Виж също: О второй заповеди Православный Катихизис Святитель Филарет Московский
"Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи" (Изх. 20:4-6).
Кумир или идол, според обяснението на самата заповед се нарича изображението на някоя твар, която е на небето (небесните светила) или на земята (различни одушевени и нeодушевени предмети), или във водата (различни водни животни), твар, на която хората се покланят и й служат вместо на Бога. Тъй че втората Божия заповед забранява да се покланяме на идолите, които са въображаеми божества или изображения на лъжовни богове.
Втората Божия заповед не забранява да имаме свещени изображения. Това се вижда ясно още в Стария Завет, гдето Бог заповядал на Мойсей да постави в скинията (подвижния еврейски храм) златни свещени изображения на херувими, и то да ги постави в онази вътрешна част на скинията, към която народът се обръщал да се покланя на Бога, т.е. да ги постави в Святая Святих (Изх. 25:18-19). Знае се също, че в храма, изграден от Соломон, вътре на стените били изваяни и изписани образи на херувими; такива имало и на вратите на храма (3 Цар. 6:23-29, 32, 35).
Този пример на изображения в Стария Завет е важен, защото той обяснява, че в Православната църква е правилна употребата на икони.
Думата икона е гръцка и на български език ще рече образ или изображение. Така се наричат в Православната църква свещените изображения на Бога, на явилия се в плът Син Божи - Господ Иисус Христос, на пречистата Негова Майка и на светиите Му.
Историята на християнството свидетелствува, че християните от най-дълбока древност почитали иконите и ги употребявали в местата на своите молитвени събрания, а също и по домовете си. Църковният историк Евсевий (+339 г.) предава разказ за неръкотворния образ на Христа Спасителя. Съгласно с този разказ, едеският владетел Авгар, който бил тежко болен, изпратил един художник с писмо до Иисуса Христа, с което Го молил да го посети и изцери. Спасителят взел една кърпа, изтрил лицето Си и на кърпата по чудесен начин се изобразил Неговият божествен образ, който Той изпратил на едеския владетел.
Същият Евсевий свидетелствува, че в Кесария Филипова имало бронзова статуя на Спасителя, поставена от кръвоточивата жена, която Христос изцерил (Мат. 9:20). Евсевий свидетелствува, че сам той видял тази статуя, която била считана от християните за чудотворна и била на голяма почит. А друг църковен историк, Созомен (V в.), добавя, че във времето на Юлиан Отстъпник езичниците строшили статуята, а християните, които я почитали, събрали късовете и ги поставили в храм.
Също има предание, че евангелист Лука бил и художник и нарисувал няколко икони на Божията Майка.
В раннохристиянското време същинската живопис се заменяла със символични и алегорични изображения (котва, феникс, паун, агне, добър пастир, лоза, риба и др.). По-късно, когато християнството външно закрепвало, броят на фресковите, мозаичните и живописните свещени изображения започнал да се увеличава, а самите те станали по-ясни и по-определени. За съществуването на иконопочитание през първите три века, освен красноречивите паметници на катакомбната живопис, са запазени цяла редица важни свидетелства на св. отци и учители на Църквата от първите векове. Но същинското процъфтявана на иконопочитанието започнало от времето на византийския император Константин Велики (324-337). Оттогава се започнало усилено храмостроене, придружено с грижливо украсяване на новопостроениет храмове с различни икони.
Да почитаме иконите като свещени изображения и да ги употребяваме за благоговейно спомняне делата на Бога и на светиите Му не противоречи на втората Божия заповед: иконите служат като книги, написани вместо с букви с образи и предмети. Както изобщо цялото външно богопочитане е способно да възбужда у нас вътрешни религиозни чувства, така и иконите спомагат за нашето вътрешно благоговейно настроение. Почитането на иконите е съгласно с потребностите на човешката припода и оказва благотворно действие върху нравствения живот на християните. За нас, без съмнение, са скъпи изображенията (портретите) на обичаните от нас хора: сродници, приятели, познати, благодетели и др.; ние пазим тези портрети, украсяваме с тях жилищата си, целуваме ги и като че ли върху тях пренасяме любовта и почитта, които изпитваме към изобразените на тях; също така естествено е за нас да имаме и да почитаме свещените изображения на Бога и на Неговите светии.
