Йоаникий папа Витанов
oк. 1790/1795 - 24 март 1853
|
Йоаникий папа Витановoк. 1790/1795 - 24 март 1853
|
Исус Христос Пантократор, икона от Йоаникий папа Витанов, 1836 г.
Предполага се, че Йоаникий се е родил около 1790 - 1795 г. Син е на големия тревненски образописец папа Витан и племенник на брат му Симеон Цонюв, с чието творчество има най-голяма близост. Най-ранната датирана творба на младия иконописец е от 1814 г., но и преди това той сигурно е работил в иконописното ателие на Витановци.
В 1815 г. той вече е утвърден майстор в иконостаса на габровския храм "Св. Йоан Предтеча".
След това срещаме негови творби в десетки храмове в Севлиево ("Св. Илия", 1819 и сл.), Габрово ("Св. Троица", 1820), Трявна ("Св. архангел Михаил", 1820 и сл.), Сливен ("Св. Николай", 1831; "Св. Димитър", 1832; "Св. София", 1836 г.), Соколския манастир (1833), Велико Търново ("Св. Николай", 1837), Килифаревския манастир (1843), Казанлък ("Св. Йоан Предтеча", 1846), в църквите в тревненското село Енчовци (1848), в дряновското село Бучуковци (1849), Елена ("Св. Богородица", 1851), Дряново ("Св. Никола", 1852), в манастира "Седемте престола", в манастира при сливенското с. Сотиря и други.
В много от тези случаи от неговата ръка са изписани цели иконостаси с
десетки образи от царския, апостолския и празничния редове, царски двери, надиконостасни разпятия и пр. - стотици икони от огромен опус, който очаква своите изследователи.
Досега са намерени много малко "сведения" за живота на тревненския иконописец, а всъщност сведенията са премного и се съдържат в самите творби. От една страна, по тях можем да очертаем пътя на Йоаникий по прашните друмища на тогавашните български градове и манастири. От друга страна - което е несравнимо по-важното - иконите са живо свидетелство за Пътя на иконописеца. Той не ни е оставил своя физически автопортрет, но всяка икона от ръката на този ангелорък тревненец е духовен автопортрет на неговата душа: "чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Яков 3:17).
От 1853 г. е датирана една от последните му творби. До самия край на живота си ангелският тревненски майстор е рисувал божествените образи и най-вероятно е починал в мир под погледа на последната си икона. В летописа на поп Йовчо от Трявна четем: "1853, 24 мартъ преставися Йоаникий поп Витановъ". Ангелският иконописец знаменателно предава Богу дух в навечерието на най-ангелския празник Св. Благовещение.
Св. Архангел Михаил.
Детайл от стенопис от 1820 г. от Йоаникий
Папавитанов.
Храм "Свети Архангел Михаил" в Трявна
В своя фундаментален труд "Български възрожденски майстори" Асен Василиев пише: "За този опитен и деен художник... не ми се удаде да събера сведения." Някакво смътно предание твърди, че Йоаникий бил монах, "който с особено усърдие и трудолюбие рисувал икони". Василиев с основание отхвърля тази легенда: Йоаникий не е бил монах. Сега разполагаме с документи, от които личи, че е бил женен и е имал поне едно дете.
Но в тази липса на сведения и в това легендарно монашество има нещо много показателно: християнската скромност и смирението на големия майстор на иконата.
Истинските иконописци са именно онези, за които "не ни се удава да съберем сведения". Те са съвсем чужди на егоцентризма и на стремежа към слава, който е тъй характерен за западноевропейския Ренесанс. У нас първият представител на егоцентричното направление в изкуството е самоковският зограф Захарий Христович. За неговия кратък живот има преизобилна документация, включително и поне 4-5 автопортрета в тържествени пози. Подобни "майстори" са любимци на повърхностните изкуствоведи и писатели. Неслучайно за Захарий Зограф са написани няколко книги, а образът му украсяваше и българските банкноти.
За Йоаникий не само, че не е написана нито една книга, но няма и нито една по-обемна статия. Липсва изследване, посветено на творчеството му. Време е да узреем за мисълта, че именно тези най-тихи и скромни иконописци са били истинските. А тяхното себеотрицателно поведение не е скромничене, а съвсем реална преценка на собствения им труд. Защото не те са "великите" и "гениалните". Не те са дори истинските автори на иконите, които рисуват.
