Григорій Цамблак, Рыгор Цамблак
Gregory Tsamblak (Grigoriy Tsamblak)
ок. 1365 – ок. 1420 година
Митрополит Григорий Цамблак (1364 - ок. 1420) - православен иерей, проповедник и писател, един от най-образованите и влиятелни духовници на славянското Средновековие, познавач на църковното пеене и автор на стихири с дълбока богословска мисъл.
Роден в Търново, ученик на св. патриарх Евтимий Търновски. Получил прекрасно образование в Цариград, през 1390 г. приел монашество и се подвизавал на Св. Гора Атон. През 1401 г. изпратен от цариградския патриарх в Молдова, в чиято столица останал да служи и развива бурна църковно-дипломатична дейност. За да бъде засилена ролята на Православната църква в Литовската държава, през 1415 г. бил ръкоположен от събор на западно-руските епископи за митрополит на отделилата се от Москва Молдовска църква; на следващата година ръкоположен за първи Киевски и Литовски митрополит (1413-1420; по-късно Молдо-Влахийски митрополит). Отлъчван поради това както от Цариград, така и от Москва, но останал винаги верен на Православието. Бил за кратко време игумен на Дечанския манастир в Сърбиа, а от 1430 г. се преселил в Молдавия, където изиграл изключително важна роля за разпространението на румънската азбука и за укрепване на авторитета на славянските богослужебни книги.
По искане на княза на Литва участвал в в Констанцкия събор 
, целящ
преодоляването на т.н. Папска схизма, но отказал да подпише унизителната за Православието уния с католиците от името на Литва. С това той си навлякъл омразата на княза и напуснал
земите му. Скоро след това митр. Григорий починал.
Автор на множество проповеди, жития и похвални слова, които с векове били преписвани в целия православен свят - от Москва до Охрид и Цариград, поради което от тях са запазени много образци и преписи. Още от XV в. негови проповеди били включвани в сборници с църковни поучения редом с проповедите на св. Йоан Златоуст и други свети отци, в т.ч. в "Четьи-Минеи" от митр. Макарий.
За да предпази православните от заблудите и нововъведенията на Римската църква, митр. Григорий Цамблак изброява в своя статия за "немската вяра" 35 точки, в които тя се отличава от православната вяра.
Емблематичната фигура на Григорий Цамблак никога няма да престане да бъде една от гранитните основи на българската средновековна култура. И по свой начин да е част от историята на много други държави и народи, както и на времето, в което е живял и творил. Със своите мъдри международни действия, съчетани с непреходно литературно творчество, Цамблак показа, че предпочита здравия разум пред предразсъдъците, емпиризма пред схоластиката. и че в политиката той е бил повече реалист, отколкото теоретик. Затова при всеки досег с творчеството му постоянно ще откриваме неделимия от него житейски път, който той следва като значим книжовник и брилянтен стратег. Той просто е изпреварил своето време, долавяйки новите геополитически реалности в Европа.
За живота и делото на Григорий Цамблак, за голямо съжаление, се знае твърде малко. Причината се крие преди всичко в недостатъчните преки източници, които биха позволили възстановяването дори на такива бели петна в неговата биография като място и дата на раждане, образование и т.н. В по-голямата част от проучванията, които са публикувани за неговата личност, преобладават най-вече хипотезите. По всеобщо мнение Григорий Цамблак произхожда от стара византийска фамилия, която се споменава за първи път в исторически свидетелства от ХІІІ в. Засега обаче не е установена нито етимологията на тази фамилия, нито е известна каква точно е била народностната основа на представителите на рода Цамблак, които са живели в тогавашна България. За самия Цамблак руски летописи от ХV в. пишат "родом болгарина".
По всяка вероятност Григорий Цамблак е роден през 60-те години на ХІV в. в Търново, но до този момент няма никакви категорични свидетелства в подкрепа на тази хипотеза. При внимателен анализ обаче на езика на произведенията на Цамблак мнозинството от изследовтелите правят извода, че той най-малкото е отраснал или е възпитаван в Търново, защото в тях са отразени особеностите на тогавашния североизточен говор. Той е ученик на патриарх Евтимий Търновски, при когото служи като примокирий. За ученическите и юношеските години на Григорий Цамблак в историческите извори съществуват съвсем незначителни данни. Но, все пак в руския Никоновски летопис е упоменато, че той бил "много образован, понеже от детинство бе запознат с всяка книжовна мъдрост".
