Учебник по литургикаКратко ръководство за изучаване на православното богослужение
Учебник по литургика
Кратко ръководство за изучаване на
православното богослужение
Съставил според програмата за духовните семинарии Архимандрит Иона
Синодално книгоиздателство, 1950 година
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
"Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина" (Иоана 4:24).
Велико е значението на богослужението в Христовата Църква. Чрез него изразяваме почит и благодарност към Бога за дарения ни живот и спасение. А чрез тайнството на св. причастие, ние дори се приобщаваме непосредствено с тялото и кръвта Господни и добиваме дар за вечен живот.
Ето защо изучаването на нашето богослужение от питомците на духовните ни училища е много необходимо и полезно.
Преди няколко години бележитият богослов и академик професор Николай Никанорович Глубоковски изтъкна в изследването си върху състоянието на днешната богословска наука в Русия и в другите православни църкви, че литургичната православна наука започва едва в последното столетие да стъпва на здрава научна основа. Поради това много проблеми из областта на православната литургика чакат тепърва да бъдат проучени въз основа на съвременни историко-археологични и литературни паметници и предания на православния Изток.
В нашите досегашни учебници по литургика по същата причина не бяха застъпени редица въпроси из нашето родно богослужебно минало. В това отношение от голямо значение се явяват трудовете на моя професор, академикът прот. Ив. Гошев. Те хвърлиха обилно нова светлина върху редица въпроси из българското богослужебно минало.
Постарах се да вмъкна в този труд най-важните нови данни из развоя на нашето литургично минало.
Благодаря на Бога, че ми даде възможност да напиша този труд. Ще бъда удовлетворен, ако при сегашното състояние на нашата литургическа наука, той допълни една от насъщните нужди на св. ни Църква.
София, 1950 година
Авторът
Понятието Литургия (λειτουργία) произлиза от гръцките думи λεΐτος = народ или народен, публичен и έργον = дело, служение. Литургия = λειτουργία, следователно, значи "народна" или "обществена служба".
Седемдесетте тълковници, като превеждали книгите на Стария Завет, употребявали тая гръцка дума и нейните производни, за да обозначат действията на култа или на Мойсеевия обред въобще (Изх. 28:43, Числ. 4:39).
Авторите на Новия Завет, със същата дума най-често изразяват различните църковни действия на богослужението, проповедта, грижата за бедните, делата на вярата (Деян. Ап. 13:27, Римл. 15:26, 2Кор. 9:2), а тъй също и древната служба на свещеника (Лука 1:23).
Апостол Павел нарича (λειτουργος литургия) Божия служител, царя (Римл. 13:6), сам себе си като служител на Христа (Римл. 15:16); Иисуса Христа той посочва като Литургия - служител на Вечното Светилище, или върховен Първосвещеник (Евр. 8:2)·
В творенията на светите отци думата Литургия запазва библейския си смисъл, но се употребява и със значение на обред. Напр. в първото послание на св. Климент, епископ римски.
От IX в. във Византия с думата Литургия обозначавали формулите на литургията или книгите, съдържащи формулите на съответните литургии (Василиева, Златоустова, Преждеосвещена и др.).
В най-широк смисъл Литургия значи сбор от определени обреди, установени от Христа и църковната йерархия. По-точно казано - Литургията е публичния култ на Църквата.
В старобългарската Кирило-Методиевска богослужебна и извънбогослужебна литература Литургията се именува Божествьнаа слоужьба.
Литургиката е наука за богослужението, т.е. за основания от Иисуса Христа, оформен и нормиран от Църквата, по пълномощие от Христа, обществен култ.
Предмет на Литургиката са външните, а не вътрешните актове на богопочитанието.
Задача на Литургиката е да изясни научно тези актове, да разкрие техния произход и развитие и да посочи тяхното истинско значение днес.
Литургиката се разделя на обща и частна - специална.
В общата част се разглеждат всички литургични актове, богослужебни предмети и утвари, отделни молитвени елементи на богослужението, форми и славословия, четене на Свещеното Писание, богослужебни времена, места и прочие.
В специалната Литургика се разглеждат св. Литургия, св. Тайнства и чинопоследованията от частен характер (требите).
Литургичната наука има твърде широки задачи. Тя трябва да хвърли светлина върху много въпроси и проблеми из историята на нашето богослужение. Обаче, от древността не са запазени пълни известия за състоянието и развоя на богослужението в християнско и византийско време, а също така и у нас, в България. Запазени са, обаче, хиляди веществени и книжовни паметници на древността. Те са пръснати из разни музеи, библиотечни архиви и специални литургични сбирки в чужбина и в България.
При това положение, на днешната литургична наука предстои стъпка по стъпка да разкрива това минало чрез монографични издирвания. Всяко ново откритие в областта на църковната археология и на богослужебните текстове представлява крачка напред:към изясняване на богослужебното минало. На литургичната наука в православните страни предстои занапред тежката и отговорна задача да създаде цялостно и завършено научно изложение на |развоя на православно-християнското богослужение през вековете.
Изворите, от които черпим сведения за развитието на християнското богослужение, се разделят на два вида: 1) веществени и 2) книжни. Към веществените извори спадат богослужебните сгради, заедно с техните богослужебни принадлежности и надписи, а към книжните - всички богослужебни текстове и предания, записани на папирус, пергамент и книга.
Благодарение големия разцвет на църковната археология през последните два века, веществените литургични извори се увеличават непрекъснато, като хвърлят все по-нова и обилна светлина върху съдържанието и формите на богослужението.
Критично издание на веществените литургични паметници
1. G. В. de Rossi, inscriptiones christianae urbis Romae (Християнски надписи от града Рим), Рим 1861/88 год.
2. H. Gregoire, Recueil des inscriptions grecques сhret, d'Аsie Mineure (Сборник на християнските гръцки надписи от Мала Азия), Париж 1922 год.
3. L. Galaberte et R. Mouterde, Inscriptions grecques et Iatines de la Syrie (Гръцки и латински надписи от Сирия), Париж 1929 год.
4. G. В. de Rossi, La Roma sotteranea Christiana (Християнският подземен Рим), 3 тома, Рим 1864/77 год.
5. F. X. Kraus, Roma sotteranea, die römischen Katakomben (Подземен Рим, римските катакомби), 1879 год.
6. R. Krautheimer, Corpus Basilicarum Christianorum Romae (Събрание на християнските базилики в Рим), 1937 год.
7. Р. Cabrol et Η. Leclerd, Monumenta ecclesiae Üturgicos (Литургични паметници на църквата), Париж 1902/13 год.
8. Р. X. Kraus, Realenzyklopädie der christlichen Altertümer (Реална енциклопедия на християнските старини), 2 тома, 1882/86 год.
9. Р. Cabrol et Η. Leclerq, Dictionnaire d'archeologie ehret, et de liturgie (Речник за християнска археология и за литургия), Париж 1907 (досега 13 тома).
По-важни книжовни извори, в които са посочени творческите периоди в оформяването на богослужебния ритуал:
1. Деяния апостолски, съставени от ап. Лука към 75 година. Съдържат материали върху богослужението на Иерусалимската първохристиянска община.
2. Посланията на an. Павела, писани между 53 и 66 година. Изобилстват със сведения за богослужението в първите християнски общини.
3. Дидахи или Учение на 12-те апостоли, съставено от неизвестен автор в Сирия в края на Iвек или началото на II век. Тук имаме първата евхаристична литургия, обаче, с подчертан есхатологичен характер, (вж. "Учение на 12-те апостоли" от проф. прот. Ив. Гошев).
4. Голямата апология на Юстин Философ, написана към 155 година. Тя свидетелства за откъсването на евхаристията от трапезите на любовта и съединяването й с утринното богослужение.
5. Апостолското предание на Иполит Римски, от около 200 год., в което се намира най-старата молитва за освещаване на литургичните елементи.
6. Катехезите на Кирил Иерусалимски, от около 350 год., със сведения за богослужението в Иерусалимската църква.
7. Апостолски постановления, съставени в Сирия или Цариград към края на IV век. В VIII глава е дадено пълно описание на литургията през тази епоха.
8. Поклонничеството на Етерия (Peregrinatio Atheriаe), написано от една монахиня от южна Франция или Испания към 383 год.
9. Евхологий (молитвослов) на Серапион Тмуитски, стъкмен около средата на IV в., открит в един Атонски ръкопис от XI век.
10. Литургичният папирус Дер-Балице, открит в горноегипетския коптски манастир Балице в ръкопис от VII в., обаче по съдържание принадлежащ към средата на IV век.
11. Барберинов евхологий (молитвослов) от VIII-IX век, който ни дава сведения за византийския или цариградския тип литургии, носещи имената на Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Двоеслов.
12. Писмено изложение на правата вяра, написано от Константин философ в Моравия към 868 година. Това съчинение, както и следващите четири (№ № 13, 14, 15 и 16) са извори за старобългарската литургия.
13. Шестоднев на Йоан Екзарх от IX век.
14. Учително евангелие на епископ Константин, писано в Преслав между 889 и 894 год.
15. Слово против богомилите на презвитер Козма от X век.
16. Синайски евхологий (молитвослов) от XI век, открит в един от Синайските манастири.
Критично издание на литургичните текстове
1. J. Goar, Euchologion sive Rituale graecorum (Молитвослов или ритуал на гърците), Париж 1647 год. и Венеция 1730 год.
2. Е. Renaudot, Liturgiarum orientalium collectio (Събрание на източните литургии), 2 тома, Париж 1716 год.
3. G. А. Assemani, Codex liturgicus ecclesiae universae (Литургичен кодекс на Вселенската църква), 13 тома, Рим 1749/66 год.
4. Н. А. Daniel, Codex liturgicus ecclesiae universae (Литургичен кодекс на Вселенската църква), 4 тома, Лайпциг 1847/53 год.
5. С. A, Swainson, Tha Greek Liturgies (Гръцките литургии), Кембридж 1884 год.
6. F. Е. Brightman, Liturgies Eastern and Western (Източни и западни литургии), Оксфорд 1896 год.
7. Α. ν. Maltzew, Die Liturgien der orussisch-rthodoxen Kirche. (Литургиите на руската православна църква), 10 тома, 1894/1904 год.
8. А. Дмитрiевскiй, Εύχολόγια (Молитвослови), Kieв 1901 год.
9. Прот. Ив. Гошев, Стари записки и надписи - в Богословските годишници на Софийския университет, том IV от 1927 год., том VI от 1929 год., том XII от 1935 год., том XIII от 1936 год., том XIV от 1937 год.
Научна литература
1. Псевдогерман, Μυσηκή θεορία (Мистично съзерцание) от X век.
2. Николай Кавасила, Ερμηνεία της θείας λειτουργίας (Тълкувание на божествената Литургия) от XIV век.
3. Симеон Солунски, Περί της ϊερας λειτουργίας. (За свещената Литургия) от XV век.
4. L. Duchesne, Origines du culte chretien (Произход на християнския култ), Париж 1925 год.
5. А. Baumstam, Vom geschichtlichen Werden der Liturgie. (3a историческото развитие на литургията) 1923 год.
6. А. Baumstark, Die Messe im Morgenland (Литургията на Изток, 1906 год.
7. А. Baumstark. Die Konstantinopolitanische Messe vor dem 9. Jahrhundert (Цариградската литургия преди IX век), 1909 год.
8. P. Batuffol, L'Eucharistie (Евхаристията), Париж 1930 год.
9. J. Braun, Der christliche ftltar in seiner geschichtlichen Entwicklung (Християнският олтар в неговото историческо развитие), 2 тома, 1924 год.
10. J. Braun, Die liturgische Gewandung im Occident und Orient (Литургичното облекло на Запад и Изток) 1907 год.
11. Ив. Дмитрieвскiи, Историческое, догматическое и таинственое изъясненiе божественной литургiи, С. Петербург 1884 г.
12. И. Арсеньев, Ο литургiи и таинстве Евхаристiи, Париж 1928 год.
13. Прот. Ив. Гошев, Антиминсът, София 1925 год.
14. Прот. Ив. Гошев, Старобългарската литургия (според български и византийски извори от IX до XI век.), в Богословския годишник, том II, София, 1922 год.
15. Прот. Ив. Гошев, Божествената литургия на Златоуста, в Богословския годишник, том XX, София 1943 год. и др.
