война на Франция на юг. По време на втори кръстоносен поход против албигойците (1231г.) била създадена инквизицията.

Алегория (в Библията), алегорическо тълкуване - от гр. "друг" и "говоря" - една от формите на иносказание, широко известна в художествената, философската, богословската и хомилитичната литература. Тя заменя отвлечени идеи и понятия с образи, картини и нагледни примери, в които всички (или много) елементи предават съдържанието на идеята. Алегорията е родствена с метафората. Вид алегория може да бъде притчата. Особено широко алегорията се използва в изобразителното изкуство, старо и ново (алегорията на майчинството, мира, правосъдието и т.н.). Алегорията се среща често в Стария Завет (напр. притчата за лозето - Ис 5:1 и сл.; орелът, изобразяващ вавилонския цар - Ез 17:1 и сл.). Понякога пророците придават на алегорията вид символично действие. Подобно действие, както и цялата алегорията, се нуждае от тълкуване (вж. Дан 7-12; Откр 17). Алегоричен характер носят някои притчи на Христос (Йн 10:1-18; 15:1-8). Алегория намираме и в посланията на ап. Павел (Гал 4:22-31; Еф 6:13-17). Виж също анагогическо тълкуване.

Александрийска патриаршия - една от най-древните поместни православни църкви. Според Свещеното Предание тя е основана от св. ап. и евангелист Марк, когото ап. Петър изпратил да проповядва в Египет. В Александрия св. евангелист Марк създал и първото църковно богословско училище, наричано катeхизическо. Първият вселенски събор (325 г.) възложил на александрийския патриарх всяка година да съобщава на православния свят деня и месеца за празнуване на Пасха.

Значението на Александрийската патриаршия в църковната история е голямо. През първите векове тя била вселенска крепост на апостолската вяра. Нейни предстоятели са били св. Климент Александрийски, св. Атанасий Александрийски (Велики), св. Кирил Александрийски и много други. Александрийската църква дала и много велики подвижници. Именно в Египет се зародило и монашеството. Негов основател е св. Антоний Велики, последван от просиялите св. Макарий Велики, св. Пахомий, св. Макарий Александрийски и много други.

От 995 г. седалище на Александрийската патриаршия е гр. Кайро. Паството й се състои основно от гърци, живеещи в Египет и неголям брой араби. Александрийските патриарси носят древната величествена титла "Папа и патриарх на Александрия и цял Египет, отец на отците, пастир на пастирите, архиерей на архиереите, тринадесети апостол и съдия на вселената". Когато извършва Литургия, Александрийският патриарх носи два епитрахила и две митри ­ едната обикновена, а другата от червено кадифе със златни херувими.

Александър Македонски (Александър Велики) - управлявал от 336 г. пр. Р.Хр. до смъртта си през 323 г. пр. Р.Хр.

Алилуя (гр. - от евр. "хвалете Господа") - словосъчетание, което се среща често в еврейските богослужебни текстове (напр. в псалмите); навлязло в гръцкото, а оттам и в славянското  богослужение без превод. В църковните песнопения "Алилуя" е обръщение към трите ипостаса на Троицата, което се произнася три пъти последователно с добавяне на "Слава тебе, Боже".

Алфа - първата буква на гръцката азбука, символизираща началото.

Алфа и омега  (първата и последната букви на гръцката азбука) – израз от Книга Откровение на св.ап. Йоан, който означава пълен обхват, цялост. "Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят" (Откр. 1:8,10; 2:8; 21:6; 22:13; Ис 44:6; 48:12).

Амвон ­ издигнато място в православния храм, от което се проповядва или се чете св. Евангелие. Първоначално амвонът е бил в средата на храма, а в последствие се установява в северната стена или колона в кораба на храма. В раннохристиянските и византийските храмове амвонът бил разположен до хора или под централния купол. В българските възрожденски църкви амвонът е срещу владишкия трон, прикрепен към някоя от колоните.

Св. Амвросий Медиолански (Ambrosius Aurelius) (334/40-397) - светец, един от западните отци на църквата, проповедник, химнотворец, богослов, екзегет, епископ на Милано от 374 година. Роден в семейството на префект на Галия, възпитан в християнската вяра, макар че по тогавашния обичай отлага дълго кръщенето си. Следвайки своя баща, избира политическа кариера и е управител на Лигурия и Емилия. През 374 г. е издигнат по желание на народа на каф. Медиолан (Милано) и едва след това се кръщава. Амвросий се слави с проповедническия си дар и административни таланти. Бори се активно със западното арианство и езичество (по негово настояване от римската курия е махната статуята на богинята Победа). Известен е откритият му протест във връзка с кървавата разправа на имп. Теодосий с безредиците в Солун. Амвросий е плодовит писател, изявяващ се преди всичко като житейски учител и църковен пастир. Паметта му Православната църква празнува на 7 декември. Извън речника: Св. Амвросий Медиолански.

Амин! (гр., от евр. "истина", "действително", "така да бъде") - дума, потвърждаваща висшата истинност на заявеното и съгласие с казаното (Чис. 5.22; Втор. 27:14-26). Често Господ е говорил така: "Истина, истина (в оригинала амин, амин) ви казвам"... Спасителят Сам назова Себе си "Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание" (Откр. 3:14), "понеже всички обещания Божии в Него са "да", и в Него "амин", за слава Божия чрез нас" (2 Кор. 1:20). Думата се среща също в много от Посланията на Апостолите, а също и в някои от псалмите (напр. 40:14; 71:19; 88:63), за да потвърди преди казаното. Първите християни произнасяли на висок глас "амин" както при произнасяне на благодарност, така и в края на всяка молитва (1 Кор. 14:16), т.е. със значението "така да бъде".

Амория - град в малоазийската област Фригия. В него пострадали за вярата през IX век св.четиридесет и двама мъченици Аморейски. Извън речника: Св. мъченици Аморейски

Анагога, анагогия, анагогичен или анагогическо тълкуване - от гр. “анаго” - "водя нагоре, възвеждам, възвисявам" -  вид тълкуване на Библейския текст, при което думите не се разбират в техния буквален, тесноисторически или частен смисъл, а се възприемат иносказателно с по-широк, духовен, символичен смисъл. Анагогичното преосмисляне на библейския текст води началото си още от Стария Завет. Например пророк Амос вложил ново съдържание в идеята за Господния Ден: докато преди него разбирали Господния Ден като победа на Божия народ над враговете, на пророка Той бил открит като Божий Съд над човешката неправда (Ам. 5:18-20).

Много пророчества, отнасящи се до древния Израил (Ис. 1-4 и др.) се осъществили по време на Вселенската Църква и в процеса на разкриване и задълбочаване в богооткровените истини много библейски понятия са били анагогично преосмислени. Така Обетованата земя с времето е станала символ на Божието Царство (Мат. 5:3). Анагогическото тълкуване открива тайните на идното Царство. По определението на св. Димитрий Ростовски, то е “нещо, прилично на вечен живот, който очакваме, или на Църквата, тържествуваща във висините, към която желаем и се надяваме да преминем”.
Анагогичното тълкуване е достъпно само на хора, просветени от благодатта на Светия Дух; без нея, тълкуванията им биха били просто плод на човешки измислици. Затова 19-то правило на Трулския събор е определило Свещеното Писание да бъде тълкувано само в съгласие с писанията на св. Отци на Църквата. За разлика от буквалното тълкуване (буквално-историческо или буквално-пророческо), духовното тълкуване може да бъде не само анагогическо, но и алегорическо, и топологическо (нравствено).

Анахорет (от гр. anachoretes) - отшелник, пустинник, живеещ в пълно уединение, посветил себе си на покаяние, богомислие, молитва и строг аскетичен живот.

Даниил Андреев - син на известния руски писател Леонид Андреев, православен християнин по вероизповедание, поет и мислител, написал литературно-философско-религиозния трактат "Роза на Света" (откъси от него са публикувани в сп. "Новый мир, № 3, 1989 г.). Авторът на това нашумяло произведение, получавал неведнъж "озарения свише", подробно и стилистически безупречно описва странстванията си в "други светове" с тяхната, както се изразява един критик, "недогматическа иерархия" на добрите и злите сили и по такъв начин неусетно въвежда читателя в сферата на демоничната духовност, в областта на падналите и отхвърлени духове.

Аналой - поставка за икони в православния храм.

Св. Анастасий Синаит (VII в.) - светец, преподобен, настоятел на Синайския манастир "Св. Екатерина", автор на тълкувания на Св. Писание и на апологетическия  труд "Пътеводител", посветен на опровергаването на различни еретически учения. Паметта му Църквата празнува на 20 април, а Католическата - на 21 април.

Анатема (от гр. оставяне, предоставяне, подразбира се - на Божията воля; англ. anathema, anathemize) - гръцка дума, използвана в Превода на 70-те (Септуагинта) за обозначение на проклятие или нещо осъдено и затова подложено на унищожение. Позната е като формула за проклятие и извън юдаизма. "Никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса" (IКор. 12:3), въпреки че заради неповярвалите евреи ап. Павел сам би се молил "да бъде отлъчен (т.е. отделен, бел.ред.) от Христа за братята си" (Рим. 12:14). "Анатема" се нарича църковно проклятие, отлъчване от Църквата на тези, които отхвърлят или извращават основните истини на вярата, изключване от обществото на вярващите, отделянето им от общение с вярващите. В този смисъл обявявали анатема на еретиците и неразкаяните се грешници на съборите. Чинопоследованието за отлъчването им се извършва до днес на Неделя Православна. "Анатема" се нарича и временното отстраняване от евхаристийното общение, т.е. от приемане на св. Причастие, на християнин поради тежки провинения по верови или дисциплинарни въпроси, което цели осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Църквата винаги е съжалявала и се е молила за хората, изпаднали по внушението на дявола в ерес и невъзможност да достигнат до истинско покаяние. Виж също епитимия. Извън речника: Св. Йоан Златоуст за проклятието. Неделя Православна. Какво е "анатема" и може ли някой да отмени анатема, наложена от събор. Молебно пеене за обръщане на заблудени. Молитва за отблъскване на гибелното влияние на лукавия.

Ангел, ангели (на гр."ангелос" - "пратеник, вестител на Бога", на евр. "малах Яхве") - безплътно (безтелесно), разумно духовно същество (разумен дух), което известява и изпълнява Божията воля (Пс 102.20). Ангелите са посредници между "горния" и "долния" свят, които Бог изпраща за нашето спасение.

Ангелите били първото Божие творение; били почтени и покорни на Бога, но надарени също със свободна воля, и поради това податливи на изкушения и дори грях. Както Старият, така и Новият Завет загатват, че някои ангели загубили първоначалната си святост: съблазнени от Сатана, те тръгнали против Бога и станали демони (вж. паднали ангели). Останалите верни на Бог ангели се сподобили с вечно блаженство. Обрисувани са потънали в блясък и неземна красота (Мат. 28:2-3). Те не изпитват човешките слабости и страсти (Марк 12:25), съчувстват и служат на хората (Лука 15:10), чрез тях Бог възвестява своята воля на хората. Макар "по-горен от ангелите" (Евр. 1:4), Христос също получава помощ от тях в редица случаи (Мат. 4:11; Лук. 22:43). Всеки човек - кръстен или не - се сдобива с ангел-хранител още от момента на своето раждане (Матей 10:18). Виж също: Ангел Господен.

В Св. Писание ангели са наречени св.цар и пр. Давид (2Ц 19:27), пророк Агей (Аг 1:13, в евр. текст), свв. Йоан Кръстител (Мал 3:1а; Мат. 11:10), Стефан (Деян 6:15). В Книга Откровение (2:1,8,12,18; 3:1,7,14) са споменати отделни ангели, различаващи се по характера на църквата, които в някои случаи са по-нископоставени от отделните вярващи (Откр. 2:24; 3:4), а в Откр. 16:5 е споменат Ангелът на водите. В Кн. Битие 22:11; 31:11; Изх 3:2,4; Съд 2:1; Исая 63:9; Малахия 3:1б Ангел е наречен Сам Господ.

Ангел Господен (Бит 16:7) - не само един от ангелите като създания, а Ангел-Бог, Божествен Логос в историческата форма на старозаветното му действие, едно от общите наименования в Стария Завет на Второто Лице на Св. Троица, който щял да се въплъти в Божия Син (Изх. 23:20, Деян. 7:38).

Англиканска църква - официалната църква в Англия, оформила се в сегашния си вид през време на Реформацията и след нея.

Св. Андрей Критски (ок. 660-740) е византийски подвижник и църковен поет-химнограф. Роден в Дамаск, живял в Ерусалимската обител "Св. Сава". Като секретар на Ерусалимската патриаршия участвал в VІ Вселенски събор. По-късно става епископ на г. Хортина на о. Крит. Най-известното му произведение е "Големият канон" (наричан Велик покаен канон), съдържащ 250 тропари (строфи). Църквата празнува паметта му на 4 юли. Извън речника: Св. Андрей, архиепископ Критски.

Анимизъм (англ. animism, от лат. anima, animus - "душа, дух") - примитивен предхристиянски култ, първоначална форма на религиозност, характерна за първобитните народи; вяра в това, че всички явления в света имат собствена душа. Но анимизмът не е само убеждение в всеобщата одухотвореност на природата (християнството също учи, че материалният свят има духовна подоснова и че по цялото творение Божият Дух изпълва всичко - "везде сый и вся исполняяй"). Обаче при анимизва надделява личната воля и желания на всеки природен феномен. Във всички, дори материални и космически процеси, анимизмът предполага самостоятелна "душа". Това е черта на примитивното религиозно съзнание. Анимизмът е необходима основа на магията, а поради това и на окултизма. Много нехристиянски писатели поддържат тезата, че анимизмът е присъщ на всички религии и присъства дори в християнството. На тази основа Едуард Тейлър гради хипотезата си за зараждане на религията. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие. Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма. >>>

Аномеи (гр.) - ариани, които учели, че Отец н Син не са равни по същност.

Екзарх Антим І (1816-1888) - виден политик и общественик, председател на Учредителното и Великото Народно събрание, което след Освобождението приема Търновската конституция, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. След основаването на Българската екзархия е бил избран през 1872 г. за пръв екзарх. Извън речника: Екзарх Антим I Български.

Антиминс (от гр. "вместопрестолие"; англ. corporal) – специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка. В горния край на плата е вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей. В буквален превод от гръцко-латински антиминс означава "вместо трапеза".

В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството.

Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило - църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс - свой или от друг каноничен архиерей.

Антиминсът до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие. По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се отделят от престола.
При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място - дори на открито. Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни единствено на осветен храмов престол.

В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи, намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро.

Антиномии в Библията (от гръц. аnti - "'срещу" и nоmo -  "закон") -с думата антиномия се означава вътрешно противоречие в концепция, което не се преодолява по чисто логически път. Произходът на антиномиите е свързан с това, че реалността не може да бъде сведена до рамките, които се допускат от формалната логика. Религиозният опит, мистиката и откровението при опит да бъдат изразени на разумен език неизбежно приемат антиномична форма. Това е характерно и за Свещеното Писание. От една страна То говори за Бога със земни термини, използвайки антропоморфизми, учи за Божето всеприсъствие (Бит 1:4; 11:5; Пс. 138), а от друга учи за несъизмеримостта на Твореца с Творението, за абсолютната другоприродност на Божеството (вж. Апофатично богословие в Библията). Христос говори за единството Си с Отца (Мт 11:25-30; Йн 17:21 и др.) и в същото време се обръща към Него с молитва (Мт 26:39 и сл.; Мк 14:36; Лк 22:41-44). Не малко антиномии има и при ап. Павел. Антиномичен характер имат основните християнски догми (за Божественото Триединство и Богочовечието на Христос).

Антиохия на Оронт или Антиохия Епидафна (т.е. близо до храма и гората на Дафна) - древен град с особено важно значение за християнската църква, като първа християнска църква от езичниците и второ след Иерусалим средище на християнството. Основан 300 г. пр. Р.Хр. от сирийския цар Селевк Никатор на р. Оронт преди вливането й в Средиземно море. При сирийските царе и римските императори била един от най-оживените центрове на езическата култура и поразявала с великолепието си. В продължение на 15 км градът пресичала алея, украсена с два реда колони, представляващи покрит ход от двете страни на открит каменен път.

В първите години след Христа, след убийството на архидякон Стефан, много християни напуснали Йерусалим и намерили убежище в Антиохия. Тук възникнала първата християнска мисия, след като от Иерусалимската църква било поръчано на апостолите Варнава и Павел да утвърдят вярата там; те “поучаваха доста народ, и учениците в Антиохия бидоха наречени християни” (Деян. 11:20-26). Апостол Павел оттук извършвал своите мисионерски пътешествия; църквата в Антиохия управлявал и апостол Петър. След падането на Иерусалим Антиохия заела първо място в азийската църква и по значение била равна на Рим, Константинопол и Александрия. В Антиохия процъфтявала знаменитата богословска школа, която дала много видни учители на църквата; там ставали много събори на пастирите на църквата по време на еретическите разпри. В ХIII в.

Антиохия била напълно разрушена от египетския султан. Антиохийският патриарх заема от древност до днес изключително важно място сред патриарсите на източната църква и носи титула “патриарх на целия Изток”. Извън речника: Антиохия.

Антипасха (гр. "вместо Пасха") - първата неделя след Възкресение Господне, наричана още "Томино възкресение" или "Томина неделя".

Антифон (Antiphon) - общо название на химни или на части от Псалтира. Думата "антифон" е гръцка и означава "противозвучащ, пеещ отсреща, отговарящ на гласа на другия". Антифоните са песнопения, възпяващи въплътилия се Божи Син, който дойде на земята, за да даде мир. Пеят се от двата клироса или от два хора едновременно ­ единият хор започва да пее дадено песнопение, а другият го довършва. Първоначално така се наричало последователното пеене на стихове от псалмите (91, 92, 94; виж също катизма). Певците били разделени на две групи. На Литургията се пеят три вида антифони: всекидневни, изобразителни и празнични. През VIII век в обикновените дни се пеели псалмите 91, 92 и Пс. 94 "Спаси ни, Сине Божий, во святих дивен Сий...".

Антихрист - 1) определена личност - противник на Христос, която ще се яви преди свършека на света, за да води борба с Христовата църква, но в края на краищата ще бъде победен от Христос (Апокалипсис). Макар че времето за второто идване на Иисус Христос не е известно, Свещеното Писание описва конкретно признаците, предшествуващи идването на Антихриста. 2) В по-широк смисъл антихрист е всеки човек, "който отрича, че Иисус е Христос" (1 Иоан 2:22), "не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос" (1 Иоан 4:3), разполага с власт и активно се бори с християнството.

Св. Антоний Велики (ок. 250/1-356) - основател на христианското монашества, отшелник в Египет. Извън речника: Св. Антоний Велики.

Митрополит Антоний Сурожки - йерарх на Руската православна църква, почетен доктор по богословие на Абърдийнския университет, на Московската духовна академия и на Кеймбриджкия университет. Завършил биология и медицина и дълги години бил практикущ лекар, вкл. военен хирург във френската армия през Втората световна война, а по време на немската окупация - участник в Съпротивата. През 1939 г., преди заминаването за фронта като лекар от френската армия, той тайно дал монашески обет. След войната продължил медицинската си практика до 1948 г., когато е ръкоположен за свещеник и е изпратен за пастирско служение във Великобритания. Епископ е от 1957, митрополит и патриаршески Екзарх за Западна Европа от 1966 г. От този момент той изцяло се посвещава на пастирско обгрижване на все по-нарастващото му паство и на всички, които се обръщат към него за съвет и помощ. Съхранени и издадени са множество негови проповеди. Извън речника: Митр. Антоний Сурожски.

Антропология (от гр. ανθροπος - човек и λογος - учение) - учение за човека и неговото предназначение. Православната антропология се основава на Богооткровеното Писание и на мистичните прозрения и размисъл на светите отци на Църквата. В най-голяма степен антропологически въпроси изясняват богослови като св.ап. Павел, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски и Ориген, мистици като св. Максим Изповедник и ареопагитите, пастири като св. Йоан Златоуст и други, . Те изясняват въпросите за създаването на човека като Божий образ и подобие, за неговата свобода и разум, за същността и произхода на човешката душа, за Грехопадението, Изкуплението, Възкресението, спасението и обожението и пътищата към него, за мястото и ролята на човека в света и отношението му към другите Божии създания.

Антропоморфизъм (гр.) - приписване човешки свойства и качества на Бога.

Антропоморфизъм, антропоморфизми (в Библията) - от гръц. "човек" и "вид, образ, форма" -  описания на свойства и деяния на Бога, които Му придават човешки черти. Антропоморфизмите се срещат често в Стария Завет (Бог "слиза да види" - Бит 11:5, "разкайва се" - Бит 6:6, приписват му се ръце - Изх 14:31, уши - Пс. 33:16, уста - 3 Цар 8:24 и т.н.). Те присъстват и в Новия Завет, особено в притчите.

В същото време Свещеното Писание съвсем определено говори за непреходна граница между безпределната съкровена природа на Вечносъществуващия и човека. Бог е Дух (Йн 4:24). Той е незрим (Изх 33:23), несъизмерим с хората (Ис 40:25). Разумът му превишава човешкия разум, както небето земята (Ис 55:8-9). Който Го е видял, не може да остане жив (Ис 6:5). Всичко това се сумира в понятието "кадош", святостта на Вечносъществуващия - понятие, което означава абсолютно друга негова природа в сравнение със света. В старозаветния култ идеята за Божата святост се изразява в забраната да се създава каквото и да е изображение на Яхве (Изх 20:4).

Това противоречие има следните причини: 1) говорейки за Безпределния, свещеният писател използва метафори, за да го разберат хората, които не биха могли да възприемат думите му по друг начин (св. Йоан Златоуст, "Беседи за Битие", XIII, 2); 2) Антропоморфизмите са призвани да покажат, че Богът на Откровението не е безличен, студен Абсолют, а "жив Бог", активно намесващ се в битието на човека; и накрая: 3) фактът, че човекът е създаден по Божи образ и подобие, дава право на библейските автори да говорят за Предвечния с условните термини на антропоморфизмите.

Aнтропософия - (от гр. "антропос" - човек и "софия" - мъдрост) - еклектично еретическо учение, разновидност на теософията. В центъра на антропософията е обожествяването на човешката същност, открито само на посветените. Основана от немския окултист Рудолф Щайнер. Според св. Игнатий (Брянчанинов) притежава следните отличителни черти: "- ярко изразена окултна насоченост; - пълно отсъствие на покаен дух; - антропоцентризъм, който неизбежно довежда до дяволоцентризъм. Антропософията, която е еретична пародия на християнската антропология, откъсва християнина от Църквата и го лишава от благодатта на църковните тайнства. Без изповед и причастяване към Светите Христови Тайни не е възможно да се води правилна, успешна борба със страстите. В резултат на отхвърлянето на тази светиня се отхвърля и изпълняването на Господните заповеди, т. е. животът по законите на Богооткровеното Евангелие. Подвигът на вътрешното носене на кръста се подменя със съмнителна интелектуална активност. Лъжливото разбиране на новозаветното вероучение довежда до задънената улица на рационалистическата прелест. Антропософите приемат и обичат Изкупителя с разсъдъчното си въображение, а всъщност се отричат от Него с целия си живот. Като правило при тях "няма явно отричане от Бога, но несъмнено има скрито отричане - тъй като в днешно време дяволът изобщо много умело скрива мрежите си, понеже повече се грижи за унищожаването на същественото, отколкото на външното."

Апокатастасис (гр.  άποκατάστάσις - "възвръщане, възстановяване, привеждане в първоначалното състояние") - понятие, използвано от Ориген (185-254) в учението му за връщане към състоянието преди греха, към първоначалното състояние на духовния свят и на човека. Вярвал, че ще се обърнат към Бога, ще се възсъединят с Него и ще бъдат спасени всички твари - и дяволът включително. Учението за апокастасиса било осъдено на Петия вселенски събор (553 г.) като нецърковно (еретично).

Апокалипсис - откровение; по-точно Божието Откровение, дадено на св. Иоан Богослов на о. Патмос в  последните години от царуването на Домициан. Бог открива на Апостола язвите, които ще дойдат на земята преди Второто  пришествие Христово. Толкова страшни са тези видения, че  самото понятие Апокалипсис е придобило значение на нещо  ужасяващо.

Апокрисиарий (гр.) - пратеник или представител (предимно на папата) по църковни въпроси при византийския императорски двор.

Апокрифи (от гр. apokryphos - таен, скрит, секретен, по евр. 'сефери', 'хицони') - произведения на иудейската и ранната християнска литература, чието съдържание не съвпада изцяло с установеното и общоприето вероучение на Църквата, поради което не са признати за свещени (виж Книги на Библията). Приетата в иудаизма традиция приписва събирането на свещените книги в едно цяло на свещеника и законоучител Ездра, живял в V в. пр. Р. Хр., т.е. в период на персийското господство над евреите. В началния еврейски текст броят на старозаветните книги е 22 - колкото е и броят на буквите в еврейската азбука. Но към времето на Иисус Христос, древноеврейското свещено писание включвало вече в себе си 39-те книги, известни ни днес като Стар Завет на Библията. Освен 39-те книги, иудеите познавали и други книги, които впоследствие излезли от употреба. (Виж също книгата на Енох).

Освен вехтозаветни, съществуват и новозаветни апокрифи. При новозаветните апокрифи, думата "апокриф" се е отнасяла първоначално до произведенията на гностическите християни. По-късно така са определяни всички древни християнски писания, непризнати за боговдъхновени. Всичките апокрифни съчинения са написани от анонимни автори, които представят трудовете си за писания на апостолите или други благодатни Христови подвижници. Между апокрифните книги е имало такива, които са били изцяло отхвърлени от Църквата, защото са съдържали лъжовни исторически и догматически постулати. Друга част от тях са били отхвърлени за богослужебна употреба, но не и за четене и разпространяване. Повечето апокрифи не са запазени до днес. По-подробно за старозаветните и новозаветните апокрифите.

Апологет, апологети (от гр. άπολογεόμαι- защищавам) - 1) В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. 2) Раннохристиянски писатели - защитници на християнството, често автори на "апологии". Сред най-ярките апологети от периода след Апостолските мъже са св. Юстин Философ и неговия ученик Татиан от Асирия, св. Мелитон Сардикийски, Атинагор Атинянин, св. Теофил Антиохийски, Минуций Феликс и св. Ириней Лионски, Ориген, Тертулиян и св. Климент Александрийски. В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апологетика - предмет от християнското богословие, занимаващ се с защитата и оправдаването на християнското вероучение с помощта на доводи, насочени към разума. Тъй като, обаче, вярата е изява на човешката свобода, която се постига чрез Божията благодат, разумните доводи са неубедителни за всеки, който не вярва предварително. Основните догмати на вярата са достъпни за разума, но не могат да бъдат доказани и се приемат само чрез вяра. "Апологетика" - съчинение на Тертулиян (първият вариянт на трактата носел името "Към езичниците"). Извън речника: Апологетика.

Апология (от гр. apologia - оправдание, защита) - слово на застъпничество за християнството като справедлива и разумна религия.

Апостат (гр. "отстъпник") - название, употребявано за лица, "отстъпили" от официално признати убеждения.

Aпостол (от гр. пратеник, посланик) -
1) Ученик на Иисус Христос, избран и изпратен от Него на проповед. Христос е избирал апостоли на два пъти. Първо е избрал дванадесетте апостола, a след това и седемдесет апостоли (вж. Лук. 10:1-16), сред които според Преданието са и св. евангелисти Марк и Лука. За да признае изключителните заслуги на св. Павел за разпространение на християнството в Римската империя, Църквата го нарича апостол, въпреки че по време на земния живот на Иисус Христос не е принадлежал към числото на учениците Му. Редом с апостолите, Църквата почита и други светци. Виж също ст. Категории светци, които Църквата почита.
2) Богослужебна книга, включваща почти целия Нов Завет, с изключение на Евангелията (т.е. Деянията и Посланията на светите апостоли и Откровението на св.ап. Йоан Богослов (Апокалипсис). Разделен е на две глави, които се четат от певците в храма по време на Св. Литургия.

Св. апостоли - Христови ученици. Извън речника: Свв. Дванадесет апостоли. Свв.Седемдесет апостоли.

Апостолски мъже ("patres apostolici") - Св. Климент Римски  (†ок. 101),  авторът на "Послание на Варнава" (I в.), Ерма (II в.), Св. Игнатий Антиохийски (†ок. 107), Св. Поликарп Смирненски († ок. 156/167), Папий Йеранополски. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апостолически престол (лат.) - папски престол, папска катедра.

Апостолско приемство (апостолска приемственост) - предаване на властта, дадена от Христос на учениците Му - апостолите, на всички апостоли, които възглавяват поместните църкви. Осъществява се непрекъснато - от апостолските времена до наши дни - чрез ръкополагане от епископ на епископ. Апостолското приемство е ключов въпрос за Църквата - не само като догмат, но и като решаващо средство за запазване на вярата. За значимостта му говори още св. Климент Римски (81-98 г.). Още през втори век сл. Хр. се появили учения, които настоявайки че говорят от името на християнската Църква, претендирали за божествен авторитет (позовавайки се на видения) и дори "проследявали" родствените си връзки с апостолите и Самия Христос. В отговор ранната Църква укрепила авторитета на апостолската власт, която се предавала от поколение на поколение. И днес може да се проследи фактическата последователност на ръкоположенията на свещенството, започвайки от избраните от Христа апостоли.

Апостолското приемство е незаменим фактор за запазване единството на Църквата. Тези, които го получават, са отговорни за него пред Христа и трябва да следят учението и практиката на Църквата да не се отклоняват от апостолските си основи. Лични предпочитания по отношение на учението не се считат за валидни за Църквата. Едно от средствата за предпазване от разколи и гарантиране на апостолската приемственост е свещеният антиминс - скрепен чрез св. мощи и чрез подпис на каноничния архиерей. Днес критици на апостолското приемство са онези, които стоят извън историческата му реалност и търсят самоидентичност с ранната Църква на базата на собствените си идеи и теории. Огромният брой деноминации на християнска основа, които съществуват днес, също се дължи в голяма степен на отхвърлянето на апостолското приемство.

Апофатично богословие в Библията (от гр. apophatikos - "отрицателен")  - учение за Бога в самия себе си, което отрича възможността за всякакво негово определяне със средствата на човешкия език и понятия. Апофатичното богословие се стреми да изрази абсолютния Бог чрез последователни отхвърляния (отрицания) на всички отнасяни към Него определения като несъизмрими с Неговата природа. Появява се в Индия, където Божеството се определя като "не това и не това", а също така и в гръцката философия (особено при Платон), по-късно е разработвано от св. Григорий Назианзин и в "Ареопагитиките". 

В Стария Завет терминът, който съответства на апофатичната идея, е кодеш (святост). Божията святост е не просто нравствена категория, а абсолютна несъизмеримост на Твореца с хората. Коренът на думата кодеш е в глагола "отделям". Природата на Божеството е извън пределите на света, а който види неговата теофания (явяване), не може да остане жив (ср. Ис 6:1 и сл.).
Човекът постига Божите пътища дотолкова, доколкото му бъдат открити. Човешките мисли са далече от Божите мисли, колкото небето от земята (Ис 55:9). С това учение е свързана забраната да се правят изображения на Божеството. В Новия Завет също се изповядва непостижимостта на Бога, но се възвестява, че Бог, когото никой не е виждал, се е разкрил за хората чрез еднородния си син (Ин 1:18). За разлика от апофатическото (отрицателното) богословие, съществува и положително (катафатическо) богословие.

Апсида (абсида) - от гр. hapsis, род. падеж hapsidos – свод, дъга, полукръг, лат. absis) – в архитектурата изпъкналост на здание с полукръгла, овална или правоъгълна форма, с прикрит от конха полукупол или смъкнат полусвод. , както и аналогичната част от вътрешното пространство на зданието. С абсиди за пръви път били строени древноримските базилики, терми и храмове. Православният храм има обикновено нечетен брой абсиди. Олтарната абсида е разположена в източната част на храма (на противоположната част на главния вход на храма) и в нея се помещава Светият престол.

Арабия - римска провинция в Мала Азия.

Св. Дионисий Ареопагит - светител, един от най-близките сподвижници на ап. Павел, обърнат в християнството след проповедта на ап. Павел в атинския ареопаг (Деян. 17:34). Според преданието, св. Дионисий бил първият епископ на Атина. По-късно бил изпратен от св. папа Климент да оглавява мисията в Галия, където и загинал от гоненията на император Дометиан около 96 година. Чествува се на 3 (16) октомври. Под същия псевдоним писал през VI век друг християнски мислител, наричан днес Псевдо-Дионисий Ареопагит. Извън речника: Св. Дионисий Ареопагит.

Арий (Ареус, +336 г.) - александрийски свещеник, роден в Ливия. В противоположност на съзерцателния дух и склонност към мистика на Александрийската богословска школа, Арий избягвал всяка отвлеченост в тълкуването на истините на вярата (характерно за Антиохийската школа). Така, опирайки се на понятието за Единия Бог, Арий изтълкувал разсъдъчно догмата за Въплъщението и започнал да учи лъжливо за неравенство на Божия Син с Отца и за тварна природа на Сина: че Христос е само превъзходно творение на Бог Отец, и следователно е само "подобносъщен", а не "единосъщен" с Отца. Ереста, наречена по негово име арианство обхванала Източната половина на Римската империя и, въпреки че била осъдена, се запазила почти до края на IV век.

Арианство - еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Проповядвано първоначално от александрийския свещеник Арий. Получило разпространение и в други градове на Римската империя и особено сред германските племена. Арианите отричат единосъщността на Бог Отец и Бог Син и считат Христос за нещо средно между Бог и човек. Осъдено на Първия вселенски събор (325 г.), повторно осъдено на Втория вселенски събор (381 г.), арианството било продължено и развито от аномеите (строги ариани), Аеций (бивш дякон в Антиохийската църква) и Евномий (до отлъчването си - Кизикски епископ). Аеций и Евномий довели арианството до крайни еретически изводи, като развили учение за друга природа на Божия Син, различна от природата на Отца. По-късното название на арианите е евномиани. По време на Реформацията идеите на Арий били възприети от редица протестантски секти. Извън речника: Арианство. Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор.

Ариматея - град в Юдея, отстоящ на 30 км от Йерусалим.

Аркадий (377-408) - византийски император, управлявал от 395 до 408 година. След смъртта на Теодосий I Велики Римската империя била окончателно разделена между двамата му сина, и Аркадий управлявал Източната Римска империя - Византия. Управлението му преминало в отбранителни битки с германските племена и хуните. Неговият министър Руфин, евнухът Евтропий и съпругата му императрица Евдоксия на периоди управлявали империята със сделки и интриги. Въпреки това имп. Аркадий допринесъл много за утвърждаването на християнството, против езичниците и еретиците. След смъртта на патриарх Нектарий през 397 катедрата заел св. Йоан Златоуст - до 404 г., когато императрица Евдоксия след много интриги и намеса в църковните дела  изпратила светителя на заточение. Извън речника: Св. Порфирий Газски.

Армагедон - 1) Сборното място на Сатаната за решаващото сражение с Бог (Откр. 16:16). 2) В по-широк смисъл - символ на последната битка между доброто и злото.

Архангел (гр.) - висш ангел, първоангел, началник на ангелите (1Сол. 4:16; Иуд. 1:9). Св. Писание различава девет ангелски степени (чинове): Серафими, Херувими, Престоли, Господства, Сили, Власти, Начала, Архангели и Ангели (Бит. 3:24; Ис. 6:2; Кол. 1:16; Еф. 1:20-21; Рим. 8:38; 1Сол. 4:16; Иуда 4 стих). То ни сочи и имената на някои от архангелите:

• Михаил ("който е като Бог", Дан. 10:13; Иуда ст. 9; Откр. 12:7),
• Гавриил ("мъж Божий, сила Божия", Дан. 8:16; Лук. 1:26),
• Рафаил ("помощ, изцеление Божие", Тов. 3:16; 11:1),
• Уриил ("огън и светлина Божия", 3Ездр. 4:1, 5:20),
• Салатиил ("молитва към Бога", 3Ездр. 5:16),
• Иеремиил ("висок или Божия висота", 3Ездр. 4:36).

Към архангелите се числят още: Иехудиил - "хвала Божия" и Варахиил - "благословение Божие". Техните имена не се срещат в Свещеното Писание.

Архидякон (гр. "пръв дякон") - старши дякон при монашеското духовенство. Звание, което се дава на проявил се в службата дякон.

Архиепископ (гр. "пръв епископ", старши ред епископите) - първоначално архиерей, глава на голяма църковна област, обединяваща няколко епархии. Епископите, които управлявали епархиите били подчинени на архиепископа. По-късно архиепископ бил наричан архиереят, управляващ крупна епархия или самостойна църква (титулувана архиепископия), в която са включени няколко епископии. Днес в Българската православна църква архиепископ е почетното звание, което предшества "митрополит".

Архиерей - духовно лице от най-високата (трета) йерархическа степен: епископ, митрополит, архиепископ, екзарх, патриарх.

Архиерейски събор - събор (събрание) на правещите архиереи на една поместна църква за решаването на конкретни църковни въпроси. Според сега действащия Устав на Българската Православна Църква, когато се налага спешно разрешаване на въпроси от църковен характер и не е възможно да се свика църковно-народен събор, към състава на Св. Синод се привличат всички епископи на Църквата ни. Така образуваният извънреден църковен орган се нарича архиерейски събор.

Архимандрит - свещенослужител, една от висшата степени на църковната йерархия. Към архимандрита е да прието да се обръщаме с "Ваше Високопреподобие".

Асеманиево евангелие - паметник на старобългарската писменост от втората половина на X или началото на XI век. Писано с обла глаголица с приписки на кирилица и украсено с оригинални  цветни заставки и инициали. Произхожда от югозападните краища на българската говорна област. По съдържание представлява изборно евангелие, чийто текст стои най-близко до предполагаемия Кирило-Методиев превод. В месецослова са отбелязани празничните дни на св. Кирил Философ (14 февруари), св. Методий (6 април) и св. Климент Охридски (27 юли). Намерено в Йерусалим от Йосиф Асемани. Съхранява се във Ватиканската апостолическа библиотека – Cod. Slav. 3. През 1981 г. е издадено научно издание от Вера Иванова-Мавродинова и Аксиния Джурова.

Асия - римска провинция (проконсулска Асия) с главен град Ефес,  на юг от Смирна (днешния гр. Измир, Турция), в която влизали областите Фригия, Кария, Лидия и Мизия, т.е. западната част на днешна Мала Азия, по чието име бил наречен целия Азиатски континент. В Асия "бяха допуснати от Духа Светаго да проповядват словото" светите апостоли, редом с св.ап. Павел (Деян. 16:6), за което обширно се разказва в Новия Завет (виж Деян 2:9; 6:9; 16:6; 19:10,22,26,27,31; 20.4:16,18; 27:2; 1Пет 1:1; 1Кор 16:19; 2Кор 1:8; 2Тим 1:15; Откр. 1:4,11).

Асийски църкви (1Кор. 16:19, Откр. 1:11 и др.). 1) Църквите в югозападната част на Мала Азия (т.н. проконсулска Асия, днес в Турция), които св.ап. Павел е основал през 40-те години на I век. След неговата смърт св.ап. Йоан Богослов ги обгрижвал в продължение на около 40 години. Към “ангелите” т.е. епископите на тези църкви, апостолът отправял послания и по време на заточението си на остров Патмос. За тях - за “църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия”, апостолът получил откровение, което записал в Кн. Откр. 1:11 и сл. 2) В по-общ смисъл, всички източни църкви.

Аскет, аскети - подвижници за вярата през първите векове на християнството, постници и молитвеници, които водили усамотен живот. Движението на аскетите-подвижници породило монашеството. 

Аскетизм (гр. - упражнение, подготовка за борба; по-късно - духовни упражнения за добродетелен живот) - древен елемент от религиозния живот, свойствен на почти всички религии в света. В християнството аскезата е доброволно подвижничество, основано на следването на евангелсеките заповеди. Тя е пътят към духовна подготовка за спасение на душата чрез усърдна молитва, отказ от суетни развлечения, строго самоограничение в храната (пост) и подчиняване на своята воля на волята на духовния наставник (вж. послушничество). Аскезата е достъпна на всеки човек в различна степен: аскеза е например предпазването от гняв и други пагубни страсти. Аскетизъмът получил голямо разпространение в православната практика от IV-VI векове, виж монашество.

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски (295–373) - светител, ревностен защитник на Православната вяра от еретиците ариани. Роден в Александрия, Египет. Духовен син и помощник на св. Александър Александрийски. Двадесет и три годишен взел дейно участие в Първия вселенски събор против ереста на Арий през 325 г. и в създаването на Символа на вярата. По-късно станал архиепископ на Александрия и с всички сили защищавал истинското Христово учение от арианската ерес. От всичките 47 години на своето епископско служение 15 той прекарал в изгнание, при императорите Констанций, Юлиан Отстъпник и при Валент.

Св. Атанасий Велики оставил богато духовно наследство: три апологии в защита на православната вяра, житие на св. Антоний Велики, тълкувания на много книги от Свещеното Писание, прекрасни проповеди и много послания. Неговите "Четири слова против арианите" са преведени на старобългарски език още през Х в. от Константин Преславски. Голям е приносът на св. Атанасий и при установяването на истинския сборник (канон) на книгите на Свещеното Писание. Житието на св. Атанасий Александрийски оказало силно влияние върху развитието на монашеството, особено на Запад. Св. Атанасий починал на 2 май 373 година. Извън речника: Св. Атанасий Велики.

Атараксия (гр. ataraxia - безусловно спокойствие, несмущаване на духа, невъзмутимост) - състоянието на душевено равновесие и невъзмутимост, което, по мнението на някои древногръцки философи (скептици), трябва да бъде идеалът за житейски стремежи за мъдрия човек, и което се постига за сметка от отказа от размишления над метафизическите въпроси (за Бог, за смъртта, за обществото), както и от отказа да изказват каквито и да било съждения за тях. При това, както те смятали, човек се пренасочва да възприеме всеки момент от живота в неговата пълнота и да достигне истинската радост, съдържаща се в него.

Атеизъм (гр. - безбожие) - система от възгледи, отхвърлящи религиозните представи (съществуването на Бог, безсмъртието на душата, възкресението на мъртвите и пр.) и на религията като цяло.

Атинагор Атински (AqhnagoraV,  Athenagoras, Афинагор Афинянин; ок. 170 г.) - раннохристиянски писател апологет, автор на едни от най-ранните запазени творби, които отхвърлят обвиненията на езичниците към християните в нелоялност и неморалност, изяснявайки на гърците и римляните християнската вяра и живот с неоплатонически понятия. Негов ученик е Климент Александрийски, учител на Пантен. Извън речника: Атинагор Атински.

Атон (Айон-Орос - "Света Гора", Mount Athos) - полуостров на източния край на Халкидическия полуостров в североизточна Гърция, център на православното монашество. Включва 20 манастира, подредени в определен ред, възприет от Свещения Кинотис (общината). Техният брой не може да бъде променян. От тях манастирът "Зограф" (XI-XIII в.) е български, манастирът "Хилендар" (XII в.) - сръбски, манастирът "Св. Пантелеймон"  (XII в.) - руски, Иверският манастир (X в.) - грузински. Останалите манастири са гръцки. През XIV-XV в. Св. Гора станала център на исихасткото движение. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Б

Георги Петров Бакалов (р. 1943 г. в гр. Неврокоп) - съвременнен български историк, доктор на историческите науки, от 1995 година професор в СУ "Св. Климент Охридски". Преподавал също История на Византия, Византийска култура и Обща история на Християнската църква и в други български университети. Автор е на няколко книги, учебници и учебни помагала за средното и висше училище, множество статии и научни изследвания в областта на византийската политическа и институционална история, на българската средновековна история и християнската култура на Балканите. Извън речника: Проф. д-р Георги Петров Бакалов.

Баптистерий (баптистериум, кръщелна, каменна купел; къпалня, басейн) - особено здание в раннохристиянската епоха, предназначено изключително за извършване на тайнството кръщение. Баптистерият се появил не по-рано от IV век, за извършването на масови кръщения. В центъра му, който обикновено имал кръгла или осмоъгълна форма, бил разположен басейн с три стъпала. Баптистерият имал и неголям олтар, посветен на Йоан Кръстител, където приелите св. кръщение незабавно се причастявали. В древността някои баптистерии били отделна част от притвора на православния храм.

Безбожие - отрицание на Божието битие, непризнаване въплъщението Господне, пълно безверие, атеизъм.

Безсребърник – светец, раздал своето имущество, който живее без да приема пари. Напр. свв. Безсребърници Косма и Дамиан.

Безстрастие - последната степен на християнското съвършенство, при което преобразеният в Христа човек не е достъпен за страстните помисли и демонските прилози.

Дейвид Берг Бивш проповедник от Христианския и мисионерски алеанс ( русс.), основал през 1969 г. сектата "Деца на Бога" ("Children of God", COG). Провъзгласил се за пророкът Мойсей и бил наричан с името МО. Осъден за педофилия, починал в затвора. Сектата е активна и днес под името "Семейството" ("Тhe Family"). Под прикритието на хуманитарна дейност развива дейност из целия свят. Обявена за един от най-деструктивните религиозни култове и забранена в много държави. В България "Деца на Бога" не са регистрирани в Дирекцията на вероизповеданията (2005г.). Извън речника: Семейството или Деца на Бога.

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) - религиозен философ-идеалист, автор на трудове по философия, религия и политология, допринесъл значително за развитието на лъжемесианския светоглед. В ранните си студентски години Бердяев бил под влиянието на кантианството и марксизма, участвал и в революционното движение. През 1901 година бил заточен във Волгоград, а по-късно изучавал философия в Германия, където и приел християнството. Така, по собствените му думи преминал "от марксистката лъжесъборност, от декадентско-романтичния индивидуализъм към съборността на мистическото неохристиянство". Бердяев е бил един от участниците на "Проблем идеализма" и сборника "Вехи". Изгонен от Русия през 1922 година. Издавал в Париж списанието "Путь", наричащо се "орган на руската религиозна мисъл".

Творческото наследство на Бердяев, пропито изцяло от тежък еретически дух, се радва на голяма популярност. Особено показателни в това отношение са есхатологическите възгледи на Бердяев, изцяло приемащ еретическата есхатология на Ориген. Философията на Бердяев обикновено се характеризира като разновидност на религиозния екзистенциализъм. Главните теми в нея са личността и историята, Бог и свободата. Бердяев разглежда свободата от дуалистична позиция, обяснявайки произхода на злото с "нетварна свобода", на "воля към нищо", неподвластна на Бог.

Този теологумен определя и неговия възглед за Грехопадението - Бердяев вярва, че Грехопадението е извършено в свят, който коренно се отличава от настоящия. Сегашното битие е тъмница за духа, което го държи в мъртва хватка. Според Бердяев висшето предназначение на човека е творчеството. Чрез него човек съучаства в делото на Христос и във вселенските замисли на триединния Бог. Тъй като философията на Бердяев се намира под влиянието на универсализма на Владимир Соловьов и неговото учение за "Богочовечеството", повечето критики от църковните среди към Вл. Соловьов се отнасят и за Бердяев. Виж също: С. Булгаков и П. Флоренски.

Елизабет Бер-Сижел (Élisabeth Behr-Sigel) (1907-2005) - френска теоложка, наричана от някои "бабата на европейското Православие". Родена през 1907 година в Страсбург, Франция, от баща-протестант и майка-еврейка. Бер-Сижел е една от първите жени, на които е било позволено да учи теология в Страсбург, а по-късно в Берлин и Париж. Тя е и първата жена във Франция, на която официално е позволено от Реформираната църква на Елзас-Лорен да проповядва и да изпълнява пасторско служение. На 24-годишна възраст приема Православието и неин духовен баща става о. Лев Жилет (1893-1978), който също е конверт. Защищава докторат за Александър Букарев (руски богослов от XIX в.) и публикува есета и книги върху руската богословска традиция. Преподавателка в Православния богословски институт "Св. Сергий" и Католическия институт в Париж. Работи съвместно и е в близки приятелски отношения с прот. Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Мария Скобцова, Павел Евдокимов, Владимир Лосски и Оливие Клеман.

Бер-Сижел е поборничка за промени относно ролята и мястото на жените в Църквата ("Феминизмът трябва да се освободи от менталността на общество, доминирано от изопачените (perverted) мъжки ценности"), а в по-късните си творби защищава идеята за свещеническо служение на жени. Защитник на правата на човека и член на Християнската асоциация за премахване на смъртното наказание и мъченията (както и неин вицепрезидент). Умира на 26 ноември 2005 година. Извън речника: Служението на жените в Църквата.

Библеистика - общо название на библeйските дисциплини, включващи исагогика, екзегеза и херменевтика.

Библиолатрия (от гръц. bjblia и latreja "служение, почитание, култ", т.е. "поклонение на Библията") - отношение към Писанието като към единствeн висш авторитет с пълно игнориране на църкoвното предание и науката. Библиолатрията е характерна за много направления на протестантизма и обикновено води до вербалистко и фундаменталистко разбиране на Св. Писание.

Библиология – (от гръц. bjblia и l3go~ "знание, учение") - всички знания за свещеноте книги на Стария и Новия Завет, включващи данните от *исагогиката, *херменевтиката, *екзегезата, библейската *критика, а също така и за връзките на Библията с различните сфери на културата.

БИБЛИЯТА е боговдъхновеното Слово Божие и е решаваща част от Божието Самооткровение на човечеството. Старият Завет разказва за историята на това откровение от сътворението до епохата на пророците. Новият Завет ни предава разказа за раждането и живота на Иисус Христос, както и писанията на Неговите апостоли. Той също включва част от историята на ранната Църква и полага основите на църковното апостолско учение. (Виж статията Относно отношението между Стария и Новия Завет ). Тези писания са били четени в църквите още по времето, когато са били написани, а най-ранния списък на всички новозаветни текстове може да бъде намерен в тридесет и третото правило на поместен църковен събор, проведен в Картаген и в откъс от едно писмо на Св. Атанасий Александрийски от 367 година. И двата източника изброяват всички познати ни днес книги на Новия Завет без изключение. Поместен събор, проведен навярно в Рим през 382, съставя окончателния списък на каноничните книги на Стария и Новия Завет. Светото Писание е в самото сърце на православното богослужение и благочестие.

Каноничните книги на Библията са 39 книги на Стария Завет и 27 книги на Новия Завет (съставляващи съвременната канонична Библия), които Църквата признава изцяло боговдъхновени. Редом с тях съществуват така наречените апокрифни книги, невлизащи в каноничната Библия. Така католическият старозаветен канон наброява 45 книги, еврейският и протестантският - само 39, смятайки за неканонични книгите Товит, Юдит, Предмъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Варух, 2 Ездра и две от книгите Макавейски. Освен 45-те книги Септуагинта, Вулгата, Славянската Библия и Синодалният превод съдържат Третата книга Макавейска, Трета Ездра и Псалом 151.

Неканонични книги (Anaginoskomena Books) - книги, които не са включени в Еврейския канон, но присъстват в Стария Завет на Свещеното Писание. Като не боговдъхновени, Църквата не ги е добавила в Библейския канон, но ги възприема като Свещено Писание поради това, че са църковни и полезни за назидание и благочестивост на вярващите. В Библията има 11 такива книги: историческите 2Ездра, Иудит, 1,2 и 3 Макавейски; учителните Товит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов и подражателно пророческите Послание на пр. Иеремия, Варух и 3 Ездра.

Отношението на християните към неканоническите книги е различно. От Лутер до наши дни протестантите ги смятат за безблагодатни и издават Св. Писание без неканоничните книги, като при това войнствено отричат дори позоваването на тях. Наричат ги "еклесиастки" и дори "апокрифни" книги. (Някои от евангелските християни, сред които напр. баптистите, ползват неканоничните книги - особено през последните десетилетия). Католическата Църква пък е утвърдила за боговдъхновени в еднаква степен както каноничните, така и неканоничните книги. Това е станало след Реформацията, на Тридентския събор в 1545 г., и оттогава католиците наричат неканоническите книги Deutrocanonical, т.е. принадлежащи към втори или по-късен Библейски канон. Православната Църква е чужда на подобни крайности: за боговдъхновени Тя признава единствено каноническите книги на Библията.

В неканоническите книги се съдържат най-велики истини на Божественото Откровение. Така например, за празника Обновление, на който Господ Иисус Христос е ходил в Иерусалим, се съобщава само в неканонична книга; единствено в неканонична книга ясно и определено е казано, че Бог е сътворил света от нищото (2 Мак. 7:28). Извън речника: Наименованията на отделните глави в Св. Библия - на руски и английски езици.

Библия (като термин) - думата Библия произлиза от гр. bjblia 'книги'. Съответният еврейски термин, използван в Св. Писание, се среща за първи път още в старозаветно време: "Аз, Даниил, разбрах от книгите (евр. 'сфарим') кои са годините, през които е стигнало словото на Повелителя до Еремия" (Дан 9:2). В християнската църква терминът Библия се употребява от края на І в., както свидетелства намерен през 1875 г. фрагмент от 1Кор на св. Климент Римски (14,2). Там думата Библия означава Стария Завет.

При св. отци на Църквата думата Библия се среща рядко (най-ранно свидетелство има в беседата на св. Йоан Златоуст за Кол 1). По-нататък терминът загубва множественото си число и започва да се употребява като название на цялото Свещено писание.

В юдейската традиция еквивалентна дума на Библия е Танах - съкращение от трите думи, означаващи разделите на Стария Завет: Тора (Петокнижие), Нвиим (Пророчески писания) и Ктувим (Писания).

Християнски синоними на думата Библия са: "Писание" (Мт 21:42; 2 Тим 3:16), "свети писания" (Рим 1:2), "Свещени писания" " (2 Тим 3:15). (Aл. Мен)

Библия (преводи) От множеството преводи на Библията най-широко ползвани са Септуагинта и Вулгата.

Библия - виж също раздела Светата Библия

"Биг Бенг" (англ. Big Bang) - битуващо в съвременната космическа физика популярно название на теорията за първоначалния взрив, послужил за тласък в развитието на Вселената.

Благодат (на гр. харизма) – особено Божие свойство, което прави възможно непостижимото за ума единство на Твореца и тварите; сила Божия, чрез която се извършва спасението; особен, благ (добър) Божий дар, получаван чрез вярата, дар, който е произлязъл чрез Иисуса Христа (Иоан 1:17). Понятието "благодат" играе изключително важна роля в редица новозаветни текстове (Рим 3:21-26, Рим 5:12-21, и особено в Иоан 1:16-18 и др.), в които благодатта се противопоставя преди всичко на закона (при което се има впредвид Божия закон, получен от Мойсей на планината Синай) и изразява качествено нова степен на общение с Бога, достигната чрез Въплъщението и изкупителната Му жертва.

Докато благодатта често се възприема погрешно като нещо благоприятно (благодатно), дадено ни в настоящия живот, в Св. Писание благодатта е синоним на Словото (Пс 44:3; Иоан 1:14; Деян 14:3), на Божието благословение (Зах 4:7), благовестие (Деян 11:23; 13:43), пророчества (Евр 2:9), вяра (Евр 13:9), Божията слава (Еф 1:6). В най-широк смисъл благодатта означава Божията милост въобще: Бог е "Бог на всяка благодат" (1Петр. 5:10) и поради Божието благоволение хората във всички времена (и в частност старозаветните праведници) са живели достоен живот.

В по-конкретен смисъл понятието се използва в Новия Завет, при това в две значения, чието разграничаването е особено важно:
1) под Божия, Христова благодат, разбираме цялото домостроителство на нашето спасение, извършено от Пришествието на Божия Син на земята, Неговия земен живот, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение.
2) благодат наричаме и даровете на Светия Дух, изпращани на Христовата Църква за освещаване на членовете Й, за техния духовен ръст и за достигането на Небесното Царство. Така благодатта е сила, изпращана свише, Божия сила, която пребибава в Христовата Църква - сила възраждаща, живителна, усъвършенствуваща, водеща вярващия и добродетелен християнин до усвояване на спасението, принесено от Господ Иисус Христос. Затова апостолите често употребяват гръцката дума kharis (благодат) еднозначно с думата dynamis (сила). Понятието благодат в смисъл на сила за свят живот, дарявана свише, срещаме на много места в апостолските послания (2Петр. 1:3; 3:18; Рим. 5:2; 16:20; 1Петр. 5:12; 2Тим. 2:1; 1Кор. 16:23; 2Кор. 13:13; Гал. 6:18; Ефес. 6:21 и др.). Ап. Павел пише: "Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява" (2 Кор. 12:9).

Ако разбираме благодатта единствено в по-общото й значение, а не и като Божия сила, рискуваме да изпитаме заблудата на повечето протестанти, че веднаж повярвал (и получил опрощение на греховете), човекът е спасен. Но апостолите учат, че бидейки оправдан даром, поради изкупителната благодат християнинът е само "спасяем" (1Кор. 1:18) и се нуждае от поддръжката на благодатните сили. "С вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим" (Рим.5:2); "нашето спасение е в надежда" (Рим. 8: 24).
Както новорождението, така и по-нататъшното духовно израстване на човека, се извършва чрез взаимодействието на две начала: на действието на самата благодат на Духа, и паралелно с нея на откриването на сърцето за получаването й, жаждата за нея, желанието да възприемем благодатта чрез личното си усилие за получаване, съхранение и действие в душата на Божествените дарове.

Разкриване в себе си благодатта на Светия Дух - това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа.

Следва да различаваме понятията Божий промисъл и благодат. Промисъл наричаме Божията сила в света, поддържаща битието на света, неговия живот, в това число и битието и живота на човечеството и на всеки отделен човек. Благодат наричаме силата на Светия Дух, проникваща във вътрешното същество на човека, и водеща до неговото духовно съвершенство и спасение. Учението за Благодатта е подробно изложено в творенията на св. Отци. Виж също За Божията благодат.

Благочестие
"Благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот" (1Тим. 4:8)
"Ако някой от вас мисли, че е благочестив, но не обуздава езика си, а мами сърцето си, неговото благочестие е суетно. Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света." (Иак. 1:26-27)
"В последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли. И от такива се отвръщай!" (2Тим. 3:1-5)

Блажен - така наричаме наричаме тези, които изпълняват Господните заповеди и чрез ума си пребивавали винаги в молитвено общение с Бога. Сред светците блажени са Августин, епископ Ипонийски, Иероним Стридонски (347 - 420), Ксения Петербургска, Василий Московски и др. Блажени наричаме и юродивите за Христа. Извън речника: Категории светци.

БОГ (гр. theos, англ. God, нем. Gott) – с тази дума Свещеното Писание нарича Твореца на небето и земята и Промислителя на вселената (Бит 1:1, 27; 2:7, Ин 1:1), Който човекът – Божието творение, не е в състояние нито да опише, нито да постигне (Иов 11:7). На нас, обаче, ни е дадено да видим Неговите дела (Вт 4.35; Деян 17.28; Рим 1.20). В продължение на вековете Бог се откривал на хората под различни имена.

БОГ ОТЕЦ е първоизточникът на Светата Троица. Светото Писание разкрива Бога като един по същност и троичен по лица (три Личности, Ипостаси) – Отец, Син и Свети Дух – споделящи една божествена природа във вечността. Отец ражда Сина преди всички времена. От Отца предвечно изхожда и Светият Дух (Иоан. 15:26). Ние познаваме Отца чрез Иисус Христос и Светия Дух. Бог Отец е сътворил всичко чрез Сина в Светия Дух (Бит. 1 и 2; Иоан. 1:3; Иов 33:4) и всички са призовани да Му се поклонят (Иоан. 4:23). Бог Отец ни обича и ни е изпратил Сина Си, за да ни даде вечен живот (Иоан. 3:16). Същността на Бога е непостижима за нас. Въпросът за същността Божия надвишава не само всяко човешко, но дори и ангелско познание. За същността на Бога и Неговите свойства ние можем да знаем само дотолкова, доколкото е поискал да ни открие Сам Бог. А Божественото Откровение свидетелствува, че Бог е Дух вечен, неизменен, всеблаг, всезнаещ, всемогъщ, всеправеден, вездесъщ, вседостатъчен и всеблажен. По своята същност Бог е Дух, абсолютно чист и абсолютно съвършен Дух, същество просто, напълно невеществено, безтелесно. Това, че Бог е духовно, неограничено от място или пространство Същество, е казал Самият Христос в разговора със самарянката: "Бог е дух" (Иоан 4:24).

Боговъплъщение - въплъщението на Сина Божи (второто лице на Светата Троица). Извън речника Рождество Христово. Нашата вяра: Иисус Христос.

Богомил (поп Богомил) - български свещеник от X век, смятан за създател на богомилството. Данните за поп Богомил се основават на "Беседа на недостойния презвитер Козма..." и т.нар. Сръбски синодик от 1221 година. В него се споменава, че Богомил създава своето учение "в Македония българска, във Филипопол и околността му".

Богомили - последователи на поп Богомил на Балканите (в Македония, Босна, Сърбия и България) през X-XII век. Възгледите на богомилите са близки до павликянството и манихейството. Виж богомилство.

Богомилство - еретично социално-религиозно учение, възникнало в България през първата половина на X вeк и получило X-XII век разпространение във Византия, Сърбия, Босна, Италия и Франция (виж катари и албигойци). Основоположник и пръв проповедник е поп Богомил, а последователите му се наричали богомили. Богомилите били строги аскети и осъждали богатството, поклонението на Кръста, светите мощи и светиите, отхвърляли обредите и външността на църквата. От тайнствата богомилите признавали само кръщението, което извършвали не с вода, а чрез възлагане върху кръщавания на ръце. Учението на богомилите е дуалистично и нехристиянско. Богомилите разбирали въплъщението, животът и смъртта на Христос по докетически. Видимият свят, включително светската власт и Църквата, бил според тях творение. Поради своята ненавист и непокорство към властта, богомилите били гонени от владетелите на всички земи, които обитавали. Виж ереси, павликянство, манихейството, катари и албигойци. Извън речника: Богомилство.

Света Богородица - Пресвета Богородица - е името, с което възхваляваме Св. Дева Мария, защото е носила в утробата си Божия Син и от нея Той е получил Своето човешко естество. Това е в съгласие с Евангелието, което разказва как св. Елисавета, майката на Йоан Кръстител, по Божие вдъхновение нарекла Мария "Майката на моя Господ" (Лук. 1:43), а Светата Дева сама казва за себе си: "Ето, отсега ще ме облажават всички родове" (Лук. 1:48). Наричайки Дева Мария Богородица подчертаваме ясно вярата, че в личността на Иисус Христос Бог се е съединил с човека още в мига на Неговото зачатие в утробата на светата Дева, и че Той, като съвършен човек, е съвършен Бог.

Използването на името "Богородица" е утвърдено на Третия Вселенски събор (431 г.), след като еретичните възгледи на Несторий били оборени (несторияните наричали св. Дева "Човекородица" или "Христородица"). След събора Пресвета Богородица е възхвалявана като закрилница на християните и пазителка на човешкия род в безброй молитви, песни, проповеди и разкази. Поради праведния си и свят живот за нас тя е пример за лична святост, първа от изкупените и майка на новото човечество в Сина й. Протестантите не "облажават" светата Дева и изпитват неприязън към почитта, отдавана й в православното и католическото богослужение и изкуство.

Богословие (, "Theologia", теология) - 1) богопознание (богознание, боговедение), което не е плод на изучаване на книги и упражняване на разсъдъка. То е както познание на Бога, придружено с личен опит, така и път, водещ към изцеление на човека и познание на Бога. "Съвершенството на чистотата е начало на богословието" (преп. Иоан Лествичник), т.е. не думите и разсъжденията за Бога, а особеният духовен опит на непосредствено преживяване, постигана на Бога от чистия, свят човек. 2) Прието днес название на академична специалност, която изучава дисциплините агиография, патристика, омилетика, литургика и др.

Богослов (теологос) е човек, преминал пътя на очистване на сърцето към просвещение на ума и обожение. Така той е придобил познание за Бога и е получил право да говори за Него. Богослов е също човек, който без да има свой личен опит, възприема опита на светците.

Богослужебни книги - книги, авторизирани от Църквата за богослужения. Съдържат последования (или молитвословия) и богослужебни (уставни) указания. Освен Напрестолното евангелие, Апостола (Книга Деяния и посланията) и Псалтира, към тях спадат Служебник, Архиерейски чиновник, Требник  (Евхологий), Устав (Типик), Октоих (осмогласник), Часослов, Миней (месечник), Триод постен, Триод цветен (Пентикостар, петдесетодневник), Ирмологий (катавасийник), Молебно пение, Каноник и др. 

Богослужението е предназначено да прославя, да възхвалява и да благодари на Бога – на Отца, Сина и Светия Дух. Цялото човечество е призвано да служи на Бога. Богослужението не се свежда само до приятни преживявания в храма, до слушане или пеене на песнопения. Бог може да бъде познаван и в творението Си, но това не е богослужение. Частните молитви, колкото и да са важни, не могат да заменят богослужението. В Православната Църква особено значение се отдава на прославата и благодарението на Бога, отправяно Му от самата Църква. Това богослужение кулминира в причастяването със Самия Бог.

В светата Литургия пеем: "На Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин." В това богослужение се докосваме и изпитваме Неговото вечно Царство, "бъдещия век" и се присъединяваме към прославата, която отправят към Бога небесните ангелски чинове; така изпитваме и истинската и всеобща слава на изпълнението на всичко в Христа.

По подобие на обществените молитви в Стария Завет, Църквата извършва в различни часове на деня и време от годината богослужения по определен начин - съобразно указанията и чинопоследованията в богослужебните книги. Според Устава (Типика) основните богослужения от денонощния кръг са вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове и Св. Евхаристия (Литургия), а при особени случаи Църквата извършва и всенощни бдения (вкл. литии), както и обредите водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие. Извън речника: Православното богослужение.

Богохулство (гр. blasphemia) (Мат. 9:3; 26:65; Марк 2:7; 7:22; 14:64; Лук. 5:21; Иоан. 10:33,36; 1Тим 1:20; Откр. 13:1,5, Лев. 24:11-16, Иов 2:9) - всички оскърбителни или непочтителни думи, действия или намерения по отношение на Бога и светините, в т.ч. към Св. Троица, Божието име, Божия промисъл, Св. Богородица и светиите, съзнателното отхвърляне на Божието откровение. Обикновено богохулството се свързва със съзнателното кощунство или поругание на светините.

Сред Божия народ само един богохулник е достатъчен, за да оскверни цялата община. Ето защо по Мойсеевия закон хулителя на името Господне наказвали със смърт: извеждали го извън пределите на града и го убивали с камъни (Лев. 24:11,15-16, ср. Изх 20:7; 22:27; 3Цар 21:13, 3Езд 14:24). Бог не оставя неотмъстено оскверняването на Името Му (най-често от езичниците, вж. Пс. 88:51 следв., 4Цар 19:4 следв.; 16:22; Йов 1:18, 2Мак. 8:4; 9:28; 10:34; Дан. 7:8,25; 11:36). Затова Божият народ бил длъжен сам да не предизвиква езичниците към богохулство (Иез. 36:20, Ис. 52:5).