В редицата от неустановени факти стои и въпросът колко време след падането на Търново Григорий Цамблак прекарва в България. Около 1390 г. той вече живее в Цариград, където се замонашва. Впоследствие той очевидно е имал възможността да се запознае както с ръководни църковни кръгове, така и с представителите на бележити църкви и манастири. Тук на първо място следва да посочим манастира Пантократор и Студийската лавра. Но, независимо през колко степени на обучение е минал и в колко от тогавашните центрове на образованост е продължавало то, едно е безспорно ясно - Григорий Цамблак е бил сред най-образованите и начетени автори на славянското Средновековие.
От историческите извори е известно, че в самия край на ХІV в. Цамблак е на служба при Константинополския патриарх Матей (1397 г. - 1410 г.). Както по всичко личи, последният далеч не горял от желание да използва Цамблаковите интелектуални заложби за просвещение на българите, но и не искал да се лиши от знанията му, особено необходими за византийските църковни и политически домогвания. Това е и времето, през което Патриаршията в Цариград не е имала голям избор в отношенията си с Молдавската църква. За целта в молдавската столица Сучава били изпратени през лятото на 1401 г. дяконът Мануил Архонт и Григорий Цамблак в качеството му на патриаршески синкел (секретар). Формално визитата им била свързана с това да се осведомят дали молдовският епископ Йосиф е посветен в своя църковен сан от законния митрополит на Галиция, или това е било извършено от Ипекския патриарх, който Цариград не признавал за законен духовен водач на Сърбия.
Но истинската причина била доста по-различна в стратегически план. Османските военни победи вече определено плашели Цариградската патриаршия, а обсадата на Цариград през 1400 г. показала недвусмислено, че ако не се предприемат някакви решителни стъпки, краят е неизбежен. Затова Патриаршията започнала сложни обходни действия, част от които е и дипломатическата дейност на нейните двама добре подготвени представители в Сучава.
След като преминали Черно море и пристигнали в гр. Акерман (Белград) при устието р.Днестър, те били радушно приети от княз Александър Добри. Но Цамблак не се завръща в Цариград, а остава в Сучава, където през следващата 1402 г. заема длъжността проповедник при тамошната митрополитска църква.
Кое налага оставането на Цамблак в Молдова? На 28 юли 1402 г. татарите разгромяват турската армия край Анкара. Като следствие на това Византия веднага променя външната си политика. Защото вече са възникнали благоприятни условия за изграждането на общобалканска коалиция срещу завоевателя.
Цамблак се оказва една от фигурите, от чиито по-нататъшни действия ще зависи в немалка степен реализацията на този план. Ето защо според някои автори тъкмо тогава Цамблак увековечава името си в Молдова с написването на девет омилетични произведения, които са плод на неговото ораторско вдъхновение. Всички те са написани на тогавашния книжовен български език, който бил и официален език на румънската църква и на управляващия елит в тази страна.
През 1403 г., след като вече е доказал своите блестящи качества като духовник и писател, Григорий Цамблак става игумен на новопостроения манастир Пантократор, известен още и като Нямцулски (по едноименната река, която протичала непосредствено до неговите постройки). Верен на своето кредо, Цамблак и тук не престава да пише своите религиозни съчинения, които са запазени в румънските ръкописни сборници. Така по силата на редица обективно стекли се обстоятелства Григорий Цамблак остава в Сучава до 1406 година. Далеч неизяснена е и все още онази част от неговия живот, която е свързана с пребиваването му в Сърбия, където Цамблак е игумен на Дечанския манастир.
Следващите събития в живота на Цамблак са сравнително малко по-добре документирани. Тогава започва най-плодотворният му творчески период (известен като литовско-руски) в цялостната му книжовна, църковна и политическа деятелност във Великото Литовско княжество, Мала Рус и Велика Рус.