Цел на православния култ
Под култ (произлиза от лат. colo, colui, cultus - colere-грижа се, почитам) се разбира съвокупност от богослужебни действия, извършвани от специално посветени за тази цел лица и от вярващи. Различаваме различни култове: езически, юдейски, християнски и др.
Ако вярата, надеждата и любовта са християнски добродетели, които по природа са свръхестествени и не могат да се придобият само по естествен път, то култът е религиозна добродетел.
Той е упражняване на тая добродетел в непосредственото й отношение към Бога. Религиозната добродетел подчертава нашето тварно различие от Бога, прави ни склонни да познаем зависимостта си от Бога, като първопричина на всички неща, и да изразяваме тази зависимост в актове на почит, благодарност и молба. Култови прояви са молитвата, евхаристичната жертва и всички свързани с тях действия.
Целта на православно-християнския култ е Божията слава.
Обект на този култ е сам Бог. Култът на светиите има посредствено пак за цел Бога, защото в светиите ние почитаме благодатните действия на Бога, проявени в техния живот.
Култът е една от най-важните страни на всяка религия; той е външния, видимия израз на вътрешните религиозни преживявания.
Християнството, като най-възвишена религия, е немислимо без култ, защото чрез него то проявява и разкрива себе си, тъй както душата разкрива своя живот чрез проявите на тялото. Па такъв начин култът - богослужението е неразделна и съществена част на религията. Кратко казано: чрез култа се популяризира въобще християнската догматика.
Чрез свещените действия на култа християните изявяват вярата си в Бога и под видими външни знаци получават от Него невидимо благодатните дарове на Св. Духа, необходими за получаване на спасение. Спасението на човечеството в Христа и чрез Христа е главен предмет на християнското богослужение.
Св. Литургия, конкретно взето, е сбор от обреди. От понятието обред, следователно, трябва да започнем, за да схванем естеството на Литургията, нейния скелет, тяло и душа. Обредът е един феномен, или, просто казано, едно явление на колективния живот. Поради това често тази дума се употребява за всяко действие, което се повтаря по един и същи начин. В обикновения живот формите на поздрав и отдаване на почит съставят обред в широк смисъл на думата. Официалното, законното, обаче, действие е обред в истинския смисъл на думата тогава, когато е свързано с целта на християнския култ, Божията слава.
Елементите, от които се състои цялостният обред, са три: действие или форма на обреда, законното му поставяне от Църквата и цел, която се преследва от него при религиозния култ. Особено важен е третият елемент, т.е. целта, която се догонва чрез обреда. Обредът, като действие, има особена динамична форма и затова той не може да се изрази с обикновено и просто фигуративно тяло, като, например, картинка, статуйка и пр. Обредът е (движение и затова има драматична форма; той е особен вид драма, в която се рецитира, пее се и се извършва движение.
Обикновено самото обредно действие се състои от два елемента:формула и церемония. Формулата е словесният израз на обреда. Някои формули обясняват придружаващите ги церемонии, а други се явяват само като част на цялостното действие на обреда. В православната Църква различаваме три вида формули: молитви, песни и четения.
Относно втория елемент на обредното действие, т.е. церемонията, историята ни казва, че тази дума води началото си от града Цере, където се извършвали различни обреди. Затова и днес още думата церемония е синоним на думата обред. Значението й, обаче, иде да покаже точно отделните външни действия на обреда. Някои учени приемат, че тази дума стои във връзка с името на античната богиня Церера. Трети, обаче, отричат това, и приемат, че етимологията на тази дума не е още уяснена.
Практически церемонията се състои от определено движение на тялото: навеждане на главата, покланяне, издигане на ръцете... или в действие, извършено с материални елементи: вода, тамян и др.
Формулите изразяват идеите на обреда пряко чрез езика. Церемониите, обаче, или движенията и материалните елементи външно не могат да посочат идеите на култа. Те се явяват само като символични знаци.
Литургичният символизъм трябва да бъде ясен, лесно разбираем, понеже е определен да говори на чувствата ни. Практически, обаче, той е тъмен, неясен, поради най-различни причини, които трябва да се имат предвид, за да се избегнат измамите.
Разнообразните значения, дадени на символичните действия, могат да се обяснят само с разликата, която съществува между писателите от апостолско време и тези от по-късните векове, които са преувеличили смисъла на литургичния символизъм.
Необходимостта от видимата страна на богослужението произлиза от висотата на християнската религия и нейните тайни, които са недостъпни за човешкото разбиране без посредството на реални действия. Такова действие е обредът. Човек винаги се е стремил да облече идейното - отвлеченото във видимо и чрез видимото да направи идейното - отвлеченото достъпно за себе си.
Както явленията на огъня, гърма, бурята и светкавицата са служили на евреите като видими знаци на Божието присъствие, така и обредът навсякъде и винаги е служил и продължава да служи на човека като символ и доказателство на действителното Божие присъствие и въздействие върху него.
Нашият Изкупител Иисус Христос лично е осветил употребата на обредите в богослужението. Той често пъти при молитва е издигал ръцете Си към небето, повдигал е очите Си нагоре, падал е на колене, преподавал е благословение с ръцете Си и т.н.
Най-характерна черта на православно-християнския култ е съзнателността и духовността.
При богослужението, макар че се практикуват и външни изразни средства, като кадене с тамян, палене свещи и кандила, кръстене, кланяне, благославяне с кръст, най-главното изискване, обаче, е съзнателното участие на човека в него. Ето, за по-голяма прегледност, примери. В Тибетско-будийската религия воденичните - цилиндрични молилни и днес продължават да заместват хората; молят се вместо тях. Православният християнин, напротив, когато се моли, се стреми да раздвижи тайнствения център на своята личност, т.е. сърцето си, където се крие нетленната красота на неговия дух. Той се моли по примера на св. пророк и цар Давид "с дух съкрушен и сърце съкрушено и смирено" (Пс. 50:19). Друг пример. Спасителят Христос, при Иакововия кладенец, обяснил на жената-самарянка, че настанало времето хората да се покланят на Бога с дух и истина (Йоан. 4:24).
Следователно, молитвата не е необходимо свързана със строго определено място. Където и да потърсим и срещнем Христа, навсякъде Той за нас е Учител, Изкупител и Спасител. В дом ли, по площад ли, в храм ли - където и да Го потърсим с вяра, надежда и любов, Той ще се откликне на желанията ни, ще чуе молитвата ни и ще стане причина да се сбъднат очакванията ни.
Втора черта на православно-християнския култ е символичността.
Богослужебният символ, както споменахме вече, е осезаема форма на свръхестественото или на божественото. Той е мост между двата свята - материалния и духовния. Символът ни говори не само за това, че съществува друг свят, но и за това, че е възможна връзка между тия два свята. Той и разграничава и свързва двата свята помежду им. Сам по себе си нашият природен, опитен, емпиричен свят не е извор на живота; такъв извор е другия, духовния свят. Символите подпомагат духовния растеж на християнина; те са в християнския култ само обикновени външни средства, но не и цел.
Трета характерна черта на богослужението е мистичността.
В християнството мистиката е основа на религията и източник на творческо движение в нея. Чрез огнен мистичен опит ап. Павел узнал и посочил същността на християнството. Мистиката е преодоляване тварността. Християнският култ се стреми да' създаде такава атмосфера, щото да откъсне духа на човека от веригите на обикновената материална действителност и да го постави твърдо пред образа на Съвършеното, пред Бога.
Централно място в християнското богослужение заема четенето на Св. Евангелие. То се чете на специален старинен речитатив; освен това, външната обстановка при четенето му (палене свещи, сваляне на камилавките от страна на присъстващите клирици, преклоняване на главите), пък и самата външна форма на четената книга са от такъв характер, че събуждат мистично настроение у християнина.
Четвъртата характерна черта на християнското богослужение е социалността.
Иисус Христос не е бил нито пустинник, нито аскет в собствен смисъл на думата. Той е живял в свят, пълен със социални отношения и проблеми. Спасителят започнал делото Си със събиране около Себе Си на подходни лица, чрез чиято обща дейност по-късно е трябвало да бъде разпространено учението Му. Той се приобщил към радостите и вълненията на социалния живот (Йоан. 2:1-11; 11:1-14).
Този принцип на социалността бил отразен след това и в християнското богослужение. В него постоянно се чуват приканванията на свещенослужителите: Господу помолимся, Вонмем, Станем со страхом Божиим, Приидите поклонимся и пр. Християнското богослужение е достъпно за хора от всички обществени слоеве; всички те - и архиереят, и генералът, и обикновеният човек - са раби Божии.
Богочовекът Иисус Христос се явил на света за всички люде и за всички епохи. Той е вечният Агнец, Който се принесъл жертва за греховете на людете. Той е извършил тайната вечеря и установил евхаристичната жертва (Мат. 26:26-28 и Иоан. 6 гл.), която ни очиства от всеки грях. Последната жертва има същата сила и значение, каквато е Голготската, защото в нея по чудесен начин се принасят в жертва същите тяло и кръв Христови. С установяването на св. тайнство Евхаристия, Спасителят е положил началото на новозаветното богослужение, и основите на всички останали тайнства. (Евхаристия - Ευχαριστία значи благодарност, благодарствена жертва). Още от I век имаме свидетелство (1-то послание на еп. Климент Римски), че Христос наредил да се извършват приношения и богослужби в определени времена.
Божествено установени са в Църквата и другите св. тайнства. Така, например, св. тайнство кръщение е богоустановено, защото сам Иисус Христос отишъл да се кръсти при св. Йоана Предтеча. След възкресението Си, малко преди възнесението, Спасителят установил св. тайнство свещенство, когато казал на апостолите: "Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал" (Мат. 28:18-20). Той избрал от всички повярвали в Него за особено служене само дванадесет души: "Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах" (Иоан. 15:16), казал Той, облякъл ги в особени пълномощия и им предал благодатните дарове на Св. Духа (Иоан. 20:21-23).
Всеблагият Христос, освен изброените тайнства, установил и св. тайнство покаяние, с което, без да се нарушава свободата на християнина, дава му се възможност да осветява и обновява своята нравствена природа. Когато се явил след възкресението Си на Своите ученици, събрани заедно, Господ Иисус Христос тържествено им казал: "Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Иоан. 20:22-23). От тези думи се вижда, че Спасителят е предал на апостолите, а оттук, следователно, и на техните приемници, Своята Божествена власт да задържат или прощават греховете на людете. Без да споменаваме за останалите тайнства, за които по-подробно ще говорим на друго място, тук ще отбележим само, че Иисус Христос, като Основател на християнското богослужение, предимно на тайнствата, е Единственият и истински техен Свещенослужител, понеже като Бог, Той е първата и последна причина на действащата в тях Божия благодат.
Богочовекът Христос е дал ядката на Новозаветното богослужение, а
Неговите първи помощници - Апостолите са завещали най-главните и характерни обредни действия на св. Тайнства и на богослужението въобще. Това най-ясно проличава от древните неделни
събрания. На тях Евхаристията е била придружавана и от проповед за Христа. За всичко това ясно говори св. апостол Лука в Деян. Ап. 2:42;
20:7-11.
В Коринт християните се събирали не само за да извършат евхаристия, но също и за обучение и за молитва, за пеене на псалми, за изучаване на пророчествата, за проява на дара да се говорят езици, да се тълкуват и други. (1Кор. 14:26).
Твърде е възможно всички тези елементи на древно-християнското богослужение да са били извършвани и отделно от Тайната вечеря (Евхаристията), която първоначално се е отслужвала вечер. За това свидетелства и самото й название.
Ясно е едно, обаче, че евхаристичният обред не е могъл да бъде съвършено изолиран и че светите апостоли още от първите дни от съществуването на младата Христова църква са му придали и особена обредност, необходима да придаде същински религиозен характер на богослужебното събрание (1Кор. 11:20 и нат.). По същия начин св. апостоли са постъпили и с другите свети тайнства.
Прилики и отлики
Християнството, родено-в еврейска среда и присадено върху религията на Израиля, безспорно не се е отчуждило напълно от ветхозаветното богослужение при оформяването на обредите си.
Още от времето на Мойсея, еврейският обредов закон е бил строго определен. По времето на Иисуса Христа, той се е изпълнявал в храма, в синагогата и в частните къщи.