Когато иконописецът е истински, не той е авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, а Църквата, Преданието. Когато иконописецът е истински, авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, е Светият Дух.
Истинската иконопис, най-възвишеното достояние на човечеството в изобразителното изкуство на всички времена и народи, попада в плен, когато нейната родина - територията на Източната Римска империя - пада под агарянско иго. Този процес започва през VII в. и завършва през ХV в. Империята умира, но иконата продължава да живее благодарение на великото Предание на Църквата. Умирането на истинската иконопис става по-късно и то не под гнета на ислямските властници, а под влиянието на бляскавите бесове на западноевропейския дух: човекобожието, "хуманизма", егоцентризма, новоезичеството, Ренесанса и техните реформационни и революционни наследници. Този светски дух прониква в Русия (особено след Петър I), в Гърция, Сърбия, Черна гора, Влашко (особено от ХVIII век нататък).
Благодарение на своята изостаналост в отстъпничеството България - без да го осъзнава - се оказва последната крепост на истинската иконопис в първата половина на ХIХ век. Последните истински майстори на боговдъхновената образопис са Димитър Томов х. Икономов от Банско, Димитър Христов от Самоков и Йоаникий папа Витанов от Трявна. Тримата принадлежат на едно поколение и са родени към края на ХVIII век.
Църковен вестник, брой 23 за 2003 година.
Св. Андрей Първозвани с житийни сцени, 1831 г., Йоаникий папа Витанов.
Днес в Художествената галерия в град Сливен
В своето "Разпятие" от сливенската "Св. София" тревненският образописец тихо и смирено е постигнал непостижимото. По един
ненатрапчив и непреднамерен начин той е обединил в едно изображение - неслитно и неразделно - двете природи на Христа: човешката и Божията.
Образът от Разпятието е едновременно изцяло в страданието и изцяло в тържеството. Изцяло в смъртта и изцяло в живота. Изцяло в плътта и изцяло в Духа.
Самият Христос във вселенското чудо на Богоочовечаването е превърнал Словото във видима и осезаема - въплътена - проповед. По подобен начин виждаме и осезаваме как боговдъхновеният образописец, човекът - който е образ и подобие Божие - извършва човекодостъпното чудо и въплъщава томове богословски проповеди в един спасителен образ.
Виждаме как двете Христови природи се взаимообуславят и за нас не могат една без друга. Без страданието и смъртта в плътта, блаженството, което се излъчва от образа на Иисус, не би било спасително чудо, а само безстрастна усмивка на мъдрец или езическо божество. Благодарение на образописеца ние, подобно на св. апостол Тома, сме свидетели на истинността на въплъщението, страданието и смъртта. А именно истинското страдание и истинската смърт в плътта правят блаженството в Неговия образ проявление на истинския Бог.
Обикновено в изкуството двата аспекта - смъртта и Възкресението - се изобразяват отделно. Разпятието носи темата на смъртта, а Възкресението - тържеството. С непреднамерена безпогрешност на истинското вдъхновение и истинската смиреност тревненският майстор прави най-трудното: събира ги в едно.
Пред нас е наистина изображение на мъртвия въплътен Син Божий. И нито един детайл от образа не носи сам по себе си темата за живота, тържеството и Възкресението. Тази тема звучи едновременно отвсякъде - като исото в хоровото песнопение.
Това "Разпятие" е само по себе си образ и на Възкресението.
Думата "шедьовър" е прекалено повърхностна, за да може да се съотнесе с подобни образи-откровения. Повърхностни и неуместни тук са и обичайните изкуствоведски понятия, като експресия, виртуозност, замах, оригиналност, реализъм, колорит, композиция, стил.
Тук тези неща са чужди. Няма ги. Има съвсем други: любов, вяра, искреност, тишина, смирение, молитва, благоговение. Не се знае доколко е вярно преданието, че Йоаникий е бил монах. По-вероятно не е бил. Но истинското иконописание в старите времена е било вид свещена дейност. В това "Разпятие" Йоаникий достига до свещенодейството.
Тревненецът е неизвестен за широкия свят. Но той смалява "големите" майстори. Колко съчинени, преднамерени и незрели изглеждат опитите за изобразяване на Христа у "великите" Мантеня, Леонардо, Микеланджело, Холбайн, Караваджо, Рубенс, Рембранд.