В Мат. 9:2-3 книжниците смятали за богохулство дори опитът за вършене на Божието дело и да се говори от Божие име. Юдеите обвинили Господ Иисус Христос за това, че наричал Себе Си Божи Син (Иоан 8:49-59; 10:31-36) и затова го осъдили на смърт (Марк 14:64 и следв.; Иоан 19:7), безчестили Го и Го обсипвали на Кръста с хули (Марк 15:29 и следв.). Ако те правели това поради непознаване на Богочовека и "понеже не знаят, що правят", то този им грях могло да бъде простен (Мат. 12:32, Лук. 23:34). Но те приписвали знаменията, които Иисус извършвал не на Божия Дух, а на бесовския княз Веелзевула (Мат. 12:24,28 и следв.). Отхвърляйки съзнателно Божието откровение, те извършвали най-тежкия, непростим грях на хулата към Светия Дух (Мат. 12:31, Мк 3:28-30), по думите на Спасителя: "всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят" (Мат. 12:31-32, също Марк 3:28-30).

Именей и Александър, споменати в Първото послание на ап. Павел към Тимотей (1:20), били предадени от св. апостоли на страшно наказание, а в бъдеще, по Божиите думи "тяхното осъждане отдавна е готово, и тяхната погибел не дреме" (2Пет 2:3, Иуд. 8-15). Виж също хула, Смъртни грехове. Извън речника: Хула против Духа Светаго.

Богочовек - така е наречен Иисус Христос, с което наименование се подчертава, че Той едновременно е Бог и човек.

Богоявление (на гр. Θεοφάνια, теофания) - непосредственото явяване на Бог на отделни хора или на групи хора. В Старозаветни времена Бог се явявал както на пророците, така и на народа, обикновено в опосредстван вид. В Новозаветни времена богоявление е както целия земен живот на Господ Иисус Христос, така и Неговите явявания след славното му Възкресение. В деня на Кръщението на Господ Иисус Христос в река Йордан и при Неговото славно Преображение на Таворската планина, Триединният Бог се изявил в Своите три ипостаса, енергии - като Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети.. При теофанията на Св. Петдесетница Св. Дух се явил на св. апостоли и създал Христовата църква.

Божествено откровение - Свещено Писание (Библията) и Свещено Предание (отразено в древни християнски писмени паметници).

Божиите имена - виж Имена Божии.

Божи промисъл - грижата, промислянето на Бога за сътворения от Него свят изобщо и п о-конкретно за човека като образ Божи.

Божие царство - виж Царство, Царство Небесно, Христово царство.

Елена Блаватска (1831-91) - световноизвестна окултистка, създала така наречената теософия и пряко общувала с падналите, отхвърлените духове. Според свидетелството на очевидци демоните навсякъде и винаги я съпровождали, като напомняли за себе си по чувствен, сетивен начин дори в домашния бит. Извън речника: Теософия.

Богослужебна утвар - виж утвар.

Св. равноапостолен цар Борис-Михаил, покръстител на българския народ - Роден през тридесетте години на IX в., св. цар Борис утвърдил християнството като държавна религия през 864 година. Воден от съзнанието, че България е третата "велика сила" в тогавашна Европа, той постигнал международното признание на автономна Българска архиепископия. След смъртта му през 907 г. Княз Борис-Михаил е канонизиран за светец и е удостоен с царска титла. Календарната му прослава се празнува на 2 май. В иконографията се изобразява най-често със св.Кръст и свитък с писмена, които свидетелстват за огромния му принос в християнизацията и просвещението на българското общество. Извън речника: Св. цар Борис Покръстител.

Брак - тайнство, при което на младоженците са дава свише чрез благословение от свещенослужителя Божия благодат, която освещава техния брачен съюз и ги подпомага в съпружеския им живот. Женихът и невестата обещават един на друг взаимната си вярност пред свещеника и Църквата. Така, по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата, се благославя техния съпружески съюз и благодатта Божия се подава за взаимна помощ и за благословено раждане и възпитание на децата. В Православната църква бракът се сключва веднъж завинаги. Той не се свежда до размяна на клетви или до договорни отношения между мъжа и жената. Напротив, Бог съединява двамата в "една плът" като образ на единението на Христа с Църквата (Ефес. 5:32). Успехът на един брак не зависи от взаимни обещания, разменени между човеци, а от обещанието и благословията Божии. В тайнството Бракосъчетание женихът и невестата предават живота си на Христа и един другиму. Виж също раздела За Църквата и Тайнствата.

Брат - в Библията най-близък родственик по кръв; равен, както деца на един баща. Освен най-близко кръвно родство (Мт. 10:2; Лк. 6:14, Бит. 13:8, 14:16; Иоан 7:3; Деян. 1:14), в Библията думата "брат" обозначава и по-отдалечено родство, или хора, произхождащи от един и същи народ (Бит. 13:8, Естир 10:3, Деян 8:25). "Братя" Св. Писание нарича представителите на Божия народ, считайки всички за родственици. Хора, свързани помежду си са също наречени така (2Цар 1:26: "26. Жалея за тебе, брате Ионатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женска любов").

В Новия Завет думата братя обозначава тясно духовно общение, което искрените последователи на Христа имат с Господа и един с друг (Мат. 25:40). Господ е наричал братя Своите ученици (Мат. 12.49; 23.8). Понякога думата "братя" се употребява символично (Иов 30.29; Пр 18.9).

Була (лат.) - папско послание по религиозно-верови въпроси, които имат общоцърковно или общозадължително за римокатолиците значение. Първите две думи от текста на булата дават нейното наименование.

Протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944) - в света - един от най-крупните икономисти, в религиозния живот - световноизвестен богослов, активен участник в икуменическото движение. През 1922-1944 бил професор по догматика и декан на руския богословски институт в Париж.

Доминираща богословска тема за протоиерей Булгаков е Боговъплъщението и връзката между Бог и създадения от него свят. Учението му за София, Премъдростта Божия (наследено в по-голямата си част от Владимир Соловьов), е предизвиквало възражения от страна на митрополит Сергий (Страгородски), впоследствие патриарх, на Владимир Лоски, на архиепископ Серафим (Соболев), на протоиерей Георгий Флоровски. То дало основание на Събора на архиереите на Руската Православна Задгранична Църква да го обвини в софиологическа ерес. Въпреки изобличаването на софиологическите отклонения на о. Булгаков, той никога не е лишаван от свещеническия си сан - признание за големия му принос в популяризирането на православното богословие в Европа през първата половина на двадесети век. Виж също: Соловьов, Флоренски, Бердяев.

В

Вавилон (Babylon) - древен град в Междуречието (днешен Ирак, на 90 км южно от Багдад), един от най-древните и богати градове в света. Построен от Нимврод (син на Хуша или Куша, потомци на Хам) в огромна равнина от двете страни на река Ефрат. Имал вид на четириъгълник, чиято обиколка била около 400 км; градските стени били дебели цели 22 метра. Върху стените се издигали 250 кули със сто врати, изваяни от мед. По средата на града имало много голям мост, от източната страна на който се издигал царският дворец и езическият храм на Бел.

Вавилон бил столица на Вавилонското царство (Вавилония, Халдея), просъществувало половин хилядолетие (от нач. на II хилядолетие пр.Хр. до 539 г. пр.Хр.). По-късно Вавилон бил завладян от персийските царе Кир, Дарий и Ксерск. Aлександър Македонски разрушил града окончателно. С Вавилон са свързани сказанията за Потопа и Вавилонската кула (зикурат, построен от Навуходоносор, Бит 11:1-9).

Валдензи - последователи на лионския търговец Валдо (12 в.), който раздал богатството си и проповядвал бедност и аскетизъм, живот без семейство и собственост (апостолски живот). Последователите му били най-многочислени в Испания, Италия, Франция, Германия, Чехия и Швейцария. От всичко установено от католическата църква признавали само Кръщението и Причастието. Отричали Вселенските събори и авторитета на светите отци и приемали само Библията за единствен авторитет. Отричали иконите и монополът на свещениците да проповядват. Поради пазенето на съботния ден, на някои места валдензите често са наричани "съботяни". Подложени на жестоки преследвания от католическата църква и нейната инквизиция. Виж ерес, еретици.

Валентин - раннохристиянски еретик, един от най-големите автори на гностични произведения. Извън речника: Валентин. Маркион. Гностицизъм. Докетизъм. Християнски ереси и секти.

Варлаам (1290-1350) - византийски монах от Калабрия (Южна Италия), привърженик на Аристотел и противник на исихазма. Осъден на църковния събор в Цариград (1341). След победата на исихастите избягал в Италия, където оказал влияние върху първите хуманисти.

Варлаамитство - еретично религиозно-философско учение и движение във Византия и България през XIV вeк, създадено от монаха Варлаам и доразвито от Григорий Акиндин, намерило особена популярност сред столичната аристокрация и културните среди. Варлаамитите твърдяли, че не трябва да се прави разлика между Божествената същност и Божествената енергия. През 1350 г. варлаамитството е обявено за ерес.

Свети апостол Варнава бил един от седемдесетте апостоли - живял в Александрия по времето на император Адриян, спътник на свети апостол Павел в неговите апостолски пътешествия. Предполагаем автор на Послание на Варнава. Църквата празнува паметта му на 11 юни. Извън речника: Св.ап. Варнава.

Варнава, Послание на Варнава - раннохристиянски текст вероятно от I век, приписван на сподвижника на св.ап. Павел - апостол Варнава (Мнението за авторството на Варнава принадлежи на Климент Александрийски и Ориген). В Синайския кодекс посланието е поместено след Книга Откровение на св.ап. Йоан Богослов, Климент Александрийски го причислява към Новозаветните текстове, а при цитирането му Ориген го нарича "съборно (католическо) послание".

Василевс - титла, с която бил удостояван през Средните векове византийският император.

Св. Василий Велики - виж Св. Василий Велики.

Ванга

Ватикана (папска държава) - област в Централна Италия с център Рим, предадена от Пиин Къси и Карл Велики (края на VIII - началото иа IX в.) в лично владение на римския папа.

Великомъченик - една от категориите светци, които Църквата почита.

Велик покаен канон - богослужебен молитвен текст от св. Андрей Критски (VIII в.), изпълняван през първата седмица на Великия пост по време на вечерната служба. Канонът призовава човешката душа да се откъсне от светските грижи и напомня, че пътят на всеки човек трябва да води към Христос, защото само Той е източник на вечен живот. Като сюжетна линия е използвана библейската старозаветна и новозаветна история. Образите и събитията от Свещеното Писание навсякъде в канона се свързват с прехода от греха към примирението с Бога. Виж също канон. Извън речника: Текст на Великия покаен канон на св. Андрей Критски.

Вербализъм - от лат. verbum «дума». Теория, според която Св. Писание е продиктувано изцяло от Св. дух и затова всяка негова дума, като идваща от Бога, трябва да се разбира буквално. В. има за основа равинската представа, че Тората е просъществувала на небето и е дадена на хората в готов вид. До известна степен подобен подход е характерен и за св. отци на Църквата от ранния период (напр. св.мч. Юстин Филисоф сравнява библейските писатели със струна, от която се извлича звук). Но по-нататък този механичен подход към теорията за боговдъхновеността е преосмислен. Срещу вербализма свидетелстват следните факти:
   1) самите свещени писатели, например ап. Павел, говорят понякога от свое име, а не по Божа повеля (1Кор. 7:6-12);
   2) езикът, възгледите и стилът на библейските автори са различни, което е трудно да се обясни, ако се приеме, че са записвали дадено им единно Боже слово;
   3) като пишат свещените книги, техните автори, както сами си признават, използват литературни източници и църковното предание (вж. "Предадох ви първо това, което приех" - 1Кор 15:3);
   4) разказите на свещените книги за едни и същи събития са различни и дори противоречиви;
   5) в библейските книги има неточности във фактите, засягащи историята и естествознанието; 
   6) това, че Новият Завет в Септуагинта има отправки към Стария Завет, показва, че четенето на Библията в превод е допустимо; но всеки превод е вече крачка встрани от буквата и е интерпретация на текста. Следователно, както казва блж. Йероним: "Евангелието е не в думите на Писанието, а в неговия смисъл" (Тълкуване на Гал., I,1, 11-12);
   7) трябва да се имат предвид вариантите в библейските ръкописи, които не дават възможност да се реконструира всяка дума от Писанието;
   8) Вербализмът отрича на практика богочовешкия характер на Писанието, правейки негов автор само Бог и лишавайки хората от съучастие в предаването на Откровението (вж. Синергизъм);
   9) книгите на Писанието съдържат цитати от граждански документи (напр. 1 Ездр. 2), а също и сведения по история и естествознание, които не са от областта на Откровението;
   10) самото Писание не разглежда тайната на Божественото вдъхновение като въздействие на Божия дух върху човека, което го прави несъзнателно оръдие. И пророците, и апостолите пишат в пълно съзнание и с участие на собствените си сили, разум и способности (вж. Св. Василий Велики, "Тълкуване на Ис.", Предговор).
Вербализмът е тясно свързан с убеждението, че в Библията трябва да се търси само буквален смисъл. Между другото още от епохата на Св. Отци тълкувателите използват не само този метод, но търсят и съкровения смисъл, който стои зад буквата. (Александър Мен - Библиологичeн речник)

Верни – кръстени и неотлъчени от евхаристийно общение богомолци, които - за разлика от оглашените - имат право да участват в Евхаристийното тайство и в цялата света Литургия. Виж също: Литургия на оглашените. Литургия на верните. Извън речника: Божествена Литургия от Св. Йоан Златоуст.

Вероопределение (гр. oros, от "oros" от "ori" - букв. предели, граници; лат. terminus) - кратка формулировка, определяща истина на вярата; в тесен смисъл - догматикаическо положение, формулирано на Вселенски събор. Виж догмат.

Тит Флавий Веспасиан (старши) - (Titus Flavius Vespasianus, 9–79 г.) - император на Римската империя 70-79 г., основател на династията на Флавиите.
Като военачалник на Нерон, той потушил през 66 г. въстанието в Юдея, покорил почти цяла Юдея без Йерусалим (67-68). След самоубийството на Нерон през 69 г. - "годината на четирима императори", Веспасиан (тогава командир на римските легиони в Сирия, Юдея и Египет) бил избран за император. При Веспасиан и неговия син Тит бил построен уникалният амфитеатър Колизеум за гладиаторски борби и други зрелища. Тит разрушил окончателно Йерусалим. След смъртта на Веспасиан императори станал Тит, наследен от неговия по-млад брат Домициан. Извън речника: Свв. мчци Леонтий, Ипатий и Теодул.

Via patrum (лат.) — пътят на отците

Византион - вж. Цариград.

Витания - селище близо до Йерусалим, на 18 стадия от град Исаврия, в полите на Елеонската гора по пътя от Йерихон за Йерусалим. Във Витания е живял със сестрите си Марта и Мария Лазар, когото Спасителят по чудесен начин възкресил на третия ден (Ин 11:1-46, 12:1-3). Тук често пребивавал Господ Иисус Христос, особено в последните дни на общественото Си служене за човешкия род и в него се случили няколко забележителни събития от живота Му (Мат 21:17, 26:6, Мк 11:11-12, 14:3) - оттук Той предприел тържественото влизане в Йерусалим, оттук Господ се възнесъл на небето. Днес Витания е бедно мюсюлманско селище на име Ел-Азариех, в което поклонниците в Светите земи посещават гроба на Лазар и развалините на дома му. В изсечената в скалата пещера-гробница някога е имало църква, от която е съхранен само беден каменен престол, с който се предполага, че някога е бил закрит входът на пещерата.

Витезда (дом на милосърдието) (Иоан 5:2) – къпалня, т.е. неголям басейн, който вероятно се е намирал при северната стена на Йерусалим, при така наречените Овчи врата.

Витиния (Bythinia, Bythinia) - историческа област в северозападна Мала Азия, разположена по бреговете на Черно море, Босфора и Константинополския проток.

Известна е от дълбока древност. Названието си получила от името на витините, които се преселили тук от Тракия. Витиния била живописна, плодородна област, с много добитък. През 546 г. преди Христа тя била завладяна от персите, но през 327 г. отново станала самостоятелна държава. През 75 г. преди Р.Хр., според завещанието на цар Никомид III преминала под властта на римляните, с права на самостоятелна провинция, управлявана от специален проконсул. Като римска колония тя се намирала в съседство с Галатия, Пафлагония и Фригия, с излаз на южния черноморски бряг.

Християнството във Витиния се разпространило по време на апостолите (1Петр. 1:1). По времето на Плиний Младши, управлявал Витиния, и на император Траян (98-117 г.) тук имало твърде много християни. При Диоклетиан (284-305 г.)  и Юлиан Отстъпник във Витиния настанало страшни гонения срещу християните и била пролята кръвта на много християнски мъченици.

Главни градове на Витиния са били Никомидия, Никея, Еленополис, Пруса (днес Бурса) и др. Никомидия е била една от столиците на римския император Диоклетиан. В Еленополис е бил епископ преп. Паладий Еленополски. През ХIII век, когато Цариград е бил превзет и държан от латинците Никея е била столица на византийската империя, наречена Никейска. Градът е получил важно значение и известност в живота и историята на св. Църква с това, че в него са заседавали два вселенски събора - първият и седмият. Извън речника: Св. свмчк Тимотей Пруски (Брусенски). Св. свмчк Патрикий Брусенски и мчци Акакий, Меандър и Полиен. Св. жени-мчци Минодора, Нимфодора и Митродора от Витиния.

Витлеем (букв. "Дом на хляба"; Бит 35:19, Мих 5:1, Мат 2:1, Рут 1:2) - неголям град в Юдея, разположен живописно в плодородна местност на скалисти възвишения сред поля и градини, близо до Юдейската пустиня на изток от тях. Отстои на няколко километра югозападно от Йерусалим. Във Витлеемската пещера в покрайнините на Витлеем се родил Спасителят на света Господ Иисус Христос (Лк 2:1-7. Мат. 2:1-12). Във Витлеем е роден и св. цар Давид Псалмопевец (XI-X в. пр.Хр.). Поради това св. ев. Лука нарича Витлеем Юдейски "град Давидов" (Лук. 2:4-11). Тук Иаков погребал Рахил (Бит. 35:16), тук Вооз срещнал Рут, из Витлеемските поля Рут събирала житни класове. Във Витлеем през 386 г. се заселил блажени Йероним и в продължение на много години превел книгите на Стария и Новия Завет на латински език (Вулгата), а в края на живота си тук написал Коментарите си към Св. Писание.

Витсаида - името на няколко древни библейски градове.

- Витсаида Галилейска - град в Галилея на северозападния бряг на Тивериадското  езеро (Галилейското езеро), недалеч от Капернаум и Хоразин. Във Витсаида са родени свв. апостоли Петър, Андрей и Филип. В този град бил много пъти Господ Иисус Христос (Мат. 11:21). Да се различава от Витсаида Юлия.

- Витсаида Юлия - град на североизточния бряг на Тивериадското езеро (Галилейското езеро), наречен на името на дъщерята на римския император Октавиан Август. Недалеч от града, в който Иисус Христос наситил 5000 души с пет хляба и две риби (Лук. 9:10, Марк. 6:41-45). Във Витсаида Юлия Господ изцелил слепия (Марк. 8:22-25).

Св. Власий Севастийски Чудотворец (+316) - свещеномъченик, епископ на гр. Севастия в  областта Кападокия в Мала Азия (днес в Турция). Гоненията на християните от император  Диоклетиан го принудили да се оттегли в пещера в пустинната планина Аргеос. Там в молитви и трудове прекарвал дните си, общувайки само с диви животни. Като научил за него, Ликиний заповядал да го доведат, св. Власий бил жестоко мъчен и накрая обезглавен заради нежеланието му да се отрече от Христа. Поради кротката му мъдрост и чудесата, които направил, много езичници се обърнали към християнската вяра. Извън речника: Св. Власий.

Вотан (Водан, Wodan, Wotan, Wuotan) - бог на мълнията и гърма в древногерманската (езическа) митология; върховен бог, обитаващ Валхала, където пируват боговете и където попадат загиналите в битка войни. В скандинавската митология на Вотан съответства бог Один (произнасян "Удин").

Вселенска патриаршия (вселенски патриарх) - название, с което се титулува Константинополската патриаршия от времето на патриарх Йоан ІV Постник (582-595). Виж също Икуменизъм. Извън речника: Константинопол (Истанбул).

Вселенски събор - събор за разрешаване на въпроси от общоцърковен характер, предимно из областта на вярата и църковното устройство, на който присъстват епископи от цялата Христова Църква, и чиито решения се отнасят до цялата Църква.

Църквата вярва, че чрез Вселенските събори е говорил Сам Бог чрез Духа Си и смята боговдъхновените определения и решения на отците по вероучителни и канонически въпроси  за непогрешими. Като израз на единомислието на цялата християнска църква от различни места и времена, те имат върховен авторитет по отношение на вярата и практиката на Църквата.

Редът за разглеждане на такива въпроси в Църквата е заимстван от събора в Йерусалим, описан в Книга Деяния (15:6) и в Посланието към Галатяни (гл. 2). Той бил свикан поради острия спор относно законничеството, т.е. спазването на еврейските закони от християните като средство за спасение. "Апостолите и презвитерите се събраха, за да разгледат тоя въпрос" (15:6).

През вековната история на Църквата са провеждани стотици събори – поместни и регионални и седем събора, определени като "вселенски".

Православната църква признава седем Вселенски събора:
 - Първият в 325 г. в Никея (Мала Азия) (съборът оборил арианската ерес, формулирал православното учение за Второто Лице на Светата Троица и съставил първите осем члена от Символ на Вярата);
 - Вторият в 381 г. в Константинопол (на него бил окончателно утвърден неизменяемият Символ на Вярата, и бил даден точен израз на учението за Светия Дух, за Църквата, за тайнствата и за края на света);
 - Третият в 431 г. в Ефес (Мала Азия) осъжда несториянската ерес, но не изработва христологическа формулировка;
 - Четвъртият в 451 г., свикан по настояване на св. папа Лъв Велики в Халкедон (оборил  монофизитството и утвърдил православното учение за двете естества (природи) в Личността на Иисус Христос - божествената и човешката);
 - Петият в 553 г. в Константинопол;
 - Шестият в 680 г. в Константинопол (установил догмата за двете воли и действия на Христа);
 - Седмият в 787 г. в Никея (установил догмата за иконопочитанието).
Римокатолическата църква признава 21 вселенски събора. Извън речника: Вселенските събори. Основни доктрини и вероизповедни формули.

Власт Православната Църква разграничава духовната власт от светската въз основа на Христовите думи: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу" (Мат. 22:21). Тя учи, че духовната власт произхожда от Бога и има свои свещени права, но така също и законната държавна власт произтича от Бога и има свои неоспорими права. По силата на това държавната власт трябва да бъде самостойна в действията си и отговорна за тях пред Бога. От своя страна, духовната власт, в изпълнение на Христовите слова: "Моето царство не е от тоя свят" (Иоан. 18:36), трябва да се занимава изключително с делата на Църквата. А те са: истинска проповед на Христовото благовестие с цел спасение на човешките души; защита на спасителната православна вяра от ереси и изопачения; молитва, богослужение, извършване на светите Тайнства и преподаването им на вярващите за тяхно възрастване в благодатта на Светия Дух, приобщаване към Христовото царство на благодатта и наследяване на вечния живот в него; дела на християнско милосърдие. Тези високи задачи, поставени от Бога пред църковната власт, налагат нейните служители да са посветени всецяло на духовното си звание, което изключва прякото им участие в държавното управление.

Християнският принцип за разделяне на духовната от светската власт е изразен ясно в 81-то апостолско правило, предвиждащо да бъдат низвергвани свещенослужители, които се впускат в народни управи. (вж. Правилата на св. Православна Църква съ тълкованията имъ, С., 1912, с. 226 — 229). Православният идеал за взаимоотношение между духовната и светската власт се осъществява, когато между тях се установи т. нар. симфония, т. е. съгласие и съдействие, основани на истинската Христова вяра, в името на Бога и спасението на човешките души.

Матей Властар (+ ок. 1360) - византийски йеромонах, химнограф, преводач на ранните гръцки отци и автор на множество богословски трактати. Написаната от него през 1335 г. "Азбучна синтагма" е до днес един от основните източници на църковното право в Православната църква. Извън речника: Матей Властар и неговата "Азбучна синтагма".

Влахерна - местност в североизточната част на Константинопол, аречена на името на прочут скитски воевода Влахерн, който бил убит там. По време на разцвета на Византийската империя се славила из целия Изток със своите светини. Тук са станали много събития, показали особеното покровителство на Богородица над Константинопол.

Във Влахерна Лъв Велики (457-474) издигнал един от най-знаменитите храмове, посветени на Божията Майка. В красиво ковчеже, изработено от злато и сребро, се е пазела ризата на Света Богородица, донесена от Йерусалим. Храмът бил разрушен през ХV век. Днес върху основите на древния храм отново е изградена църква.

Втори Вселенски Събор - Вселенски събор, състоял се в Константинопол през 381 г. за утвърждаване на истинското учение за Светия Дух против лъжеучението на Македоний, отхвърлящо Божественото достойнство на Светия Дух. На анатема били предадени също ересите на арианите (евномиани, аномеи и евдоксиани) и полуарианите (или духоборците), савелианите и др. Виж също филиокве.

ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ НА ХРИСТА - второто идване на Иисус Христос, когато Той ще съди живи и мъртви, след което Царството Му не ще има край. Православната проповед не се опитва да предвиди Божия Промисъл, а насърчава християните да живеят Богу угодно, с надежда и упование в Съдния Ден. Виж също парусия. Извън речника: разделa Второто пришествие и Страшният Съд.

Св. Вукол Смирненски  († ок. 100) - преподобен, първи епископ на църквата в гр. Смирна в малоазийската област Иония, обърнал в Христа много езичници. Бил ученик на св. Йоан Богослов, от когото получил кръщение и посвещение за епископ. Преди смъртта си положил св. Поликарп Смирненски за свой приемник по епископство. Паметта му се чества на 6 февруари. Извън речника: Св. Вукол.

Вулфила (gr. Ulfilas; Ulphilas, Вульфила), еп. (ок.311-83) - просветител на германските племена вестготи, превeл Библията на готски език. Най-старият запазен неин препис е от 520 г. и се съхранява днес в университетската библиотека в Упсалла, Швеция. Ръкописът е написан със сребърни и златни букви върху пурпурен велум (тънък пергамент), поради което е наречен "Сребърната Библия" (Codex Argenteus). Извън речника: Вулфила.

Вулгата (Vulgata) - латински превод на Библията, осъществен от блажени Иероним. Необходимостта от превода възникнала поради несъвършенствата на направения по-рано Италийски и др. латински преводи на Библията. През 382 г. папа Дамас І (366-384) поръчал на блаж. Иероним да прегледа и да поправи текста на старата латинска Библия, преведена от гръцки. Иероним не се ограничил с редактиране, а направил собствен превод от оригиналния език. Тъй като по онова време не съществували учебни ръководства, стридонският учител започнал да учи старогръцки език от хора, с които се запознава, живеейки в Палестина.

Иероним работил над превода на Библията петнадесет години (от 382 до 405 г.), като използвал древни ръкописи на Писанието. С малки промени той запазил латинския превод на Новия Завет и Псалтира, а в предишния си вид оставил Книгите Товит, Естир, гръцките части на Даниил, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Варух и 1-3 Макавейска. Така основните усилия на преводача били насочени към древноеврейските текстове.

Преводът на блаж. Иероним получил по-късно названието Vulgata Editio, "общоприето издание", или просто Вулгата (Vg). Той се отличава с голяма близост до оригинала, но същевременно преводачът не го следвал буквално и не отстъпвал от законите на латинския език. Иероним отстранил промъкналите се в текста глоси и поправил стила. Познавач и ценител на римските класици, той придал на Вулгата лаконичната красота на латинската проза. Нежелаейки да смущава благочестивите читатели, преводачът запазил при възможност вариантите на старите преводи, които са използвали много св. отци, в това число св. Амбросий Медиолански и блаж. Августин. Въпреки това Вулгата предизвикала съпротивата на съвременниците си и получила пълно признание едва през VІІ век. От времето на Исидор Севилски авторитетът на превода повече не се оспорва. Католическата църква го канонизирала фактически на Тридентския събор през 1546 година.

Въздух - виж покровец, църковна (богослужебна) утвар.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО (ВЕЛИКДЕН, ПАСХА) - 1) събитие, което станало на третия ден след разпятието на Господ Иисус Христос (засвидетелствувано в Мат. 28:1-20, Марк 16:1-20, Лук. 24:1-12, Иоан 20:1-18), с което Бог Слово ни осводи от греха, проклятието и смъртта. Виж Възкресение Христово - ПАСХА.

2) най-важният празник за християните, в който ежегодно възпоменаваме Възкресението от мъртвите на Господа Иисуса Христа. Празникът принадлежи към подвижните празници (за начина на тяхното определяне виж Пасхалия).

Богослужението на Великден се състои от утреня, пасхални часове, Света Литургия и вечерня. Всички молитвословия се пеят (пасхалният канон също се пее).
 - Чинопоследованието на пасхалната утреня се отличава от обичайната утреня и се състои от благословение, стихове с пеене на пасхалния тропар "Христос възкресе", велика ектения, канон, екзапостилария, хвалитни стихири, четене на Огласителното слово на св. Йоан Златоуст ("Аще кто благочестив и боголюбив..."), пеене на тропара на св. Иоан Златоуст и на Пасхалния тропар и отпуст (Виж също текст на Възкресната утреня ).
 - Пасхалните часове се състоят от благословение, пеене на пасхалния тропар, възкресната песен "Воскресение Христово видевше...", ипакой, кондак и отпуст. На Св. Литургия, в храмове, където богослужението се извършва от няколко свещеника, Евангелието се чете на няколко езика в памет на Христовата заповед за проповед на Словото Божие на всички народи.
 - Пасхалнята вечерня завършва същинския празник, но Пасхалното тържество продължава през цялата Светла седмица (виж църковни празници).

ВЪЗНЕСЕНИЕ ХРИСТОВО - 1) събитие, което станало на четиридесетия ден след Възкресението на Господ Иисус Христос; 2) едни от големите християнски празници, който се чествува винаги на четиридесетия ден след Великден. Извън речника: Възнесение Господне.

Външен епископ - така се назовал император Константин Велики, за да изрази причастността си към Църквата. Показвало се, че императорът има функциите на епископ, но "външен", т.е. не от състава на самия клир.

Въплъщението се отнася към идването на Христа на земята в плът. Предвечният Божи Син възприел изцяло човешката природа от Дева Мария. Той бил (и винаги е) една Божествена Личност, притежаваща в пълнота от Бог Отец Божествената природа и в пълнота човешката природа от Мария с идването Си в плът. Така Синът вечно съчетава двете природи в единната Си Божествена ипостас. Божият Син, безкраен в Божествената Си природа, доброволно приел ограниченията на своето човечество, в което изпитвал глад, жажда, умора и накрая смърт. Въплъщението е в основата на християнската вяра; без него тя не би могла да съществува. Библията казва: "А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога" (1 Иоан. 4:3). Чрез Боговъплъщението Синът Божи е изкупил човешката природа и това изкупление е отворена врата за всички, които отиват при Него в прославеното Му човечество.

Вяра - една от трите главни християнски добродетели. По ап. Павел вярата е осъществяване на очакваното и увереност в невидимото ("Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда" (Евр. 11:1), а според св. Йоан Златоуст: "Вяра е това, да приемаш онова, което по никакъв начин и чрез никакви разсъждения не може да бъде постигнато" (Беседа върху 1Кор.). Но вярата трябва да бъде неразделна от добрите дела, защото "вярата без дела е мъртва" (вж. (Иак. 2:14-26). Виж също Вяра и раздела Нашата вяра.

Г

Архангел Гавриил (архангел Гавраил) (евр. - "сила Божия") - един от седемте архангели. Извън речника: Събор на св. архангел Гавриил.

Газа (твърдина, укрепление; Бит. 10:19; Втор. 2:23; Нав. 10:41; 11:22; 13:3; 15:47; Съд. 1:18; 16:1,2,21; 3Ц 4:24; 4Ц 18:8; Иер 25:20; 47:1,5; Ам 1:6,7; Соф. 2:4; Зах. 9:5; Деян. 8:26) - един от петте най-древни и най-известни филистимски градове (редом със Сидон, Содом, Гомора, Адам, Цевоим). Разположен на брега на Средиземно море, на югозапад от Йерусалим. Отдаден по жребий на Юдиното коляно (Съд 1:18, 1Цар 6:71, Деян. 8:12), но така и не взето от тях (Иисус Навин не успял да го завладее, и градът си останал филистимски). Била за кратко време независима при юдейския цар Езекия (4Цар. 18:8), а после - подвластна на Персия, Халдея и Александър Велики. В Новия Завет Газа се споменава само в разказа за обръщането на Етиопската царица Кандакия

От времето на св. Константин Велики Християнската църква тук процъфтявала и Газа и останалите градове в долината Сефила (Сефела, 1Мак. 12:38 и др.) - Аскалон, Азот и др. били епископски катедри. След нашествието на сарацините настанал упадък и разорение. През VII в. Газа била покорена от мюсюлманите и в по-късните години този цветущ град загубил своето значение. Днес от него са останали само пясъчни хълмове и развалини. Недалеч от тях е разположен нов град със същото име. Днес град Газа (наричан от арабите Ghuzzeh) е малко и бедно селище сред живописна и плодородна местност.

Галатия - област в Централна Мала Азия, някога самостоятелна държавица на племето галати (келти). През 26 г. пр.Хр. Галатия била покорена от римляните и преживяла години на особен разцвет. След разделянето на Римската империя Галатия била част от Византия. Св.ап. Павел проповядвал в Галатия Евангелието по време на своето второ и трето пътешествие (виж Деян. 16:9; 18:23; 1Петр. 1:1; 1Кор. 16:1; Гал. 1:2; 3:1; 2Тим. 4:10). Но в негово отсъствие те се поддали на влиянието на противниците му евреи, отстъпили от правото апостолско учение и станали причина великият апостол да напише едно от своите боговдъхновени послания - това към галатяните, чрез което и тяхното име се запазило за вечни времена в историята на Христовото благовестие. През XI век Галатия е покорена от турците, предвождани от Селджук, а от XIV в. - от османските турци. Виж също: Витиния

Галати (галатяни; келти) - племе, което се преселило в Централна Мала Азия и се смесило с местното население. Нападнали през 389 г. пр.Хр. Рим и го опожарили. Сто години по-късно проникнали по долината на р. Дунав в Тракия и Гърция, където също направили жестоки опустишения. След това келтите се се заселили в Мала Азия.

Максимиан Галерий - римски император, жесток гонител на християните, † 311 година. Виж Максимиан Галерий.

Галилейско езеро - езерото Генисарет в Галилея, на брега на което се намира гр. Тивериада, наречен на император Тиберий (сега Тубария). У някои автори от I-II в. езерото е означено като Тивериадско езеро или Тивериадско море. В евангелията се нарича Галилейско море (Марко 1:16.; Матей 4:18.), но у Йоан - Тивериадско (21:1.).

Галилея - 1) област в Северна Палестина, в която Господ Иисус Христос прекарал детството и младостта Си. Галилея била и главно място на Неговата проповед. По това време Галилея е била една от четирите административни области в Палестина. На север Галилея граничела със Сирия и Ливанските планини, на запад - с Финикия, на юг - със Самария, а на изток опирала до река Йордан. Галилея била езическа страна и галилейците Били грешни и невярващи хора. Затова юдеите казвали подигравателно: "от Галилея пророк не се е явил", "Нима от Галилея ще дойде Христос?" . Галилейския град Назарет, в който се родил Спасителят, те смятали за последен сред градовете. ("От Назарет може ли да излезе нещо добро?").

2) град в северна Палестина, в подножието  на Ермонската планина. Построен е от тетрарха Филип - син на Ирод Велики (40/37-4 г.пр.Хр.), който украсил града и го нарекал Кесария на името на римския кесар Тиверий. За да се различава от Кесария Палестинска (Кесария Стратонова), градът е наричан Кесария Филипова. Виж също: Капернаум.

Галилеец - жител на Галилея. Господ Иисус Христос живял и проповядвал най-вече в Галилея, затова Го наричали Галилеец (Мат. 26:69). В IV век гръко-римският император Юлиан Отстъпник умрял (в 363 г.) с думите: “Ти ме победи, Галилеецо!” - откъдето и последователите на Господа Иисуса носели името галилейци.

Геена - място на вечните мъчения (Мат. 10:28) - гръцко название, произлязло от еврейските думи, които означават долина Еном близо до Йерусалим. Тук изгаряли деца в чест на езическото божество Молох (3Царств. 11:7; 4Царств. 16:3, 4; 2Пар 28:3; 33:6; Пс. 105:37-38). Цар Иосия отменил ужасния и богопрестъпен обичай на това жертвоприношение. След това долината Еном била превърнато в сметище, където хвърляли и труповете на предадените на смърт злодеи и умрели животни. За унищожаване на смрадта и заразата тук постоянно горял огън (Ис. 66:24, Марк. 9:43-48). Оттук и изразът “геена огнена” (Мат. 5:22, 29; 18:9; Марк. 9:47), “геена, неугасим огън” (Марк. 9:43-45).

В по-късно време става символ на вечните мъки, на мъчението на осъдените, като адския огън "дето червеят им не умира, и огънят не угасва" (Марк 9:44). В този смисъл думата геена е използвана постоянно от Господ, сама или с добавката огнена (ср. Мат. 18.8, Лук. 16:14, Мат. 5:29-30, 10:28, Марк. 9:43-45, Лук. 12:6, Мат. 5:22, 18:9, Марк. 9:47, Иак. 3:6). Виж също ад.

Гений на императора - почитане гения на императора; своеобразен култ към обожествяване приживе на римския император, чрез което се целяло постигането на духовно единство в Римската империя. Този култ бил задължителен за всички граждани и поданици на империята.

Генисарет, "Генисаретската земя" - неголяма област северозападно от Генисаретското езеро (наричано още Тивериадско езеро).

Св. Георги Софийски Нови (св. Георги Кратовски) - светец, мъченик за Христа. Родом от гр. Кратово, Македония. Съден от турците в София, той твърдо отстоявал вярата си. Св. Георги намерил смъртта си на кладата през 1515 година. Църквата чества паметта му на 11 февруари - деня на мъченическата му смърт. Извън речника: Св. Георги Софийски Нови.

Св. патриарх Герман Цариградски - борец за светите икони. Живял  и бил ръкоположен за епископ на град Кизик в Мала Азия. Заемал Константинополската катедра от 715 до 730 година. Извън речника: Св. Герман Константинополски..

Гетсимания, Гетсиманската градина (Гефсимания, Gethsemane, The Garden of Gethsemane; Мат 26:36, Мк 14:32, Лк 22:39, Ин. 18:1) - название на свещеното за християните място в подножието на Елеонската гора около Йерусалим, където с големи душевни страдания и до кървава пот се молил нашият Господ преди кръстната Си смърт, и където произнесъл изкупителната Си  първосвещеническа молитва (Мат. 26:36-46, Марк 14:26-42; Лук. 22:39-46, Иоан 18:1). Св. евангелисти наричат Гетсимания "място, село", а св. Йоан Богослов описва Гетсимания като градина с маслинени дървета. В нея Господ често се усамотявал с учениците Си (Лука 22:39). Там Той в последните дни от земния Си живот бил предаден от Юда Искариотски (Мат 26:36) и арестуван в присъствието на молещите се с Него ученици след Тайната вечеря. В Гетсимания са погребани родителите на Пресвета Богородица - праведните Иоаким и Анна, св. праведни  Йосиф Обручник и Божията Майка, а през IV в. над погребалната пещера е бил построен храм в памет на Успението Й. Днес Гетсимания е с квадратна площ, обградена със стена, а в градината има все още древни маслинени дървета. Извън речника: Елеонската гора.

Глас (ήχος) - в църковно пеене един от осемте основни диатонични лада, всеки от които има господстващ и краен тон. Всичките осем гласа съставят системата на осмогласието, която се гради на предхристиянската гръцка, сирийска и юдейска музикална традиция. Гласовете са наследени от византийското пеене и са запазени в богослужението на българската, гръцката, сръбската и др. православни традиции. В древноруското пеене гласовете са преобразувани в система от различни диатонически мелодически обрати с неголям диапазон ("попевки") - в обем на трихорди и тетрахорди, - при което отсъства годсподствуващ и краен тон.

Глоса - (гр. glоssa – "език, реч, наречие" – 1. Бележка на преписвач или читател на полето на ръкопис или в самия текст, която обяснява и тълкува непозната дума или неясен текст. 2. Тълкуване на текст на закон ред по ред. 3. Всяка рядко употребявана или специализирана дума с неясно значение за обикновения читател, поради което се налага да се обяснява. Понятието глоса се използва в библеистиката и изтокознанието. С него се обозначава пояснение или допълнение към текста на древен ръкопис (направено на полето или между редовете от коментатор или преписвач), което след време бива добавено в самия текст на по-късен препис.

Николай Никанорович Глубоковски - бележит руски богослов и църковен историк, професор в Санкт-Петербургската Духовна Академия и Петроградския университет, един от създателите на Свето-Сергиевския Православен Богословски институт в Париж. От 1923 г. до смъртта си професор по Св. Писание на Новия Завет в Богословския факултет на Софийския университет. Проф. Глубоковски участвал в междухристиянски конференции и бил участник в българската църковна делегация в първата и втората икуменически конференции (съответно през 1927 в Лозана и 1937 г. в Единбург). Изключително плодотворен богослов, особено ценен с приноса си в изследването на благовестието на св.ап. Павел. Починал на 18 март 1837 в София. Извън речника: Проф. Глубоковски.

Гностик, гностици (гр.) - еретик от първите векове на християнството, привърженик иа гностицизма. Виж също: ерес, еретик. Извън речника: Гностицизъм (гностици).

Гностицизъм (от гр. gnosis - γνώσιζ  "знание, познание"). Многолико религиозно-философско течение, развивало се паралелно с християнството. Най-известните основатели на гностически секти били Симон Влъхв (Деян 8:9-24), Менандър, Стурнин, Керинт (I в.пр.Хр.), Василид (+ок. 140 г.), Валентин (ср. II в.) и Маркион (II в.). Те имали своя собствена гностическа система, в която в различна степен съчетавали християнски с източни, елинистични и юдаистки елементи. Против гностицизма са писали много св. отци на църквата, сред които св. Ириней Лионски, Тертулиян, св. Иполит Римски, Епифаний и други.Най-характерни черти на гностицизма са политеизмът (поради вярата в съществуването на множество по-нисши божества - еони) и дуализмът (вярата, че светът е сътворен не от Бог, а от зла сила, наречена Демиург). В своя чист вид гностицизмът е изчезнал твърде рано, но остатъци от гностическата духовност съществува и днес, особено след откриването в средата на XX в. на множество гностически писания в Наг-Хамади, Египет. Виж също: плирома, манихейство; ереси. Извън речника: Маркион Синопски. Валентин. Гностицизъм. Християнски ереси и секти.

Голгота (арам. -  "лобно място", , евр,  гулголет - "чело, череп") - хълмът, на който бил разпнат Господ Иисус Христос. Наречена е така или поради това, че гората имала форма на череп, или защото тя служела като място за смъртни наказания. Според древно предание тук е бил погребан Адам. По времето на смъртта на Господа Иисуса хълмът все още се намирал вън от Йерусалим (на северозапад от града, Мат. 27:33; 28:11; Евр. 13:12 и нататък),. а сега в централната му част. Днес в Голгота се намира Храмът "Гроб Господен". И сега показват пролома в скалата на т.н. Голготска планина, образувал се при земетресението в момента на смъртта на Христа Спасителя (Мат. 27:51). Св. Кирил Иерусалимски казва (около 350 г.): “тази света Голгота, видимо издигаща се и до ден-днешен, служи за свидетелство за това, че в момента, когато Господ умрял, скалите се разпукали”.

Горно място ­ в православния храм - пространство на изток от Св. престол, източната страна на Св. олтар. Там сядат свещенослужителите по време на литургийното апостолско четене. Обикновено там се намира креслото на епископа.

Грамота (гр.) - официален документ, издаден от висше светско или духовно.

Грехопадение - престъпването на Божията заповед от страна на Адам и Ева, проявеното от тях непослушание към Бога. Виж първороден грях.

Григорий Акиндин (XIV в.) - византийски философ, автор на религиозни съчинения, слова и писма, един от теоретиците на варлаамитството. Според някои източници Г. Акиндин бил българин по произход.

Св. Григорий Богослов

Св. Григорий Палама (1296-1359) - светител, атонски монах и архиепископ на гр. Солун,  един от отците на Църквата, виден представител на късновизантийската култура. Роден в Мала Азия, отрасъл в двора на император Андроник II Палеолог. Под негово настоятелство осиротелият св. Григорий изучил светските науки. На двадесетгодишна възраст се замонашил заедно с майка си и сестрите си. Св. Григорий се подвизавал на Света Гора, научил от духовника си "умното делание" (исихазма), който св. Григорий успешно защищавал от еретика Варлаам и богословски обосновал. През 1347 г. бил посветен за митрополит на Солун и ръководил Църквата тринадесет години, през една от които бил в робство при сарацините в Азия. След Константинополския събор през 1341 г. учението за исихазма се счита за официална църковна доктрина. Починал в мир в 1360 година. Чества се на 14 (27) ноември. Извън речника: Св. Григорий Палама.

Св. Григорий Синаит, преподобен (1260-1346) - византийски монах, богослов, духовен писател, един от най-големите подвижници и духовни учители на Балканите, един от основоположниците и най-горещите защитници на исихазма. Наречен Синаит, защото бил замонашен на Синайската планина. По времето на цар Андроник II Палеолог, около 1330 година, отишъл на Света Гора, да посети манастирите и да научи нещо за умната (наричана също умствена) молитва и съзерцанието. Но тези духовни деяния по онова време били малко познати на светогорците, единствен св. Максим Капсокаливит ги практикувал до съвършенство.

Св. Григорий разпространил учението за умната молитва из келиите и манастирите на Света Гора и Балканите, като основал обители, в които монасите практикували Иисусовата молитва с ум, като им помогнал да се вдълбочат в молитвата и да се спасят. Св. Григорий се установил в областта Праория (Странджа планина) и основал манастир, който станал център на исихазма на Балканския полуостров. Той и неговият ученик св. Теодосий Търновски се смятат за основатели на исихазма и в България. Прочут между учениците му бил Калист, патриарх Цариградски, който написал неговото житие.

Съчиненията на св. Григорий Синаит за подвижничеството и за умствената молитва са включени в "Добротолюбието". Той е написал и припева към Пресвета Троица "Достоино есть", който се пее на възкресната полунощница. Виж също: Синай. Хорив. Извън речника: Св. Григорий Синаит.

Митрополит Григорий Цамблак (1364 - ок. 1420) - православен иерей, проповедник и писател, един от най-образованите и влиятелни духовници на славянското Средновековие, познавач на църковното пеене и автор на стихири с дълбока богословска мисъл. Роден в Търново, плвмвнник на св. Киприан Цамблак, ученик на св. патриарх Евтимий Търновски. Получил прекрасно образование в Цариград, през 1390 г. приел монашество и се подвизавал на Св. Гора Атон. През 1401 г. изпратен от цариградския патриарх в Молдова, в чиято столица останал да служи и развива бурна църковно-дипломатична дейност. За да бъде засилена ролята на Православната църква в Литовската държава, през 1415 г. бил ръкоположен от събор на западно-руските епископи за митрополит на отделилата се от Москва Молдовска църква; на следващата година ръкоположен за първи Киевски и Литовски митрополит (след това Молдо-Влахийски митрополит). Отлъчван поради това както от Цариград, така и от Москва, но останал винаги верен на Православието. Бил за кратко време игумен на Дечанския манастир в Сърбиа, а от 1430 г. се преселил в Молдавия, където изиграл изключително важна роля за разпространението на румънската азбука и за укрепване на авторитета на славянските богослужебни книги. По искане на княза на Литва участвал в в Констанцкия събор (1414-1418), целящ преодоляването на т.н. Папска схизма, но отказал да подпише унизителната за Православието уния с католиците от името на Литва. С това той си навлякъл омразата на княза и напуснал земите му. Скоро след това митр. Григорий починал.

Автор на множество проповеди, жития и похвални слова, които с векове били преписвани в целия православен свят - от Москва до Охрид и Цариград, поради което от тях са запазени много образци и преписи. Още от XV в. негови проповеди били включвани в сборници с църковни поучения редом с проповедите на св. Йоан Златоуст и други свети отци, в т.ч. в "Четьи-Минеи" от митр. Макарий. За да предпази православните от заблудите и нововъведенията на Римската църква, митр. Григорий Цамблак изброява в своя статия за "немската вяра" 35 точки, в които тя се отличава от православната вяра. Извън речника: Mитр. Григорий Цамблак

Св. Григорий Чудотворец - светител, епископ на Неокесария (град на север от Кесария Кападокийска). Обърнал към вярата почти цялото население на тогавашната провинция Понт. Съставил множество съчинения, сред които символ на вярата и каноническо послание. Чества се на 17 ноември. Извън речника: Св. Григорий Неокесарийски

Гроб Господен – пещера в Гетсимания, в която Господ Иисус Христос бил погребан и възкръснал. Гробът Господен е светиня, на която от най-древни времена се стичат множество богомолци-поклонници от целия християнски свят. Днес над него има храм, където всяка година на Велика Събота се случва най-великото чудо – слизането на Благодатния огън, който без да изгаря и без да излъчва топлина, запалва свещите на хилядите поклонници. Виж също: Йерусалим.

Грях (букв. "да пропуснеш целта") - нарушение на Божествените заповеди и отстъпление от Божия Закон ("Грехът е беззаконие", 1Иоан 3:4). На езика на богословието грехът е помрачение на ума: когато умът напусне сърцето, той вече няма памет за Бога, разпилява се чрез чувствата в обкръжението и води до извършването на грехове. Тъй като това разпиляване става чрез дела, то и делата се наричат грях. Грехът започва с т.н. съсложение (рус. сосложение) и преминава 3 етапа: желание, действие и страст.

Грехът е това, което е разделило и продължава да разделя човека от Бога, неговия Създател. Сътворил човека прекрасен и съвършен, Бог му дарувал пълна свобода, включително свободата да приеме доброволно Божията любов чрез съзнателно послушание и пълно доверие. В.П.Вихлянцев посочва, че думите "плодете се и множете се" (Бит. 1:28), са в оригинала "растете, усъвършенствайте се и се множете числено" (при това непознавайки доброто и злото - Бит. 2:16-17, и притежавайки безсмъртие - Бит. 2:9,16, което човекът загубил, съгрешавайки - Бит. 3:24).

Бог е желаел човекът да бъде свободна личност, а не автоматично послушен на Божията воля робот; да избере пътя на съвършенството чрез послушание, без да Му отнеме възможността за собствен и доброволен избор. Вероятно Бог е имал Свой продължителен и благодатен план за довеждане на човека до пълно съвършенство, но човекът избрал свой, бърз път за оподобяване на Бога (Бит. 3:5) чрез чувствено познание.

Грехът преминал от дявола в Адам и така "чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта" (Рим. 5:12). И човек продължава да греши, престъпвайки Божия закон ("Грехът е беззаконие", 1Иоан 3:4). Както пише св. ап. Петър, "Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия" (Рим. 3:23).

Грехът ни отделя от Бога, убива ни духовно ("Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" Ис. 59:2). Поради това грях се нарича и всяко отделно неспазване на Божиите заповеди.

Човек остава по наследство роб на греха. Дори да осъзнае това, не може да се изкупи от това робство със собствени сили, тъй като бидейки роб няма нищо свое. Само вярвайки в изкуплението, извършено чрез цената на невинната Кръв на Иисус Христос, човек може да се спаси. Заради нашето спасение, Божият Син приел нашата човешка природа и, бидейки Сам без грях, "осъди греха в плътта" (Рим. 8:3). "Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога. (2Кор 5:21). В милостта Си Бог ни прощава греховете, когато ги изповядаме и се отречем от тях, давайки ни сила да преодоляваме греха в живота си. "Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда" (1 Иоан. 1:9).

Д

Дамаск - извън речника Сирия. Дамаск. Антиохия

Св. Йоан Дамаскин, преподобен (680 - 780) - византийски богослов, философ, поет-химнограф, систематизатор на гръцката патристика, един от Отците на Църквата. Живеел в столицата на арабския халифат Дамаск. В разцвета на силите си напуснал високия пост (първи министър на халифа) и се оттеглил в манастира на преп. Сава Освещени. Неговият главен труд "Точно изложение на Православната вяра" е догматическа творба, която според светите отци има определящо значение за по-нататъшното развитие на православната догматика; образец за всички следващи изложения на християнската догматика. Преп. Иоан Дамаскин е един от най-големите борци с иконоборческата ерес в нейния първи етап и изучавал богословието на иконата (повече тук ). Неговите слова за природата на образа са били основополагащи за приетото от Седмия вселенски събор (787 г.) вероопределение за същността на иконите и на свързаната с тях почит. Написал е и жития на много светци, както и полемични слова, в които опровергава лъжеученията на манихеите, сарацините, яковитите (монофизити) и несторианите. Извън речника: Точно изложение на православната вяра.

Преп. Иоан е автор и на множество църковни песнопения. Той е съставил гласовете на Октоиха (осмогласника) и почти всички празнични тропари, а също и пасхалните песнопения, неописуеми по своята прелест и вдъхновение. (около 64 канона, в т.ч. Пасхалният канон). Паметта му се празнува на 4 декември. Извън речника: Св. Йоан Дамаскин. Догмат за иконопочитанието.

Св. пророк Даниил (600 г. пр. Р.Хр.) - четвъртият от “големите” пророци (Исаия, Йеремия, Йезекиил, Даниил); произхождал от царски род и още като юноша бил отведен във Вавилон заедно с другите пленени иудеи. Надарен с прекрасни душевни и телесни качества, той изучил халдейския език и мъдрост и заедно с тримата си другари - Анания, Азария и Мисаил бил взет на служба при царския двор. Даниил изтълкувал на Навуходоносор неговите забележителни сънища; неведнъж се удостоил от Бога с видения, в които му били открити най-важни и забележителни свещени събития. При възкачването на Дария на престола той бил назначен за един от тримата управители на империята и по чудесен начин бил спасен от лъвовете, в чиято яма бил хвърлен за своята привързаност към вярата на отците (Дан. 6:10-24). Историята на неговия живот и на делата му е описана от самия него в свещената книга с неговото име. Светата Църква празнува паметта му на 17 декември. Извън речника: Св. пророк Даниил.

Дароносица – малко сандъче, в което свещеникът носи Светите Дарове за причастяване в дома на болен. Виж също: църковна утвар.

Дарохранителница - свещен съсъд, в който се съхраняват преждеосветените дарове (запасните количества от хляба за причастие, осветен на Златоустова Литургия, който се използва по време на Преждеосветената литургия, за причастяване на болни или при извънредни случаи). Най-често дарохранителницата се изработва във формата на църква и се поставя върху светия престол, а в някои църкви за нея има специално място в олтара. Виж също: църковна утвар.

Двери ­ една от трите врати на съвременния иконостас. Централно разположената врата в древността наричали свети двери, защото открива за богомолците Светия Престол на Царя на Царете, а днес - царски двери (гърците я наричат красни двери). По подобие на "Свeтая свeтих" в Йерусалимския храм, тя е двукрилна и богато украсена. На нея е изобразена сцената на Светото Благовещение, често с четиримата евангелисти, а понякога и с пророци. Тя е символ на това, че Бог чрез Благовещението слезе от небето на земята (символизирано тук  от Св. олтар и нефата), което беше възвестено от пророците и евангелистите. Царските двери се отварят, когато клирът извършва своите тържествени входове и изходи. През тях минават само лица, приели трите степени на свещенството, облечени в одежди.

Южните и северните врати на иконостаса са от по едно крило. На тях обикновено се изобразяват архангелите Михаил и Гавриил, както и св. архидякон Стефан. Те символизират вратите на рая, пазени от ангели след грехопадението на Адама. В някои по-малки храмове  има само една странична врата; нерядко входът е закрит и само със завеса. През южната врата могат да минават свещенослужители и църковнослужители, без да са облечени в одежди.

През време на Светлата седмица трите врати на иконостаса се оставят отворени, в символ на това, че Христос чрез Своята смърт и Своето възкресение ни откри вратите на небето (тук символизирано от олтара).

Aлександър Леонидович Дворкин - съвременен руски богослов и публицист, водещ експерт по проблемите на експанзията на новите религиозни движения. Роден в Русия през 1955 г. През 1977 г. емигирал в САЩ, три години по-късно завършил Ню Йоркския университет (спец. руска литература), а през 1983 г. получил степен кандидат на богословието в Свето-Владимирската Православна Духовна академия. През 1988 г. защитил в Фордхаймския университет в Ню Йорк докторска дисертация на тема "Цар Иван Грозни като религиозен тип" под ръководството на прот. Йоан Майендорф. След завръщането си в Русия през 1992 бил приет на работа в отдела по Религиозно образование и катехизация към Московския патриархат. От 1992 г. оглавява Центъра на свещеномъченик Ириней Лионски. Понастоящем (2005 г.) е професор в Руския Православен университет. Автор е на две книги и повече от 100 публикации на 10 езика. Вицепрезидент е на международния институт по изучаването на съвременното сектантство "Диалог-центр".

Деизъм - разнородно религиозно философско учение, което изгражда понятието си за Бога само на основание на разума, логиката и наблюдаването на природата. Деистите осъзнават, че Бог съществува, но само като Причина на света. Повечето деисти вярват, че след създаването на света Бог не влияе на обществото и природата, други вярват, че Бог влияе на процесите и събитията, които протичат в света, но не ги контролира изцяло. Деистите отричат съществуване на Бога като личност (и с това се различават от теистите и християните), както и съществуването на свръхестествени явления и Божественото откровение. Своето верую някои деисти изразяват с думите "Бог ни е надарил с логика, не с религия". Богът на деизма по нищо не може да бъде отличен например от Платоновия или Аристотелевия абстрактен първопринцип на битието и космоса. Според някои деисти вярата не може да бъде свръхразумна, не може Обектът на вярата да е умонепостигаем, към откровението е необходимо критическо отношение. Деизмът залага на нравствения аспект на всяка религиозност. За "баща" на деизма се счита Лорд Едуарт Хърбърт (1583–1648). Най-голям разцвет деизмът получава през епохата на т.н. "Просвещение" (XVII-XVIII). Сред най-известните деисти в историята са Жан-Жак Русо, Томас Джеферсън, Волтер, Д'Аламбер, Блез Паскал, Михаил Ломоносов и Антъни Флю.  Извън речника: Атеизъм.

Демиург (гр. Demiurgos) - при гностиците - творец, създател на света; при платониците - върховен разум, творческа сила.

Демон (бяс) (гр. зъл дух. дявол, сатана) - В древната класическа литература демонът е добър бог или същество с божествена сила, но в Евангелията демоните винаги са враждебни на Бога. Техният водач е Велзевул (Сатана). Хората, обладани от демони, проявяват симптоми като нямота, епилепсия и ненормално поведение.

Деструктивен (разрушителен) култ – разновидност на религиозния култ, чиято практика (религиозна, както напр. "Семейството" или комерческа, както напр. при движението "хърбалайф") е призната от авторитетни институции в дадено общество (народ) за разрушителна 1) по отношение на личността в дадено общество, нейното духовно, психическо и/или физическо здраве; 2) по отношение на самото общество със създадените от него традиционни структури, учреждения и институции, култура, норми на обществен порядък и нравственост, ценности и начин на живот. Вж. също секта.

Деций Траян (Гай Мессий Квинт Траян Деций) (лат. Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) (ок. 200-251) - римски император (249-251), влязъл в историята най-вече като организатор на първото систематическо гонение на християните.

Диаспора (гр. "разсейване, разпръсване") - християни, които живеят извън пределите на църквата, към която юрисдикционно принадлежат.

Дикирий - двусвещник - свещник с две свещи, с които архиереят благославя, символизиращ Божественото и човешкото естество на Господ Иисус Христос. Виж също: църковна утвар.

Св. Димитрий Мироточиви - Солунски Чудотворец († 306 г.) - светец, великомъченик, особено почитан от древност от всички балкански народи. Родом от Солун. По времето на императора-гонител на християните Диоклетиан (286-305) заемал поста градоначалник на Солун. Получил заповед да преследва християните, но вместо това той станал техен защитник. Заради вярата си в Христа св. Димитър бил затворен в тъмница и убит (прободен с копие). Извън речника: Св. Димитър Солунски.

Св. Димитрий Ростовски (Дмитрий Ростовский, 1651-1709) - до приемането на монашество Даниил Савич Туптало - именит руски църковен писател и проповедник от времето на Петър I, одухотворен богослов, философ и поет, светител, Ростовски-Ярославски митрополит (от декември 1651 до 28 октомври 1709). Завършил Киево-Могилянската духовна академия. През 1668 г. приел монашество, бил игумен в редица манастири в Малорусия. Оглавявал дълго време Ростовската катедра и бил представител на "старата школа" руски архипастири, които поддържали император Петър I в държавните му дела. През 1702 г. бил избран за митрополит на Ростов. Тук той основал първата в Русия духовна семинария с преподаване на гръцки и латински езици. Автор на много духовни съчинения, сред които множество слова и "Духовна азбука". Главен труд на живота му са "Четьи-Минеите" (Житията на светците), които имате възможност да четете в български превод и на страниците на Pravoslavieto.com. Извън речника: Св. Димитрий Ростовски.

Император Диоклетиан (284-305) - римски император, жесток гонител на християните, управлявал от 284 до 305 г. източната част на римската империя по време, когато западната й половина е управлявал неговият приятел Максимиан.

Дискос (дискус) - ( от гр. diskos - "свещен съсъд") – неголям кръгъл съд на поставка, използван в православното богослужение. По време на проскомидията върху дискоса се поставя евхаристийният Агнец и частици от просфората. По време на Евхаристийния канон на дискоса се извършва освещаването и преосъществяването на Агнеца в тяло Христово. Според литургичното тълкувание дискосът символично изобразява едновременно Витлеемските ясли и гроба, в който е бил погребано тялото на Господ Иисус Христос, поради което на дискоса е изобразено Рождеството или Разпятието на Спасителя. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Св. Дионисий Ареопагит - член на атинския ареопаг, обърнат в християнството от проповедта на св. ап. Павел (Деян. 17:34). Според църковния историк Евсевий той бил първият епископ на Атина и, както казва апологетът Аристид, запечатал своето служение с мъченическа смърт при Домициан през 96 година. Извън речника: Св. Дионисий Ареопагит.

Disciplina arcana ("тайно учение", "тайна дисциплина") - в Древната Църква практика, която сочи недопустимостта верните да разгласяват свещените текстове, същността на Евхаристията и другите тайнства на непосветените. Поради жестоките гонения над християните, тази практика се запазила на места до V век. Израз на disciplina arcana е символизмът в раннохристиянското изкуство. Тайното четене на молитви, запазено до днес в някои части на православното богослужение се разглежда от някои също като частичен отглас от тази идея.

Дисциплината в Църквата е необходима, за да се поддържа чистотата и светостта на Църквата, както и за да се насърчи покаянието у тези, които не са се покорили на съветите на братята и сестрите си в Христа. Църковната дисциплина често е свързана с лишаване от св. Причастие. Новият Завет разказва за решението на св. ап. Павел да лиши от св. Причастие неразкаял се мъж, който поддържал сексуални отношения със съпругата на баща си (1Кор. 5:1-5). Св. ап. Иоан предупреждава да не приемаме в дома си онези, които своеволно са отхвърлили Христовата истина (2 Иоан. 9, 10). През цялата си история Православната Църква е упражнявала дисциплината със състрадание и никога като наказание, стремейки се да предизвика промяна в сърцата на Божия народ, за да живеят хората чист и свят живот.

Диоцез (гр. "област") - териториалните граници на една църква; област, управлявана от висше духовно лице; епархия.

Добрият пастир - така се е нарекъл Сам Иисус Христос (Ин. 10:11, вж. Ис. 6:11, Лк. 15.3-7), Който подобно на грижовен пастир положил живота Си за словесното стадо - цялото човечество. В раннохристиянското изкуство символичното изображение на Христа като Добрия пастир е било широко разпространено.

Догмат (гр. "догмат" (do¢gma), от "докео" (doke¢w) - мисля, считам, предполагам - положение или определение, твърдо установено, истинско и задължително). В християнството с догмати се обозначават богооткровените истини на вярата, които се съдържат в Божественото откровение. Съдържанието на догмата е божествено, а формата- човешка. Църквата преподава тези богооткровени истини като неизменни и задължителни за всички вярващи норми или правила, водещи към спасение. Поради това отрицанието на който и да е догмат неизбежно поставя християнина извън Църквата. Виж също вероопределение, Символ верую, Богословие. Извън речника Догмати и раздела Основни доктрини и вероизповедни формули.

Догматика (гр.) - 6огословска дисциплина, която изучава догматите - истините на вярата. Вероопределенията на Халкидонския събор ознаменуват появата на християнската догматика. Определящо значение за по-нататъшното развитие на православната догматика има труда на св. Йоан Дамаскин "Точно изложение на Православната вяра" (публикуван тук).

Догматическо богословие - раздел на богословието, което се занимава със систематичното изложение и изучаване на християнските догмати.

Докетизъм (Docetism, от гр. δοκέω - "изглежда") - еретично раннохристиянско учение с главни представители гностиците от II в. Василид, Валентин и Маркион, според което Иисус Христос само е имал вид на човек. Докетизмът отрича както пълнотата на човечеството на Христа, който според символа на вярата бе "разпнат... при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. И възкръсна в третия ден", така и действителността на Въплъщението и е отхвърлен от Вселенските събори. Най-дълго докетизмът просъществувал у катарите (албигойците) и други дуалистични и гностически учения. Извън речника: Докетизъм.

Доксология - от гр. - славословие, отправено към Бога.

Доминиканци (лат) - католически монаси от ордена на св. Доминик. Основан е през XIII в. за борба против албигойците.

Домициан (Домитиан) - император на Римската империя от 81 до 96 г., втори най-жесток гонител на християните след Нерон. Наследил Веспасиан Флавий и неговия син Тит. Умъртвил и ограбил по политически подозрения много сенатори, преследвал и мъчил по религиозни подбуди много римски граждани-християни за "безбожие и възприемане на юдейски обичаи". Заточил и жена си Домицила, несъмнено християнка, в рудници на остров близо до гр. Неапол.

Домостроителство - Божият промисъл за спасението на човешкия род, осъществяван в историята на човечеството.