Св. Киприан Българин, стенопис от църквата "Св. седмочисленици", XX в., София |
В края на 1406 г. той тръгва за Москва. Повикан е там от Киприян, за да помогне във възникналите спорове между Литовското и Московското княжества. Вестта за смъртта на Киприан го застига по време на пътуването му в района на река Неман в Литва. Защо Цамблак обаче преминава тъкмо през Литва? Според някои автори Цамблак отива във Вилнюс с препоръка на владетеля на Молдова - Александру Чел Бун, който се намирал в добри отношения с Витовт - Великия княз на Литва и брат на полския крал Владислав Ягело. Известно е също така, че около 1409 г. Цамблак е игумен на Плинарския манастир.
А как се развиват събитията в политически аспект? Техният анализ също така ни е необходим, за да проследим някои специфични особености, допринесли в крайна сметка за утвърждаването на Григорий Цамблак за Киевско-литовски митрополит.
На 14 август 1385 г. станало едно знаменателно събитие. В литовския град Крево била подписана династическа уния между Полското кралство и Литовското княжество. Великият литовски княз Ягело се оженил за наследницата на полската корона Ядвига. Вследствие на този официален акт литовският сюзерен получил полска кралска титла срещу обещанието да покръсти литовците в католическата вяра и да присъедини техните земи към полските. Така сключената уния давала политически предимства само на Полша.
Паралелно с този процес вървял и още един. При това центробежен. Защото бил предизвикан от наложените политически и икономически ограничения от Полша на литовските управляващи среди. Това довело до бързо нарастващо недоволство в Литва, изразяващо се в открито желание за скъсване на съюза с Полша. Тази политическа линия оглавил роднината на Ягело - литовският княз Витовт.
Тук има и още един детайл. Православното население, живеещо в чертите на Великото Литовско княжество, през ХІV в. вече не желаело да бъде подчинено в църковно отношение на Московската митрополия. Литовскит княз Витовт (1392 - 1430) изразявал това всеобщо недоволство в страната си, предизвикано от нежеланието на московския митрополит Фотий да идва, за да служи тук. Известно е също така, че Витовт дълго време настоятелно искал от Вселенската Цариградска патриаршия да се учреди отделна Киевско-Литовска митрополия, каквато в миналото е съществувала. Но винаги получавал отказ.
В тази доста усложнена политико-религиозна ситуация Киприан желаел създаване на митрополия в Киев с ясната цел да съхрани тук православието спрямо настъпващия католицизъм. Витовт също искал такава митрополия, но по политически причини. И той, и полският крал неслучайно демонстрирали своето усърдие към Римската църква, защото по този начин отклонявали нападките на Тевтонския орден. Ето как се зародил дълбокият конфликт между Вилнюс, Москва и Цариград.
Виждайки невъзможността да бъде разплетен този възел от противоречия, недоволният Витовт свикал в старинния град Новогрудек на 15 ноември 1415 г. в църквата "Св. Пречиста" (с негово лично присъствие) архиерейски събор с участието на най-авторитетните литовски епископи. Тук Григорий Цамблак бил избран за Киевско-Литовски митрополит.
За същото това събитие хрониките на Московския летописен свод съобщават следното: "Избраша Григория Цамблака, родом болгарина . . . месяця ноябра в 15 день".
Направената обаче решителна крачка в Новогрудек не останала без последствия. На първо място тя разпалила още повече неприязненото отношение на московския патриарх Фотий срещу Цамблак. За да обезсили взетото решение в Литва и с цел да отслаби влиянието в нея на Цамблак и да запази Русия от разкол, той издал окръжно послание до православните християни в литовските земи.
За цариградския патриарх Фотий избирането на Григорий Цамблак за митрополит било много сериозен удар срещу авторитета му и далеч не на последно място по отношение на финансовите постъпления, идващи от подопечните му църковни епархии. Затова и думите му по адрес на Цамблак не познават никакви задръжки. Както е добре известно, височината на кулите се измерва по дължината на сянката им, а стойността и качествата на хората - по броя на неприятелите им. Яростната тирада не на кой да е, а на патриарх Фотий срещу Григорий Цамблак е най-верният показател за изключителната популярност и престиж, които съпътстват този изключителен български книжовник и църковен деец. Все пак нека да си дадем сметка какво е означавало в чисто географски аспект за дадено духовно лице да е Киевско-Литовски митрополит. Това е една действително огромна територия, обхващаща днешните земи на цяла Прибалтика, Беларус, Северозападна Украйна и Югозападна Русия!
