Брой 7 от 17 април 1998 година
Що е уния? В зависимост от това, кого ще попитате, ще получите и съответния отговор. Католикът ще ви отговори, че това е нещо съвсем безобидно. Просто едно признание от православните, че папата е глава на всички християни и че каквото каже от своята катедра, е абсолютна и съвършена истина. Иначе всичко остава по старому богослуженията, обредите, всичко.
Православният ще ви отговори различно. Унията е едно от най-хитрите средства на католическата пропаганда, измислено през вековете, за да привлича православните към римокатолицизма. Тя внушава доверие с това, че изисква само формално признаване на главенството на папата, без да натрапва никакви уж промени. Всъщност от тази безобидна "формалност" произтича и всичко останало постепенно вмъкване на новости в църковното учение, възприемане на католическата духовност, неусетно развиване на търпимост към римокатолическите заблуди през вековете и най-важното излизане от Православната църква. Веднъж успели да те изведат от нея, католиците са готови на всякакви "компромиси" да оставят непроменени обредите, одеждите, песнопенията. Но извън сгряващата църковна благодат те остават само мъртви форми, изпразнени от всяко съдържание.
Няма поместна православна Църква, която да не познава тъжния опит на униатската пропаганда.
В страниците на българската история католическата пропаганда също е вписала няколко униатски реда, които е добре да бъдат помнени за поука и назидание на всички заинтересовани.
Ще направим един скок във времето и от годините на първата българска уния при цар Калоян ще се пренесем в миналия век, в разгара на борбата за българска църковна независимост. Правим този скок, защото в много отношения тогавашната ситуация напомня днешната. И днес много хора, най-вече политици, откриха в тежненията и мечтите на българския народ удобната почва да прокарат отново лелеяната мечта на Рим да откъсне народа ни от Православната църква и да ни направи католици, пардон, униати.
Годината е 1860. Борбата за самостоятелна Българска църква е навлязла в решителен стадий. В Цариград навръх Великден българите обявяват своята независимост от Цариградската патриаршия и обявяват Иларион Макариополски за свой духовен глава. Този радикален акт далеч не означавал решение на българския църковен въпрос. Предстояло най-трудното легализирането на това решение, сложни дипломатически ходове между всички заинтересувани от българския църковен въпрос, наричан още "малък източен въпрос". Ситуацията е била достатъчно сложна, противниците на българската църковна независимост достатъчно много, интересите на Великите сили достатъчно преплетени и противоречиви, а желанието на българите за "български владика" толкова голямо, че ако някой е търсил удобен момент да прокара своя кауза между толкова противоборства, няма съмнение, че е уловил чакания миг.
Католическата пропаганда и тогава, както сега, заложила на много силна карта свободния свят на Запада. Измъченият български народ, по народному казано, е бил петимен за могъщи приятели. В нашите земи е изпратен най-опитният католически мисионер Евгений Боре. Пропагандните ходове били разчетени до съвършенство. И досега не е известно колко точно средства е вложила пропагандата във в. "България", на който била възложена за основна задача да формира прозападно и прокатолическо отношение сред българите, като използва най-вече антигръцките настроения и като свири по тънката и чувствителна "национална струна". За свои козове католиците избрали точно онези неща, които изглеждали най-трудно постижими за българите. Те обещали всичко независима Българска църква, български епископ и свещенство, български език в богослужението и най-вече никакви, абсолютно никакви промени в обредите, обичаите и догматите, към които, както пише в един по-късен католически доклад до Конгрегацията, българите били "фанатично привързани". В същия доклад, писан около 1880 г., се казва, че има още едно обстоятелство, което благоприятства католическата пропаганда българското духовенство и народ са слабо образовани и не могат да защитават убедително вярата си. Авторът съветва да се използа този момент, който няма да продължи дълго, за да се привлекат българите към унията. Католиците обещали и още нещо важно подкрепа на френското правителство за българите пред турските власти (звучи познато, нали?). На пръв поглед изглеждало, че получаваш всичко, а даваш толкова малко.
Българската униатска партия около в. "България" била ръководена от Драган Цанков. За бъдещ лидер на униатите те избрали престарелия архимандрит Йосиф Соколски. 80-годишният старец бил обхванат от всички симптоми на старческа немощ и неизбежната "старческа святост", по сполучливото определение на проф. Тончо Жечев. На 18 декември 1860 г. внушителна група от 100-150 души, начело с Драган Цанков, архимандритите Макарий Савов и Йосиф Соколски и др. се отправили към метоха при Иларион Макариополски, за да му предложат да подпише условията за уния. Те знаели, че той няма да се съгласи, но искали да демонстрират "добрата воля" на униатите. След отказа му се отправили към дома на апостолическия викарий Павел Брунони. Там се разиграла следната драматизация:
Брунони: Какво искате?
Архим. Макарий: Във ваше лице молим блаженейшия папа на Рим да ни приеме сред своите синове и да ни запази всички наши предимства и обичаи, съществуващи от древност в нашата църква и народ.
Брунони: Вярвате ли и приемате ли всичко, каквото светата Римска църква учи?
Макарий: Вярваме от все сърце и приемаме всичко, каквото католическата църква учи.
