Св. Филарет, Митрополит Московски
Святитель Филарет (Дроздов), Митрополит Московский и Коломенский
St. Philaret (Drozdov) of Moscow
(1783–1867)
Чества се на 19 ноември (2 декември ст. стил)
|
Св. Филарет, Митрополит МосковскиСвятитель Филарет (Дроздов), Митрополит Московский и Коломенский (1783–1867) Чества се на 19 ноември (2 декември ст. стил)
|
Духа Святаго благодать стяжав, богомудре святителю Филарете,
истину и правду разумом просвещенным людем проповедал еси,
мир и милость сердцем умиленным страждущим явил еси,
яко учитель веры и страж неусыпный паству Российскую жезлом правости
сохранил еси.
Сего ради, ко Христу Богу дерзновение имея,
моли даровати Церкве утверждение, людем и душам нашим спасение.
Яко истинный подражатель преподобнаго Сергия, добродетель измлада возлюбил еси, богоблаженне Филарете. Яко пастырь праведный и исповедник непорочный, по святем преставлении от безбожных поругание и поношения приял еси, Бог же знамении и чудесы тя прослави и заступника Церкве нашея яви.
По-долу:
Виж също:
Московски митрополит Филарет, 1846 г.
В книгата "Изложение на Православната вяра" от св. Иоан Дамаскин срещаме следната мисъл за светите икони:
"Понеже не всички разбират писанията, нито пък всички се упражняват в четенето им, св. Отци разсъдиха щото тези събития (станали при въплъщението на Сина Божий) като преславни дела да бъдат изобразявани на иконите, за по-бързото им припомняне" (Кн.IV, гл.16).
Според това разсъждение да гледаш внимателно светите икони значи същото, което означава четенето на свещените книги. А оттук можем основателно да направим извода, че от иконите, също както и от книгите можем да черпим учението на нашата Православна вяра. И макар св. Йоан Дамаскин да отнася това към непознаващите писанията, нека и ние, които макар и малко ги познаваме, да не се превъзнасяме пред незнаещите и да не смятаме, че онова, което е полезно за тях е излишно за нас, т.е. да не мислим за себе си високо, а да се носим смирено (срв. Рим. 12:16), както ни учи смирената апостолска мъдрост.
Жадуващите да се поучат от тайните на Пресветата Дева Богородица в Свещеното Писание, знаят как малко се говори за Нея там. И не бива да се оплакваме от това, защото и за Самия Въплътен Син Божий в свещените книги повече е премълчано, отколкото е казано и то е казано само крайно необходимото, както е отбелязал последният по ред Евангелист, допълнил останалите:
"Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги" (Йоан 21:25).
И така мислим, че ще бъдем прави, ако след като в други случаи сме се упражнявали според нашите сили, или по-точно - според нашата немощ, да изследваме писанията, свидетелствуващи за Пресветата Дева, днес искаме вместо в книга да прочетем нещо за Нея в иконата Успение Богородично, чийто древен образец по дивен Божий промисъл е бил пренесен от Константинопол в Киев, и който св. митрополит Петър със своята свещена и свята десница е изобразил за нас - без съмнение, не само за да я гледаме с телесните си очи, но и за да я съзерцаваме духовно.
Първата, най-близка до зрителя част на иконата, е проста. Виждаме Пречистото тяло на Пресветата Дева почиващо на одър, след като Нейната пресвята душа го е напуснала. Съборът на Апостолите го вдига и го носи към мястото на погребението. Св. апостол Петър му въздава почит, кадейки около него с тамян, макар че то самото е изпълвало с несравнимо по-прекрасно и животворно благоухание вътрешните чувства на всички, пристъпващи към него с вяра. Ако с четка и бои можеха да се изобразяват звуците, то бихме чули погребалното пение на Апостолите, както описва това св. Дионисий Ареопагит: "Богобратът Иаков, Петър и всички свещеноначалници (Апостоли), събрани за да видят животворящото и богоприемно тяло, възпяваха безкрайно могъщата благост на приетата от Богоначалния (за наше спасение) немощ", т.е. благостта на Сина Божий, приел върху Себе Си при въплъщението немощите на човешкия род, без греха ("За Божието име", гл.З).
За какво ни напомня това изображение? На какво ни учи то? - Напомня ни за страшния закон на смъртта и ни поучава благовременно да мислим за това, как да се срещнем с този закон.