Донатизъм - еретическо учение, близко до учението на агонистиците. Донатизмът започнал съществуването си като разколническо движение в края на IV в. в Северна Африка и получил името си от името на епископ Донат. Донатистите подчертавали необходимостта от чистота и святост на ръководителите и членовете на Църквата; настоявали на това, че Църквата представлява общество на светиите, а не смесено съобщество на праведници и грешници. Затова те не признавали епископи и свещеници, които са се опетнили по някакъв начин и изисквали отлъчването от Църквата на нарушителителите на нравите и църковната дисциплина. Обявявали се също против всякакъв компромис с държавната власт. Донатисткият спор поставил въпросът за това как може да бъде реформирана цялата Църква без от нея да се образуват разколнически групи. Този въпрос възникнал отново по време на Реформацията.

"Достойно есть..." . С тази песен за първи път е възпята Божията Майка през 431 г. от отците на III вселенски събор, които постановяват да се величае Пресвета Дева Мария ­ Богородица. През X в. песента не била в състава на Литургията, но в същия век при император Василий Багренородни било установено да се пее "Достойно есть" на Св. Литургия след освещаването на св. Дарове. Атонско предание от X в. говори, че тази "похвална песен" била изпята за първи път пред образа на Божията Майка и записана на мраморни плочи от архангел Гавриил, който се явил на един отшелник. Това станало по времето на Константинополския патриарх Николай Хрисоверг. На Атон, в Карейския катедрален храм, се пази иконата на Божията Майка ­ "Достойно есть", пред която според преданието се молел монахът, а архангелът изпял песента. Тая песен е двусъставна ­ първоначално се е пеело само: "Честнейшую...". Ангелът, който се е явил на отшелника, казал: "Ние я пеем тъй: "Достойно есть..." и тогава "Честнейшую...".

"Достойно есть..." се изпълнява в най-свещената част на Литургията, когато се отправят молитви и песни предимно към Бог Отец. Въвеждането на тази песен именно на това място разкрива високата степен на почитание, което се отдава на св. Богородица от Православната църква ­ като по-висша от серафимите и херувимите.

В Литургията на св. Василий "Достойно есть" се заменя с песнопението "О тебе радуется". Освен в Литургията, "Достойно есть" е включено и в последованието на утренята и повечерието.

Марин Дринов (1838–1906) – български историк и държавен деец, родом от Панагюрище. Основоположник на историко-филологическото дружество в Харков, където от 1875 г. е професор по славяноведение. След Освобождението взима участие в уредбата на гражданското управление на България. По негова идея София е обявена за столица на княжеството. Поставя учебното дело в България на демократична основа. Извън речника: Проф. Марин Дринов.

Дуализъм (лат. "двойнствен") – философско учение за произхода на света, чиято същност се състои в съществуването на две равноправни, самостоятелни, вечни и независими едно от друго начала - добро и зло, дух и материя, духовно и материално. Дуализмът разглежда творението като въздействие на духовното начало върху материалното. Под знака на дуализма се развива древногръцката философия и гностицизмът, както и различните близкоизточни религиозни учения, сред които и павликянството. Най-видният представител на дуализма в западноевропейската философия е Рене Декарт.

Дух - философско понятие, означаващо невещественото начало, за разлика от вещественото, материалното.

Светият Дух - третата Ипостас (Лице) на Пресветата Троица, единосъщна на Бог Отец и на Бог Син, както изповядваме в Символа на Вярата: "Вярвам... в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците". Той е даден от Сина като дар на Църквата, за да може тя да служи на Бога (Деян. 1:8), за да постави Бога в сърцата ни и да ни предаде духовни дарове и добродетели, неоходими за християнския ни живот и свидетелство. Светият Дух ни се предава в тайнството Миропомазание по време на светото Кръщение. Ние развиваме този първоначален дар на Светия Дух в продължение на целия си живот. Извън речника: Бог Свети Дух.

Духовни дарове (дарове на Св. Дух). Когато Христовата Църква се раждала, Бог излял Своя Свети Дух над свв. апостоли и техните следовници, давайки им духовните дарове, необходими за да се изгради Църквата и за да служат един другиму. Сред конкретните духовни дарове, споменати в Новия Завет, са апостолството, пророчестването, благовестителството, пастирството, учителството, изцелителството, мъдростта, дарбата на езиците и т. н. Всички тези и други дарове са признати от Православната Църква, като нуждата от тях се променя според епохата и условията, в които живее Църквата. Даровете на Св. Дух са най-ясно изявени в богослужебния и тайнствен живот на Църквата.

Духовник – свещеник, извършващ св. тайнство покаяние, приемайки изповедта. Задължен да пази тайната на изповедта под страх от лишение от духовен сан.

Душа човешка - безсмъртият образ на Бога, заключен в човека. Човекът е създаден чрез единението на тялото и душата (духа): след като сътворил първия човек Адам от пръстта, Бог му вдъхнал дихание на живот, т.е. душа, същество духовно и безсмъртно (Бит. 1:26-27). След смъртта на човека, духът му ще се върне към Бога, Който му я е дал (Екл. 12:7).

В Библията думата "душа" най-често означава живот, свойства на живото създание, жизнената сила, с чието отделяне живото същество (както животното, така и човекът) умира, но по отношение на човека означава понякога свойствата на неговия дух, който не трябва да убиваме (Мат 10:28). Понякога "душа" обозначава свойство на характера и състояние на духа (Деян. 4:32) или просто личност, човек (Иез. 27:13, Деян. 2:41, Откр. 18:13).

Душата често е синоним на понятията дух (Екл. 12:7; Лук. 1:46-47), сърце (Пс. 18:8-9; 2Петр. 1:19; Еф. 1:18), живот (Пс. 25:9; Пс. 87:4), цялото същество на човека (Пс. 34:9-10), аз, т.е. човек (Пс. 129:5). Но понякога душата е различна както от сърцето (Втор 4:29; Втор 6:5), така и от духа (1Сол 5:23; Евр 4:12).

В Св. Писание душата изразява човешки емоции като успокоение (Пс. 22:4), укрепление (Пс. 18:8), радост (Пс. 34:9), мъжество (Съд. 5:21), подкрепа (1Цар. 14:7), скръб (1Цар. 1:10-15; Иов 30:25), печал (Мат. 26:38), мъка (Иов 7:11), потрисане (Пс. 6:4), униние (Пс. 41:6,12), депресия  (Плач 3:20).

Душата има също духовни потребности: тя жадува за Бога (Пс. 41:2-3), стреми се към Бога (Пс. 83:2-3), търси Бога (Втор. 4:29), успокоява се, когато намери отдих у Бога (2Пар 15:12; Пс. 61:2-6), очаква, жадува за Бога (Пс. 129:5-6), обръща се към Бога (Втор. 30:10; 3Цар 8:48), крие се от Бога (Пс. 56:2), обича Бога (Втор. 6:5; Втор. 13:3), служи на Бога (Втор. 10:12; Нав. 22:5), оплаква се на Бога (Втор. 30:2; 4Цар. 23:3), хвали се с Бога (Пс. 33:3), слави Бога (Пс. 102:1-2,22), вопие към Бога (Откр. 6:9-10).

Бог изкупва душата ни (Пс. 48:16), освобождава я (Пс. 55:14), спасява душата ни (1Пет 1:9), дава ни надежда и служи за котва за душата ни (Евр 4:12).

Дъбрава - в Стария завет (Бит 12:6; 13:18; 14:13; 18:1; Вт 11:30; Нав 19:33; Съд 4:11; 1Ц 10:3; 3Ц 16:33; 18:19; 4Ц 13:6; 17:16; 18:4; 21:3; 23:14-15; 2Пар 15:16; 17:6; 33:3; Ис 1:29; 27:9; Иер 17:2) естествена или засадена група дървета, разположени често на възвишение, сред които поставяли истукан, стълб, статуя или посветено на местното божество (свещено) дърво. На много места такива дъбрави в оригинала са наречени направи капища на Астарта. Господ се явил на Авраам в близост до дъбравата Мамре.

Петър Дънов (Беинса Дуно). Извън речника: Петър Дънов. Дъновизъм. Теософия. Виж също: теософия, антропософия, окултизъм.

Дякон (от гр. "диаконос" - служител) - свещенослужител от първата, най-ниската йерархическа степен в Църквата. Поставя се "ако са безпорочни" (1Тим. 3:13) чрез ръкополагане (хирoтония), но сам не може да ръкополага и не може да извършва богослужения самостоятелно. В апостолските времена дяконите са  прислужвали на църковните трапези, а по късно са започнали да прислужват и при богослужението. Днес дяконът е помощник на архиерея и свещеника в богослужението.

Дяконите монаси се наричат йеродякони, т.е. свещенодякони. Проявилите усърдие в службата и живота си йеродякони биват отличавани със званието протодякони, т.е. първи или старши дякони, а йеродяконите получават отличие архидякони, т.е. началници на дяконите.

Дякониса (diaconissa; от гр. - "служителка") - в източната църква през IV-VIII в. девойка или вдовица, която след приемане на посвещение имала определени църковни задължения без да взема участие в извършването на светите тайнства. Дяконисите следели съблюдаването на религиозните обреди, помагали при кръщението на жени и ръководели раздаването на милостиня и грижата за болните. Предшественици на дяконисите били т.н. вдовици-служителки, споменати в посланията на св.ап. Павел (напр. в Рим 16:1. От 1Тим 2:11-12, както и от съчиненията на църковните писатели от I-III в., се вижда, че дяконисите не били допускани до презвитерско служене. С разпространението на монашеството чинът на дяконисите в източната църква постепенно изчезнал.

2) В протестантските страни в Западна Европа от 1836 г. дякониси се наричали сестрински общини за оказване на милосърдие (Diakonissenanstalten). Виж дякон. Извън речника: Жените в Православната църква.

Е

Евагрий Понтийски (346—399) - църковен писател, дякон и проповедник в Константинопол, а от 383 г. - монах в Нутрийската пустиня. Съчиненията на Евагрий са първи опит за осмисляне на монашеското духовно "делание". Те са оказали голямо влияне на православната аскетика след него. Виж Понт. Извън речника: Евагрий Понтийски.

Евангелие (на гр. "евангелион", от наречието "ев" - "добре, хубаво" и глагола "ангелло" - "известявам" - радостна вест, благовестие, приятна, радостна вест; жертвоприношение по случай радостна вест; награда за съобщаване на радостна вест; в Стария Завет 2Царе 18:20-25, 19) - Раннохристиянско съчинение, в което раждането, животът, учението и дейността на Спасителя, Неговата кръстна смърт, Възкресението и Възнесението Му. Евангелия са първите четири книги на Новия Завет на Библията, възникнали през втората половина на I в. след Р.Х. Написани са от св. евангелисти Матей, Марк, Лука и Йоан. За да може Божието слово да достигне до повече хора, св. евангелисти са писали не на родния си арамейски (еврейски), а на народен гръцки език - т. нар. кини диалектос, широко разпространен в цялата Римска империя и особено в източната й част. В Новия Завет думата евангелие се употребява само за благата вест за Спасението, за Спасителя на света. В по-широк смисъл на думата под Евангелие се разбира и целият Нов Завет. През IX вeк евангелията са преведени от гръцки на старобългарски език; най-старите запазени преписи са Зографското евангелие и Мариинското евангелие.

Взаимно допълвайки и разяснявайки житието на Спасителя, евангелията представят живота и учението на Спасителя без никакви противоречия и несъгласие в основното и същественото. Освен тези четири канонични Евангелия през първите векове били известни към петдесетина други писания, наричани също "евангелия" и приписващи си апостолски произход. Църквата ги отнася към списъка апокрифни, т. е. отречени, неканонични книги. Към апокрифните евангелия се отнасят "Първоевангелие от Иаков", "История на дърводелеца Иосиф", "Евангелие от Тома", "Евангелието от Юда", "Евангелие от Никодим" и други.

Евангелисти - авторите на четирите канонични евангелия (признати от Църквата още през първите векове за достоверни, и влизащи поради това в състава на Новия Завет): св. апостол и мъченик Матей, св.мъченик Марк, св.апостол и мъченик Лука и св.апостол Йоан Богослов. Въз основа на видението на св. Йоан Богослов (Откр. 4:6-7) и на св. пророк Йезекиил (Иез.1:1-28, видение на тайнствената колесница, която св. пророк видял при река Ховар, и която се състояла от четири същества, напомнящи с вида си човек, лъв, телец и орел), от V век насам четиримата евангелисти са изобразявани символично като човек или ангел (ев. Матей), лъв (ев. Марко), телец (ев. Лука) и орел (ев. Иоан). Символите имат и своето значение според спецификата на евангелския разказ: Ев. Матей е наречен човек, защото учи за човешката природа на Христа и неговото евангелие започва с родословието на Христа; Ев. Марк е наречен лъв, защото ни уведомява за царското достойнство на Христа и разказа му започва с "Гласът на викащия в пустинята" (св. Йоан Предтеча, живял в пустинята, която е жилище на лъвовете); Ев. Лука е наречен телец, защото засяга жертвата на Христа и евангелието започва със сцена в храма Господен (жертвоприношението на свещеник Захария); Ев. Иоан е наречен орел, защото взорът му е насочен далеч в Небесните тайни и започва повествованието си с пролог - поема за Словото, Което стана плът. Така, според специфичния си подход и почерк, можем да наречем ев. Матей проповедник, ев. Марк - летописец, ев. Лука - историк, ев. Йоан - богослов.

Евангелистка църква - общо наименование на протестантски църкви, развили се на основата на лутеранството.

Евионитство (от евр. "евион" - "беден") - най-ранната християнска ерес, наричана ерес на юдействащите еретици. Появила се в апостолско време и просъществувала в Сирия и Персия до края на IV век. Не е известно дали евионитите са били наричани бедни от противниците им, или сами са се наричали така, за да подчертаят своята духовна нищета. Евионитите са отхвърляли най-важното в християнството - Божествеността на Христос, смятайки Го за обикновен смъртен човек. Като много други гностици са признавали Иисус Христос за Месия, но не са виждали в Него Бога-Изкупител, а само велик пророк, подобен на Мойсей.

Евионитите са вярвали, че юдейската религия е еднакво важна в делото на спасението на човека - както преди, така и след пришествието на  Спасителя. Те не са приемали християнството за нова вяра, а за продължение на юдейството. Евионитите са съблюдавали строго юдейските обичаи - извършвали са обрязване, спазвали са съботния ден и пр. Вярвали са също, че спазването на Мойсеевия закон е задължително за всички християни. Поради това евионитите са считали за отстъпник от вярата самия апостол Павел, който възстанал против това. Извън речника: Апостолски събор.

Евномиани - последователи на Евномий, еретик от IV в., представител на крайното арианство, според когото Господ Иисус Христос не е подобен на Бог Отец.

Евреин, евреи – име, с което израилтяните били широко известни сред другите народи. В Книга Битие 14:13.за пръв път с това име е наречен всеки потомък на Авраам по плът. След връщането на евреите от плен за тях се утвърдило друго название – юдеи, по името на Юдиното коляно, което преобладавало в Юдейското царство (виж Юдея).

През Втората световна война в хитлеристките концлагери загинали 6 милиона евреи. Единствено България и Дания са удържали на натиска и не са предали на нацистите “своите” евреи. В България основна заслуга за това има Българската православна църква и в частност екзарх Стефан и митрополит Кирил Пловдивски (бъдещ патриарх). Огромната признателност на съвременниците и потомците на българските евреи е засвидетелствувана по много и различни начини. Днес евреите наброяват около 13 милиона души, разпределени приблизително така: в САЩ – 5,8 млн., в държавата Израел - 3,5 млн, в Русия - 1,6 млн, във Франция - 0,5 млн, в Англия - 0,4 млн, в Канада - 0,3 млн. (по данни от 2000 година). Извън речника: Екзарх Стефан I. Патриарх Кирил.

Евсевий Кесарийски (ок. 260/4 – 340) - епископ на Кесария Палестинска, църковен писател, заради книгата си "Църковна история" наричан "баща на църковната история". Извън речника: Евсевий Кесарийски.

Eвтаназия Термин, предложен през ХVI век от английския философ Ф. Бейкън за обозначаване на "лека", не съпроводена с агония, безболезнена смърт. В наше време с този термин се налага разбирането за съзнателно, целенасочено ускоряване настъпването на смъртта на нелечимо болния с цел прекратяване на страданията му. Всъщност става дума за преднамерено убийство на безнадеждно болния страдащ пациент, с цел да бъдат прекратени мъченията му. Евтаназията като феномен е породена от безрелигиозния морал в самото общество. Вж. също Eвтаназия (ефтаназия).

Св. Евхаристия (Причастие) (от гр. "благодарение") - най-великото чудо, извършвано на земята; необяснимо тайнство, при което вярващите приемат Иисуса Христа под вид на хляб и вино, след като те по време на тайнството са претворени в истински тяло и кръв Христови. На Тайната вечеря Христос казал за хляба и виното "Това е моето тяло", "Това е моята кръв" и "Правете това за мой спомен" (Лук. 22:19-20), ("И когато ядяха, Христос взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците си, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове", Мат. 26:26-28). В Евхаристията по тайнствен начин ставаме съпричастници на Христовото тяло и кръв, които ни предават Неговия живот и сила.

Извършването на Евхаристията е било основен момент от живота на Църквата от самото начало. Ранните християни наричали Евхаристията "лекарство на безсмъртието", защото знаели за голямата благодат, която получавали чрез нея.

Думата евхаристия е станала отрано синоним на св. Причастие. Евхаристията е тайнството, което фокусира всичко, което става в Църквата. Именно заради Евхаристията се извършва православното богослужение (Св. Литургия), заради Нея се строят храмове, рисуват се икони и пр. Църковността получава своето пълно разкриване и осмисляне единствено в Евхаристията. Виж също раздела За Църквата и Тайнствата.

Евхаристиен канон (Евхаристийна молитва) - главната част на Литургията, по време на която се извършва преосъществяването на светите дарове. След произнасянето на Символа на вярата във втората част на литургията, Евхаристийният канон започва с възгласа "Благодатта на Господа наш Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и общуването със Светия Дух да бъдат с всички вас!" (2 Кор. 13:1). След това свещеникът или архиереят четат полугласно молитви, като произнасят гръмко последната строфа (след което хорът пее съответно песнопение):
1) молитва - благодарност към Бога за създаването на света и човека и за Неговото промишление за спасението на човека (след молитвите хорът пее т.н. ангелско славословие "Свят, Свят Господ Саваот", по думите на Исая 6:3 и Матея 21:9;
2) молитва - възпоменание на Тайната Вечеря и Кръстното изкупление;
3) молитва, призоваваща Светия Дух, по време на която се извършва освещаването и преосъществяването на Светите Дарове. В наши дни Църквата използва евхаристийни канони от литургията на св. Йоан Златоуст (виж целия текст) и св. Василий Велики, които се различават по съдържанието на молитвите. Канонът от Василиевата литургия е по-дълъг.

Евхологий - виж Требник.

Едеса - град в северна Месопотамия на река Ефрат. Oт 137 г. пр. Р.Хр. главен град на отново образувалата се Озроенска или Едеска държава, а от 217 г. сл. Р.Хр. Едеса е превърната от римляните в източна колония. В Едеса на цар Авгар бил изпратен Неръкотворният образ на Спасителя и пребивавал там до 944 г. В Едеса християнството се появило рано; в IV в. тук била основана богословска школа от св. Ефрем Сирин, която в V в. се отклонила към несторианството, в полза на което много действал учителят на Едеската школа презвитер Ива. В 641 г. Едеса била покорена от арабските халифи, а в 1098 г. граф Балдуин я завладял и я направил главен град на Едеското княжество. В 1144 г. Едеса била покорена от турците и оттогава преминавала от ръка на ръка, докато в 1637 г. окончателно паднала под властта на Турция. Извън речника: Пренасяне неръкотворния образ на Господ Иисус Христос от Едеса в Цариград.

Едикт (лат.) - постановление на върховната власт, което има силата на закон.

Единосъщен (гр. "омоусиос") - о6ладаващ с другиго една и съща същност. Лицата на Св. Троица са единосъщни.

Езичество (Paganism, Язычество) - обобщено понятие, което изразява идеята за многобожие, т.е. за съществуването на много богове. Различните религиозни вярвания до появата на монотеизма са свързани в различна степен и по различен начин с магията, анимизма, шаманизма, аниматизма, фетишизма, тотемизма и култа към предците.

Езичник - който изповядва езическа (не монотеистическа, а политеистическа) религия.

Езотерика, езотеризъм - от гр. "eзотерикос" - вътрешен, таен, скрит, предназначен изключително за посветени.

Екзарх - Висше духовно лице, облечено с особена, висша власт. 1) Патриаршески наместник, управляващ или инспектиращ епархия при извънредни случаи; 2) архиерей, предстоятел на Българската екзархия (1872-1953). Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957). След вдигането на схизмата, наложена през 1872 г. от Цариградската патриаршия, Българската православна църква станала пълноправна автокефална църква, ръководена от патриарх.

Екзарх Стефан I - виж Стефан I, екзарх.

Екзегет (гр.) - тълкувател на съдържанието на библейските книги.

Екзегетика - (от гр. "екзегеза" - тълкувание на текстове) - дял от богословието, тълкуване на Свещеното Писание.

Eклезиология - отдел от богословието, занимаващ се с Църквата, нейната същност и задачи.

Еклектизъм (гр.) - философско течение, което прави опит за подбор и съчетаване на противоположни възгледи и идеи. Близък до религиозния синкретизъм.

Ектения - от гр. протяжно моление, кратки прошения, възношение или пространно моление. В богослужението eктения се нарича редът на прошенията, които свещеникът или дяконът принася пред Бога от името на молещите се. В древността били наричани мирни, защото започват с прошението "миром Господу помолимся". В зависимост от прошенията, които включва, ектенията бива:

- "голяма" ("велика") - Първа и най-обширна в службата е великата ектения, всяко прошение завършва с "Господи помилуй";
- "малка" - съкращение на "голямата";
- "сугуба", т.е. усилена - моленията към края на богослужението са с удвоено молитвено усърдие и всяко прошение завършва с тройно "Господи помилуй";
- "просителна" - започва с думите: "Исполним молитву..." и всяко моление завършва с "Подай, Господи";
- "заупокойна" - ектения, в която се молим за умрелите.

Елей – смес от пет съставки: ароматна смола от мирово дърво, кора от кафяво дърво, благовонна тръстика, кора от лаврово дърво, маслиново масло, която се вари и се използва за помазване, освещаване и други християнски тайнства и обреди.

Елеосвещение - тайнство, което се извършва над душевно или телесно болни с надежда те да получат от Бога изцеление. Виж Маслосвет, както и раздела За Църквата и Тайнствата.

Елеуса - виж Умиление. Извън речника: Умиление (Елеуса).

Елинизъм (гр.) - понятие с широко културно историческо значение. Елинизмът обхваща периода от IV до I в.пр.Хр. Най-често той е обобщение на гръко-римската култура от епохата на Античността.

Елинисти (гр.) - привърженици на древната елинска култура (IV-I в. пр.Хр.).

Ричард Елперт - съвременен американски психоаналитик, получил демонично посвещение в Индия. В своите лекции и книги рекламира различни видове медитация, окултни методики и магически системи, чиято цел е да покажат най-краткия път към астрала, с други думи - да въведат жертвата в царството на сатанинската тъмнина.

Еманация (лат.) - изтичане, излъчване, отделяне от нещо. Виж Еон.

Енох - 1) седмият по ред потомък на Адам и Ева, за когото ни е известно следното: "Енох живя сто шестдесет и пет години и роди Матусала. И откак роди Матусала, Енох ходи по Бога двеста години и роди синове и дъщери. А всички дни Енохови бяха триста шестдесет и пет години. И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе" (Бит. 5:21-24). Как и защо Бог "взе" Енох? Това не можем да знаем, но можем да предположим, че Енох (както след него и пророк Илия) е бил взет на небето жив или поради особената му праведност (Бит. 5:2-24), или поради други причини.

2) Kнига на Енох - апокрифен текст, написан в I в. пр. Р.Хр. от името на старозаветния патриарх и пръв пророк Енох. Написаната от неизвестен автор (или автори) книга на Енох повествува за преселването на Енох на небето, където той наблюдавал въстанието на Синовете Божии, картини от бъдещия край на света и пр. Авторските видения и пророчества съставят въпросната книга. Въпреки нейната неканоничност, в раннохристиянската литература книгата на Енох се ползувала с авторитет. Но след окончателното установяване канона на Св. Писание, авторитетът на книгата Енох угаснал, а текстът й изчезнал. Бил намерен отново едва в 1773 г. на етиопски (амхара) език, в двоен превод. Впоследствие, при разкопките в Ахмим (Египет) били намерени два големи фрагмента на гръцкия текст, а в Кумран (Палестина) - в повече на брой, кратки арамейски фрагменти.

Еон (гр.) - според гностиците - духовна същност която изтича (еманира) от върховния Бог.

Епархия (гр. έπαρχία) - църковно-административна единица, управлявана от архиерей (епископ, архиепископ, митрополит, патриарх).

Епикурейство - учение на древногръцкия философ Епикур (341 -270), който обяснявал света на основата на атомистическото учение и на стремежа на човека към щастие.

Епископ (от гр. "епископос" - надзирател) - духовно лице (свещенослужител) от третата, най-висшата степен на църковната йерархия. Първите епископи са били светите апостоли. Те ръкоположили от своя страна други лица за епископи (от гр. надзорник), презвитери (от гр. старейшина) и дякони (от гр. служител). Виж. Апостолска приемственост. Първоначално дяконите прислужвали на църковните трапези, а по късно започнали да прислужват и при богослужение.

За епископи се избират и ръкополагат най-достойните, най-подготвените и богопосветени лица от монасите. Епископът се ръкополага най-малко от двама архиереи. Той извършва самостоятелно всички тайнства и треби; обладава върховната власт в управлението на епархията (църковния окръг). В Българската православна църква епархийските архиереи се наричат митрополити. Епископите у нас нямат епархия, а заемат висши длъжности по управлението в Църквата, в повечето случаи като викарии (помощници) на митрополитите. Те носят име на древноцърковни епархии, които днес не съществуват. Хорепископ или викарен епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, католикос и папа са само служебни звания на епископа.

Свещена Епистасия - в Света гора изпълнителният орган на Свещения Кинотис - управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от 20-те пълноправни манастира дава свой епистат веднъж на пет години. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Епистолография (гр.) - правило за писане на писма. По-често се употребява като вид литература, представяща писма на известни личности като документални източници.

Епитимия (от гр. epitimion, от epi – над, timi – наказание) - особено средство за освобождаване от неправдите на греха, за вразумяване, за преодоляване на греховни привички, за очистване и омиротворяване на съвестта на каещия се грешник, при което неговият изповедник му назначава благочестиви упражнения и някои лишения, например да чете покайни и други молитви, да пости извън полагащото се за всички време, да се смирява, правейки определен брой земни поклони и др. При по-тежки грехове духовникът може и да го отлъчи от приобщаване със Светите тайни, т.е. от приемане на Светото причастие за определено време. Ако, въпреки епитимиите и молитвите на Църквата съгрешилият не се вразуми и покае, Църквата го изключва от обществото на вярващите и го оставя на Божията воля, изричайки анатема над неразкаялия се.

Епитрахил (на гр. "нашийник") – принадлежност на богослужебното облачение на свещеника и архиерея. Представлява дълга лента, която обхваща плътно врата и се спуска свободно на гърдите. Символизира благодатните дарове на свещеника като свещенослужител. Без епитрахил свещеникът и архиереят не могат да свещенодействат – замяната на епитрахила с парче плат, благословен за епитрахил, е възможна единствено в крайни обстоятелства. Епитрахилът е знак на свещеническия сан, така както орарът е за дякона и омофорът – за архиерея.

Ерес (от гр. - отделяне, избор, предпочитание) - съзнателно, явно и упорито отричане на догмите на православната вяра; лъжливо учение, противно на точната църковна догматика и изкривяващо Божия закон (за разлика от грях - нарушение на Божия закон), представяно за истинно. По думите на св. Игнатий (Брянчанинов) "същност на всяка ерес е богохулството", защото "всяка ерес съдържа в себе си хула против Духа Свети: тя или хули догмата за Светия Дух, или действието на Светия Дух, но хули непременно Светия Дух".

Ереста е винаги вътрешен враг, а не странично учение. Изопачавайки догматите на вярата, лъжеучителите подриват самите основи на християнското вероучение и напълно отчуждават последователите си от светоотеческата вяра.

В апостолските времена учението на садукеите и фарисеите било в рамките на Мойсеевия закон, но последните възприемали садукеите за еретици (Деян 5:17; 23:8), тъй като не признавали възкресението и ангелите. Ап. Павел наричал фарисеи представителите на Назорейската ерес (Деян 24:5), тъй като не признавали Христос за Месия, страхувайки се да подронят устоите на собственото си учение. Но и самото учение на фарисеите е наречено ерес (по отношение на християнството, Деян 15:5), тъй като някои повярвали фарисеи започнали да настояват и вярващите езичници да изпълняват Мойсеевия закон. Ерес може да бъде  наречено и упоменатото в Кн. Откровение на Йоана учение на Николаитите, Валаам и Иезавел (Откр. 2:6,14,15,20).

Историята на църквата познава редица ереси. През първите векове те носели характер на изкривяване на истинното християнско учение. В по-късните векове, при укрепването на папството, те носели протестантски, освободителен характер, и по такъв начин представлявали "ерес" само по отношение на папството.

Най-значими са ересите проповядвани от гностиците (I-III в.), монтанистите (II в.), манихеите (III в.), арианите (IV в.), донатистите (IV в.), несторианците и пелагианците (V в.), монофизитите (V в.), монотелитите (VI-VII в.), павликяните (VII в.), иконоборците (VIII в.), богомилите (IX в.), катарите (XI-XIIIв.), валдензите (XII в.), албигойците (XII-XIII в.). Еретични учения проповядвали и евионитите (II-III в.), докетистите (докетите) и агонистиците (IV-V в.), варлаамитите (XIV в.), адамитите (XIV в.) и старообрядците в Русия (XVII в.). От XIII в. до XVIII-XIX век инакомислието в Европа е било "премахвано" от инквизицията и йезуитите. Някои руски  философи от XIX век изповядват т.н. софийната ерес. Най-разпространени в най-ново време са филетизмът и противоположната му ерес на икуменизма, наричана "ерес на всички ереси" поради това, че съчетава в себе си почти всички досегашни еретични учения. Вж. също еретик, ересиарх по-долу, Маркион, гностицизъм. Извън речника: Християнски ереси и секти, Какво е било винаги отношението на църквата към еретиците и раздела Ереси и разколи.

Ересиарх (гр.) - основател, родоначалник на ерес.

Еретик (от гр. - последовател, привърженик на ерес) - изхождайки от етимологията на думата ерес, за еретици трябва да бъдат считани всички инославни християни - като хора, отстъпили от пълнотата на вселенското учение, избрали и предпочитащи своите погрешни мнения и предания пред неизменното и всеобщо Предание на Църквата. По думите на св. Василий Велики еретик е онзи, който е чужд по вяра ("еретици св. отци са нарекли онези, които напълно са се откъснали [от Църквата] и са се отдалечили [от Нея] в самата вяра"). Св. Агатон Египетски (празн. 2 март) нарича ереста отчуждаване от Бога. Еретикът се отчуждава от Живия и Истинен Бог и се приобщава към дявола и ангелите му. Отлъченият от Христа няма в себе си Бога, Когото да моли за прошка на греховете си (Отечник, стр. 54). Думата "еретик" не представлява обидна квалификация, а констатация на факта, че даден човек изповядва неправославно християнско вероучение.

Ермоген Александрийски (+ ок. 313) - христиански мъченик, пострадал по време на гоненията на император Максимин. Чества се на 10 декември (23 декември ст.стил).

Ероти - митически същества с повишена възбудимост.

Есеи - юдейска религиозна общност в навечерието на Христовото раждане, известна по описанията на Филон Александрийски, Плиний Старши и Йосиф Флавий, а в по-ново време - от  Кумранските ръкописи. Есеите, както терапевтите, се стремели към по-одухотворено разбиране на еврейската религия и стигали до отричане на нейната обредова страна. Водели живот, откъснат от обществото, разисквали верски и морални въпроси, отричайки се от притежаване на богатства и от общуване с жени. "Есеи" се нарича понякога и по-широк кръг от юдейски сектантски групи.

Есхатология (от гр. eschatos - последен, краен, крайна цел, и logos - слово, учение; на англ. Eschatology) - християнско учение за последните събития и края на света, за смисъла и завършека на земната история и крайната съдба на света и човечеството. Включва представата за Второто пришествие на Христа (парусия), възкресението на мъртвите и Страшния съд на праведниците и грешниците, бъдещото обновление на света и тържеството на праведниците, в тяхното единение с Бога. Това основополагащо учение представлява отделен дял от богословието и се изучава като отделна дисциплина в богословските факултети. Извън речника: виж раздела Нашата вяра.

Етикет на обръщенията в Българската Православна Църква. Виж йерархически степени.

Титулуване и обръщение към неженените духовни лица:

Титулуване и обръщение към женените духовни лица:

Ефес (Ephesus) - древен пристанищен и търговски град на Егейско море, главен град провинция Асия в Мала Азия, разположен на река Канстра, на юг от Смирна (днешния гр. Измир, Турция), на 4 километра от днешното градче Selcuk (Айся Солюк).

Градът е основан през III в. пр.Хр. по времето на Александър Велики. Населението на града достигнало 200.000 души и бил втори след Рим по големина и значение.

В езическата древност Ефес е бил свързан с култа към богинята на плодородието Кибела, а по римско време – на Артемида-Диана - езическа богиня, служенето на която се извършвало от евнуси, с особен блясък и великолепие. Храмът на Артемида бил толкова красив и обширен (около 200 м дължина и 100 м ширина), че се признавал за влизащ в числото на седемте чудеса на древния свят. При построяването му се трудили най-добри майстори повече от 200 години. В 356 г. след Р.Хр. злият безумец Херострат, за да стане известен, запалил този храм, но гърците отново го построили с още по-голямо великолепие. Малки сребърни модели на храма се продавали в такова огромно количество, че били доходен занаят за много ефесяни. Проповедта на апостол Павел в Ефес против езическите богове предизвикала упадък на тази търговия и негодувание на простия народ, усмирено от пазителите на реда (Деян. 19).

Началото на християнската вяра било положено в Ефес от учениците на св. Йоан Кръстител. Когато св. ап. Петър пристигнал в Ефес, в него вече имало много християни. Евангелието тук проповядвал с голям успех най-вече св.ап. Павел (35 г.), извършвайки много чудеса. В Новия Завет са съхранени две от посланията му до ефесяните. Неговият ученик св.ап. Тимотей бил първият епископ в Ефес, убит мъченически през 97 г.

Св.апостол и евангелист Йоан Богослов също се подвизавал много години в Ефес преди и след заточението си на остров Патмос. Когато гонението на християните утихнало след смъртта на император Домециан, той проповядвал отново с думи, чудеса и личен пример в Ефес до смъртта си.

Близо до града имало пещера, в която, според преданието, седем свети отроци проспали 187 години, от времето на жестокото гонение на Декий срещу християните до благочестивия император Теодосий.

Ефес е бил епископски център и през 431 г. в него се е състоял Третият Вселенски Събор против учението на Константинополския патриарх Несторий. В Ефес се състояли и поместни събори.

Градът бързо западнал след като след голямо земетресение морето се оттеглило и пристанището било запълнено с пясък. Днес Ефес е един от най-добре запазените антични градове.Извън речника Св. апостол Тимотей.

Ефрем 1) географска област в Палестина, чиито граници са посочени в Ис. Нав. (гл. 16 и 17). Точното местоположение на градовете, споменати там, днес не може да се определи.

2) Ефрем – вторият син на Йосиф (Бит. 41:50-52), родоначалник на Ефремовото коляно.

Ефрат – най-голямата река в Западна Азия, наричана в Св.Писание често "реката" (ср. Втор. 11:24).

Св. Ефрем Сирин (Ефрем Сириец) - знаменит християнски подвижник и писател. Родом от Месопотамия, в земите на днешна Сирия. Църквата го възпоменава на 28 януари. Виж също: Св. Исаак Сирин. Извън речника: Св. Ефрем Сирин/

Ж

Жени-мироносици - жени, които следвали Христа при Неговата обществена проповед, а след смъртта и погребението Му, според юдейския обичай, отишли неделя рано сутринта на гроба да помажат тялото Му, но Той бил вече възкръснал.

Жертвеник ­ в православния храм маса отляво на Св. престол, върху която се извършва проскомидията. Другото наименование на св. Престол, защото върху него се извършва безкръвната жертва при тайнството Евхаристия.

З

Заамвонна молитва - молитва, която свещеникът чете в края на Св. Литургия, "зад амвона".

Закон за кръвното родство виж левират, левиратен брак.

Звездица – свещен съд, представляващ приспособление, което се състои от две неголеми метални дъги, съединени кръстообразно с винт. В края на проскомидията звездицата се поставя на дискоса, за да предотврати отделените от просфората частици да се смесят при покриването им от покрова. Звездицата изобразява символично Витлеемската звезда, която се явила при раждането на Спасителя. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Земя Израилева (Мат 2:20) - в Св. Писание наименование на цяла Палестина, като земя, обетована от Бог и населена от евреите след покоряването на обитаващите я преди това езически племена. Названието Палестина е от древни времена въведено от географите по името на филистимляните, които населявали югозападната част на страната. Виж също: Израил, Земя израилева, Палестина.

Василий Василиевич Зенковски (1881–1962) (Василий В. Зеньковский) - протопрезвитер, руски религиозен философ, педагог, литературовед, преподавател по психология, педагогика и философия в Киев, Белград, Прага и Париж (професор в Свето-Сергиевския православен богословски институт); ръкоположен в 1942 г. в свещенически сан. Основните му идеи намерили отражение в книгите Русские мыслители и Европа (1926), На пороге зрелости (1929), Проблемы воспитания в свете христианской антропологии (1934), История русской философии в два тома (1948–1950), Апологетика (1959), Н.В.Гоголь (1961), Основы христианской философии в два тома (1961–1964). Зенковски изпитал влиянието на B.C. Соловьов и Лопатин, а също духовните търсения на Н.В. Гогол и Толстой. Философското му учение включва метафизика, гносеология, антропология и космология. Заедно с А. Лосев направил опит да създаде софиологическа теория, освободена от принципите на пантеизма. (Неговите разсъждения относно Християнското учение за познанието можете да намерите тук).

В. Зенковски е един от най-активните деятели на руската емиграция, един от първите председатели на Руското студентско движение зад граница (виж ИМКА) и един от най-влиятелните руски икуменисти в Париж. Негови са еретичните, недопустими за православното съзнание думи "Ние трябва завинаги да забравим, да се откажем от горделивата мисъл, че Божият Дух е само при нас и с нас [православните - бел.ред.]... И когато бях... вън от Православието, аз въпреки това се чувствувах в Църквата. Видях, че рамките на Църквата са безкрайно по-широки и по-вместителни, отколкото ние си мислим. ...Църквата Христова е по-широка от нашето стеснено разбиране за нея; тя включва в себе си всички, които вярват в Бога и Го обичат, независимо от това как се проявява тяхната вяра и любов".

Зенон (ок. 426–491) – византийски император, управлявал от 474–475 и от 476–491 г. По негово време империята неколкократко се разтърсвала от безпорядъци и войни; в Александрия се появила ерестта на акефалитите, а монофизитските смутове продължавали. За да възсъедини монофизитите с Църквата, той издал догматическия едикт (указ) Генотикон, който съдържал компромисна вероучителна формула, противоречаща на приетата от Халкидонския събор от 451 г. Указът  породил т.н. Акакиева схизма - първият разрив между Източните църкви и Рим (484–519). Виж също ереси. Извън речника: Св. Анастасий Синаит, Св. преподобна Домника.

Зикурат - храмова стъпаловидна кула. Зикурати се издигали по цяла Месопотамия в течение на продължителен период от ІІІ-то хил. пр.Хр. до VІ в. пр.Хр. В култовете на шумерите, акадците, вавилонците и асирийците зикуратите символизирали "вратата на боговете", зримия образ на свързването между небесните сфери и земята. Най-високият зикурат бил построен във Вавилон от Навуходоносор. Височината му била деветдесет метра. Зикуратите се правели от глинени тухли. Нито един от тях не се е запазил (на места са останали само купчини слепени овъглени тухли).
В Стария Завет зикуратът, или "вавилонската кула" (Бит 11:1-9), символизира човешката гордост и намерението да се обединят хората "в един език и в един говор". Интересно е, че в терминологията на асирийските царе да се даде на народа един говор означава завоюване и поробване на страната. В съня на Яков (Бит 28:10-17) се изобразява високо здание, което свързва небето и земята (в синодалния превод "стълба", на евр. сулам – "стъпала"). Яков нарича това място "небесни врата". В църковната традиция "стълбата на Яков" е прообраз на Божата майка.
Източник: Александър Мен - Библиографски речник

Зилоти (гр. "ревнители"). 1) Хора, които отстояват горещо своята кауза. 2) Във Византия - религиозна партия, чиито привърженици, за разлика от "политиците", не желаели компромиси със светските власти. Отстоявали правата на Църквата сама да се разпорежда със своите дела. 3) Днес "зилоти" иронично са наричани християни, които не приемат календарната реформа и са против икуменизма.

Константин Златев - пропагандатор на дъновизма. Роден 1958 г. в София. През 1983 г. завършва Висшия икономически институт "Карл Маркс", специалност "Международни икономически отношения". Между 1983 и 1987 г. работи като икономист във Външнотърговското дружество "Машинекспорт". По-късно постъпва в Софийската духовна семинария "Св. Иоан Рилски", а след това и в Духовната академия "Св. Климент Охридски". През 1989 г., във втори курс, се прехвърля задочно обучение и постъпва на работа в Синодално издателство на длъжност литературен сътрудник и редактор-коректор на "Църковен вестник".От 1991 г. е назначен по съвместителство и на длъжността машинописец към Синодално издателство. След завземане на Синодалната палата от разколниците през 1992 г. той остава при новите й "обитатели". През 1993 г. низвергнатият Пимен го назначава за началник на своя Културно-просветен отдел. В момента (2002 г.) Константин Златев работи към "синода" на разколниците.

Св. Йоан Златоуст (ок. 349/350-407) - светител, патриарх на Константинопол по времето на император Аркадий, ненадминат оратор и проповедник, един от най-великите отци и учители на Църквата. Роден в Антиохия във военно семейство, получил отлично образование по реторика и гръцка литература. След обращението си към християнството се отдал на отшелничество и изучаване на Библията. Служил като презвитер в Антиохия, а през 398 г. приел, с голяма неохота, да стане архиепископ на Константинопол. Твърд противник на конформизма на Църквата спрямо светската власт, на два пъти е отстраняван от длъжността си под натиска на императрицата. Изпратен в изгнание в Абхазия, починал по пътя от изтощение. Автор на многобройни тълкувания на Библията. Огромното му творчество съставлява част от съкровищницата на религиозната мисъл на човечеството. Извън речника: Св. Иоан Златоуст.

"Златоструй" - един от най-древните паметници на старобългарската и славянската книжовност. Представлява обширен некалендарен чети-сборник (за домашна, извънбогослужебна употреба) с постоянен състав, който съдържа преводи на части от слова и беседи, написани от св. Йоан Златоуст. Сборникът бил рано разпространен из славянския свят и добил изключителна популярност. Преписван бил на ръка чак до XIX век. Най-пълните редакции на сборника съдържат до 136 статии. След него започнали създаването и на други сборници от светоотечески поучения, както и на други сборници от творения на Златоуст, наречени "Маргарит", "Учително Евангелие" и други.

"Златоструй" бил един от сборниците, преведени по указание на христолюбивия цар Симеон (893–927), който сам прибавил към сборника думите: "Ако пък другиго по това име "Златоструен" назоваха, то и ние, мисля, не сме никак съгрешили, наричайки книгата "Златоструйна", понеже както учението на Светия Дух, сякаш чрез златни струи, чрез сладките човешки думи и спасителното покаяние към Бога привежда, отмивайки [ни] от всеки грях; и като гладило чрез гладки речи, изчистващо цялата скверност — телесна и душевна, — стреми се да изпълни чрез делата на благонравието заради всички християни премногото обиталища божии. И ето, заради ползата и подвига на мнозина, та да се не отпускат, нито да се ленят, четейки продължително многобройните му словеса, ние, малко от многото избрали, направихме всички да прогледнат чрез тях, та всеки, прочитайки прилежно с разбиране, стига само да не се лени, много полза в тях за душата и тялото ще намери".

И

Св. Иаков - виж св. Яков

Св. Иван Рилски (св. Иоан Рилски, ок. 876-946) - първият български отшелник и основател на най-величествения манастир в страната, Рилския манастир. Роден в село Скрино (край град Дупница). Бил пастир до 25-годишната си възраст, след което приел монашество. В обителта останал недълго, отдал се живот в пълна самота, молитви, пост и лишения. На два пъти бил прогонван, но успял да се уедини в суровото лоно на Рила планина. Там прекарал 12 години в една пещера, от която го прогонили разбойници. Тогава аскетът се приютил в хралупата на един огромен дъб. С Божията благословия отшелникът извършвал чудеса: освобождавал от нечестиви духове, лекувал болести и недъзи. По-късно напуснал хралупата и прекарал 7 години и 4 месеца на една висока скала.

Сведенията за светията достигат до българският владетел цар Петър I, който предприел 120-километрово пътуване до Рила планина, за да се срещне с благочестивия старец. Св. Йоан Рилски му се поклонил отдалеч и върнал изпратеното му от цар Петър злато. След тази среща към отшелника започнали да се присъединяват ученици, които построили колиби наоколо. Това е началото на най-известния български манастир.

Св. Йоан Рилски починал през 976 г. на около 70 годишна възраст. Скоро след това по заповед на българският владетел мощите на светеца преместили в София. Ковчегът с тленните останки на Йоан Рилски също притежавал чудотворна мощ. Гръцкият писател Йоан Скилица станал свидетел на излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). През 1183 г. унгарският крал Бела III превзел София и изпратил мощите на светеца в столицата си Естергом. Естергомският католически архиепископ отрекъл съществуването на светеца и бил наказан с онемяване. Говорът му се възвърнал едва след като се преклонил пред мощите на св. Йоан Рилски и помоли за прошка. През 1187 г. унгарците върнали светеца в София. А през 1194 г., по заповед на българският цар Асен мощите били пренесени в столицата Велико Търново. Те оцеляли след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. През 1469 г. с разрешение на султан Мурад II мощите му били върнати на Рилския манастир с голямо народно честване. Църквата почита св. Йоан Рилски като светец-покровител на българския народ и го чества на 19 октомври. Извън речника: Св. Иван Рилски.

Св. Игнатий Антиохийски виж св. Игнатий Богоносец

Св. Игнатий Богоносец (67-110 г.) - един от църковните отци, ученик на св.ап. Йоан, вторият епископ на Антиохия, заведен в Рим и захвърлен на дивите зверове по време на гоненията на император Траян през 107 година. Неговите послания, писани против юдействащите и докетите имат важно значение за историята на християнските догмати и опровергават възгледите на протестантите за свещенството и епископата. Извън речника: Св. Игнатий Богоносец.

Св. Игнатий Брянчанинов (в света Димитрий Александрович Брянчанинов, 1807—1867) – епископ, светител, аскет, църковен писател и публицист, учител на християнски живот. Роден на 5 февруари 1807 г. в Русия. Завършил военно инженерно училище, но скоро след това напуснал света и се оттеглил в манастир. Настоятел на Троице-Сергиевия манастир (1834-1857) в Санкт Петербургска губерния в Русия в архимандритски сан, Кавказки и Черноморски епископ от 1857 година, оттеглил се през 1861 г. "на покой" по здравословни причини в Николо-Бабаевския манастир в Костромска епархия, където и починал в 1867 година.

Св. Игнатий е бил деятелен учител на монасите не само в своите богословски съчинения по аскетика; целият му живот представлява пример на самоотверженост, борба със страстите, скърбите и болестите. В своите съчинения "Аскетически опити", "Аскетическа проповед", "Принос към съвременното монашество", Отечник" (сборник с мисли и примери от живота на древното монашество), "Слово за смъртта" и в множество по-късно издадени писма св. Игнатий изложил аскетическото учение на св. отци и са признати за класически произведения на православната богословска и аскетическа мисъл. Канонизиран от Руската Църква през 1988 година. Паметта му се почита на 30 април (13 май ст. стил). Извън речника: Св. Игнатий (Брянчанинов).

Игумен – монах със свещенически сан, предстоятел или ръководител на манастир. Званието в по-високо от иеромонах, но по-нисше от архимандрит. Към игумена (и архимандрита) е прието да се обръщаме с "Ваше Високопреподобие". Игуменка - настоятелка на женски православен манастир.

Идолопоклонство - грях против втората Божия заповед, състоящ се почитането като божество на нещо, което не е Бог, в обоготворяване на кумири или идоли. Освен грубото идолопоклонство, което е било характерно за езичниците, има и друго вътрешно, слабо забелязвано идолопоклонство, на което могат да се отдават хора вярващи в истинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни страсти, които, като завладяват душата ни, стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите задължения към Него и ближните. Виж ст. Втората Божия заповед.

Идол вж. кумир

Иерарх - от гр. свещеноначалник – представител на висшето духовенство, архиерей: епископ, архиепископ, митрополит, патриарх.

Иерархия (йерархия) - от гр. свещеноначалие - общо название на трите степени свещенство: дякон, презвитер (свещеник) и епископ.

Иерей (йерей) - от гр. "иереис" - свещеник, духовно лице, посветено във втората степен на свещенството. 
Иеродякон (йеродякон) - от гр. дякон-монах - монах с дяконски чин (сан).
Иеромонах - от гр. свещеник-монах - монах с свещенически (иерейски) чин (сан). Към иеромонаха е прието да се обръщаме с "Ваше преподобие".

Св. пророк Иезекиил (VI в. пр.Xр.) - един от четиримата големи старозаветни пророци, наставлявал и укорявал народа в продължение на 22 години. Предсказал падането на Йерусалим едновременно с пророк Иеремия. Живял в собствения си дом в Тел-Абиб (Иез. 3:24; 8:1), бил женен и нежно обичал жена си, но тя починала внезапно (24:16-18). Според преданието цар Иехония му устроил гробница в съседство с древния Вавилон, която и до ден-днешен продължава да привлича вниманието на поклонниците.

Пророческата книга на Иезекиил в Стария Завет се състои от 48 глави; съдържанието й е твърде богато и разнообразно: в нея има видения, подобия, притчи, алегории, пророчества и символични действия. Поради символично-тайнствения характер на някои места от книгата на пророк Иезекиил евреите я причислявали към съкровените и не позволявали да я четат лица, недостигнали 30-годишна възраст. Извън речника: Св. пророк Йезекиил.

Св. пророк Иеремия (600 г. пр. Р.Хр.). Извън речника: Житие на свети пророк Иеремия

Извънбрачен секс Православната Църква твърдо се придържа към библейското учение, че сексът е запазен за брака. Сексът е дар от Бога, който трябва да бъде изпитан и оценен единствено в рамките на брака. Брачното ложе е чисто (Евр. 13:4) и мъжете и жените са призвани да пазят целомъдрие извън брака. Нашата сексуалност, както много други неща, засяга връзката ни с Бога и с ближните. Тя може да бъде средство за прослава на Бога и изпълнение на Неговия замисъл за нас, но може да бъде изкривена; с нея може да се злоупотреби като с инструмент на греха, предизвиквайки огромна вреда на нас самите и на другите. Св. ап. Павел пише: "Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии" (1Кор. 6:19-20). Вж. секс.

Изкупление - църковното учение за освобождаването на човека от робството на греха, което Христос Христос извършил чрез Своето учение, кръстни страдания, смърт и възкресение.

Изкушение (от гр. peirasmos - изпитание, проба, от глагола peiradzo - изпитвам, проверявам) - "...и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия" (Мат. 6:9-13, Лука 11:2-4; Господнята молитва). Да не се смесва със съблазън.

Изповед или Покаяние - тайнство, чрез което вярващият след гласна изповед на греховете си с гласно изказана от изповедника прошка получава благодатно опрощаване на греховете от Бога. Буквално понятието означава "съгласие" с Бога по отношение на греховете. Св. Иаков ни съветва да изповядваме греховете си пред старейшините, или свещениците, както се наричат днес. Длъжни сме също така да изповядваме греховете си и непосредствено пред Бога. Православната Църква винаги е следвала практиката на изповед пред свещеник, заедно с личната изповед пред Бога. Изповедта е едно най-важните средства за покаяние и за получаване на увереност, че греховете ни са простени. В същото време тя е и най-доброто средство за преодоляване на тези грехове. Виж също Покаяние. Извън речника: За Църквата и Тайнствата.

Изповедник - една от категориите светци, които Църквата почита. 

Израил - Богоборец - име-благословия, дадено от Бога на св. патриарх Яков, след като той в Пенуел тайнствено и многознаменателно се бори с Божия ангел (Бит. 32:28: "отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш"), при което Яков "видя Бога лице с лице, и се запази душата му". Името Израел е потвърдено от Яков във Ветил (Бит. 35:10, 15). След разделянето на царството при Ровоам, с името Израил най-общо наричали царствата на десетте колена, а след Вавилонския плен (и до днес) - всички юдеи.

Но не само "чедата на плътта са чеда Божии, а чедата на обещанието, те [също] се признават за потомство" (Рим. 9:6-8). Затова във висш, метафизически смисъл Израил Божий (Гал. 6:16), Духовният Израил (Ис. 49:3), са потомците на патр. Яков по дух. Това са вярващите от всички народи - новата твар в Иисус Христос. Виж също: Църква, Земя израилева, Палестина.

Иисус - обичайно еврейско име - гръцка форма на еврейската дума Иешуа, съкратено от Иегошуа), със значението помощ от Йехова (Яхве) или Спасител. Произхожда от евр. дума "спасявам, изпратен да спаси". Това име носят различни хора в Св. Писание, и най-вече Господ Иисус Христос - извършителят на нашето спасение. Виж Христос, Иисус Христос.

ИИСУС ХРИСТОС е второто Лице на Светата Троица, предвечно роден от Отца. Той стана човек и във въплъщението Си е бил изцяло Бог и изцяло човек. Идването Му на земята е предсказано от пророците в Стария Завет (Ис. 9:7; LV:3; Иерем. 23:5; Иез. 34:23, 37:25; Aмос 9:11 и др.). Христос е сърцето на християнството и Православната църква отделя най-голямо внимание на общуването с Него и предаването на Неговото учение.

Произнасяйки Символа на вярата, православните християни непрестанно потвърждават историческата вяра по отношение на Христа като Божи Син: "Вярвам... в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог Истинен от Бог Истинен, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Пилат Понтийски, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и Царството Му не ще има край".

Икона (от гр. eikon – образ, портрет, изображение) – прието от Църквата и осветено изображение на Иисус Христос, ангелите и светиите, както и на различни събития от Библията и църковната история. За разлика от монументалните повествувателни цикли, които илюстрират Св. Писание, иконата е съкровен молитвен образ. По време на формирането на християнското изкуство във Византия икона наричали всяко изображение, независимо дали то е графично, скулпторно или произведение на монументалната и приложната живопис.

Историята на иконите датира от най-ранните дни на Църквата. Според църковното предание св. ап. Лука пръв е нарисувал образа на Св. Богородица. Виж иконоборство.

Иконите разкриват реалността, която изобразяват. Една икона на Господ Иисус Христос ни разкрива някакъв аспект на Самия Христос, изображението (образът) пресъздава Първообраза. Иконите са прозорци към небесата, които не само отразяват Божията слава, но за православния християнин са и предверие към Божието Царство. Православните християни не се покланят на иконите и не им служат, а ги почитат поради отношението им към небесната реалност.

Иконите се изписват в дълбоко молитвено състояние по строго определени правила (канони) най-често на храмовите стени (стенопис, фреска или мозайка) или на дъска. При класическата зографска техника за рисуване на преносими икони образите се рисуват с темпера върху суха основа (грунд) върху дъска (обикновено липова или борова), на която е поставено платно (левкас). Вж. също раздела Икони и иконопочитание.

Иконография - иконопис (от гр. eikon — изображение, образ и "'graphos" – пиша, рисувам) – в изкуството устойчива традиция в изобразяването на различни лица и събития, която се основава на различни източници (Св. Писание, църковното предание, литургически песнопения) и е в съответствие с догматическото, символическото и литургическото им тълкуване. Употребява се най-общо относно рисуването на икони и стенописи; богословска наука за портретната живопис. Виж също: Одигитрия ("Пътеводителка"), "Елеуса" ("Умиление"), "Утоли моя печали".

Иконоборчество (иконоборческа ерес) - ерес,  възникнала във Византия през първата половина на VIII век и продължила почти до средата на IX век, от царуването на Лъв Исаврянин (714-741) до Михаил III и неговата майка Теодора.

Икономия - (гр. oikonomia от oikos - дом и nomos - закон). - устройство, ръководство, план за спасение. Понятието "икономия" буквално означава "управление на домакинството" (на църковнославянски "домостроителство", на руски "домоводство"). В Новия Завет той приема смисъла на божествен план за спасение: "като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, което бе отпреди положил в Себе Си (като план ­ oikonomia), в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под една глава ­ Христа" (Ефес. 1:9-10). Този божествен план за управление на историята и света е поверен на хора. Например проповядването на словото от ап. Павел е икономия, поверена му от Бога (1Кор. 4:1). По-специално "управлението" или "разпоредителството" се пада на онези, които изпълняват службата на ръководители в Църквата: "което е църквата, на която аз станах служител по Божия наредба (oikonomia), мен възложена за вас" (Кол. 1:24-25). Според пастирските послания икономията принадлежи на епископа "Защото епископът, като Божий разпоредник (oikonomos), трябва да е непорочен" (Тит. 1:7).

Според св. отци "икономия" означава "история на въплъщението". С това значение се употребява терминът и в каноническите текстове, където пастирското управление, поверено на Църквата, се поставя в контекста на Божия план за спасение на човечеството.

Терминът "икономия" във каноническите текстове (виж канони) се интерпретира в много по-широк смисъл. Икономията е решаване на индивидуални въпроси в общия контекст на Божия план за спасението на света. Каноническите ограничения понякога може да се окажат неадекватни на цялата реалност и универсалност на Евангелието. Сами по себе си те не гарантират, че ако човек стриктно ги прилага, е послушен на Божията воля.

Според патриарх Николай Мистик (901-907, 912-925), икономията е "подражание на Божията любов към човека", а не просто "изключение от правилото". Александрийският патриарх Евлогий (581-607) пише: "Икономията винаги може да се практикува правилно дотолкова, доколкото благочестивото учение остава непокътнато." С други думи, икономията засяга практическите последствия на християнската вяра, но никога не прави компромис със самата истина. Буквалното следване на църковните канони се нарича "акривия".

Иконостас (от гр. икона и stasis - местоположение) - преграда с икони между олтара и наоса в православния храм. Състои се от няколко хоризонтални пояса: цокъл с табли, царски, празничен и апостолски редове с икони, увенчани с Христовото Разпятие. В центъра на иконостаса са олтарните (царски) двери, на които обикновено е изобразено Благовещението, а над тях - икона на Тайната вечеря.

Ранновизантийският тип иконостас представлявал невисока преграда от дялан камък или мрамор. В началото на VII в. започнали да поставят кръст (според свидетелството на Софроний Йерусалимски и Георгий Амартол), а по времето на имп. Василий Македониян (876-886) – икона на Спасителя. Постепенно към нея започнали да добавят други деисусни и празнични икони, които съединявали понякога на една дъска – т.н. темплон. От него бил сформиран иконостаса. Като сложна система от свещени изображения, иконостасът може да бъде тълкуван символически по различни начини. Високите иконостаси с много редове от икони се появил чак в края на XIV-XV век. В българските възрожденски църкви иконостасът е изработван с богата дърворезбена украса. Извън речника: Българският православен иконостас, Православният храм.

Икос (на гр. "дом") -  църковно песнопение, втората част от строфа от кондак или акатист, пpославяща светец или празнувано събитие.

Икумена или Ойкумене (гр.) - населената част от земята, хората; в по-широк смисъл територията на цивилизацията, вън от която се е считал светът на варварите. Употребява се и като синоним на религиозно-политическа общност (например византийското ойкумене). Константинополската патриаршия се титулова Икуменическа (Вселенска) от края на VI век. Виж Вселенска патриаршия. Католическа. Икуменизъм.

Икуменизъм - виж раздела ИКУМЕНИЗЪМ.

Св. Иларион Велики (291-372) - монах-отшелник (анахорет), преподобен, родоначалник на монашеството в Светите Земи. Родом от Палестина, в Александрия станал ученик на бащата на монашеството св. Антоний Велики. Прекарал по-голямата част от живота си в пустините на Палестина, Вавилон, Сицилия и Далмация и о. Кипър, винаги съпътстван от хиляди ученици и последователи заради смирения си живот и дара на чудотворството. Чества се на 21 октомври. Извън речника: Св. преподобни Иларион Велики. Св. Антоний Велики.

Митрополит Иларион Доростолски (Димитър Цонев, 1913-2009) - иерей на Българската православна църква, всеотдаен духовник, писател и общественик, ненадминат аскет и постник. Роден в Елена, родственик по майчина линия на Иларион Макариополски (Стоян Михайловски). Подстриган в монашество през 1938 г. в Дряновския манастир. Заемал е изключително много и различни църковно-административни длъжности: игумен на Троянския и Бачковския манастир, управляващ Великотърновската епархия (1992-1994), патриаршески викарий (1994-2003), Траянополски епископ от 1973 г., Доростолски митрополит от 2003 г. до смъртта си през 2009 г. Автор е на над 40 книги и на повече от 300 стихотворения, статии, спомени, пътеписи, беседи и поучения. Извън речника: Митрополит Иларион Доростолски.

Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски, 1812 - 1875) - български митрополит (от 1872 г.), един от най-радикалните дейци на църковнонационалната борба. Роден в Елена. Учи последователно в родния си град, в гр. Арбанаси, в Карея (Атон), на о. Андрос, в Цариград и в Атина. Приема монашество на Св. Гора. От 1844 г. помага на Неофит Бозвели в началото на църковната борба в турската столица. В прошения до Високата порта излага българските искания за самостоятелна българска църква. Заради това той е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Ръкоположен за епископ (1858). След завръщането си в Цариград, на 3 април 1860 г. не споменава на тържествената Великденска служба името на Константинополския патриарх и по този начин фактически отхвърля църковното подчинение на българите. Отново е заточен в Мала Азия (1861-1864 г.). След учредяването на Българската екзархия е избран за Търновски митрополит и участва в съставянето на първия ни Св. Синод. Умира 4 юни 1875 година в Цариград. Извън речника: Иларион Макариополски.

Илиопол Финикийски - град в северна Палестина, в Келесирия, днес в азиатската Турция. В дълбока древност Илиопол бил главно място на почит към финикийския бог Ваал и център на източното езичество. От края на IV в. в него проникнало християнството. Родно място на св. великомъченица Варвара. По-късно градът бил постепенно разрушен. Извън речника Св. Варвара.

Илирия, Илирик - древно название на северозападната част на Балканския полуостров между Италия (на запад), Тесалия и Македония (на изток) и п-в Истра в днешна Северна Хърватия (на север). Гърците наричали Илирия цялата страна, разположена на запад от Македония между Дунава и Адриатическо море. Римляните различавали Северна или Варварска Илирия (планинска) и Гръцка Илирия (крайморска страна, населена с гръцки колонисти). Населявана от илирийските племена, сред които далматите. Илирийското царство просъществувало до I в. пр.Хр. Като част от Римската империя провинция Илирик (Реция, Норик, Панония, Дакия, Далмация, Мизия)

Като провинция на Римската империя Илирик съществува от 27 г. пр.Хр. и играла ключова роля в историята на империята. В Илирия проповядвали някои от 70-те апостоли. Св.ап. Павел сочи Илирик като предел на неговата апостолска дейност (Рим.. 15:19). При св. Константин Велики провинцията обхваща Реция, Норик, Панония, Дакия, Далмация, Горна Мизия, Македония и Гърция. От V в. била подложена на опустошителни набези от германските племена остготи и вестготи. През VI в. постепенно била заселена от славянски племена.

Св. Илия Минятий (1669-1714) - богослов, дипломат, епископ на Керники и Калаврита, някога в Отоманската империя, днес в Гърция; велик проповедник, от чиито проповеди до нас са достигнали няколко. Извън речника: Св. Илия Минятий.

Иманентизъм (от "иманентно" - "вътрешно присъщо") - в противовес на трансцедентно (трансцедентизъм), тоест отвъдно, съвършено неприсъщо.

Имебожие или имеславие (гр. ономатодоксия) - учение, което утвърждава, че Божието име е Самият Бог, осъдено със Синодално Определение от Руската православна църква (РПЦ). Възниква през 1907 г. като движение сред руските монаси в Св. Гора. Неговите поддържници стават представители на руската интелигенция и редица религиозни философи, като о. Павел Флоренски, о. Сергий Булгаков, А. Ф. Лосев и др. Противници на имебожието са видни архиереи, като архиеп. Никон (Рождественски), архиеп. Серафим (Соболев) ("имебожничеството не е нищо друго, освен софиянство"), еп. Василий (Зеленцов), патр. Сергий (Страгородски), игумен Никон (Воробьов) и др. През периода 1913-1918 Св. Синод на РПЦ приема неколкократно постановления, осъждащи учението на "имебожниците" като еретическо. Въпросът е подложен на обсъждане и на Поместен събор, който не успява да вземе окончателно решение до закриването си. В началото на XXI век дискусиите относно имебожието са отново подновени. 

Имена Божии. В продължение на вековете Бог се откривал на хората под различни имена.

• В първа глава на Библията срещаме само името Бог, което в еврейския текст е записано като Елоим или Елохим (мн. ч. от Ел, ’силa’). Чрез това име Св. Писание показва Бога като всесилен Творец и Вседържител. Множествената форма на Елоаг и Елохим (мн. ч.) изразява величието и превъзходството на Божията същност; означава достопокланяемия Бог на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. В гръцката Библия Елохим - Теос, а в църковнославянския превод - Бог.
• Господ - Яхве (Yahwe, Jahveh/Jahvah) или погрешно възприетото през Средните векове Иехова, т.е. 'Същият', виж Изх. 3:14, изписано с тетраграмата YHWH (йод, хе, вав, хе) - се споменава за пръв път с това ново име по-късно, и това е така, защото човекът е вече сътворен. Разликата можем да схванем като разгледаме напр. следните места: "...и които влязоха (при Ноя в ковчега), мъжки и женски пол от всяка плът влязоха, както му беше заповядал (Господ) Бог [Eлоим]. И Господ (Бог) [Иехова] затвори след него (ковчега)" (Бит 7:16); или "...сега ще те предаде Господ [Иехова] в ръката ми ...и цяла земя ще узнае, че има Бог [Eлоим] в Израил" (1Ц 17:46); или "Иосафат извика, и Господ [Иехова] му помогна, и Бог [Eлохим] ги отвърна от него" (2Пар 18:31) С други думи, Бог е Господ за Своите избрани, а за всички останали Той е само Всесилният Бог.
• С името Адонай (Господ, Владика – от ивритската дума "адон" - господин, изписвано с друга тетраграма: алеф, далет, нун, йод) през III в. пр.Р.Хр. евреите започнали да наричат Яхве при четене на свещените текстове. Това станало след като по време на първосвещеника Симон Праведни била въведена забрана за произнасянето на YHWH дори в богослужението. За разлика от царската титла адони (господин, повелител), Адонай (мой Господ) се отнася само за Бог. На много места това име се среща като обръщение още в древните текстове (Бит.15:2,8; Изх.4:10,13; Вт.9:26; Нав.7:7 и др.). Тъй като в храма името Господ се произнасяло Адонай, 72-та преводачи на Септуагинта сложили на мястото на тетраграмата Кириос (Господ), след което св. апостоли, а и ние до днес, наричаме YHWH Господ.