В Иерусалимския храм, център на култа, свещениците и левитите принасяли кръвни и безкръвни жертви: всекидневни жертвоприношения - утреня и вечерня - придружени от пеенето на псалми и определени молитви; празнични жертвоприношения, принасяни на Пасха (Великден), Петдесетница и на празника Очищение, когато първосвещеникът влизал в Святая Святих.
В синагогата, където иудеите отивали на молитва, се рецитирали установени молитви, чели са и тълкували Свещеното Писание и са завършвали богослужението с Мойсеевата молитва, т.е. благославяне на народа. Синагогите са били, освен това, место за събиране на милостиня; те са били и съдилище и училище за народа.
В частните къщи е ставало обрязването на новородените, Великденската (Пасхална) вечеря, годишното възпоменание за освобождението от египетското робство и пр.
Иисус Христос премахнал жертвите, защото чрез Евхаристичната жертва били отменени всички видове древни жертвоприношения. Той и учениците Му ходели в храма, за да бъдат между народа и да му проповядват Евангелието.
Иисус Христос и апостолите посещавали синагогата и вземали активно участие в службите, извършвани там - чели и тълкували Писанието. Християнското общество, макар че се отделило от иудейското и вместо в събота започнало да се събира на молитва в неделя, все пак не е пренебрегвало съботните събрания в синагогата.
Иисус Христос премахнал също така обрязването, еврейската пасхална вечеря и т.н.
На мястото на премахнатите обреди, Христос установил нови обреди, а на първо място - св. тайнства, чрез които ни се преподават благодатните дарове на св. Дух за угасяване на греховния огън и получаване на вечно спасение.
Всичко, което е получила Христовата църква от ветхозаветния култ, придобило нов смисъл и значение, съобразно духа на Църквата.
Христовата църква е двусъставна по своята природа. Тя има не само божествена, но и космическа основа. Тя е Бого-свят, Бого-човечество. Божественият Основател на християнския култ е завещал само някои общи установления, а апостолите и техните приемници са ги разширили и обогатили.
Развоят на християнското богослужение в разните поместни църкви протича по следните три друма:
1) Редактиране на литургични книги, за да бъдат установени обредите;
2) Прибавяне на формули и на действия към древните обреди; напр.; молитви над елементите, вода, елей, заклинание преди св. кръщение, разни четения, епископски послания, нови молитви и песнопения (Символа на вярата, св. Боже, Единородний Сине и др.);
3) Попълване на молитвените събрания с всекидневни канонически часове, процесии и др. обреди, които обикновено се извършват все през време на богослужението.
Християнското богослужение не е било напълно определено от Иисуса Христа. Апостолите и техните приемници - епископите са създали нови молитвени времена, места и обреди. Постепенно се е оформявало и обогатявало цялото богослужение.
През първите три века в богослужението е имало голямо разнообразие; още не са били съставени същински богослужебни устави. Давани са били само правила. Такива правила са посочени като апостолско предание от Иполит Римски в началото на III век.
Необходимостта, обаче, от строго определени форми и обреди се е чувствала в Църквата от ден на ден все по-силно. Поради това на някои от Африканските събори е било изказано мнение богослужебните форми да бъдат санкционирвани от съборите. Каноническите сборници или колекции, издадени в Сирия, Апостолските постановления (от края на IV в.) ни дават вече по-развити формули.
От литургичните катехези от IV и V векове на св. Кирила Иерусалимски, на св. Йоана Златоуста и на Теодора Мопсуетски е ясно, че в Христовата църква по онова време вече са били приети и установени основните формули и обреди на богослужението Св. Отци на Църквата полагали големи грижи за формата на Литургията. До V в. били приети и имали повсеместна употреба Преждеосвещената литургия, Литургията на св. Василия Велики и съкратената от нея Литургия на св. Иоана Златоуста; те са известни под името византийски. Византийските литургии на св. Василия Велики и на св. Йоана Златоуста се намирали под влиянието на Антиохийските (Сирийско-Палестинските) литургии, първичният тип на които е св. Иаковова Литургия, Антиохийската литургична традиция се е разпространила през Понт и Кападокия във Византия. Тази традиция е преминала във Византия от св. Григорий Назиянски и св. Иоан Златоуст. Споменатите по-горе литургии, разбира се, запазили духа и главните характерни белези на древните апостолски молитвени събрания.
През средно византийско време започва нов период в историята на Литургията. На църковно-богослужебните форми започнали да придават символично значение; на всеки обред придавали алегорически смисъл. В резултат на това била установена Проскомидията, като трета част на Литургията.
Развитието на християнското богослужение помогнало да се увеличат обредите да се умножат християнските празници и да се застроят великолепни храмове, като паметници на вярата и свидетели на вътрешното огнено движение на християните.
Главни съставни части на православно-християнското богослужение са: молитвата, песнопенията; четенето на Свещеното Писание, поученията и св. Тайнства.
Молитвата е най-възвишения порив на човешката душа за общуване с Бога. Тя е небесна стълбица, по която човешката душа се възкачва нагоре, минава небесните простори и стига до престола на Бога. Християнинът чрез молитвата очиства сърцето си от съмнения и от колеблива мисъл, влиза в живо общение с Бога и осезателно чувствува Неговата сила. Кратко казано: молитвата е интимен разговор на човека с Бога.
Различаваме два вида молитва: умствена, когато с разума и сърцето си говорим на Бога и размишляваме за вечните истини, и устна, когато изразяваме с думи сърдечните си вълнения. Устната молитва бива частна и обща. Частна е онази, която се извършва от частно лице или семейство, без участието на църковен свещенослужител, а обща е молитвата, когато се извършва от клира и в името на Църквата. Тази молитва се нарича още и литургична молитва.
Сам Христос, нашият Божествен Учител, преди да излезе на обществено служение, се отдалечил в пустинята и в продължени« на четиридесет дни постил и се молил (Мат. 4:1-11, Лука 4:1-13). След Тайната вечеря Той произнесъл тъй наречената Първосвещеническа молитва, в която се молил за Себе Си, за учениците Си и за цялата Църква (Йоан. 17:1-26). По-късно, преди да отиде на кръстна смърт, в Гетсиманската градина, излял цялата Си душа в усърдна и гореща молитва към Бога (Мат. 26:39).
Иисус Христос ни е завеща най-съвършения образец на християнска молитва. Тази молитва е известна под името "Господня молитва" (Отче наш) - (Мат. 6:9-13).
Друг образец на молитва, който се среща в Евангелието, тази на Митаря: "Боже, бъди милостив към мене грешника" (Лук. 18:13). Тя ни е дадена от Иисуса Христа в притчата за кающия се грешник.
В примерите и поученията Си Богочовекът Христос постоянно подчертавал спасителното значение на молитвата: "Внимавайте, бъдете будни и се молете, понеже не знаете кога ще настане времето (Марк. 13:33). "Бъдете будни във всяко време и се молете" (Лука 21:36) В книгата Деяния Апостолски (2:42) е описана славна страница от живота на, първите християни: "Постоянствуваха, казва дееписателят, в учението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите".
Църковните молитви, според съдържанието си, се разделят на славословия, благодарения и прошения (просби). Най-възвишените между тези молитви са славословните.
На основание учението на Иисуса Христа и апостолите, древната Църква постепенно изработила правила, в които се определя реда за извършването на молитвите.
Първо указание за християнски молитви намираме в Учението на 12-те апостоли (Дидахи): молитвите били произнасяни на Агапиите. Първо описание на богослужебни молитви дава св. Юстин мъченик: литургичните молитви били предоставяни, по съдържание, на творчеството на свещенослужителя. Последният, значи, импровизирал молитвите в момента на извършване на св. Литургия. Тази импровизация е била, обаче, възможна само при наличността на харизми, на благодатни дарове. След прекратяването на тези дарове започнали да пишат евхаристичните молитви и те получили постоянна форма. За това ни свидетелства Църковният устав на Иполит Римски и изобщо исторически появилите се и запазени до днес стари богослужебни книги.
Молитви от древната Църква, запазени до днес
[Виж: Православен молитвослов]
От апостолско време са дошли до нас следните молитвени формули:
1) Молитвата Господня. Тази молитва била необходима принадлежност на всяко богослужение и се произнасяла така, както била установени от Спасителя.
2) Формулите на св. Тайнства, особено тези на тайнствата св. Кръщение и св. Евхаристия, които се употребявали винаги в Църквата почти без изменение.
3) Формулата за благославяне на народа: "Благодать Господа нашего Иисуса Христа, и люби Бога и Отца и причастие Святаго Духа будет со всеми вами" (2Коринт. 13:13).
Древен произход има и кратката молитва "Господи, помилуй". Тя била известна и извън християнския култ. За това свидетелства Епиктет. Молитвеният възглас "Господи, помилуй" се появил най-напред в Литургията, извършвана в Антиохийския диоцез. За нея се говори в Апостолските постановления, в творенията на св. Иоана Златоуста и в "Описанията на св. Земя" от монахиня Етерия.
През V век поменатият молитвен възглас, в неговия гръцки гласеж, се появил в Рим и в цяла Италия, в VI в. - в Галия, а по-късно, под влиянието на Бенедиктинците, се е разпространил в цяла западна Европа. Древен характер носят и литургийните молитви: "Горе имеим серца", на който народът отговаря: "Имами ко Господу" и "Достойно и праведно есть". Когато пък епископът или свещенослужителят приветствали с "мир всем", народът в древната Църква отговарял със същото благопожелание: "И духови твоему". От току що казаното е ясно, че народът в древност вземал активно участие при извършване на богослужението.
Ектении са молитвени възгласи, запазени до днес от първите векове на християнството. Те (от гръц. Εκτείνω - разтягам) са кратки молитви, съединени в едно цяло. Те биват: 1) Велика, състояща се от 12 молитвени прошения. 2) Малка, която има 3 прошения. 3) Cугуба - с различно, число прошения; при тази ектения възгласът "Господи, помилуй" се повтаря три пъти. 4) Просителна ектения, която също се състои от различно число прошения, някои от които биват съпроводени c "Господи, помилуй", а другите, окончаващи, на думите ,,у Господа просим", се съпровождат с възгласа "Подай, Господи". За употребяването на ектении в древната Църкви ни свидетелстват първата Апология на Юстин философ и Апостолските постановления.
Бележити автори на християнски молитви от по-древно време са следните:
1) св. Иаков малки - известен като съставител на Иерусалимската Литургия. Тази Литургия била свързана, според мнението на учените литургисти, с Антиохийската, която е и най-древната източна евхаристична Литургия записана е в осмата книга на Апостолските постановления.
2) Св. Марко - пръв епископ на Александрия.,- е автор на Александрийската Литургия, употребявана в Египет и Етиопия. Към тази Александрийска Литургия се .отнася и литургичната Анафора (αναφορά) - Евхаристичния канон (литургичното возношение) - най-важната част на Литургията. Най-старият оцелял до днес записан текст на тази част на Литургията е свързан с името на Серапион, епископ на гр.Тмуис в Египет, живял към средата на IV век.
3) Св. Василий Велики, починал в 379 г. бил автор на Литургия, появила се, както споменахме по-рано от съкращението на Иерусалимско-Иаковия тип Литургия. Той написал и молитвата "Возсияй в серцах наших", която днес тайно свещенослужителят чете през време на шестопсалмието.
4) Св. Иоан Златоуст, починал в 407 г., освен създаването на по-кратък литургичен чин, написал и молитвите: преди Св Причастие "Верую, Господу, и изповедую" и при св. тайнство Еелеосвещение "Господи, Боже наш"
5) Св. Ефрем Сирин, починал в 378 г., стъкмил, молитвата "Господи и Владико живота моего".
6) Св. Макарий Велики, починал в 390 г., е автор на първите пет утринни молитви и на молитвите "На сон грядущий".
7) Св. Иоан Дамаскин, починал в 749 г. написал молитвите: "Преславная приснодево, Мати Христа Бога", "Помилуй нас Господи", "Господи помилуй нас", "Милосердия двери" и др.