"Земя си и в земята ще се върнеш" (Бит. 3:19, по слав. превод), е казал Небесният Съдия на целия човешки род в лицето на съгрешилия праотец Адам. И колко неумолимо се изпълнява тази присъда! Нека "смъртта царува...и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адама" (Рим. 5:14), но съгрешили в нещо друго, а също и над ония, които не са се очистили от прародителския грях. Но преблагословената Мария, преди още да е станала Божия Майка според думите на църковния богослов (Иоан Дамаскин, стихира на Благовещение) е била "предочистена от Св. Дух", за да стане достоен съсъд за въплъщението на Сина Божий. Както от момента на въплъщението Нейното тяло е станало Божие жилище, така без съмнение и душата Й е Божие жилище, в толкова висок смисъл на тези думи, колкото Тя, по Своето достойнство на Божия Майка, превъзхожда Херувимите и Серафимите. Но въпреки това и Тя се покорява на закона на смъртта, макар и само видимо. И Тя бива погребана в земята, макар само за кратко време. Защо е било допуснато това? - То е било допуснато поради Нейното смирение, заради което Тя не е пожелала да остане съвсем непричастна на смъртта, след като Сам Нейният Пребожествен Син е вкусил смърт. То е допуснато по Божий промисъл и заради нас, чеда на земния Адам, които не се подвизаваме да се преобразим по подобие на небесния Адам, заради нас, които съгрешаваме и не се очистваме. Така, като гледаме гроба на Пречистата Майка на Живота, със страх да си помислим колко са верни думите на Апостола, че и "праведникът едвам се спасява", и да почувствуваме дълбоко силата на заключението, с което завършват те: "ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?" (1 Петр. 4:18).
Ако и при благодатното обновление на живота, при висока святост и чистота, стрелата на смъртта все пак намира уязвимо място в човешкото естество, то какво ще стане с този човек, който без да се подвизава за благодатно обновление, живее безгрижно според своята повредена природа? Какво ще стане с душата, която чрез своите греховни склонности и страсти сама въвежда в себе си адските стихии и умножава семената на духовната смърт? Какво ще стане и с тялото, което притежавайки и без това естествена склонност към тление, не само не получава изцеление от обновен чрез благодатта живот, но приема и нови, още по-зли семена на тление и смърт от порочната душа, от нейните разрушителни страсти, от нейните необуздани похоти, от разни видове невъздържание и злоупотреба с чувствените си способности?
Внимателно и неленостно да се подвизаваме, братя, щото чрез Божиите заповеди и чрез силата на вярата да изправяме, очистваме и възвисяваме духовно нашите дела, та от видимия естествен живот да се издигаме към съкровения благодатен живот, за да стане нашият временен живот начало на вечния и да не бъде нашата временна смърт предверие към вечната смърт, а вход към небето.
Но да се върнем пак към разглеждането на иконата. Нейната втора част не е така проста, както първата. Над смъртния одър и над бездиханното тяло на Пресветата Дева иконата ни представя Самия Спасител - Христос, Който държи в ръцете Си Нейната душа в младенчески образ. Без съмнение това означава ново начало и нов живот на небето. Писанието не казва, че това са видели с телесните си очи всички свидетели на успението и погребението на Божията Майка. Затова можем да предположим, че иконописецът е представил тук като видимо онова, което принадлежи към невидимия свят, а видимото по природа е съединил с духовно съзерцаваното. Като е изобразил тялото на Пресветата Дева на одъра на смъртта, той сякаш е изпреварил въпроса: какво е станало през това време с Нейната душа? И в отговор на това е изобразил видимо душата Й, носена на ръце от Нейния Божествен Син.
Тук се поражда нов, немаловажен въпрос: каква е достоверността на това изображение? Не е ли то просто плод на въображението? - Не! Да се мисли така не съответствува на достойнството на древната свята икона. Дързостта да се рисуват икони според необузданото въображение на живописеца е рожба на своеволието на последните времена. Древните са изобразявали на иконите само това, което са намирали в достоверните писания и в Свещ. Предание. Така и художникът на нашата икона, св. митрополит Петър без съмнение не е бил склонен да изобразява мечти на въображението. Оттук можем спокойно да направим извода, че неговата икона ни представя не просто плод на свободното въображение, а плод на духовно съзерцание, съответствуващо на същността на предмета.
Нужно ли е според църковното правило за предпазливост да доказваме съответствието на това предание със Свещ. Писание?