Освен тези имена в еврейския текст на Св. Писание се срещат също други имена на Бога:

• Елион (означаващ Всевишен, като напр. в следните думи: "...Аврам рече на содомския цар: дигам ръката си към Господа Бога Всевишни [Елион], Владетеля на небето и земята...", Бит 14:22);
• Шадаи (означаващ Всемогъщ, например: "...Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" [Шадаи]; а с името Си "Господ" [Иехова] не съм им се открил", Изх 6:3). Псалом 90:1-2 изглежда в оригинала така: "Който живее под покрива на Всевишния [Елион], той обитава под сянката на Всемогъщия [Шадаи], и казва Господу [Иехова]: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог [Eлоим] мой, Комуто се уповавам!" Ел-Шадай е преведено в гръцката Библия с Пантократор, а в ц.славянския превод с Вседържител.
• Божието име Саваот (евр. Цеваот, от съществителното Цава - войска, армия, войнства) е употребено в оригиналния текст в този смисъл в Изх. 6:26; Чис 31:53 и др., а също в смисъл "небесни войнства" (и планети, и Ангели) - в Втор. 4:19; 17:3; 3Ц 22:19; Ис 24:21; Дан 8:10. Но в Писанието Саваот се употребява най-вече с думата "Господ на войнствата", изразявайки Божието владичество над всички сили на небето и земята. Като едно от Божиите имена, то изобразява безпределното Божие величие, Неговото владичество над всичко сътворено, Неговото всемогъщество и Неговата слава. Той е Бог на войнствата, Господ на силите. Той е Владика на всичко, всемогъщ и всесилен. Обкръжава Го и Му служи сонм от Ангели и всички небесни войнства. На Него се покоряват и Него прославя цялата природа; всички твари са неуморни свидетели на Неговата сила и могъщество, на Неговото величие и слава (2Ц 5:10; Ис 6:3; Ос 12:5; Зах 1:3). В Новия Завет името Саваот се среща само в съборното послание Иак 5:4 и в посланието към Рим 9:29.
• Божието име Хоел (Изкупител) се среща в "Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец, отвека Твоето име е: "Изкупител наш" (Ис.63:16) и на други места в Св. Писание.

Освен тези Божии имена Библията привежда и следните определения или характеристики на Бога (които понякога се наричат с имена):

• дух (Ин 4:24),
• отмъстител (Наум 1:2),
• огън прояждащ (Вт 4:24; Ис 33:14; Евр 12:29),
• ревнител (Изх 34:14; Вт 6:15; Наум 1:2),
• светлина (1Ин 1:5),
• страхът на Исаак (Бит 31:42,53),
• Съдия (Иов 23:7),
• Творец (Иов 4:17; Пс. 94:6; Рим 1:25),
• Утешител (Ис 51:12).

В Новия Завет Бог се явява в Своя Син Иисус Христос (Ин 1:18).

"Името им е легион" ("имя им легион") - библейски фразеологизъм. Извън речника: Имя им легион"

ИМКА (Младежка Християнска организация) - (YМCА, Young Men’s Christian Association) - надконфесионална организация, създадена през XIX в. с цел внедряване на икуменическата надконфесионална идеология сред християнската младеж. За осъществяване на своята дейност се ползува от финансовата и политическата поддръжка на масонството, като широко пропагандира неговите принципи: 1) равноценност на всички вероизповедания; 2) отричане Божественото естество на Спасителя и обявяването Му за обикновен човек; 3) обединяване на всички хора в единна религия; 4) осъществяване Царството Божие на земята в изопачен светски смисъл, т. е. установяване царството на антихриста.

Император-доминус (лат.) - император-господар; обичайна титла на късноримските и ранновизантийските владетели от епохата на домината (IV-VI в.).

Императорски култ - вж. Геният на императора.

Индулгенция - (oт лат. indulgentia – състарадание, милост) - в католическата църква опрощение на греховете, а също свидетелството за това; папско писмо (документ) за опрощаване греховете на членовете на Римокатолическата църква срещу заплащане. Каноническа молитва въведена от папа Бонифаций VІІІ (1294-1303) на юбилея на Римокатолическата църква през 1300 г., която и до ден днешен се изпълнява на повечето големи католически празници. Индулгенция се нарича също специална грамота, въведена от папа Бонифаций VІІІ в същата година и по същия повод, която се е продавала за пари и е "гарантирала" опрощение на съответните грехове, за които е издадена, облекчаване на страданията в "Чистилището" и в крайна сметка – отиване в Рая. Индулгенциите са били издавани за различни грехове, имали са различна цена и са се продавали във всички католически държави. Търговията с индулгенции е била широко организирана от католическата църква, продължила е чак до ХVІІІ век и е донесла на папството огромни печалби. Една от главните причини за протест от страна на Лутер и сподвижниците му.

Иноверен - човек, който принадлежи към една или друга религия, но не към християнската, принадлежи към друга вяра, друговерец.

Инославен - християнин, който не е православен, който слави Бога по друг начин, другояче славещ Бога.

Св. Иоан Рилски (св. Йоан Рилски, ок. 876-946) - виж св. Иван Рилски.

Иопия (от еврейски: "красива, възвишена местност) - древен финикийски град (днес гр. Яфа). До завоюването на Обетованата земя дал Дановото коляно. Разположен е на висок хълм покрай Средиземно море, на юг от цветущата Саронска равнина, на 12 часа път от Йерусалим. През всичките години този град е бил важно пристанище и търговски град.

Иподякон (гр. - поддякон) - църковнослужител, който прислужва в храма и помага на архиерея по време на богослужение, но няма йерархическа степен. Виж също: дякон, аколут.

Св. свещеномъченик Иполит Римски (Hippolitus, Ипполит) е философ, богослов-ересолог и един от първите екзегети, писали на Запад. Св. Патриарх Фотий го нарича ученик на св. Ириней Лионски, макар че не е известно дали св. Иполит е познавал лионския светител лично. Неговият главен труд "Опровержение на всички ереси" е насочен към гностиците. Борел се е също и против антитринитарното учение на Савелий. Загинал мъченически по време на гоненията на император Максимин Тракиянина около 235 година. Паметта му се празнува на 30 януари. Виж също: Тропар и житие на св. Иполит.

Ипостас (гр. "същност, основание, битийност, вътрешна природа"; виж Евр. 1:3) - богословско понятие, характеращо същността на всяко от лицата на Св. Троица. Съгласно учението на Църквата, трите божествени ипостаси - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети - обладават една природа, една същност (ипостас) и една енергия във взаимно съгласие. Троичната същност на Бога е недостъпна за човешкия разум; тя не се поддава на рационално обяснение, а е обект на вярата.

Св. Ириней Лионски (ок.130 - ок. 202) - западен отец на Църквата, отстоявал истините на Православието от еретичните учения на гностическите теософи. Принадлежал към поколението непосредствено след Апостолските мъже, ученик на св. Поликарп Смирненски и Папий, епископ на гр. Лион. Родом от гр. Смирна (Мала Азия). Около 177 г., по време на жестоки гонения над християните, св. Ириней заминал за Галия и се заселил в Лион. Скоро бил ръкоположен за презвитер, а в 190 г. станал епископ на Лион след мъченически загиналия епископ Потин. По време на спорове относно времето за празнуване на Пасха, в името на единството на Църквата св. Ириней станал посредник между Изтока и Запада. Св. Ириней оставил голямо наследство, от което до нас в цялост са достигнали книгите "Против ересите" и "Доказателство за апостолската проповед". По сведения на Евсевий, св. Ириней е загинал мъченически. Църквата празнува паметта му на 23 август. Извън речника: Св. Ириней Лионски.

Ирмос (гр. "връзка") - първата строфа в песнопението на канона. Във византийските канони ирмосът служи за мелодичен образец за последващите тропари. Ирмосът е също свързващото по смисъл звено между библейската песен и тропара.

Св. Исаак Сирин (Исаак Сириец) - велик мистик, аскет и богослов от VII век, написал много съчинения на сирийски език, канонизиран както от Православната, така и от Дохалкидонските църкви. 
Живял отшелнически и в монашеско общежитие недалеч от Ниневия, известно време бил Ниневийски епископ, но отново се върнал към монашеския живот и до смъртта си се подвизавал, пишел и наставлявал в Скитската (Нитрийската) пустиня на запад от делтата на река Нил.
Плодовит писател, който задълбочено разяснява Свещеното Писание, Божествените тайни, Христовия Съд, духовното ръководство, описва и анализира съзерцанието и молитвата, същността на монашеския живот, състоянието на праведност и греховност, способите за самоусъвършенстване и други въпроси, които са понякога сложни за хората, които не внимават за своята душа. Виж също: Св. Ефрем Сирин. Извън речника: Св. Исаак Сирин.

Исаврия - неголяма  планинска местност в древната Мала Азия, граничеща на изток с Ликаония, на север - с Фригия, на запад - с Писидия и на юг - с гористата Киликия. Исаврия принадлежала ту на Фригия, ту на Писидия, ту на Ликаония.

Св. пророк Исая (Исаия) († ок.675 г. пр.Хр.). Извън речника: Св. пророк Исаия.

Исихазъм (от гр. hesychia - тишина, покой, уединение, безмълвие) - мистико-аскетично учение за благодатта като нетварна божествена енергия, с която е проникнат света, и която се съобщава при Кръщението и при Евхаристията. Чрез съзерцание на природата и усилена молитва излъчваната от Бога енергия (Таворска светлина) се открива човека, той може да я види и да влезе в контакт с нея. Затова исихастите спазвали аскетичен и уединен живот при пълно безмълвие и вътрешно вглъбяване, търсейки цялостно преображение и обожение на тялото и душата по образа на възкръсналия Иисус Христос.

Исихазмът е разкриван в богословието на Църквата от самото й начало, започвайки с великите пустинници от IV в. - преп. Макарий Египетски, аскетите Евагрий Понтийски и Иоан Лествичник в Синай, а през XI век св. Симеон Нови Богослов. Особена популярност той получил през ХIII-ХIV век. През 40-50 години на XIV в. атонският монах, а после Солунски митрополит св. Григорий Палама осмислил богословски, обосновал и систематизирал древната практика на монасите-анахорети, поради което исихазмът е наричан също "паламизъм". През 1341 г. Константинополският събор увенчал победа над противниците на "умното делание" - варламааитите. Десет години по-късно Влахернският Събор (1351 г.) тържествено засвидетелствувал православността на исихазма. Оттогава исихазмът е признат за официално учение на Църквата.

Исихазмът в България. Св. Григорий Синаит - практикът и учителят по исихия, - създал школа в Праория (в северната част на Странджа), където сред най-добрите му ученици били българският патриарх св. Теодосий Търновски и св. Ромил Видински (Бдински). Самият Теодосий по-късно се установил около Търново, където проповядвал учението на много монаси, сред които бил и бъдещият български патриарх Евтимий. Исихазмът бил официално признат като религиозна доктрина от българския цар Иван-Александър през 1360 година.

Искони - "в начало" (ц. слав.); оттам "исконен, исконно" - изначално, от самото начало, от древни, незапомнени времена, винаги, вечно - боговдъхновена дума, с която започва Св. Писание: "Искони создал Бог небо и землю. Земля же бе невидима и неукрашена и Тма верху бездны, и Дух Бжии ношашеся верху Воды" (Бит. 1:1-2). "Престол Твой утвержден искони: Ты – от века" (Пс. 92:2). "Искони бе слово и слово бе от Бога и Бог бе слово. Се бе искони у Бога и тем вся быша" (Иоан. 1:1-2). По своя смисъл думата препраща към исконното Слово - Господ Иисус Христос, защото "Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало." (Иоан. 1:3). Виж също Прит. 8:22 и др.

Ислям (араб.) - монотеистична религия, възникнала през VII в. сл. Р.Хр. Нейният родоначалник Мохамед (570 - 632) през 622 г. положил основите на теократична ислямска общност в Медина, като бил неин духовен и светски водач до самата си смърт. Вж. също Шиитски ислям и раздела Православие и инославие.

Италия - общоизвестна европейска страна със столица Рим. В Новия Завет с Италия се означава Италийският полуостров, от Алпийските планини на север до остров Сицилия на юг (Деян. Гл. 18 и 27, 28 и Евр. гл. 13). От най-дълбока древност страната се славела със своята просвета и изкуства. Италия била една от първите европейски страни, в която било проповядвано Евангелието. По времето на Спасителя и свв. апостоли в Италия живеели много иудеи, въпреки че скоро преди това бил издаден императорски указ на Клавдий за изгонването им от Рим. И още преди посещението на апостол Павел в Италия учението на Спасителя Христа вече било проповядвано там от Христовите ученици. Виж също Ватикана (папска държава).

Св. Иустин Философ (Юстин Философ) - най-значителният християнски апологет от II в., завършил мъченически живота си в Рим около 165-166 г.

Й

Йезуитски орден - един от многото католически ордени. Основан е от испанския дворянин Игнатий Лойола в 1539 г. за разпространяване на католицизма сред еретици и езичници.

Йерарх (гр.) – духовно лице от третата, най-висшата йерархическа степен - епископската.

Йерархически степени (от гр. "йерархия" - "свещеноначалие") - трите степени на свещенослужителите, които се получават при тайнството Свещенство. Те са: дякон, презвитер (свещеник) и епископ. Виж също Етикет на обращенията в БПЦ.

Св. пророк Йезекиил - виж пророк Иезекиил.

Св. пророк Йеремия - виж пророк Иеремия.

Блажени Йероним - християнски писател, екзегет, преводач и тълкувател на Св. Писание, един от четиримата най-почитани отци на Католическата църква, блажен. Учредил през 386 г. и ръководил монашеско братство във Витлеем, поради което Йероним се смята за основател на западното монашество. Извън речника: Блажени Йероним.

Йерусалим (основание на света или безопасно жилище) - главен град на Израилското царство и духовен център на цялата земя, "защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим - словото Господне" (Ис 2:3). Разширявайки царството си, св. цар Давид завзел крепостта Сион (2Цар 5:7), разположена на едноименния хълм, който дотогава бил населяван от йевусейците (местно семитско племе) и с това положил основите на Йерусалим. Неговият син Соломон съградил свещения храм в него. След смъртта му царството се разделило и Йерусалим останал столица на Юдея, но през 587 г. пр.Хр. е бил разрушен от вавилонския цар Навуходоносор. Това е първото от безкраен низ разрушения на крепостните стени и храма, като евреите били принудени да го напускат многократно. Бил е както възстановяван, така и разрушаван от римляните (съответно Ирод Велики - 37 г. пр.Хр. и Тит - 70 г. сл.Хр.). През 132 г. сл. Хр. бил наново съграден, но като езически град, посветен на Юпитер. През IV в. Св. Константин Велики позволил на изгонените дотогава евреи да се заселят отново. Оттогава градът е бил владение на перси, араби, турци, кръстоносци, англичани и днешните израелци. През 1542 г. турският султан Сюлейман Великолепни издигнал стените такива, каквито са и днес. Виж също Витлеем, Ариматея, Витезда, Голгота, Гроб Господен, Гетсимания, Йерусалимски храм. Извън речника: Ерусалим.

Йерусалимска църква - първата християнска църква, чийто първи епископ бил св. Яков Алфеев, наречен още Иаков Младши (Марк. 15:40) или брат Господен (Гал. 1:19).

Св. Кирил Йерусалимски - вж. Св. Кирил Йерусалимски.

Йерусалимски храм - храм, построен в Йерусалим през 953 г.пр.Хр. от Соломон, сина на св. цар Давид, за поклонение на живия, истинен Бог от хората от всички краища на земята. В него той пренесъл и Ковчега на Завета. През 167 г. пр.Хр. селевкидския цар Антиох IV издигнал жертвеник на Зевс Олимпийски в свещения храм (вж. 1 Мак. 1:54) и навярно с това оскверняване започнала предсказаната от пророка "мерзост на запустението" (Дан. 9:27). През 164 г. пр.Хр. храмът отново е осветен след успешния бунт на Иуда Макавей (вж. 1Мак. 4:41-59). За втори път храмът в Иерусалим е осквернен през 70 г. сл.Хр. от армията на римския пълководец Тит (син на император Веспасиан и римски император след смъртта на баща си през 79 г. сл.Хр.). Тит заповядал той да бъде запазен, но войниците не се подчинили на своя вожд. Така се изпълнило пророчеството, изречено от Архангел Гавриил, че храмът ще бъде унищожен не от пълководеца, а от неговата армия: "градът и светилището ще бъдат разрушени от народа на вожда, който ще дойде" (Дан. 9:26).

Св. Йоан Дамаскин (680-780) - виж Иоан Дамаскин.

Св. Йоан Златоуст (347-407) - един от най-великите Отци и учители на Православната църква. Огромното му творчество съставлява част от съкровищницата на религиозната мисъл на човечеството. Извън речника: Св. Йоан Златоуст.

Архим. Йоан Крестянкин (1910-2006) - съвременен руски духовник, един от най-обичаните и известни съвременни руски старци-проповедници. Роден в гр. Орёл на 11 април 1910 г. като осмо дете в многодетно семейство. През 1945 г. бил ръкоположен за дякон, а малко по-късно - за свещеник от Московския патриарх Алексий I в Измаиловския храм "Рождество Христово". Там той служил до 1950 г., когато комунистическата власт го арестувала по обвинение за антисъветска агитация. Отец Йоан бил заточен в лагер за седем години, но през 1955 г. бил предсрочно освободен. Продължил служенето си в Псковска, а после в Рязанска епархия. През 1966 г. отец Йоан приел монашество, а от 1967 г. до смъртта си на 5 февруари 2006 г. се подвизава в Псковско-Печерския манастир "Св. Успение Богородично". Извън речника: Архимандрит Йоан Крестянкин.

Св. Йоан Кронщадски (1829 - 1908) - велик светител, образцов пастир, поборник за православната вяра, присъединен към лика на светците от Руската православна църква. Извън речника: Св. Йоан Кронщадски.

Йоаникий папа Витанов (†24 март 1853 г.) - един от последните големи български зографи. Принадлежи към тревненския зографски род на Витановците и е син на папа Витан Цонюв. Животът му е забулен в легенди. Единствените запазени писмени свидетелства са летописът на поп Йовчо от Трявна и едно писмо до Йоаникий от неговата съпруга. От летописа на поп Йовчо е известна само датата на смъртта му, докато годината на раждане е все още неясна. Ако се съди по най-ранната му подписана икона от 1814 година, може да се допусне, че той е роден около 1790 - 1795 година. Наследствотото на тревненския майстор наброява над 150 икони, лично датирани и подписани от него. Той е изографисвал множество храмове, сред които сливенските църкви "Свети Димитър", "Свети Никола", "Света София" и "Света Петка" в село Сотиря, храм "Св. великомъченик Георги" в Русе, Габровския Соколски манастир и други. Майстори от Тревненската школа са също Досю Коюв, Захария Цанюв, поп Димитър Кънчов и др. Йоаникий е съвременник на Захарий Зограф от Самоков (починали са в една и съща година). Извън речника: Йоаникий папа Витанов.

Река Йордан (Иордан) – от евр. "спускащ се от Дан" –  единствената пълноводна, непресъхваща река в Палестина, която се влива в Мъртво море. Реката тече от север към юг през средата на Палестина и я разделя на две части (Западна и Източна). Тя извира от южния склон на Ливан и от южните поли на Ермон от два извора, Баниас и Хасбани. Съединявайки се, тези извори образуват Малък Иордан, вливащ се в езеро Мером. Оттук потокът тече бавен и мътен, но скоро става прозрачен и след 15 км се влива в Генисаретското езеро. През южния край на езерото той изтича в Иорданската долина. Най-южната част на течението преминава през пустинната равнина, на запад от която се намира Йерихон. Изминавайки около 100 км от Генисаретското езеро, Йордан се влива в Мъртво море.

Йордан неведнъж се споменава в свещената История. Водите му чудесно се разделили, за да дадат път на евреите (Иис. Нав. 3:14 и следв.); същото се случило и когато пророците Илия и Елисей преминавали през нея (4 Царств. 2:8-14); след като се умил в Иордан, по думите на Елисей, Нееман се очистил от проказа (4 Царств. 5:10-14); на бреговете на Иордан проповядвал Иоан Кръстител и в Иорданските води се кръстил нашият Господ Иисус Христос (Мат. 3:13-17).

Йосиф – буквално "Нека Той (Бог) да добави (синове)" - в Стария Завет предпоследният от дванадесетте синове на св. праотец Иаков (Израил) от любимата му жена Рахил (Бит 30:23-24), и последният, който се родил в Месопотамия преди изхода на Иаков от Лаван. Йосиф бил галеник на родителите си, и това възбудило злобна завист у братята му. Първоначално те намислили да го убият, но после продали седемнадесетгодишния Йосиф в робство на пътуващи търговци. Така Йосиф се озовал в Египет (Бит. 37:22, 29) и станал един от многото евреи-слуги там между 1900 и 1600 г. преди Христос. По-късно Йосиф бил хвърлен в затвора по обвинение в грях (Бит. 39 гл.), но дарът му да тълкува сънища му помогнал да излезе оттам.

Фараонът извикал Йосиф в двореца си, за да изтълкува негов сън, който никой не успял да изтълкува (Бит. 41:14). Съновидението предсказало, че след седем години богат урожай и слава на фараона, ще последват седем изключително бедни години. Силно впечатлен от дара на Йосиф, фараонът го направил втори по положение след себе си в цялото царство (Бит 41:38-46). По-късно братята се сдобрили (Бит. 43-46 глава) и семейството на Йосиф се заселило в Египет, като фараонът им дал добро място за живеене (Бит. 43:34).

Йосиф управлявал Египет дълго и успешно. Тук му се родили двама сина – Манасия и Ефрем. Преди смъртта си старият Израил ги осиновил, благословил ги и им дал два дяла между братята. Техните колена са наричани по името на Иосиф (Числа 13:12; 36:5; Втор. 33:13-17; Съдии 1:22-23; 3Цар. 11:28; От. 7:8), но с тяхно име е наричано северното царство (Пс. 77:67 и др.) и дори целият израилски народ (2Цар. 19:20; Пс. 76:16; 79:2; 80:6; Ам 5:6; Авд. 1:18).
Йосиф е починал на 110-годишна възраст, като преди смъртта си заръчал синовете Израилеви да изнесат костите му от Египет. Балсамирали го, както и баща му, според египетската традиция (Бит. 47:12 и следв.). При Изхода от Египет Мойсей изпълнил завета на Йосиф: изнесъл костите му и го погребал в Сихем (Изход 13:19; Иисус Навин 24:32). Извън речника: Лоно Аврамово: Йосиф.

Митрополит Йосиф Варненски и Преславски (1898-1988, светско име Иван Лазаров) архиерей на Българската православна църква. Роден в Севлиево. През 1918 г. приема монашеско звание и името Йосиф в Рилския монастир. Завършва Софийската духовна семинария и една година е йеродякон в Рилския манастир. Висше богословско образование получава в Богословския факултет на  Софийския университет и в гр. Черновиц (Украина), където получава степента лесансие (доктор) по богословие. Преподава в Свещеническото училище в Черепиш и в Софийската духовна семинария. Протосингел на Неврокопска св. Митрополия от 1930 г. Ръкоположен за архимандрит (1931 г.) и Знеполски епископ (юли 1936 г.). След смъртта на митрополит Симеон Варненски и Преславски (1840-1937), епископ Йосиф е избран за Варненски и Преславски митрополит (26 декември 1937 г.). Почива на 8 ноември 1988 година. Извън речника: Варненски и Преславски митрополит Йосиф. Варненски и Преславски митрополит Симеон

К

Николай Кавасила (1332 - 1371) - богослов-мирянин, един от най-видните представители на византийската богословско-мистична литература на XIV век, редом със св. Григорий Палама. Син на Солунския архиепископ Нил Кавасила, самият той не приел свещенически сан. Бил секретар в двореца на император Иоан Кантакузин и се подвизавал на дипломатическото поприще. Впоследствие се усамотил в манастир, където се посветил на духовно творчество. Живял по време на апогея на исихастките спорове, Кавасила подкрепил св. Григорий Палама. Основни трудове: "Седем слова за живота на Христос" и "Тълкование на Божествената литургия". В неговите трудове срещаме тълкувание на цялата традиция на св. Григорий Палама, макар че той използва друга терминология.

Кадене - действие, извършвано с кадилница от свещенослужителя, с което се въздава чест на светите места и предмети, а предстоящите се освещават. Каденето с тамян изобразява възнасянето на нашите молитви към Бога, както е казано: "Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога" Откр. 8:3-4, Откр. 5:8. Каденето е преминало в православното богослужение от старозаветното богослужение (Изх. 30:1-9, Лев. 10:1, 16:12; Числ. 16:18, Иер. 52.19). Извън речника: Кадене.

Кадилница (кадило) -  красиво изработен и украсен многосъставен метален съд на синджири, използван за прикаждане от свещенослужителите в особено тържествени случаи. В благозвучната кадилница върху въглени изгаря тамян (лаван) и се разпространява благоухаен дим. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Калвинисти - последователи на Жан Калвин - един от най-дейните реформатори през XVI век.

Кана Галилейска (на староеврейски qnh, qanah, "тръстика, земя на тръстика") - библейски град, в който Иисус Христос проявил за първи път Своята чудотворна сила (Иоан. 2:1-11, 4:46-53), родно място на св.ап. Вартоломей (Натанаил, Иоан. 1:45-51). Извън речника: Кана Галилейска.

Канон (от гр. правило; ръководна норма или жизнено правило) - църковно правило, установено съборно, което се отнася до организационния живот на Църквата. В църковния живот има различни значения.
1) Правило на вярата, установено от свв. апостоли или църковните отци, решение на Вселенски или поместен събор.
2) В иконографията - правила за начина на рисуване на икони и подреждането им в храма като цяло и на иконостаса в частност.
3) В църковната химнография - сложно произведение от много строфи, посветено на прославата на определен празник или светия. Влиза в състава на богослужението на утренята, повечерието, полунощницата и др. Канонът се дели на песни, всяка от които се състои от ирмос и 26 тропара (в песните на някои канони тропарите са повече, напр. във Великия канон на Св. Андрей Критски те са 30). Във византийските и съвременните гръцки канони ирмосът и тропарите са метрически сходни, което позволява да се пее целият канон; в славянските преводи метричното сходство е нарушено и затова ирмосите се пеят, а тропарите се четат. Изключение прави пасхалният канон, който се пее изцяло. Мелодията на канона е подчинена на един от осемте гласа. В неделни и празнични дни на утренята след песните се пеят катавасии. Като жанр канонът се появил в средата на VII век. Първите канони били написани от св. Андрей Критски и св. Иоан Дамаскин. Виж също параклис, акатист.

Канон евхаристиен - виж Евхаристиен канон.

Канонизация - присъединяване на споминал се подвижник към лика на светците при спазване на определени изисквания и при тържествено богослужение.

Канонични книги на Свещеното Писание, виж Библия.

Кападокия - голяма бласт в източната част на Мала Азия с главен град Кесария Кападокийска. По времето на император Тиберий става римска провинция, по-късно е владение на персите, византийците, арабите, а днес се намира в Турция. Като византийско владение е седалище на архиепископ. Извън речника: Кападокия.

Капернаум - в превод "селището на Наум" - град, намиращ се на северозападния бряг на Галилейското (Тивериадското) езеро, споменаван многократно в Евангелията (в Мат. 4:13; 11:23; 9:1; 17:24; 8:14-15; 9:2-6; 9:9; 9:10-17; 15:1-20; Марк. 2:1; 1:29-31; 1:32-54; Лук. 7:1; 4:33; Иоан. 4:46; 6:22-71; и др.). В Капернаум нееднократно е пребивавал нашия Господ Иисус Христос. В него Той започнал да проповядва (Иоан 2:12), там изцерил и тъщата на Петър бесноватия и изгонил множество бесове от двама души (Мат. 8:28-34; Марк 5:1-20; Лука 8:26-39); в Капернаум призовал ап. Матей към служение и произнесъл немалко притчи, поради което започнали да наричат Капернаум "Неговия град". Въпреки многото чудеса и притчи, които прозвучали в Капернаум, жителите на града не се покаяли (Mат. 11:20). Днес от Капернаум са останали само развалини. Виж също: Галилея, Йерусалим. Витсаида Галилейска.

Кардинал (лат.) - най-висш (след папата) духовен сан (но не специална йерархическа степен) в Римокатолическата църква. По неписан канон кардиналите избират и измежду тях се избира нов папа. Понастоящем в цялата Римокатолическа църква има има 130 кардинали.

Карлос Кастанеда - съвременен американски антрополог, дълги години живял в Мексико като ученик на един индиански магьосник. В книгите си описва мрачния свят на древноезическото индианско шаманство, разнообразните явявания на демоните и собствения си опит в общуването с бесовете.

Карпократиани - последователи на едни от александрийските гностици на име Карпократ. В основата на тяхното учение лежат идеи от Платон и отчасти от неопитагорейството.

Катавасия (гр. "схождение") - песнопение в състава на утрената в празнични и неделни дни, след пеенето на канона (след всяка песен има съответствуваща катавасия). Като такива служат ирмосите на някои канони. В различно време в богослужебната година от устава са определени различни катавасии.

Катакомби (итал.) - подземия във вид на дълги и тесни коридори в околностите на Рим и на други градове, в които първите християни погребвали своите мъртъвци и поради гоненията срещу тях се събирали там на молитва.

Катарзис (гр.) - духовно очистване, пречистване, обновяване.

Катари - последователи на еретично социално-религиозно учение, разпространено през XI-XIII вeк в Западна Европа (Италия, Франция, Германия). Учението на катарите е повлияно от богомилството и е свързано с албигойците. Катарите са унищожени от Инквизицията в края на XIII вeк.

Катедра (гр. стол, кресло) – седалище; епархийски център; правомощия и власт.

Катафатическо богословие (от гр. kataphatikos - утвърдително) - описва Бога посредством позитивни атрибути и обозначения (за разлика от апофатическото богословие).

Катехизис (гр.) - устно обучeние или наставление. Постепенно устната катeхизическа дейност била заменена с писмена. След Реформацията (ХVI в.) тази форма на обучение и наставление получила широко разпространение както на Запад, така и на Изток.

Катизма (Kathisma) - една от двайсетте части, на които Псалтирът е разделен за литургична употреба от Църквата във вечерното и утринното богослужение. Всяка катизма се състои от определен брой псалми (напр. първата катизма съдържа първите осем псалми, втората катизма - псалми 9-17 и т.н), и е на свой ред разделена на три части, наречени антифони или "слави", които съдържат кратко славословие на Св. Троица. Такова разделение дава възможност да се посочи точно богослужебния текст за деня, напр. първа катизма, първи антифон, псалом 1-3.

Католик (гр.) - член на Римокатолическата църква.

Католическа от гр. katoliki - вселенска, универсална, повсеместна, съборна. В раннохристиянската литература понятието "католическа църква" означава, че Църквата е повсеместна или универсална в географски смисъл, но преди всичко подчертава универсалната (вселенска) истина, която тя благовести, сочи пълнотата, всеобхватността (на гръцки kath'olon означава "съобразно цялото", "изцяло", "напълно") на Църквата като богочовешки организъм, като живо и действено единение на Спасителя Христос с вярващите. Православната църква е наречена вселенска в Никео-Цариградският символ на вярата и "Православното изповедание" - Послание на Източните патриарси от 1723 год. Не бива да се бърка с римо-католическа. Виж също: икумена (ойкумене), Вселенска патриаршия, Послание. Извън речника: Послание на източните патриарси.

Анатолий Кашпировски, Алан Чумак, Джуна Давиташвили - съвременни руски екстрасенси, целители, хипнотизатори, психоенергетици - с други думи ултрасъвременни окултисти (магьосници), към които и най-малкото доверие е пагубно.

Квиетизъм (лат. quietism, от quies, quietus - пасивност) - направление в западната богословска мисъл, насочено към  пасивен, съзерцателен мистицизъм. Квиетистите вярват, че само когато душата е в покой и е очистена от всякакви мисли, чувства и желания, може да бъде постигнато единение с Бога и да бъде получено Божие откровение. Те твърдят също, че желанието за спасение превръща човека в напълно пасивно оръдие на Божия Промисъл. Квиетизмът получил разпространение в Римокатолическата църква в Испания и особено във Франция. Наричан е също молинизъм (molinism), по името на създателя си - испанския свещеник от XVII век Miguel de Molinos. Учението е анатемосано като еретическо през 1687 година от папа Инокентий XI (Innocent XI).

Келия - самостойно монашеско жилище.

Керинт (Cerinthus, кр. I - нач. II в.)- един от първите християни-гностици, който относно двойната природа на Иисуса Христа учел, че в  смъртния Иисус се вселило безсмъртно небесно същество - Христос, което преди кръстната смърт напуснало Иисус и се възнесло на небето. Извън речника: Гностицизъм.

Кесария или Цезария - в древността наименование на много градове, разположени в различни части на огромната Римска империя (от кесар - цар, император), в това число Кесария Кападокийска, Кесария Палестинска (Стратонийска), Кесария Филипова (Галилея) и други.

Кесария Кападокийска (днес Кейсери) - град в Източна Мала Азия, някога древна столица на кападокийските царе под името Мазаки. След превръщането на Кападокия в римска провинция, имп. Тиверий преименувал през VIII в. града в Кесария. В нея сечели римските монети в Азия. След разделянето на Кападокия на провинции при император Валент, Кесария останала столица на Cappadociae primae и впоследствие била разрушена от земетръс. Извън речника: Кападокия.

Кесария Палестинска (Кесария Стратонийска) - в древна Палестина голям и богат град на източния бряг на Средиземно море, на ок. 40 км от планината Кармил (днес на територията на Израел). Построен от юдейския цар Ирод Велики (40/37-4 г.пр.Хр.) на мястото на древния град Стратон и наречен Кесария в чест на Кесаря Август (римския император Октавиан Август. В нея пребивавали римските прокуратори, като резиденция на римския наместник Кесария съперничела по влияние и могъщество с Йерусалим. Градът бил разрушаван многократно. Днес на неговото място има само развалини.

Ап. Петър, след като посетил църквите в Юдея, Галилея и Самария, Лида и Иопия, посетил също и Кесария Палестинска. Кесария е родно място на св.ап. Филип, на свв. мъченици Памфил и Порфирий и други мъченици за вярата, а след гоненията - на преп. Мартиниан и други подвижници.

Кизик - град в малоазийската област Фригия, на полуостров Пропонтида (Мраморно море). Там живяла обичаната от св. Йоан Златоуст дякониса Олимпиада и бил ръкоположен за епископ на св. Герман Константинополски патриарх. Извън речника: Св. дякониса Олимпиада.

Киликия (Cilicia, Деян 6:9, 7:9, 15:40-41, 21:39, 22:3, 23:34, 27:5) - крайбрежна област в югоизточна Мала Азия, граничеща на юг със Средиземно море, на изток със Сирия, на север - с Ликаония и Кападокия , на запад с Памфилия - една от най-плодородните области с три реки. Около II хилядолетие пр.Хр. влизала в държавата на хетите, персийците (ахеменидите), Ал. Македонски и Селевкидите (297-190 г. пр.Хр.). Римска провинция от 67 г. пр.Хр. В нея се намирал построеният от асирийците голям град Тарс - царска резиденция, която сравнявали с Вавилон. От Киликия произхождал св.ап. Павел (Деян.23:34), който скоро след обръщането си се отправил към Сирия и Киликия и основал християнска църква там (Деян 15:41). Град Ег или Егей бил военно-морска точка по време на Римското господство. От 395 до 1080 г. Киликия била част от Източната римска империя (Византия), след което била независима арменска държава, подчинена през XV в. от турците през 1515 г. Извън речника: Св. мъченик Зиновий и сестра му Зиновия.

Свещен Кинотис - в Света гора единно управително тяло (съвет или събор), което способства всичките двадесет пълноправни и самоуправляващи се манастири да представляват единно цяло в духовно и административно отношение.
В него с равни права помежду си участват представители (антипросопи) на двадесетте манастира. Решенията се взимат с вишегласие, при наличие на повече от 2/3 от членовете, т. е. 14 антипросопи. Приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия. Дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис се регулират от Светогорската "конституция" - Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), приет като част от конституцията на Република Гърция, а също и от множество правилници, установления и правни разпоредби, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло. Такива са например въпросите за регулиране на броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и др. Атонското монашество е под юрисдикцията на Константинополската Патриаршия. Виж също: Прот. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Св. Киприян Цамблак (Киприан Цамблак, ок. 1330 - 1406) - български книжовник и висш духовник, исихаст, един от най-известните представители на Търновската книжовна школа, митрополит на Москва и цяла Русия от 1390 до 1406 г. Потомък на болярския род Цамблаковци и духовен брат на Св. Ефтимий Патриарх Търновски. Роден в Търново, Чичо на Григорий Цамблак. Ученик на св.Теодосий Търновски. Киевски и литовски митрополит (1375), Московски и Всеруски митрополит (1390). Радетел на идеята за обединение на всички християни срещу османските завоеватели, за свикването на Вселенски събор в Русия. Пренася в Русия идеите на св. патриарх Евтимий Търновски за ревизия на богослужебните текстове и  провежда неговата правописно-езикова реформа. Канонизиран от Руската православна църква през 1472.

Оставя богато творческо наследство от забележителни агиографски съчинения (Житие на московския митрополит Петър, Служба и Похвално слово за Петър), химнографски творби, много послания. Киприян ръководи и съставителството на т.нар. Московски летописен свод, на нов индекс на еретическите книги и др. Извън речника: Св. Киприян Цамблак Чудотворец.

Св. Кирил Александрийски (ок. 313/315 - 444) - светител, един от Отците на Църквата, богослов и тълкувател на Св. Писание, изразил  православното учение за Богочовека. Св. Кирил е родом от  Александрия, Египет, живял дълго в Нитрийската пустиня под ръководството на стареца Серапион. От 412 г. Александрийски архиепископ. С голямо усърдие изпълнявал  възложените му задължения и станал известен както със своето благочестие и ученост, така и с твърдостта, с която защитавал  основите на православната вяра.

Св. Кирил Александрийски се трудил много и против ереста на Теодор Мопсуетски, Диодор Тарсийски и най-вече Несторий (тогавашния Константинополски архиеписко) с тяхното лъжливо разбиране на Христовата ипостас. Несторияните учели, че у Христа в едно лице са съединени две природи - Божествена и човешка, като влагали у Него различен ипостасен център - човешкият. Св. Кирил пък указвал, че Христос е Богочовек в едно лице, че при Въплъщението никакво ново лице не се е появило, че у Христа не се съществува някаква нова, човешка ипостас, различна от Божествената, както няма и никакви изменения във Второто Лице на Пресветата Троица. Участвал в Третия Вселенски събор (431 г.), който осъдил ереста на Несторий о утвърдил почитането на Дева Мария като Богородица. Против лъжливото учение на несторияните е насочена и петата анатема на Петия Вселенски събор.

Св. Кирил оставил много съчинения, в които с яснота и сила излага  християнското учение. Едни от най-известните негови трудове са "Изяснения на Моисеевото Петокнижие", "Тълкувания на Евангелията на Иоан и Лука", "Учението за Св. Троица". Извън речника: Св. Кирил Александрийски.

Св. Кирил Иерусалимски (ок. 315-386 г.) по дарби, знания и служба е рядък светител, отличен богослов и класичен проповедник. В проповедта си той се разкрива като мисионер, катихет, догматик, екзегет, апологет и полемик. Негови думи са: "Нито една божествена тайна не бива да се проповядва без Светото Писание. Не вярвай и на мен, ако думите ми нямат доказателство из Божественото Писание." Извън речника: Св. Кирил Йерусалимски.

Кирилица – една от двете старобългарски азбуки. През X и XI в. се употребява едновременно с глаголицата. Постепенно кирилското писмо измества глаголическото и от началото на XII век е основно средство за буквено предаване на българска реч; от древна България то е пренесено в Русия и Сърбия, където през XI-XII в.възниква староруската и старосръбската книжнина. Оттогава насам с кирилица си служат всички православни славянски народности. В продължение на около 5 века (от края на XIV в. до 1859 г.) кирилицата е богослужебно и канцеларско писмо във Влашко и Молдова най-напред на славянската, а след това и на румънската книжнина. В началото на XVIII в. по нареждане на Петър I е отлята и т. нар. руска гражданска азбука въз основа на руско канцеларско писмо.

Старобългарската кирилица се състои от 24-те букви на византийското унциално писмо и от още 12 букви, създадени, за да бъдат отбелязани онези звукови особености на старобългарския език, които не са били присъщи на гръцкия език. Букве- ното разнообразие на старобългарските кирилски ръкописи не се изчерпва с тези 36 знака, които са задължителни за всички паметници от X и XI век.

За авторството на кирилицата съществуват различни догадки, които могат да се сведат до три главни предположения: 1) че кирилската азбука е славянско писмо, създадено преди Константин-Кирил въз основа на гръцката азбука за културните нужди на българските славяни; 2) че кирилската азбука е дело на самия Константин-Кирил, на брат му Методий или на някои от преките им ученици и последователи; 3) че кирилската азбука е създадена въз основа на гръцката азбука по образец на глаголицата.

Клавдий - император на Римската империя от 41 до 54 г., наследен от Нерон.

Оливие Клеман (1921-2009) - френски православен писател.

Клерикализъм (фр.от гр.) - направление, което се бори за господство на Църквата (предимно Римокатолическата) и духовенството в политическия и културния живот.

Климент Александрийски (Тит Флавий Клеменс, ок. 150 - ок. 215 г.) - християнски апологет, един от Отците на църквата, представител на Александрийската школа. Ученик на Пантен, учител на Ориген. Поставил за пръв път проблемите за съотношението между вярата и познанието, богословието и философията. Извън речника: Св. Климент Александрийски.

Св. Климент Римски - Св. Климент, Римски папа.

Клир (лат. clericus, от гр. χληροζ - kleros, "жребий", "част от наследството") - свещенослужители и църковнослужители, посветени чрез особена благословия за служене на Бога и за извършване на храмовото богослужение и по такъв начин отличаващи се от миряните.

Клирик (гр.) - член на клира, свещенослужител.

Клирос - място в храма, предназначено за хора. Клиросите се разполагат на двата края на солея.

Клисар - Нисш служител (шетач, пазач, прислужник) в източноправославния храм.

Книжници - еврейски изследователи на закона и учители на народа. По времето на Христа мнозина от тях били отстъпили от тези си задължения, често проявявали лицемерие, поради което Иисус Христос ги изобличавал.

Колоси - град в Малоазийската област Фригия, в западната част на полуострова. През средните векове градът бил преименуван в Хони (днес Хонас или Конус). Към жителите на колоси св.ап. Павел е написал послание. Градът е бил известен в историята на църквата с чудото на Архистратиг Михаил. Извън речника: Възпоминание на чудото в Колоса от архистратиг Михаил. Послание на свети апостол Павла до Филимона.

Комана Понтийска (Κόμανα Ποντικά, Comana Pontica, Komana Pontika) - град в Североизточната част на Мала Азия в някогашната римска провинция Понт. Днес развалините на градa се намират край Gumenek на 11 км от гр. Токат в областта Анатолия. В него по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, починал на 14 септември 407 г. на около 57-годишна възраст св. Йоан Златоуст, на път за Константинопол от най-отдалечените граници на империята (Кавказ), където бил заточен. Извън речника: св. Йоан Златоуст.

Комана Кападокийска - град в Кападокия (Мала Азия), в който вероятно е приел мъченическата си смърт св. мъченик Ермий (31 май). Извън речника: Св. мъченик Ермий.

Конклав (лат.) - общото събрание на кардиналите за избиране на нов "папа".

Св. Константин Велики

"Константинов дар" (лат. Donatio Constantini, църковносл. Вено Константиново) – дарствена грамота, чрез която папството обосновавало в продължение на векове своите претенции за светска власт и първенство над всички християнски църкви. Според нея след своето установяване в Константинопол св. Константин Велики подарил на папа Силвестър I (317-335 г.) знаците на императорската власт, "град Рим, градовете на Италия и страните на целия Запад". През 1440 г. Лоренцо Вала доказал, че грамотата е фалшификат в книгата си "За дара на Константин", публикувана през 1517 г. Въпреки това, Ватикана се отказал от документа едва през XIX в. В Източната църква прерогативите, уж дадени от св. Константин на римския папа, били аналогично изтълкувани и от Константинополския патриарх и оттам преминали в Русия - "Третия Рим".

Константинопол (на славянски Цариград, днес Истанбул) - древен град край Босфора в Източна Мала Азия. Основан под името Византия в 658 г. пр. Р. Хр. на европейския бряг на протока от гърците на търговския град Мегара в Средна Гърция. Византия имала голямо търговско-промишлено значение поради своето разположение на тесния проток между Черно и Мраморно море. В първите векове на християнството, макар и да се смятала за второстепенен град, имала както преди много преимущества поради своето положение. Това оценил император Константин Велики, който в 330 г. след Р. Хр. пренесъл във Византия столицата на Римската империя, преименувайки Византия в Константинопол и Нов Рим, украсявайки я с храмове, дворци и произведения на изкуството; той привлякъл многобройно население и като цяло я направил могъщ център на гражданския и църковния живот на гръко-римския свят. В тясна връзка със състоянието на държавата тогава се намирала и съдбата на християнската Църква: процъфтяването или упадъкът на империята предизвиквали съответни явления и в живота на Църквата, отразявайки се върху нея. Няколко века целият живот на обновената от християнството империя носел църковно-религиозен характер и тогава процъфтяло богословието, църковното изкуство, силно процъфтяло богослужението, обогатявайки се с дивни допълнения на предишните си форми, както и църковната проповед, а църковната поезия достигнала съвършенство в силата, живостта и висотата на творчеството. Появили се велики богослови, като светите Атанасий Александрийски, Евстатий Антиохийски, Григорий Богослов, Василий Велики, Иоан Златоуст и много други, също и съставители на песнопения, като свети Иоан Дамаскин, Андрей Критски, Роман Сладкопевец, Козма Маюмски и други, и множество високоталантливи деятели във всички области на живота на християнската Църква. Извън речника: Истанбул. Константинопол.

Константинополски събор (27 май 1341 г.) - поместен събор с вселенско значение, който осъдил учението на варлаамитите и утвърдил исихазма (паламизма). Десет години по-късно последвалият го Влахернски Събор (1351 г.) тържествено засвидетелствувал православността на учението.

Конфесия (лат.) - вероизповедание в смисъл на принадлежност към дадена църква (Православна, Римо-католическа, Англиканска и др.) или църковна общност.

Космически илюзионизъм - израз, характеризиращ типичната за древноиндийското умонастроение представа за илюзорността на битието, за света като съновидение или игра на божеството.

Кирие, елейсон! (Господи, помилуй!) молитвено възклицание. Вж. За най-кратката църковна молитва "Господи, помилуй!".

Кондак (гр.) ­ жанр в църковната византийска химнография, обикновено кратко песнопение, което съдържа догматическото или историческото значение на празнуваното събитие или светец. Ненадминат автор и създател на жанра е св. Роман Сладкопевец (VI в.). Древните кондаци са многострофни (около 20-30) поеми. Кондаци се наричат също строфите на акатиста.

Конклав (Cum clave) - под ключ (лат.) – изборна сесия на кардиналите за избор на нов папа, след смъртта на предишния. Съветът заседава при пълна изолация от външния свят. Ако избраните да участват в конклава кардинали до три дни, след свикването му, не изберат нов папа, през следващите пет дни получават за храна само по едно блюдо за обяд и вечеря. В случай, че и след този срок не са стигнали до окончателен избор, остават на хляб и вода до избора на нов папа. През цялото време кардиналите не получават доходи от своите църкви. Правилата за това са утвърдени на Втория Лионски събор през 1274 година и действат и до наши дни.

Констанцки събор (Council of Constance, 1414-1418) - поместен събор, свикан в гр. Констанц в германската област Баден-Вюртемберг от император Сигизмунд Люксембургски с цел да бъде преодоляна т.н. Папска схизма и да бъде възстановено единството на Католическата църква, считан от нея за XVI вселенски събор. Съборът осъдил "реформаторските възгледи" на Джон Уиклиф и Ян Хус (изгорен на клада в Констанц по време на събора). Митр. Григорий Цамблак участвал в събора като Литовски представител, но отказал да подпише уния с католиците, като унизителна за Православието. Извън речника: Mитрополит Григорий Цамблак

Копие – свещен съд, представляващ малък двуостър нож, приличащ на копие, с който на проскомидията се изразват частици от просфората и се изрязва и раздробява Агнеца. Символизира копието, с което е прободено реброто на Христос на Кръста (Иоан. 18:34). Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Константин V Копроним (718-775) - византийски император (741-775) от Исаврийската династия, син на византийския император Лъв Трети Иконоборец. Воюва с арабите в Арабския халифат и Малатия (дн. Югоизточна Турция). С девет похода в продължение на девет години (756-775) се опитва да унищожи Дунавска България.

Константин V бил още по-фанатичен иконоборец от своя баща. През 754 г. той свикал Иконоборческия събор в Йерея (до Константинопол), който забранил почитанието на светите икони. С неимоверни жестокости, сравними с гоненията при Диоклетиан, Копроним предприел пълно унищожаване на иконите в православните църкви и манастири. Монасите, като най-мъжествени защитници на иконопочитанието, били подложени на най-жестоки наказания. По думите на св. патриарх Никифор, разбивали главите на монасите върху иконите, в чиято защита излизали. А според св. Теофан Изповедник Константин V погубил много от монасите "чрез побой с камшик, други с меч, а на безброй много извади очите... На някои намазваше брадите с мехлем от восък и масло и го запалваше, като изгаряше по този начин лицата и главите им".

Коринт (Korinthos, англ. Korinth, рус. Коринф; Кн. Деян.ап. 18 глава) - знаменит и богат град в древна Гърция, в който св. ап. Павел живял 18 месеца (през 52-53 г.) и 3 месеца (през 58 г.) и основал Коринтската църква, към която написал по-късно две обширни послания. Първото поселище се появило по време на неолита (6000 г. пр. Р.Хр.)

Коринт е разположен в красива плодородна равнина на югоизточния бряг на Коринтския залив (на създадения през 1881-93 г. Коринтски канал) между Йоническо и Егейско море, отделящ о.Пелопонес от континентална Гърция. Стратегическото му положение и търговски връзки с Изтока и Запада, както и величествената архитектура и изящно изработваните керамични и сребърни изделия, превърнали Коринт в изключително важен град още през Архаичната и Класическата епоха.

В най-цветущите години от съществуването си, обаче, Коринт тънел в разврат и безнравствеността на неговите жители била пословична - дотам че "коринтянка" станало синоним на блудница. Истмийските игри и Коринтските зрелища привличали в Коринт тълпи от безнравственци чуждоземци, а при храма на Афродита имало повече от хиляда жрици, предаващи се в блудство в чест на езическата богиня. Най-почитан от езическите божества бил Нептун, имало много храмове и статуи на Аполон и Афродита. Протестирайки против разкоша, разврата и дивите оргии, на Коринтските улици лежал в прословутата бъчва философа-циник Диоген Синопски (412-323 г. пр.Хр.).

През 146 г. пр.Хр. римският военачалник Мумий Ахейски обсадил и опожарил града, избил и продал в робство жителите му. През 44 г. пр.Хр. Юлий Цезар го възобновил и обявил за римска колония. Градът бил населяван от гърци, римляни и юдеи.

Ап. Павел успешно проповядвал чистото Евангелско благовестие и апостолското му служение тук било ознаменувано с много чудесни знамения.

По византийско време Коринт отново бил разрушен от земетресения (през 375 и 551 г.) и разграбен. При св. Юстиниян I в Коринт се помещавала администрацията на Елада. През XII век, при династията на Комнините градът отново забогатял от търговия с коприна със Западна Европа. Богатството му привлякло Роже Сицилийски, който разрушил Коринт през 1147 г. Коринтяни се борили с кръстоносците до 1210 г., но след падането на Константинопол Коринт бил отдаден във владение на Жофруа I Виладруен "княз Ахейски" през 1204 г.

През 1458 г. Коринт бил завзет от Отоманската империя, пет години след падането на Константинопол. Турците строели жилища от останките на древните капители и колони, разрушени допълнително от нападенията и пожарите по време на Гръцкото въстание за независимост. След освобождението на Гърция Коринт влязъл в състава на новото Гръцко кралство. Днес развалините на древния Коринт се намират близо до днешния град Коринт, наричан Куронто, който има само около 5.000 жители.

Кремиковско евангелие - евангелие, написано по поръчка на софийския митрополит Калевит и използвано като богослужебно евангелие в църквата при Кремиковския манастир. В него в 307 страници с полууставно писмо са изписани текстовете на четирите евангелия, украсени с красиви заставки и заглавки. Писмен паметник от 1497 г., който се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Извън речника: Кремиковски манастир.

Гаврил Баев Кръстевич (ок. 1817–1898) – български обществен и политически деец. Роден в Котел. Получил юридическо образование във Франция. Заемал висши постове в турската съдебна йерархия. Виден деец на "просветителското течение" в националноосвободителното движение. Взел дейно участие в църковно-националната борба през 60-те и 70-те години на ХIХ в. и в изработването на устава на Българската екзархия. Участвувал в редактирането на сп. "Български книжици". От 1884 г. до Съединението (1885) е главен управител на Източна Румелия, при което поддържа тесни връзки със Съединистката партия. Извън речника: Гаврил Кръстевич.

Кръщение - тайнство на духовното рождение, в което на човек се дава благодатния дар на рождението свише като начало и предпоставка за Спасението; път, по който повярвалите в Христа се съединяват с Него и стават членове на Църквата. В него ние преживяваме Христовата смърт и Христовото възкресение (ап. Павел, Посланието си към римляните), в него наистина ни се прощават греховете и ни се дава възможност да водим свят живот, съединени с Христа. Кръщението е първо по извършване от тайнствата, и като ново раждане е неповторимо.
Мнозина днес считат Кръщението само за външен знак на вярата ни в Христа, но това мнение няма никакви исторически и библейски основания. Други го свеждат единствено до функционално изпълнение на Христовата заповед. Трети пък, изцяло пренебрегвайки Библията, направо отхвърлят Кръщението като фактор за спасението. Православието счита, че тези мнения (и съпътстващите ги практики) лишават хората от истинско съединение с Христа и Неговата Църква. Извън речника: виж раздела За Църквата и Тайнствата.

Ктитор (от гр. "строя, придобивам" - благодетел, дарил безкористно нещо за църквата; на църковносл. "староста") - човек, който е съградил храм или е дарил суми за построяването или украсата и поддържането му; а също благодетел, даром дал недвижими имоти на храм; в някои случаи се използва и в смисъл църковен настоятел. Сходни думи от по-късно време са спомоществовател и спонсор.

Св. Йоан Кукузел (гр. Иоанис Кукузелис) (ок. 1280 — между 1360 и 1375), византийски певец, композитор, музикален теоретик, българин по произход. Реформатор на византийското църковно пеене и нотация ("кукузелеви невми"). Извън речника: Св. Йоан Кукузел.

Кумир или идол, според обяснението на втората Божия заповед се нарича изображението на някоя твар, която е на небето (небесните светила) или на земята (различни одушевени и нeодушевени предмети), или във водата (различни водни животни), твар, на която хората се покланят и й служат вместо на Бога. Втората Божия заповед забранява да се покланяме на идолите, които са въображаеми божества или изображения на лъжовни богове.

Кумран - местност в днешна Палестина, на изток от Йерусалим, легло на поток северозападно от Мъртво море. Там през 1947 г. арабски пастир случайно открил т.н. "Свитъци от Мъртво море" или "Кумрански ръкописи".

Кумрански ръкописи ("Свитъци от Мъртво море") - пергаментови свитъци с най-древните ръкописи на Стария Завет, намерени през 1947 г. в пещерите край Кумран, Палестина. Предполага се, че те са част от библиотеката на оттеглили се тук есеи - неголяма секта в тогавашния юдаизъм. Извън речника: Свитъци от Мъртво море.

Култ (лат.) - религиозна почит, молитви и външни действия, чрез които се изразява благоговение към Абсолютното, към Свръхестественото - към Бога. Виж също деструктивен култ.

Методий Кусев (1838-1922) - старозагорски митрополит, църковен писател и обществен деец. Извън речника: Митрополит Методий Кусев.

Л

Лавра - буквално улица, проход, поселение - название на някои манастири, използвано поради техния външен вид. В тях всеки монах живее и изкарва прехраната си отделно. Лаврата е междинна форма между строгото отшелничество и строгото монашеско общежитие. Извън речника: Троице-Сергиевата лавра.

Лаодикия (Лаодикия Сирийска) - някога главен град на Фригия (Мала Азия), намирал се в нейния югозападен край, при река Ликус. Славел се като средище на търговията.

Лидия (първоначално Меония), лидийци (Бит. 10:13) - древна област в западната половина на Мала Азия, с най-прочути градове Троя, Смирна, Сарди (Сардик, Сард), Ефес, Милет, Тиатир, Магнезия и Филаделфия (Неокесария).

През VII-VI в. пр.Хр. племето лидийци създало Лидийското царство - особено богато и могъщо по времето на Крез (цар. 560-546 пр.Хр.). Около 560 г. пр.Хр. то било разрушено от персийския цар Кир. След това Лидия, ведно с останалите малоазийски държави, попада под владичеството на перси (VI-IV в.), на македонците на Александър Велики, в държавите на Селевкидите, Пергам и Рим. (като част от провинция Асия). Граничела с Тракия на запад и с Мидия и Киликия на изток. През Средните векове на територията на Лидия е съществувала държавата на Саруханидите. Днес Лидия влиза в Турската провинция Анатолия.

Преди разпространението на християнството сред лидийците били разпространени култът към Кибела и фалическия култ. В Лидия са проповядвали свв.ап. Филип, Вартоломей и Йоан Богослов. В Лидия са светителствали св. Мелитон († 190), св. свещеномъченик Терапонт († 259), свв. Ипатий и Андрей, пострадали за светите икони в първата половина на VIII в., и много други. Виж също Ликия. Фригия, Галатия. Извън речника: Св. Мелитон Сардикийски (Сардийски). Св. свещеномъченик Терапонт Сардикийски. Св. свещеномъченици Ипатий и Андрей.

Лидия (жена) - в Книга Деяния на св.апостоли (16:14-40) богата и набожна жена от Тиатир, живееща във Филипи (Македония), която св.ап. Павел обърнал към Христа. "И една богобоязлива жена от град Тиатир, на име Лидия, ... се покръсти тя и домашните й..."

Ликаония (гр. Lyxaonia, лат. Lycaonia) - в древността страна в Югоизточна Мала Азия,  получила вероятно името си от аркадския цар Ликаон, син на Пелазг. През второто и първото хилядолетие пр. Хр. била обитавана от Лувийските племена, които говорели ликаонски език. От едно от тези племена произхождали исавряните. От 25 г. пр.Хр. - в състава на римската провинция Галатия, съседна на Кападокия, Киликия, Фригия и Исаврия. Границите й често се променяли. Нейна столица бил гр. Икония (Икониум), от който минавал главния път от Сард за Кападокия. На юг били градовете Дерба (Дервия) и Ларинда, които св.ап. Павел посетил по време на своето първо (Деян. 14) и второ (Деян. 16:1-4) мисионерски пътешествия. От гр. Листра в Ликаония произхождал св.ап. Тимотей от Седемдесетте апостоли. Ликаонийците се занимавали със скотовъдство и добивали соли. За тях са оставили сведения. Страбон, Птоломей и Гиерокъл. Извън речника: Св. апостол Тимотей.

Император Ликиний - управлявал източната половина на Римската империя от 304 г. до 324 година.

Ликия – гориста и плодородна област в Южна Мала Азия, граничеща на юг със Средиземно море, на изток с Писидия и Памфилия, на запад с Карея и на север с Фригия. В древност Ликия била населена от ликийците (според Херодот наричани също термилийци), които били възпети като изкусни стрелци от Виргилий и други поети.

От VI в. пр.Хр. Ликия била владение на персите, след което била последователно в състава на държавата на Александър Македонски, държавата на Птоломеите и Римската империя, като провинция Ликия и Памфилия. От ок. 1300 г. на територията на Ликия съществувала държавата на Хамидите, до 1378 г., когато влиза в състава на Османската империя.

В Св. Писание за Ликия се споменава в 1Мак. 15:23 и Книга Деян споменава за ликийските градове Патара (21:1) и Мир Ликийски (27:5), в които проповядвал св.ап. Павел. От Патара Ликийска е родом св. Николай МирЛикийски, а в Мир Ликийски той епископствал и бил при Диоклетиан и Максимиан затворен в тъмница. От Ликия бил също родом св. Герасий († 475), а по време на Диоклетияновите гонения в Ликия мъченически пострадали за вярата св. Власий Чудотворец и много други мъченици. Виж също: Лидия. Извън речника: Св. Трофим и Теофил. Св. Николай Мирликийски Чудотворец, Св. преподобни Герасим.

Лимонар, Лимонарий или Духовна ливада (гр. Λειμωνάριον, от Λειμών- ливада, пасище) - широко разпространено агиографско съчинение на гръцкия монах Йоан Мосх (VI-VII в.), наричано често и Синайски патерик. Мосх посетил манастирите на Палестина, Сирия, Египет, Кипър, Константинопол и Рим и записал чутото и преживяното в тях - най-вече за подвизите и чудесата на преподобните отци, техни нравствени поучения и назидателни разкази. Този негов сборник "Лимонарий"  послужил за един от първоизточниците за агиографските съчинения на по-късните времена. Мосх завършил Лимонария в Рим, където го съпровождал ученикът му монах Софроний, впоследствие патриарх Иерусалимски. Като завършил Лимонария, Мосх го предал в разпореждане на Софроний. Виж също: Патерик.

Левират или Закон за кръвното родство (jabam, levir, левиратен брак; от лат. девер, мъжов брат; рус. "закон ужичества") - у юдеите и у много източни народи (перси, индийци, афганци, у повечето кавказки племена и др.) закон, според който братът или най-близкият родственик на бездетно починал мъж бил длъжен да вземе овдовялата си снаха, за да бъде продължен родът (Бит. 38:8 и сл). Родените от левиратния брак деца имали двама бащи: баща по плът, и баща (починалия) по закона, чийто пълноправен приемник и наследник по този начин ставали. Левиратът бил изложен във Втор.25:5-10. Човек, който отказвал да изпълни закона, бил опозорен.

Левити. В широк смисъл на думата под "левити" в Библията се разбират всички потомци от коляното на Левий (Изх. 6:25; Иисус Навин 3:3 - свещеници-левити; Иез. 44:15). В по-тесен смисъл се разбират онези от коляното на Левий, които не са потомци на Аарон (Числ. 3:6 и нататък). В Библията често се говори за свещеници и левити. Левитите специално, или цялото коляно на Левий били избрани от Бога да служат в светилището Му.
Левитите (в тесен смисъл на думата) били в богослужебна помощ на свещениците в храма (Числ. 3:6 и нататък; 18:2 и нататък).

Легат (лат.) - папски пратеник на църковен събор или при чуждо правителство с определена мисия (по светска линия - най-често политическа).

Леонтий Византийски - монах и богослов, взел дейно участие в христологическите спорове през VI в. Основната му творба по тези въпроси е "Три книги против несторианите и евтихианите", изиграла важна роля в работата на Петия Вселенски събор (553 г.).

lex orandi, lex credendi (лат. "законът на молитвата е закон на вярата") - законът на вярата, т.е. истинското църковно богословие се ражда в молитвения опит, в богослужението, чиято кулминация представлява Св. Евхаристия.

(Покайна) Либела - документ, който задължително трябва да представят връщащите се в лоното на Православната Църква еретици, в уверение на това, че са се отрекли от еретическите заблуди.

Литания (гр. litaneia - молитва) - в католическото богослужение псалмодическо (речитативно) песнопение, молитвено прошение от Господ за прошка на греховете или към св. Богородица и светиите – за тяхното застъпничество. Литанията се изпълнява както в храма, така и по време на процесии. В англиканската църква литанията е много по-развита вокална форма с участието на хор.

Лития  (от гр. Λιτή - усърдна молитва) - възпоминателна молитва под формата на кратко богослужение, при което с усърдна молитва се измолва нещо важно за обществото, напр. при бедствия и спомени за тях, за упокой на починал християнин. Литията може да бъде част от празничното всенощно бдение, извършва се в центъра на храма, където се благославят петте хляба, житото, виното и елея. Заедно с молебен и кръстен ход литията може да бъде част от молитвено шествие, наричано литийно шествие. Като част от панахидата пък, литията е кратко моление за умрелите, извършвано от свещеника.

Литургика – богословска дисциплина за общественото богослужение в християнската Църква, която описва както външните църковни действия, така и символиката, залегнала в богослуженията и в устройството и украсата на храма. 

Св. Литургия (от гр. Leiturgiа - "общо дело", "обществено служение") - в Православието най-главното обществено богослужение, център на църковния живот за християнина. Състои се от многобройни молитвени последования, песнопения, четения на Евангелието и проповеди на свещеника. Център на Литургията е извършването на св. тайство Евхаристия (Причастие), установено от Господ Иисус Христос в навечерието на кръстните Му страдания.

В Стария Завет Бог Сам определя литургията, или особения начин на богослужението (описана в подробности в книгите Изход и Левит). По-късно Църквата продължава богослужението, започнато от старозаветния Израил в синагогата и храма, като го изменя, за да отрази своето собствено изпълнение в Христа.

Православната литургия се е развила в продължение на столетия и още пази древната форма на ранното християнско богослужение. Общият Й строеж е еднакъв, с известни разлики предимно в молитвите от Евхаристийния канон. Според Преданието, първото последование съставил св. ап. Яков. На негова основа през IV век са изградени Златоустовата и Василиевата Литургия, които на свой ред били допълвани и развивани (напр. през V век било добавено пеенето на Трисветата песен и Символа на вярата). Литургията на св. ап. Яков все още (много рядко) се използва на места, но други последования, които Раннохристиянската църква е използвала, са излезли постепенно от богослужебна употреба (напр. Литургията на св. ап. Марк, която била извършвана в Александрия до XII век).