Достоевски изпаднал в депресия, след като видял един от тези шедьоври - "Мъртвият Христос" на Холбайн. Защото там мъртвият Христос е наистина мъртъв и само мъртъв. Достоевски се е поддал на заблуждението на Холбайн да търси Христос между мъртвите. Там го няма.
Мъртвият Христос не е Христос.
Любовта към Спасителя и смирението са ключът към свещенодействието, което тревненският майстор извършва със своята иконопис. И чудото се сбъдва: мъртвият става жив.
И думите стават излишни. Достатъчно е да стигнем до образа, да го съзерцаем. И да замълчим.
Църковен вестник, брой 23 за 2003 година.
Георги Тодоров
Присъствието на Йоаникий папа Витанов в Сливен е уникално. Никъде в България няма такова доминиращо представяне на един иконописец в един град. През първата половина
на ХIХ век тук има три градски храма и един крайградски манастир. През 30-те години на същото столетие всички те обновяват своите иконостаси. Три от въпросните четири иконостаса са
поръчани на тревненския майстор.
Така днес Сливен притежава най-голямата сбирка от икони на Йоаникий, по-голяма дори от тази в родния му град Трявна. Причините за този факт са многобройни. От една страна, това са качествата на самия Йоаникий. Той е последният от първокласните тревненски майстори, наследник на най-доброто от традициите на Витановия род.
Именно Витановият род е ключ към втората важна причина. Защото в по-ранния период представителите на тази иконописна и резбарска фамилия са "постлали" за своя наследник.
Най-вероятно това е дело на бащата на Йоаникий - папа Витан. Няколко прекрасни икони от 1800 г., произхождащи от църквата "Св. София" в древния сливенски квартал "Ново село",
вероятно са от неговата ръка. Те не са подписани, но издават голям майстор и по стилови белези могат да се припишат на папа Витан и неговата работилница.
Няма съмнение, че Йоаникий е чиракувал именно в работилницата на своя баща, но е трудно да определим кога е започнало това чиракуване. Една икона от 1808 г., подписана от Симеон от Трявна, брат на папа Витан, е вече от времето, когато с положителност Йоаникий вече ще да е чиракувал в семейната работилница. Изглежда е бил под силното влияние на чичо си Симеон, с когото го сродява обща изтънчена чувствителност и нежен ангелски колорит.
Малко знаем за този ранен етап от историята на Тревненската школа. Асен Василиев в своя фундаментален труд "Български възрожденски майстори" (1967 г.) въз основа на най-ранната датирана и подписана икона на този майстор - от 1814 г. - прави извода, че иконописецът "ще да е роден около 1790-1795 година". Предстои публикация на точната година, в която се е родил образописецът, открита наскоро от тревненската изкуствоведка Люба Цанева.
Досега в научните издания се приемаше, че датата на смъртта на тревненския майстор е 24 март 1853 г., според публикация из летописа на поп Йовчо от Трявна, направена от Петко Р. Славейков в 1890 година. Едно вглеждане във въпросната страница от този летопис, чийто оригинал също е показан на изложбата, показва друго. Горе на страницата действително пише 1853, но няколко реда по-долу поп Йовчо отбелязва вече събития от 1854 г., след което идва и бележката: "24 мартъ преставися Йоаникий поп Витановъ".
Така след като през 2003 г. вече почетохме общоприетата досега дата, сега предстои след няколко месеца да отбележим 150-годишнината от кончината на Йоаникий папа Витанов на 24 март 1854 г.
Приливите и отливите на иконописанието в сливенските църкви са пряко свързани с историята. В края на ХVIII в. са кърджалийските времена. Трябва да ги имаме предвид, особено що се отнася до Тревненската иконописна школа, защото кърджалиите ограбват и унищожават много църкви именно в района, където са действали тревненските майстори: Трявна, Жеравна, Габрово и пр. Предполага се, че сливенският квартал "Ново село" е бил изгорен от разбойниците в 1800 г. Тогава ще да е пострадала и тамошната средновековна църква "Св. София Премъдрост Божия", с което можем да си обясним и голямата поръчка икони за храма, изпълнени в същата година от Витановци.
При царуването на султана-реформатор Махмуд II (1808-1839) настъпва време на политическа стабилизация и верска търпимост. Тогава по цяла България започва масово храмово строителство, свързано със съответно иконописание, резбарство и пр. От този период (1819 г.) е иконата на св. Харалампий с житийни сцени от Йоаникий.
