Четвърти вселенски събор
(Халкидонски събор)

Събор на 630-те богоносни отци в Халкидон

451 година

Четвъртият вселенски събор бил свикан в Халкидон през 451 г. по повод ерестта на монофизитите (Евтихий, Константинополски архимандрит, Диоскор, Александрийски епископ и др.) при Константинополския патриарх Анатолий, папа Лъв Велики (395-461) и император Маркиан. В него участвали 630 отци.

По-долу:

Христологическите спорове и монофизитството преди и след Четвъртия вселенски събор
Иконография на вселенските събори

Виж също:

Христологическите спорове и монофизитството преди и след Четвъртия вселенски събор

За догматическото учение на Църквата

Отци от Четвъртия вселенски събор Господ Иисус Христос основа на земята Своята света Православна Църква, за да бъде тя пътеводителка към Небесното царство. Облече я с непобедимата сила на Божията благодат, с която да просвещава и утвърждава Божия народ в истината и любовта. Но още в първите векове на нейното съществуване завистникът дявол, изконен враг на човешкия род, се залавя да сее ереси с цел да откъсне от Църквата изкупените от Христа души и да ги лиши от спасение. Тогава светата Църква, за да опази своите чеда от вечна гибел, започва ясно и точно да формулира учението на своя Небесен Глава - Господ Иисус Христос.

Както пише приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев),

"Господ е открил на апостолите всички истини, на които е трябвало да ги научи, а чрез тях — и всички нас. Впоследствие благодатта на Светия Дух само е възпроизвела тези истини в тяхната памет и им е изяснила с абсолютна правилност цялото Божествено Откровение, донесено на земята от Богочовека, въвеждайки техния разум до самите глъбини на Божествения ум Христов. Затова, дори по отношение на апостолите, не може да се говори, че те са въвеждали нови догматически учения в сравнение с това Христово учение, което са записали или устно преподали.

Движени от същия този Свети Дух и светите отци на Църквата са насочвали цялото свое богословие не към откриване на нови догматически истини, а към това — да съхранят неповредени от еретически изкривявания истините на нашата православна вяра, които те са получили от апостолите; да ги систематизират за успешна борба с ересите; да ги облекат в общодостъпна за разбиране форма, за да могат вярващите не само разумно да изповядват вярата си, но винаги да са готови да дадат отговор за нашата надежда на всеки, който поиска това (срв. 1 Петр. 3:15)". (Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Новое ученiе о Софiи Премудрости Божiей. С., 1935, с. 20-21).

Връх на тази дейност за опазване на Христовото учение са Вселенските събори на Православната Църква. Техен плод са божествените догмати, в които светите отци, ръководени от Светия Дух, дават словесен израз на богооткровените и вечни истини на вярата.

Четвъртият вселенски събор.
Стенопис от 1502 г. от Дионисий в храм "Рождества на Пресвета Богородица" в Терапонтовия манастир.
Източник: www.cultinfo.ru

Христологическите спорове

През IV в. Първият и Втория Вселенски събор изясняват триадологическите въпроси, като разкриват непостижимото единство на Божествената Троица.

Пред светите отци от V в. предстои нова трудна задача. Те трябва да формулират христологическото учение на Църквата, осветляващо тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Това учение е особено важно, поради пряката му връзка с въпроса за човешкото спасение. Христологическите спорове са били едни от най-продължителните и драматичните в историята на Църквата.

Тяхното начало положило несторианството. То неправилно обяснявало отношението между двете естества в Христа - Божественото и човешкото, и ги разделяло, приписвайки им две отделни лица. Несторианството било осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор в Ефес. Обаче крайната реакция срещу него породила нова, противоположна ерес - монофизитството.

Монофизитството, от своя страна, така съединявало двете естества в Христа, че всъщност ги сливало: Божествената природа поглъщала човешката. Логичният извод бил, че Господ Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог. Но Бог не може да страда, следователно кръстните Христови страдания, понесени за нашето изкупление, били, по логиката на монофизитството, само призрачни, тъй като в тях не участвувала пълноценно човешката природа. А именно тя се нуждаела от изцеление и изкупление. Оттук монофизитството, както и несторианството, водело до отричане изкуплението на човешкия род, извършено от Спасителя.