Днес в Църквата се извършва Литургия по три чинопоследования:
1) Литургия на св. Йоан Златоуст (вж. текста Й) - извън Великия пост се отслужва през всички дни на годината, с изключение на дните с Василиева литургия. През Великия пост тя се извършва в съботни дни, на празниците Вход Господен в Йерусалим (Връбница) и Благовещение (ако Благовещение не се случи в ден, когато се служи Василиева литургия).
2) Литургия на св. Василий Велики, която е по-продължителна и се служи десет пъти в годината - в навечерието на празниците Рождество Христово и Богоявление, на деня в памет на св. Василий - 1януари (14 януари ст.стил), в първите пет недели от Великия пост, а също на Велики четвъртък и на Велика събота, съединена с вечернята;
3) Литургия на Преждеосветените дарове, съставена през VI век от св. Григорий Двоеслов, която се служи само във великопостните дни.

Чинът на Литургията се състои от три части:
- подготвителна - проскомидия (приношение);
- учителна или "литургия на оглашените", на която се четат апостолските послания и св. Евангелие (на нея могат да присъстват и готвещите се за св. кръщение);
- "литургия на верните", предназначена само за приелите св. Кръщение (и неотлъчени от Църквата), защото в нея се освещават светите дарове.
Извън речника: Св. Литургия от св. Иоан Златоуст и раздела Православното богослужение.

Литургия на верните - в православното богослужение втората, същинска част на Св. Литургия, в която се извършва Евхаристийното тайство. В древната църква в нея са участвали само верните, т.е. християните, приели светото Кръщение и неотлъчени от Църквата. Извън речника: Литургия на оглашените от св. Йоан Златоуст.

Литургия на оглашените - в православното богослужение първата, учителна част на Св. Литургия, в която участват както оглашените, така и верните. Литургията на оглашените завършва с молитвено последование (ектения) за оглашените, при което свещеникът и верните молят Господ да помилва оглашените, да ги огласи със словото на истината, да ги настави в истината на св. вяра ("да им открие евангелието на правдата") и да ги удостои със св. Кръщение ("да ги присъедини към Своята свята, вселенска и апостолска Църква"), така че и те - заедно с верните - да славят Божието име. След ектенията свещеникът призовава оглашените да излязат от храма с възгласа "Двери, двери...". В древната Църква оглашените се оттегляли в притвора (нартекса) на храма и втората част на Литургията продължавала при затворени врати. Днес тази богоугодна практика не се спазва. Извън речника: Литургия на верните от св. Йоан Златоуст.

"Лобно място" Израз, който се употребява както в съвременния български, така и в руския, в украинския и в новогръцкия книжовен език. Означава място на нечия насилствена смърт, място за изпълнение на смъртно наказание, ешафод. Изразът има евангелски произход. Той е превод на арамейското съществително gulgalta (срв. евр. gulgolet), което означава череп. Съществителното име Голгота (грц. и лат. Golgotha) се среща на няколко места в Новия Завет (Мат. 27:33), (Марк. 15:22) и (Иоан. 19:17). При това в гръцкия текст на (Мат. 27:33) и (Марк. 15:22) Голгота е преведено със словосъчетанието лобно място, място на черепа. Гръцкото съществително име е преведено на нашия език с прилагателното име лобно, което е образувано от съществителното нарицателно име лоб и наставката - ен. Така се получава изразът лобно място, което е точен превод от гръцки.

Хълмът Голгота някога е бил вън от градските стени на Иерусалим (вж. Евр. 13:12), а сега лежи в североизточната част на града. Около хълма е имало крайградски градини и могили. Там, където е бил разпънат Господ Иисус Христос, е имало градина и в нея - нов гроб (вж. Иоан. 19:41).
Не е напълно ясно защо мястото за изпълнение на смъртните наказания се нарича Голгота. Името може да идва от черепообразния вид на хълма. Възможно е да е свързано с обстоятелството, че около Голгота са били разхвърляни множество черепи и кости на екзекутирани хора. От друга страна, според едно древно иудейско предание под Голгота е погребан бащата на цялото човечество - Адам. Затова на някои икони, представящи разпятието на Иисус Христос, под изображението на Господния кръст се рисуват черепът на Адам и две кръстосани кости, а на други икони е изрисуван само черепът на Адам. Изразът лобно място се използва с описаното по-горе значение не само в нашия език, но и в някои други езици, например в руски, в украински и в новогръцки език.

Логос (от гр. λογος - "слово, мисъл, разум, намерение, наука"). 1) Понятие в древногръцката философия, въведено от Хераклит и използвано от стоиците в смисъл на всеобща закономерност, световен разум, персонифициран понякога с Бог. При Филон, неоплатониците и гностиците гръцката идея за логос се слива с представата за Бог в Стария завет като вечно пребиваваща у Бога разумна сила, слово и Божия мисъл, която като логос създава света, пронизва го и го крепи.
2) В християнството учението за Логоса само външно напомня античното. То води началото си от Стария Завет: при Сътворението Бог казва (произнася слово) и нещо става. Св. Йоан Богослов (Ин 1:1,14, 1Ин 1:1 и др.) нарича "Логос" Второто лице на Св. Троица - Божият Син Иисус Христос - Вечно и Ипостасно Божие Слово. Бог Слово съществува от вечност с Отца ("В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало...",  Иоан 1:1), а при Своето въплощение "Логосът стана плът и живя с нас" (Иоан 1:14).

Лойола (Loyola) Игнатий (1491-1556) - испански аристократ, основател на Йезуитския орден, разработил неговите организационни и морални принципи. От 1541 г. Лойола е негов ръководител (генерал) и като такъв превърнал ордена в защитник на Католическата църква и Контрареформацията. Канонизиран от Католическата църква през 1622.

Лоно Авраамово – 1) иносказателен израз, озшп;звам в свещените текстове за обозначаване на мястото на вечното блаженство (напр. Лук. 16:12-23 - притчата за богаташа и Лазаря).

2) В животописта един от сюжетите, чрез които се изобразява рая, използван често в композициите, пресъздаващи Страшния Съд. Обикновено на тях се изобразява патриархът Авраам с невинните души на младенците на колене, или Аврам, Исаак и Яков, седнали на тронове. Извън речника: Лоно Авраамово.

Лъв V Арменец - византийски император–иконоборец, царувал от 813 до 820 година.

Св. Лъв I Велики (395-461) - римски папа от 440 до 461 г. През 452 г. спрял опустошението на Италия от хуните като убедил Атила да не напада Рим. Заел православна позиция срещу монофизитството и подкрепил осъждането на цариградския архимандрит (Eutyches) на Константинополския събор (448 г.). Изпратил до Константинополския патриарх Флавиан писмо, наречено Томос, относно двете природи на Иисус. Писмото и формулировката на св. Лъв залегнали в основата на христологическия догмат, постановен от IV Вселенски събор в Халкидон. Паметта на св. Лъв Велики Църквата чества на 18 февруари. Извън речника: Св. Лъв, папа Римски.

Лъв Исаврянин - византийски император-иконоборец, управлявал от 717 до 741 година.

Св. архиепископ Лука Войно-Ясенецкий (1877 - 1961) - светец на Руската православна църква, хирург, изповедник, празнуван на 25 май/11 юни. Виж Лука Войно-Ясенецкий.

Лутерани - последователи на Мартин Лутер (1483-1546), отделили се по време на т.н. Реформация от Католическата църква и създали свои църкви първоначално в Германия и Скандинавия.

Луцифер - от лат. Lucifer - "носител на светлина, светлоносец" - наименование на Сатана преди падението му, светъл като звезда.

Лъжичка - свещен съд, представляващ лъжичка с дълга дръжка, с която се причастяват миряните и свещениците. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

М

Маврикий - византийски император, управлявал от 582 до 602 година.

Магия и чародейство (магьосничество) - опитът да се влияе върху хора и събития чрез свръхестествени или окултни средства. "Черната" магия се стреми да причини зло чрез проклятие, произнесено в единение със зли духове. "Бялата" магия се опитва да обезсили проклятията и да използва окултни сили за доброто на човека, който я прилага, или на някой друг. Несъмнено това невинаги е просто суеверие - често зад тези опити се крие духовна реалност, на която можем и трябва да се съпротивляваме, и да я надмогваме чрез силата на Бога и в името на Иисус Христос. Вж. също Библейската присъда над магиите.

Магнаурска школа - висше училище (IX-XV в.) в двореца "Магнаура" в Константинопол, превърнала се в средище на научната мисъл във Византия. Магнаурската школа била създадена като частно училище от византийския учен Лъв Математик, вероятно по времето на император Теофил (829-842). В нея се изучавали всички тогава познати светски науки: граматика, геометрия, философия, риторика, астрономия, музика и др. В Магнаурската школа са учили св. Константин-Кирил Философ, цар Симеон I и др.

Максимиан Галерий (Гай Галерий Валерий Максимиан, наричан също Арментарий) - римски император в източната половина на Римската империя, най-яростният гонител на християните. Като зет и съуправител на император Диоклетиан (Диоклециан), Галерий бил главен инициатор на гоненията. След оттеглянето на останалите тетрарси, през 305 г. обсебил властта. Едва месец преди смъртта си отменил жестоките гонения срещу християните в едикт от 311 г., издаден съвместно с Максимин, св. Константин Велики и Лициний. Починал в Сердика (София) от жестока болест (тялото му било покрити от язви). Извън речника: Св.равноапостол Константин. Св. Мина Св. Димитър Солунски. Св. Николай Чудотворец. Св. Варвара. Св. Евгений и Макарий изповедници. Св. Гордий. Св. Агатопод и Теодул. Св. Евстратий, Авксентий, Евгений, Мардарий и Орест . Св. Теодор Стратилат

Максимилиан - римски император (305–311 г.). Извън речника: Св. мъченик Акакий Серски (IV)

Св. Марко Ефески (Марк Евгеник), митрополит Ефески - св. отец и учител на църквата, знаменит защитник на Православието на Флорентинския Събор (1439). Нищо не могло да го склони към уния. Тайно напуснал Флоренция, св. Марк ревностно убеждавал жителите на Константинопол да отхвърлят нечестивото съглашение. Починал в 1457 година. Празнува се на 19 януари. Извън речника: Св. Марко Ефески.

Масорети (евр. мазара – предание), т.е. хранители на преданието.

Македоний - епископ на Константинопол (ок. 342 г.), учил лъжовно за Светия Дух по ариански, а именно че Св. Дух е служебно творение. Неговото еретично учение е осъдено на Втория Вселенски събор, свикан по повод на лъжеучението му.

Македонианство (македонианска или духоборска ерес) - еретично учение, което отрича божественото достойнство на Св. Дух и с това равенството между лицата на Св. Троица. Светителите Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Епифаний Кипърски и Дидим Слепецът са отстоявали православната църковна пневматология от Македоний и последователите му.

Патриарх Максим Български - Български патриарх и софийски митрополит. Роден в 1914 г. със светско име Марин Найденов Минков). От ранно детство свързал живота си с Троянския манастир, 27-годишен приел монашески постриг. Представител на Българската православна църква в Московската патриаршия (1950-55), главен секретар на Светия Синод (1955-60). Ловчански митрополит (1960-71). Почетен член на международната комисия при Световния съвет на църквите в Женева. След смъртта на патриарх Кирил, Софийски митрополит и патриарх Български от 4 юли 1971 година. Извън речника: Патр. Максим Български.

Св. преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662 г.) е един от най-големите и авторитетни църковни отци и учители на Православието. Той е пламенен защитник на чистотата на православната вяра, запечатал верността си към нея с мъченическия подвиг на изповедничеството. В своето богословие преподобни Максим Изповедник разработва православното учение за двете воли, съответстващи на двете естества, божествено и човешко, в личността на въплътения Син Божи - Иисус Христос и така става изразител на догматическата истина на Вселенската църква срещу монотелитската ерес. Неговото учение по този важен въпрос е залегнало в основата на вероопределението на VI вселенски събор (681 г. сл. Р. Хр.).

Преп. Максим Изповедник има големи заслуги в областта на догматическото богословие на Православната Църква - по-специално в сферата на христологията и за разработването и изясняването на редица области от християнското учение като антропологията (учението за човека), етиката, аскетиката - принципите и духовните закони за подвижническия живот, литургическото и мистическото богословие. В своето творчество светият отец обобщава както догматическото учение на църковното предание, така и богатия духовен и аскетически опит на своите предшественици и показва забележително умение, вещина и опитност в неговото систематизиране, подреждане и преподаване. Извън речника: Св. преподобни Максим Изповедник.

Мала Азия (тур. Anadolu, Анадол, Анатолия) - голям полуостров в Западна Азия, представляващ днес средната част на съвременна Турция. (На турски Анатолия значи "източна" и се обозначава източните територии на Турция, за разлика от Румелия - европейските територии).

От ок. 1650 пр.Хр. до 1200 пр.Хр. най-влиятелни на полуострова били хетите. По-късно централна Анатолия била завзета от фригийците (най-могъщо фригийството царство било при цар Мидас ок. 725 г. пр.Хр. с главен град Гордий, безпощадно унищожено от нахлулите от Кавказ кимерийци), а на юго-запад възникнало Лидийското царство, управлявано от Крез до поражението му през 546 г. пр.Хр. от персите на цар Кир II.

През II в. пр.Хр. Мала Азия е покорена от римляните и като част от Римската империя на Александър Македонски (356-323 г. пр.Хр.) е разделена на няколко провинции: Асия, Витиния, Понт, Ликия, Памфилия, Киликия, Кападокия и Галатия. След разделянето на Римската империя, Мала Азия остава владение на Източната Римска империя (Византия).

През XI в. голяма част от Византия била завладяна от селджуцките турци, които създали в Западна Мала Азия своя държава - Конийския султанат. През XIV-XV в. османските турци унищожили окончателно Византия, като на нейните отломки създали Османската империя, наречена след Първата световна империя Турция. Виж също: Асия (Ефес, Смирна, Асийски църкви), Фригия, Лидия (Тиатир, Филаделфия), Кападокия (Кесария, Неокесария, Комана Кападокийска, Севастия), Никея, Комана Понтийска, Витиния (Никомидия).

Мамона– езическо божество, което покровителствува богатството.

Мамре (гр. ) - дъбрава в северозападната страна на Хеврон (в Ханаан). До нея разпънал шатрата си и живял дълго Авраам. Тук той създал жертвеник на Господа, Вечния Бог (Битие 13:14-18.), тук му се явил Господ (Бит 18:1). Наблизо до Мамре в полето Махпела, Авраам закупил пещера за погребение, когато Сарра умряла. В нея бил погребани Сарра и Авраaм (Битие 23:19; 25:9-10). Край Мамре живели Исаак с Ревека и Яков, тук при Аврaам били и погребани (Бит 35:27; 49:29-31; 50:13). (ср. Нав 24:32; Деян 7:16).

Манихейство - еретично религиозно учение, което се появило през III век след Христа в Сирия. Неин основател, по името на когото е наречена, е Манес. В основата на манихейството стои дуализмът. Основен догмат в нейното вероучение, е че всичко материално е зло и е от дявола. По своята същност манихейството е по-близо до гностицизма, отколкото до християнството. Основните принципи на манихейството са заложени в основата на други религиозни учения (виж богомилство). Извън речника: Манихейство.

Димитър Маринов (Димитър Маринов Бонев) - бележит български свещеник, етнограф, фолклорист и книжовник, виден изследовател на традиционната българска култура. Извън речника: Димитър Маринов.

Маркион Синопски (Marcion) (ок. 85/100 - ок. 160) - най-значителният ересиарх на II век, основател на сектата на маркионитите (marcionites) и създател на първата гностическа система. Богат корабовладелец, родом от Мала Азия. През 135 г. заминал за Рим с цел да "изчисти християнското учение", да реформира църквата като скъса Нейната историческа приемственост с юдаизма. При това, без да отрича явната еретичност на възгледите си, Маркон подчертавал приликите на своята доктрина с Църковното учение и всячески се стремил да прикрива различията. Отлъчен от Църквата през 144 г., Маркион създал своя църква и свещеноначалие, която получила голямо разпространение в Римската империя, била много мощна и просъществувала до VII в., а на места - чак до Средновековието.

Учението на Маркион било докетическо и дуалистическо. Той вярвал, че съществуват два бога: "Старозаветният Бог" Творец и Законодател (Бог суров, ревнив, но справедлив), който (по силата на несъвършенството на материалния свят) е несъвместим и по-низш от евангелския Бог на любовта, неизвестен преди Господ Иисус Христос да възвести за него. Поради това Маркион отхвърлял еврейските Писания. Според него Христовите ученици са сбъркали Бога на Любовта с Твореца-Демиург, а от юдеохристияните тази заблуда приела и Църквата. Единствено ап. Павел, според него, е разбрал учението на Спасителя правилно. Затова Маркион отхвърлил Новозаветния канон, признавайки само десетте послания на ап. Павел и "очистеното" Евангелие от ап. Лука. Тъй като материята е зло, учел Маркион, християните трябва да водят нравствен и аскетически живот, отказвайки се от от брака и всичко чувствено, и че само тези, които се отрекат от Бога-Творец и повярват в Бог-Христос, могат да бъдат спасени. Виж също: ерес, еретик. Извън речника: Маркион Синопски. Гностицизъм. Докетизъм. Християнски ереси и секти.

Мартирологии - сборници с разкази за подвизите на светите мъченици. Четат се в Църквата съгласно с 54-то правило на поместния Картагенски събор. Виж също синаксар, патерик (отечник), минеи, чети-минеи. Извън речника: Агиология.

Маслосвет (Елеосвещение, рус. Соборование) - свето тайнство, извършвано от свещенослужители над болен, състоящо се от четене на молитви, на Апостола и Евангелието, а също помазване на болния с елей (зехтин). При помазването на тялото с елей над болния се призовава Божествената благодат, която изцерява болестите на душата и тялото. Виж Маслосвет, а също раздела За Църквата и Тайнствата.

Материалистически атомизъм - философско направление, което поставя в основата на всичко атомите като най-дребни частици, от които е съставена материята.

Мелитина (или Мелитене или Мелита) - столица на Мала Армения.

Мелхиседек (цар на истината) (Бит 14:18; Пс 109:4; Евр 5:6,10; 6:20; 7:1,10,11,15,17,21) – цар на Салим (вероятно Йерусалим; Пс. 75:3), "свещеник на Бога Всевишни" (Бит. 14:18; Евр. 7:1). Тайнствена фигура, появила се неочаквано пред Авраам, който се връщал с освободения Лот. Мелхиседек се приближил до него с хляб и вино, благословил го "от Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята" и приел от него една десета част от отнетото от врага (Бит. 14:17 и сл.). Освен цар на един от ханаанските градове, Мелхиседек очевидно бил свещеник на истинския Бог, който се ползвал с голяма известност (Евр. 7:1). Неговото свещенство признавал не само Авраам, но и тези, от чието имущество му бил даден десятък.

Чак 1000 години след това, Св. Писание споменава отново за Мелхиседек в пророческия псалм на св.пр. Давид (Пс. 109).

Несъмнено Мелхиседек бил потомък на Адам по естествения си произход от него. Но освен, че бил велика, много значителна личност, от Свещеното Писание повече не можем със сигурност да научим. За него св.ап. Павел казва, че бил "без баща, без майка, без родословие, нямащ нито начало на дни, нито край на живот и, по такъв начин, е уподобен на Сина Божий, - пребъдва завинаги свещеник" (Евр. 7:1).

Тайнствеността на загадъчния Мелхиседек породила различни мнения относно личността и служението му, някои от които твърде странни и неоснователни: 

• Според късно юдейско предание, Мелхиседек е Сим, живял вероятно около 150 години едновременно с Авраам. Според друго предание, Мелхиседек произхождал от рода на Хам или на Яфет. Според други Мелхиседек бил Енох. През апостолския век тези предания вече не съществували.
• Някои твърдят, че Мелхиседек е въплътен ангел или друго свръхестествено създание, което живяло известно време сред хората.
• Други вярват, че Мелхиседек е Старозаветната поява на Божия Син.
• Секта, наречена мелхиседеки вярвала, че той бил въплъщение на някаква Божествена сила или дори на Светия Дух.

Впрочем, самото мълчание на Св. Писание за Мелхиседек е само по себе си знаменателно и праобразователно. Псалмопевецът пророчества за Месия, който е "свещеник навеки по чина Мелхиседеков" (Пс. 109:4), т.е. не според чина Ааронов, чийто произход, освещение, живот и смърт са известни (Пс. 109:4; Евр. гл. 7). Нови 1000 години след него идва Този, чийто праобраз и чийто "чин" е бил тайнственият свещеник: авторът на Посланието към евреите нееднократно сочи, че това пророчество напълно се е осъществило в Иисус Христос (Евр. 5:5-10; 6:20; 7:21). Подобно на Мелхиседек, Господ Иисус Христос е Цар и Първосвещеник (Зах. 6:12-13). Подобно на Мелхиседек, Той несравнимо превъзхожда Авраам и потомците му, в т.ч. цялото старозаветно свещенство (Евр. 5:6 и сл.; 6:19-7:28). Господ Иисус Христос произхождал от царски род и от Иудиното коляно, но превъзхождал Левииното коляно и Сам заменил човешкото свещенство с непреходно свещенство, "понеже Сам пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към другиго". Той е вечен както и Мелхиседек – без начало и край на дните Си, нито край на живота Си, без баща, без майка, без родословие. "Уподобен на Сина Божий", отбелязва накрая за него ап. Павел, - пребъдва завинаги свещеник" (Евр. 7:3). Извън речника: Мелхиседек.

"Мерзост на запустението" Библейски израз, употребен на няколко места в Св. Писание. В книга Даниил 9:22-27 архангел Гавриил говори на св. пророк Даниил, като употребява израза "мерзост на запустението" във връзка с предстоящото унищожаване на Иерусалимския храм. "И една седмица ще утвърди завета за мнозина, а в половината на седмицата ще престане жертва и принос, и на крилото на светилището ще настъпи мерзост на запустението, и крайна предопределена гибел ще постигне опустошителя" (Дан. 9:27). Словосъчетанието мерзост на запустението се среща и на други места в Стария Завет, например: "когато се прекрати всекидневната жертва и се постави мерзостта на запустението" (Дан. 12:11) и "поставиха върху жертвеника мерзост на запустение" (1 Мак. 1:54).

Този израз използва и Господ Иисус Христос, Който цитира Книга Даниил 9:27 "И тъй, кога видите да стои на свято място "мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Даниила" (Мат. 24:15), и в Евангелието на ап.Марк 13:14. Мерзостта на запустението в евангелския контекст визира опита на Антихриста да оскверни всичко свято. Евангелистите свидетелстват, че тези събития ще се развият преди Второто пришествие на Христа (парусия) на Божия Син. Изразът мерзост на запустението, употребен в Мат. 24:15 и Марк. 13:14, вероятно се отнася за римските военни знамена с образа на императора. За това превземане на Иерусалим говори и св. евангелист Лука: "а кога видите Иерусалим обсаден от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му" (Лука 21:20). Тези думи обаче са и пророчество за действията на Антихриста в последните времена срещу истинското богопочитание.

Освен с пълното опустошение и осквернение на храмовете, стоящата на свято място "мерзост на запустението" има и друго, светоотеческо тълкувание Това са епископските престоли, заети от недостойни йерарси, някои от които влизат в молитвено общение не само с инославни, но и с явни идолопоклонници, окултисти и магьосници (виж Икуменизъм).

Месецослов - списък на празнуваните от св. Православна Църква светци по дати, както и сборниците, които съдържат църковни песнопения (кондаци и тропари) и повествования за светиите. Други сборници, които Църквата използва в богослужението и за индивидуално четене, са синаксарите, месецословите и чети-минеите. Виж също мартирологии, патерици (отечници).

Месия - Помазаник (на евр. "Машиах", на гръцки "Христос"). Евреите си представяли Месия като велик цар, който ще направи от тях господари на света. Затова и не разпознали очаквания Месия в скромния образ на Иисус от Назарет, на Когото в най-висша степен принадлежи знанието на Пророк, светостта на Кръвосвещеник и могъществото на Цар. Пръв св. цар Давид вижда истинският, обещаният в Стария завет Месия като "свещеник навеки по чина Мелхиседеков" ("Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. ... Кле се Господ и няма да се разкае...", Пс. 109:1,4). Св.ап. Павел също разказва в три поредни глави в Посланието към евреите, че Мелхиседек е предобраз на Христос (Евр. 5:6,10; 6:20; 7). Господ Иисус Христос служи в Галилея, където крие своето месианство  (1:24-25) до момента, когато ап. Петър го признава тържествено за Месията (1:1-8:29).

Месопотамия (на гр. "Междуречие") - плодородните земи в Западна Азия в басейна на реките Тигър и Ефрат, в които възникнали древните цивилизации Шумер, Акад, Асирия, където особено популярен бил култа към Митра.

Св. Писание разказва, че св. праотец Авраам и неговите предци са живеели първоначално в Двуречието (Ур Халдейски). В Месопотамия говорели арамейски език. В различни периоди културата на Месопотамия (наричана условно вавилонска), се сблъсква със староеврейската и слага върху нея определен отпечатък. С Вавилон са свързани сказанията за Потопа и Вавилонската кула.

От II в. пр.Хр. Месопотамия била римска провинция. Християнството са проповядвали там св.ап. Юда, брат Господен и св.ап. Тома (Неверни), св.ап. Тадей от Седемдесетте, а след тях Св. равноапостолни Аверкий Йераполски, св. преп. Даниил Стълпник, св. Козма и Дамян и мн.др. Неръкотворният образ на Спасителя бил изпратен на цар Авгар в град Едеса (Северна Месопотамия). През IV век пустините на Месопотамия са били препълнени с отшелници, св. Василий Велики бил също на поклонничество в тях.

През 642 г. Месопотамия била завзета от арабите-мюсюлмани, след което отново станала част на разпадналата се на две части Римска империя -на крайните източни граници на Византия. При василевса Лъв VI Мъдри (до 899 г.) Месопотамия станала тема и била увеличена на запад, граничейки с темите Халдия, Ликанд и с малоазийския център Севастия (съответно на север, юг и на запад).

От XVII в.до 1918 г. Месопотамия била в пределите на Османската империя. Населяващите североизточната част на Месопотамия арменци (някога част от Велика Армения), било подложено на унищожителен геноцид през 1915-1923. След Първата световна война голяма част от Медопотамия влязла в състава на Ирак, а останалите й части - в Сирия и Турция. Виж също: Низибия, Ниневия.

Местоблюстител (слав. "местопазител") - лице, което временно (до нов избор) е на мястото на починал предстоятел на поместна църква. Този термин се употребява най-често в Руската православна църква.

Протопрезвитер Георги Металинос - виден гръцки свещеник, професор в Богословския факултет на Атинския университет, където преподава предмета "История и духовен живот на Гръцката църква в следвизантийския период". Известен със своите традиционалистични възгледи. Деен проповедник и наставник, участвува във форуми, конференции, телевизионни програми и др. Автор на многобройни книги, монографии, статии, доклади. Извън речника: Прот. Георги Металинос.

Св. Методий I – Константинополски патриарх от 842 до 846 година.

Мизия - древно название на две области - на Балканите и в Мала Азия.

- Мизия (лат. Moesia) - древна историческа област на север от Македония, съседна на Тракия (днешните България, Сърбия и Румъния). Населявана първоначално от тракийските  племена гети, беси, мизи и др. Римска провинция от първите десетилетия след Р.Хр., а след 395 г. - част от Източната Римска империя (Византия). Римският път Виа Траяна минавал от Одрин през Пловдив за Сердика и Видин.

- Мизия (лат. Mysia) - в древността голяма област в северозападна Мала Азия, между Мраморно море и Дарданелите, Егейско море, Лидия (на юг), Фригия и Витиния (на изток), на территорията на съвр. Турция. Планински земи с относително малко градове, сред които Пергам, Плакия, Кизик, Приап, Парий, Лампсак, Абидос, Аполония, Милетопол, Зелея, Скепсида, Перкоте, Дардан, Сигей, Александрия Троадска, Лариса, Илион, Партений и др. Населявана от различни племена - фригийци, троянци, еэолийци и мизийци (траки). Персийско владение до 133 г. пр.Хр., когато е завладяна от римляните. През 129 г. била причислена към провинция Асия през 129 г.

Милетий Софийски (1832–1891) – български йерей, софийски митрополит (от 1872 г.), монах в Зографския манастир. Родом от Струмица. Участвал в църковно-националната борба, национално-революционната борба и борбата на българския народ против Берлинския договор. Член на Българското книжовно дружество.
След Освобождението - депутат в Учредителното Народно събрание.

Милиарий - римска миля, около 1500 метра.

Минея - богослужебна книга, съдържаща молитви и служби. Месечни Минеи - 12 книги, които съдържат молитви в чест на светиите за всеки ден от годината и тържествените служби за Господските и Богородичните празници, една книга за всеки месец. Празничната Минея съдържа само службите на празниците, извлечени от Месечните Минеи. Общата Минея съдържа песнопения за пророците, апостолите, мъчениците, преподобните и др. категории светци. Използва се само в случай, че на някой светец не е съставена отделна служба в Месечната Минея. Виж също Чети-минеи.

Минуций Феликс (ок. 200-?) - римски юрист и писател, автор на първата християнска апология - трактата-диалог "Октавий".

Минятий - виж Св. Илия Минятий.

Свето Миро 1) Благовонно масло, коeто се използва в Св. тайнство Миропомазване - за благославяне на новопокръстените в тайнството Св. Кръщение, а също при освещаване на престоли и антиминси. Приготовлява се от смирна, благовонна канела, благовонна тръстика и маслинен елей (Изход 30:23-25). С миро Бог заповядал на Мойсей да помаже скинията, Аарон и синовете му за служба богу (Изход 30:26-30; 29:7). По-късно се миропомазват не само първосвещениците, но и пророците и царете. В раннохристиянската църква миропомазването има по-широка употреба - дава духовни дарове на вярващите и утвърждава във вярата, а по примера на Древната църква с миро и до днес се освещават храмовите престоли и антиминси. Право да приготвят и освещават миро имат само независимите църкви. В своята най-нова история Българската православна църква приготвя за първи път миро през 1950 г. след като 5 години по-рано нейната автокефалия е призната от Вселенската патриаршия. Първият български патриарх в най-новата ни история – блаженопочившият Кирил Български вари миро през 1961 г., а патриарх Максим прави освещавания на светото миро през 1974, 1988, 1995 и 2002 г. Мироваренето в 2002 г. беше извършено, за да се благослови настъпилото хилядолетие.

2) Вещество, което изтича от някои икони, свети мощи и други православни светини.

Миропомазване - тайнство, богоустановено свещенодействие, при което на кръстения, при помазване частите на тялото с осветено миро, невидимо се дават от Бога благодатни сили, необходими за духовно израстване. Извършва се непосредствено след тайнството Кръщение и съставлява с него един богослужебен чин. Вж. Св. тайнството Миропомазване и раздела За Църквата и Тайнствата.

Мирянин - член на Църквата, който не е духовно лице (клирик) и взема молитвено участие в извършването на богослужението. Миряните могат също да извършват всичките богослужения, посочени в часослова, и в случай на крайна нужда могат да извършват и тайнството Кръщение.

Мистика - от гр. muo - "затварям очи" - виждане на отвъдното със затворени очи, преживяване на скритото в религията, или тайнствено духовно общение с нематериалния свят, независимо от физическите условия, в които сме поставени. Мистиката е стихията на религиозното чувство, без мистични преживявания религиозното чувство е бледо, анемично, безжизнено. От степента на мистичната настроеност на един човек може да се съди за силата на неговата религиозност.

Обаче както във всяка друга област от душевния живот на човека може да има болестни прояви, извращения и ненормалности, така и в религиозната област някои нездрави религиозно-мистични преживявания могат да причинят опасни заболявания. Невидимият свят се състои от светлия Божи рай и от тъмното адско царство на демоните, затова мистиката може да бъде божествена и демонична, според достойнството на предмета си и според качеството и характера на мистичното преживяване. Общуването с Бога, с ангелите и с прославените от Бога светци, минали след краткия си земен живот в райския живот, е здрава мистика, която винаги има благодатно въздействие върху вярващата душа. Общуването пък с демоните, под каквато форма и да става то, е бесовска, демонична, болна мистика, чиито последици за душата са крайно гибелни.

Мистицизъм (гр.) - направление в християнството за постигане съвършенство чрез съзерцание и редица похвати, които водят до общение с Бога.

Мит (гр.) – древнонародно предание за произхода и за света, за богове и герои.

Митарства - извън речника: Православното учение за митарствата.

Митология (гр.) - приказна, баснословна история за произхода на света, за обясняване на природни и исторически събития, за богове и герои; наука за митовете, която разглежда техния произход, значение и развитие.

Митраизъм - култ кьм ечическия бог Митра, който имал широко разпространение в Римската империя и съперничел на християнството през първите векове.

Митрополит (от гр. митрополия - голям областен град, т.е град майка) - епископ, който е избран или назначен да управлява дадена църковна област, именувана митрополия. Всички митрополитив БПЦ съставят Светия синод в пълен състав, а четирима от тях, избрани за по четири години, образуват постоянно присъствие или намаления състав на Св. Синод.

Михаил III - византийски император, управлявал от 842 до 867 година. Син на императора-иконоборец Теофил (царувал 829–842). Встъпил на престола четиригодишен и затова до 855 г. управлявала майка му, св. царица Теодора. С възкачването им на престола в 842 г. бил свикан Константинополския събор: почитането на светите икони било възстановено, те били внесени в Божиите църкви и всички свети мъже, пострадали за иконопочитанието били върнати от заточение с големи почести. В памет на Възстановяването на иконопочитанието Църквата е установила установен особен "Чин на Православието", извършван и днес в първия неделен ден на светата Четиридесетница. Извън речника: Иконоборчество.

Многобожие - виж политеизъм.

Мойсеев закон - закон, даден от Мойсей на еврейския народ, който регулирал цялостния му живот (личен, семеен, обществен). Виж Старозаветен Закон. Извън речника: Св. пр. Моисей. Синайското законодателство.

Мойсеево петокнижие (Тора) - сборно име на първите пет книги от Библията: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Извън речника: Мойсеевото петокнижие.

Молитва - православна практика, в която човекът-творението общува с Бог-Творецът на всичко видимо и невидимо. В молитва християнинът възнася сърцето и ума си към Бог и прославените от Него - светиите Му. Освен със свободни благодарения, прошения и възхвала, православните християни се молят и с думите на светиите, защото четенето на техните молитви свързва човека със създателите им - псалмопевците и подвижниците. То помага молещият се да добие духовна нагласа, близка до техните въжделения и сърдечни пориви. За това, че е нужно да се молим и с чужди думи, ни е дал пример Сам Господ Иисус Христос. Неговите молитвени възгласи по време на Кръстните му страдания са стихове от псалмите (Пс. 21:2; 30:6). Повечето от църковните песни в общото богослужение са по своята същност молитви, виж икос, канон и др. Виж също заамвонна молитва, молитвено правило, молитвослов, Господня молитва, Иисусова молитва, Молитва на св. Ефрем Сирин, умна молитва, молебен, лития, светилен, отпуст, панихида. Извън речника: Православен молитвослов, Нашата надежда.

Молитвено правило - подбрани и подредени в определен ред молитви, с които православните християни се молят ежедневно сутрин, вечер преди лягане, преди приемане на св. Причастие и др. Този ритъм е нужен, защото в противен случай душата лесно изпада от молитвения живот и сякаш се пробужда от случай на случай, от ден на ден. В молитвата, както и при всяко голямо и трудно дело, не е достатъчно с едното "вдъхновение", "настроение" и импровизация.
Съществуват три основни молитвени правила:
1) пълно молитвено правило, предназначено за монаси и духовно опитни миряни, което е напечатано в православния молитвослов и в Часослова.
2) кратко молитвено правило, предназначено за всички вярващи. В него влизат сутрин: "Царю Небесни", Трисветое, "Отче наш", "Богородице Дево", "От сна восстав", "Помилуй мя, Боже", "Верую" (Символ на вярата), "Боже, очисти", "К Тебе, Владико", "Святий Ангеле", "Пресвятая Владичице", призоваването на светците, молитвата за живите и умрелите. Към вечерните молитви влизат "Царю Небесни", Трисвятата, "Отче наш", "Помилуй нас, Господи", "Боже вечний", "Благаго Царя", "Ангеле Христов", от "Взбранной Воеводе" до "Достойно есть". Тези молитви се съдържат във всеки молитвослов.
3) кратко молитвено правило на преп. Серафим Саровски: "Отче наш", три пъти "Богородице Дево" и веднаж "Символа на вярата" - за тези дни и обстоятелства, когато човек се намира в крайна умора и е особена липса на време.
Не бива да пропускаме изцяло молитвеното правило. Дори да четем молитвите без нужното внимание, техните думи проникват в душата и оказват своето очистващо въздействие. Извън речника: Православен молитвослов.

Молитвослов - сборник с молитви, съдържащ утренното и вечерното молитвено правило, правилото преди и след св. Причастие. Може също да съдържа молитвословия от богослуженията, покайни канони, акатисти и канона на Иисус Христос, Пресвета Богородица, Ангела Хранител и др. Извън речника Православен молитвослов.

Монада (гр.) - религиозно-философско понятие; единица, едно, принцип, първооснова на битието.

Монах (от гр. monachos - "един", водещ уединен живот) - човек, посветил себе си на Бога чрез приемане на обети, съпроводено с подстрижение (на косите) в знак на служба Богу. В съответствие с приетите обети, монашеството се дели на три последователни степени: расоносни монаси - подготвителна степен за приемането на малката схима; монах от малката схима - приема обет за целомъдрие, нестяжание и послушание; монах великосхимник - приема обет за отричане от света и всичко светско. Тези, които се подготвят да приемат първата степен преминават период на изпитание в манастира и се наричат послушници.

Монашеството е възникнало в III век в Египет и Палестина. Първоначално това са били усамотилите се в пустинята отшелници. В IV в. св. Пахомий Велики организирал първите общежителни манастири, и тази форма на монашеството се разпространила в целия християнски свят. Виж също Етикет на обращенията в БПЦ.

Монизъм (гр.) - философска система, която приема, че в основата на света има едно начало (монада): дух (идеалистически монизъм) или материя (материалистически монизъм).

Монотеизъм (гр. еднобожие) - вяра в съществуването на само един Бог. Виж също политеизъм.

Монофизитство или Евтихианство - еретично учение, зародило се през V век, когато Евтихий, Константинополски архимандрит учел (в противоположност на несториянското разделение в Лицето на Иисус Христос на Божество и човечество), че човешкото естество у Иисус Христос било съвършено погълнато от Божественото, и затова у Него можем да признаем само една Божествена природа. През VI в. привърженик на монофизитската ерес бил антиохийския патриарх Севир. Монофизитството предизвикало големи църковни смутове през VII век и било окончателно осъдено на VI Вселенски събор (трети Константинополски) през 680-681 г. Съборът утвърдил, че Богочовекът има две воли, и че Неговата човешка воля се подчинява на Божествената Му воля. Извън речника: Монофизитство.

Монотелитство (от гр. μόνον θέλημα - "една воля") - еретично учение, появило се през VII в. като продължение на монофизитството и своеобразен "компромис" между монофизитството и православието. Монотелитите вярвали, че Иисус Христос имал две природи - божествена и човешка, но една воля (божествена). Извън речника: Монотелитство.

Молебен - особено богослужение, при което вярващите просят милост и прошка от Господ и Неговите светии или благодарят на Бог и светиите Му за получени благодеяния. Някои молебени са включени в общественото богослужение и се извършват по време на храмовите празници или друго установено време, често едновременно с чина за освещаване на вода. Други молебени се извършват по молба на отделни вярващи в мирно време или при бедствия (война, суша и пр.). Тогава освен в храма, молебени се извършват по домовете, на полето и пр. Понякога към молебените се добавя пеене на акатисти, напр. Акатиста на Спасителя, Богородица или светиите. В чинопоследованието на молебвна влизат 50-ти псалом, канон (от който обикновено се пеят само припевите), четене на Апостола и Евангелието, молитва към светеца, към който е насочен молебена. Чинопоследованието на молебена се съдържа в Требника. Виж Богослужебни книги.

Молитва Господня - молитвата "Отче наш, иже еси на небесах..." (Мат. 6:9-13; Лук. 2:24), която Господ Иисус Христос дал по тяхна молба на Своите ученици като образец за молитва, в която всичко е поучително за нас. Както и Десетте божи заповеди, молитвата се състои се от две отделни части: първата - за Божието, а втората - за човешкото. По този образец са построени почти всички молитви в Стария Завет (повече от 70 молитви, напр.  Бит 32:9-12; 3Ц 3:6-9; 8:23-53; 4Ц 19:15-19; 1Пар 29:10-19; 2Пар 20:6-12; Неем 1:5-11; 9:6-38; Пс 84:2-8; Иер 32:17-25) и в Новия Завет (около десет, напр. Ин 17; Деян 1:24-25; 4:24-30; Еф 3:14-21). Ако молещият се дръзвал още от самото начало да спомене себе си, то това е само с цел особено да подчертае Божието величие и милосърдие и своето нищожество и грехове, напр. в 1Ц 2:1-10; Езд 9:6-15; Пс 16; 83; 85; 101; 137; 142; Дан 9:4-19; Ион 2:2-10; Авв 3:2-19; Ин 11:41-42. Извън речника: Господнята молитва

Молитва Иисусова - кратка молитва към Иисус Христос: "Господи Иисусе Христе, Сыне Божий, помилуй мя грешнаго". Извън речника: Иисусовата молитва.

Молитва на св. Ефрем Сирин - покайната молитва "Господи и Владико живота моего...", съставена от IV век от преп. Ефрем Сирин (Ефрем Сириец). Освен като част от личните молитви, се чете на богослуженията на Великия пост. Извън речника: Молитвата на св. Ефрем Сирин.

Молитвата към светците се насърчава от Православната Църква. Това е така, защото за християните физическата смърт не е окончателна. Тя е славно влизане в рая и след нея християнинът не престава да бъде част от Църквата, нито пък изпада в някакво неопределено полусънно състояние до деня на Страшния съд.

Истинската Църква се състои от всички, които са в Христа – на земята и на небето. Нейният състав не се ограничава само до живите в момента. Умрелите и отишли в рая с Христа са живи и в общение с Бога, покланяйки Му се. Те активно се молят на Бога за всички в Църквата и всъщност – за цялото човечество. Затова се молим на светците, напуснали този живот. Ние търсим техните молитви така, както искаме от живите си приятели-християни да се молят на Бога за нас. Вж. също молитва към светците, общение със светците. Извън речника: Православен молитвослов.

Монтанизъм - раннохристиянска ерес, основана през II век от фригиеца Монтан (Montanus, ок. 150). Монтанистите не вярвали, че с Христа Божественото откровение е завършено и че в Него човечеството е получило пълнотата на откровението. Те вярвали, че откровението ще бъде завършено благодарение на действието на Св. Дух. Монтан отхвърлял църковната йерархия и смятал, че Църквата трябва да се ръководи от особени вдъхновени "пророци" (харизматици). Разпространен първоначално в Мала Азия, монтанизмът се разпространил в Тракия, Картаген, Рим и Южна Галия. След 207 г. Тертулиан също изповядвал учението на Монтан. Монтанистката група, която той основал в Африка съществувала и през V век под името тертулианство. През VI век монтанизмът бил осъден от Църквата. Просъществувал до VIII век. Извън речника: Монтанизъм. Тертулиан.

Преподобни Йоан Мосх (VI-VII век) - византийски монах, известен духовен писател, преподобен. Предполага се че е роден в Дамаск. Подвизавал се в Йерусалим и в Йорданската пустиня. Пътешествувал много по различни манастири заедно със своя ученик Софроний, впоследствие патриарх на Йерусалим. Автор на една от най-ранните агиографически трудове - сборник с разкази за благочестиви хора и подвижници, наричан Лимонар (Духовна ливада) или Синайски патрерих. В различни източници за година на смъртта на преподобния се сочи 620, 622 и 634. Чества се на 11 март.

Мощи, свети мощи (от църковнослав. - прах, мъртво тяло; на гр. λείψανα, на лат. reliquiae) -
1) Тялото на всеки починал, всичко, което е останало от човешкото тяло след смъртта. В чина (порядъка) на погребението в Требника е казано: "…пришед в дом, в нем же мощи усопшего лежат…".
2) Останките от телата на мъчениците и Божиите угодници в какъвто и вид те да са се запазили. Мощите на някои светци са останали нетленни. Църквата благоговейно почита нетленната плът или неизтлелите кости (на цялото тяло или части от него) или прахта и пепелта на светите Божии угодници, като изпълнени с благодат светини, в които е почивал и почива Сам Бог, и които имат дара да творят чудеса. В случаи, когато Бог Сам е свидетелствал за починалия, като го е удостоил с дара на чудотворство преди или след смъртта му, и неговите останки са се запазили нетленни, Църквата канонизира починалия за светец след обективно и подробно изследване на всички свидетелства. Частици от свети мощи се вшиват в св. антиминс.

Мъртво море (Dead Sea)– голямо вътрешно безотточно солено езеро в областта Араба в юго-източната част на Палестина. Дължината му от север към юг е 76 км; ширината - около 16 км; дели се от полуостров Лисан на два басейна; северният басейн е по-дълбок от южния. В него се вливат водите на р. Йордан, но вероятно поради особено силни изпарения, те не се оттичат. Водата му е чиста и прозрачна, но с неприятен, горчив и изключително солен вкус. Поради голямата концентрация на соли и минерали  (около 25%) в Мъртво море няма почти никакви живи същества; бреговете му, осеяни с големи късъци натрий, сяра и др., са мрачни, безплодни и сякаш мъртви. Относителното тегло на водата е толкова високо (1,66), че попадащите във водата органични тела не потъват в нея. На повърхността на морето винаги плават огромни слоеве асфалт, поради което гърците го наричат Асфалтово море. На значително пространство около морето земята е покрита със сол.

В Св. Писание е споменато с различни имена: Солено море, Солено езеро (Бит. 14:3; Чис. 34:12; Втор. 3:17; Иис. Нав. 3:16 и др.), море на равнината (Втор. 3:17, 4:49, Иис. Нав. 3:16), източно море (Йез. 47:18; Йоил 2:20; Зах. 14:8).

На мястото на Мъртво море се намирала плодородната долина Сиддим с градовете Содом и Гомор, Адма, Севоим и Цоар (Бит. 14:3), които “Господ съсипа в гнева Си и яростта Си” (Втор. 29:23). Недалеч от водите на Мъртво море според местното население се намирало и мястото, където жената на Лот се превърнала в солен стълб, поради което арабите го наричат Бahr Lut (Бар Лут, т.е. морето на Лот). Ст. Завет разказва също, че в Солна долина, наричана също Акравим, т.е. скорпионова, Давид, Амасия и Иуда Макавей удържали победа над идумеите (1Пар. 18:12, 1Мак 5:3).

Мъченик - една от категориите светци, които Църквата почита.

Мураториев канон (Мураториев фрагмент; Muratori canon, Muratorian fragment, Muratori Dissert) е най-древният запазен списък на каноничните новозаветни книги с кратки сведения за техните автори. Намерен е от италианския историк Лудовико Антонио Муратори (Ludovico Antonio Muratori, 1672-1750) в ръкопис в библиотека Амброзиана в Милано, където се съхранява и днес (MS J. 101 sup.). След публикуването му през 1740 г., той е наречен на името на откривателя си. Наречен е фрагмент, защото началото и краят на списъка липсва. Представлява препис от анонимен преписвач от VII-VIII в. на латински език. Текстът на списъка свидетелствува, че оригиналът е бил съставен около 170 г. в Рим, защото авторът споменава за управлението на Папа Пий I (ок.142-ок.157) като неодавнашно. Името на съставителя на Мураториевия канон е неизвестно. Някои историци смятат, че негов автор е св. Иполит Римски и поради това оригиналът е бил написан от него на гръцки език.

Мураториевият канон съдържа 85 стиха, написани на латински език. Началото и краят на списъка е загубено. Текстът започва с евангелията на ап.Лука и Йоан, но, несъмнено, в началото на списъка са били представени евангелията на ап.Матей и Марк. Авторът изрично подчертава апостолския произход на Четвероевангелието и неговата боговдъхновеност. В канона са включени Деянията на св. Апостоли, 13 послания на ап. Павел (без Посланието към евреите), три послания, чиито автор не е назован (съдейки по смисъла, това са били посл. Юда и двете послания на ап.Йоан, Апокалипсис от ап.Йоан, Апокалипсис от ап. Петър. Последният е споменат като книга, в която "някои от нас няма да позволят той да бъде четен в храма". Авторът отбелязва, че Книга Премъдрост не е написана от Соломон, а от "приятели на Соломон в негова чест". Като апокрифи са отхвърлени "Пастир" на ап.Ерм и писанията на гностиците. Мураториевият канон дава представа за Новозаветния канон, който е бил признат в края на II век от една от общините в Италия.

Мюсюлманство, ислям (англ. Islam, русс. Мусульманство) – религия, възникнала в Арабия в началото на VII век. Неин основател е Мохамед (Mohammed, рус. Магомет) и поради това се наарича мохамеданство (магометанство, на англ. Mohammedan е стара форма за последовател на исляма – мохамеданин, която не се одобрява от мюсюлманите). Вероучението на исляма е изложено в Корана.

Н

 Навуходоносор - име на няколко вавилонски царе.

Навуходоносор II (Nebuchadnezzar II, Nabucco) - халдейски цар от X Нововавилонска (халдейска) династия, царувал от 605 до 562 г. пр. Р.Хр.; син на Набопаласар (626-605 пр.Хр.) и баща на Амел-Мардук (562-560 пр.Хр.); един от най-знаменитите завоеватели в историята, покорил Сирия, Персия и Египет и отвел в плен иудеите. 

Навуходоносор II разбил войските на египетския фараон Нехао и сложил край на египетското могъщество в Азия (Иерем. 45:2; 4Цар. 24:7). Три пъти Навуходоносор завладял и Йерусалим. През 598 г. той завладял Йерусалим, разрушил храма, построен от Соломон и отнесъл във Вавилон части от храмовата посуда. Взел в плен и повече от три хиляди юдеи - предимно красиви и талантливи младежи от знатен род, сред които и св.пр. Даниил. При второто завладяване в плен бил взет и св.пр. Йезекиил, а през третото опустошаване на Йерусалим (598 г.), взел в плен и цар Седекий (2Паралип. 36:6). Третото разрушаване на Иерусалим от Навуходоносор е описано подробно в житието на свети пророк Йеремия. Юдейското царство било превърнато във вавилонска провинция. Виж също: Житие на св.пр. Данаил. Св.пр. Йезекиил. Св.пр. Йеремия.

Назаряни - християни от юдейски произход, които спазвали Старозаветння Закон, без да изискват това от християните от езически произход.

Назарянин - така юдеите наричали Иисуса Христа, като с това искали да подчертаят Неговия произход от незначителния и дори презиран от юдеите галилейски град Назарет.

Назорей, назореи (Чис. 6:2,4,5,6,8,9,12,13,18-21; Съд. 13:5; 16:17; Ам. 2:11) - на евр. "отделен, отлъчен" – особена група на посветили се изцяло на Бог евреи (мъже или жени), дали доброволен обет за назорейство: да не пият вино и други опияняващи напитки, да не постригват косите си, да избягват всяко осквернение, вкл. да не се доближават до мъртво тяло и да не присъстват на погребения (Числ. 6:2). Обетът процъфтявал особено по времето на съдиите. Бил даван за осем дни, за месец или за цял живот. Когато срокът на обета свършел, назореите принасяли в храма предписаните в Мойсеевия закон приношения и жертви, а свещеникът отрязвал част от косите им и ги изгарял на жертвеника, чрез което назореят се освобождавал от своя обет. Някои назореи били посвещавани на Бога от родителите си за цял живот, такива били например Самсон, пророк Самуил и св. Йоан Кръстител (Съд. 13:4-5, Лук. 1:15, 1Цар. 1:11). Назореите били пример за самоотверженост и свят живот (Амос. 2:11-12). Подобен на назорейството обет дал в Коринт св. ап. Павел; той остригал главата си (Деян 18:18), но изпълнил изцяло обета си чак като пристигнал в Йерусалим, както назореите, пребиваващи извън Палестина правели. Св. Йоан Дамаскин определя назорейството като една от тринадесетте ереси сред християните, тъй като те изповядвали Иисуса Христа като Божий Син, но във всичко живеели по Мойсеевия закон. В назорейството може да се види прототип на съвременното монашество. Виж също есеи, фарисеи.

Назарет - град в (тогава) езическата Галилея, в който Бог чрез Архангел Гавриил благовестил на Пречистата Дева раждането на Спасителя, и в който Той прекарал детстките и юношеските си години, поради което е наричан Назарянин. В околностите на Назарет е планината Тавор, на която Господ извършил славното Си Преображение, а на изток от града е Кана Галилейска. През 352 г. по поръка на св. Константин Велики в Назарет била построена базилика, която била разрушена от кръстоносците и повторно изградена. През 1263 г. ордите на египетския султан Бибарс избили християните в града и унищожили всичките християнски храмове. Те били възсттановени наново чак през XVIII век. В наши дни Долният (историческият) Назарет е населен с около 30% араби - християни с различна вероизповед, а Горният Назарет, който постепенно се слива с древния Назарет, е населен с евреи. Виж също: Йерусалим, Витлеем.

Нантски едикт – указ на френския крал Анри IV от 1598 г., утвърдил законодателно правото на протестантско вероизповедание в католическите държави.

Наос - главно помещение в православния храм, предназначено за богомолците.

Нартекс, нартика - виж притвор.

Нафора (или antidor - "вместо дар", в смисъл "вместо причастие") – благословена и осветена част от просфората, която свещеникът дава в края на Св. Литургия на тези, които не са се готвили за св. Причастие (и не са се причастили) - за духовно и телесно здраве и за да не останат те без евхаристийно участие в литургията. Вместо Светия дар - Причастието на богомолците се дават всичките частици осветен хляб, останали от просфората след внимателното изрязване от свещеника на Агнеца. В руската практика вместо една просфора се използват пет по-малки богослужебни хлебчета.

Небесно царство - виж Царство, Царство Небесно

Незнание, невежество - за християнина понятие с нравствен, а не интелектуален (т.е. неосведоменост) смисъл. Незнанието може донякъде да оневини греховете, които произтичат от него, но може да бъде и престъпно, когато е свързано с коравосърдечие или когато е умишлено. С тази дума се характеризира положението на хората, до които не е достигнало божието Откровение.

Неканонични книги на Св. Писание, виж Библия.

Неокесария - град в  в Северна Мала Азия, обл. Кападокия (днес гр. Никсар), знаменит със своята красота столица на провинцията Понт Полемониак. Родно място на св. Григорий Чудотворец. Градът е известен най-вече с проведения там през 315 г. църковен събор. Виж също: Филаделфия. Извън речника: Кападокия. Св. Григорий Неокесарийски

Неопитагорейство - философско течение (I в.пр.Хр.), което искало да обнови учението на питагорейците. Изхождало от своеобразна монистично-дуалистична представа за произхода на света.

Неоплатонизъм - езическо философско-мистическо учение, оформило се към средата на III век. Прави опит да се създаде философска система, като се заимстват идеи от епикурейството, стоицизма и мистически елементи от философията на Платон.

Нерон - император на Римската империя от 54-68 г., наследил Клавдий, пръв гонител на Християнската църква и един от най-жестоките римски императори. Наследен от Веспасиан Флавий. Набедил християните за страшния пожар в Рим (64—65) започнал гонения, които взели чудовищни форми; изтезанията били придружени със страшни подигравки и мъчения: обличали християните в зверски кожи и насъсквали срещу тях кучета, хвърляли ги в река Тибър, разпъвали ги на кръст, обливали ги със запалителни вещества и ги запалвали да горят вместо факли в градините на Нерон. Жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел.

Несторий (V в.) - еретик, бивш архиепископ на Константинопол, организирал повсеместно гонение на арианите. В учението си отричал свръхестественото рождение на Христа. Наричал Пресветата Дева Христородица, а не Богородица. Настоявал, че Дева Мария е родила просто човек, в когото в момента на зачатието Му се съединил Бог Слово чрез Своята благодат и обитавал в него като в храм.

Несторианство - ерес, по името на Несторий. Негови предшественици в лъжеучението били Диодор, учител от Антиохийската богословска школа и Теодор, Монсуетски епископ (+429 г.), чийто ученик бил Несторий. Така ереста излязла от Антиохийската школа. Теодор Мопсуетски учил за "съприкосновението" на двете природи в Христа, а не тяхното съединение при зачатието на Бог Слово. Еретиците наричали Пресветата Дева Мария Христородица, а не Богородица. Ереста е осъдена на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) заедно с пелагианството. Несторий бил изгонен, а последователите му избягали в Иран, Средна Азия и Китай. През 499 г. успяли да свикат свой събор в Селевкия и организирали своя църква със свои архиереи. Извън речника: Несторианство.

Нетварна Светлина (актистон Фос) - Божия енергия, вечна слава на Божеството, която е наблюдавана много пъти като Светлина. Нарича се Нетварна Светлина, тъй като е несътворена, но е сияние на Божествената природа. Виж също исихазъм, обожение.

Нечестив - понятие, което може да означава просто сбъркал или съгрешил, но по-често се отнася за преднамерено зло или лукавство. Това понятие говори за "извратен ум", който властва над душата и е внушен от Сатаната. В цялото Свещено писание се подчертава сигурността, че нечестивите в крайна сметка ще бъдат наказани.

Низвергване - отнемане на духовен сан при тежко провинение било в областта на вярата, било в областта на църковната дисциплина.

Низибия (Низибида, Нисивия) - град на брега на р. Ефрат, в провинцията Мигдония в Месопотамия, недалеч от границата с Персия. Основан от цар Санатруг, родственик на цар Авгар. Бил голям и многолюден град. Епископска катедра от ранните години на християнството, в който светителствал и роденият в Низибия Св. Яков Низибийски.

Никея - древен град в малоазиатката провинция Витиния (днес гр. Изник). Някога богат и цветущ, а днес беден и слабо населен. Никея се ползвала с особено внимание от римските, а по-късно и от византийските императори. Никейската митрополитска катедра била считана за една от най-видните. През VII в. епископ на Никея бил св. Теофан Начертани. През ХIII век, когато Цариград е бил превзет и държан от латинците Никея е била столица на византийската империя, наречена Никейска. Градът е получил важно значение и известност в живота и историята на св. Църква с това, че в него са заседавали два вселенски събора - Първият (325 г.) и Седмият Вселенски събори (787 г.).

Св. Никифор Цариградски († 828) - светец, патриарх на Константинопол, защитил православното иконопочитание, заради което бил изпратен на заточение. Паметта му се чества на 13 март. Извън речника: Св. Никифор Изповедник

Светител Николай (Велимирович), архиепископ Жички и Охридски (1881-1956) - проникновен православен богослов и философ, възродил монашеския живот и народното благочестие в Сърбия, иерей на Сръбската православна църква, един от светилниците на Църквата, с право наречен "Сръбският Златоуст", духовен наставник на св. Йоан Шанхайски и на св. Юстин (Попович). След Втората световна война интерниран от нацистите в концентрационния лагер Дахау, а по време на комунистическия режим на Тито оглавил Сръбската църква в емиграция. Извън речника: Св. Николай (Велимирович).

Никомидия (или Никомедия, днес Измид, Izmit или Kocaeli) - древен град в северозападната част на Мала Азия, на брега на Мраморно море. Основан през 712 г. пр.Хр. с името Астакос или Олвия. Разрушен и отново издигнат през 264 г. преди Р.Хр. от витинския цар Никомед I. По време на витинските царе била един от най-важните градове в Мала Азия, бил много благоустроен и цветущ град, за което разказва и Плиний Младши.

През 74 г. пр.Хр. бил превзет от римляните и станал столица на провинция Витиния. Св. Прокор, спътникът на ап. Петър, бил поставен от него за първи епископ на града. Многократно опожарявана от набези на варварите и от земетресения, Никомидия бързо била възстановявана, благодарение на щедрите помощи на римските императори, които й дали права на римска колония.

През 286 г. император Диоклетиан въвел тетрархията (четиривластието), и направил Никомидия източна столица на Римската империя. От неговите гонения са пострадали много свети мъченици. Никомидия продължила да бъде най-важният град в империята, а от 324 г. в продължение на шест години била столица на св. Константин Велики, който построил много християнски храмове и дворци. Никомидия продължила да бъде крупен културен, търговски и занаятчийски център дори след като св. Константин провъзгласил гр. Византия - по-късно Константинопол за столица на Византийската империя. Никомидия се прославила и с хилядите мъченици за вярата, заточени или загинали тук. Извън речника: Св. дякониса Олимпиада (405). Никомидийските епископи свв. Теопемт (III) и Антим († 303) и Константинополският епископ Евсевий Никомедийски († 338-341). Светите мъченици Кодрат, Саторин и Руфин († ок. 250), Теона (III), Ермолай, Ермип и Ермократ († 305), св. Трофим (ок. 305), Вавила († ок. 311), Св. 20.000 мъченици, изгорени в Никомидия († 302) и св. 3628 мъченици в Никомидия и Св. преподобни Теофилакт Изповедник († ок. 832).

През 1337 г. турците завладели Никомидия, разрушили градските стени и избили голяма част от населението. Днес в турския град Измид все още са запазени останки от древния град.

Патриарх Никон (1605-81) - руски патриарх (1652-67; светско име: Никита Минов). През 1653-56 провел църковни реформи (унификация на култа и др.), които довели до разкол в руската църква и появата на старообредничеството (старообрядството). След опит да издигне църковната власт над светската бил отстранен от патриаршеския престол.

Св. Нил Синайски - преподобен (монах-светец), ученик на св. Йоан Златоуст, починал около 450 година. Оставил голямо наследство, в т.ч. писма, слова, аскетически писания и други, някои от които са включени в сборниците "Добротолюбие". Виж също: Синай. Хорив. Извън речника: Св. Нил Синайски.

Нимб (от лат. Nimbus - облак) - стилизирано изображение на сияние около главата във вид на светлинен кръг, чрез които чрез средствата на живописта символично се изразява духовната слава и светостта на Христос, Пресвета Богородица и светиите. В нимба на Спасителя често се изрисува Кръст, а в него (или извън нимба) са изписани буквите o,w,n, които представляват гръцката дума "(вечно) Съществуващият", с които Бог нарекъл Сам Себе си пред Мойсей изсред неизгарящата къпина (Изх. 3:14).

Ниневия (Бит 10:11; Ис 37:37; Ион 1:2; 3:2-7,10; 4:11; Наум 1:1,8; 2:8; 3:7; Соф 2:13; Мат 12:41; Лк 11:30,32) - един от най-многобройните и най-богатите градове в древността, разположен на левия бряг в горното течение на р. Тигър в Месопотамия. Възникнала след построяването на Вавилон и процъфтявала много векове. За пръв път е спомената в Библията в Книга Битие 10:11. В  Библейските времена Ниневия била главен град на Асирийското царство, с които евреите били често във враждебни отношения. Според Страбон и Херодот Ниневия бил огромен град (около 480 стадия (около 100 км) в окръжност - нещо, което съответства напълно на библейското определение за града в книгата на пр. Йона за тридневен път (3:3), тъй като един ден път за източните народи съответствувал на наши 25-30 версти). Била укрепена със високи и много широки стени и 1500 отбранителни кули.

Пророк Наум и пророк Йона изобличавали пороците и нечестието на асиряните и предсказали нейното падане. Оръдие на гнева против Асирия станал Вавилонският цар Набополасар (баща на Навуходоносор), който в съюз с Мидийския цар Киаксар през 612 пр.Хр. разрушил Ниневия така, че от нея не останали следи – до средата на XIX в., когато отново била локализирана и при разкопки били открити древни културни пластове и останки от великолепни култови здания и дворци, украсени с множество крилати бикове.

"Нищи духом" - смирени, лишени от греховна духовна гордост. Хора, които имат духовното убеждение, че сам нищо не притежава, а има само това, което Бог му дарува; че без Божията помощ и благодат не може да направи сам нищо добро. Затова, имайки съзнанието че е нищо, нищият духом прибягва винаги към Божието милосърдие. Св. Иоан Златоуст нарича духовната нищета смиреномъдрие. На нищите духом Господ обещава Небесното царство (Мат.5:1-3). В настоящия живот Царството им принадлежи вътрешно - чрез вярата и надеждата, а в бъдещия живот - съвършено, посредством участието във вечното блаженство.

Нов Завет - свещените библейски книги, писани след Христа от Неговите ученици и апостоли.

Новото раждане е получаване на нов живот; чрез него влизаме в Божието Царство и Христовата Църква. Христос казва: "Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие" (Иоан. 3:5). От самото начало Църквата учи, че "вода" тук означава кръщелна вода, а "Духът" е Светият Дух. Новото раждане става по време на Кръщението, където умираме с Христа, погребваме се с Него и възкръсваме с Него в новия живот, съединявайки се с Неговото прославено човечество. Библията и историята на Църквата не потвърждават съвременната идея, присъща на някои религиозни учения, че новото раждане е религиозен опит, откъснат от тайнството Кръщение.

Ноев ковчег - ковчегът, в който Ной и членовете на семейството му заедно с по един чифт от всички животни се спасил през време на Потопа.

Номоканон (гр. Νομοκανών "закон-правило") - византийски сборници с църковни правила и императорски укази, отнасящи се до църквата, съставени през VI-VII век и впоследствие допълвани. Най-древният сборник се приписва на Йоан III Схоластик - Константинополски  патриарх от 565 до 577 г. Св. патриарх Фотий е един от тези, които допълвали сборника (този Номоканон не е запазен). "Номоканон на св. Сава Сръбски"  е първият подобен сръбски писмен сборник, Една от редакциите на "Номоканона" станала за основа на древноруската "Кормчей книги" (XIII в.) – основно ръководство по православно църковно право в Русия.

О

Обетована земя (Бит 15:18, Изх 33:1 и др.)
1) В общ смисъл – благодатно място, нещо далечно, но желано.
2) В тесен смисъл Ханаанската земя (древна Палестина), която Господ Бог обещал в наследство на Авраам, Исаак и Яков ("И рече Господ (на Моисея): видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му и отивам да го избавя от ръцете на египтяни и да го изведа от тая земя (и да го въведа) в земя добра и пространна, дето тече мед и мляко, в земята на хананейци, хетейци, аморейци, ферезейци, (гергесейци) евейци и иевусейци", Изх. 3:7-8). След чудесното избавление на израилтяните от египетско робство Ханаанската земя била с Божия помощ извоювана от езическите племена. Обетованата земя била изключително плодородна (в нея "тече мед и мляко") и с достатъчно напояване земеделският труд бил възнаграждавал щедро. Наречена е Обетована земя (Обещана земя) от св.ап. Павел (Евр. 11:9). Виж също Хананейци.