Брунони: Всички сте единни и съгласни?
Българите: Всички сме съгласни.
Набързо бил съставен протокол. Но това, което в. "България" старателно крие е, че след това присъстващите прочели акта за отричането на новите католици от православната вяра.
Това бил моментът на най-голямото тържество на католическата пропаганда в новата българска история. Архим. Йосиф Соколски бил приет в Рим и тържествено ръкоположен за "архиепископ и наместник на съединените българи". Колкото и да се стараели във в. "България" не успели да преведат тази титла с "патриарх".
Безславна и краткотрайна била обаче победата. Въпреки че българите получили всичко обещано. В спомените на Г. С. Раковски се казва, че първите съмнения у "дядо Йосифа", че на стари години е попаднал в "клопките на сатаната", се породили, когато видял, че "папата блажи в петък". А истинска буря на негодувание се надигнала у него, когато поискали да обръснат брадата му. Така или иначе старецът бил пионка в ръцете на униатската партия и бил използван само като лице на "съединените българи" (които обаче турското правителство за тяхно недоволство наричало направо "католици"). С решителната намеса на П.Р.Славейков Йосиф Соколски е убеден да напусне България в знак на разкаяние и заминава за Одеса. Униатите надигат глас, че е бил отвлечен. Но и без този епизод, който е наситен с много комични подробности, унията е била обречена на неуспех.
Редиците на униатите се стопяват само за година. И без това сред тях не е имало такива, които да са станали униати по убеждение. Освен "политиците" от типа на Цанков, униати са ставали всички, които не са намирали прием в собствената си църква по различни причини. Тоест аргументи все лични и в никакъв случай религиозни.
Еволюцията на един друг възрожденец описва красноречиво този процес. Тодор Икономов е сред малкото идеалисти в делото на унията. Той дори е приел духовен сан в униатските редици. Тогава той е на 27 години. По-късно се защитава пред в. "Право" за своето участие в унията с думите: "...В такава възраст ... се живее повече с чувство, отколкото с разум, а моето главно чувство беше да се отърва от Фенер...". Но скоро Икономов остро реагира на забравеното обещание да се спазват всички обреди и обичаи, на бързата промяна в Символа на вярата, на грубата намеса в живота на българската община. Всичко това предизвикало у него, както пише в дневника си, "необяснимо отвращение". "Съставът на униатското духовенство, пише той, докарва човека до отчаяние."Между духовните лица, които са прегърнали унията, няма нито едно, което да е направило това по убеждение и идея. В средата на май Икономов вече е уверен, че "ние трябва да напуснем и разстроим униатското гнездо ... догдето неговите действия за разцепление на народа още са слаби." На 28 май Икономов отбелязва: "Комедията свърши..."
Човекът, който искаше да обвърже навеки България със Запада, заминава за Русия, за да учи в Киевската духовна семинария.
Едновременно с това и цялото униатско духовенство излиза с публични декларации в печата за своя отказ и възвръщане към Православието. Така се затваря тази страница от българската история. След Освобождението католическата пропаганда начертава друг план за действие, като се поучава от направените грешки. Но по думите на проф. Тончо Жечев унията в България не е имала бъдеще, може би защото е нямала и минало.
Златина Иванова
Брой 7 от 17 април 1998 година
За този поп се разказва, че срещу 1000 гроша месечина станал униат, като откраднал от българската църква одежди, книги и други неща за нуждите на униатската църква, устроена в дома на един арменец. В папката с писма до Иларион Макариополски е намерено следното разкаятелно писмо на поп Тодор Тошков, изпратено до заточения в Бурса Иларион.
Его Високопреосвященства
Г. Г. Илариона Българскаго священноначалника с поклонение в Бурса
Старче!
Уверен съм, че като видите настоящето ми първо към Ваше Високопреосвященство, ще кажете: Едвам от толкова време се смисли и ти да ме посетиш с писмо, и то кога? Когато веке знаеш, че имаш съотечественици, та според тях от кумова срамота поискал си да ми пишеш или ма си смислил! но горчевината, която сърцето ми усеща, милий мой старче, като ми минува това през умът, не мога ви описа! Жално ми е! Неволите, които аз претеглих, чини ми са, надминуват и най-тежките на тоя свят мъки, излишно ми са види да ви описувам страданията си, защото ще помислите, че е лъжа; но както и да е, аз познавам себе си виноват, изповядувам пред Бога и човеците и пред милото ми ваше Високопреосвященство, че съгреших, и причините, които ма накараха онуй време тъй да постъпя и да са отдалеча уж за малко време от милият си Архипастир и истиний мой отец твърде ви са познати: прочее, писмото ми днес нищо друго като няма да ви опиша освен че аз най-смиреният ваш до смърт слуга коленопреклонно припадам пред лицето вашего Високопреосвященства, целувам с голямо смирение като недостоен син нозете ви и желая никога да ма не лишите от смислованието в святите ваши молитви пред Бога, и съм който ме и знаете преди измамването ми до смърт.
На Ваше Високопреосвященство най-смиреният и покорен слуга поп Тодор Тошков.
Писмото е цитирано по книгата "Българският Великден" от проф. Тончо Жечев
Брой 7 от 17 април 1998 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com