Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991)
(Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за православната вяра,
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991)
Вярваме в единия истински Бог, Вседържител и Безкраен - Отец, Син и Свети Дух: Отец нероден; Син роден от Отца преди вековете, Нему единосъщен; Дух Свети, от Отца изходящ, на Отца и Сина единосъщен. Тези три Лица (Ипостаси) в едно Същество ние наричаме Всесвета Троица, Която всякога достойно се благославя и прославя и на Която се покланя цялото творение.
Вярваме, че Божественото и Свещено Писание е внушено от Бога. Затова ние сме длъжни да му вярваме безпрекословно, и то не както на нас се иска, а именно тъй, както го е изяснила и предала Вселенската църква. Защото и суемъдрието на еретиците приема Божественото Писание, само че го обяснява изопачено, като си служи с иносказателни и подобнозначни изрази и хитрини на човешката мъдрост, та слива туй, което не може да се слива, и детински си играе с такива предмети, които не са за шега.
Инак, ако всеки човек всеки ден вземеше да обяснява Писанието както си ще, Вселенската църква нямаше да остане, по благодат Христова, досега накава Църква, която, бидейки единомислена във вярата, вярва всякога еднакво и непоклатно, а щеше да се раздели на безброй части, щеше да се изложи на ереси, а заедно с това щеше да престане да бъде Църква света, стълб и крепило на истината, щеше да се обърне в сборище на злонамерени, [Псал. 25:5 - церков лукавнующих], сиреч, както трябва без съмнение да се подразбира, църква (= събрание) на еретици, които не се срамуват да се учат от Църквата, а сетне беззаконно я отхвърлят.
Затова ние вярваме, че свидетелството на Вселенската църква има не по-малка сила отколкото Божественото Писание. Понеже Виновникът на едното и другото е единият и същи Свети Дух, все едно е - от Писанието ли да се учим, или от Вселенската църква. Човек, който говори сам от себе си, може да погреши, да мами или да се мами; но Вселенската църква, понеже тя никога не е говорила и не говори от себе си, а от Духа Божи (Когото тя непрестанно има и ще има за свой Учител довека), никак не може да погрешава, нито да мами, нито да се мами, а, тъй както Божественото Писание, е непогрещима и има завинаги значение.
Вярваме, както са ни учили да вярваме, в тъй наричаната, и наистина такава, света, вселенска, апостолска Църква, която обема всички и навсякъде, които и да били те, вярващи в Христа, които сега, намирайки се в земно странствуване, още не са се въдворили в небесното отечество.
Но никак не смесваме странствуващата Църква с достигналата отечеството Църква само затуй, както мислят някои от еретиците, че едната и другата съществуват, че двете те правят като че ли две стада на единия Архипастир Бога и се освещават от единия Свети Дух. Така да се смесват те е неуместно и невъзможно, понеже едната воинствува и е още на път, а другата тържествува вече победата, достигнала е отечеството и получила наградата, което ще стане и с цялата Вселенска църква.
Понеже човек е изложен на смъртта и не може да бъде постоянно глава на Църквата, Господ наш Иисус Христос, държащ Сам като Глава кормилото за управление на Църквата, управлява я чрез светите отци. Затова на отделните църкви, законно основани и законно състоящи от членове, Дух Свети поставил епископите като управници, пастири, глави и началници, които са такива съвсем не по злоупотреба, а законно, посочвайки в тия пастири образа на Началника и Извършителя на нашето спасение, та обществата от вярващи под туй управление да се издигат с Неговата сила.
Понеже, между другите нечестиви мнения, еретиците твърдели и туй, че простият свещеник и архиереят са равни помежду си, че може да се мине и без архиерей, че няколко свещеника могат да управляват Църквата, че да ръкополага свещеник може не само архиереят, а и свещеникът, и че няколко свещеника могат да хиротонисат и архиерей, - и разгласяват, че Източната църква споделя с тях тая заблуда, ние, съобразно с мнението, което владее от старо време в Източната църква, потвърждаваме, че званието епископ е тъй необходимо в Църквата, щото без него нито Църквата църква, нито християнинът християнин не може не само да бъде, но и да се нарича. - Защото епископът, като приемник на апостолите, получил чрез възлагане на ръце и призоваване Светия Дух приемствено дадената му от Бога власт да връзва и развръзва, е жив образ на Бога на земята и, по свещенодействуващата сила на Духа Светаго, е изобилен извор на всички тайнства на Вселенската църква, чрез които се придобива спасението.
Ние мислим, че епископът е толкова необходим за Църквата, колкото дишането за човека и слънцето за света. Затуй някои за похвала на архиерейския сан добре казват: "Каквото е Бог в Църквата на първородните на небесата и слънцето в света, това е всеки архиерей в своята отделна църква, тъй че от него паството се осветлява, сгрява и прави да бъде храм Божи".
Че великото тайнство и звание на епископството е преминало до нас по приемство, това е очевидно. Защото Господ, Който обещал да бъде с нас навеки, макар че се намира с нас и под други начин на благодат и божествени благодеяния, но чрез епископското свещенодействие се съобщава с нас по особен начин, пребъдва и се съединява с нас чрез свещените тайнства, чийто пръв извършител и свещенодеец, със силата на Духа, е епископът, и не ни допуска да паднем в ерес.