Обожение (гр. тѓосис, теосис) - всецялото изпълване на човешкото естество с благодатта на Св. Дух, приобщаването му чрез нея към Божественото естество, при което човекът става бог по благодат (срв. Пс. 81:6; Иоан 10:34), а също така всичко в него - неговият дух, ум, душа, съвест и воля стават боголики и богоносни. Обожението е причастност към нетварната обожаваща Божия благодат; то се отъждествява и е свързано със съзерцанието на Нетварната Светлина. При това съвместно действие на Бога и човека Бог е действащият, а човекът е съдействащият. Учението за обожението се съдържа още у св. Ириней Лионски и св. Атанасий Велики ("[Словото] се въчовековечило, за да се обожим"). То е основа на учението на св. Григорий Богослов и след него се превръща в сърцевина на религиозния живот на християнския Изток, и идея, около която се връщат основните въпроси на догматиката, етиката и мистиката. Християнските богослови изразяват тайната на обожението и с думите охристовяване, обогочовечаване, отроичаване, богодух, богоум, богодуша, богосъвест, боговоля. Виж също исихазъм. Извън речника: Обожението като цел на човешкия живот.

Обреди - свещенодействия, при които по потребност (по требование, треби) на един или няколко вярващи чрез молитви се измолва укрепване на вярата, милост, помощ и закрила от Бога. Обреди са: водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие, различни пострижения, освещаванията на домовете и др. Друг вид свещенодействия са св. Тайнства, при които по необясним за нас начин получаваме Божията благодат като невидим дар на Светия Дух. .

Обрязване - юдейски обичай, който се извършвал над бебета от мъжки пол на осмия ден след раждането, когато се давало и името на новороденото. Извън речника: Обрезание Господне.

Обскурантизъм (obscurantism, от лат. obscurans - "затъмняващ") - крайно враждебно отношение към просветата, науката и прогреса изобщо; ретроградност, реакционност, мракобесие. Извън речника: Обскурантизъм.

Общение със светците. Когато християните умрат, те все пак остават неразделна част от Църквата, от Тялото Христово. Те са живи в Бога и "написани на небесата" (Евр. 12:23). Те служат на Бога и обитават небесните Му селения. В Св. Евхаристия пристъпваме към "града на живия Бог" и се присъединяваме към светците в богослужението си (Евр. 12:22). Те са онзи "голям облак свидетели", който ни заобикаля и ние се стараем да им подражаваме в "предстоящото ни поприще". Отхвърлянето или пренебрегването на общението със светците е отричане, че ония, които са умрели в Христа, са винаги част от светата Му Църква. Виж също: Молитва към светците.

Oглашен, оглашени (англ. Catechumen) – 1) хора, запознати с учението на Църквата, които се подготвят да приемат Св. Кръщение и да влязат в Нея; 2) каещи се, отлъчени за тежки грехове от Св. Причастие.

За разлика от верните, оглашените участват само в първата част на Св. Литургия, наречена Литургия на оглашените. Те (все още) нямат право да вземат участие в тайнството св. Евхаристия, извършвано във втората, същинската част на Св. Литургия (наричана Литургия на верните), и поради това се приканват да напуснат храма с възгласа "Двери, двери...". За разлика от днешната практика, в древната Църква това изискване е било стриктно спазвано. Виж също: Литургия на оглашените. Извън речника: Божествена Литургия от св. Иоан Златоуст.

Одигитрия (гр. Οδηγήτρια, Hodеgеtria; Пътеводителка, Путеводительница, "The Wayshower") - един от най-древните и най-разпространените начини на изобразяване на Пресвета Богородица с Младенеца в християнския свят. Някои от най-почитаните икони от този тип се приписват на четката на св. ап. Лука. Виж също: иконография, "Елеуса" ("Умиление"), "Утоли моя печали". Извън речника: Одигитрия.

Ойкумене - виж икумена.

"Окръжно послание на Източните патриарси" или "Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за православната вяра" от 1723 год. За православните християни то има безспорен авторитет по въпросите на вероучението. Извън речника: Послание на източните патриарси.

"Окръжно послание на едната, света, съборна (католическа) и апостолска Църква до всички православни християни" - послание, утвърдено на 6 май 1848 г. (по времето на Антим VІ Константинополски) в отговор на енцикликата на папа Пий ІХ от 6 януари 1848 г. с обръщение към източните християни.

Октоих (Осмогласник) - богослужебна книга, която съдържа църковните служби за всеки ден от седмичния кръг и всеки от осемте гласа. Извън речника: Що е "Октоих"?

Окултизъм (от лат. occulus - таен, скрит) - мистическо учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани "посветени" хора, например теософи, дъновисти, рейки и др. Окултизмът не се изповядва от нито една религия, но събира в себе си всяка мистика, която присъства във всяко течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на мъртви), сатанизмът, полтъргейст, астрологията, НЛО, теософията на Блаватска и Рьорих, антропософията, "руският" космизъм, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, "народно" лечителство, нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с "висшия разум", включване към "космически енергии", парапсихология, йога и други източни култове, медитация и др.

Свещеното Писание не отрича съществуването на такива явления, но ги обяснява с осъществяване на контакт със сатанинските "поднебесни духове на злобата" (с бесове). Св. Писание категорично забранява окултните "практики" и всяко гибелно за човешката душа общуване с падналите духове, наричайки окултизма безбожие. Извън речника: Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения.

Олтар - 1) В античната религия място за жертвоприношение, по-късно - камъкът, върху който се принася жертвата.
2) Основната, източна част на православния храм, където духовенството извършва свещенодействия. В раннохристиянските времена така са наричали масата, на която са приготвяли Причастието. В съвременните православни храмове олтарът е отделен от останалата част на храма посредством иконостас и под олтар се разбира цялата част на храма зад иконостаса.

Омилетика (от гр. homileo - да общуваш, да събеседваш с някого; българската и славянската дума "проповед" произхожда от славянската дума "ведение", обозначаваща знание за важните (свещените) предмети. Произлиза от корена "вед", от който са съставени думите "заповед", "съвест", имащи отношение към вътрешния живот на човека, а също така и към проповедничеството). Омилетиката е дял от богословието, посветен на подготовката и произнасянето на проповед. Проповедта пък е възвещаване на истината за Господ Иисус Христос и призив към спасение чрез Словото. Омилетиката използва принципите на риториката, приложими към пастирската проповед. Темите на проповедите са най-често заимствувани от Св. Писание, а самите проповеди биват по характера си вероучителни и нравствени, огласителни и пастирски (насочени съответно към невярващите и вярващите), тематични и текстуални, обяснителни и такива, които се произнасят при особени случаи. Христос също е проповядвал и проповедите Му бяха насочени както към невярващите (напр. Марк. 16:15), така и към вече повярвалите (напр. Иоан 14:16). Той заръчал това и на апостолите Си. Най-ранната форма на проповед станали омилиите (homilies), които произнасяли неизкушените в ораторското изкуство презвитери.

Омофор (от гр. – който се носи на плещите) – принадлежност на богослужебното облачение на архиерея. Представлява дълга и широка лента с изобразени на нея кръстове, която епископът поставя върху раменете си върху всички останали свещенически одежди. Изобразява символично благодатните дарове на архиерея като свещенослужител, поради което архиереят може да свещенодейства без епитрахил само при изключително крайни обстоятелства. Омофорът е знак на архиерейския (епископския) сан, така както орарът е за дякона и епитрахилът – за свещеника.

Оправдание е дума, използвана в Светото Писание, за да означи, че в Христа сме простени и действително сме станали праведни. Оправданието не е еднократно, веднъж завинаги извършено Божие действие, гарантиращо ни вечно спасение, без значение колко покварен живот би водил човек след него, нито пък е юридическа декларация, с която грешникът се обявява за праведник. То е жива, динамична, ежедневна реалност за този, който следва Христа. Християнинът активно се стреми към праведен живот в благодатта и силата на Бога, дадена на всички, които вярват в Него.

Орар - принадлежност към богослужебното облачение на дяконa и иподякона. Представлява дълга и широка лента от същата материя като  стихарa, която дяконът носи на лявото си рамо. Орарът символизира ангелските крила и Божията благодат, която дяконът е получил с Тайнството свещенство. Затова на него са изписани понякога думите на ангелското славословие: "Свят, свят, свят Господ Саваот..." Орарът на архидяконите и протодяконите е по-дълъг и се препасва под дясната мишница. Орарът е знак на дяконския сан, така както епитрахилът е за свещеника и омофорът – за архиерея. Без съответните за служението им одежди, свещенослужителят може да извършва богослужебни действия само при крайно изключителни обстоятелства.

Орден (лат.) - монашеска общност в Римокатолическата църква, която се ръководи от определен устав и преследва конкретни цели.

Ориген (Origenes) (около 185-254) - богослов, ученик на Климент Александрийски, представител на Александрийската школа, блестящ педагог и плодовит писател, дал мощен импулс за развитието на богословието в древната църква. Ориген пръв направил опит да установи оригиналния текст на Стария Завет. Съчинения "За началата", "Срещу Целз" (8 книги) и др. Създал своя философско-богословска теория, обявена за еретична. Произведенията му били изгорени през 543 г. при император Юстиниан I, и Ориген бил осъден съборно на Петия вселенски събор (553 г.). Извън речника: Ориген.

Орос (гр.) - определение, наредба, заповед.

Ортодоксален (гр.) - православен.

Орфизъм - езическо митологично учение.

Освещаване означава да бъдеш отделен и посветен на служба на Бога. То придава особен статус на ония, които са Божии. Освещавали са се свещеници "Ето що трябва да извършиш над тях, за да ги посветиш за Мои свещеници..." (Исх 29:1), скинията и жертвенника (Изх 29:44; 40:9), Соломоновия храм (3Царе 8:63), втория храм (Езд 6:16), Иерусалимската стена (Неем 12.27). Посвещаването на левитите в служене е наречено очистване (Чис 8.6-22). Бог е осветил седмия ден (Бит 2.3), всяко първородно (от мъжки пол) от "човек до добитък" (Изх 13:2). "Моисей взе помазен елей и помаза скинията и всички неща, що бяха в нея, и ги освети; поръси с него жертвеника седем пъти и помаза жертвеника и всичките му принадлежности, и умивалника и подножника му, за да ги освети. И изля (Моисей) от помазния елей върху главата на Аарона и го помаза, за да го освети" (Лев. 8:10-12).
"Отец освети и прати в света" също Своя Син Иисус Христос (Иоан 10:36). Неговата воля е и ние да ес осветим: "Тази е волята Божия: да бъдете осветени" (1Сол. 4:3); "А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа" (1Сол. 5:23).

Освещаването е процес на очистване и постигане на святост чрез Христа в Светия Дух. Призвани сме да бъдем светци и да растем в Бога. Веднъж получили Светия Дух, ние активно участваме в освещаването; сътрудничим на Бога и сме Негови съработници, за да Го познаем, ставайки по благодат това, което Той е по природа.

Осмогласник - виж Октоих.

Отпуст - кратко молитвословие, което свещеникът произнася на края на богослужението.

"Отче наш..." виж Господня молитва.

Офити (гр. "змиевидни") - сектанти от II в., които приемали змията като символ на Иисуса Христа.

Бхагван Шри Раджниш (Ошо) - съвременен индийски философ, мислител, религиозен писател и световноизвестен гуру (т.е. "духовен" учител). Съблазнява неопитни, доверчиви интелигенти, особено младежта, с "оригинално и необичайно интересно" тълкуване на евангелските притчи; с гарантирана помощ в задълбоченото изучаване на всяка религия; с обещанието за бързи "духовни" успехи, пълно и окончателно "просветляване" и така нататък.

П

Св. апостол Павел, наричан "Апостол на езичниците" заради проповедническите му трудове, чрез които проповядвал  Евангелието от Азия до Рим и, дори, според преданието, до Испания и Британия. Извън речника: Св. апостол Павел

Павел Самосатски (Paul of Samosata, наречен така по мястото на рождението си) -  антиохийски епископ, който учил неправилно за тайнството на Пресветата Троица. Той вярвал, че Бог Син и Св. Дух присъстват у Бог Отец така, както умът и силата (разумът и духа) у човека. Той смятал Христос за човек, изпълнен със Светия Дух и Божествената мъдрост. Затова Павел забранил в Антиохийската църква да се пеят стихове в чест на Иисус Христос като Бог, и да се кръщава в Негово Име. Последователите на тази ерес се наричат патрипасиани (Patripassianism), защото като не отделят Божиите Лица те приписват въплъщението и страданията на Бог Отец. Виж също Савелий, савелианство.

Павликянство - еретично религиозно движение, възникнало през VII в. в Армения, разпространило се през VIII век в Сирия и Византия и по-късно проникнало и в нашите земи (в Тракия през X век). Имало за идеал раннохристиянските общини с пълно социално и имуществено равенство, но се придържало към дуализма и отричало редица основни верови истини (тайнствата, йерархията и др). Последователите му - павликяните - са били подлагани на гонения от държавната власт.

Паганизъм (лат.) - синоним на езичество.

Паднали ангели - Основавайки се на Св Писание, Православната Църква учи, че Бог е сътворил многобройни безплътни разумни същества, наречени ангели (на гръцки "вестител", на евр. "малахия"), притежаващи несравнимо по-големи духовни сили и способности от човека. По незнаен за нас начин най-висшият от Ангелите се възгордял и разбунтувал срещу Бога, за което бил низвергнат (повален) от небето. Заедно с него паднали в гордост и противене на Бога и една трета от другите Ангели. В голямото си озлобление против Създателя те се утвърдили така дълбоко в злината, че вече не могат да се разкаят. Те изпълват въздушното пространство, заради което св. апостол ги нарича "поднебесни духове на злобата". От Ангели те станали тъмни и гнусни демони - дяволи или бесове. Заради враждата им срещу Бога и човеците те ще бъдат наказани - след Второто пришествие на Христа (парусия) съдбата им е да отидат "в огън вечен". Бог да им запрети и да ни защитава от действието на падналите ангели.

Св. Паисий Величковски - велик молдовски старец, възстановител на монашеските предания и инициатор на старчеството в Русия. Роден в Полтава през 1722 година, още тринадесетгодишен Паисий постъпил в Любицкия манастир на Днепър, след това живял в Медведковската обител, в Киевската лавра, три години живял в молдовските скитове, където негови ръководители били богомъдрите старци Михаил и схимонах Онуфрий. "От тях отецът разбра - казва древният животописец на Паисий - какво е истинското послушание, от което се ражда истинското смирение, умъртвява се собствената воля и разсъждение и всичко, което е от този свят, което е начало и нескончаем край на истинското монашеско дело." Своето подвижническо и послушническо образование Паисий завършил на Атон. Завърнал се във Влахия, той основал общежителния манастир в Дрогомирна, където "с много трудове и сълзи обнови древния монашески единодушен чин", като немалко се потрудил и върху превеждането на Свети отци подвижници. Паисий починал като игумен на манастира в Нямц през 1794 г. на възраст седемдесет и две години. В основата на манастирския живот Паисий поставил старчеството. За ХIХ век Величковски бил същото, каквото преподобният Сергий за ХV столетие. Той успешено насаждал истинското монашество, което се появило някога в Русия от Изток заедно с християнството, но започнало да запада по времето на реалистично-практическата Петрова епоха. В Козелската Оптинска пустиня, както е известно, старчеството било благоустроено от старец Леонид, духовен син и приятел на ученика на отец Паисий Величковски - схимонах Теодор, през тридесетте години на нашия век. След Леонид († 1841 г.) старци били споменатите Макарий († 1860 г.) и Амвросий, починал неотдавна (през 1891 г.).

Св. Паладий Еленополски - преподобен, епископ на Еленополис във Витиния, автор на "Лавсаик. Животопис на светите отци" - един от най-важните писмени паметници и исторически документи за общохристиянското и особено за монашеското благочестие през IV-V век. Извън речника: Св. Паладий Еленополски. Лавсаик.

Палама, Св. Григорий Палама (1296—1359) - виж Св. Григорий Палама.

Палестина (от гръцки "страна на филистимляните"). Общо наименование на земята на евреите (Бит. 40:15), наричана също земя Господня (Ос. 9:3), света земя (Зах. 2:12), Израилева земя (Йез. 7:2), Обетована земя (Евр. 11:9). Първоначално Палестина е била разделена на 12 части на двадесетте Израилеви колена, които по времето на св. пророк и съдия Самуил били едно царство, чийто цар бил Саул, което е просъществувало почти век и половина, след което е било разделено на две: Юдейско (разрушено по-късно от асиряните) и Израилско царство (разрушено по-късно от вавилонците). След Вавилонския плен Юдея е разделена на малки части под персийско господство. Около времето на земния живот на Господ Иисус Христос Палестина е била разделена на четири части: Галилея, Самария, Юдея и Пирея. През последвалото римско владичество Палестина е разделена на три части: първа Палестина (Юдея и Самария), втора Палестина (Галилея) и трета Палестина (Перея и Идумея), които били под Сирийска зависимост. От 637 г. пр.Хр. и до днес Сирия е подвластна на мюсюлмани. Днешното население на Палестина се състои от араби, турци, египтяни, арменци и християни от различни народи и изповедания. Израил.

Панихида (oт гр. всенощно) - заупокойно богослужение, на което се извършва помен и молитва за починалите. 1) Като църковна служба за помен на новопредставил се покойник понихидата е треба, която се извършва по молба на близките на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден, както и на три месеца, половин година, девет месеца и на година от смъртта му. Извършва се както в храма, така и на гробищата. 2) Освен частните панихиди, Църквата е установила и дни за общ помен (съботните дни срещу Неделя Месопустна, Петдесетница и Архангеловден). Чинът на панихидата се състои от благословение, Псалом 90, Велика ектения, тропари и канони за покойниците, "Отче наш", тропари, ектении, иерейски молитви и отпуст. Виж също: църковни празници. Извън речника: Задушница.

Пантеизъм - религиозно-философско учение за произхода на света, което утвърждава сливането, тъждествеността на Бога със света (природата) в една или друга форма. При пантеизма Бог се възприема не като духовно лично Същество - всемогъща Личност, а като някаква свръхестествена сила, съществуваща във всички природни обекти. Появата на нашия свят се разглежда като резултат от саморазкриването или еманацията на Божеството. Тъй като пантеистът отъждествява Бог с природата и за него всичко е Бог, на практика мислителите-пантеисти обожествяват самата природа, считайки че Божествената сила е някак разлята в природата, и по този начин присъства и в самия човек. Към пантеистичния възглед се придържат източните учения - индуизъм, брахманизъм, даоизъм и други.

Пантен (II в.) – гръцки философ, първият известен днес представител на православното християнство в Египет и първи християнин сред елинските философи в Египет. Родом от Сицилия, живял в Александрия, която тогава била огнище на гностицизма. Около 179 г. Пантен преобразувал в християнска богословска школа Александрийското огласително училище (основано по предание от св. апостол и евангелист Марк). Тук били създадени древните традиции на Александрийското богословие, продължени от учениците и приемници на Пантен Климент Александрийски и Ориген.

Пантеон (гр.) - в гръко-римския свят - храм, посветен на всички богове; съвкупност от всички богове в някоя политеистична религия.

Папа (от гр. дума “παππάς” - отец) - титул, който до края на V век се употребявал като почетно наименование на епископите, след това се отнасял предимно към римския архиепископ, а от 1075 г. - изключително към римския, като върховен глава на цялата Западна църква. Макар Вселенската Църква да не давала особени преимущества на римския папа, всички духовни лица в католическия свят били задължени безусловно да се подчиняват на волята му.

Папоцезаризъм (папо-цезаризъм) - политическа доктрина на папския престол, според която папата доминира над "цезаря". Неин антипод е византийската доктрина за "цезаропапизма".

Папска държава - виж Ватикана.

Параклис (гр. утешение) - молебен канон, посветен на Богородица, който се пее и чете от вярващите по време на духовна скръб. Богородичен параклис се отслужва на вечерните служби по време на Богородичния пост.

Паримия (гр. - притча; пословица, поговорка) - четиво от Стария или Новия Завет (предимно от Стария), което съдържа пророчества за празнуваното събитие и се чете при богослужение, главно през Великия пост.  Броят на паримиите е различен при различните богослужения и варира от 1 до 8 паримии. Сборник от такива четива се нарича Паримейник.

Парусия (гр. παρουσία) - тържествено шествие; тържествено архиерейско богослужение; в Новия Завет - понятие, обозначаващо Второто пришествие на Господ Иисус Христос, когато Той в слава ще се яви на края на времената. В някои преводи "парусия" е преведено с двойно значение - на "пришествие" и "присъствие"  (1Сол. 2:19; 3:13), т.е. мистично присъствие още от момента на Христовото първо явяване.

Пасха - 1) юдейски празник в памет на едно от най-важните събития в Библейската история - излизането на Израел от Египет (Изход 1-15 глава). 2) Агнец, обредно агне, заколвано и изяждано от юдеите на празника. 3) Ежегодно християнско тържество в памет на Възкръсналия от мъртвите Спасител. Виж също: Възкресение Христово, църковни празници.

Пасхалия - система за определяне времето за празнуване на Възкресение Христово (Пасха) и другите подвижни празници. Съгласно правилата на Първия Вселенски събор (325 г. Никея, Мала Азия), празнуването на Пасха се извършва или 1) през първия неделен ден след пълнолунието, което настъпва в деня на пролетното равноденствие или след него, ако този неделен ден се пада след еврейската Пасха, или 2) ако така изчисленият ден се случи преди еврейската Пасха, християнската Пасха се пренася в първия неделен ден след еврейската Пасха. По този начин денят, в който празнуваме Възкресението на Господа се оказва между 22 март и 25 април (4 април - 8 май стар стил). С въвеждането на Григориянския календар през 1582 г., Западната църква нарушила съборното правило. Затова в някои години католици и протестанти празнуват Възкресение в деня, в който евреите празнуват Пасха (Песах) или преди него, което противоречи на историческата истина, засвидетелствувана в Евангелието. Извън речника: Пасхата и Пасхалният цикъл през IX век.

Патерик или Отечник (от гр. πατηρ - отец, баща) - във византийската, старобългарската и древноруската литература сборник с кратки повествувания за подвижниците на знаменитите монашески обители, понякога съпровождани от нравоучителни слова. Много от гръцките отечници са били съставени във времето IV-XI векове. Най-известни от тях са:

1. "Велик египетски Лимонар" (от гр. leimwn - ливада, пасбище), който не се е запазил до наши дни; от него са произлезли Скитският патерик (отечник) и Азбучния (поучения от св. духовни старци);

2. "Лавсаик", в който се разказва за египетските подвижници; техните жития в V в. е описал епископ Паладий за управителя на Кападокия Лавск;

3. "История на боголюбците", т.е. сирийските подвижници, съставена от бл. Теодорит Кирски († 457 г.);

4. "Събеседване" (или "Диалог") - в него се съдържа описание на живота и чудесата на италийските подвижници (написано е около 593 г. от св. Григорий Велики, който заради този свой труд е наречен Двоеслов, и след 165 години е преведено от латински на гръцки език);

5. "Луг духовный" (духовна ливада), заключаващ в себе си поучения, разкази за чудесата и подвизите на преподобните отци от Палестина, Египет и Сирия, събрани от монах Иоан Мосх (VI-VII в.). Виж също: Лимонар.

Други църковни сборници с различно предназначение и съдържание са мартирологии, синаксари, месецослови, минеи (чети-минеи). Виж също агиология, почит към светиите.

Патриарх (гр.) - глава на самостойна православна църква, именувана патриаршия. В Българската православна църква патриарх е Софийският митрополит. Патриархът председателствува заседанията на Св. Синод, Ако няма патриарх, Св. Синод се председателства от наместник-председател, който обикновено е старшият митрополит.

Патриаршия (гр.) - независима, самостойна църква, начело с патриарх; здание, гдето се помещават канцелариите на такава църква.

Патрология, патристика (от лат. patres - отци) - 1) богословска дисциплина, която изучава и коментира съчиненията на ранните църковни писатели (II-VIII в), както и на техния живот и дейност. През II-III в. патристиката изпълнявала предимно апологетическа функция (Тертулиан, св. Климент Александрийски, Ориген). През IV-V в. главното внимание е съсредоточено върху систематизацията на християнското вероучение и на борбата с ересите (св.св. Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий от Ниса, бл. Августин), а от VI в. - на обработване и систематизиране на натрупаните понятия и стабилизиране на догматичното учение (Леонтий Византийски, Боеций, св. Йоан Дамаскин). Днес патристиката представлява неоспорим авторитет в православното и католическото богословие.
2) Съвкупността от теологически, философски, политико-социални доктрини на християнските писатели от II-VIII век.

За основоположник на западната патристика се смята Тертулиан, след който идват Киприан Картагенски, Иларий от Пуатие, Марий Викторин, Амвросий Медиолански и Блажени Августин. Следват Проспер Аквитански, Лъв Велики, Григорий Турски, Касиодор, Боеций, Григори Велики и Исидор Севилски. Византийската традиция от този период пък е представена от св. св. Климент Александрийски, Атанасий Велики, Кирил Йерусалимски, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски, Максим Изповедник и Йоан Дамаскин.

Св. Пахомий Велики (ок. 290/2 - 346/8) - христиански монах, родом от Египет, монашествувал в Тиваидската пустиня, където основал за първи път в Тавена монастир на общежитийни начала (киновия) и съставил строг манастирски устав. Проповядвал "евангелието на постоянния труд". Извън речника: Св. Пахомий Велики.

Пафлагония - сурова планинска област в северната част на Мала Азия, римска провинция с главен град Гангър - родно място на св. Мамант. В Пафлагонския град Адрианопол през VI в. е роден преп. Алипий Стълпник. Извън речника: Св. мъченик Мамант. Св. Алипий Стълпник.

Пелагий - еретик, родом от Британия, мирянин, аскет (нач. на V в.). Учел, че спасението е постижимо най-вече със собствени човешки сили, чрез избора и волята да не се греши и така пренебрегвал участието на божествената благодат в личното спасение.

Пелагианство - еретично учение, което учи, че всеки човек се ражда невинен и изпада в грях единствено поради нравствената си свобода. Пелагианството отрича наследствеността на Адамовия грях и преминаването на Адамовата вина на неговите потомци и акцентира върху нравствено-аскетичните усилия на човека. Пелагианството води началото си от Пелагий  (Pelagius, ок.360 - ок.418) и презвитер Целестий. То е осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор заедно с несторианството.

Пентархия (гр. "управление на петима") - обичайно название на първите пет древни епископски катедри, прераснали в самостойни църкви (патриаршии): Римска, Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Иерусалимска.

Перипатетик, перипатетици (от гр. "разхождащ се") - философи, последователи на Аристотел (384—322 г. пр Хр.), който провеждал философските си занятия по време на разходка. Вярвали, че всяко познание води своето начало от опита. Перипатетическата школа просъществувала от 335 г. пр. Хр. до 529 г. след. Христа.

Персия - древна азиатска държава близо до Персийския залив. Първоначално била зависима от различни съседни народи, но с възцаряването на династията на Сасанидите (от 226 г. пр.Хр. до VII в.) персите станали политически самостоятелен народ и водели често войни с Гръко-римската империя. Виж също Месопотамия, Сирия.

Петдесетница – 1) Петдесетият ден след Възкресение Христово. 2) у евреите един от най-големите празници, установен за спомен на дадения им от Бога закон на планината Синай. Виж също: Възкресение Христово, църковни празници.

Пети вселенски събор (Триглав събор) - вселенски събор, свикан през 553 г. в Константинопол, за да осъди учението на трима сирийски епископи, което е в основата на несторианството, но учението им не било осъдено от предходните Трети и Четвърти вселенски събори. Съборът осъдил учението на тези "три глави" (Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески), а също и учението на Ориген. Извън речника: Пети вселенски събор. Ориген.

Петокнижие - сборно име на първите пет книги от Библията: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Извън речника: Мойсеевото петокнижие.

Пиетизъм (от лат. pietas - благочестие) - мистическо течение в протестантството (най-вече в немското лютеранство) от края на XVII-XVIII век. Пиетизмът отхврълял външната църковна обрядност и акцентирал върху емоционалната страна на молитвата, призовавал към задълбочаване на вярата и пълен отказ от светското, обявявал се против греховните развлечения (танци, театър, нерелигиозни четива). В широк смисъл - религиозно-мистическо настроение и поведение.

Пимен Неврокопски (Деян Неделчев Енев) (1906-1999) - български иерей, митрополит, оглавил през 1996 година т.н. политически разкол в Църквата.

Роден през 1906 г. в гр. Чирпан. Завършва Пловдивската семинария и богословие (1930). В продължение на четири години е секретар на митрополит Павел в Старозагорската митрополия. Приема монашески постриг и през 1937-1945 година е игумен на Бачковския манастир. През 1947 година е ръкоположен за епископ от екзарх Стефан и известно време е протосингел и викариен епископ в Софийската митрополия. През 1952 г. е избран за Неврокопски митрополит с резиденция в Благоевград.

През 1996 неканоничен събор го избира за български патриарх и с подкрепата на политици от СДС на следващата година е обявен за такъв, поради което Св. Синод го низвергва. След Всеправославния събор през 1998 е възстановен в църковно общение с правото да се титулува "бивш Неврокопски митрополит", но веднага след Събора облича отново "патриаршеските" одежди. Умира в разкол през април 1999 година. Автор е на книгите "Неофит Рилски", "За Библията" (виж откъси), "Под купола" и "Света Богородица - живот и прослава" (1981), както и на недовършена монография за екзарх Стефан.

Писание - виж Библия.

Плащаница (от гр. еpitaphios, еpitaphion - погребално покривало, платно) - голямо бродирано и богато украсено погребално покривало, което се използва за Опелото Христово на Велики Петък и Велика Събота и в богослужението на Успение на Пресвета Богородица. Виж също Торинската плащаница. Извън речника: Плащаница. 

Плирома (гр.) - при гностиците - пълнота, завършеност, съвършенство на Божеството.

Поверие, народно поверие - народно вярване за невидими същества в духовния свят. Виж също суеверие.

Подвижничество – особени действия, основани на самоотричането, които имат за цел духовното усъвършенстване. 

Покаяние (Мк 1:4,5, 2Кор 7:10) - гр. metanoia - буквално "промяна, обнова на ума" - завет с Богa за поправяне на живота (прeп. Иоан Лествичник). Покаянието е тайнство, при което след гласна изповед на греховете и гласно изказана от свещеника прошка, каещият се получава невидимо, благодатно опрощаване на греховете от самия Бог. Покаянието възвръща придобитите при Кръщението чистота и невинност и води до цялостно изменение и обновление на ума, сърцето, чувствата и цялото наше същество, което просветлява и преобразява човека, и с това прави възможно приобщаването ни към Св. Троица.

Частично покаяние е имало и в Старозаветната Църква. Тези, които принасяли жертви за греховете си по Мойсеевия закон се разкайвали за тях пред Бог и били очиствани от тях. По същия начин тези, които приемали кръщение от Иоан Кръстител, предварително изповядвали греховете си пред него. Но като тайнство в Новозаветната Църква, покаянието е установено от самия Иисус. Първоначално Той обещал на апостолите да им дарува властта да прощават греховете: "каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето" (Мат. 18:18). А след Възкресението Си Той им дарувал тази власт, казвайки: "Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Иоан.20:22-23).

От каещия се е необходимо искрено разкаяние за греховете и устното им изповядване, както и твърдо намерение да поправи живота си, да вярва в Христа и в Неговото милосърдие. Освен това, като подготовка за покаянието, е необходим пост и молитва, които предразполагат каещия се към разкаяние. Истински каещите се могат да получат прошка на всички свои грехове, защото няма такъв грях, който би превишил Божието милосърдие. Греховете против Св. Дух (упоритото отрицание на явните достижения на Божествената сила, крайно ожесточение на сърцето и отчаяние) се смятат за непростими (вж. хула). Но това не е поради недостиг на Божието милосърдие, а защото хората, които са изпаднали в тези грехове, поради ожесточението и упорството си сами не са способни да се обърнат към Бог и да се разкаят за тях.  Вж. други четива за покаянието, както и раздела За Църквата и Тайнствата.

Покров – платът, с който се покриват свещените съдове. Виж също: покровец, църковна (богослужебна) утвар.

Покровец (въздух) – неголямо покривало, с което се покрива потира и дискоса по време на Св. Литургия. Символизира въздушното пространство, в което се е явила Витлеемската звезда, която довела влъхвите до Спасителя при Раждането на Богочовека. Виж също: църковна (богослужебна) утвар. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Политеизъм (от гр. πολύς  - "многочислен, много" и θεός  - "бог, божество",  буквално "многобожие" - най-разпространената сред древните и сред съвременните първобитни народи религия, изразяваща се във вяра и почитание на много богове; за разлика от единобожие (монотеизъм). Основата на политеизма се състои в поклонението на тайнствените сили и явления в природата (на небесните тела, морета, реки, на вятъра, горите, растенията и животните, на плодородието на земята и пр.), които се олицетворяват в живи същества и са изобразявани под формата на идоли, статуи и др. Невидимият свят е изпълнен от йерархия от богове, всеки притежаващ по-голяма или по-малка власт, свое индивидуално име и облик (често антропоморфен), свои пристрастия и характер. Боговете встъпват в отношения с други богове и имат собствена (ограничена) сфера на влияние в природата и обществото. Този пантеон от богове се оглавява от върховен бог, който за разлика от монотеизма не е единствен. Политеизмът не изключва признаването на боговете на други народи. Политеистична е религията на древните египтяни, гърци, римляни и др. народи от древността, както и в съвременна Индия, Япония и тропическа Африка.

В новозаветните времена монотеизъм проповядвали езичниците - идолопоклонници, както и сектите на гностиците и манихеите. По думите на св. Атанасий Велики "многоначалието е безначалие" и "многобожието е безбожие". Политеизмът може да бъде няколко вида: анимизъм, фетишизъм, тератеизъм, тотемизъм, сабеизъм и др. Вж. също езичество.

Политици (гр.) - религиозна партия във Византия, която за разлика от своите противници "зилотите" се отличавала с по-умерената си политика спрямо светската власт.

Поместен събор - събор от представители само на дадена църква, например Българска, Еладска, Руска и т.н. Макар замислян като вселенски, като поместен е останал в историята на църквата Сердикийският събор от 343 година, в който взели участие 318 епископи от вече разделената на Източна и Западна империя. Виж също Вселенски събори. Събор в Константинопол през 1341 г. Извън речника: Поместните събори на Православната църква.

Понт - някогашна римска провинция в Североизточната част на Мала Азия. Св. Григорий Чудотворец (213-270/5 г.), епископ на Неокесария, обърнал към християнството почти цялото население на Понт. След разделянето на Римската империя остава във владение на Византия. В Комана Понтийска починал в 407 г. св. Йоан Златоуст. Виж Евагрий Понтийски.

Понтифекс (лат.) - жрец в Рим. Използва се и като синоним за римския папа.

Послушание - според Светите Отци, свободно отказване от собствената воля заради стремежа да се следва Божията Воля.

Послушник - човек, който се готви да приеме монашество, но още не е дал монашески обет (не е приел монашески постриг), не принадлежи към манастирското братство, не носи монашеско облачение и не се нарича монах. Той помага при богослужението и в манастирското стопанство, и изпълнява изпитание на послушание по благословение на настоятеля на манастира.

Постриг - пострижение в монашество.

Постът е въздържание от някои видове храна. Той не е само проста умереност в употребяването на храна и питие. Постът е висша степен на въздържанието, което се изисква от нас в определено време, според устава на Православната църква, с особено възвишена цел. Значението на поста е, че той обуздава нашата плът, помага ни да надвиваме страстите си и укрепва духовните ни сили. Съобразно с възвишената цел на поста словото Божие и Цъквата ни задължават да придружаваме телесния пост и с пост духовен, който се заключава в отбягване от порочни мисли, желания и действия, в молитва и милосърдни дела. Съблюдаването на поста е добродетел, породена от втората Божия заповед. Вж. други четива за поста.

Потир (гр. чаша) - свещен съд, представляващ чаша на висока поставка с кръгла и широка, устойчива основа, изработена от метал и украсена често със скъпоценни камъни. Преди Литургията в Чашата се налива вино и вода, които се освещават и преосъществяват в Христова кръв по време на Евхаристийния канон. Потирът изобразява чашата на Тайната вечеря (Лук. 22:17). От него се причастяват свещенослужителите и миряните. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Почитане на светците - поклонение пред светците като явление на благодатта Божия, като посредници между хората и Бога.

Православен - принадлежащ към Православната църква; правилно, истински вярващ и правилно славещ Бога.

Празници църковни - богослужението в църковната година съдържа както празници, празнувани в точно определен ден от годината (т.н. празници по Месецослова), така и празници, подготвящи празнуването на Христовото възкресение (т.н. подвижни празници по Пасхалията, чието време на празнуване се определя по специален, съборно установен начин).

Всеки църковен празник има предпразненство, същински празник, попразненство и отдание. Предпразненството е обикновено един ден преди празника. Празничният тропар и канонът на празника продължава да се пее през следващата седмицата (попразненство на празника). На осмия ден се прави отдание на празника: службата се извършва по същия начин, както на самия празник и с това празнуването завършва. Има и изключения, едно от които е за Благовещение, защото то е във Великия пост. Когато се случи в средата на седмицата, отданието му става същата вечер. Ако Благовещение се случи в петък, празнуването продължава и в събота и отданието става на края на съботната литургия. Ако е в събота, отдава се в неделя.

Прародители - първата човешка двойка Адам и Ева.

Предание (1) Свещено предание, Апостолско предание  - първоначалният начин на разпространение на свръхестественото Божествено Откровение, което е единственият извор на нашата вяра: чрез устното слово и личния пример. Сам Иисус Христос предал учението Си устно (чрез проповед) и чрез примера на живота Си, а не писмено. По същия начин и свв. апостоли разпространявали първоначално вярата и утвърждавали Христовата Църква. Така предаваното Божествено Откровение е предхождало винаги Свещеното Писание и това е напълно разбираемо: устното предание е било достъпно за всекиго, докато малцина са ползвали книги. Христовата Църква е пазила ревностно и правилно преподавала богооткровените истини на вярата, съдържащи се в еднаква степен в Свещеното Писание и Свещеното Предание. Свещеното Предание се съдържа в редица писмени паметници, появили се след времето на светите апостоли. (2) Църковно предание - на основата на Апостолското Предание и в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Вж. повече Православното Предание в раздела "Нашата вяра".

Преждеосвещена света литургия - богослужение, по време на което на вярващите се предлага да се причастят със Свети Дарове, осветени прежде, т.е. по-рано, на по-раншна Златоустова или Василиева литургия. Затова и тая литургия се нарича Преждеосвящена, т.е. литургия на предосветените дарове. Поради това тя не е в пълния смисъл тайнство Евхаристия, а е вечерня с причащение. Шестият Вселенски Събор, в 52-то правило, е утвърдил повсеместното извършване на Преждеосвещената литургия в дните на Светата Четиридесетница, за да не бъдат лишени вярващите от тайнственото общение с Господа и заедно с това да не бъде нарушен постът и покаянието чрез извършване на пълната тържествена литургия. Тя се извършва в сряда и петък през Св. Четиридесетница, в четвъртък на четвъртата седмица, на Великия Понеделник, Вторник, и Сряда, както и в някои по-големи празници, ако се случат през Св. Четиридесетница, освен събота и неделя, Великия Четвъртък, Петък и Събота. Агнецът на преждеосвещената литургия се освещава в същото време, когато се освещава и редовният Агнец на по-рано извършената Златоустова и Василиева литургии. Преди причащението определеният за преждеосвещената литургия Агнец се напоява достатъчно с пречиста Христова кръв и се запазва в нарочна дарохранителница до деня на литургията. Чинът на Преждеосвещената литургия е създаден от св. Йоан Дамаскин. Извън речника: Преждеосвещена света литургия.

Презвитер (от гр. "пресвитерос" - старец, старши, старейшина) - свещеник.

Презвитерианска църква - оформена на калвинистка основа. Начело на тази църква стои презвитер, а не епископ. Като цяло тя е протестантска.

Прелат (лат.) - висш духовник от Римокатолическата църква при папския двор.

Претория - в Римската нмперия-съдилище, канцелария иа претора.

Прелест - вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри; греховно състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока оценка на вярващия в своите духовни преживявания или убеждението, че Бог изпитва особена любов към него; вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри; тънка духовна гордост, духовна прелъстеност от дявола. Светителят Игнатий Брянчаннов пише, че ние всички пребиваваме в "прелест", т. е. в заблуждение, определяйки прелестта като "отклоняване към лъжата въз основа на гордостта". "Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата" (2 Кор. 11:14). Най-простата форма на прелест е самомнението, което подтиква вярващите да разсъждават за духовни предмети, за които все още нямат достатъчна представа. Най-тежката форма се наблюдава у човек, който си въобразява че е свят и не се нуждае от покаяние. Състоянието се забелязва у мнозина екзалтирани вярващи, едни от които се молят за получаване дара да виждат видения, а други, "получили" вече тоя "дар", се хвалят, че всяка нощ им се явява еди-кой си светец, за да ги напътствува и ръководи.

Съзнанието за прелестта като елемент от духовната действителност е било винаги живо единствено в източното християнство. Православната църква приема като нездрава западната мистика, която съществува напр. в натурализма при католиците и в харизматизма при новите протестантски течения. Прелестта е много трудно откриваема и затова тръгналите по пътя на духовното съвършенство имат нужда от опитно духовно ръководство - от старец, духовен наставник. Само очистването на сърцето, очистването на душата от тъмнината на греха просветлява човека с истината. Ако няма този етап на очистване - т. е. покаянието - то няма и възможност да се види истината. Извън речника: За духовната прелест.

Премъдрост - висша мъдрост, която произхожда от Бога (Рим. 11:33; 1Кор. 2:7). Господ стана сам за нас Божията премъдрост (1Кор. 1:30, ср. Притчи 8:22,30; Иер. 51:15; Кол. 1:15-17), Която и дава на всички вярващи (Лук. 21:15).

Страхът Господен е истинската премъдрост (Иов 28:28). Христовите апостоли проповядвали "Божията премъдрост - тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава" (1Кор. 2:7), Която "е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Иак. 3:17). За разлика от нея, светската мъдрост и ученост "не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска" (Иак. 3:15), тоест тя търси земните блага, служи за чувствените похоти на страстолюбивата душа, и не принася на тези, които я обичат, нито един духовен плод. Виж също: "София, Премъдрост Божия".

Свето Преображение Христово - Виж Тавор. Богоявление. Извън речника: Преображение Господне

Прераждане Извън речника: Прераждане. Реинкарнация.

Св. Престол или Св. Жертвеник - в православния храм маса, разположена в средата на Св. олтар, осветена от архиерей за извършванепринасяне на нея на Евхаристичната жертва по време на Св. Литургия; място, на което тайнствено присъства по време на богослужението Спасителят, и затова достъп до Св. Престол имат само свещенослужителите. Св. престол е направен от дърво или камък и е покрит с одежда. Висок е около метър. На него се полага антиминса, напрестолното Евангелие, кръстът, дарохранителницата и лампадата. Извън речника: Св. Олтар и неговите принадлежности.

Прилог, приражение, прилози (цьрк. слав., от гр. prosbole, prostheke - "прибавка, уловка, примамка") - в аскетичната литература с думата "прилог" светите отци наричат греховния помисъл - първоначалният момент от възникването на греха у човека - нахлуването на страстните помисли в съзнанието на човека. Св. отци учат, че прилогът е грях и човек носи нравствена отговорност за него само в случаите, когато човек сам - съзнателно и доброволно - допусне прилога, и когато появата му е предизвикана от блуждаене на мислите и празнота на ума. За да не се зароди страст в душата, прилогът не бива да даде отзвук в съзнанието, и затова човек трябва незабавно да го потисне, отхвърли, да го изгони от съзнанието си и да не му обръща внимание.

"Думата прилог сполучливо разкрива същността на вражеския помисъл: човекоубиецът дявол, използвайки нашето невнимание и отдалеченост от Бога, всява в ума ни уловка — греховен помисъл. Когато не познаваме тънкостите на духовната борба или пък не прилагаме познанията си на практика, дяволският прилог лесно се присъединява, присламчва към помислите на нашия ум. Получава се съединяване, смесване (на славянски език — сочетание) на нашите мисли с лукавите демонски внушения. Тогава човек, като не разпознае дяволското внушение, приема го за свое и влиза в разговор с него. При този вътрешен диалог склонната към грях човешка душа лесно се съгласява с навявания греховен помисъл. В аскетическите творения този момент на съгласие е наречен съсложение (цьрк. слав.) или съизволение, което ще рече съгласяване, приемане със свободната воля. Подир съизволението следва извършване греха на дело. Това е последната и най-тежка форма на грехопадение, която обаче е следствие от приемането и съизволяването на греховния помисъл. Макар че с помощта на Божията благодат човек може и след като съизволи с помисъл да се въздържи от извършване греха на дело, но според учението на светите отци-подвижници борбата с греха е най-успешна и най-лесна, когато още при появата на дяволското внушение (прилог), човек категорично го отхвърли. - Виж Преп. Исихiй. О трезвенiи и молитве, § 46. Добротолюбiе. Т. П. М., 1895, с. 168).

Примат на папата (лат.) - първенство, главенство.

Притвор (нартекс, нартик) - входна част в православния храм, преддверие; една от трите основни части на храма: нартекс, наос (централна част) и олтар. В него обикновено се извършват някои по-малки обществени молитви и тайнства: обручение, девети час, лития, очистителни молитви и др. Тук в древност е имало и баптистерий. В нартика са стояли и оглашените, както и ония, които са се каели за греховете си. В средната част стоят християните-богомолци. В притвора има певници, т.е. места за църковните певци, големи и малки свещници, аналои, тронове (седалища за по-възрастните и по-немощните), полиелеи и др., а в древност е имало и баптистериум. Притворът е закрито помещение или открита галерия - портик, разположен само на запад или от три страни (север, запад и юг). При наличие на закрит и открит притвор вторият се нарича външен притвор (екзонартекс).

притвор (нартекс), който понякога има две части: нартекс и екзонартекс (външен нартекс), централна част - наос, и олтар

Притча - иносказателен и поучителен жизнен пример, който образно обяснява същността на определен въпрос, без при това да бъде във всичко подобна на предмета, за чието разяснение е използвана. Господ Иисус Христос използвал често притчите в Своите беседи с народа. С тях разяснявал и тайните на Божието Царство (Мат 13:10, 11, 34). С притчи Господ се опитвал да подбуди слушащите Го - да разберат висшето, духовното, осмисляйки простото и земното (Рим 1:20).

Някои групи протестанти се опитват да омаловажат значението на подобни иносказателни разкази. (Напр. адвентистите вярват, че притчата за богаташа и бедния Лазар в Лук.16:14-31 не може да бъде възприемана като богооткровена и в подробностите си). За разлика от тях християните вярват, че цялото Писание е богооткровено. А щом притчите са съставна част от Него, те - редом с всички останали евангелски слова - са еднакво авторитетни като Божествено откровение, т.е. откриване на най-важни назидателни и спасителни истини.

Провидение виж промисъл.

Прозелит - (от евр. "чуждоземец, странник, пришелец, преселник", Деян 2:10) - име, с което юдеите наричали неевреите-езичници, приели юдейската вяра (Мат. 23:15, Деян 6:5; 13:43). Значи също новопокръстен, нововъзприел християнската вяра.

Прозелитизъм - негативна пропаганда срещу други християнски църкви с цел да се разстроят другите във вярата, която вече имат. За разлика от евангелизъм - свидетелство за нашата лична християнска вяра.

Произход на света (Творението) – един от най-важните въпроси във всички религиозни и философски системи, тъй като от неговото разрешение в значителна степен зависят основите на светогледа, определящи живота и поведението на човека. Такива са пантеизмът, дуализмът и светоотеческото учение за сътворението на света "от нищото".

Прокимен (от гр.­ "по-напред лежащият", предвъзвестяващ, предшестващ) ­ в църковното богослужение кратко изменяемо молитвословие, състоящо се предимно от стихове от Псалтира (с изключение на литургийния прокимен "Величит душа Моя Господа", който се чете по време на Богородичните празници). Стиховете се произнасят преди основните чтения (Апостола, Евангелието и паремиите) - от свещеника или дякона, а певците на клиросите ги повтарят. 

През IV-V век прокименът представлявал псалом, предшестващ богослужебния текст от Новия завет. Прокименът бил четен и пят последователно от четеца и от хора. Впоследствие текстът на прокимена бил съкратен. В днешно време малкият прокимен се състои от две строфи, а великият - от пет строфи. Великият прокимен се произнася от свещеника (или дякона) на вечернята (без четения от Новия Завет). Малкият прокимен се произнася от а) свещеника (или дякона) преди четенето на Евангелието по време на неделната и празнична утриня; б) от четеца преди четенето на Апостола или паримията на св. Литургия и на други богослужения, които съдържат четения на Апостола или паримиите. Прокименът се пее така: след произнасянето на всяка строфа (стих) хорът повтаря първата, след последната строфа произнася половината от първата, която хорът пее до края.

Проклятие – (гр. "аnathema", евр. "херем") - в Библията думата "проклятие" е противоположна на думата "благословение" (Бит. 27:12: "и ще навлека върху себе си проклятие, а не благословия"). Под проклятие обикновено се разбира лишение от благословение и осъждане на бедствие. Пръв Бог е произнесъл проклятие по повод на Грехопадението на първите човеци (Бит. 27:12). "Проклета да е земята поради тебе", казал Бог в рая на съгрешилия Адам (Бит. 3:17). Проклятие изрекъл Бог и на Каин (Бит 4:11: "проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка"). Прокълната била и земята с всички живеещи на нея, осъдени на изтребление чрез потоп в дните на Ной (Бит 6:7, Бит 7:21-23). Изобщо, Божият Закон изрича проклятие на всички, които го нарушават: "Проклет да е (всеки), който не изпълни (всички) думи на тоя закон и не постъпи според тях!" (Втор. 27:26, Гал 3:10).

Но "Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва" (Втор. 21:23, Гал. 3:13-14). Други случаи на проклятие срещаме в книгите Втор. 27:11, Нав 6:25, 4Цар 2:24. Ап. Павел произнесъл проклятие на лъжеучителите, които благовествуват "нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме" (Гал 1:7-9), т.е. да им бъде забранено официалното признание. Използвайки сирийското възклицание "маран-атà", което значи "да бъде отлъчен до идването на Господа", ап. Павел с най-силни думи проклина тези, които не обичат Господа Христа (1Кор. 16:22), сочейки с това липсата на любов към Спасителя като най-тежък грях. В смисъл на проклятие св. апостол използва и думата "клетва" (Гал 3:13), а Христос, проклинайки смоковницата дори не произнася тази дума (Марк 11:14,21). Затова Писанието казва: "благославяйте, а не кълнете" (Рим. 12:14). Бог е силен да превърне всяка клетва в благословия: "и обърна Господ, Бог твой, клетвата му в благословия за тебе, понеже Господ, Бог твой, те обича" (Втор. 23:5). В по-тесен смисъл под думата "проклятие, клетва" се разбира църковно проклятие (анатема) - изключването от обществото на вярващите и предоставяне на Божията воля на тези, които отхвърлят или извращават основните истини на вярата. Извън речника: Слово за проклятието от св. Йоан Златоуст.

Проконсул - изпратен от Сената управител на провинция.

Св. Прокъл - Константинополски патриарх, живял през V в. и се прославил като защитник на Православието против несторианството. Извън речника: Св. Прокъл, архиепископ Цариградски († 447).

Промисъл Божий – (от гр. "pronoia", на лат. "providencia" - управление на света, провидение) - делото на Създателя за всичко, сътворено от Него. Божият промисъл се изразява в непрестанно действие на всемогъщието, премъдростта, благостта и благодатта Божии, чрез което Бог съхранява битието и силите на тварите, направлява ги към благи цели, подпомага всяко добро, а възникващото чрез отдалечаване от доброто зло прекъсва или поправя и насочва към добри последици. Бог-Творец и Вседържител държи своите създания в едно подчинено на определен порядък съществуване, направлява и ръководи всички събития и насочва всичко към определената му цел за своя слава. Провидението е функция на Божията върховна власт. В природата Бог направлява всички създания и всичко, което се случва. В човешката история Бог изпълнява своя план за спасение. Бог използва съпротивата срещу неговия план за собствена прослава.

На църковнославянски език Божият промисъл е нарeчен "Божествено смотрение" (Прем. 14:3), а св. отци са наричали Божия промисъл "попечение" (напр. Св. И. Дамаскин в своята книга "Точно изложение...", кн. 2, гл. 29: "Промисълът е Божието попечение за съществата"). В Синодалния превод е използвана и думата "провидение" ("Кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо?" (Иов 38:2; 42:3).

Пророк - светец - вестител на Божията воля, който предизвестява Божията воля и бъдещето идване на Спасителя, и призовава към смирение и връщане към истинския път. В зависимост от мисията и написаното от тях, пророците-автори на библейски книги наричаме големи и малки пророци. Извън речника: Категории светци.

Проскомидия (от гр. "дар, принос") - първата част от св. Литургия, в която се приготвя материалната част на тайнството Евхаристия - хлябът и виното, които от Господ ще бъдат преосъществени в Негово Тяло и Кръв. Извършва се от свещеника или архиерея на св. Престол по време на четенето на часовете. Хлябът е квасен, пшеничен; виното е червено, гроздово, разредено с вода. За проскомидията се използва една просфора (в руската богослужебна практика служебните просфори са пет на брой, по-малки на размер). Със специално копие свещеникът изрязва от четирите страни Агнеца, с който се приготовлява Светото причастие. Приготвят се и неограничен брой просфори, от които се вземат малки части при помен за живи и умрели. Извън речника: Проскомидия.

Просфора (от гр. prosphora, "прос" и "феро" - "приношение"; на рус. "просфорня") - приношенията от хляб, вино и др., които в древност верните носели на литургия в храма. Част от тях била принасяна в тайнството Евхаристия за тайно тяло Христово, а остатъкът бил изяждан на братските трапези след агапите. След IV век тези "вечери на любовта" били обособени от Божествена литургия и просфората добила друг смисъл: на специален богослужебен литургически хляб, използван при извършването на Евхаристията, а също така - на хляб, принасян от миряните на проскомидията за здраве на живите и за помен на умрелите. Носенето на домашно приготвена просфора в храма е чудесен начин за още по-пълно участие в Божествената литургия.

Просфората е неголяма по размер и кръгла. Приготвя се с почит и усилна молитва от квасено тесто, състоящо се от пшенично брашно, вода и сол. Тестото се отлива в специални форми и на просфората се отпечатват отчетливо изображения на кръста с надпис ИС ХС НИКА (Иисус Христос - победа) или образът на св. Богородица или някой светия. В руската практика вместо една просфора се използват пет по-малки богослужебни хлебчета и просфорите се правят двусъставни (т.е. от две половинки), в знак на двете природи на Иисуса Христа - божествената и човешката. След като свещеникът е отделил и употребил Агнеца, остатналата част от осветената просфора се раздават на богомолци, които не са се причастили (виж нафора).

Прот (от гр. протос - "пръв") - в Света гора главата на църковното управление на атонските манастири, които той до втората половина на XVII в. ръководел заедно със старците от другите обители като пръв между равни. По-късно Св. Гора вече се управлявала от Събор на старците, а от XVIII в. насам - от съвет или събор, наречен Свещен Кинотис. Виж също: Свещена Епистасия.

Протестант (лат.) - последовател на протестантизма - християнско вероизповедание, оформило се по време на Реформацията (XVI в.), като реакция срещу потисничеството на Римокатолическата църква.

Протоиерей – пръв между свещениците. Почетно звание, давано за добра служба на Църквата на старши свещеник (иерей), обикновено настоятел на храм.

Протодякон - отличие на дякон за проявено усърдие в службата.

Протопоп - първият от отците - почетно звание, което е излязло от употреба през XIX век.

Протопрезвитер - първи от старейшините или отличие на свещенослужители. Виж презвитер (свещеник).

Псалом (гр. "песен") – свещена песен от Стария Завет, която влиза в състава на Псалтира.

Псалтир - сборник от свещените песни на Стария Завет. Наречен е по името на съпровождащия ги в древността голям струнен инструмент - псалтир. Голяма част от 150-те псалми са съставени от св. пророк и цар Давид.

В тях дълбоката и искрена вяра в Бога е предадена удивително изразително. Освен хвалителни и благодарствени, съдържа молитвени и природоописателни псалми,  пророчества за Христа, поучения за вярата и нравствеността, състояния на душевни терзания, самота и радост, страх и ликуване, вина и надежда.

Псалтирът е съществена част от Православното богослужение и молитви. Той се чете на всяко богослужение. Разделен на 20 подчасти, наречени катизми и антифони, целият Псалтир се изчита за една седмица, а през Великия пост - два пъти в седмицата. Псалтирът е източник на много богослужебни молитви. Благочестив обичай е да се чете Псалтир в памет на починалите, но четенето му по всяко време е изключително душеполезно и богоугодно дело.

Синодалният превод е направен по Септуагинта, а в католическата и протестантските Библии номерацията следва еврейската Библия. Това поражда несходство с номерацията на някои псалми: от 10 до 148 псалом номерацията на еврейската Библия предхожда с една единица номерацията по Септуагинта и Вулгата. В тях Пс. 9 и 10, както и Пс. 114 и 115 са съединени, а Пс. 116 и 147 са разделени на две. Освен псалмите, в молитвена и богослужебна употреба са и други църковни песнопения. Извън речника: Псалтир. Св. цар Давид Псалмопевец.

Пиянство - тежък, пагубен и много разпространен грях на злоупотреба със спиртни напитки.

Пуритани - участници в религнозно-политическо движение на Английската буржоазна революция през XVI-XVII в., което било насочено против феодализма и остатъците от католицизма в Англиканската църква. Проповядвали нравствена строгост и духовна чистота.

Пустиня - уединено монашеско поселение. Така наричаме местата, в които се подвизавали православни подвижници, напр.  Рилска пустиня и Саровска пустиня. Пустиня наричаме и големите манастирски братства в Русия като Оптина пустиня, Троице-Сергиевата пустиня и др. Извън речника: Православните манастири по света.

Александр Сергеевич Пушкин (1799-1837) – велик руски поет, автор на множество стихотворения, проза и драматични произведения. В юношеските си творби допускал волности по отношение на основните въпроси на вярата. След пълния разцвет на силите му лекомислието го оставило и придобил дълбоко религиозно съзнание. Починал така, както подобава на истинския християнин: изповядал се, причастил се и се простил със близките си.

Първи Вселенски Събор - Вселенски събор, състоял се в град Никея (днес Изник) в Мала Азия през 325 г. при св. Константин Велики. На него 318 отци потвърдили истинското учение за Божия Син против лъжеучението на Арий, според което Синът Божи е творение на Бог Отец. Съборът съставил първите осем члена на Символа на вярата и определил начина за определяне на Пасха (Пасхалията). Св. отци на Първия Вселенски събор празнуваме в Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор (извън речника). Извън речника: Възпоминание на I вселенски събор. Неделя на Св. Отци на I вселенски събор. Никейски символ на вярата

Първосвещеник - така в Стария Завет се наричал главата на тогавашната йерархия. Това наименование е преминало и към Иисуса Христа. Римокатолиците го употребяват по отношение на римския епископ.

Първороден грях (Грехопадение) - грехът на прародителите Адам и Ева, които се възгордяли, престъпили Божията повеля и с това се лишили от богообщение и от Небесното Царство. Техният грях довел до склонност към греха и наследствена повреденост (извратеност) на самата природа на човека, която всеки получава чрез зачеването и раждането си. След него човекът, по думите на св. Николай Велимирович е "помрачил своята слава и е изгубил Божия образ в себе си, но въпреки това е останал личностно същество: съзнателен, разсъдлив и целеустремен, криволичещ на кръстопътя между Бога и Сатаната със своя свободен избор да бъде спасен от Единия или погубен от другия." Извън речника: Първородният грях.

Пътеводителка, Богородица с Младенеца Пътеводителка - виж Одигитрия. Извън речника: Пътеводителка.

Р

Равена - град в италианската провинция със същото име. Равена била основана от тесалийците, къщите й били построени на колове, каналите отчасти заменяли улиците. След това Равена преминавала по ред в ръцете на етруските, сабиняните и галите, докато в 254 г. пр. Р.Хр. била покорена от римляните; те дали на Равена самостоятелно управление и различни привилегии и преимущества. В дните на Римската империя Равена била една от най-важните пристанща за римския флот. От 44 г. Равена има собствен епископ, а от 432 г. - архиепископ. Император Хонорий, спасявайки се от Аларих, в 402 г. избрал Равена за своя столица. След падането на Западната Римска империя Равена била превзета от Одоакър, крал на Герулите; в 493 г. след дълга обсада Равена била завладяна от Теодорих Велики. От 555 г. в Равена започва господството на Византия, продължило около два века. В 752 г. тя става собственост на лангобардите; в 754 г. Пипин я принася в дар на папата. От 1275 г. Равена става собственост на знатното семейство Полент, което преди се намирало във васална зависимост от папата. В 1441 г. Равена е завладяна от венецианците; в 1509 г. тя отново става владение на папата. В 1860 г. е включена в състава на Италианското кралство. Равена е забележителна с паметници на древнохристиянското изкуство, от времето на преминаването му във византийско изкуство.

Равви (от сирийски - "учител") - Христовите учениците често се обръщали към Него с "Равви".

Равин (евр.) - еврейски свещеник; еврейски законовед и законоучител.

Развод. Като не лишава развеждащите се от любов и милосърдие, Православната Църква тъгува от трагедията и болката на развода. Макар че разбира брака като тайнство, изпълнявано за вечността по Божията благодат, тя не се отнася към развода законнически, а състрадателно. След необходимото пастирско наставление, разводът може да бъде разрешен, когато всички възможни средства за взаимно помирение са изчерпани. При повторен брак в последованието се четат покайни молитви за развода, просещи от Бога прошка и защита на новия брачен съюз. Обикновено трети брак не се разрешава. Разведени свещеници се отстраняват (поне за някакъв период) от служение и не им се разрешава да се оженят повторно, ако искат да продължат да свещенодействат.

Разкол - (гр. σχίσμα) - отделяне от църковното единство или от връзката със законно установените църковни власти. "Древните...едно нарекли ерес, друго разкол, а друго самочинно сборище. Еретици нарекли совършено откъсналите се, и отчуждили се в самата вяра; разколници - разделилите се в менията си за някои църковни предмети и въпроси, които допускат излекуване; а самочинни сборища - събранията, составени от непокорни презвитери, или епископи, и ненаучения народ". (Откъс е от Правило 1 на св. Василий Велики към св. Амфилохий Иконийски).

Рационализъм - философско направление, което смята, че разумът е единствен източник на познание и единствен негов критерий.

Раят (небето) е мястото на Божия трон отвъд времето и пространството. Той е обиталище на Божиите ангели, както и на душите на напусналите този живот. В Господнята молитва казваме: "Отче наш, Който си на небесата..." Макар и да живеят в този свят, християните принадлежат на небесното Царство и е истинският им дом. Но раят не се отнася само към бъдещето, нито е някакво безкрайно отдалечено място, отстоящо на милиони светлинни години от нас. За православните той е съдържанието на техния християнски живот и богослужение. Самата архитектура на православния храм е замислена така, че да предава небесните реалности. Св. Евхаристия е небесно богослужение, раят на земята. Св. ап. Павел учи, че ние сме възкресени с Христа и поставени в небесата с Него (Ефес. 2:6) като "съграждани на светиите и свои на Бога" (Ефес. 2:19). В края на времената ще бъдат откровени ново небе и нова земя.

Рейки (Рэйки, Reiki, от японските думи/йероглифи "Рей" и "Ки") - окултно-религиозна практика за лечение и самолечение чрез налагане на ръце, развита на основата на "свещено тайно знание" от будисткия монах Микао Усуи Сенсеи (Mikao Usui Sensei). Основава се на санскритски сутри, за които се вярва, че са свързани с космическите символи, използвани за лечение от Буда. Някои я описват като будистко-шинтоистка форма на Кигонг (Qigong).

Използва езически ритуали, с които се пробуждали скрити сили у човека, и с които човек ставал "проводник" на "Рейки - Универсалната жизнена енергия (или сила)". "Настройването" към Рейки-енергията се извършва от т.н. Рейки-мастер чрез ритуала на посвещаване (инициация). Лечебните сеанси започват и завършват с поклон и благодарност към невидима духовна абстрактна същност, наричана "канал (или сила) Рейки". Вярата в "канала" и в действеността на знаците и мантрите е условие за успех на лечението.

Практикуващите Рейки лъжовно учат, че Иисус е изцерявал чрез Рейки, че за учението им разказва Новият Завет, че Микао Усуи бил християнски монах, и че практиката им не противоречала на нито една религия. Всъщност, целият понятиен апарат, терминология и концепция на Рейки са заимствани от теософията и са близки по своята същност до други учения от т.н. "Нова Епоха" ("Ню Ейдж").

Докато за християнина целта на духовния живот е да добие Божия дух, следвайки Христа, практикуващите Рейки търсят в Рейки "таен способ за постигане на щастието" (Усуи), като спазват "петте принципа": "Точно днес не се ядосвай. Точно днес не се тревожи. Точно днес бъде благодарен. Точно днес работи усилено. Точно днес бъди добър с другите" - вместо със Страх Божи да се каят за греховете си и да радеят за спасението си. Извън речника: Рейки.

Религиозен синкретизъм (гр.) - религиозно-философска система, която обединява различни и противоречиви възгледи и идеи. По своята същност е близък до еклектизма.

Религия (от лат. набожност, почитане на светините) Най-общо религията е взаимоотношението между Бога и човека, общението на човека със свръхестественото и резултатите от тази връзка за човешката душа. В религията има елементи на знание, чувства и морални задължения, но не те са причина за религията. Религията сама поражда стремеж към религиозно знание - тя възбужда религиозни чувства, тя ни кара да се съобразяваме с нейния морал. Религията е самостоен елемент в човешката душа и не може да се замени с други прояви на човешкия дух.

Понятието за божеството е вродено у човека и не случайно на етнографите не са известни нерелигиозни народи. Няма човешко общество без вяра в божество, няма град без светилище, без молитвени, жертвени или други обичаи. Всички притежават своя система от традиции, обреди и съответствуващо поведение, основани на определено духовно учение. Между най-разпространените днес религии има формално много общо: установено и регламентирано "богослужение" в специално приспособени за това помещения ("има много богове и много господевци" 1 Kор. 8:5), обряди, тайнства и свещени предмети, определен морал, йерархия, развити теории за тълкуване на съответните писания, практика на взаимоотношения със светските власти, гражданските институции и обществото.

Несъмнено не всяка религия е самата Истина (иначе не биха били толкова много), а самоопределяща и самодостатъчна духовна система, смятаща себе си за истинна и претендираща за единственост. Но истината е една и тя е Христос (Иоан 14:6).

Християнството не е религия, система от канони и обреди, а принадлежността към Христос. Християнството не се изразява в набожност, религиозност, обрядност и формализъм, които не изключват опасността от лицемерие, лъжа и идолопоклонство (виж църква). Християнството е простата, чистата, пълната детска вяра в Господа и Спасителя на човешките души - Иисус Христос, Божия Син. Вж. още тук.

Ригоризъм (лат.) - прекалена строгост при спазване на нравствените принципи или правила.