8) Филотей, патриарх Цариградски, починал в 1376 г., съставил чина на утренното и вечерното богослужение и написал, молитвата. "Согрешихом, беззаконновахом" която се чете след Акатиста. Същият създава и чина на дяконската служба при Литургията, който преминава в България през времето на Патриарха Евтимия. Патриарх Евтимий е автор на редица молитви, между които и една, която се е чела при обществени бедствия.
Цялото това молитвено богатство на старохристиянската и византийската древност е минало в нашето богослужение чрез преводите на св. братя Кирил и Методий и на техните сътрудници.
Църковните песни по съдържание наподобяват църковните молитви. Те имат обаче своеобразна, напълно закръглена естетика и свой стил: ритмична форма и звукова орнаментика, които са и главната причина за различаването им от молитвите. Метричната форма на църковната песен затрогва всички нежни струни на човешката душа и извиква в нея чувства на любов и дълбоко разкаяние.
Православната църква винаги е предпочитала вокалната музика пред инструменталната. Тя, следвайки заветите на св. апостоли, всякога е полагала грижи за богослужението, за да може то да поучи вярващите и да ги направи живи и творчески - активни членове на Църквата. Всички обреди и церемонии в Църквата преследват именно тази обща цел.
Като най-добро, обаче, средство за изказване, на християнски мисли и пориви и за извикваме на молитвено настроение у вярващите, Църквата признава словото. Поради това тя винаги е насочвала вниманието си към словесната част на богослужението. Църковните песни са преди всичко словесни произведения, пък и самото богослужение не е нищо друго освен словесна служба на Бога. Св. Юстин направо нарича християнското богослужение "словесно тържество". Църквата допуска два начина за произнасяне на словото: четене и пеене. Пеенето, като по-задушевен израз на богослужебните молитви и четива, заема централно място в богослужението.
Най-древни песни на християнския култ са псалмите. Пеенето на псалмите е било организирано в Иерусалимския храм; той се е смятал за център на еврейския култ.
Главен организатор на пеенето на псалми при еврейския обряд е бил пророк и цар Давид и то преди още да е бил изграден Соломоновия
храм (1 Паралип. 25:7). Соломон е заповядал да бъде продължена традицията на баща му (вж. 2 Паралип. 8:12 сл.). Малко по-късно
пеенето на псалми се изпълнявало през време на Пасхалната вечеря, а тъй също и при съботните събрания в синагогата.
Така е било поне на първо време след разрушаването на храма.
В новооснованата Христова Църква, както свидетелства св. апостол Павел (Ефес. 5:18-19, Колос. 3:16), също пеели псалми, както при частните, така и при публичните събрания. Тертулиян ясно говори за псалмите като първи елементи на св. Литургия. Древното литургично предание ни ги посочва вмъкнати между четенията, с които те образували едно цяло; трябва да забележим, обаче, че това се отнася само до някои псалми. Псалмите били извличани от книгата на св. пророк и цар Давида, Псалтир. Има указания, че в някои църкви християните са пеели и неканонически псалми, стъмкени от християни; през първите векове те често били употребявани от еретиците. Този факт е заставил Лаодикийския събор, към средата на IV в., с 59-то си правило да забрани употребата на недавидовите псалми.
Пеенето на псалмите ставало във вид на диалог: певецът - солист се изкачвал на амвона, и пеел стиховете на съответния псалом, а народът, след всеки стих, отговарял с припев. Това пеене се наричало резпонзорно (то наподобява нашето жетварско пеене).
В някои църкви дори личи, че солистът и народът са пеели последователно, стих по стих, т.е. те са се редували, или пък пеели две групи едновременно. Тоя начин на пеене се наричал антифонен.
Предполага се, че християните са заимствували псалмовата мелодия от евреите. По-късно, към IV в., се създават вече специалисти - псалмисти или певци, нарочно подготвени за тази цел. Това ясно проличава от 15 правило на Лаодикийския събор. [Виж също: поместните събори].
При избора на псалми за пеене до края на IV в. е имало свобода. Имало е обаче някъде местни традиции, които строго определяли избора на псалмите, особено за празнични дни. Обикновено се следяло, щото редът на псалмите да се схожда с четенията от Свещеното Писание.
Между IV и V векове се появяват и нови църковни песни те имали частен характер, но били приспособени към св. Литургия и към християнското богослужение.
Този подем на химнографията се дължи предимно на бързия развой на обредите в Християнската Църква; тя се е увеличила най-вече след Константиновия мир. Постепенно, да се появяват песни, които придружават обредите и церемониите и будят вниманието на християните. Практически, развоят на псалмите е плод най-вече на образуването на църковни хорове или на групи от специалисти-певци, формирани при съответните църкви.
До днес са запазени малко песни от древната Църква. Това се дължи преди всичко на т.н. Дисциплина Аркана (тайно учение), която налагала на древните християни да скриват тайните на своята вяра не само от езичниците, но дори и от оглашените.
Най-древни църковни песни са: песента на Симеон Богоприемец "Нине отпущаеши", на Захария, на Елисавета и на Св. Богородица "Величай, душе́ моя, Господа"; всички са съставени в духа и формата на еврейската свещена поезия; запазени са до днес.
Части от църковни песнопения са запазени и в Свещеното Писание (Ефес. 5:14; 2Тим. 2:11, 1Тим. 3:16 и Откр. 5:9). Някои от песните, в това число "Свете Тихий", "Хвалете, отроци, Господа" и "Благословен еси, Господи" и др. се намират в апостолските постановления.
Песента "Свете Тихий"
, която днес пеем на вечерното богослужение, е написана в III в. от мъченик Анастасий
Антиноген Севастийски, починал през 311 година.
Към III и началото на IV в. се появило "Великото славословие". То се съдържа в VII книга на Апостолските постановления.
Числото на църковните песнопения се увеличава значително едва през IV век. Бележит песнописец през тази епоха е св. Ефрем Сирин. Той е съставил около 50 песни, посветени на Св. Богородица; през XI и XII векове те били преработени от Павел Аморейски и влезли в състава на църковно-богослужебната книга, именувана Октоих.
В V век св. Кирил Александрийски, (+ 444 г.), съставил песента "Богородице Дево". През същия век Анатолий I, патриарх Цариградски, написал възкресените стихии на "Господи возвах" и на "Хвалитех". Тези стихири неправилно са именувани в Октоиха "Восточни". Трябва да се именуват "Анатолиеви". Грешката, по всяка вероятност, е била допусната от преводачите, понеже в гръцкия текст стои άνάτυληκόν от гр. άνατολή - изток или изгрев.
През VI в. се проявил големият песнописец Роман Сладкопевец (+ 565 г.). Произведенията на Романа са известни под името кондаци и принадлежат към групата на т.н. ипофонични или ипакоини песнопения, т.е. определени да се изпълняват от две групи: едната - певецът, произнася съответната строфа, а хорът я довършва с припев, който се повтаря при всяка "строфа" поотделно, до свършване на песнопението. Припевите в тези песнопения на Романа Сладкопевеца заемат същото място и имат същото значение, както резпонзориите на св. Ефрема Сирина. Например, за припев на 25-строфния Рождественски кондак служат заключителните думи на първия кондак "Отроча младо превечний Бог", за другите - друг; но всеки кондак задължително има свой собствен припев.
Роман Сладкопевец е възпял, чрез кондаците си, почти всички църковни светии и празници. Той е написал около хиляда кондаци.
През същия век е била съставена от император Юстиниян Велики песента "Единородний Сине", която днес пеем в началото на "Литургията". Пак по това време била въведена в Литургията и песента "Иже Херувими".
През VII Цариградският патриарх Сергей (610-638 г.) написал Богородичния Акатист. Той брой 13 кондаци и I2 икоса. Всеки един от тях в оригинала започва с една от поредните букви на гръцката азбука, така че първият икос почва с А, а последният кондак завършва с буквата W Икосите завършват с думите χαίρε Νύμφη ανύμφευτε - "Радуйся Невесто Неневестная", а кондаците - с "Алилуйя".
От VIII в. бележити песнописци са св. Андрей Критски и св. Иоан Дамаскин. Първият е автор на "Великия "канон", който се състои от 308 строфи и се пее през св. Четиридесятница, а вторият е написал воскресните канони, стихири и догматици в Октоиха.
В IX век са се проявили като големи църковни химнографи братята Теодор и Йосиф Студит, живяли и работили в Цариградския Студийски манастир. Плод на тяхната усърдна работа е Великопостния Триод. Споменатите до тук химнографи са едни от най-известните в християнския свят!
В X век император Лъв VI Мъдрий написал стихирата "Приидите людие, Триипостастному Божеству поклонимся". Тази стихира cе пее на вечерното богослужение на Петдесятница. Същият песнописец е автор на осемте Евангелски стихири т.е. на воскресните самогласни утренни стихири. Неговият пък син Константин VII Багрянородни написал воскресните Евангелски ексапостиларии.
През същия век се появява и песента "Достойно есть. Преданието разказва, че тя била съставена по чудесен начин и записана на каменна плоча.
Древните източни църкви: Арменска, Византийска и Романска са си служили със специални нотни знаци
при записване църковните мелодии, именувани "невми". Невмите са се състояли от различни чертици, точки и кукички, наподобяващи гръцките предихания [...].
Началото на невматичния нотен шрифт е обвит в тъмнина, но без всяко колебание и съмнение, трябва да го търсим на Изток, може би в Иран, откъдето през Армения проникнал на запад. Че в IV в. невмите са били използувани за музикално означаване на християнско-литургични текстове, се вижда от едно място в творенията на Проспер Аквитански, от V век. Арменските и произведените от тях Грузински невми постепенно са преминали във Византия, а по-късно и в българската, руска и др. православни църкви. Първите византийски невмени паметници датират от IX и Х векове. Във Византия различаваме три невмени периода:
1) Ранновизантийски - през Х век, през който нотната система била линейна, чертица с точка [...];
2) Средновизантийския (XI-XV векове, където нотописът станал вече кръгъл.
3) Късновизантийски - в който период се дооформяват източните нотни знаци. Те водят началото си от 18 в., когато станала рязка реформа на Средновизантийския кръгъл нотопис.
Източната нотировка се наричала още Кукузеловско-агиополитанска псалтикийна нотация.
По съдържание, обем, начин на пеене и пр. църковните песни биват възкресни, крестовъзкресни, богородични, светилни, ексапостиларии, кондаци, икоси и т.н.
Тук ще изясним само тези названия от църковните песни, които считаме, че не са добре познати.
Сmuxupa на гръцки се означава с думата στιχηρόν, мн. число, στιχηρά = стихири. Στίχος - правилен ред, правилен строеж. Така се именуват особените песнопения, написани като стихове, с определен размер и на определен глас. На същия глас винаги се пеят и стиховете, които предшестват стихирите - вземани oт Свещеното Писание, в повечето случаи от Псалмите. Съдържанието на стихирите се посвещава или на някой светец или на съответното празнувано свещено събитие. Стихирите в повечето случаи биват подобни и самогласни.
Подобен (от гр. όμοιον) - значи песен, чието съдържание, размер или тон са подобни на друга песен, явяваща се за първата като образец или оригинал.
Самогласен (от гр. ιвιόμελον) - значи песен, която има собствен напев и глас.
Прокимен (произлиза от гр. προκείενον - предлежаш,) - стих, взет от някой псалом, произнасян в повечето случаи преди четенето на Свещеното Писание, и служи като въведение или епиграф - надпис към даденото четиво. Различаваме три вида прокимени: прокимен на апостолското четиво, прокимен на деня (на вечерното богослужение) и велик прокимен в неделните дни на Великия пост, срещу Господските празници и през Светлата седмица.
Богородичен догматик (от гр. Θεοτόκιον) значи песен в чест Св. Богородица, в която, ведно с похвалата към нея, е присъединено и учение (догма - δόγμα) за личността на Иисуса Христа, като Богочовек, и за същността на въплощението. На вечернята богородичните догматици се пеят след стихирите на "Господи, возвах". Те представляват особен вид стихири и се пеят на 8 гласа.
Ексапостиларий (гр. εξαποστειλάριον, εξαπστέλλω буквално значи изпратен, изпращам) е особено песнопение на утренята, съдържанието на което е заимствувано в повечето случаи от съответното възкресно Евангелие. Това наименование песнопението е получило поради това, че чрез него се изпросва изпращанено на особена Божия милост (на Св. Дух) върху верните; освен това то ни напомня и за изпращането на апостолите на всемирна проповед.