В потвърждение ще посочим Христовите слова: "Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово" (Лука 16:22). От това, че тези думи са взети от притча, не бива да се съмняваме в тяхното значение, защото и лицата от притчите носят черти от действителността. Както смъртта и погребението на богатия са черти от действителността, така и отнасянето от Ангели душата на бедния, спасена чрез търпението му, е плод на истинско съзерцание. И тъй, сравнете! Ако писанието свидетелствува, че душите на светите хора след излизането им от тялото биват взети от Ангели, не е ли в пълно съгласие с това преданието, което чрез иконата свидетелствува, че Пресветата душа на Божията Майка, Която е издигната по-високо от Ангелите, след излизането И от тялото е била приета от Нейния Божествен Син. Според друго предание при Нея е бил изпратен Ангел още преди смъртта Й, за да Й съобщи за скорошното Й отшествие от този свят. А по-късно събор от Ангели Я приветствал с небесни песнопения, отзвукът от които достойните чували по време на Нейното погребение.
Виждате каква многообразна премъдрост са скрили в изображението на иконата нашите богомъдри отци! Те са ни представили не само назидателно възпоменание на видимото минало, но и тайнствено съзерцание на невидимото от областта на бъдещия век.
Колко сладостно, макар и недосегаемо високо съзерцание! Как светло сияе в него любовта на Божествения Син към Богоблагодатната Му Майка! Каква точност на Небесния Съдия при въздаянието според делата на земния живот! Както Светата Приснодева е носела на ръцете Си Божия Син по време на Неговото земно младенчество, така Той И въздава за това, носейки в Своите ръце душата И в началото на Нейния небесен живот.
Който и да си ти, мой спътник в земния живот, който сега ме слушаш, знай че скоро и пред твоята и пред моята душа - не зная пред коя по-рано, но зная със сигурност, че ще бъде скоро, - ще се открие невидимият свят на бъдещия век. Помислихме ли с теб какво ще ни срещне там? Кой ще ни приеме? Ще ни удостоят ли Ангелите да въведат, както някога душата на евангелския бедняк, и нашата бедна душа в една от дивните обители на светлината? Или ти даже не се грижиш за това и мислиш, че можеш да минеш и без такава чест? Не се лъжи! Наистина, това е чест, която принадлежи на достойните, но не е ли това и необходимост за нас, нуждаещите се? И ако по пътищата на видимия свят на нас са нужни ръководството и закрилата на Ангелите, то колко повече ни са нужни те при встъпването в изпълнения с неизвестности безкраен свят на невидимото. Сега вещественият свят стои пред нас като преграда, закриваща пресветлото Небесно Царство и отделяща от нас мрачното царство на ада. Но и сега, повече или по-малко достигат до нас влиянията на преизподния мрак и затова толкова повече ни са благопотребни влиянията на Царството на светлината. А какво ще бъде, когато душата ни, отделена от тялото, премине отвъд преградата на веществения свят и влезе в непосредствено съприкосновение с духовния? Не я ли застрашава там открито нападение на тъмните сили, защото тя не може да каже за себе си подобно на Онзи, Който е Единствен без грях: "Иде князът на този свят, и в Мене той няма нищо" (Йоан 14:30)? Блажен е онзи, който гледайки отвъд гроба, има достатъчно силен дух, за да каже заедно с пророк Давид: "Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене" (Пс.22:4). Ти - Светлината на света и Победителят на ада! Ти, Който и смъртната сянка просветляваш със сиянието на Твоя кръст. Ти, Който Си вкусил смърт заради всички, за да бъде смъртта погълната от живота. Ти, Който заповядваш на Своите Ангели да закрилят прибягващите към Твоята помощ във всичките им пътища - видими и невидими, във времето и извън пределите на времето! Но за да имаме такова присъствие на духа е нужно тъкмо това, — да бъде с нас Христос в нашата вяра, в нашата любов, в нашите действия по Неговата воля и заповеди.