Едва след като вече сме се опитали да изясним основните фактори, които обуславят стойността и значението на заемането на духовния пост, какъвто е този на Литовско-Киевски митрополит, целта на атаките срещу него става пределно прозрачна - да се злепостави Григоий Цамблак като незаконен узурпатор и не по каноните избран митрополит. В резултат на тази настъпателно водена под димната завеса на религията война, водена от Фотий в името на твърде сериозни финансови интереси, той успял да внуши на Цариградския патриарх Евтимий ІІ (1410 - 1416) на два пъти да отлъчи Цамблак от църквата и да го обяви за свален от архиерейския му трон. Третата анатема срещу него дошла от Цариградския патриарх Йосиф ІІ (1416 - 1439).
Като писател Гриорий Цамблак постоянно е в наложената му от епохата ситуация да реагира. И той е правел това така, че всяка написана от него дума действително е отеквала в европейското не само религиозно, но и обществено съзнание. В противен случай много трудно бихме могли да обясним защо произведенията му са се преписвали векове след неговата смърт, като са се разпространявали и се чели от зелените хълмове на Атон до ветровитите брегове на Балтийско море и от спокойните води на Охридското езеро до най-северната точка на днешната Санктпетербургска област.
Има и още една показателна страница в живота на Цамблак. Това е неговото подчертано активно участие в последните заседания на Констанцкия събор в периода между 1414 г. и 1418 година. Там той, според някои източници, държал бележита реч на латински език, предлагайки на съборяните да се разберат по братски относно спорните църковни въпроси, а не - както сам го определил - по фарисейски. Речите му тук определено са едно от най-интересните произведения на славянското средновековно риторическо изкуство. Като майстор на писменото слово Цамблак много добре е познавал неговата сила и затова е считал, че похвалите му към западните духовници ще дадат така дълбоко вълнуващия го и лелеян резултат - постигане на църковно единство.
Наистина ли можем да кажем, че Цамблак дълбоко се вълнува, живо се интересува и неотклонно работи за бъдещото евентуално църковно единение? Безспорно той се е водил от желанието да изпълни разпорежданията на Витовт. Както и от чисто религиозни подбуди. Но, има и още нещо, което, без да излиза на преден план, е определящо за неговата личностна мотивация. И това, както по всичко личи, е поробена България. Тъкмо в името на тези далечни цели той прави всичко, което е по силите му. Дори и осъществяването на срещата с току-що избрания папа Мартин V. Зад тази негова историческа крачка несъмнено са стояли идейно-политически убеждения, подплатени с народностния заряд в защита на избраната от него кауза - църковно единение срещу реалната османска заплаха. Разбира се, че в тази сложна ситуация се намесват и интересите на Литва. Но, те напълно са съвпадали с дълбокото желание за църковно единение и на самия Цамблак.
Във всички произведения на Цамблак никъде не ще открием религиозно съзерцание на света. А преди всичко призив той да бъде променен. За него литературното творчество не е средство да се провъзгласяват самотни и сухи като грахови вейки емоции на автора, а реална възможност да бъдат емоционално призовани хората към действие. Достатъчно доказателство за голямата популярност на неговите произведения е фактът, че всеки негов трактат е известен най-малко в 20 преписа! Което от своя страна разкрива значимостта на бляскавата му културна дейност - наследство, което той остави на различни европейски народи.
Това, че Цамблак е един от най-цитираните средновековни религиозни дейци, само показва каква наистина необикновена личност е бил. Затова името му се помни и споменава с почит вече шест века. И което трябва да отчетем - че всичко това става на фона на непрекъснатите опустошителни османски нападения, които определено изиграват решителна роля за тоталната промяна в начина на мислене и отношението на писателите от онази епоха към заобикалящата ги действителност.