Икос (от гр. οίκος - буквално значи дом) е песен, която съпровожда кондаците и която никога не се явява самостоятелно. Тя обяснява същността на празника или пък отправя похвала към чествания светия и то по начин такъв, че му издига като че ли словесен храм, "дом" или паметник. Оттук произлиза и названието на икоса - дом.
Кондак (от гр. κοντός - дървена пръчка, около която се навиват пергаментни свитъци, съдържащи тържествени песни, особено кодаца), е песен, коят съдържа кратка похвала към светеца или празника, с изяснение на съдържанието му. Кондакът ни предава накратко най-характерните черти на празника. Той е един вид словесно изображение на празника.
Ирмос (от гр. είρμός - буквално значи сплитане, свръзка) е песнопение, което влиза в състава на канона; написано е в определен размер и по особен план. Посредством ирмосите се свързват една с друга песните на канона.
Ипакои (от гр. ύπακοή - буквално значи подчинение, послушание, внимание). Ипакои е песен, която трябва да се слуша с особено внимание. Тя замества седалния и напомня за онова внимание, с което жените-мироносци и апостолите слушали известието за Възкресението на Христа.
Катавасии (от гр. καταβασία) са особени ирмоси на канона, с които завършва песента. За тяхното пение двата хора или двата клира слизат в средата на храма; оттук произлиза наименованието им κατάβασίς - слизане.
Канон (от гр. κανών - буквално преведено значи правило) е особена литургическа форма, която влиза в състава на утренята и на някои други служби. Той се състои от цял ред песни, свързани чрез единството на възпявания предмет, и е съставен по-определено правило; от това идва и названието канон - правило.
Всяка песен се състои от един ирмос и няколко тропари. Максималното и нормалното число на песните в канона е девет, но има канони от по четири, три и две песни. Те така се и именуват: четирипесници, трипесници и двупесници. Обикновено ирмосът се пее, а тропарите се четат. Понякога тропарите на канона се наричат и стихири.
Катизма (от гр. κάθισμα) буквално значи седален. Катизмата е един от дванадесетте дяла, на които е разделен Псалтирят. По време на четенето или пеенето на катизмата, разрешава се на християните в храма да седят. Приблизително същото значение има и терминът седален.
Антифон (произлиза от гр. άντίφωνον) буквално значи противогласник. Антифонът е последователно пеене отделите на дадена хвалебна песен от два хора или от двама певци. Оттук и всяка богослужебна песен, която се изпълнява по гореуказания начин, се именува антифон, макар и в някои случа тя да е пята и от един хор. Някои антифони се наричат още и степени - άναβαθμοί, лат. gradualia, защото иудеите в древност изпявали текста на тези антифони (Пс. 119-133) хорово, разположени един срещу друг по "степените" - стъпалата на храма.
Едни от църковните обреди се извършват от свещенослужителите за преподаване на християните благодатните дарове на Св. Дух и за поука във вярата, а други се извършват от духовниците 1 миряните, за да изразят с тях чистотата и молитвеното горене на сърцата си.
Към богослужебните обреди принадлежат:
1. Именословното благословение, при което пръстите на благославящата ръка се поставят така, че да могат да образуват първоначалните букви от името на Иисуса Христа: Ис. Хр. (Филип. 2:10).
Свещеникът в православната Църква благославя само с едната си ръка - дясната, а архиереят - с двете си ръце (Лука 24:50).
2. Ръковъзлагането е особен вид благославяне, практикувано от Иисуса Христа (Марк. 10:16; 5:23) и апостолите (Деян 6:6; 1З:3). В древната Църква ръковъзлагането било почти единственият начин за преподаване на благодатните дарове: без него не се извършвало нито едно св. тайнство. В днешно време този вид благославяне се употребява само при тайнствата: св. Кръщение, Покаяние и Свещенство. При някой случаи свещенослужителят, освен ръцете си поставя и епатрихила си върху главите на християните. В Синайския молитвослов, например; се разказва, че когато се чете молитва над болник, свещенослужителят трябва да възложи върху него своя ораp. По това време в старобългарските богослужебни книги с думата орар са обозначавали епитрахила.
3. Осеняването със св. Кръст, св. Евангелие и със свещи. Архиерейското осеняване с дикири и трикири [свещници с по две и три свещи] изобрязява явяването светлината на Св. Троица или на Спасителя Христа, Който ни откри пътя към първоизвора на Светлината - към Бога, Който е вечно излъчвана Светлина.
4. Умиване на ръцете е дошло в Христовата Църква от иудейската; то ни внушава да пазим чиста душата си напомня ни също тъй за умиване на нозете на апостолите от Иисуса. Христа и за умиването ръцете на Пилата, преди осъждането Спасителя на смърт.
5. Помазване със свещен елей е символ на примирението ни с Бога, на духовна радост и на изцеляваща благодат.
6. Подухването се употребява в Христовата Църква по примера на Иисуса Христа (Иоан. 20:22).
7. Поръсване със светена вода. Дълбоката древност винаги е приписвала на водата творчески - божествен характер. Тайнствената дълбина на водата поезията е избирала за жилище на русалки, феи и други. Водата, като средство за постигане външна чистотата на тялото, е станала символ на вътрешното, душевното очистване. Свещените поръсвания и умивания са били предписани и от Зара-тустра, и от Мохамеда и от Мойсея. Християнството не само че, не пренебрегнало символическото значение на водата, но му придало и по-голямо приложение.
8. Кръстно знамение. В най-древно време кръстът е бил оръдие за позорна смърт, а от времето на Христа той е станал знаме на нашето изкупление. Христос, нашият Изкупител, преди около две хиляди години бил прикован на кръст и с целия Си живот, смърт и възкресение изкупил човешкия род.
Блажени Августин казва: "Външният белег на християнина е знакът на кръста."
Кръстът е знак на християните, защото чрез него външно изявяваме най-важните тайни на християнската вяра. В християнското вероучение под думата тайна се разбира: истина, която е недостъпна за разума на човека, и която, ако Бог не ни я открие по някакъв начин, никога не бихме били в състояние да узнаем. Тайните на вярата ни се разкриват чрез Божественото откровение, а Божественото откровение в света не е нищо друго, освен самото отображение, обективиране на събитията, които са се извършили и които предстои да се извършат в духовния мир.
Нашата религия крие в себе си две големи тайни: първата от тях е тайната на. божествената Троичност (Един Бог в три лица); а втората - тайната на човешкото изкупление, постигнато чрез въплащението, страданието смъртта и възкресението на Иисуса Христа.
Кръстният знак показва тези две тайни на вярата, понеже думите, произнасяни при кръстното знамение - "В името" - означават единството Божие, докато следующите - "на Отца и Сина и Св. Дух" - показват, че този един Бог е в три лица. Образът пък на св. Кръст ни напомня за човешкото изкупление, извършено от Иисуса Христа на кръста, т.е. - за втората тайна.
Всички св. отци говорят единодушно за всеобщата употреба на кръстния знак в Христовата Църква. Някои от тях като Тертулиян и св. Василий Велики, дори твърдят, че кръстният знак е установен още от апостолско време. Кръстното знамение в древната Църква е имало различни форми. Една от тях e, например, малкия кръстен знак, извършван върху челото или върху устата с помощта на палеца. Така, според Иоан Мах, през VI в. са се кръстили християните от Палестина. За кpъстен знак върху челото говори и презвитер Козма - български писател от 10 век.
9. Обръщане на изток. Бог не може да се постигне рационално, само по пътя на логически умозаключения. Всички рационални понятия и категории за Бога и за Божествения живот са относителни и недостатъчно точни. Целият ни телесен живот е пригоден, за света за ориентировка на човека в света. Духовният пък, живот, може да бъде изявен чрез символи защото само по този път обръщането на древните християни към изток е ставало за това, защото изток се е смятал за символ на Христовата светлина (Иоан. 8:12; 9:5). В Рождественския тропар, Иисус Христос се нарича "Слънце на правдата". Затова и християнските храмове се строят тъй, че олтарите им винаги да са на изток.
10. Поклони. Когато се правят поклони в отговор на осеняването със св. Кръст или св. Евангелие, те означават благодарност; а когато са придружени с молитва, то тогава означават просба, молба. Поклоните, които правим през Великите пости, се именуват метани, защото чрез тях изразяваме чувства на покаяние
11. Коленопреклонение - то е символ на покаяние, смирение и подчинение на волята Божия.
12. Падане ничком до земята - то показва, че ние, през най-главните моменти на богослужението, сравняваме себе си със земната пръст.
13. Навеждане главата по време четенето на Евангелието означава внимание, а при пренасяне на св. Дарове - благоговение.
14. Откриване на главата. Основание за този християнски обред намираме в Свещеното Писание - в 1Коринт. 11:4-5, се казва: "Всеки мъж. който се моли или пророкува с покрита глава, засрамя главата си; и всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си; защото се едно е, като да е обръсната."
Като имали предвид тези дума на апостола Павла, древните мъже-християни стояли в храма с непокрити глави, а жените-християнки - с покрити глави. Това нещо се спазва и днес през време на богослужението.
Когато човек молитвено чете Свещеното Писание, той идва до живата вяра в Христа Спасителя, която възражда за нов живот, пълен с радост, сила и свобода. Опитът на светиите и на хиляди други люде потвърждава това. Живият Христос Бог е бил всякога необходим за хората: като Светлина на живота, като Освободител от греха и като Извор на мира и радостта.
Записани в Свещеното Писание когато четем думите на пророците и апостолите, ние чувстваме като че ли живеем с тях или че с тях беседваме, макар че свещените книги са писани преди много векове.
Обичаят да се чете Св. Писание при християнското богослужение е заимствуван от ветхозаветния култ. Древните християнски общества, при неделните си събрания, подобно на еврейските съботни събрания, чели закона и пророците, т.е. каноническите книги на Стария завет. Сам ап. Павел препоръчва посланията му да бъдат четени не само в църквите, за които били предназначени,също и в другите църкви. Очебийно е, че това четене е трябвало да бъде публично (Колос. 4:16).
По подобие на Апостолските послания, в древната Църква са чели и посланията на епископите, както, например, посланието на Св. Климент Римски до Коринтската църква, а тъй също и общите послания, писани от църква до църква, каквото е посланието на Смирненската до Филимонската църква, в което се разказва за мъченичеството на св. Поликарпа.
През първите четири века е съществувала свобода при избирането на четения от Св. Писание и големината на избраните откъслеци. Епископът или предстоятелят посочвал какъв откъслек от Св. Писание да се чете. През четвъртия век се спазва определено правило при тоя избор; то е различно за отделните по-местни църкви.
При всички древни религии имало поне едно четене от Новия завет; понякога имало и две: едното от Апостолските послания, а другото - от Деянията на св. апостоли.
При отслужването на Св. Литургия са чели откъслеци и от Стария завет.
И тъй, в древната Църква е съществувала обща традиция за четения от Св. Писание; тя е била различна в отделните църкви само по числото на откъслеците, взети от Новия или Стария завет.
В първата Апология на св. Юстина философа намираме указание, че в древнохристиянско време при Св. Литургия са чели места и от Ветхия и от Новия завет. Той, между другото, казва, че в неделен ден християните чели, колкото времето им позволявало, места от "Ипомнимата", от "Възпоменанията" (ύπομνήματα - разбира апостолските четива) и от "Писанията" (συγγράμματα - разбира Пророческите четива или просто Пророците).
В някои църкви съществувал обичай да се четат в храма, през време на богослужението, освен откъси от Св. Писание, и определенията на съборите. Блажений Августин съобщава, че в много африкански църкви е съществувал обичай ежегодно, в дните на Великия пост, да се четат определенията на Картагенския събор.
В древната Църква било строго забранено да се четат през време на богослужението апокрифни и неканонически книги. Така, например, в 59-то правило на Лаодикийския събор се казва: "Не трябва да се четат в църква неканонически или съставени от чужди автори псалми, нито неканонически книги, но само каноническите такива от Стария и Новия завети".