В книгата на пророк Исайя "така казва Господ: Блажен е, който има единоплеменници в Сион и сродници в Йерусалим" (Ис. 31:9, по слав. превод). Ако тези думи се отнасят към земния Йерусалим и към юдейския народ, то те имат несравнимо по-голяма сила, когато се отнасят към духовния Израил и небесния Йерусалим. Юдеинът, ако не можел да бъде приет в дома на някой сродник в земния Йерусалим, можел да намери там страноприемница и да получи за пари онова, което не притежавал по родствена връзка. Но в небесния Йерусалим няма наемни жилища, няма пари, ни търговия, нито продажби. Ти или ще влезеш там като единоплеменник и сродник, или няма да бъдеш приет. Но нима можем да станем сродници на небесните граждани, повечето от които дори не познаваме? - Да, ние можем да им станем роднини и то не само на тях, но и на самия техен Цар. Прочетете в Евангелието отдавна готовата Негова грамота, потвърждаваща за всички вас това високо родство: "Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват" (Лука 8:21). И тъй, братя, бъдете прилежни към слушането на словото Божие, особено онова, което се възвестява в църквата. Бъдете усърдни и верни в изпълнението на Христовите заповеди. Тогава и вие ще получите небесно родство, ще имате единоплеменници в небесния Сион и роднини в неръкотворния Йерусалим и ще бъдете още на земята, по думите на Апостола, "съграждани на светиите и свои на Бога" (Еф. 2:19). А накрая те ще ви приемат и във вечните небесни жилища, дето ще вкусите райското блаженство и ще съзерцавате славата на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.
Московски митрополит Филарет, 1846 година
Кратка, ясна и назидателна е
притчата на Спасителя за това как двама юдеи влезли в храма да се помолят: единият фарисей, другият – митар. Фарисеят застанал
напред в храма и се молел така: "Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или
като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам" (Лука
18:11). С една дума фарисеят изброил добродетелите, които наистина притежавал.
Зад него стоял митарят. Той освен греховете си нищо друго не донесъл в Божия храм. Стоял с отпусната ниско глава, удрял се в гърдите и викал: "Боже, бъди милостив към мене грешника!" (Лука 18:13).
Какво е заключението, което прави божественият Автор на притчата, Иисус Христос? "Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат" (Лука 18:14).
Да обърнем внимание на това, че Църквата, говорейки за фарисея, не го осъжда напълно. Още повече: дори ни предлага да подражаваме на добродетелите му и да вземем пример от него.
Ето, фарисеят казва, че постел два пъти в седмицата. По устава на Православната църква всеки християнин е длъжен да пости два пъти всяка седмица: в сряда и петък. А колко от нас днес съблюдават този пост?... Фарисеят оставял редовно една десета част от придобитото, като жертва. А ние жертваме ли нещо от себе си за Църквата? Затова Църквата ни казва: да се постараем да подражаваме на добродетелите на фарисея. Но тя ни учи и на какво не бива да подражаваме: на това сами да даваме оценка на добродетелите си, както постъпил той…
Вместо смирено да благодари на Tози, от Когото е всяко благо и всеки съвършен дар; вместо да благодари на Бога, че му е дал възможност да извърши тези добродетел, той гордо приписва всичко само на себе си и дори заявява, че не е като другите. И както казва св. Йоан Златоуст: "Фарисеят целия свят осъдил и само себе си оправдал".
За това говори и св. Андрей Критски в Покайния канон. Фарисеят, правилно казал: "Боже, благодаря Ти", но за съжаление, към това прибавил и нещо безумно. Благодарствената молитва е угодна на Бога. И фарисеят започнал с благодарност и ако бе продължил смирено да благодари за всяка милост, която Бог му е сторил, това би било една добра молитва. Той обаче я превърнал в безсмислен брътвеж… За разлика от него митарят, който принесъл в храма само греховете си и имал съзнание за тях, смирено се каел и просел от Бога милост за себе си, без да се оправдава, нито с условията на живот (както постъпваме ние днес), нито със слабост, немощ или със силата на обкръжаващите го съблазни. С нищо не се оправдавал, само просел милост и я получил.
В притчата не е казано, след като митарят е бил оправдан, фарисеят е бил осъден. Там само е посочено, че първият си отишъл повече оправдан от последния. Това трябва да го знаем и помним, за да не се съблазняваме да бъдем съдии, а да оставим съда на Бога.
Фарисеят влязъл в храма с искрено желание да се помоли и искрено започнал своята молитва, а Господ винаги благоволи към доброто желание на човешката душа. Затова да не смятаме фарисея за отхвърлен от Бога, а да помним, че чрез него Църквата ни посочва как не трябва да се молим.
Ние знаем, че великият Божи угодник преп. Серафим Саровски, когато се намирал в особено люта битка с дявола, хиляда дни и нощи се молил коленопреклонно на един камък с вдигнати нагоре ръце с молитвата на митаря: "Боже, бъди милостив към мене грешника". И с тази молитва победил и побеждавал винаги изкушенията. О, да можехме и всички ние да се научим да се молим с нея, така сърдечно, както са се молили митарят и преп. Серафим.
Св. Филарет, Митрополит Московски
Превод дякон Емил Паралингов
Виж също:
www.Pravoslavieto.com