Рим (Деян.. 28:16-31) - древен град, разположен на брега на река Тибър, столица на съвременна Италия, а в древността - столица на могъщата Римска империя. Според преданието Рим е основан от Ромул в 750 г. пр. Р.Хр. Отначало заемал само един хълм, по-късно седем, а накрая - 15. В ранните години на християнството имал до половин милион население, половината от което се състояло от роби. Езическите храмове били 420, жителите били много суеверни и най-груби идолопоклонници, а в изкуствата и войните решително господствали над целия свят. В 67 г., на 29 юни в Рим били умъртвени светите апостоли Петър и Павел.

Римска империя - цивилизация, израстнала около град Рим на Апенинския полуостров ок. 800 г. пр.Хр. Доминирала чрез завоевания и асимилация Западна Европа, Средиземноморието и други държави и континенти в продължение на 12 века. Римската империя включвала в себе си целия тогавашен известен свят, наброявайки до сто милиона жители. Иудеите тогава били част от Римската империя, поради което в Рим живеели много иудеи, и християнството се разпространило сред тях скоро след Възнесение Христово. Жестоките императори Нерон (54-68 г.), Домициан (81-96 г.) и Траян (97-117 г.) и други повдигали яростни гонения срещу римските християни. През V в, нападенията на варварски племена отслабват окончателно империята.

Римски папа - главата на Римокатолическата църква със седалище Ватикана в Рим. Авторитетът на Римския папа се дължи на авторитета, който Рим е имал през вековета, и най-вечв по времето на Римска империя. Поради факта, че Римският папа седи на престола на св.ап. Петър, той счита себе си за наместник Христов на земята и за глава на целия християнски свят - непогрешим по въпросите на вярата и нравствеността, когато говори "ex catedra". Това противоречи на свещеното Писание, на свещеното предание и на учението и историята на Христовата Църква.

Родолюбие - възвишена и дейна любов към своя народ и своята родина и готовност винаги да им служим искрено и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване.

Рождение свише - според Св. Писание едно от условията за нашето спасение: "истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие" (Иоан 3:3). Виж ст. Беседата на Господ Христос с Никодим.

Св. преподобни Роман Сладкопевец (краят на V в. - около 560 г.) - монах, църковен поет-химнограф. Роден в еврейско семейство в Емес, Сирия. След обръщането си приел дяконски сан в Берите (Бейрут), а по-късно заминал за Константинопол, където живял до края на дните си и се прославил като песнописец. Пробуждането на поетическия талант у него станало, според житието му, като внезапен и чудесен дар от Пресвета Богородица (подобно на древен пророк, в съня му го накарала да погълне книжен свитък).

Св. Роман довел до съвършенство формата на проповед в стихове (със строфи и рефрен), често с елемент на драматизация. Автор на повече от 1000 химна, от които днес известни са около 85, които обличал във формата на създадения от него нов богослужебен жанр кондак. Шест от химните са посветени на библейски теми (напр. за предателството на Юда, Плачът на Божията майка и др.). Най-известен е рождественският кондак "Дева днес". Освен на кондаци, свети Роман Сладкопевец се смята за творец и на икоси. Като поет преп. Роман бил продължител на традицията на преп. Ефрем Сирин. Творчеството му се отличава с народна простота и интензивност на преживяването. Чрез него във византийската литература навлязло световъзприятието на простия човек от различните народности на империята, на които дотогава се отделяла малка роля. Извън речника: Св. Роман Сладкопевец.

Серафим Роуз (1934-1982) е подвижник на благочестието, виден православен публицист, автор на книгите "Православието и религията на бъдещето", "Душата след смъртта" и др. Светското му име е Юджин (Евгени), а при пострижението е наречен Серафим. Строител на православния монастир в памет на преп. Герман Аляски в Платина (Калифорния, САЩ). Извън речника: Отец Серафим (Роуз).

Николай Рьорих (1874-1947) - руски художник и пътешественик, баща на художника Светослав Рьорих, създал със съпругата си собствено окултно учение, наречено Агни Йога (Жива Етика), твърдейки че то им било предадено в Хималаите от тайствени, никому неизвестни, духовни учители.

С

Саваот - едно от Божиите имена, употребявано главно в Стария Завет за обозначаване на безпределното величие, сила и могъщество на Бог Вседържител. Виж също: Имена Божии.

Савелий (Sabellius) - вероятно ливиец от Пентаполис в Африка, живял ок. 198-220 г. в Рим, отлъчен от Църквата през през 220 г. заради еретичните си вярвания и учение от папа Калист и оглавил неголяма община от свои последователи. Савелий учел неправилно за тайнството на Пресветата Троица, като утвърждавал че Бог е безусловно единство - едно Същество, Което има една ипостас. По аналогия на трисъставността (дух, душа и тяло) на човека, Савелий учил, че Бог Отец е тялото, Бог Син - душата и Бог Дух Свети - духът. Божията троичност според Савелий се изявява в лицата (πρόσωπα): като Отец Той е на небето, като Син - на земята, и като Дух Свети - в тварите. Според учението на Савелий това са единствените известни форми, в които Бог се явява на хората: в Стария Завет - като законодател се явява Отец, в Новия - като Спасител се явил Бог Син и продължава да се явява като освещаващия ги Дух. Виж също: Павел Самосатски, ерес. 

Савелианство (Sabelianism) - еретическо учение за Лицата на Св. Троица, получило голямо разпространение през III в. Неговият основател Савелий учел, че Бог е едно Същество и се намира в състояние на покой или мълчание. Излизайки от своето мълчание (за да твори и да промисля за света), Бог се явявал в три различни форми (modes, и оттам модализъм) - Отец, Син и Дух. В Стария Завет Той се явявал като Отец, даващ на хората закон, в Новия - като спасяващ хората Син, и непрестанно се явява като освещаващ ги Дух. Така, според Савелий, Отец, Син и Дух не са три отделни Лица на Едното Божество, но са само три външни форми, чрез които Божеството се проявява в света. Виж също: ерес.

Садукеи - често споменавана в Новия Завет юдейска религиозна партия или секта (Мат. 3:7; 16:1,6,11,12; 22:23,34; Марк 12:18; Лук 20:27; Деян 4:1; 5:17; 23:6-8). Садукеите учели, че в бъдещия век няма да има нито вечно блаженство за праведните, нито вечни мъчения за нечестивите хора; отричали съществуването на ангелите и злите духове и бъдещото възкресение на мъртвите (Maт 22:23, Деян 23:8). Учението на тези скептици-материалисти не било особено разпространено, макар че сред последователите му имало влиятелни по времето на Христа хора, предимно от висшата класа и свещеническото съсловие.

Въз основа на Библията е трудно да различим учението им от това на фарисеите, освен споменатото в Деян. 23:8. В Новия Завет за садукеите се говори малко, но духът и характерът на учението им е ясно указан. "Внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски" (Maт 16:6,12), внушавал Христос на учениците Си.

Садукеите, както и фарисеите, били яростни противници на Христа и често беседвали с Него относно учението на своята секта. С особена сила, обаче, преследвали светите апостоли, които нанесли смъртоносен удар на лъжеучението им, проповядвайки възкресението на Иисуса от мъртвите. В Деян 5:17-18 учението на садукеите е наречено ерес (по отношение на християнството). Последователи на садукейската секта имало и през III век, дори и през VIII век, но за тях не се споменава в по-късни времена.

Самария - област в древна Палестина, на юг от Галилея.

Сатана - "противник" - князът на злото, враждебен спрямо Бога, личностен причинител на всяко зло. Сатана се отказал да бъде "помазан Херувим" (Иез. 28), станал падналият "вдън преизподнята" (Ис. 14) Луцифер и оттогава не спира да прави опити да внася зло и поквара във всяка частица от Божието творение, и най-вече – в човека. Той мрази и Бога, и човека, защото е изпълнен със завист към тях. Христос го нарича "открай човекоубиец" (Иоан. 8:44), и още - "лъжец и баща на лъжата".

Със своята свита от паднали духове Сатаната е могъщ господар на злото и на мрака, но той остава във властта на Всемогъщия Бог, при все че това е против волята му. Той може да вреди на хората, да причинява болести, смут, страдания, безредици, смърт и разруха, но само и единствено по Божие допущение. И колкото повече една личност или един народ съгрешават против Бога, толкова по-голяма власт добива над тях сатаната.

Когато Господ Иисус Христос дошъл на земята, Сатана разполагал с ужасяваща власт над омаломощеното човечество и целият свят лежал в нозете на злото. Затова и сатаната (който броди като лъв за плячка, но и лукаво се преобразява като приятел), имал дързостта да предложи на Христос всички царства на света и тяхната слава като нещо свое.

Господ Иисус Христос дойде на земята и слезе в ада от любов към хората, за да порази Сатана, да унищожи извършеното от него, и да ни спаси. Ето защо в края на Своята победна мисия Той с право е заявил: "...даде Ми се всяка власт на небето и на земята" (Мат.28:18). Когато казва "всяка власт", Той действително говори за абсолютна власт в буквалния смисъл на тази дума: на първо място – власт над сатаната и неговите зли сили, след това власт над грешниците, греха и смъртта. Но първо и преди всичко стои властта над сатаната, който е причинител на греха и смъртта. "Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола"(І Иоан.3:8).

Новозаветните писания представят непрекъснатата битка на човека "против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век" (Еф.6:12), т.е. против злите сили на Сатана. Християните трябва винаги да бъдат готови за духовен сблъсък, затова Бог ги е запасил с "всеоръжие". Чрез Иисус Христос, нашия Спасител, ние сме и винаги ще бъдем победители над тези сатанински сили чрез Иисус Христос, защото любовта е най-великата от всички сили, било то видими или невидими.

Ние сме щастливи във вярата, че нашият Господ Иисус Христос е Всепобеждаващият Господ. И във всяка литургия ние показваме това наше убеждение, като разчупваме свещения хляб за Светото Причастие с думите: ICXC – NIKA (Иисус Христос побеждава).

Сатанизъм – тип религиозно съзнания, при който обект на поклонение е обективното зло в една или друга ипостас: сатана, шайтан, кали, канеша, сет, бехерит, дев, пувка, о-яма, лилит и др. Сатанизмът представлява антагонизъм спрямо съзидателните традиции, култура, социална структура и създадените от обществото норми. Насочен е към обективна реализация на принципа на неограниченото самоудовлетворение в ущърб на цялото останало човечество.

Самосат (Семисат, Симасат, днес - Самсат) – град в Сирия, разположен на десния, западен бряг на река Ефрат, в горната й част. Самосат бил главен град на сирийската провинция Комагена. В него проповядвал и св. ап. Андрей Първозвани. Самосат е родно място на свмчк Евсевий Самосатски († ок.380; 22 юни), прпмчк Лукиан Антиохийски († 312; 7 ян. Рус. църква, 15 окт. Гр. църква), св. Даниил Стълпник († ок. 490), св. преп. Равула († ок.530; 19 февр.). . Виж също: Павел Самосатски.

Сапор II (Сапорий II), известен под името Сапор Велики - персийски цар, управлявал от 310 до 381 г. пр.Хр. Водил успешни войни с римляните. Със св. Константин Велики живеел в мир, но след смъртта му започнал война с имп. Констанций. Подозирайки, че персите-християни подпомагат своите едноверци-византийците, водил жестоки гонения.  Извън речника: Св. Садок Персийски и др. 128 мъченици с него. Св. мчци Акиндин, Пигасий, Афтоний, Елпидифор, Анемподист и др. Св. свщмч. Акепсима, Йосиф и Айтал.

Светена вода - вода, осветена със специален църковен обряд.

Света Гора - виж Атон.

Света Троица - 1) Едно от основните учения (догмати) на християнската вяра: за учението за Трите Лица (или Ипостаси, според установената през IV в. терминология) на Единия Бог - Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети. То е формулирано от Самия Иисус Христос в обръщението Му към апостолите с думите "И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа" (Мат. 28:19). Тези думи можем да разбираме в смисъл, че Бог е троичен и Неговата троичност се състои в това, че Той има Три Лица (или Ипостаси, според установената през IV в. терминология). Всяко Лице на Пресветата Троица притежава своите лични или ипостасни свойства . Всяка Ипостас е Бог, но Трите божествени ипостаси съществуват неслято и неразделно като три самостоятелни неделими, и затова Те не са три Бога, а Едно божествено същество. Така догматът за Троицата указва начина на Божието същестуване - иманентната, онтологическа Троица; Божието вътрешно самооткровение.

Думите на Христос можем да възприемаме и в смисъл, че Бог е благоволил да Се открие на света в три форми - като Отец, като Син и като Дух Свети, т.е. догматът е също учение и за начина, по който Бог е открил Себе Си, за троичността на Бога в отношението Му към света.

Православното учение за Второто Лице на Света Троица е формулирано на Първия вселенски събор (325), но христологичните спорове продължили. Сердикийският събор (343) утвърдил православното учение за Света Троица. Учението за Светия Дух било изразено на Втория вселенски събор (381). Виж вселенски събори.

2) Света Троица (разг.) - Празникът Петдесетница. Извън речника: Света Петдесетница.
3) Света Троица - икона, изобразяваща символично Триединния Бог. Извън речника: Богословие в багри.

Свети Дарове или Свети Тайни - хлябът и виното, които Св. Дух при участието на свещенослужителите освещава и преосъществява в тяло и кръв Христови по време на Св. Евхаристия.

Свети Синод (от гр. "управление") - върховната административна единица в Православната църква, в която влизат свещенослужители от най-горната йерархична степен. В пълен състав Светият синод се състои от всички митрополити. Четирима митрополити, избрани за по четири години, образуват постоянно присъствие или намален състав на Св. Синод. Председател на Св. Синод е патриархът, или ако няма патриарх, Св. Синод се председателства от наместник-председател, който обикновено е старшият митрополит.

Светилен - молитва от вечерното богослужение, която произхожда от древния обряд на благославяне на светилника.

Светейшество - титул на православните патриарси и на римския папа, обикновено в съчетание с местоименията "негово", "ваше", "техни".

Светец, светия - човек, който заради праведния си живот, подвиг на християнската любов, ревностно разпространение на вярата, а също и заради страдания и смърт, приети за Христа, е надарен с особени дарби от Бога, а след смъртта си е причислен към висшите небесни сили и приближен на Бога. Според Съборното определение на Седмия вселенски събор (787 г.), светците са истинските служители на Христос. Приживе светите хора притежават благодатните дарове лечителство, чудотворство и прозорливост, както и даровете на Светия Дух - любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; а също полагат непрестанни усилия дарованията им да останат скрити. Белезите, които говорят за святост са сияние на лицето и предаване на освещание чрез допир. Светостта на светиите е за нас единственото обяснение за мироточивостта и нетленността на светите мощи, които правят безброй чудеса, особено над ония, които пристъпват с вяра към тях. Сборниците, в които се издават житията на светиите се наричат патерици, а богословската дисциплина, която е изучава светостта на светиите и техния живот се нарича агиография.

Църквата почита няколко категории светци: апостол, безсребърник, благоверен, блажен, великомъченик, изповедник, мъченик, праотец, преподобен, преподобномъченик, пророк, равноапостолен, светител (архиерей-светец), свещеномъченик, страстотерпец, стълпник, чудотворец, юродив. Вж. също Почитание към светците, Общение със светците, Молитва към светците. Извън речника: категории светци.

Свети Дух - вж. Дух свети

Светиня - свещено място, свещен предмет (напр. храм, икона, предмети, използвани в богослужението).

Светла седмица - дните от понеделник до събота след Пасха, през които продължава празнуването на Светлото Христово Възкресение. Виж също: църковни празници, Страстна седмица.

"Вие сте светлината на света. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец" 
(Мат. 5:14, 16). В този откъс от Проповедта на планината Господ Иисус Христос употребява думата "светлина" не във физическия, а в духовен и нравствен смисъл. Като нарича Своите ученици "светлина на света", Христос всъщност определя тяхното високо назначение в света - да пръскат със словото и добродетелния си живот духовна светлина, да разсейват мрака на невежеството и заблудата и насочват към истинското богопознание.
Светлината на света в собствен смисъл е Сам Господ Иисус Христос (вж. Йоан 8:12). Но светлина са и всички, които живеят според Христовия закон (вж. Ефес. 5:8; Сол. 5:5). Такива светоносци са били и светите отци от Вселенските събори, на които дължим учението на Църквата в най-чиста форма.

Светотатство - поругание, хулене, оскверняване, повреждане, унищожение, кражба или грабеж на място или предмети, посветени на Бога или богослужение, а също хулене, клеветене, заплашване и извършване на всякакво насилие над свещенослужител при служба.

Свещено Писание - виж Библия.

Свещено Предание - учение на Иисуса Христа и светите апостоли, което преподавали на Църквата първоначално устно, а след време било записано.

Свещени съдове - богослужебни предмети, които се използват при извършването на тайнството Евхаристия: потир, дискос, звездица, копие, лъжичка, покровец, дароносица и дарохранителница. Виж също: църковна (богослужебна) утвар. 

Свещеник - духовно лице (свещенослужител), посветено във втората, средна степен на свещенството и получило дарът на служението си чрез ръкополагане (хирoтония) от архиерей (чрез епископско ръкоположение). Притежава благодатта да извършва самостоятелно повечето от св. тайнства и требите. Той не може да извършва само тайнството свещенство (хиротония), да освещава храмове, антиминси и миро.

Към свещеника е прието да се обръщаме с "Ваше благоговейнство", а неофициалното обръщение е "отче". Свещеникът се нарича също иерей (йерей) или презвитер (от гр. старейшина - така както св. ап. Павел нарича в посланията си свещениците). Свещеник, който се отличи с примерен живот и плодоносно служение, получава за награда офикията (отличието) протойерей, т.е. старши свещеник. Отличилите се биват възвеждани и в най-горните степени на свещеническо служене: протопрезвитер, иконом, свещеноиконом и ставрофорен иконом. На някои икономи за отличие се дава и нагръден кръст. 

Свещеникът монах се нарича йеромонах (свещеномонах). За примерен живот и усърдно служение йеромонахът получава офикия архимандрит, т.е. началник на монашеско общежитие. Някога архимандрити са се наричали игумените на по-големите манастири. Виж също Етикет на обращенията в БПЦ.

Свещенослужители - лица от мъжки пол, които принадлежат към една от трите благодатни степени на свещенослужение: епископска, презвитерска, дяконска. Надлежно подготвени, избрани, ръкоположени и поставени за служение, свещенослужителите притежават благодатта да извършват тайнствата (архиереи и свещеници) или да участват в тяхното извършване (дякони). Поставят се чрез ръкополагане (хирoтония). Виж също църковнослужители, клир.

Свещенство 1) Достойнството на този, който по благодат Божия извършва особено служение в Христовата Църква. Степените на Свещенството са три: дяконство, презвитерство и епископство. Първите две са достъпни за миряните, последната изисква приемането на монашески обет и постригване.
2) Църковно тайнство, при което невидимо се низвежда освещаващата благодат на Св. Дух върху правилно избрано лице. Посветеният се въвежда в една от трите степени на църковната йерархия и се облича с особена духовна власт по отношение на вярващите: да ги учи на истините на Христовата вяра, да извършва църковните тайнства и богослуженията, да ги води по пътя на нравственото съвършенство и духовни дела, да бъде пастир на Христовото стадо.

Видимата страна на този свещенодействен акт се заключава в 1) полагане на ръце от архиерей върху главата на избрания и 2) молитва за призоваването на Св. Дух. Този ред е указан още на I Вселенски събор (правило 4 и 19) и на IV Всел. събор (правило 2). Тайнството свещенство се нарича също ръкоположение (на гр. ез. хиротония). За свещенско служение се ръкополагат единствено православно вярващи от мъжки пол, намиращи се в първи брак, осветен от Църквата чрез тайнството на миропомазването или приел монашески обет. Виж също царствено свещенство. Извън речника: Св. Писание и св. отци за тайнството свещенство. За Църквата и Тайнствата.

Свещеномъченик - една от категориите светци, които Църквата почита.

Рождение свише - според Св. Писание едно от условията за нашето спасение: "истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие" (Иоан 3:3). Виж ст. Опит за тълкуване на беседата на Господ Иисус Христос с Никодим.

Святост - едно от фундаменталните понятия на християнското учение. Основният му смисъл се състои в причастността на човека към Бог, неговата обоженост, в преображението му под действието на благодатта Божия. Виж светци, светии.

Севастия (Севастия Кападокийска или Севастия Арменска) - град в Кападокия, на границата с Армения, в североизточна Мала Азия. Извън речника: Кападокия.

Севир - антиохийски патриарх (512-518 г.), виден и горещ привърженик на монофизитската ерес, състояща се в твърдението, че Господ Иисус Христос, макар и да е роден от две природи или естества, не пребъдва в две природи, тъй като при въплъщението на Сина Божий човешката природа, възприета от Бог Слово, станала само принадлежност на Неговото Божество, загубила е своята действителност и само мислено може да се отдели от нея.

"Седем смъртни гряха" - Опити за класификация на особено пагубните за човешката душа човешки страсти, направена първоначално за нуждите на монашеството. Основава се на изброените от Христос пороци, които "излизат от сърцето" (Мат. 12:45, 15:19; Марк. 7:21) и на греховете, изброени от ап. Павел в Посланието към Римляните (1:29-31). В аскетическата литература на Изтока и Запада са навлезли различни класификации на греховете (чрез писанията на Стефан Тиваидски, Авва Амон, авва Макарий, св. Григорий Ниски, св. Иоан Касиан Римлянин, св. Нил Синайски, св. Иоан Лествичник и др.). Към "смъртните грехове" най-често се причисляват гордостта, сребролюбието, блудството, завистта, чревоугодието, леността и гневът. Впоследствие папа Григорий Велики превърнал учението за "седемте смъртни гряха" в част от католическата догматиката, а при средновековната схоластика на тази тема било отделяно значително внимание.

Според Православната вяра всяко нарушение на Божия закон е грях, и всеки неизповядан грях може да обрече човешката душа на смърт. Изброените от св. отци пагубни страсти (разбирани като устойчиви греховни навици, които водят и до други пагубни страсти), намират приложение днес при т.н. въпросници при подготовка за тайнството Изповед. Важно е да се отбележи, обаче, че греховете, включени в отделните въпросници не са по-малко пагубни от страстите и помислите, които не са включени в тях. Виж също хула против Св. Дух. Извън речника: Хула против Духа Светаго. Въпроси при изповед на Православни Християни.

Седми Вселенски Събор - събор, свикан през 787 г. подобно на Първия в гр. Никея (сега гр. Изник) в Мала Азия, на който 367 отци осъдили иконоборческата ерес. Съборът формулирал догмата за иконопочитанието, а в 842 г. Поместният Събор в Константинопол утвърдил окончателно почитането на св. икони. Седмият Вселенски събор е последният Вселенски събор на Църквата. Отделилата се от Православието Римокатолическа църква има множество свои събори, които нарича вселенски. Извън речника: Възпоменаване на Седмия Вселенски събор. Догмат за иконопочитанието и Правила на Св. Събори.

Секта - общество, което под чуждо влияние се е отделило от Църквата и е изградило свой идеал за святост и спасение. Т.е. организация или група хора, обединени около религиозно учение, което се отклонява от преданието на историческата Църква, откровена от Иисус Христос, основана от апостолите и защитена от седемте Вселенски събора. Сектите възникват обикновено около конкретна личност, която обявява някоя ерес за истина. Самата грешка вече отделя групата от историческото християнство. Много секти представят Библията като своя основа, но отхвърлят историческото й обяснение, за да утвърдят собствените си идеи. Някои секти развиват социална дейност (грижа за бедните, укрепване на семейството), чрез която се представят за част от истинското християнство. Тоталитарни секти или деструктивни култове се наричат сектите, които нарушават правата на своите членове и им вредят чрез използване на определена методика, наречена "контролиране на съзнанието". Съветът на св. ап. Павел по отношение на тях е: "Бягай от такива" (1 Тим. 6:5). Сектите отклоняват своите членове от живот в Христа и Неговата Църква, където се пазят и предават благодатта и духовните дарове на Бога. Всички секти рано или късно умират; Църквата пребъдва до свършека на света.

Секс вж. извънбрачен секс, а също и разделa Дом, семейство, деца.

Селевкия (Seleucia) - название на много градове по време на елинистичния и римския период в Близкия Изток и в Мала Азия. Наречени в чест на основателя на държавата на Селевкидите Селевк I Никатор (бивш военачалник на Александър Македонски през III в. пр.Хр.), а някои от тях и построени от него. Най-значимите от тях са Селевкия на р. Тигър (между Ефрат и Тигър в днешен Ирак) и Приморска Селевкия (Пиерия, по-долу).

Селевкия Пиерия (Seleucia Pieria, приморска Селевкия 1Мак.11:8) - в древността селище в Мала Азия, на източния бряг на Средиземно море при устието на река Оронт, на запад от Антиохия. Основан ок. 300 г. пр.Хр. като пристанище на столицата на Селевк I Антиохия. От 245 до 219 г. пр.Хр. била в държавата на Птоломеите. През елинистичния период един от градовете с най-голямо културно, политическио военно и икономическо значение, влизащ в т.н. Сирийски тетраполис (Селевкия, Лаодикия, Апамея и Антиохия). От I в. сл.Хр. подвластен на Рим, главна база за римския флот. След това в основаната от император Траян (117-138 след Христос) римска провинция Сирия, а при св. Константин Велики (306-337 г.) - в провинция Писидия. През 526 г. разрушен от земетресение и западнал. Развалините му се намират близо до пристанищния град Samandağ в областта Хатай в Южна Турция.
Св.ап. Павел проповядвал Евангелието в Селевкия заедно с ап. Варнава по време на своето първо пътешествие в Антиохия. За първи епископ на Селевкия той поставил св. Артемий (Артемон), оттам отпътувал за остров Кипър (Деян 13:4).. Извън речника: Св. Артемон Селевкийски. Сирия. Антиохия.

Сенсуализъм - гносеологично учение, което признава усещането като единствен източник на познание.

Септуагинта - най-ранният (близо 300 години преди Христа) и единствен дохристиянски превод на Библията (на Стария Завет) от древноеврейски на гръцки език. Нарича се Септуагинта или "превода на седемдесетте тълковника" (обикновено се използва съкращението "LXX"). Според преданието преводът е направен по поръчка на Птоломей II и в него са участвали по шест рабини от всяко от 12-те племена. Несъмнено е бил породен и от нуждите на огромната юдейска колония в Александрия.

Преводът е направен от оригинал, който се отличавал от масоретския текст. Изследването на Кумранските ръкописи показва, че в Стария Завет съществували няколко ръкописни традиции, една от които използвали и 70-те преводачи. Това е установил още Ориген, който използвал еврейски текст, напълно съвпадащ с масоретския. По своя състав Септуатинга се отличавала от палестинското събрание на старозаветните книги. В него били включени и неканонични книги. Преводът на седемдесетте станал общоприет в християнската Църква. Както за новопокръстените, така и за юдеите в диаспора (които вече не знаели добре родния език), той е бил всъщност Стария Завет. Него са цитирали и апостолите, и евангелистите, и Св. Отци. Затова и юдеите предприели собствени преводи.

Преводът на Библията на църковнославянски език е направен от Септуагинта.

Серафим (староевр. "изгарящ, пламенен") - висш шестокрил ангел.

Сердикийски събор - поместен църковен събор с канонотворческо значение, състоял се  през 343 г. в Сердика (днешна София). В него взели участие 318 епископи от вече разделената на Източна и Западна империя. Съборът бил свикан от синовете на св. Константин Велики, за да преодолее смутовете, породени от все още неотшумялата арианска ерес, която Първият вселенски събор в Никея осъдил през 325 година. Отците разгледали арианските клевети срещу защитника на Православието св. Атанасий Велики, който бил изгонен от своята катедра от еретиците. На Сердикийския събор той бил оправдан и възстановен за Александрийски епископ. Отците от Сердикийския събор потвърдили още веднъж Никейския символ на вярата и православното учение за Света Троица. Извън речника: Сердикийски събор.

Свети апостол Сила - един от седемдесетте апостоли, ученик и най-близък сътрудник на св.ап. Павел. Църквата празнува паметта му на 4 януари. Извън речника: Св. ап. Сила.

Сим (име, слава) (Бит 5:32; 6:10; 9:23,26,27; 10:1,21:22; 11:10,11; 1Пар 1:4,17; Лк 3:36) - големият син на Ной, родоначалник на семитските народи. Сим живял 602 години и починал, когато Иаков навършил едва 50 години. Сим е един от предците на св. Йосиф Обручник в родословието на Иисус Христос. .

Символ на вярата, Символ верую (на лат. "Credo" - "вярвам") - кратко догматическо изложение в молитвена форма, в коeто с кратки и точни думи са изложени основните истини на православната вяра. От най-ранните дни на Църквата символите на вярата са били живи изповеди на християнската вяра, а не просто академични формулировки. Такива изповедания на вярата се появяват още в Новия Завет, където например св. ап. Павел рецитира символ, за да напомни на Тимотей, че "Бог се яви в слава..." (1 Тим. 3:16). Символите на вярата са били одобрени от църковните събори, обикновено за да служат за кратка формулировка на вярата срещу ересите.

Най-важният Символ на вярата в християнството е Никео-Цариградският символ . Съставен е от отците на Първия и Втория вселенски събори. На Първия събор били написани първите седем члена на Символа, а на Втория - останалите пет. Изкован по време на решителен спор с еретици, той съдържа същината на новозаветното учение за Св. Троица, опазвайки тази животворна истина от ония, които се опитвали да променят разбирането за същността на Бога и да наложат възприемането на Иисус Христос като обикновено тварно създание, а не като въплътилия се Бог.

Символите на вярата ни дават сигурно обяснение на Светото Писание срещу "свободните" интерпретации, изкривяващи Неговото значение според предпочитанията на авторите си. Символът се използва широко в богослужението на Църквата, за да напомня постоянно на християните съдържанието на личната им вяра. При изучаването му Символът се разделя на 12 члена. В 1-вия член се говори за Бог Отец, от 2-ри до 7-и член се говори за Бог Син, в 8-и - за Светия Дух, в 9-и - за Църквата, в 10-и за Кръщението, в 11-и и 12-ти - за Възкресението на мъртвите и Вечния живот. Извън речника: виж раздела Основни доктрини и вероизповедни формули и Какво е Символ на вярата.

Символически текстове (символически паметници) на Православната църква - наименование на исторически текстове с догматическо съдържание, изразяващи от името на Църквата нейната вяра и богословско учение, чийто авторитет и православност е отречен или дискутируем. Към тях не се причисляват текстовете, съставени и утвърдени от Вселенските събори, които имат неотменяем авторитет. Такива са напр.

• тълкуванието на Символа на вярата от св. Григорий Неокесарийски (съставено ок. 260-265 г.),
• т.н. Апостолски Символ, т.н. Символ на св. Атанасий Велики (или Псевдо-Атанасовски символ, чиято Триадология носи августиновски черти и породила впоследствие редица отколнения от истината по времето на споровете за filioque),
• догматико-каноническите решения на Константинополския Събор от 879-880 г. при патр. Фотий и папа Йоан VIII, наричан от много отци Осми Вселенски събор,
• догматическите решения на Поместните събори в Константинопол през 1156 и 1157 г. при имп. Мануил Комнин, които специално разглеждали евхаристийни въпроси,
• т.н. “исихастски” Събори в Константинопол в 1341, 1347 и 1351 г. , които на висотата на светоотеческото богословие формулирали учението на Църквата относно Иисусовата молитва, духовния живот, нетварните Божии енергии и обожението на човека.
• Изповедание на Православната вяра (рус.) от св. Григорий Палама,
• Свeтогорски Томос от 1339 г., съставен от св. Григорий Палама,
• Изповедание на вярата от св. Марк Ефески на Фераро-Флорентинския лъжесъбор от 1440, изразяващо основните православни истини, особено по спорни въпроси с католиците.

Далеч по-спорни, облечени в несвойствени за Православието богословски форми и изказ. са догматическите паметници от следвизантийския период:

• трете послания на Константинополския патриарх Иеремия II към лютеранските богослови от  Тюбингенския университет, които му изпратили текста Аугсбургското изповедание в недовършена кореспонденция през 1573-1581 г.,
• "Православно изповедание на Католическата и Апостолска Източна Църква" (1662 г., приписван на Киевския митрополит Петър Могила, чрез който в руското богословие навлязла римската схоластика),
• "Послание на патриарсите от Източно-Католическата Църква за православната вяра" (1723 г.),
• "Окръжно послание на Едината, Свята, Съборна и Апостолска Църква към всички православни християни (1848 г.),
• катехизисите по католически образец от XIX-XX в. Виж Символ верую.

Орос - догматическо определение на Вселенски събор.

Св. Симеон Богоприемец - благочестив и праведен старец, живял в Йерусалим, на когото било предсказано, че няма да умре докато не види Христа. Когато  на 40-тия ден от рождението Му довели младенеца Иисус в Йерусалимския храм, праведният Симеон благословил Бога и приветствувал Младенеца като Спасител на всички народи. Едва тогава Божието откровение се изпълнило и той починал (Лк 2:25-35). Паметта му се празнува на 3 февруари. Извън речника: Св. Симеон Богоприимец.

Св. Симеон Метафраст (Симеон Логотет?) (+960) - знаменит византийски държавник и църковен писател-агиограф, преподобен. Събирал древни сказания за житията, подвига и страданията на светиите, съставил 122 нови животописа и изправил 539 жития, като ги преразказал и претворил, за което получил прякора Метафраст (на гр. "разказвач", "преразказвач"). От тях той съставил менология (гръцки корпус със жития на светиите), приспособен към църковния календар, която станала господстваща във гръцката църква и способствала за уеднаквяването на богослужението. Автор е и на стихове и речи. Отъждествяването на бл. Симеон Метафраст със Симеон Логотет е спорно. За благочестивия му живот Църквата го причислила към сонма на светците. Църквата чества бл. Симеон на 9 ноември (27 ноември стар стил). Извън речника Св. Симеон Метафраст.

Симония - приемане или даване духовен чин, звание или отличие срещу облаги; богохулна търговия с благодатните дарове на Св. Дух. Първа жертва на този грях станал Симон Влъхва (и оттам "симония"). Като видял как апостолите вършат чудеса, Симон им предложил срещу заплащане да го ръкоположат за апостол, за да добие и той Даровете на Духа (Деян. 8:18-24). В по-късни времена подобно греховно използването на свещенството за пари, както и продаване на свещените степени за пари се извършва чрез продаването на индулгенции, или чрез изискване за задължително заплащане за извършването на св. тайнства и др.под.

Синаит - виж Св. Григорий Синаит.

Синай (Изх. 16:1; 19:11,18; 31:18; 34:2; Чис. 3:1; Втор. 33:2; Съдии 5:5; Пс. 67:9,18; Деян. 7:30; Гал. 4:24) - свещена планина в Арабската пустиня, наричана в Библията както Синай (Изх. 19:11-23, 24:16, Лев. 7:38, 26:46, Чис. 3:1, Втор. 23:2, Деян 7:38-40), така и Хорив (Хореб; Изх. 3:1, 17:6, 33:6, Втор. 1:2,6, 3Цар 8:9 и др.). На нея Бог поверил на Моисей скрижалите със Закона и се случили едни от най-важните събития при пътуването на богоизбрания народ в пустинята след излизането им от Египет.

Местните народи считали Синайската планина за свещена от още по-старо време, и я наричали Божия планина и планината на Йехова (Изх. 3:1; 4:27; 18:5). Едно от предположенията е, че е наречена Синай по името на вавилонския бог на луната Син, на когото някога е била посветена.

Несъмнено, в Старозаветните времена местонахождението на Синайската планина е било всеизвестно. В Библията св.ап. Павел последен споменава за нея (Гал. 4:25: "понеже Агар означава планина Синай в Арабия"). По-късно познанието за нея се губи. Едва около 300 г.сл. Хр. двама монаси твърдят, че са намерили мястото на горящата къпина в южната част на Синайския полуостров, имайки предвид Джебел Муза (Jebel Musa, Планината на Моисей). Предполага се, че св. Елена е посетила това място при пътуването си до Света Земя. През 527 година император Юстиниан построил на това място известния Синайски манастир, познат от началото на ІХ век като "Св. Екатерина".

На Синайския полуостров има и други скалисти върхове, заобиколени от обширни равнини, на които израилтяните са могли да се разположат и да пребивават толкова дълго (една година). Днес има около 15 хипотези за местоположението на библейската планина Синай. Виж също Хорив. Св. Григорий Синаит. Извън речника: Св. пророк и боговидец Мойсей. Св. Иисус Навин. Синайският манастир "Св. Екатерина".

Синайски кодекс - название на един от най-древните ръкописи на Библията, осъществен от трима монаси в периода от IV до XII век, като девет други за правели корекции. Съдържа 199 листа от Стария Завет и 148 листа от Новия. Освен каноническите книги, Синайският кодекс съдържа също "Послание на Варнава" и "Пастирът" на Ерм. Намерен през 1845 от руския византолог и библеист архим. Порфирий (Успенски) в Синайския манастир "Св. Екатерина" в Синай (дн. Египет). Публикуван през 1859 г. от немския протестански теолог и библейски изследовател Константин Тишендорф (Konstantin von Tischendorf). Основната част от ръкописа се намира в Британския музей и в библиотеката на Лайпцигския университет.

Синайска пустиня (Изх. 19:1-2; Числа 10:12; 33:15-16) – равнина в Синайската планина, на която се разположил станът на израилтяните, в която е имало пастбища и водоизточници (Исх 3:1).

Синаксар (от гр. "синаксис" – събрание, съединение) – по-пълен или по-кратък житийник и тълкувание на празниците, извлечени от писанията на светите отци и църковните предания. Първоначално синаксарите били използвани в богослужението (чтенията също се наричали синаксари).

Синаксарите съдържат разказ и обяснение на празнуваното събитие (напр. Синаксари на Господски и Богородични празници, на празници по случай пренасяне мощите на някой светец) или значението и причината за установено от Църквата действие (напр. помен за покойниците), или тълкувание на причината дадено възпоменание да се извършва на определен ден (напр. Синаксар в Месопустната или Страстната седмица).

От гръцките синаксари са известни следните: Петров синаксар, съставен по древния Месецослов на император Василий (X-XI в.), чийто най-стар ръкопис е от 1249 г.; Кларомонтански синаксар от XI-XII в., близък по съдържание до Петровия синаксар. Имало е и два вида "стиховни синаксари", наречени така, защото в тях пред всяко четиво били поместени по два или три стиха в чест на Светиите. "Стиховните синаксари" са съставени през XII-XIII в. въз основа на споменатите по-древни.

По-късно синаксарите били наречени "пролози". Така например е озаглавил сборника си св. Николай Велимирович (Сръбски) - "Пролог от Охрид".

Подобни на синаксарите са месецословите и чети-минеите. В последните редом с жизнеописанията на светиите помествали и поучителни слова за празника.

Отечниците (патериците) също съдържат подобни повествования за Божиите угодници.

Днес синаксарите служат за дидактични цели, а в богослужението се използват само в някои манастири. Виж също мартирологии, агиология, почит към светиите.

Синедрион (Мат. 5:22, 26:59, Марк 14:55, 15:1, Лук 22:66, Иоан 11:47, Деян 4:15, 5:21-41, 6:12-15, 22:30, 23:1-28, 24:20) – върховен юдейски съд, който заседавал в Йерусалим и бил председателстван от първосвещеника. Състоял се от 71 членове. Те били избирани чрез гласоподаване или жребий според следните три категории: 1. Първосвещеници (действителни или в оставка) и глави на свещеническите семейства; 2. книжници (1Езд 7:6-11, или законоучители, законници, Лук. 5:17) и фарисеи; 3. старейшини или знатни хора (като Никодим и Йосиф Ариматейски).

След разрушаването на Йерусалим Синедрионът вече не бил съд, а училище, в което се изучавал Закона. Последен "глава" (или "наси") на Синедриона бил Гамалиил V († 425), който бил лишен от всякакви права при император Феодосий II (Младши)

Като върховен съд Синедрионът решавал най-важните народни дела: война и мир, правителствени длъжности, апелационни дела от местните съдилища, определяне на новолунието, най-важните административни мерки относно църковните дела, дейността и способностите на свещениците, богослужението и храмостроенето. Въпреки, че юдейските царе не подлежали на съд, съдебната власт на Синедриона определяла и решенията на царете. След завладяването на Юдея от римляните изпълнението на смъртни присъди на Синедриона трябвало да бъдат одобрени от римския управител (Иоан 18:31, 19:6).

Синергия - (от гр. συνεργός – съдействащ, подпомогащ) – съработничеството на Бог и човека. Спасението на човека е Богочовеческо дело, което непременно изисква пълното участие както на Божественото, така и на човешкото начало. Човекът активно участва в това, което Божията благодат извършва в него и чрез него: "Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас" (Иак. 4:8). За това са учили светите отци на Църквата в съгласие един с друг. Понятието синергия получава най-пълна разработка в трудовете на св. Григорий Палама.

Синодик- каноничен сборник, чието ядро съставляват решенията на вселенските събори и съборите на отделните църкви.

Сирия, сирийци (Ис. 7:8; Деян 18:18; 21:3 и др.) – събирателно название на обширни земи и страни на север и североизток от Ханаанската земя; днес държава в Близкия Изток със столица Дамаск. Евреите наричали Сирия Арам (“високата страна”), а сирийците наричали арамейци. В различни периоди Сирия е била владяна от Египет, Хетското царство, Митания и Асирия. Около IX в. пр.Хр. Сирия в широк смисъл, т.е. всички земи от Средиземно море до Сирийската пустиня, обхващала последователно Асирия, Вавилон, Персия и Гърция. Политически самостоятелна е от 312 г. пр.Хр. Долините на Сирия са много плодородни, изобилстват с пшеница, грозде, маслини, праскови, фурми и др. Климатът е много здравословен и приятен. Нито една страна в древността не била така известна както Сирия.

Сирия е осветена от стъпките на Христа Спасителя, Неговите апостоли и изповедници. През I в. пр.Хр. всички земи на източното крайбрежие на Средиземно море били наричани Сирия (Кн. Деяния).

След смъртта на Александър Велики Сирия останала на Селевк, който построил Антиохия и я направил своя столица. През 64 г. пр.Хр. е присъдинена към Римската империя като самостоятелна провинция и се управлявала от наместник, а Палестина била част от нея. . Виж също: Самосат. Извън речника: Сирия. Дамаск. Антиохия.

Скиния (гр. σκηνη – палатка) – древноеврейският преносим храм, създаден по Божии указания, които Мойсей получил на Синайската планина (Изх 25:8-40; 26). До създаването на Йерусалимския храм в нея евреите извършвали богослуженията си и пазели Ковчега на Завета. Скинията се състояла от три отделения: двор, светилище и Светая Светих, в която разполагали Ковчега на Завета. Йерусалимският храм е създаден по образец на скинията.

Архимандрит Синоний - съвременен български архиерей. Роден на 18 ноември 1969 г. в София. Завършва богословския факултет в София през 1994 г. През 1993-1996 г. е игумен на четвъртия по големина български манастир - Клисурския "Св. св. Кирил и Методий". Специализирал в Богословския институт в Ерланген, Германия. От 1996 г. е ректор на Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски". (информация към 2004 г.). Извън речника: интервю с архим. Синоний.

Слово, Бог-Слово (Иоан 1:1,14, 1Иоан 1:1 и др.) - Думата "Логос" в указаните места означава второто лице на Св. Троица - Сина Божи, като Вечно и Ипостасно Слово Божие, от вечност пребиваващ с Отца, въплътил се заради нас, човеците, и заради нашето спасение. "В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото" - с тези възвишени и потресаващи думи започва своето благовестие ап. и ев. Иоан (Иоан. 1:1). Виж също Логос.

Слово Божие или Откровение Божие - то е двояко: устно и писмено. За устното вж. Св. Предание, а за писменото вж. Св. Писание.

Смирение - състояние на човешкия дух, при което човекът не мисли за себе си особено много (Ек 7:16) и изцяло се осланя на Божията милост. Смирението е противоположно на гордостта (1Пет 5:5-6). Най-истински образец за смирение е нашият Господ Иисус Христос (Филип. 2:8).

Смиреномъдрие (Мих 6:8; Соф 2:3; Деян 20:19; 1Пет 3:8; 5:5; Еф. 4:2; Филип. 2:3; Кол 2:18,23; 3:12) - смирение, съединено с мъдрост в поведението; съзнаване на своето несъвършенство и недостойнство пред Бог.

Смирна - знаменит търговски град в Йония на източния бряг на Егейско море, близо до Ефес и Филаделфия, при устието на река Мелес. Смирна бил един от най-древните градове в Мала Азия. Смирненската църква създадал св. ап. Йоан Богослов, а първи нейни епископи били неговите ученици св. Вукол и св. Поликарп Смирненски. Днес Смирна е в мюсюлманска Турция, но там все още се съхранява и процъфтява християнската вяра. Градът е и до днес един от най-цветущите градове.

Св. Поликарп Смирненски - свещеномъченик (ок. 85-157), един от Апостолските мъже, ученик на ап. Иоан Богослов и учител на св. Ириней Лионски. Бил вторият епископ на Смирна (Мала Азия) и заемал катедрата много години. Бил свидетел на мъченическия път на св. Игнатий Богоносец, и сам намерил смъртта си на кладата при гоненията на Марк Аврелий.

Значението на св. Поликарп в историята на светоотеческото богословие прот. Г.В. Флоровски характеризира така: св. Поликарп "бил изразител на създаващата се тогава малоазиатска традиция в богословието, коята за пръв път била последователно изложена от св. Ириней, и за която е характерна сотериологическата гледна точка: изповядване на вярата, произхождащо от съзерцанието на изкупителното дело на Христа".

От посланията му е съхранено Посланието към филипийците. То е написано през първото десетилетие на II век и поради това представлява важен документ за датирането на Новозаветните книги и определянето на времето за тяхната канонизация, тъй като св. Поликарп се позовава на Ев. Мат., Книга Деяния, 1Рим., 1Кор., Гал., Ефес., 1Тим., 1Иоан. Починал в 167 г. Църквата почита паметта му на 23 февруари. Извън речника: Св. Поликарп Смирненски.

Смъртен грях - виж "Седем смъртни гряха".

Солей - възвишение на пода пред иконостаса в православния храм. Някога там се намирали троновете на царете и на предстоятелите. На Запад солеят се наричал сенаториум, защото там седели сенаторите. Днес в някои храмове солеят е заграден с перила и в него се намират певниците и владишкият трон. Централната част на солея се нарича амвон, а страничните – клирос.

Солипсизъм - философски възглед, според който съществува само човекът с неговото съзнание, а обективният свят (включително и хората), съществува само в съзнанието на индивида. В по-широк смисъл: "самодостатъчност, обърнатост към самия себе си".

Сотириология - дял от богословието, учение за спасението на човека.

Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900) - руски религиозен философ и поет, основател на религиозно-философския  култ към София, от който били повлияни С. Булгаков и П. Флоренски. Извън речника: Владимир Соловьов

Sola scriptura (на лат. - "само Писанието"). Основополагащ протестантски възглед за "самодостаточността" (автаркията) на Св. Писание. За разлика от протестантите, Православието приема изцяло каноничността или нормативността на Писанието относно решаващи въпроси на вярата и поведението, но разглежда Св. Писание като продукт или плод на Св. Предание - "разумът на Църквата". Вж. също раздела Православие и Инославие.

Солипсизъм - философско течение, произхождащо от скептицизма, и утвърждаващо, че цялата реалност е продукт на съзнанието на индивида.

Софизъм, софисти – философи, които отричали възможността за положително знание за нещата и се се увличали да доказват всяка, дори и невярна мисъл. Оттук названието ‘софизъм" се прилага относно правилен извод, основаващ се на невярна, лъжлива основа.

София (от гр. sofia - мъдрост; премъдрост) - в християнството Божията премъдрост е едно от свойствата на Бог, открил ни се в Три Ипостаса. Философите, изповядващи т.н. софийна ерес (виж по-долу) разглеждат Божията Премъдрост като самостоятелна, отделна личност и с това персонифициране създават догматичен проблем за съотношението на София с Трите Ипостаси на Пресветата Троица.

Софиология (учение за София, Софийна ерес) - (от гр. "мъдрост" и "учение") - течение в руската богословска мисъл от края на XIX и нач. на XX век с представители Владимир Соловьов, прот. Сергей Булгаков, свещ. Павел Флоренски, Е. Трубецкой и др. В основата си софиологията е свързана с езическата философия на Платон, с кабалистическото учение, а също и с осъдения от Църквата гностицизъм, и особено с гностицизма на валентинианите и редица други по-късни гностици-теософи. Според прот. Георги Флоровски руската софиология е разновидност на немския идеализъм, своеобразен гностицизъм и изобщо недопустима употреба на философията за изразяване на християнските догмати.

Централното понятие в софиологията - София-Премъдрост - се употребява твърде нееднозначно. Учението за София въвежда в Божествената Троица "четвърта", женска ипостас, която е Божия същност, граница между Бога и света, организиращо начало на съборността, на Църквата, на човечеството, космоса и т.н. Мнението за София като "четвърта" ипостас е осъдено на поместен събор в Югославия. Сред най-добрите изобличители на софилологията е архиепископ Серафим (Соболев). По-късни последователи на това еретично учение поставят началото на "женско богословие и феминистко-икуменическата идея да се "феминизира" Бога и учат, че освен Бог-Отец има и "богиня-майка".

Спасението е онзи божествен дар, чрез който хората са освободени от греха и смъртта, съединени с Христа и доведени във вечното Му Царство. Хората, които слушали проповедта на св. ап. Петър в деня Петдесетница, го попитали какво да сторят, за да се спасят. Той отговорил: "Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа" (Деян. 2:38). Спасението започва с тези три стъпки: покаяние, кръщение и приемане даровете на Светия Дух. Да се покаем означава да се отвърнем от греха си и да се предадем на Христа. Кръщението включва ново раждане и съединяване с Христа. Получаването на дара на Светия Дух означава да приемем Самия Свети Дух, Който ни дава сили да започнем нов живот в Христа; да бъдем постепенно изграждани в Църквата и да възстановим Божия образ в себе си.

Спасението изисква вяра в Иисус Христос. Хората не могат сами да се спасят чрез добрите си дела. Спасението е възможно единствено в любовта. То е продължителен процес, протичащ през целия живот на християнина. За него може да се говори както в минало, така и в сегашно и в бъдеще време. В минало – защото в смъртта и възкресението на Христа всички сме спасени. В сегашно – защото се спасяваме с активното си участие чрез вяра в съединението си с Христа и със силата на Светия Дух. В бъдеще – защото спасението предстои при славното Второ Пришествие на Господа (вж. парусия).

Спиритизъм (от лат. spiritus - дух) - вяра във възможността за необичайни прояви на духовете във физическия свят. Като мистично течение е възникнало в САЩ в средата на XIX век и се характеризира с особената практика на общуване с духовете на умрелите чрез медиуми.

Спомоществовател (от спомоществувам) - човек, който с пари или други средства подпомага хора или начинание. Най-близка по значение съвременна чуждица на тази възрожденска дума е спонсор. Виж също ктитор.

Спонсор - човек или организация, които подпомагат материално някого за извършването на нещо, за изпълнението на определена (обикновено социална) задача или цел. При църковни дела в повечето случаи означава спомоществовател и ктитор.

Сретение (на църк. език "среща") - един от дванадесетте православни празници, празнуван на 2 февруари (15 февруари) в памет на евангелско събитие - срещата на младенеца Христос със стареца Симеон, предсказал, че Христос ще бъде спасителят на хората. Виж Сретение Господне.

Ставропигия, ставропигиален - статут, който се дава на храм в подчинение на Св. Синод, напр. храмът "Св. Александър Невски" в София.

Стар Завет - 39 от 66-те богооткровени книги на Свещеното Писание, които съставляват християнската Библия. Виж Библия. Мойсеево петокнижие.

Св. Стефан Нови - преподобномъченик, пострадал за иконопочитанието, родом от Цариград. Убит с камъни в 767 година при император Константин Копроним. Извън речника: Св. Стефан Нови.

Екзарх Стефан I (1878 - 1957) - висш български духовник, български екзарх (1945-1948) - първият признат от Вселенското Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква, обичан проповедник, aвтор на множество слова и богословски трудове, между които "На път за Дамаск" (1932), "Българската Църква" (1932), "Същината па пастирското служение" (1935), "Религия и наука" (1937) и др. Автор е на 26 книги и над 1000 сборни издания на чужди езици. През 1948 г. е отстранен като глава на Българската православна църква и принуден да подаде оставка. Заточен в с. Баня, Карловско, където и умира през 1957 година. Извън речника: Екзарх Стефан I.

Стихар - богослужебно облачение на свещенослужители и църковнослужители. Представлява дълга дреха (одежда) без разрез отпред, с отвор за главата и с широки ръкави. Носи се от дяконите и иподяконите. Право да носят стихар могат да получат и и псалмопевците и прислужващите в храма миряни. Дрехата символизира чистотата на душата, която трябва да имат лицата със свещен сан. Виж също: орар.

Страстна седмица - последната седмица от Великия пост, по време на която се възпоминават предаването на съд, страданията, разпятието и погребението на Иисуса Христа. Извън речника  Страстната седмица.

Страстни помисли - Помислите възникват и действат в сферата на съзнанието и заимстват характера и съдържанието си от това на различните страсти. Те въздействат постепенно върху душевното състояние на човека, като преминават следните фази: от зараждането си (по светоотеческата терминология, прилог), помисълът ангажира вниманието и преминава в сферата на чувствата и волята, като предизвиква у човека желание (услаждане), склонност (плен) и решимост да извърши грях.
Страстните помисли могат да бъдат разделени на три основни категории:
1) нечисти помисли, (най-срамните) - присъщи на чувственото пожелание и са грях срещу човешката природа;
2) зли помисли (най-гнусните) - присъщи на злата воля и са грях срещу ближния;
3) хулни или кощунствени помисли (най-опасните и най-гибелните) - присъщи на помрачения разум и са грях срещу Св. Дух.
Страстните помисли трябва незабавно да бъдат изгонени от съзнанието, както е казано: "развратено сърце ще бъде прогонено от мене" (Пс. 100:4). Св. отци учат да встъпваме в безкомпромисна борба с помислите още преди да са се развили в непреодолима страст.

Страх Божи виж Св. Писание и Св. отци за Страха Господен

Св. Теодор Студит  (759-826) - византийски църковен деятел, прочут игумен на Студитския манастир в Константинопол. (от 798 г.), мъдър устроител на манастирския живот, боговдъхновен учител на Православието и ярък подвижник. Оглавил борбата с иноборчеството и бил голям поборник на иконопочитанието. Оставил главно богословски съчинения и писма. Починал в Цариград в 826 година, на 68 годишна възраст. Извън речника: Св. Теодор Студит.

Субординационизъм (от лат. sub - под и ordinatio) - еретично учение, според което съществува йерархическо съподчиненние на Лицата на Светата Троица (Бог Син - на Бог Отец и Бог Дух - на Бог Син), което намалява единството на Ипостасите и тяхното божествено достойнство. Било разпространено в ранния прериод  на осмисляне на Тринитарното богословие (II-III). Според него Божият Син и Св. Дух произхождат и стоят по-ниско от Бог Отец, защото получават божествената си същност от Него, т.е. смята се, че две от Лицата на Божествената Троица са подчинени на Отца, а при най-ранните форми на субординационизма - и дори "твари" на Отца.

Субординационалистите вярват, че Логосът и Св. Дух не са Божии ипостаси, а "божествени сили", с помощта на които Бог Отец ръководи света. Към субординационистка триадология са се придържали Ориген, Тертулиан, св. Дионисий Александрийски, св. Климент Римски и др. На основата на субординациански идеи извеждали своите съждения и арианите и духоборците. Богооткровената вяра в Единия Бог в три ипостаси - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети - е утвърдена като основополагащ догмат на Никейския (325 г.) и Константинополския (381 г.) събори. 

Суеверие – отклонение от чистия дух на истинската вяра, измяна на Бога – опасен грях, който се проявява във вярване на знаци, гадания, сънища, заговори, астрологически предсказания. За това колко пагубни са суеверията говори още Старият Завет.

Схима (гр. σχημα - "образ, схема") - съвкупност от одеждите на монаха, монашеско облачение. Съобразно степените на монашеството бива малка и голяма. Виж също схимонах.

Схимонах - от гр. schima - външност, външен вид, облекло, и monahos - са. Монах без свещенически сан, дал обет да води особено строг и уединен начин на монашески живот и носещ определена по-особена дреха (схима). Висша форма на Източното монашество.

Съблазън (от гр. skandalon - буквално кукичката, на която се закача стръвта; в преносен смисъл, и по-често употребявано - капан, клопка, заблуда, препятствие) Да не се смесва със изкушение.

Събор - (слав. събрание) -
1) Вселенски събор - събрание на епископи от всички поместни църкви за разрешаване на въпроси от общоцърковен характер, предимно из областта на вярата и църковното устройство; орган не на отделна църква, а на всички Православни църкви. Досега са проведени седем вселенски събора.

2) Поместен събор, църковно-народен събор - събрание на всички правещи архиереи на поместна църква, представители на бялото духовенство, монашеството и миряните, за решаването на най-важните църковни въпроси, като избиране на патриарх, канонизация на нови светии и др. Решенията на десетина поместни събори имат особено важно значение за Вселенската църква. Сред тях са Лаодикийският от 170 г., Сердикийският от 343 г., Картагенският от 419 г., Константинополският от 1341 г. и др.

3) Патриаршески избирателен църковно-народен събор - свиква се само за избор на нов патриарх.

4) Архиерейски събор - събрание на правещите архиереи на една поместна църква за решаването на конкретни църковни въпроси.

Сърцето - освен централен орган на чувствата, според Св. Писание сърцето е и престол на благодатта, орган на общението на човека с Бога, в който са умът и всички душевни помисли. Поради това сърцето е орган на висшето познание, на мисълта и възприятието на духовните въздействия. Виж също статията на св. Лука Войно-Ясенецкий.

Тавор :: Таворска светлина :: Св.ап. Тадей :: Тайнство :: Таксидиот :: Талант :: Талмуд :: Тамян :: Творението :: Теодосий Велики :: Св. Теодор Начертани ::  Теокрация :: Теологумен :: Тeософия :: Св. Теодор Начертани :: Св. Теофан Начертани :: Св. Теофан Затворник :: Теофания :: Теофил :: Теплота :: Тертулиян :: Тиатир :: Тива :: Тивериадско море  :: Тимотей :: Типик, Типикон ::  Титулуване :: Тора :: Торинска плащаница :: имп. Траян :: Треба, треби :: Требник :: Трезвение :: Трети вселенски събор :: Триипостасен Бог (Троичен Бог) :: Триод :: Трисветата песен (Трисвятое) :: Св. ап. Тома :: Митрополит Трифон (Туркестанов) ::  Троица, Света Троица :: Тропар

Т

Тавор - планина с кръгла форма в Северен Израел, на север от Йерусалим, недалеч от Назарет. Най-високият й връх е 560 метра. На Таворската планина станало Преображението на Господ Иисус Христос. Виж също Таворска светлина.

Таворска светлина - виж Нетварна Светлина, исихазъм, богоявление (теофания).

Св. апостол Тадей, Брат Божий, от Дванадесетте апостоли - виж апостол Юда.

Тайнство - всяко действие в Църквата предстявлява винаги тайнство в известен смисъл. Но Църквата е отделила седем главни тайнства, които се отличават от останалите с това, че чрез тях се дава особено, ново качество на човека, някакъв особен дар, който изменя качествено човека. Тайнствата са особени действия на Бог чрез Църквата в света; в собствено църковно значение тайнствата са свещени символически действия, установени от Иисус Христос, чрез които на човека невидимо и непостижимо, тайно се предава на човека особена Божия благодат и се осъществява връзката на човека с Бог. Най-главните църковни тайнства са св. Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние (Изповед), Елеосвещенство (маслосвет), Брак и Свещенство. Виж също треби и раздела За Църквата и Тайнствата.

Таксидиот - пътуващ монах, който обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за своя манастир. Такъв пратеник за манастира Хилендар е бил по време на своя престой в Света гора и св. Паисий Хилендарски. Таксидиотите били предвестници на Българското национално възраждане. Те откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо и вършели възродителна дейност. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати (XVIII в.). Виж също За институцията на таксидиотството. 

Талант - парична единица; мярка за злато или сребро, един талант тежи 42,765 g.

Талмуд (ивр. תלמוד) (учение) - обширен раздел на юдейското богословие, етика и право. Талмуд (книга) - свод на равинистичната литература, която се ползва с най-висш авторитет в юдаизма. Ортодоксалното еврейство смята Талмуда за Устен Закон (или Устна Тора) и я почита наравно с Писания Закон (Библията).

Представлява многотомен сборник, създаван от IV в. пр.Хр. до IV в. сл.Хр., който съдържа разнообразни исторически сведения и предания, нравствени поучения, битови предписания, правила, постановления и забрани, както и коментари към различни текстове на Тората и други старозаветни книги.

Първоначално Талмудът е бил предаван в устната традиция на книжниците, мъдреците и пророците. По време на борбата с елинизма (II в. пр.Хр.) възникнала нужда от адаптация на Писанието към променените условия на живот, с която най-вече се заели фарисеите. Те тълкували Закона съобразно с конкретните изисквания на времето, при което смесили истинското Предание с преданията на човеците, придавайки им авторитет, равен на Библията. Устното тълкувание на библейските закони започнали да записват в междузаветния период, а през II в. пр.Хр. под ръководството на раби Йехуди а-Наси от Галилея (ок. 135 - ок. 220 пр.Хр.) те били събрани, редактирани и издадени в сборника, наречен Мишна . Скоро самата Мишна станала обект на тълкувания както от евреите в Палестина, така и във Вавилон. Съставителите на разяснения се наричали амораи (разяснители, тълкуватели), а сборниците с тълкувания на Мишна - Гемара. Мишна (сборникът със закони) и Гемара (тълкуванията на Мишна) съставляват Талмуда. Така в диаспора евреите създали два Талмуда - Йерусалимски (Талмуд Ерушалми, завършен в IV в. в Тивериада, Галилея) и Вавилонски (Талмуд Бавли, завършен през V-VI в. в Партия, Вавилон). Също през ранното Средновековие там се появил и голям брой мидраши.

Тамян (лаван) - от гр. thymiama - благовонно вещество, изгаряно от свещенослужителите при богослужение. Ароматът на тамяна се разнася при изгарянето му в кадилница при кадене в храма. Тамянът е използван в старозаветното ежедневно богослужение и при всички жертвоприношения като скъпоценен принос на свещениците (Лев 2:1, 6:15, 16:12-13, Числ. 5:15, Изх. 30:34-38, Сир. 24:18, Пс. 140:2, Песн. 3:6, 4:6, Ис. 43:23, 65:3, 66:3, Иез. 16:18, Мал. 1:11). В кн. Изх. 30:34-38 е указана забрана за използването на тамяна в домашни условия и е описан начина на приготвянето му - от стакта (смирна), оних (получен вероятно от мекотели), халван (смола, добивана от растение, което вирее в Месопотамия, познато 3000 г. пр. Хр.) и ливан (бяла смола, получавана от дървета в Арабия и Северна Африка). В новозаветното, православно богослужение то символизира усърдната молитва, която богомолците възнасят към Бога (Мат. 2:11, Лук. 1:9, Откр. 8:3-4, 5:8, 18:13) . Извън речника: Кадене.

Творението. В съгласие със св. отци, християните изповядват Бога като Творец на земята и небето (Бит. 1:1) и вярват, че светът не съществува по силата на случайност; Бог го е сътворил изцяло. "Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума" (Евр. 11:3). Православието отказва да построи ненужна и изкуствена стена между науката и християнската вяра. То разглежда честното научно изследване като потенциално насърчение във вярата, тъй като всяка истина е от Бога. Библията е Божие Откровение за Самия Него и за Неговото спасително дело, а не учебник по естествена история. За разлика от Нея, научните учебници, колкото и полезни да бъдат те, не са богооткровени и никога не могат да бъдат непогрешими, защото съдържат както факти, така и спекулативно мислене.

Теодор Валсамон - виден византийски каноник, патриарх на Антиохия от 1185 до 1190.

Теодосии I, или Великий (Theodosius) (ок. 346-395) - римски император от 379 г. Преследвал арианите и привержениците на езичеството и през 380 г. утвърдил господството на православното християнство. По негово време били отменени Олимпийските игри (като езически), изгорена Александрийската библиотека и много езически храмове.

Теокрация (от гр. богоуправление) - форма на държавно управление, при която за глава на държавата се счита някакво божество или официално признати негови представители — обикновено лица със свещен сан. Характерно за теокрацията е, че религиозната институция поглъща държавната или, най-малко, религиозната институция господствува над държавната, поради това, че обществените задължения и функции в нея се смятат за част от религията. Редица езически цивилизации в древността, като египетската, месопотамската, китайската и др., са били теократични и са почитали своите императори като земни божества, обявявайки ги за непогрешими. Теократична цивилизация от по-ново време е ислямската (вж. шиитският ислям). Тъй като политическата и църковната власт са съсредоточени у едно и също лице, папизмът представлява също истинска теокрация. Папския абсолютизъм и диктатура е резултат на продължителен процес през европейското средновековие, довел до самоволното присвояване от папата на императорската власт.

Христовата Църква в лицето на светоотеческото Православие, което единствено пази в ненакърнен вид учението на Своя Божествен Глава, Богочовекът Иисус Христос, приема теокрацията само като богоцентрична и христоцентрична система на управление.

Църквата разграничава светската (политическата) от духовната (пастирската) власт въз основа на Христовите думи: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21). Тя учи, че духовната власт произхожда от Бога и има свои свещени права. Неоспорими права има и законната държавна власт, тъй като тя също произтича от Бога. По силата на това държавната власт трябва да бъде самостойна в действията си и отговорна за тях пред Бога.

От своя страна, духовната власт, в изпълнение на Христовите слова: Моето царство не е от тоя свят (Иоан. 18:36), трябва да се занимава изключително с делата на Църквата. А те са: истинска проповед на Христовото благовестие с цел спасение на човешките души; защита на спасителната православна вяра от ереси и изопачения; молитва, богослужение, извършване на светите Тайнства и преподаването им на вярващите за тяхно възрастване в благодатта на Светия Дух, приобщаване към Христовото царство на благодатта и наследяване на вечния живот в него; дела на християнско милосърдие. Тези високи задачи, поставени от Бога пред църковната власт, налагат нейните служители да са посветени всецяло на духовното си звание, което изключва прякото им участие в държавното управление. Християнският принцип за разделяне на духовната от светската власт е изразен ясно в 81о апостолско правило, предвиждащо да бъдат низвергвани свещенослужители, които се впускат в народни управи. (вж. Правилата на св. Православна Църква съ тълкованията имъ, С., 1912, с. 226 — 229).

Православният идеал за взаимоотношение между духовната и светската власт се осъществява, когато между тях се установи т. нар. симфония, т. е. съгласие и съдействие, основани на истинската Христова вяра, в името на Бога и спасението на човешките души.

Теологумен - частно богословско мнение; мнение или учение, което не се изповядва от цялата Църква.