Творчеството на Григорий Цамблак е ярко доказателство за твърдението, че истинското изкуство е лишено от възраст и че това, което той е написал, наистина се е издигнало до висотата на класическа литературна категория, която зове към бъдещето чрез вълнуващия разказ за миналото.
Петко Мангачев
www.euro2001.net
брой шести от 2009 година.
Свидетели на кървавото лято на 1393 г., когато столицата на България Търновград пада
под турския ятаган, двамата бележити Българи преживяват втората половина от живота си далеч от Родината, където оставят видими следи от многоплодната си дейност. Константинопол и
Атон, Киев и Москва, Вилно и Сучава, Краков и Нямц задълго пазят спомена от просветените възпитаници на Търновската книжовна школа.
По-възрастният с близо три десетилетия Киприян Цамблак (род. ок. 1330 г.) е ученик на св. Теодосий Търновски. Както повечето изтъкнати духовници от това време, Киприан пребивава в константинополските и атонските манастири, тогава всепризнати центрове на православния книжовен свят. През 1374 г. е изпратен с поръчение на константинополския патриарх в Русия, което поставя началото на духовната му и книжовно-политическа кариера. В края на ХIV век, след упадъка на балканските християнски столици, Киев и Москва излизат все по-напред като средища на Източното православие, за което съществен принос имат и търновчаните Киприан и Григорий.
В Русия между Киприан и великия московски княз Дмитрий Донски възникват противоречия, които задълго помрачават дните на изтъкнатия духовник. Киприан успява да се утвърди като предстоятел на Руската църква и обединител на разпиляното паство едва след смъртта на великия княз. През 1388 г. името му се споменава като "митрополит Киевски и на цяла Русия кир Киприан".
Освен като архипастир и обединител на руската църква, Киприан се изявява и като многоуважаван книжовник. В годините на своето светителство в Киев Киприан написва редица богословски съчинения, жития, химнографии, послания и типици, в които прокарва писмовната реформа на великия патриарх Евтимий.
Киприан завършва дните си през 1406 г. дълбоко уважаван от клира и народа на Русия като духовен наставник и книжовен просветител, когото Руската православна църква канонизира за светец.
С Русия, Сърбия, Молдова и Литва пък е свързано странничеството на Григорий Цамблак.
Роден около 1364 г. в Търново, Цамблак израства сред охолство и грижи в богатия дом на родителите си. Едва двадесетгодишен, Григорий е привлечен от духовното поприще, вследствие на което заминава за Атон. В светите обители изучава гръцкия език и се "сдобива с мъдрост" от видни византийски теолози и книжовници.
През 1401 г. като патриаршески синкел (секретар) е изпратен в молдовската столица Сучава, където остава до 1406 г. Радушно приет от княз Александър Добрия, той е постриган в по-висок сан и остава да служи в столичната съборна църква. През същата 1406 г. е повикан от съотечественика си Киприан в Русия. По пътя за Москва на р. Неман, Григорий узнава за смъртта на всеруския митрополит. Събитията отвеждат Григорий в Сърбия, където става игумен в известния кралски манастир Дечани.
От 1409 г. започва бурната църковно-дипломатическа дейност но Григорий Цамблак. По настояване на литовския княз Витовт, който се домогва до създаване на независима киевско-литовска църква, Григорий е изпратен в Константинопол за ръкополагане, но вместо това Константинополския патриарх Евтимий го лишава от сан и дори го отлъчва от църквата. В крайна сметка литовският княз постига своето и с негова помощ на 15 септември 1415 г. Григорий Цамблак е ръкоположен за литовски митрополит. Пребивавайки във Вилньовската катедра, Цамблак съчинява множество книжовни произведения, част от които учени продължават да откриват и досега в архивохранилищата.
Григорий Цамблак
по време на Констанцкия събор, архив на пражкия Карлов университет
Важен период от живота на Цамблак е участието му в Констанцкия събор. През ХV в. големите църковни събори изпълняват мисията на авторитетни международни форуми, на които освен църковни се разглеждат и важни политически въпроси. Констанцкият събор цели обединението на християнския свят чрез сключване на уния между римокатолическата и православната църква. Всъщност към това насочва усилията си през целия си съзнателен живот и Григорий Цамблак. Той смята, че прогонването на турците от родината му и Балканския полуостров е възможно само с обединените усилия на християнските народи, а това означава преди всичко църковно обединение.