Изразител на монофизитските възгледи станал цариградският архимандрит Евтихий. Макар и осъден през 448 г. на поместен събор в Цариград, той не се покаял, а потърсил подкрепа в Римската, Александрийската и Йерусалимската Църква. Император Теодосий Младши и Александрийският патриарх Диоскор приели Евтихиевото учение за православно, а вероизповедта на Съборната Църква обявили за несторианска.

За утвърждаване на неправилното учение, през 449 г. императорът свикал в Ефес нов събор, останал в историята с позорното название "разбойнически". На него православните епископи били подложени на побой и заплахи и принудени да подпишат бели листове, на които еретиците после написали своето зловерно изповедание. Жертва на еретическата злоба тогава станал Константинополският патриарх Флавиан, твърд защитник на православната вяра. Четири дни след нанесения му от еретиците жесток побой, той се поминал. Така, с открито насилие лъжесъборът провъзгласил монофизитското учение за православно.

Четвъртият Вселенски събор

На следващата година обаче, император Теодосий Младши починал и на престола се възкачила неговата сестра Пулхерия, която била православна. Мъдра и благочестива, тя побързала да пресече еретическата зараза, като през май 451 г., заедно със своя съпруг, благоверния император Маркиан, свикала Четвъртия Вселенски събор.

В него участвували 630 отци под председателството на Константинополския патриарх Анатолий. Заседанията се провеждали в храма на особено почитаната св. Евфимия Всехвална в Халкидон. (Халкидон е град в Мала Азия, на брега на Дарданелите. В него през 304 г. пострадала за Христа св. Евфимия - памет 11 юли).

След дълги спорове и безплодни разисквания между еретиците и православните патриарх Анатолий предложил за разрешаване на въпроса да се обърнат с молитва към светата великомъченица, чиито мощи почивали в храма и били извор на много чудеса. Православните и монофизитите написали на отделни свитъци своите изповедания и ги положили в раката с мощите, след което тя била запечатана с царските печати.

Три дни и три нощи всички се молели и постели. Когато на четвъртия ден счупили печатите и отворили раката, намерили монофизитския свитък стъпкан в нозете на светицата, а свитъка с изповеданието на православните в нейните ръце. Но чудото не свършило дотук — щом патриарх Анатолий се доближил до ръката, за да вземе утвърдения от мъченицата свитък, тя сама протегнала ръка и му го подала. Така св. Евфимия засвидетелствувала истинността на православната вяра, за която положила живота си, и чрез дивното си чудо върнала в Църквата мнозина от заблудилите се.

Четвъртият Вселенски събор осъдил монофизитството и дал следната изключително важна догматическа формулировка на Православното вероучение:

"Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос."

"Последующе Божественным отцем, все единогласно поучаем исповедывати единаго и того же Сына, Господа нашего Иисуса Христа, совершенна в Божестве и совершенна в человечестве истинно Бога и истинно человека, тогожде из души и тела единосущна Отцу по Божеству, и единосущна тогожде нам по человечеству по всему нам подобна, кроме греха рож денна прежде век от Отца по Божеству, в последние же дни тогожде, ра ди нас и ради нашего спасения, от Марии Девы Богородицы, по челове честву единаго и тогожде Христа, Сына, Господа, единороднаго, во двух естествах неслитно, неизменно, нераздельно, неразлучно познавае маго, (никакоже различию двух естеств потребляему соединением, паче же сохраняему свойству коегождо естества, во едино лице и во едину ипостась совокупляемаго) не на два лица рассекаемаго или разделяемаго, но единаго и тогожде Сына, и единороднаго Бога Слова, Господа Иисуса Христа, якоже древле пророцы о Нем, и якоже Сам Господь Иисус Христос научи нас, и якоже предаде нам символ отец наших."

Така съборът изяснил тайната на Боговъплъщението: Единородният Син Божий се въплътил, станал човек, при което в Неговата Божествена Ипостас (Лице) непостижимо се съединяват и пребъдват неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно две природи — всецялата Божествена природа и всецялата човешка природа.

Формулираният от Четвъртия Вселенски събор догмат има изключително важно сотириологическо значение. (Сотириология — учение за спасението на човека).