Особено важно значение за Сливен имат руско-турската война от 1828-1829 г. и Одринският мирен договор от 2 септември 1829 г. През този период градът временно е освободен от турския гнет, а след това, съгласно клаузите на мирния договор, властите проявяват толерантно отношение към местното българско население, част от което е емигрирала в Руската империя, за да избегне репресиите.
В този момент сливенци използват благоприятната ситуация и предприемат мащабна акция по възстановяване и въздигане на всичките си църкви. Храмът "Св. Димитър" в централната част на града е въздигнат в периода 1831-1832 г. През 1834 г. е въздигнат храмът "Св. Николай" в квартал "Клуцохор". В 1836 г. завършва основният ремонт и обновлението на средновековния храм "Св. София" в квартал "Ново село". В същата година се обновява и иконостасът в храма на манастира в с. Сотиря.
През тези години сливенци са били в градивно празнично брожение. Докато храмовете се обновявали, настоятелствата сключвали договори с тревненските иконописци и резбари, които вземали поръчките и ги изпълнявали в домашните си работилници. Пролетес от Трявна към Сливен през старопланинските проходи са потегляли конвоите на Витановци с изработените през зимата икони и дърворезби за иконостасите. Сглобявали са ги в храмовете, които засиявали от дъгоцветните и боговдъхновени образи. Одринският владика е освещавал обновените църкви, гражданите са ликували и са се любували на прекрасните изображения. А иконописците и резбарите са уговаряли следваща работа.
Несъмнено първенствуващ сред тях е бил майстор Йоаникий, синът на стария зограф и резбар поп Витан от Трявна. През 1831 г. той рисува няколко икони за сливенската църква "Св. Николай". В 1832 г. завършва работата си по огромния иконостас на обновения главен храм "Св. Димитър". За съжаление този шедьовър пострадва при пожара в тази църква през 70-те години на ХХ век и понастоящем продължава да е в много тежко състояние. Необходимо е своевременно да започне методична и професионална реставрация на тези икони, за да може днешният митрополитски катедрален храм в Сливен да си възвърне онзи блясък, който е имал през времената на турското иго.
Такава програма по реставрация от няколко години е в ход за църквата "Св. София", благодарение на активността на директора на Сливенската художествена галерия Светослав Милев и съдействието на последователните председатели на храмовото настоятелство отец Денко Цветков и отец Силвестър Янакиев. Някои от вече реставрираните икони от тази църква са представени на изложбата.
Подписаните и датирани икони от Йоаникий в същия храм са от 1836 г. Това е била една особено напрегната и плодоносна година за работилницата на майстора, защото по същото време той рисува и огромните великолепни икони за царския ред на иконостаса в храма на сливенския манастир при с. Сотиря.
Проф. Никола Мавродинов различава три периода в творчеството на Йоаникий, когото нарича "един прелестен малък майстор". Първият период - до 1820 г., когато е още ученик на баща си. Прави най-хубавите си работи между 1820 и 1835 г. А след 1835 г. бил "явно повлиян от самоковските майстори и в работите му забелязваме явен упадък".
Нито едно от тези твърдения не е вярно. Йоаникий папа Витанов е "малък" само по гордост, но тъкмо затова и истински велик. Всъщност той е последният голям майстор на
тревненската икона
Неговото творчество е тъкмо обратното на "прелестта" в истинския духовен смисъл на това понятие. А тъкмо в 1836 г. той е на върха на творческите си
способности, които се проявяват особено ярко в някои икони от "Св. София" и Сотирския манастир.
Особено съвършена е в това отношение храмовата икона "Живоносен източник". Сравнението с многобройните икони на същата тема у самоковските майстори показва несъмненото превъзходство на тревненеца. В тази творба с особена яркост личи основният творчески метод на Йоаникий, който той едва ли е осъзнавал: методът на любовта. С тази трептяща любов-вдъхновение са изрисувани всички детайли на тази прекрасна икона. И ако в иконостасните ансамбли, идващи от неговата работилница, понякога срещаме по-тромави и небрежно изпълнени творби, които издават работата на чираците, то в случаи като този безпогрешно разпознаваме художествения почерк на онзи ангел, който е вдъхновявал сърцето и движил ръката на тогавашния тревненски първомайстор иконописец Йоаникий папа Витанов.
Църковен вестник, брой 23 за 2003 година.
Т.н. "Новозаветна Троица"
с коронясване на
св. Богородица.
Икона от Йоаникий папа Витанов
Виж също:
www.Pravoslavieto.com