Тeософия (от гр. "theos " - Бог и "sophia" - мъдрост) - окултно синкретично религиозно-философско учение за възможността за "непосредствено постигане на бога" с помощта на мистическата интуиция и откровения, достъпни на избран кръг "посветени" хора. Основава се на представа за единия, безличен, всеобемащ абсолют, на вярата, че всичко сътворено има божествена същност. В това тя е близка до брахманизма, будизма и кабала.

В по-ново време теософията се проповядва от "Теософското общество", създадено през 1875 г. от Елена Блаватска, както и от Эдуард Шюре (1841-1929), Ани Безант (1847-1933), Рудолф Щайнер (създал по-късно антропософията), Петър Дънов (Беинса Дуно) и други. Теософията проповядва социално-утопични идеи за всечовешко братство и търпимост към всички религии, тъй като според теософите във всяка религия е скрита единната божествена същност. Извън речника: Теософия.

Св. Теодор Начертани - преподобен, монах в манастира "Св. Сава" в родината си Палестина, пострадал заради светите икони по времето на византийския император-иконоборец Теофил (царувал 829–842). Жигосан с нажежено желязо по лицето и хвърлен в тъмница, където и починал. Брат на св. Теофан Начертани. Извън речника Св. Теодор Начертани.

Св. Теофан Затворник (1815- 1894) - епископ, духовен писател, публицист, преводач и педагог, канонизиран за светец от Руската православна църква в 1988 година. Извън речника: Св. Теофан Затворник.

Св. Теофан Начертани - Никейски епископ, преподобен, автор на канони. Изтезаван с брат си св. Теодор и заточаван за светите икони от иконобореца имп. Теофил (царувал 829–842). Наречен "Начертани", защото  бил жигосан по челото с нажежено желязо от еретиците. Преследван и подложен на мъчения, починал в 847 година. Извън речника: св. Теофан Начертани.

Теофания - виж богоявление.

Теофил - някакъв знатен мъж, живял в Антиохия (Сирия), за когото св.ев. Лука описал живота и учението на Господа по разкази на очевидци и вече съществуващи писмени записи. Това личи от предисловието на третото евангелие (1:14) и на Книга Деяния на св. апостоли (1:1-2), където св. Лука се обръща към него с "достопочтени Теофиле". Климент Александрийски (III в.) говори за Теофил като за богат и знатен жител на Антиохия, който изповядвал Христовата вяра и чийто дом служил за храм на антиохийските християни. Извън речника: Антиохия.

Тертулиан (Тертулиян) (160-220 г.) - езичник, родом от Картаген, юрист, станал по-късно един от най-видните учители на римската църква, защищавал пламенно чистотата на християнското учение. Един от основателите на западната патристика. Извън речника: Тертулиан.

Тиатир - град в северната част на римската провинция Лидия в Мала Азия между градовете Пергам и Сардис, днес в зап. част на днешна азиатска Турция. Разположен е в дълбок проход. Известен с изкусно украсените си тъкани, келими и грънчарски произведения. Наричан до III в. пр.Хр. Пелопия. Днес сред многочислените развалини на древния Тиатир е разположен град Акхисар. В Тиатир св.ап. Павел пренощувал при богобоязливата Лидия (Деян 16.14), а в Откровението Си към св. Йоан Богослов Господ заръчал да го отправи думите Му към Тиатирската и към другите църкви в Асия - "в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия" (1:11). В Откр. 2:18-29 за Тиатир се говори че "жената Иезавела, която нарича себе си пророчица" учи и прелъстява Божиите раби да блудствуват и да ядат идоложертвено.

Тива - главен град в Беотия, средна област на древна Гърция.

Тива, Тиваидска пустиня - град в Древен Египет, известен от ок. 3200 г. пр. Р.Хр. През първите столетия на християнството в Тиваидската пустиня се подвизавали много монаси, сред които св. Пахомий Велики.

Тивериадско море - виж Галилейско езеро.

Свети апостол Тимотей - един от Седемдесетте апостоли, родом от град Дервия или от Листра (Деян. 16:1; 20:4; 2Тим. 3:4) в Малоазийската област Ликаония. Обърнат към Христа от свети апостол Павел, който поради това го нарича свой син (1Кор. 4:17; 1Тим. 1:2). Съпровождал свети апостол Павел от Листра във всичките му пътувания за евангелска проповед и ревностно изпълнявал всички негови поръчки (Рим. 16:21; 1Кор. 16:10; 1Сол. 3:2). Той го придружавал във второто му пътешествие от Листра до Троада и оттук по македонските градове до Гърция - Атина и Коринт. В третото пътешествие на свети апостол Павел го съпътствал до Ефес, където апостолът пребивавал продължително време. Оттам апостолът го изпращал в Македония, за да събере милостиня. След това пристигнали в Коринт, където апостолът прекарал три години, а Тимотей го придружавал в Македония и Гърция, също и по обратния път до Троада и Асия. По-късно свети апостол Тимотей бил с апостол Павел в Рим и заедно с него лежал в окови, но сетне бил освободен. Отново съпровождал свети апостол Павел в предприетото от него пътешествие, за да посети малоазийските и македонските църкви. Ап. Павел го ръкоположил за първи епископ на Ефеската църква. Докато се намирал далеч от своя духовен син, ап. Павел написал до него две послания с напътствия за пастирското му служение. Завършил своето 15-годишно епископско служение с мъченическа смърт според едни при Домициан (81-96), според други - при Нерв (96-98): тълпа от езичници, раздразнена от изобличителната проповед на свети Тимотей, на един езически празник го убила с камъни. Извън речника: Св. апостол Тимотей.  Извън речника: Св. апостол Тимотей.

Типик, Типикон (гр. tipos) - църковен устав, монашески правилник - богослужебна книга, която съдържа правила, регулиращи живота в манастира или храма. Типикът (Уставът) указва начина на провеждането и реда на отделните чинодействия и последования по време на празниците от годишния кръг. Виж богослужение.

Титулуване и обръщение към духовните лица - виж етикет на обръщенията.

Св. Тихон Задонски - един от най-великите и най-новите благодатни подвижници и пастири на Руската православна църква. Извън речника: Св. Тихон Задонски

Тора (Учение или Предписание, Закон) - еврейското название на първата част на Библията - Петокнижието. Съдържа юдейския закон - петте първи книги на Библията Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, чието авторство традицията приписва на Мойсей. Тората е основата на библейския канон в юдаизма.

Торинска плащаница - плащаница, която от 1578 г. се пази в гр. Торино (Италия), където е пренесена от Шамбери. Историята й е проследена документално до ХІХ в. Плащаницата представлява къс платно с размер 4,3 на 1,1 м. На нея се виждат неясни контури на фигурата на висок човек. През 1898 г. италианският фотограф Ф.С.Пиа й прави снимка, чийто негатив неочаквано се оказва позитивно изображение. Всеки детайл съответства на евангелския разказ за страданията на Христос: пробити ръце и крака, охлузени рамене, кървави буци по главата, продупчена гръд. Ликът, запечатан на плащаницата, напомня удивително лика на Христос в традиционната иконография. Комисии от учени не намират по тъканта никакви следи от боя и изобщо изкуствен произход на отпечатъка, макар че остава загадка по какъв начин се е появил. Според английския учен Ян Уилсън плащаницата е запазена от първите християни и отначало се е пазила в сирийския гр. Едес (наричана "образ неръкотворен"). След това е пренесена в Константинопол и през 1204 г. е открадната оттам от кръстоносеца Дьо Шарни. Много изследователи са уверени, че плащаницата е истинският погребален саван на Христос. (Прот. Ал. Мен). Извън речника: Торинската плащаница.

Траян - римски император (†117), царувал от 98-117 година. Изисквал от всички свои поданици да се покланят на идолите и провел гонения против християните. По негово време пострадали св.ап. Симон Зилот, св.ап. Онисим, свв. Игнатий Богоносец, Климент Римски и много други. Пострадала и собствената му дъщера Дусила. Траян отчасти отменил тези закони, като забранил да бъдат издирвани християните. Неговият наследник Адриан ревностно се придържал към езическите суеверия и продължил да преследва християните. Извън речника: Св. мчца Друсила, Св.ап. Симон Зилот, Св.ап. Онисим.

Треба ("нужен, потребен") - богослужение, което не влиза в седмичния богослужебен кръг, а се извършва по потребност (по требование) на един или няколко вярващи. Требите се делят на такива, които включват извършване на тайнствата - кръщението, миропомазването, венчанието, изповедта, елеосвещението (причастяването на болни в дома им); и на такива, които не съдържат тайнства (обреди) - опелото, панихидата, различните пострижения и молебени, освещаванията на домовете и др. В древността кръщението също било извършвано тържествено в определени дни - предимно на Пасха, а също на Петдесетница и Рождество, и било по този начин църковна служба, а не треба. Требите се извършват от свещеник или архиерей (с изключение на кръщението, което в крайни случаи може да бъде извършено и от мирянин). Чинопоследованието на требите се съдържа в Требника.

Требник (гр. "евхалогион") - богослужебна книга, която съдържа чинопоследованието на требите.

Трезвение - в светоотеческата литература изкуството на борба с помислите; бодрост, будност, бдителност на ума; внимание върху помислите, наблюдаване на това, което влиза и излиза от сърцето и недопускане вътре в него на страстни помисли.

Трети вселенски събор - Вселенски събор, свикан през 431 г. в Ефес по повод ереста на Несторий при архиепископ Кирил Александрийски, папа Целестин и император Теодосий Малки (Теодосий Млади). В него участвали 200 отци. Извън речника: Св. папа Целестин, Вселенските събори. Основни доктрини и вероизповедни формули.

Триипостасен Бог (Троичен Бог) - Света Троица - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети.

Трикирий - трисвещник - свещник с три свещи, символизиращ триединия Бог, с които архиереят благославя. Виж също: църковна утвар.

Триод - богослужебна книга, която съдържа текстовете на изменяемите молитвословия от подвижния годишен богослужебен кръг.

Трисветата песен (Трисвятое) - Молитвата "Светий Боже" е ангелската песен, с която се прославя Светата Троица. Според Св. предание по време на покайните молитви след земетресението в Константинопол 438-439 г., 20 дни преди Пасха, в 3 часа през деня, едно момченце при внезапна вихрушка било възнесено високо в небето и чуло как пеят ангели. След това, то било върнато невредимо на земята. Запитано какво е чуло и изживяло в небесата, то казало: "Чух да се пее: Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмъртни". Тогава народът възкликнал: "Помилуй нас". С императорски указ тази песен-молитва била въведена в богослужебна употреба.

"Трисвятое" се пее не само на клиросите, но и в Св. олтар. Според Църковното предание, при Христовото Възнесение на небесата (на 40 ден след Възкресението), ангелските сили пеели "свят, свят, свят". Като подражаваме на тях и ние, християните, пеем Трисветата песен на Триипостасния Бог и с това показваме, че ангелите и хората съставляват една Църква. Пеенето на "Светий Боже..." (Трисвятое) от клиросите символизира това на хората, а онова в олтара ­ на ангелите.

Св. ап. Тома (наричан Тома Неверни) - един от Дванадесетте апостоли родом от Галилея. След Възнесението на Господа проповядвал Евангелието в Палестина, Месопотамия, Партия и други източни страни. В Индия приел мъченическа смърт в град Мелипур (или Малипур). Извън речника: Св. апостол Тома.

Трибун - военачалник в Римската империя.

Митрополит Трифон (Туркестанов) (1861-1934) - архиерей на Руската православна църква, забележителен проповедник и духовен старец-подвижник, написал недълго преди смъртта си Благодарствения акатист "Слава Богу за всичко", който станал духовното му завещание. Извън речника: Митр. Трифон.

 Троица Света - виж Света Троица.

Тропар (antiphon, gradual) ­ жанр в църковната химнография. Първоначално представлявал кратко песнопение - музикално-поетичен коментар към богослужебните четения на Стария и Новия Завет. Ранните тропари са писани в ритмувана проза, а през IV - V в. се появили тропари в мерена реч. Метриката на тропарите била нарушена при превода на богослужебните текстове на славянски език. С развитието на църковната химнография възникнали няколко типа тропари: ирмос, тропари от канона, стихира, ипакои, кондак и др. Днес тропар наричаме краткото песнопение, което отразява важни моменти от живота и подвига на чествания светец или пък съдържа основните идеи на празника. Католиците наричат "gradual" сборника от църковни химни.

Джон Уесли :: Уеър (еп. Калистос Уеър) :: Ум :: "Умиление" :: Умна молитва :: Униние :: Уния :: Успение Богородично :: Успенски (Леонид) :: Утвар :: "Утоли моята печали" :: Утвар :: Утилитаризъм

У

Джон Уесли (John Wesley, 1703-1795) – прочут английски протестантски проповедник, вдъхновител на т.нар. "евангелско оживление" в англоезичния свят (заедно с брат си Чарлз Уесли), основател на религиозното течение Методизъм, което по-късно се отделило от Англиканската църква.

Епископ Тимоти (Калистос) Уеър (Timothy Ware, now Bishop Kallistos) - роден през 1934 г. в Англия; завършва висшето си образование в Оксфорд. През 1958 г. приема Православието. От 1966 до 2001 г. преподава източно християнство в Оксфорд. През 1982 г. е ръкоположен за епископ към Цариградската патриаршия. Извън речника: Калистос Уеър, епископ на Диоклия.

Ум (нус) - в светоотеческото учение думата се използва в различни значения. Понякога означава душа, в други случаи - сърце, а също енергия на душата. Обаче ум е преди всичко окото на душата, най-чистата й част, най-голямото внимание. Ум се нарича и умното дело, но не се отъждествява с разсъдъка.

Умиление (гр. "елеуса" Ελεούσα - милваща) - в иконографията един от основните видове изображения на Божията Майка. На гръцки са наричани също Гликофилуса (гр. Γλυκυφιλουσα - сладко любяща). Виж също: иконография, Одигитрия ("Пътеводителка"), "Утоли моя печали". Извън речника: Умиление (Елеуса)

Умна молитва (умствена молитва) (ноера просенксн) - молитва чрез ума; възниква тогава, когато умът се освободи от контрола на разсъдъка, страстите, обкръжаващия свят и се съсредоточи в сърцето. Умната молитва се създава от ума в сърцето, за разлика от разсъдъчната молитва, сътворена от разума.

Униние (акидиа) - отслабване на душевните сили, състояние на пълно безразличие към молитвата, поста и въобще бездействие относно изпълнението на Евангелските заповеди. Тъй като човек е душевно-телесно същество, душевното униние се отразява на тялото и причинява душевно-телесно безсилие.

Уния (от латинската дума unio – "единство", "обединение") - изкуствено създавано съединение между Православната църква и други вероизповедания, което задължително изисква да бъдат приети догматически отстъпления от светоотеческата православна вяра. В нашата история властоимеещите са налагали насилствено унии с Римокатолическата църква, най-известни от които са Лионската (1274 г.), Флорентинската (1439) и Брестката (1596). Всички те са били сключвани по политически причини, при трудни за православните страни исторически обстоятелства, при което се налагало православните да признаят главенството на римския папа и да приемат други отстъпления от вярата. С униите Ватикана целял да проведе властолюбивата си политика в стремежа и да покори православния Изток, докато за православните тя винаги е означавала измяна на Православието. Унии с монофизитите не са били скючвани. Извън речника: Св. Марк Ефески, "Един опит за уния в българските земи към средата на ХIХ в." , Имало едно време уния...

Успение Богородично - един от дванадесетте църковни празници в памет на смъртта на Дева Мария. Празнува се на 15 август (28 август ст.стил). Извън речника: Успение на Пресвета Богородица.

Леонид Успенски (1902-1987 г., Париж) - един от най-влиятелните иконографи и иконолози на нашия век, познат най-вече с трудовете си "Значението на иконите" и "Богословието на иконата", в които изследва иконата на богословско, историческо и археологическо равнище. Извън речника: Леонид Успенски.

"Утоли моя печали" - Богородична икона от иконографския тип Умиление (Елеуса). На иконата Богородица е изобразена до пояса с Младенеца Христос, полулежащ на коленете Й, държейки разгърнат свитък. С леко наклонена встрани глава, Богородица Го придържа с лявата си ръка, а с дясната си ръка допира челото или бузата Си. Извън речника: "Утоли моя печали".

Устав - виж Типик.

Утвар - ц.слав. утварь - украшение. Църковна утвар, богослужебна утвар - свещени съдове (антиминс, потир, дискос, звездица, копие, лъжичка, покровец, дароносица и дарохранителница) и други предмети (жертвеник, киворий, орлец, кадилник, ковчежец, хрисовул, свещници - примикрий, дикирий, трикирий, и др.), които се използват в църковното богослужение.

Утилитаризъм (лат. utilitas - полза) - философско-етически възглед, според който полезното е критерий за добро.

Фарисей :: Св. Филарет Московски :: Филаделфия :: Филиокве :: Филетизъм :: Филокалия :: Финикия :: свещ. Павел Флоренски :: прот. Г. Флоровски :: Фригия

Ф

Фарисей, фарисеи (от арам. - "особени") или книжници - религиозни фанатици, най-влиятелната партия (прослойка) сред еврейския народ по времето на Христа. Сектата на фарисеите е възникнала в Юдея след многогодишния Вавилонски плен, около средата на II в. пр. Хр. Първоначално проповядвала строг живот, чистота и най-точно изпълнение на закона (Деян 26:5), и затова учението им привлякло голяма част от простия народ. Фарисеите настоявали за изолираност (несмесване) с другите народи и за независимост от другите държави.

По-късно, обаче, фарисеите с най-строга загриженост започнали да изпълняват многочислени външни обряди, очиствания и др., дошли до тях по предание (Мат. 15:2). В много случаи, обаче, чрез прекаленото си изпълнение на човешки предания, нарушавали Божия закон и станали роби на користолюбието, лицемерието и гордостта. Господ Иисус Христос изобличавал и порицавал самия дух на фарисейството – високомерието, самодоволството и двуличието (Лк 18:11; 12:1) и особено това, че излагали на показ своите подвизи, напр. молитвата и даването на милостиня (Maт 6:2-5). Преди Своите кръстни страдания Христос изобличил пред учениците си и народа фарисейската горделивост, лицемерие, привидно благочестие и вътрешна нечистота с особена сила и пълнота, и изрекъл страшната Си присъда над тези слепи народни водачи (виж изобличителната реч на Христос в Мат. 23 гл.).

Тези изобличения превърнали на свой ред фарисеите в най-неистовите врагове на Христа (Ин 7:32; 11:47,53,57). Поради влиянието си над народа, фарисеите несъмнено съдействали за народното възмущение против Господа по време на съда от Пилат над Него. Богословските понятия на фарисеите били по-правилни и верни отколкото тези на садукеите, тъй като вярвали във възкресението на телата и в бъдещото въздаване на награди и наказания; вярвали също в съществуването на ангелите и духовете (Деян. 23:8). В Деян 15:5 учението на фарисеите е наречено ерес (по отношение на християнството). Въпреки, че сектата им е била враждебно настроена към Господа Иисуса Христа, в първите години на християнството някои от фарисеите станали истински последователи на Христа, напр. Никодим, Савел и др. С разрушаването на Иерусалим фарисеите изчезнали като секта, но духът на учението им е ясно осезаем все още и в съвременния юдаизъм.

Митрополит Филарет Московски (1782-1867), велик светител на Православната Църква, известен със своя праведен живот и високи дарования. В неговите богословски трудове и проповеди истините на Православната вяра са разкрити така всестранно и задълбочено, че той справедливо може да бъде сравняван с древните отци и църковни учители. Извън речника: Митрополит Филарет Московски.

Филаделфия ("братска любов", Откр. 3:7-13) - неголям град в Мала Азия, в западната част на съвременна Азиатска Турция. Основан в средата на II в. пр.Хр. от пергамския цар Филаделф във "врата отворени"Откр. 3:8), т.е. в началото на обширни плодородни площи. По римско време градът е бил в провинция Лидия, близо до градовете Сарди и Смирна. Древните наричали Филаделфия "Малката Атина". Наречен е в Новия Завет град с "малка сила" (Откр. 3:8) вероятно поради това, че е изграден в земетръсна зона, поради което никога не е бил значителен град. Едно от земетресенията разрушило Филаделфия през 17 г. сл.Хр., но скоро градът бил възстановен и преимеменуван Неокесария (ср. Откр. 3:12 - "Новия Йерусалим").

Филаделфийската църква била една от най-прославените сред църквите в Асия -  Малоазийските църкви, които вече отдавна не съществуват). Единствено към към ангела на Филаделфийската църква св.ап. Йоан се обръща от името на Всевиждащия и Всезнаещия без упрек и изобличение. Филаделфийската църква срещнала съпротива от страна на юдеите (ср. Откр. 3:8 и сл.), но единствена от малоазийските църкви съществува и до днес и с любов пази паметниците на свещената древност.

Според църковното предание първи филаделфийски епископ бил Димитър, когото сам св.ап. Йоан Богослов ръкоположил. Към жителите на Филаделфия св. Игнатий Богоносец отправил едно от седемте си послания.

Според свидетелства на пътешественици, жителите на града били едни от най-чистите в Мала Азия. В многобройните храмове те организирали много религиозни празненства. Днес голяма част от немногобройното население на древната Филаделфия е запазило християнската си вяра и продължава да е стълп на истината сред обкръжаващите го отвсякъде мюсюлмански територии. Градът е получил знаменателно от турците името Аллах-Шер (град Божий). В историята на Филаделфия виждаме как символично са осъществени съкровените думи на Откровението: "Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог.. и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име" (3:12).Виж също: Неокесария Кападокийска.

Филиокве - (лат. filioque - "и от Сина", на гр. филиос - син) - еретично западно учение за същността на Св. Дух - Третото лице на Светата Троица, - една от главните причини за отпадането на западното християнство от Православието.

Съгласно думита на Христа (Иоан 15:26, Иoaн 14:26), Св. Дух предвечно изхожда единствено от Бог Отец - Първото Лице на Св. Троица. Тази вероучителна формула била утвърдена в Символа на вярата на Втория Вселенски Събор през 381 година: "...Духа Светаго, Господа Животворящаго и иже от Отца изходящаго". По-късно, в желанието си да привлекат към Църквата вестготите, които изповядвали арианската ерес и вярвали, че Синът не е равен на Отца, испанските теолози променили Символа. Те съставили тезата, че Св. Дух изхожда и от Отца, и от Сина, въвеждайки думата Филиокве като символ на "и от Сина". Това испанско нововъведение станало в 589 година на поместен събор в Толедо. Негови горещи застъпници станали могъщият тогава франкски крал Карл Велики и франкските епископи, благодарение на които "филиоквето" влязло в употреба във франкските църкви.

Първоначално римските папи отказвали да признаят това нововъведение; накърняващо древната светоотеческа вяра. Папа Лъв III (795 —816) отхвърлил молбата на Карл Велики да внесе добавката в Символа на вярата. Той дори разпоредил текстът на Никео-Цариградския Символ да бъде изписан на две сребърни дъски - на гръцки и на латински език, които положил в гробницата на апостолите Петър и Павел с надписа: "Аз, Лъв, положих тези дъски от любов към православната вяра и за запазването й от повреждение". Въпреки категоричното противопоставяне от страна на главата на западната църква и на източните църкви, през 809 година Карл Велики утвърдил на събор в град Аахен лъжеучението за изхождането на Св. Дух и от Сина. През IX и X век то все повече се разпространило в западните църкви и през 1014 година навлязло в латинската меса и в самия Рим, след като папа Бенедикт VІІІ окончателно внесъл добавката в Символа на вярата, с което целият християнски Запад отпаднал от Едната, Вселенска, Православна Църква. И до днес по време на богослужение, епископска хиротония, кръщение и при всички случаи, в които се чете Символа на вярата, католиците и повечето протестанти добавят "филиоквето", при което изричат  завоалирана хула против Св. Дух. (Виж също как западните богослови се опитват да докажат своята теза, по разказа на абат Гете).

Спорът около промяната на Символа на Вярата е възприеман от много съвременни християни като тривиален, като обект на изследвания единствено от професионалните богослови. Въпросът за филиоквето има, обаче, непосредствено отношение към нашата лична вяра, към всичките страни на нашия духовен живот, тъй като християнството е вяра в Светата Троица. За християнина догматът за Троицата не е само вероучителна формула, а жив и непрекъснато развиващ се християнски опит. Всяка добавка или изменение в учението за Светата Троица нарушава правилността на този крайъгълен догмат и променя нашата вяра.

Филетизъм - еретично учение, което поставя знак на равенство между етническа и конфесионална принадлежност ("църква-нация"). Филетизмът снижава Православието до елемент на националната култура. Филетизмът заменя културно-етичнoто разграничаване с религиозното; заменя многообразието на лични, юридически и обществени "истини" с Единствената Божия истина. Вместо да търсят и защищават съхранената от Църквата Божия истина, последователите на филетизма се интересуват предимно от национални проблеми. Като универсален еретически принцип филетизмът е противоположен на икуменизма, който се стреми да обедини всички религии. Филетизмът е догматически и църковно-практически закрепен в Арменската църква.

Филокалия oт гр. език ­ Добротолюбие. Извън речника: Значение на "Добротолюбието" на изток и на запад.

Финикия (2Езд 2:17, 2Мак 3:5, 3 Мак 3:15, Деян 11.19; 15.3; 21.2) – древна държава, разположена на източния бряг на Средиземно море, между Средиземно море и Ливанските планини. Била част от Сирийското царство с главни градове Тир и Сидон (днес територията й заемат Сирия и Ливан). Главни богове били богът на слънцето Ваал и Астарта - богинята на любовта, щастието, любовта и др. (4Цар 23:13 и др.), против които проповядвал и св.пр. Илия. Финикийците имали развито занаятчийство и били известни търговци (Иов 40.25; Иез 17.4; Ос 12.7). Финикийците имали богата култура, създали своя писменост и високо развита цивилизация с най-голям разцвет през XII-VIII в. пр.Хр. През VI в. пр.Хр. била завзета от асирийците и финикийското население било асимилирано. През 332 г. пр.Хр. била завладяна от Ал. Македонски и финикийската нация изцяло изчезнала. През IV в. Финикия била под юрисдикцията на Антиохийския патриарх, заедно със Сирия, Палестина, Арабия, Киликия, Кипър, и Месопотамия.

Павел Александрович Флоренски (1882 - 1937) - руски религиозен философ, свещеник, изтъкнат учен-енциклопедист. Наричан "руския Леонардо да Винчи" поради познанията си в областта на теологията, философията, математиката, физиката, електротехниката, музиката, изкуствознанието, филологията и историята). Завършил Физико-математическия факултет на Московския университет и Московската Духовна академия (МДА), където по-късно чел лекции по история на философията. Приел свещенически сан през 1911 година. След болшевишката революция ръководил "Главэлектро" и изследвал електрическите полета и диелектриците. През 1921 г. е избран за професор във ВХУТЕМАС, където чете лекционен курс "Анализ на пространството в художествените произведения". Арестуван в 1933 г. и осъден на 10 години затвор. Година по-късно е заточен в Соловецкия лагер, където направил станалите днес знаменити изследвания за добиване на йод от водораслите. Тук бил и разстрелян, на 8 декември 1937 година.

Основни съчинения на П. Флоренски са: "Стълб и крепило на Истината. Опит за православна теодицея" [доразвиващ магистерската му дисертация "За духовната истина", от която преди издаването й по съвет на ректора на Московската Държавна Академия епископ Теодор (Поздеевски) била премахната главата "София"], "Смисълът на идеализма", "Иконостасът", "Очерци по философия на култа", "Обратната перспектива", "Проблемът за времето в теорията на изкуството", "Енциклопедистът и неговият стил", "Имеславието като предпоставка за философията" и сборникът "При водоразделите на мисълта". Някои от тях са пренаситени с усложнена терминология, лишени от вдъхновение и трудни за разбиране.

Възгледите на Флоренски са винаги били предмет на критическа оценка. Той вярвал, че богословът трябва да изразява вечното и традиционното, да пребивава в църковността без да добавя нито дума от себе си. Въпреки това той е един от най-субективните руски философи и в творчеството си изразява свои лични възгледи, влагайки несвойствени за православната традиция идеи. Черпил идеи от различни източници, сред които платонизма и окултизма (в курса си по история на философията в МДА включил отделен раздел за окултизма).

По думите на един от най-ярките му критици - прот. Григорий  Флоровски, в неговата теодицея "по странен начин няма Спасител". Правил опити да "разшири" Православието по посока към гностицизма (например в есето "Макрокосмос и микрокосмос"), при което основно средство е създаденото от него и от Владимир Соловьов и прот. Сергей Булгаков учение софиология. Фундаментално за кн. "Стълб и крепило на Истината" е понятието "София, Премъдрост Божия", в което, противно на учението на Църквата, Божията премъдрост се възприема не като едно от свойствата на Бога, а като отделна личност, ипостас. Напр. Флоренски определял София като "Ипостасна Система от Божиите миротворчески мисли". Учението е отхвърлено от Църквата като еретично.

Георги Флоровски (1893-1979) - протоиерей, руски религиозен мислител, богослов и историк. Изучавал история, филология, философия и естествени науки в родината си. От 1920 г. семейството му е принудено от "болшевиките" да живее в емиграция - в София, Варна, Прага, Париж, Цариград и др., а от 1948 г. до края на живота си - в САЩ. В различни периоди от живота си преподавал философия, психология, патрология, литургика, история на Източната църква, славянски студии и др. в Прага, Париж, Ню Йорк, Харвард, Бруклин, Пристън и др. Автор на многочислени трудове за византийското богословие IV-VIII в. и по история на руското религиозно съзнание. Един от учредителите на Световния съвет на църквите. Извън речника: O. Георги Флоровски.

Фригия - голяма римска провинция (от 133 г. пр.Хр.) в Мала Азия, получила наименованието си от името фригийци - народът, който я населявал от около 1200 г. пр.Хр. Първоначално тя заемала цялата средна част на западната половина на полуострова. На запад граничела с Мизия, Лидия и Кария, на юг - Лидия, Писидия и Ликаония, на изток - Кападокия, и на север - Галатия и Витиния. Виж също: Колоси, Кизик.

Хагия София :: Халев :: Халкидон :: Ханаанска земя :: Хананейци, ханааняни, ханаанци :: Хананейка :: Харис Барбара :: Херметизъм :: Херувим :: Херувимска песен :: Хилиазъм :: Химнография :: Хиротония :: Хиротесия :: "Ходене пред Бога" :: Хозевски манастир :: Хомосексуализъм :: Прот. Тома Хопко :: Хорив :: Хорепископ :: Храм :: Храм-паметник "Свети Александър Невски" в София :: Хрисовул :: Христос :: Хус (Ян Хус) :: Хула :: Хуманизъм

Х

Хагия София (Hagia Sophia) - името на главната, великолепна катедрала в Константинопол (Цариград), носеща името на Св. София - Божията премъдрост. Създадена от Константин Велики (завършена в 360 г.). Разширена и възобновена от император Юстиниян Велики през 537 г. След падането на Константинопол под турско робство през 1453, Хагия София била превърната в джамия. Юстинияновият храм св. София е и до днес най-забележителният, най-величественият паметник на християнската архитектура от византийски стил през най-цветущия му период на развитие. Извън речника: Църквата "Св. София" в Истанбул.

Халев (горещ, храбър) – името на няколко души в Стария Завет. Един от тях е Халев от Юдиното коляно, описан в Чис. 13:6, 13:31, 14:24 и др. Халев и Иисус Навин били от 12-те съгледвачи на Обетованата земя и 40 години по-късно - единствените израилтяни от “робското поколение” в Египет, които поради вярата им били въведени от Бог в Обетованата земя. Извън речника: Халев.

Халкидон (Chalcedon) - древен град на Босфора, на малоазийския бряг срещу Константинопол. В него проповядвал св. апостол Андрей Първозвани, а през 304 г. в него пострадала за Христа св. великомъченица Евфимия Всехвална. През 451 г. в Халкидон се състоял Четвъртият вселенски събор на 630-те отци, който установил догмата за двете естества на Христа - божествената и човеческата.

Ханаанска земя - виж Обетованата земя.

Хананейци, ханааняни, ханаанци – 1) В широк смисъл коренното население на Палестина, потомък на Ханаан, жител на Ханаанската земя (Бит. 12:6, 38:2). Хананейците били унищожени, а през XIII в. пр.Хр. малкото останали били постепенно асимилирани от обединение от няколко племена, носещо името Израил. 2) В тесен смисъл хананейци вероятно наричали само финикийците - известни търговци (Иов 40:25; Иез. 17:4; Ос. 12:7).

Хананейка (1Пар. 2:3; Мат. 15:22) – ханаанска жена, родом от Финикия, чиято дъщеря поради вярата й (“Помилуй ме, Господи, Сине Давидов!”) Иисус изцели от бяс, въпреки че не беше израилтянка.

Барбара Харис (Barbara Clementine Harris, р. 1930) - първата жена-епископ, ръкоположена от англиканската църква на 11 февруари 1989 година. Извън речника: Служението на жените в Църквата.

Херметизъм (от името на бога Хермес) — окултно течение в елинистичната мисъл, подготвило философски гностицизма.

Херувим - висше същество от ангелската йерархия.

Херувимска песен - съставена от император Юстиниан Младши в 573 година. Когато римските императори се връщали победоносно от война, били тържествено посрещани по римски обичай ­ императорът бил вдиган на щит, поддържан от копия, и при възклицанията на войниците и народа, минавал под триумфалната арка. Този обичай е използван при създаването на Херувимската песен за прослава на Христа като победител на смъртта.
Песента ни подтиква тайно или по тайнствен, неописуем начин да се уподобим на херувимите, като им подражаваме и като пеем заедно с тях "Трисветата песен" на животворящата Троица.

На Велики четвъртък, вместо "Иже херувими...", се пее "Вечери Твоея тайния..." ("На Твоята Тайна вечеря..."), а на Велика събота ­ "Да молчит всякая плот человеча..." ("Да мълчи всяка плът човешка..."). Извън речника: Св. Юстиниан Велики, Велики четвъртък.

Хилиазъм - учение за скорошното Второ пришествие на Господа Иисус Христос и установяване на Неговото хилядолетно царство. Към това учение се придържат някои протестантски църкви. Извън речника: Православие и хилиазъм.

Хилиазъм - учение за това, че Господ, като дойде на земята при Второто Си пришествие пред свършека на света, щял видимо да царува тук хиляда години. Това учение, основаващо се на неправилно тълкуване думите на книга Откровение, съществувало от II до V век.)

Химнография - виж църковни песнопения.

Хирoтония (от гр. ръкополагане) - богослужение, при което се извършва тайнството Свещенство, за да се преподадат благодатните дарове на дяконите, презвитерите (иереите) и епископите (трите степени на свещенството). Хиротонията се извършва в св.олтар и тогава върху избрания се предава Божествена благодат. Предаването на властта от епископ на епископ е израз на така важната в Христовата църква апостолска приемственост. Извън речника: Хирoтония, хиротесия, ръкоположение.

Хиротесия (посвещение) - буквално ­ ръковъзложение. (1) Богослужение, при което се извършва посвещението в низшите църковни длъжности (църковнослужители ­ четец, певец, иподякон), на които обаче не се предават благодатните дарове, съобщавани в тайнството Свещенство. Ръковъзложението се извършва от архиерея преди литургията. (2) Тайнство, при което йереят преподава на вярващите Божията благодат, като възлага ръката си на главите им. Хиротесията се извършва в храма, извън олтара. Извън речника: Хирoтония, хиротесия, ръкоположение.

"Ходене пред Бога" Библейски израз, с който се изразява висша степен на нравственост и благоговейно чувство за Божието всеприсъствие (за Ной - Бит. 6:9; за Авраам - Бит. 17:1; 24:40, както и Мих. 6:8; Мал. 2:6 и др.). С очите на вярата човек вижда постоянно Бога пред себе си и винаги и навсякъде съгласува с Него поведението си, както и всяка своя жизнена стъпка. Ходенето пред Бога е постоянно угаждане на Бога във всички жизнени прояви.

Ето как Лопухин тълкува този израз: "Както виждаме, "ходя пред Бога" е много повече, отколкото праведността. Това означава да се извърши попрището на живота с ясно съзнание за това, че Бог вижда всяка наша стъпка и всичките ни помисли на сърцето всяка минута. Това е и дълбоко желание да угодим на Бога в подвига си. Този израз включва в себе си цялостния живот на човека, живеещ във вярата, както е казано: "А без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят" (Евр. 11:6).
Също така и патриарх Енох чрез вярата си се издигнал не само по-високо от окръжаващия го свят, но израсъл духом до необходимостта да разбере какво точно иска Господ, за да постъпва именно така. Очевидно е, че на Енох и мисъл не му е идвала в главата да извлича ползата от двата свята - земния и небесния, както това правят някои наши съвременници. За него реално съществувал само един свят - небесният.

Ходенето пред Бога не означава живот, съгласно определени догми и изповед на буквата на закона. Ходенето пред Бога е да се извършва безконечно повече, отколкото обикновен живот по правила. Ходенето пред лицето на всесилния Бог довежда човека до истинско, реално могъщество в духовния свят, до победа над всякакви козни и вражии набези. За това е нужно сърцето да не е обременено с нищо друго, а да бъде водено от пълна всеотдайност на Бога. Ако духовният ни градеж се основава на плътта, то ние ще сме далече да ходим пред Бога, а подвигът ни ще е пред човеците. Ходенето пред Бога е най-старателна трезвост и предпазване от всичко, което се навява от врага на душеспасението ни (1 Ин. 5:18), за да не отворим нито една пролука в своята личност - в духа, душата и тялото - за пагубните сили на греха, злото и оногова, който стои зад тях.

Хозевски манастир (the monastery of Hozeva) - древен манастир в дива местност в пустинята Хузив или Хозева, между Йерусалим и Йерихон, вдясно от голям път, по който обикновено преминават поклонници от Светия град за Йордан. Възникнал през V век. През VI-VIII в. монашеството тук процъфтявало особено много. Манастирът бил вече наречен Лавра и се славил със строгия живот на подвижниците в него. През XII в. манастирът все още съществувал, но след кръстоносните походи опустял и бил разрушен. В края на XIX в. манастирът бил възстановен, в памет на св. Георги Хозевит (8 януари), и е действащ и до днес. Извън речника: св. Георги Хозевит.

Хомосексуализъм - Грях, който води към вечна погибел, ако не бъде изповядан и изкоренен. Св. Писание говори за него в Бит. 18:20-22, 19:1-29; Левит 18:22, 20:13; Второзак. 22:5; 1Кор. 6:9; Римл. 1:26-28; 1 Тим. 1:8-10; Божият съд над Содом и Гомора. Св. ап. Павел разглежда хомосексуализма като една от формите на идолопоклонство на душата, забравила Бога (Римл. 1:21-27). Ето защо, за да помогне на своя ближен да се излекува от това тежко заболяване на душата, православният християнин е длъжен с молитва и с човешка топлота да го накара да се почувства част от новото човечество, преобразено и обновено след саможертвата и Възкресението на Спасителя. Хиляди хора в наши дни стават жертва на тази страст, затова отхвърлянето и заклеймяването не могат да бъдат достойна християнска позиция. Ако презираме тези хора и страним от тях, с това само увеличаваме страданието им, допринасяме за по-нататъшното им затъване в бездната на греха и осъждаме себе си.

Хопко, протойерей Тома Хопко представител на съвременната обновленческа американска православна мисъл, известен най-вече с книгата си "Основи на Православието", издадена през 1989 година.

Хорепископ - селски епископ, епископ на прилежащите към града селища; едно от административните названия на епископа.

Хорив (сух, пуст, разорен) – планина в Арабската пустиня, за която се разказва в Изх. 3:1, 17:6, 33:6, Втор. 1:2-6, 3Цар 8:9 и др. На нея Бог се явил на Мойсей като една горяща и неизгаряща къпина (Изх. гл. 3 и 4), призовал Го да изведе Божия народ от Египет (Изх. 3:7-10) и Му предявил, че когато изведе Божия народ от Египет, ще извършат служба Богу на тая планина (Изх. 3:12). По пътя за Обетованата земя Мойсей и синовете Израилеви пребивавали около една година край планината Хорив (Изх. 19:1; Чис. 10:11-12), за което е разказано в книгите Изход, Левит и Числа. Там Мойсей ударил със жезъла си и източил вода от скалите (Изх. 17:6). Господ често се явявал на Мойсей на планината Хорив, и подир четиридесетдневен пост Му поверил скрижалите с Десетте заповеди и много други наредби и закони. Там, отново по небесно указание, била построена скинията (подвижен храм), в който поставили Ковчега на завета с двете каменни плочи на Закона.

В Св. Писание планината Хорив често се смесва с планината Синай. Така относно Божието законодателство чрез Мойсей и свързаните с него обстоятелства на едни места се говори, че е станало на Синай (Изх. 19:11-23, 24:16, Лев. 7:38, 26:46, Чис. 3:1, Втор. 23:2, Деян 7:38-40), а на други места – на Хорив (Втор. 4:10-15, 5:2, 3Цар 8:9, 2Пар 5:10).

Има основания да се смята, че с името Хорив в древност са наричали цялата централна планинска група в Синайския полуостров, а Синай са наричали само една планина от тази група, а именно източният хребет на планината Хорив. Днес има много хипотези за местоположението на библейската планина Хорив. Виж също Синай. Св. Григорий Синаит. Извън речника: Св. пророк и боговидец Мойсей. Св. Иисус Навин. Mанастирът "Св. Екатерина" в Синай, Египет.

Храм - светилище, в които хората се прекланят пред Бога, "домът" на Бога. В Месопотамия във всеки град имало храм на неговия бог закрилник. Св. цар Давид започнал събирането на материали за построяването на постоянен храм в столицата си Йерусалим, а синът му Соломон построил храма.

Храмовете са едни от най-ранните постройки на човечеството, богато украсени и изграждани във възлови точки в селищата. Различаваме антични, будистки (чайтя), християнски (църква), мюсюлмански (джамия), юдейски (синагога) и езически храмове. Древногръцките храмове са няколко вида: 1. храм с анти; 2. простил; 3. амфипростил; 4. толос периптер; 5. толос моноптер; 6. периптер; 7. псевдопериптер; 8. псевдодиптер; 9. диптер

За християните храмът е Божият дом, в който невидимо обитава Господ, обкръжен от сонм ангели и светии, и в който се извършват обществените молитви и Св. Литургия. В него винаги има осветен от архиерей Св. олтар (на изток) и наос. По-сложните решения имат преддверие, апсида, баптистерий, емпория, крипта, параклиси, камбанария. Църквите са централни кръстокуполни постройки с богата художествена украса, определена от канона (стенопис, витражи, скулптура, дърворезба). Основният тип църква е базиликата. Църквите биват еднокорабни или многокорабни (със или без напречен кораб). Във вътрешността на източноправославната църква има иконостас, проскенитарий, амвон, владишки трон и др. Извън речника: Храм и богослужение (архитектура, символика).

Храм-паметник "Свети Александър Невски" в София е най-голямата източноправославна катедрала на Балканския полуостров, която събира около 5 000 души. Построена е по идея на Петко Каравелов. Първият камък е положен на 19 февруари 1882 г., а строежът е завършен през 1912 година. Храмът е посветен на княза на Новгород св. Александър Невски, когото чествуваме на 23 ноември. Св. Александър живял през XIII век. Предвождайки малобройна войска, разгромил при река Нева настъпващата към града шведска армия. През март 2001 г. руската православна църква дарила на храма частица от светите мощи на покровителя му. Стенописите, мозаечните пана и икони са дело на най-известните за времето си руски и български иконописци. Най-голямата камбана е на височина 52 метра. През 1951 г. храмът е обявен за Патриаршеска катедрала.

Хрисовул (гр. chrysobullon, буквално "златен печат") - тържествена императорска грамота, скрепена с печат с изображението на василевса върху копринен шнур. Използван от края на IX век първоначално във Византия, а през Средновековието - и в Сърбия и България. Различавал се от другите грамоти по оформлението си: понякога печатът бил златен и императорът собственоръчно го подписвал, добавяйки също някои думи с пурпурно мастило. Като хрисовули били публикувани закони, договори с чужди държави и дарствени грамоти. Една от най-древните книжни грамоти, достигнали до наше време, е хрисовулът на Константин IX от 1052 г., който урежда привилегии за лаврата на св. Атанасий на Св. Гора. Достигналите до нас царски хрисовули са единствените автентични документи на българската царска канцелария.

Христос (от гр. "помазаник, помазан"; на еврейски - "месия"). С тази дума е наречен в оригинала на Стария Завет (Дан 9:24-26) Господ Иисус Христос.

Първоначално "помазаник" (месия, христос) са наричали еврейските царе, свещеници и пророци, защото били помазвани със свещено масло или елей (Ис. 45:1, 1Цар 24:6, 2Цар 19:21). След явяването в света на Иисус Христос, наименованието се става Негово име завинаги, нашето най-скъпо име (Деян 4:12). Защото Господ Иисус - Божият син е нашият вечер цар, единствен Първосвещеник и Пророк: по думите на блажени Теофилакт Той като Цар е царствал и царства над греха; като Свещеник е принесъл жертва за нас; като Господ е бил помазан от истинния елей - Св. Дух. Наречен е Помазаник, защото на Неговото човечество безмерно са дарувани всички дарове на Св. Дух, и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи знанието на пророка, светостта на първосвещеника и могъществото на царя.

Във втори псалом четем за Христа: "Въстават царете земни. И князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник" (ст. 2). И Сам Господ Иисус Христос говори така за Своето духовно помазание: "Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце" (Ис 61:1). Пророк Даниил също Го сочи като Месия или като Помазаник Господен: "И подир шейсет и двете седмици Христос ще бъде предаден на смърт, и съд не ще има" (9:25-26).

Ян Хус (1371-1415) – идеолог на чешката реформация, критикувал търговията с индулгенции в Католическата църква. Изгорен жив на клада през 1415 г. на събора в Констанц.

Хула, хула против Светия Дух - оскърбление на Светия Дух (ср. Еф. 4:30; Евр. 10:29), чрез дела или думи, както изразени (Лев. 24:11,16; Иов 2:9), така и неизказани (мислено); съзнателно, необратимо противене на Бог, крайна степен на гордост и озлобеност, която възпира човека от покаяние. Всяко оскърбление на човек заслужава наказание (Мат. 5:22). Но "ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят" (Марк 3:28-29; 1Иоан. 5:16; Евр. 10:28). Хулата е противоположност на поклонението и хвалата, които човекът е длъжен да отдава на Бог. Виж богохулство, Смъртни грехове. Извън речника: Хула против Духа Светаго.

Хуманизъм (лат. humanitas- "човечност") - атеистичен етично-философски мироглед, възникнал през XIV в. в Италия, който от на т.н. Възраждане в Европа е властваща идеология, агресивно налагайки възгледите си в целия свят. Хуманистите вярват, че формулираните от тях права и свободи на човека представляват висша ценност, които всяка държава трябва да съблюдава и защищава. Отричайки всякакви религиозни вярвания, хуманистите отричат наличието на Висша сила и морална стойност, надминаващи тези на човечеството и вярват в напредъка на човечеството единствено със свои собствени усилия.

Ц

Стефан Цанков :: Цариград :: Царското служение на Христос :: Царствено свещенство :: Царство Божие (Небесно Царство) :: Царството Божие вътре в нас :: Целомъдрие :: Църква :: Църковни песнопения (църковна химнография) :: Църковнославянски език (черковнославянски език) :: Църковнослужител :: Църковност

Стефан Цанков (1881-1965) – български учен-богослов, професор по църковно право, академик, автор на множество богословски и църковно-исторически текстове, икуменист. Извън речника: протопрезвитер д-р Стефан Цанков.

Цариград (по-ранно наименование Константинопол и Византион) - град на Босфора, издигнат като столица от император св. Константин Велики, днес столицата на Турция. Отначало градът бил малка Мегарска колония, основана около 658г. пр. Р. Хр. и наречена на името на нейния основател. Тя била създадена от преселници, дошли от малоазийския град Милет, който бил подчинен по онова време на Персийското царство.

Царското служение на Христос е предуказано още в Стария Завет (Дан 2:44; 7:14), където бъдещият Месия е изобразен като Царя на Сион - славен потомък на Давид, вечен Владика на народите. Св. Иоан Кръстител  възглася "Покайте се, защото се приближи царството небесно" (Мат. 4:17) - т.е. наближи времето, в което Господ Христос ще бъде признат явно и тържествено за Божи Син, изпратен от Бог Отец като Спасител на света. Тези предсказания потвърди и архангелът на Пресветата Дева, който благовествувайки Й за зачатието на Иисуса, каза: "и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край" (Лука 1:32-33).

Царствено свещенство ("род избран, царствено свещенство", 1Петр. 2:9) - всички християни, призовани към свещеническо служене при влизането си в Църквата (чрез Тайнството Кръщение) и получили благодатта на Светия Дух (чрез Тайнството Миропомазване) - призвани с това към общо служение "един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат” (1Петр. 4:10). Така кръстените християни принасят специфични духовни жертви - молитви, пост, борба със страстите в себе си, борба със злото в света, свидетелство за Иисус Христос, мъченичество за вярата и др. Сред тях се избират според даровете им йерархически лица, които да свещенодействат, като учителстват и ръководят духовно Божия народ. Виж също свещенство.

Царство Божие (Небесно Царство) - евангелски израз, свързан с основното учение на Иисус Христос. Изразът Царство Небесно е използван най-много от св. ев. Матей (около 50 пъти). В другите евангелия и послания е заменено с израза Царство Божие, Царство Христово, или просто с думата царство.

Христовото царство има надвременна и надпространствена същност, то "не е от тоя свят" (Иоан. 18:36). То е духовният, невеществен свят, в който царствува Бог (3Ц. 8:49) - царство на "правда и мир и радост в Светаго Духа" (Рим. 14:17), в който обитават Ангелите (Мат. 24:36) и където са записани имената на спасените (Евр. 12:23). Синът Човешки, "Който пребъдва на небето" (Иоан 3:13) е слязъл и се е възнесъл (Лука 24:51) в Царството, и чрез любовта и жертвата Си (Евр. 9:24) е открил за спасените грешници Небесното царство ("В дома на Отца Ми има много жилища... И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз" Иоан. 14:2). "Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие е вътре във вас" (Лук. 17:20-21, вж. по-долу). То е вътре в нас, вярващите, и принадлежи на онези, които жадуват за правда. Това Царство са били удостоени да съзерцават духом още приживе св.ап. Павел (2Кор.12:4) и св. Серафим Саровски.

Може също да се каже, че Небесното Царство има тройно значение и се разбира в три смисъла:
1) в смисъл на приближаващото се време за Христа да бъде признат явно и тържествено за Син Божий, пратен на земята от Бог Отец (""Покайте се, защото се приближи царството небесно", Мат. 4:17).
2) като унищожаване на политическата и религиозна система на юдеите и замяната й с Християнската Църква.
3) Като указание на царството на славата, която ще дойде в последния ден, когато ще настъпи ново небе и нова земя, на които ще обитава правда (2 Петр.3:13) и които ще бъдат вечни.

Христос винаги си е служил с притчи, и нито веднаж не е дал словесно определение на Царството небесно, колкото много и да е говорил за него (Мат. 4:17; 6:10; 6:33; 12:28; 13:24-47; 25:34; 26:29 и мн. др.). Това ни напомня, че ние не разполагаме с подходящи изразни средства и понятия, за да изявим и обясним тия недостъпни за нашите сетива надземни неща.

Царството Божие вътре в нас - това чувство на духовно равновесие, на духовен мир, което не зависи от странични, нерядко неблагоприятни обстоятелства. "Попитан от фарисеите, кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е" (Лука 17:20-21).

Целомъдрие - здравомислие, благоразумие, а също така чистота и непорочност на душата. 

Църква. 1) Църквата е богочовешки организъм или богочовешко единство, членовете на което са съединени помежду си чрез православната вяра, Божия закон, свещената йерархия и тайнствата (Православен катехизъм, 1991). Чрез въплъщението, учението, кръстните страдания, смъртта и възкресението Си Син Божи извършил нашето изкупление. А за да има целият човешки род за всички времена възможност да усвоява Неговите изкупителни заслуги, сам Той основал на земята Църквата. В нея на вярващите се дава благодатта, т.е. силата на Светия Дух, която спасява и освещава човека.

Съгласно със Символа на вярата вярваме в една света, съборна и апостолска Църква. Съборна Църква. Заедно със Светите отци наричаме Църквата Съборна, или Католична, или Вселенска, защото тя не се ограничава от никакво място, нито време, нито народност, но съдържа в себе си истински вярващите от всички места, времена и народи. Света Църква Църквата се нарича Света затова, защото тя раздава благодатта на Светия Дух, която се дарува на вярващите в Тайнството на Миропомазването при Кръщението. Тази възраждаща, освещаваща и спасяваща благодат е най-скъпоценното и висше благо за нас, защото даруването й е било цел на пришествието на Христа в света и на Неговите кръстни страдания и смърт. Виж също: автокефална църква. Извън речника: Православното учение за Църквата и различията между християнските църкви относно учението за Църквата и раздела За Църквата и тайнствата.

2) Църква наричат себе си и други религиозни християнски организация на основата на общност на вероучението и култа.
3) Сградата, в която християните извършват богослуженията си, виж храм. Виж също: Израил.

Църковна йерархия - виж Йерархически степени.

Църковна утвар - виж утвар.

Църковни песнопения (църковна химнография) - различни по форма и съдържание произведения, използвани в молитвената практика на миряните и в църковните богослужения, сред които различаваме псалми, канони, акатисти, тропари, кондаци, катавасии, ирмоси, стихири, ипакои и др.

Църковнославянски (черковнославянски) език - междуцърковен език, на който продължава и до днес да се извършва богослужението в църквите на източноправославните славянски страни (Руска, Сръбска, Българска). Всъщност това е пригоденият за литургични нужди старобългарски език, известен още и като Кирило-Методиевски език. В света няма друг подобен пример на език, специално адаптиран за нуждите на богослужение, т.е. това е единственият език, който с пълно право може да бъде наречен литургичен. Извън речника: За богослужебния език.

Църковнослужител - низшата степен на клира: алтарник, иподякон (поддякон), певец (псалт), четец (анагност), свещоносец, канонарх, прислужник (клисар) и др. Поставят се чрез посвещение (хиротесия) и чрез молитва и благословение от архиерей участват в общественото богослужение, без да притежават благодатта на свещенството. В Св. олтар не може да влиза никой от църковнослужителите, ако не е посветен за това. Обикновено за прислужници в Св. олтар се поставят деца и юноши, които през време на службата се обличат в стихари и се препасват кръстовидно през гърба и гърдите с орари. При архиерейска служба помагат и иподякони. В древната църква иподяконите били на по-голяма почит, отколкото днес. Иподяконството се смятало тогава като най-ниска йерархическа степен. Днес иподяконите се смятат само старши църковнослужители. Виж също свещенослужител, клир.

Църковност - това, което е свойствено за Църквата, което отличава Църквата от света извън Нея; това, върху което лежи печатът на Църквата. Църковен наричаме християнина, който живее духа на Христовата Църква, освещава се с Нейните тайнства, обича Нейните постановления и се ръководи от тях в своите дела. Църковно е това общество, в което цари духовният авторитет на Църквата, в което Нейните представители имат решаващо нравствено влияние върху всички форми на частния, обществения и държавния живот; в което всички отделни хора и учреждения свободно и с любов се прекланят на божествените указания на Църквата и получават от тях сила и насока за своята дейност. Църковността е такава нагласа за живот, в която е видно преобразяващото действие на Светия Дух. Чрез църковността Той прониква в земния ни живот, възражда го и го укрепва. Църковността получава своето разкритие и осмисляне в Евхаристията - най-великото чудо, извършвано на земята.

Ч

Четвърти вселенски събор - вселенски събор, свикан в Халкедон през 451 г. по повод ерестта на монофизитите (Евтихий, Константинополски архимандрит, Диоскор, Александрийски епископ и др.) при Константинополския патриарх Анатолий, св. папа Лъв Велики (395-461) и император Маркиан. В борбата си против несторианството монофизитите изпаднали в крайност и твърдяли, че при въплъщението Си Словото Божие възприема цялостна човешка природа, която се възвисява и обожествява, тъй че божествената природа на Христос поглъща човешката и на практика остава единствена. В събора участвали 630 отци. В Халкидонския орос те формулирали догмата за двете естества (природи) на Спасителя - божествената и човеческата, които са съединени в едно лице както "неслято и  неизменно" (срещу Евтихий), така и "неразделно и неразлъчно" (срещу Несторий). Извън речника: Халкидонски събор. Папа Лъв Велики. Несторианство. Монофизитство. Монотелитство.

Чети-минеи, Четьи минеи - (от "четьи" - за четене и "минеи" - от гр. месец; "ежемесечни чтения") - сборници, съставени по календара в съответствие с празничните дни. Съдържат житията на светиите, патерици, сказания и религиозни поучения от църковни писатели, актове, грамоти и други за назидателно четене. За пръв път такъв сборник е бил съставен във Византия през IX век. Други сборници с църковни повествования за Божиите угодници са синаксарите и месецословите. Едни от най-ползваните и в наши дни са Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски. Виж също мартирологии, патерици (отечници). Богослужение. Минея, Минеи.

"Чин на Православието" (Синодик на Неделя православна) - богослужебно последование, което се извършва на Св. Литургия в катедралните храмове в Първата неделя на Великия пост (деня на Неделя Православна), която е в памет на събитието, известно като "Тържеството на Православието" (19 февруари 842 г.) при византийската императрица Теодора (842-845 г.). В него се провъзгласява изповядването на Православието като най-древното църковно изложение на вярата и се осъждат лъжливите еретически мнения с молитва за обръщане и спасение на заблуждаващите се грешници. Извън речника: Неделя Православна.

Чипровски манастир "Св. Иван Рилски" (Жележнишки манастир) -отскоро действащ мъжки манастир в Берковска духовна околия, в Стара планина, край гр. Чипровци, в близост до гр. Монтана и Берковица. Храмов празник 19 октомври. Строен през X век, ограбван, разрушаван, изгорен и пак възстановяван. Обновен през XVII век и отново през XVIII-ХIХ век. Манастирът е бил средище на културата и националния дух, борбите срещу татарски и маджарски нашествия през XIII век, а по-късно и срещу турците. Бил е пункт на въстанието на Константин и Фружин (1404) и на Чипровското въстание (1688). В манастирския двор се намира и костницата на убитите въстаници и саксонските рудари, пристигнали в Чипровския балкан през XVII век. Извън речника: Чипровски манастир.

Ш

Тейяр дьо Шарден - римокатолически свещеник, учен, философ и религиозен мислител (основен труд "Феноменът на човека"). Една от главните задачи на своето творчество вижда в утвърждаването на "научната феноменология", призвана да снеме противопоставянето между наука и религия. Католическата църква е осъдила учението на Тейяр като модернистко. Според някои изследователи Шарден има водещо влияние в "Нова духовност" (New age, Ню-Ейдж).

Шести Вселенски събор (680-681г.сл. Хр.) - Вселенски събор, свикан в Константинопол по повод появилата се монотелитска ерес (монотелитите признавали в Спасителя само една воля). Съборът формулира православното учение за двете воли в Иисус Христос. Шести вселенски събор (Трети Константинополски събор).

Шестопсалмие  (гр. ексапсалми) - шест псалми (3, 37, 62, 87, 102, 142), с които започва Утренята и чието четене изисква от вярващите особено внимание. Псалмите са предшествани от трикратното прознасяне на молитвата: "Слава в вышних Богу и на земле мир, в человецех благоволение" (Лк. 2:14). По време на шестопсалмието свещникът чете т.н. светилни молитви. Извън речника: Шестопсалмие.

Шиитски ислям (от арабското шиат Али - партията на Али) - едно от двете главни разклонения на ислямската религия (другото е насунитите). Шиитите смятат за законен приемник на мохамедовата теократична власт имама, какъвто според тях може да бъде единствено потомък на Али, зетя на Мохамед. Шиитският ислям набляга върху духовната функция на мохамедовия наследник, чиито следовници вярват, че той по божествен начин е защитен от грях и заблуда и притежава непогрешимо разбиране на Корана, свръхестествено знание за бъдещето и сила за молитвено застъпничество. Някои богослови, като напр. гр. професор Георги Металинос, намират сходство между шиитската и папската теокрация.

Прот. Александър Шмеман - съвременен православен богослов и проповедник с особен принос към изясняването и осмислянето на литургическото наследство на Църквата. Извън речника: Протоиерей Александр Шмеман.

Щ

Рудолф Щайнер (1861 - 1925) - световноизвестен немски мислител, представител на гностичното неохристиянство, теософ-окултист, създател на "духовната наука" антропософия. Извън речника: Tеософия. Петър Дънов.

Ъ

Ю

Св.ап. Юда (Тадей) :: Юда Искариот (Иуда Искариотски) :: Юдаизъм :: Юдеин (иудеин) :: Юдейска война :: Юдейско царство :: Юдея :: Юдино коляно (Иудино коляно) :: Юлиан Отстъпник :: Юродив, юродиви :: Юродство заради Христа :: Юстин II или Иустин Младши :: Св. Юстин Попович :: Св. Юстин Философ (Иустин Философ) (Юстин Мъченик)

Св. апостол Юда (апостол Иуда) (Лк 6:16, Иоан.14:22, Иуд. 1:1), наричан също Тадей – един от братята по плът на Господ Иисус Христос, брат на св. апостол Яков Малки. Със името Иуда в Евангелията го споменава единствено ап. Йоан, когато в една от последните беседи на Господа с учениците, ап. Иуда го пита "Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам, а не на света?" (14:22). След това за ап. Юда се споменава съвсем малко.

Според преданието той проповядвал Евангелието първо в Юдея, Галилея, Самария, Идумея, а след това и в Арабия, Сирия, Месопотамия, и най-накрая – в Персия и Армения. Завършил живота си мъченически: първо го обесили на едно дърво, а след това го пронизали със стрели. Паметта му Църквата празнува на 19 юни и на 30 юни, заедно със останалите Дванадесет Христови апостоли. Извън речника: Св. апостол Юда Яковов, брат Господен.

Юда Искариот (Иуда Искариотски) - един от дванадесетте апостоли, предал Иисуса Христа на йерусалимските власти за 30 сребърника. Извън речника Иуда Искариотски.

Юдаизъм - най-разпространената ранна монотеистична религия, възникнала през I хилядолетие преди Рождество Христово в Палестина. Изповядва се главно от евреите. Последователите му вярват в Яхве - единият Бог, Творец и Господар на вселената, безсмъртието на душите, задгробния живот, предстоящо идване на месия, богоизбраност на еврейския народ поради Божия завет с него.

Свещените книги на юдаизма включват Тората (Мойсеевото Петокницие), книгите на пророците и т.н. Писания. Различни тълкувания и коментари на канона са събрани в Талмуда. В юдаизма са разпространени и мистически учения като кабала и хасидизъм. Последователите на юдаизма са около 18 милиона, от които ок. 1/3 в САЩ.

Юдеин (иудеин) – название на евреите, което се запазило в езическия свят след падането на северното, израилското царство, когато останало само Юдейското царство. За пръв път то се споменава в 4Цар. 16:6. В 4Цар. 18:26 езикът на евреите е наречен юдейски. В Ев. Йоана почти винаги юдеи са наречени противниците на Христа, фалшивите ревнители на закона. Виж също юдаизъм.

Юдейска война - антиримско въстание през 66-73 г/ в римската провинция Юдея. След петмесечна обсада римляните се възползвали от междуособните борби в Юдея, превзели и разрушили Йерусалимския храм (70 г.) и целия Йерусалим. Съпротивата на въстаналите била сломена с превземането на крепостта Масада през 73 година.

Юдейско царство - държава от ок. 928-586 г. пр. Р.Хр. в Южна Палестина със столица Йерусалим. Създадена след разпадането на Израилско-Юдейското царство. Завладяно от вавилонския цар Навуходоносор II.

Юдея (Нав. 15:1 и др.) – 1) в широк смисъл цяла Палестина (особено при връщането на юдеите от плен), а също област, населена с евреи.
2) В тесен смисъл Юдея е южната част на Палестина, носеща името си от племето юдеи. Царство Юдея се обособило след смъртта на Соломон със столица Йерусалим. По време на новозаветните събития Юдея е васално царство на Рим. Около времето на Иисус Христос Обетованата земя се разделяла на четири главни части: Юдея, Самария и Галилея, и към тях била присъединявана четвърта част – Перея зад р. Йордан. Границите на Юдея били: на север Ефремовите планини и Самария, на юг – Арабия и пустинята Цин (Вади-Мурег), на запад – Средиземно море, на изток – Мъртво море и р. Йордан. Според Йосиф Флавий към Юдея влизали също приморските земи на запад до Птоломаида. Към Юдея принадлежали Юдиното, Венеаминовото, Симеоновото, Дановото и част от Ефремовото коляно.

Юдино коляно (Иудино коляно)- едно от дванадесетте колена на Израилския народ. При поделянето на Обетованата земя Юда (Иуда) населил най-обширната и най-важната й част – от Средиземно до Мъртво море и от Египетския проток до пределите на Ефрем. Иуда имал на територията си много градове (Нав. 15), от които някои преминали към Симеоновото, Дановото и Вениаминовото коляно (Нав. 19:1-9). Девет от градовете били отдадени на свещеници (21:9-19). Според преданието, на знамената на Юдиното коляно била изобразена лъвска опашка с надпис: "восстани, Господи, и расточатся враги Твои!"

Юлиан Отстъпник (331-363) - римски император, царувал от 361 до 363 г., братов син на равноапостолния император Константин Велики (който обявил християнството за "позволена религия", възпитал синовете си в Христовата вяра и сам се кръстил преди смъртта си). Юлиян преследвал християните и се опитал да върне езичеството като господстваща религия в Римската империя. Затова е наречен от Дидим "злополучен", а в историята е останал с прозвището "отстъпник" (άποστάτης). Юлиан изпратил на заточение св. Кирил Йерусалимски. По време на краткото му царуване мъченически е бил убит наскоро поставения на Йерусалимската катедра св. свмч. Кириак Йерусалимски. Юлиан е убит в несполучлива война с персите. Корифеите на "Просвещението" от XVIII век го възхвалявали като "първия свободен мислител" и "романтик на Цезаровия трон". Извън речника: Св. Кирил. Св. Кириак.

Юродив, юродиви (на ц.сл. глупав, безумен) – категория светци (блажени), приел подвига "юродство заради Христа" и чрез изобразяване на външно, видимо безумие целял достигането на вътрешно смирение. Юродивите са ходили зиме боси и почти без дрехи, но са пророчествали, вършели са чудеса и смело са изобличавали неправедните управници. Извън речника: Категории светци.

Юродство заради Христа - вид духовно подвижничество, изразяващо се в симулиране на безумие. Един от начините за преодоляване на щестлавието. Подвигът на юродивите се състои в последователно и непрекъснато отричане на светските грижи. Юродивите подражават на Христа, Който търпял насмешките и издевателствата на тълпата. Извън речника: Юродство.