До края на четвъртия век свещените книги са били написани в непрекъснато писмо (scriptio continua), не били разделени на зачала, и затова четенето на библейския текст е било трудно. Поради това, и на Изток и на Запад се създала служба на четци, в латинския свят наричана лектори (lektores - лектори), а в гръко-източната църква - анагности, които трябвало да се справят както с трудностите, така и с техническите изисквания на правилното четене. Лекторите-четци са се стремили да четат удължено, тържествено и мелодично.
Св. Иоан Дамаскин и Теодор Студит разделили за Източната Църква апостолските и евангелските четива на перикопи - зачала за богослужебна употреба. Деленето на перикопи (непрекъснати, без всякакви пропуски) - четива, за пръв път се появило в третия век. То било направено от дякона на Александрийската църква Евталий.
Отделите, на които са разделени евангелските и апостолските четива за богослужебна употреба се наричат зачала. Всяко зачало представлява нещо цяло и завършено. Отделните евангелия имат различен брой зачала: Евангелието от Матея се разделя на 116 зачала, от Марка на 71, от Лука на 114, и от Иоана на 67. Апостолските послания имат постоянен брой от 355 зачала.
Разпределението на зачалата не съвпада с делението на Св. Писание на глави. Четенето на зачалата при богослужението е наредено така, че в продължение на една църковна година да бъдат прочетени във всеки храм четирите евангелия и всички апостолски послания.
Православната Църква още от най-дълбока древност е въвела проповедта като необходима част на същественото богослужение. Както за човека е мъчно, или въобще, невъзможно да усвои човешката мъдрост без помощта на школувани и опитни преподаватели, така и за християнина е твърде мъчно да стигне до пълно съвършенство без предварителното и усърдно изучаване истините на вярата и на Божия закон, преподадени от опитни наставници. Благодатта Божия, не ще озари тайнствено онези люде, крито пренебрегват външните средства на богопознание, предлагани им постоянно от светата Христова Църква. Поради това всеки православен християнин е имал и има задължение да се стреми към познаване истините на вярата с помощта на всички възможни естествени средства.
Към числото на последните принадлежи и проповедта. Истински проповедник в Христовата Църква е бил само този, който е познавал душите на людете и се е съобразявал с въпросите, които са ги вълнували. Абсолютната истина на Откровението, по различни пътища, се е пречупвала и е била възприемана от людете в зависимост от духовната им организация и от подготовката им. Богочовекът Иисус Христос, където и да е поучавал, винаги се е съобразявал със слушателите Си; Той проникновено е познавал човешката душа: например проповедта на планината (Мат. 5:7); при Иаковия кладенец (Иоан. 4:5-42); при митаря Матея (Лука 5:27-29); на лодката в езерото (Лука 8:22-25) и други.
Светите апостоли разкривали и обяснявали словото Божие не само писмено; те преди всичко го преподавали лично, посредством жива устна проповед. Те преследвали със словото една цел, а именно - да възстановят нарушената хармония между Бога и човека, за да може последният да наследи Царството небесно.
По-късно св. отци също добре знаели силата на проповедта и с голяма ревност разпространявали Словото чрез проповед. За св. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и за редица прославени християни и Божии угодници словото-проповед е било творческо дихание, което пречиства и обновява сърцата на людете и ги прави способни да сияят с блясък, който никога не гасне.
Първите проповедници са изяснявали преди всичко текста на Св. Писание. Освен това те са застъпвали в своите поучения догматични, нравствени и исторически предмети.
Проповедничеството в най-древната Църква е било право само на епископите. То им било завещано от Иисуса Христа и св. Апостоли, а в последствие затвърдено и от вселенските събори. Христос изпратил св. Апостоли, а в тяхно лице и приемниците им, т.е. епископите, с думите: "Идете и научете всички народи..." (Мат. 28:19), а ап. Павел с клетва завещава проповедническата дейност, като казва:
"Заклевам те пред Бога и Господа нашего Иисуса Христа, Който ще съди и живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи Царството Му: проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука" (2Тим. 4:1-2).
58-то апостолско правило пък изисква: "Епископът или свещеникът, който се грижи за църковните служители и народа и не поучава в благочестие, да бъде отлъчен".
Шестият Вселенски събор задължавал пастирите да поучават народа във всички дни, особено в неделните (правило 19-то).
Св. Иоан Златоуст казва: "Който ходи постоянно в църква и слуша проповедта, той ще знае Св. Писание".
Проповедта на Изток имала голямо значение. Преди проповедта казвали възгласа: "Вонмем" и приветствието: "Мир вам", "И со духом твоим".
Свещениците, като помощници на епископите, впоследствие също добили право да се явяват на църковния амвон. Например св. Иоан Златоуст, като презвитер на Антиохийската църква, изнасял блестящи беседи и поучения.
Дяконите в древност нямали право да проповядват словото Божие. Щастливо изключение, обаче, е правел дяконът на Ефеската църква - Св. Ефрем Сирин.
Църковният амвон първоначално бил недостъпен за миряните, но по-късно епископите облекли и тях в проповеднически права. Така, например, Ориген поучавал александрийските оглашени, със знанието и благословението на Александрийския епископ Александър.
На жените, въз основа думите на ап. Павел (1Коринт. 14:34-35), не се е позволявало да проповядват публично. Тертулиян потвърждава, че препоръката на св. ап. Павел се спазвала: "На жените, дори учени и святи, не се разрешава да говорят и поучават в църква".
Проповедите в древната Църква били произнасяни или непосредствено след прочитането на Св. Евангелие или към края на Литургията, както постъпваме и днес. Едни от проповедниците изнасяли своите беседи от амвона, а други - от солея, пред царските двери.
Древните християни били ревностни служители на Христа. Цялото тяхно същество било изпълнено с вяра, а сърцето им - очистено от огъня на пламенната молитва. Те се събирали всеки ден за служба Богу.
В първите векове на християнството всички седмични дни се считали за богослужебни. Св. евангелист Лука потвърждава това със следните думи: "И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце" (Деян. 2:46); а в V гл., 42 ст. на същата книга се говори: "И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа".
За общественото богослужение през всички дни на седмицата свидетелстват Тертулиян, Ориген, св. Иоан Златоуст и блажений Августин.
Църквата посветила седмичните дни на Спасителя Христа, ангелите, светите Божии угодници и завършила седмицата с деня за почивка, за да подчертае
тайната на изкуплението, което има за свой плод неизброимите подвизи на светиите.
Празнуването на възкресния ден не е ново явление в нашата Църква. Елементите, които са определили празнуването на възкресния ден, съществували много отдавна.
За да разберем основата и същността на този празник, нека се спрем накратко на произхода и празнуването на ветхозаветната събота. Древният свят е отделял един от седмичните дни за почивка и молитва към Бога. Израилският народ, съгласно Мойсеевия закон, почитал съботата - седмия ден в седмицата. Христовата Църква почитала по същия начин деня на Христовото възкресение - първият ден от седмицата.
Как е произлязло празнуването на съботата и как са започнали людете да броят дните в седмодневни периоди?
Вярно е, че числото седем се е считало за свещено от всички древни народи. Така, например, у индусите числото седем е било символ на космичната хармония. Древните китайци делели своето царство на седем провинции. Важна роля е играло числото седем също и в култа на древните народи, които населявали най-вече Месопотамия. Някои учени считат, че вавилонците, като наблюдавали различните фази на луната, първи открили седмицата; след това тя била възприета от евреите.
Библията ни дава най-ясен отговор на въпроса за произхода на седмицата и за празнуването на седмия ден: седмицата е установена от Бога в спомен на шестдневното творение на света и Неговата почивка в седмия ден (Изх. 20:2-11, Лев. 23:2-3). Бог е определил съботния ден като празник за евреите, за да помнят, че са били роби в Египет и Бог ги е извел от там (Второз. 5:15; 16:12). Още от Мойсеево време били установени и съботните свещени събрания в Скинията.
От времето на Иисуса Христа, вместо съботата, християните започнали да празнуват първия ден на седмицата, неделя, понеже в тоя ден Христос възкръснал от мъртвите (Марк. 16:1-6). Св. Писание нарича първия седмичен ден още "ден на Господа" или Ден Господен" (Йоан. 20:1, Откр. 1:10).
За празнуването на възкресния ден в древната Църква има много свидетелства: Климент Римски в първото си послание до коринтяни казва; че Господ заповядал на християните да извършват προσφοράς καί λντονργίας - приношения и литургии в определени времена. Св. Варнава казва: "Ние живеем в радост деня, в който Иисус Христос възкръсна от мъртвите". Св. Игнатий Антиохийски нарича възкресния ден "Кириаки" - ден Господен. За празнуването на възкресния ден в древната Църква се говори и в Апостолските постановления.
Наред с възкресния ден, както споменахме, за богослужебни дни древната Църква е считала и всички останали седмични дни, а именно: понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота.
Първия ден след Възкресението, или понеделника, св. Църква е посветила на безплътните сили, на светите Ангели, защото те са постоянните служители на Христа. Ангелите са Му служили още от момента на раждането Му, били са при Него още при началото на изкупителния Му подвиг (Мат. 4:11, Марк. 1:13), та дори и до страшната смъртна борба (Лука 22:43), съпътствали са Сина Човечески през целия Му земен живот (Йоан. 1:51) и безчислени техни легиони били в Негово разпореждане (Мат. 26:53); славословили са спасителната Витлеемска пещера (Лука 2:13); обкръжавали са живоносния гроб в Гетсимания и, накрай, възвестили за радостта на възкресението (Мат. 28:2, Йоан. 20:12-13, Марк. 16:5, Лука 24:2).
Втория ден след Възкресението - вторника, Църквата посветила на пророците, респ. на св. Иоана Предтеча, който, след Св. Богородица и св. Ангели, съгласно свидетелството на Бога (Мат. 11:11), е пръв между всички св. угодници. Понеделника, значи, св. Църква посветила на Ангелите, постоянните служители на Христа, а вторника на пророците - древните служители на Христовото Царство.
В третия ден след Възкресението - сряда, Христос бил предаден от Иуда на безчовечни страдания и смърт (Мат. 26:2, 14-16, 26). Св. Църква още от апостолско време с 69-то апостолско правило посветила този ден за благоговейно възпоменание на страданието и смъртта Христови.
Четвъртият ден след възкресението - четвъртъка, е посветен на св. Апостоли и на св. Николая Мирликийски. Църквата смята пророците за древни Божи служители, а апостолите - избрани от Господа служители на Христовата нива (Мат. 21:33-42). На този ден Спасителят извършил в Сионската горница за учениците Си тайната вечеря, а след това, също пак в четвъртък, на Елеон, Той ги направил всемирни проповедници и учители на Божията истина (Деян. Ап. 1:8). Св. Николая Църквата чества на този ден, защото той с твърда вяра, която се проявява в добри дела, и неуморно, подобно на св. апостоли, работил до края на живота си за слава на Бога.
В петия ден след Възкресението - петък Църквата чества кръстните страдания и смъртна Иисуса Христа (Йоан. 19:14). След намиране в IV в. на честния и животворящ Кръст Христов и след освещаването на мартириума, т.е. на Константиновата базилика над св. Гроб на 14 септемврий 335 г., св. Църква присъединила към възпоменанието на Господните страдания и смърт и поклонението на св. Кръст, на който Христос е бил разпнат. От тогава насам споменът за страданията Господни и този за св. Кръст са неразделно свързани.
В шестия ден след Възкресението - събота Църквата спомня всички починали и всички мъченици за вярата Христова.
В древност Църквата извършвала богослужение и в някои строго определени, т.н. канонически часове на денонощието: първия, третия, шестия и деветия часове.
Първия час, който съответства на нашия седми утринен час, Църквата определила за богослужебен, понеже в него Иисус Христос бил заведен от първосвещеника Кайафа на съд пред Пилата.
Третия час, който съответства на нашия девети предобеден час, Църквата определила за богослужебен, защото в него Св. Дух слязъл над светите апостоли и благодатно ги озарил.
Шестият час съответства на обедното време. В него е бил разпънат на кръст нашият Господ Иисус Христос.
Деветият час съответства на нашите трети и четвърти час; тогава е починал Иисус Христос.
Първият от древните празници е бил посветен на Христовото Възкресение, на това велико спасително тържество над смъртта и ада.