"Без ипостасното съединяване на всецялата Божествена природа с всецялата човешка природа в Лицето на Спасителя, не би могло да се извърши изкуплението. Защото човекът Иисус не би могъл да спаси света. А Бог не би могъл да пострада за човечеството. Ако Иисус беше само човек, не би могъл да покаже Божията любов във всичкото й смайващо величие, както в действителност я изяви на Голгота Богочовекът Христос. А ако Спасителят беше само Бог, не би могъл чрез страдания и смърт да удовлетвори вечната правда. Затова Спасителят се е явил като въплътен в човешка плът Бог, като Богочовек" (Архим. Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда. С., 1999, с. 79-80).

Монофизитството след Четвъртия Вселенски събор

След събора обаче, монофизитството не изчезнало, а останало вероизповед на големи общности сирийци, копти, етиопци и арменци в източната част на Византийската империя.

Причините за това били няколко. От една страна, тази ерес привидно възвеличавала Христа като Бог и привличала с измамна възвишеност. Монофизитите смятали, че продължават делото на св. Кирил Александрийски и с това успели да привлекат на своя страна мнозина, включително и самия император. Еретиците си послужили и с лъжа, като навсякъде разпространявали клеветата, че Халкидонският събор е възстановил осъденото вече несторианство. Това накарало мнозина без всякакво изследване да отхвърлят решенията на събора. Но за устойчивостта на монофизитството спомогнали и някои външни фактори — стремежът на източните народности към политическо и национално обособяване от Византия. Поредният тъжен пример за това, колко пагубно е, когато вярата се обвързва с чуждите й по същество политически интереси на този свят.

Отпадането от Православната Църква на милиони християни от Изтока било скръбно събитие. Впоследствие редица византийски императори (Зенон, Анастасий, Юстиниан, Ираклий, Констанс) се опитвали по пътя на компромисни вероопределения да възсъединят монофизитите с Църквата. Компромисите обаче не водели до успех. Напротив, от една страна, те угнетявали православните, внасяйки между тях смут и раздори, от друга — укрепвали еретиците в тяхното упорство.

След отпадането на монофизитството от Православната Църква то постепенно се разединило. В началото на VII в. съществували вече 12-13 монофизитски общности, твърде разнородни по своето догматическо учение. Единственото, което всъщност ги сближавало, била неукротимата им омраза към осъдилия ги Халкидонски събор. Но тази омраза се обръщала срещу самите тях: като отхвърляли ясните и боговдъхновени формулировки на събора, те затъвали все по-дълбоко в дебрите на ереста. Проф. Болотов дава генеалогическо дърво на различните монофизитски клонове, като изброява 16 взаимно отричащи се разновидности на тази ерес (В. В. Болотов. Лекции по истории древней Церкви. Т. IV. М., 1994, с. 356-358).

Неправилностите в техните вероопределения и терминология водели до все нови и нови вътрешни противоречия. Например монофизитите отъждествявали понятията природа (physis) и ипостас (hypostasis), поради което сред тях се появили нови триадологически спорове, а впоследствие — триадологически ереси. Погрешната им христология внесла изкривявания и в учението им относно обожението на човека, и относно иконопочитането.

През изминалия вече ХХ в. голяма част от монофизитите се обединили около ереста на Севир*. Този факт обаче не свидетелствува за постигната еднородност в догматическите им схващания, а по-скоро за това, че духът на икуменическия релативизъм по въпросите на вярата е проникнал дълбоко сред тях.

Севир — Антиохийски патриарх от 512 до 535 г. На 16 юли 518 г., в навечерието на паметта на IV Вселенски събор, константинополският православен народ отхвърлил компромисния Енотикон — документ с вероучителен характер на император Зенон и настоял монофизитът Севир да бъде осъден. Свиканият поместен събор предал Севир на анатема и го отстранил от престола. Тогава той отишъл в Египет, където оглавил коптите и сирийските яковити. По-късно успял временно да се върне на Антиохийския престол, но през 535 г. отново избягал в Египет, където умрял през 538 година. Севир е представител на по-умерен клон на монофизитската ерес. Отъждествява понятията ипостас и природа. Говори за "една съставна природа" (mia physis synthetos), в която естествата (природите) могат да се различават само мислено (moni theoria, te phantasia nou). Тези два характерни за Севировата ерес момента присъствуват в Първата и Втората съвместна декларация на Смесената комисия.

Четвъртия вселенски събор и чудото на св. Евфимия Всехвална
Виж също Възпоменание на чудото, извършено от св. Евтимия Всехвална на Четвъртия вселенски събор