При все това, Цамблак не е склонен да постигне уния с Католическата църква на всяка цена. Отказът му да я подпише от името на Литва, тъй като му се сторила унизителна, го лишава от покровителството на княз Витовт. Вероятно по тази причина Цамблак не се завръща в престолнината си, а остава в Краков. Там престоява до началото на май 1418 година.
Според неясни известия след тази дата заминава за молдовския манастир Нямц. Този манастир приютил много български духовници, напуснали родината си след падането на Търново и с времето се превръща в средище на среднобългарската книжовност. В архивите му и до днес се пазят десетки томове, изписани на Евтимиевия български език.
Между най-интересните за нас съчинения от книжовното наследство на Григорий Цамблак видно място заема "Похвално слово за св. Евтимий". Словото е написано в руския му период, когато българската столица вече е в ръцете на османците. С много чувство и с дълбоко прискърбие авторът описва последните дни от пребиваването на светителя в столицата, както и трогателната му раздяла с търновчани при изпращането му в заточение.
Жизненият си път Григорий Цамблак завършва в манастира Нямц през зимата на 1420 година. Върху изчезналата днес епитафия на гроба му стоели думите: "Търново го роди, Атон го откърми, Киев го прие за пастир, а тук намери покой..."
Българите Киприан и Григорий Цамблак остават в паметта на съвремениците си като радетели за църковно и политическо единство на християните пред нарастващата заплаха от османските завоеватели.
Професор д-р Георги Бакалов
Декан на Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски"
Митр. Григорий Цамблак
Днесь Владычица и Богородица, пресвятая Дѣво царица, преходитъ отъ земныхъ къ премірнымъ, ко царю царьствующему, къ Сыну своему и Богу, сопричаститися царствію вѣчному, паче же превѣчному и конца неимущему, не на колесницѣ рабски, якоже Илья, но матерьски царица царски, на Сыновнихъ рукахъ со множествы вой Херувимьскихъ.
И тогда лучшіи Апостоломъ предпосылаеми по облакомъ предпоставляеми пресвѣтлыми ангелы пречистому твоему и богопріятному тѣлу, преукрашеннѣй церкви Царя небеснаго, въ ней же непостижимый и неприкосновенный написуется плоть, и отъ сосцу животочну доится, Богъ убо сый сподоби за милосердіе совершенно вообразитися Ею во человѣчество и подати ему Божества достояніе.
И предсташа весь ликъ Богословецъ, не дванадесятѣхъ, но и седмьдесятѣхъ, исходныя пѣсни пояху, честь воздающе Апостольскаго сословія, глаголюще: что Тебѣ речемъ? Кіими міры проводимъ Тя міропріемнице небесная? Кое кадило принесемъ ти, златая кадильнице?
Недоумѣемся и удивляемся, како одръ великаго Царя, на малѣ одрѣ мертволѣпно безъ дыханія лежитъ.
Пріимъ же же Петрово воспѣваніе, Павелъ, сосудъ избранный, весь изступль, весь восхищенъ, весь обожаемъ, о чюдеси! глаголавъ, како затворишася дѣвственніи очи, отъ самѣхъ пеленъ ангелы зрѣти навыкоша?
Како питательницаа жизни смертію обьята бысть? Како и не сохранися безсмертна, якоже нетлѣнна по рожествѣ сохранена бысть? Како небесная лѣствица, по ней же сниде Богъ ко человѣкомъ, затворитися грядетъ? Како гора превысокая и великая Божія, на малѣ одрѣ лежитъ, въ ней же вселися до конца Господь? Како жезлъ присноцвѣтущій, нынѣ увянувъ зрится?
О преславнаго зрѣнія! О непостижимаго таинства! О глубина богатства, и премудрости и разума Божія, яко не испытаны судьбы его и неизслѣдованы пути его! Кто разумѣ умъ Господень, или кто совѣтникъ ему бысть?