Евреите са имали до това време свой празник - Пасха, установен от пророк Мойсея, по Божия заповед, в спомен на освобождението им от египетското робство. Той им напомнял първото ядене на пасхалното агне, последвано от чудесното преминаване Червеното море. В знак на тези велики събития, израилтяните всяка година на същия ден трябвало във всяко семейство да заколят и изядат по едно агне; но всичко това било само предобраз на друго, по-съвършено освобождение и на една несравнимо по-спасителна Пасха.
Християнският празник Пасха непосредствено заменил еврейската, затова и деня на Възкресението, т.е. първата неделя (Мат. 20:1; Йоан. 20:1), която от неверниците се наричала ден на слънцето, от християните била наречена неделен ден, ден на Господа, κύριακή. Последното название се среща в Откровението (1:10). Намира се също в Дидахи, в посланието на Варнава, в посланието на св. Игнатия до магнезийците и в първата Апология на св. Юстина философа.
Отпразнуването на Пасхата в древната Църква се подготвяло с покаяние и пост и продължавало с радост до
Петдесятница. От начало подготвителният пост продължавал четиридесет часа, в спомен на 40-часовото престояване на Христа в гроба, после - няколко дни; но твърде скоро стигнал
до 40 дни за означаване четиридесетдневния пост на Христа в пустинята. На първия Никейски събор
, в 5-то правило, се поменава вече за това, че Великденските 40-дневни пости съществували повсеместно.
Блажени Августин и Апостолските постановления свидетелстват, че от апостолско време съществували и празниците Петдесятница и Възнесение Господне.
Първоначално на Изток, а след това и на Запад, бил въведен обичая, вероятно в началото на втория век, да се чества, малко след зимното слънцеобръщане (зимния слънчев кръговрат), в първите дни на месец януари т.н. "Теофания" - Богоявления (Θεοφάνια). Под Богоявление се разбирало празнуването на няколко събития: явяването на Христа, рождението и кръщението Му, поклонението на влъхвите и чудото в Кана Галилейска. Този празник е бил приспособен да замести чисто езически празници. Например:
1) В Египет се уреждало празненство в чест на богинята Коре; изнасяли статуята й от подземното светилище и уреждали тържествена процесия с музика, песни и факли. Вярвало се, че тази нощ богинята ражда Еонът или вечността. Християните заменили този езически празник с честване раждането на Христа от св. Богородица.
2) Същата нощ, според поверието на египтяните, водата на Нил ставала свещена и всички бързали със съдове да си налеят от нея; вярвали, че тя е предпазно средство от различни болести. Християните заменили това събитие с освещаване водите на реката Йордан чрез кръщението на Иисуса Христа.
3) В същата нощ, според поверието, Дионисий превръщал в някои обичани от него места водата във вино. Християните или Църквата, заменили това поверие със чудото на сватбата в Кана Галилейска.
Така изникнал празникът Богоявление, като християнски заместител на тези три споменати езически празненства.
Няколко века под ред, понеже не се знаело точното време на раждането на Спасителя, древните християни смесвали в едно също тържество, наречено Теофаниа = Богоявление, два празника - Рождество Христово и поклонение на влъхвите. По-късно обаче на Запад този празник се оформил като празник на поклонението на влъхвите, а на Изток останал да се празнува като Кръщение на Иисуса Христа.
Към края на IV век се явява и празнуването на Коледа. Този празник, за разлика от Богоявление, бил установен най-напред на Запад. В Рим празнували зимния слънчев кръговрат под името "Дните на календите" - 25 декември. По-късно, на същия ден, когато култът към слънцето се засилил, бил честван и непобедимия слънчев бог, под чието покровителство се намирала Римската империя. Църквата, за да не позволи на неопитните християни да празнуват празника на Митра, установила на същия ден да се чества раждането на истинското Слънце на Правдата - на Христа, на 25 декември, в който ден започва и зимното слънцеобръщане.
Празнуването на Рождество Христово на 25 декември в различните църкви е узаконено на неедновременни дати. Св. Иоан Златоуст го е въвел в Антиохия около 375 г., а в първата
половина на V век било установено в Йерусалим
и Александрия.
Трябва да отбележим, че в древната източна Църква са придавали по-голяма тържественост на празника Богоявление, отколкото на Коледата.
Освен тези празници, християните в древната Църква с особено въодушевление чествали паметта на светите мъченици. Това празнуване ставало на гробищата. На гробищата първоначално не се извършвали никакви служби. Но скоро, поради това, че в гробищата лежали телата на мъчениците, християните започнали да се събират там, за да извършват помени, молитви и религиозни обреди.
Най-точни сведения за честваните свещени събития и празници, посветени на Божиите угодници от интересуващата ни епоха, намираме в древните календари и в древните месецослови.
Думата календар е латинска calendarium, от гр. глагол καλεώ - викам. В древния Рим специален човек, а по-късно pontifex maximus-ът (великият първосвещеник), в първия ден на месеца тържествено съобщавал за новолунието и оттук всяко първо число на месеца се именувало Календи.
До наше време не са дошли много древни месецослови от Източната Църква, а от западните календари са известни Римският-Бухериански (от IV в.) и Картагенския (от V или VI векове).
Най-древните източни молитвослови, дошли до нас, датират от VII и IX векове. По-известни от тях са Коаленовия (оτ Χ в.) и Неаполитанския (от IX в.). Те свидетелстват, че към VII и VIII век в Източната Църква са съществували около осемдесет празнични дни, между които се споменават: Рождество Богородично, Въздвижение Честнаго Кръста, Сретение Господне, Благовещение, Преображение, Успение Богородично, честване на Св. Ангели и други.
Св. Иоан, епископ Евбейски (починал 744 г.) за велики празници считал следните 11: Зачатие Богородично, Рождество Богородично, Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Сретение, Преображение, Пасха, Възнесение, Съшествие на Св. Дух и Успение Богородично. Като извадим от това число празниците, които се появили до III в., понятни стават вече новите празници, явили се от IV-IX векове.
През този период благоговейното честване на св. Ангели е било силно подчертано в Църквата Христова. Някои християни премного
почитали и в апостолско време Ангелите; ап. Павел предпазва вярващите от това увлечение (Колос. 2:18-19).
От император Константин Велики били построени два храма в чест на Архангел Михаила в Цариград.
Според месецословите на Източната Църква, безплътните сили били чествани на 8 ноември. В древните пък западни календари: Римски - IV в. и Картагенски - V в., празник в чест на ангелите не съществува; едва през осмия век бива определен тоя празник на 29 септември.
От IV в. се озаконяват Коледния и Богородичния пости. За Коледния пост свидетелстват в древната църква Филастрий, Амвросий Медиолански, блажени Августин и други.
Празници, установени от Българската Православна Църква
Най-известни български църковни празници са следните:
1) Празникът на св. братя Кирил и Методий. Този празник с право се счита за всенароден български празник, особено от времето на църковните борби. Този ден, 11/24 май, е станал празник на българската просвета и култура, създадени от двамата славянски равноапостоли.
2) Св. Климента Охридски честваме за това, защото е родил духовно българския народ. Бидейки красноречив проповедник, той обикалял градове и села и навсякъде разнасял духовната светлина на Евангелието. Неговата памят нашата Църква чества на 25 ноемврий.
3) Провидението дарило българския народ и с друг светия - св. княз Борис I. Той, със св. Климента Охридски, са творците, родителите на славянобългарската народност. Св. Борис покръстил българския народ и с това започнала нова в нашия исторически живот. Него Църквата чества на 2 май.
4) На 19 октомврий празнуваме великия Рилски постник преподобни Йоан - покровителя на българския народ.
Освен тези празници, българската Църква чества още редица просияли сред нашия народ мъже и жени. Например св. Георги и Николай Софийски, Онуфрий Габровски, Петър Куришки и други.
Храмът е място или сграда, осветена от епископ и посветена на Господа, в която всички християни могат да се молят и да присъстват при извършване на св. Литургия, св. Тайнства и обреди.
Православният храм е кораба на Църквата, чийто кормчия е сам Христос. Той е свещеното място на особеното Божие присъствие. Храмът е имал следните названия в древност: дом Господен (Κυριακόν), събрание (έκκλησία), кораб (ναός ), царски палат (βασιλική) и др.
Наистина всеки човек може да се моли навсякъде, но въпреки това още от най-древни времена, както езичниците, така и християните, са определяли места, където се събирали, за да дадат израз на своята благоговейна почит към Бога.
Първоначално християнското богослужение се извършвало в частни къщи, поставени на разположение на верующите. Това приспособяване на частните къщи в култови е траело само през първите три века. По време на гоненията, обаче, християните се събирали за обща молитва на гробищата.
На Изток и в Африка повечето от християнските гробища били построени на открито, докато на Запад, обикновено, се строяли под земята и се именували катакомби.
Каликстовата катакомба с Гробницата на св.
Цицилия
Едва след III в. почнали да се явяват храмови сгради, наречени базилики. Такива величествени храмове имало в Тир и Никомидия. Константин Велики построил храмови сгради в Константинопол, Антиохия и на други места, а св. Елена - на Голгота, Витлеем, Назарет и на планината Тавор.
Думата базилика произлиза от гр. Βασιλική (вτοά - покрита галерия, колонада) и значи царски палат, място за събиране или разглеждане на съдебни дела. Базиликата обикновено представлява голяма правоъгълна сграда, в средата празна, а от страни - два реда големи колони. Древните царски или императорски дворци имали, освен това, от едната страна абсида - вдлъбнато място с полусферични извивки в двете по-тесни срещуположни страни, - където бил поставян съдийския стол.
Раннохристианска базилика
От IV в. базиликата станала общоприета архитектурна форма за християнските храмове. Древната римска базилика била изменена от християните в продължение на първите четири века. Не е известно дали това е сторено поради чисто литургични или други причини. Същинската базилична архитектурна форма се развила по-късно, от III век.
Базиличната храмова форма съответствала най-много на изискванията на християнското богослужение; тя давала възможност на всички богомолци, обърнати към олтаря, да участвуват в богослужението.
Външен вид на християнските храмове
Според външния си вид християнските храмове биват:
1) базилични,
2) центрични или ротондни и
3) смесени постройки.
Базиличната храмова постройка има форма на продълговат четириъгълник, разделен в дължина на няколко кораби. В Апостолските постановления се казва: "Църквите да бъдат продълговати, в подобие на кораб." Тази форма на храма ни напомня за Ноевия ковчег. Както той всред смъртния ужас на мировата катастрофа спасил живите същества, които се намирали в него, така и Църквата Христова, бидейки кораб на спасението, ще изведе своите верни чеда на спасителния бряг.
Ротондата или кръглата храмова постройка означава, че Църквата Христова ще съществува вечно; кръгът е символ на вечност.
Кръстообразната пък храмова форма напомня за св. Кръст, знамето на нашето спасение.
От IV в. християнските храмове били украсявани отгоре с куполи, които наподобявали небесния свод. Единият купол означава Иисуса Христа, главата на Църквата, двата купола означават Двусъставната природа на Богочовека Христа. Трите купола пък се издигат в слава на Троичния Бог, на Св. Троица.
Древният християнски храм имал три части:
1) Притвор - νάσθηξ . В храма не се е влизало направо, а или посредством квадратен двор (atrium), в средата на който имало басейн с вода, гдето християните, според еврейския обичай, си миели ръцете и след това влизали в храма, или пък през антренце, издигнато при входа в храма - наречен притвор или νάσφθξ.
2) Кораб или уредна част, която представлява голяма правоъгълна зала, където стояли верните, за да следят богослужението. По-големите храмови сгради обикновено имали по три кораба, а някои и по пет, отделени един от друг с колони, според големината на сградите.
 |
 |
| Голямата базилика в Плиска (план Κ Шкорпил) | Ротондата св. Стефан в Рим |
Тук се намирали архиерейският трон, амвонът и солеят.
Думата амвон (произлиза от гр. άναβαίνειν - изкачвам се) значи издигнато място. Амвоните са играли важна роля при украсата на християнските храмове. Първоначално те са били изработвани мозаично, а впоследствие - били украсявани с фина резба. Амвонът символизира камък, от където ангелът възвестил на жените-мироносци за възкресението на Христа, а също така и планината, на която Христос произнесъл блаженствата.