Образите на Христа Спасителя и Неговата пречиста Майка, образите на ангелите и светиите и на разните свещени събития живо ни напомнят за тия лица и събития. Като ги гледаме, умът ни се храни, волята ни укрепва и сърцето ни се трогва. Световната класическа живопис е убедително доказателство за това.
Употребата на иконите щеше да бъде несъгласна с втората Божия заповед, само ако някой почнеше да ги боготвори. Но ние, като се покланяме на иконите, трябва да имаме съответно разположение на духа: като гледаме светите икони, трябва да устремяваме мислено поглед към изобразените на тях светии, а чрез тях - към Бога.
Като знак за това, че почитането на светите икони не е противно на Бога, служи и този факт, че Господ прави понякога някои икони средства, чрез които излива върху вярващите Своите благодеяния. Такива икони наричаме чудотворни.
Общото название на греха против втората заповед е идолопоклонство - обоготворяване на кумири или идоли.
Но освен грубото идолопоклонство, което е било характерно за езичниците, има и друго вътрешно, слабо забелязвано идолопоклонство, на което могат да се отдават хора вярващи в истинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни страсти, които, като завладяват душата ни, стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите задължения към Него и ближните.
Главните прояви на тънко идолопоклонство са следните:
1. Користолюбие, сиреч ламтеж, ненаситен стремеж към забогатяване. [...] "Користолюбието е идолослужение" (Кол. 3:5)
2. Чревоугодие, което се проявява в лакомство, преяждане и пиянство. [...] "техният бог е коремът" (Филип. 3:19).
3. Горделивост, която се проявява в туй, че човек поставя по-горе от всичко своите достойнства и способности, хвали се и се гордее с тях, те стават негов идол. [...]
4. Горделивостта не рядко се придружава от суетност - търсене на празна слава, самохвалство, изявявано в думи или действия. [...]
5. Лицемерие - когато човек, не бидейки по душа благочестив, се старае да проявява външно благочестие, та по този начин да спечели слава пред другите. [...]
Като забранява изброение по-горе грехове, втората Божия заповед по косвен път ни учи на следните добродетели:
1. Безкористие и щедрост. Ние сме длъжни да оказваме помощ на ближните в техните телесни нужди: да облекчаваме участта на вдовици и сираци, да изтриваме сълзите на страдащи, да даваме потребното на нуждаещи се за тяхното телесно развитие и укрепване.
2. Въздържание и пост. Добродетелта въздържание е благоразумно употребяване на всички наши сили за живот. Въздържанието е необходимо условие за нашето нравствено съвършенство и потребност за телесното ни здраве и дълголение.
Постът е въздържание от някои видове храна. Той не е само проста умереност в употребяването на храна и питие. Постът е висша степен на въздържанието, което се изисква от нас в определено време, според устава на Православната църква, с особено възвишена цел. Значението на поста е, че той обуздава нашата плът, помага ни да надвиваме страстите си и укрепва духовните ни сили.
Съобразно с възвишената цел на поста словото Божие и Цъквата ни задължават да придружаваме телесния пост и с пост духовен, който се заключава в отбягване от порочни мисли, желания и действия, в молитва и милосърдни дела. Човек може да бъде голям постник и в същото време голям скъперник, чието сърце се намира във властта на сребролюбивия бяс; може да лишава себе си от храна, и в същото време да бъде честолюбец, зает с мечти за слава и придобиване почести; и злодеецът, и хищникът понякога продължително и усилено постят, като се готвят да извършат някое злодеяние: и оскърбеният прекарва дни и нощи без сън и храна, да търси как да отмъсти на обидилия го. Всички такива хора не вършат нравствено дело, не избавят душата си от злото.
3. Смирение и тайно вътрешно добро или истинско, непресторено благочестие. Християнското смирение е не само израз на съзнаване слабостите и греховете, но и искрено признаване, че ако нещо е постигнато, то е постигнато с благодатната Божия подкрепа. Сам Господ Иисус Христос ни учи да бъдем смирени по сърце (Мат. 11:29) и да вършим добри дела тайно - лявата ръка да не знае какво прави дясната (Мат. 6:3), т.е. не само да не изтъкваме своите добри дела пред хората, не само да не разказваме за тях, но дори и да не мислим за тях, да не се хвалим с тях в душата си, да не ги изтъкваме като наша заслуга, а да смятаме себе си слуги негодни, извършили това, което сме длъжни да извършим (Лука 17:10).
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com