Почто отлетѣ отъ насъ, отъ своихъ рабъ, голубице неблазненная? Почто удалися отъ насъ горлица сладкогласная? На кого возримъ прочее? Кто намъ провѣщаетъ? Кто же отъ навѣтъ Іюдейскихъ печаль нашу утѣшитъ? На Тя бо зряще, онаго зрѣти мнѣхомъ, иже неизрѣченно изъ Тебе возсіявшаго.
Вознесеся ко Спасу, и мы надежду нашу вси на Тя имѣхомъ, и сладцѣ терпѣхомъ труды и гоненія, о проповѣди истиннѣй; нынѣ же послѣднее сиротьство объятъ насъ.
Како внезапу угасе свѣтильньче свѣту? но смотреніе еже на Тебѣ бываемое, а не одолѣніе смертное, ниже возмогла бы, яже единою Твоимъ Сыномъ умертвившися смерти, Тебѣ животу привязатися; но да не вмѣнится привидѣніе вочеловѣченія истина подобь и безсмертному твоему плоду естества долгъ отдаеши.
И вся къ чести ключима, исходному времени пѣсни пояху, присно-Дѣвѣй Божіи Матери Іяковъ великій Божій братъ, со Иванномъ, сыномъ Громовѣмъ, и иніи богословесніи мужіе, достойніи предстоянія пречистаго Ти тѣлесе, мрежею Евангельскою и Павлимъ языкомъ уловлени, Діонисіе и Ерофеи и Тимофее, глаголюще: поиди Владычице, поиди, яко землю освятила еси рожествомъ своимъ, тако и воздухъ освятиши пришествіемъ си. Поиди Всецарице, поиди, и сцарьствуй съ Сыномъ своимъ и Богомъ нашимъ.
Да отверзутся Тебѣ врата небесная, со мнозѣмъ удивленіемъ, яко Евва убо врата едему затвори, Ты же и небесная врата отверзе. Ниже убо достойно есть двери непроходимѣй, еюже Господь единъ вниде и изыде, затворенну остави на земли стояти; но взятѣй быти ко уготовленному Тоя чертогу.
Да подымутъ тя Дѣво Херувими, да прославять Тя Силы, да предтекутъ Ти Престоли, зряще тя престолъ неописаннаго и безтруднаго естества.
Поиди невѣсто неневѣстная, въ невѣстникъ небесный! Сія богословяху и иная многая, чюдніи они мужи, якоже никтоже можетъ по достоинству изрещи, ко гробу провождающе жизни Матерь.
Мы же что къ ней речемъ? Како родъ нашъ почетшую почтемъ? Како воспоемъ многопѣтую Дѣву? Како возвеличимъ, юже вси роди величаютъ, якоже прорече?
Но возопіемъ съ Гавріиломъ: радуйся двере жизни, радуйся горо присѣнная, радуйся мосте преводяй всѣхъ, иже вѣрою Твое преставленіе чтущая къ вѣчному.
Подобаетъ бо Ти Матери Божіи, яко царицѣ, царьскими добротами дароноситися, - преходиши бо къ небеснѣй странѣ, небесная невѣсто, и паки жива преставляешися къ Божественнѣй свѣтлости, яко отъ чертога населенія Твоего, отъ земли взимаешися, и совозводиши съ собою множество, ходатайствомъ си.
Предпосылаютъ ти ся Апостоли со Ангельскими воинствы, и дѣвственіи лици тайно окрестъ одра Дѣвы Богородицы предстоятъ, и душа праведныхъ прелѣтѣвши, Царицу славятъ, и молятся ови невещественно пѣніе добродѣтелей принесше.
Царице небесная, и многопѣтая Владычце! сродна присвоенія не забуди и не оскудѣй назирающи, и незабуди Царя и градъ, и люди, иноцы и простіи.
Мы бо люди твои и овца пажити твоея, имя Твое призываемъ и вѣрно празднуемъ всесвятое Твое Успеніе.
По изд.: Ундольский В. Замечания для истории церковного пения в России // Чтения в императорском обществе истории и древностей Российских при Московском университете. Заседание
26-го октября 1846 г. № 3. М., 1846. С.4-6.
http://starbel.narod.ru
Виж също:
www.Pravoslavieto.com