Затова св. Йоан Дамаскин в четвъртото си писмо до Африканците казва, че Вселенската църква изобщо е поверена на епископите; че приемници на Петър се признават в Рим Климент, първият епископ, в Антихия Еводий, в Александрия Марк; че свети Андрей поставил на Цариградския престол Стахия; а във великия свети град Йерусалим Господ поставил епископ Иаков, след когото бил друг епископ, а подир него пак друг, и тъй дори до нас. Тъкмо затуй и Тертулиан в писмото до Папин нарича всички епископи приемници на апостолите. За тяхното приемство, апостолско достойнство и власт свидетелствува също Евсевий Памфил и мнозина от отците, които ще бъде излишно да изброяваме, така и общият и древен обичай на Вселенската църква.
Очевидно е също, че епископският сан се отличава от сана на обикновения свещеник. Защото свещеник се ръкополага от епископ, а епископ се ръкополага не от свещеници, но, според апостолското правило, от двама или трима архиереи. При това, свещеникът се избира от епископа, а архиерей избират не свещениците или презвитери, не и светската власт, а съборът на висшата Църква на тая страна, гдето се намира градът, за който се определя ръкополаганият, или поне съборът на тая област, гдето трябва да бъде епископът. Понякога обаче избира и цял град, но не току тъй, а избора си представя на събора и, ако той (изборът) се намери съобразен с правилата, избраният се произвежда с епископско ръкоположение чрез призоваване Светаго Духа.
Освен това свещеникът получава властта и благодатта на свещенството само за себе си, а епископът я предава и на други. Първият, като преме от епископа свещенството, извършва само свето Кръщение с молитвите, свещенодействува безкръвната жертва и раздава на народа светото тяло и кръв на Господа нашего Иисуса Христа, помазва кръщаваните със свето миро, венчава благочестиво и законно встъпващите в брак, моли се за болни, за спасение и довеждане до познание на истината всички люде, а предимно за прошка и освобождаване от греховете православните, живи и умрели, и най-сетне, понеже се отличава със знание и добродетел, той, по дадената му от епископа власт, учи онези от православните, които дохождат при него, като им сочи пътя за получаване царството небесно, и се поставя за проповедник на светото Евангелие.
Но архиереят, освен дето извършва всичко това (защото той, както се казва, е изворът на божествените тайнства – дарове по силата на Светаго Духа), само той изключително освещава свето миро; само на него е усвоено (правото) да посвещава във всички рърковни степени и длъжности; той особено и предимно има власт да връзва и развръзва и да прави, според заповедта на Господа, съд приятен Богу; той преподава светото Евангелие и православните утвърждава във вярата, а непокорните, като езичници и митари, отлъчва от Църквата, еретиците пък предава на низвержение и анатема, и душата си полага за овците.
От всяка страна се открива безспорната разлика на епископа от обикновения свещеник, а едновременно и туй, че отминавайки него, всички свещеници в света не могат да пасат Божията църква и напълно да я управляват.
Но право е забележил един от отците, че не е лесно да се намери между еретиците човек разсъдлив, понеже, напущайки Църквата, те биват напущани от Светия Дух, и в тях не остава нито знание, нито светлина, но тъмнина и слепота.
Защото, ако не ставаше това с тях, те нямаше да отхвърлят най-очевидното, каквото например е великото наистина тайнство на епископството, за което говори Писанието, споменават църковната история и писанията на отците, и което е било винаги признавано и изповядвано от цялата Вселенска църква.
Вярваме, че членове на Вселенската църква са всички само верни, сиреч, които несъмнено изповядват чистата вяра на Спасителя Христа (която сме приели от Самия Христа, от апостолите и светите вселенски събори), па макар някои от тях и да падат в различни грехове. Защото, ако верните, но съгрешили, не бяха членове на Църквата, нямаше да подлежат на нейния съд. Но тя ги съди, зове към покаяние и води в пътя на спасителните заповеди, а затуй, макар че падат в грехове, те си остават и се признават за членове на Вселенската църква, само да не станат отстъпници, и да се държат о вселенската и православна вяра.
Вярваме, че Светият Дух учи Вселенската църква, защото Той е Онзи истински Утешител, Когото Христос праща от Отца, за да учи на истина и да изгонва мрака от ума на верните. Дух Свети учи Църквата чрез светите отци и учители на Вселенската църква. Защото както цялото Писание, според общото признание, е слово на Духа Свети не затуй, че Той го е направо изрекъл, но е говорил в него чрез апостолите и пророците, така и Църквата се научава от живоначалния Дух, но не инак, а чрез посредството на светите отци и учители (чиито правила са признати от светите вселенски събори, което ние не ще престанем да повтаряме).
Ето защо ние не само сме убедени, но и несъмнено изповядваме като здрава истина, че Вселенската църква не може да погрешава или да се заблуждава и да изрича лъжа наместо истина, защото Дух Свети, Който винаги действува чрез вярно служещите отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда.
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991
Pravoslavieto.com
www.Pravoslavieto.com