Един от най-старите амвони, запазени днес, издялан от камък, се намира в Солун и датира от V век. В новооткритата кръгла Симеонова църква в Преслав е запазена само подложката на амвона. Той бил продълговат, с кръгло средище и се намирал посред храма.
Солеят -σωλέα е тясно издигнато място пред иконостаса. Тактически той е продължение на олтаря. На него се намирали клиросите - певниците.
3) Св. Олтар е място, предназначено за свещенослужителите. Християните имали и други свети домове, които имали специално предназначение. Такива са т.н. баптистерии - кръщални, където тържествено били кръщавани оглашените след което ставали действителни членове на Христовата Църква. Първоначално те представлявали самостойни кръгли сгради, но с течение на времето били преместени в самите храмови постройки.
Ротондна църква "Св. Георги" в град Солун
В православно-християнския храм притворът изобразява земното царство; средната част изобразява царството на благодатта, а светият олтар е символ на царството на славата.
Типична базилика с колонади, с женски отделения - гинека (горе) и
касетиран плафон (таван).
Храм – паметник "св. Александър Невски" в гр. София
Кръглата църква в Преслав с атриум отпред и издигнат амвон в средната част.
Виж също: Православният храм и богослужение
Иконостасът произлизал от преградите в старохристиянска базилика, които отделяли помещението за
верните от това на Олтара. Точното време за произхода на иконостаса не е известно. Църковният историк Хол предполага, че това е станало в шест век и то в Константинопол. В
Месопотамия иконостаси се появи към VII век.
Иконостасът след VI в. се оформява в православния Изток като висока преградна стена, по която се поставят един или няколко реда икони. Думата иконостас води началото си от εΐκών и οτάσις и означава място за поставяне на св. икони. У нас мястото, където се поставя домашната икона, се нарича иконостас. В по-ново време гърците наричат иконостаса τέμπλον.
В долната част на иконостаса се намират три врати, през които се влиза в св. олтар. Средните олтарни врати се именуват царски, понеже през тях невидимо минава Царят на славата, Христос. Св. Отци и богослужебни книги на Православната църква ги наричат Свети двери.
В древност вратите между притвора и кораба на храма се наричали царски врати, защото там при богослужение патриархът и духовенството посрещали царя при започване на литургията и оттам се започвала процесията на т.н. малък литургиен вход. Тези врати биват двукрили, по подобие вратата на Святая Святих в Иерусалимския храм (3Цар. 6:32); с това се напомня и за раздирането на храмовата завеса в момента на Христовата смърт (Мат. 27:51).
Днес царските врата са покрити със завеса за указа на непостижимите Божии тайни. Завесата се приготовлява от хубава, предимно копринена материя в червен или ясно син цвят. На нея обикновено се изписват чашата Христова, Благовещението или пък четиримата евангелисти, които са разкрили на света тайната на спасението. Откриването на завесата означава откриване на небесното Царство за погледа на молещите се.
Другите две врати, които водят в олтара, се наричат северна и южна; през тях свещенослужителите свободно могат да минават. Южните врати в древност се наричали още и дяконски, защото през тях дяконите следели за поведението на богомолците през време на св. служба и оттам давали на верните богоявленска вода или благословен хляб.
В средата на царските двери винаги се изписва Благовещението на Св. Богородица, защото чрез въплощението на Бог Слово се отворили небесните врати за спасението на людете; по страните на същите врати се изобразяват четиримата евангелисти, които, подобно на архангела Гавриила, благовестили на света спасение чрез въплащението на Божия син.
В първия ред на иконостаса, в дясно от царските врати, се поставя винаги образът на Спасителя, а от лявата - образа на Божията Майка с Богомладенеца на ръце. След това - на дясната страна, към южните врата, - се поставя иконата на св. Иоана Кръстителя, а в ляво - до образа на Св. Богородица - се поставя обичайно иконата, изобразяваща оногова, комуто е посветен храмът.
На втория ред се поставят изображенията на дванадесетте велики църковни празници; след тях, над царските врата, се изписва Тайната вечеря, като образ на тайнственото действие, което се извършва в св. Олтар по време на Божествената литургия.
На третия ред се изписват ликовете на св. апостоли, като по средата им винаги се поставя иконата Дейсис (по точно
δέησις - моление). Тя е триобразна икона със следния състав: в средата е изобразен Спасителят, а от дясно и
ляво - Св. Богородица и Св. Иоан Предтеча в молитвени пози. Думата Дейсис е несъмнено изопачена от гр. δέησις -
моление, прошение. Нарича се така, защото св. Богородица и св. Иоан Предчета са посредници между небето и земята и се молят пред Спасителя за целия християнски свят.
Към IX в. започват да изобразяват и петел на иконостаса. Той е символ на християнска бодрост.
Виж също: Българският православен иконостас Маргарита Коева
В древния свят, а особено в Рим, издигали олтари не само на божествата, но и на горите, а по-късно дори и на императорите. Олтари изграждали не само в храмовите сгради, но и отделно - по улиците, по площадите, в свещените гори, край реките и т.н.
Св. Олтар в древност е имал следните названия:
βήμα - възвишено място, άγιον -
свято място, πρεσβυτήριον - място за свещениците, altar и др.
Според православното и римокатолическото учение, св. Олтар е мястото, където се принася Евхаристичната жертва. Олтари са имали християните още от началните дни на Църквата.
Най-важната принадлежност на св. Олтар е светата трапеза, наричана още св. Престол или жертвеник свят и непорочен, св. жертвеник. Християнският престол се отличава от иудейския и езическия олтари; той не е жертвено огнище, а е само жертвено място, на което се принася Евхаристичната жертва.
Още от най-древно време св. Престол е имал и символично значение. Той е бил символ на Спасителя, на Кръста, на Гроба Христов, на масата на тайната вечеря, на Витлеемските ясли и Църквата изобщо. Пред св. престол християните-монаси принасят жертвата на отречението си от светския суетен живот, жертва на смирението, на аскетизъма и на девството, за да се отдадат всецяло в служба на св. Църква и на народа.
Постоянният, неподвижният храм става обичаен след едикта на Константина Велики в 313 година. От тогава във всеки храм има неподвижна трапеза, поставена в източната му част, в Олтара. Към шестия век обаче на Запад, заедно с главната св. трапеза, се появяват и други - второстепенни. Днес много храмове имат и повече от една св. трапеза.
Първоначалните олтарни св. трапези или престоли били приготовлявани от дърво и метал, а от камък само там, където особените обстоятелства позволявали това. По-късно, обаче, навсякъде били приготовлявани от камък. На някои места били изработвани от сребро и украсявани със скъпоценни камъни.
Поставянето на св. Мощи в св. престоли датира от IV век. То е отклик на тайнственото видение на ап. Иоана Богослова (Откр. б:9), а същевременно указва и на това, че подвизите на светиите подпомагат утвърждаването на Църквата Христова.
Формата на св. Престол винаги е била четириъгълна. С това се подчертава мисълта, че вярващите от всичките четири страни на света са признавани да участвуват в богатата сватбена трапеза на жениха Христа и да се приобщят с Него чрез св. тайнство Евхаристия.
Още от най-древно време св. Престол е бил покриван със специално облачение. Пръв за покривките на св. Престол говори Оптат Милевийски. Блажени Теодорит пък, от V в., ни разказва че император Константин Велики подарил за Иерусалимския храм царско покривало. Малко по-късно в Барберинския евхологий молитвослов от VIII или IX в. се дава и текста на молитвата за полагане на индития.
Напрестолните покривки са три.
Първата от тях се именува срачица (от гр. κατασάρκα - приплътие, риза), което значи долна дреха. Тя се приготовлява обикновено от ленено платно (защото ленът е чист земен продукт и не е от животински произход) и означава плата, с който било обвито пречистото тяло на нашия Спасител при полагането Му в гроба.
Втората покривка се нарича индитий (от гр. ένδύω - induo = обличам). Тя е връхна напрестолна дреха, приготвена от по-фина цветна материя, и означава славата на небесния Цар.
Трета подвижна покривка е илитонът (от ги είλητόν - плат, който се сгъва). Илитон значи обвивка - в него се загръща св. Антиминс. Той означава платното, с което е била покрита пречистата глава на Христа при полагането Му в гроба.
Друга важна и необходима принадлежност на св. трапеза е св. Антиминс
|
|
|||
Думата Антиминс произлиза от гр. άντι и гръцизираното μίνσος mensa), което значи вместотрапеза, вместопрестолие. Св. Антиминс представлява четириъгълно ленено или копринено парче, на което са извезани или напечатани погребението на Христа и четиримата евангелисти; в него има пришити св. Мощи. Различаваме два вида св. Антиминси: Антиминси със св. мощи и Антиминси без св. Мощи.
Св. Антиминс води началото си от старохистиянските св. трапези, представляващи каменна или дървена плочка, или парче ленено платно; тези св. трапези били подвижни, т.е. могли да бъдат пренасяни от едно място на друго и да бъдат употребявани там, където стане нужда. След появата на великолепните храмове с неподвижни каменни или дървени св. трапези, подвижните древни св. трапези не загубили своето значение. Те продължавали да се употребяват; към 700 г. за пръв път в Византия те били наречени Антиминси.
Св. Антиминси напълно заместят св. Престоли. В древност св. Престоли винаги били освещавани от епископ (31 Апостолско правило; 31 правило на Трулския събор и т.н.). Тъй като често причини от най-различен характер са възпирали епископите да се явят и на време осветят даден храм, то започнали да освещават храмове и чрез полагане на св. антиминс от избрани духовници по изрична поръка на съответния митрополит. Св. Антиминси били освещавани тъй, както били освещавани и св. Престоли.
Антиминсът извършва и службата на преносен олтар - altare portatile. Алтаре портатиле значи подвижен олтар; той се употребявал при пътуване. Неговото съществуване е засвидетелствано през VI век. Въвеждането му е станало необходимо на Запад от момента, когато започнали да освещават св. олтари.
Днес антиминсът стои на всяка св. трапеза сгънат и обшит в копринена кърпа. Тази кърпа се нарича илитон.
Св. Антиминси имали богослужебна употреба у християните още от най-дълбока древност. Към IV и следващите векове те са били особено необходими при мисионерски пътешествия. Към VI в., по всяка вероятност, Църквата е узаконила окончателно употребата им. Първи по-подробни исторически сведения за антиминсите намираме в хронологията на Теофана изповедника от VIII в. и у Никифора Изповедник.
Върху древните антиминси са изобразявали Христовия кръст в различни форми или пък са изписвали Спасителя прав в гроба или в евхаристична чаша. Изображенията, които днес намираме по светите антиминси, датират от XVII век. Преди това тези изображения (надгробен плач) намираме по т.н. древни въздуси-плащаници, от които впоследствие се оформили днешният въздух - голям покровец и днешната плащаницa.
Въздух. Византия, XIII-XIV в., Музея Бенаки в Атина
Освен антиминсите, на престола се намират още св. кръст, св. Евангелие и дарохранителница
Св. Кръст се поставя обикновено на дясната
страна на св. трапеза. С него свещенослужителите благославят народа. Кръстът, който лежи на престола, се именува още и напрестолен, за разлика от другия такъв, който се нарича
задпрестолен и се употребява при кръстни шествия. Св. Кръст е бил почитан още от най-дълбока древност, но след намирането на Животворящия Христов Кръст в Йерусалим, култът към него
се разрастнал и затвърдил в цялата Христова Църква. По-късно дори някои богослови, като напр. Тома Аквински, искали св. Кръст да се почита тъй, както се почита и Бог. Белармин пък
казвал, че почитането на св. Кръст трябва да бъде значително по-малко от това, което указваме на Бога.
 Дарохранителница от манастира "Св. Наум" в Охрид от 1833 година (сребро с позлата). Съхранява се в Националния исторически музей (НИМ) в София |
|||
Св. Евангелие се поставя върху св. трапеза. То ни предлага учението на Богочовека Христа, разкрива ни истинската святост и ни сочи пътя, по който се достига хармония между духа и тялото. Напрестолното Евангелие изобразява Христа Спасителя и затова то още от най-древно време е било поставено на олтарните св. трапези.
От IX в. насам, след като св. братя Кирил и Методий превели св. Евангелие на старобългарски език, в нашата земя по храмове и манастири върху св. трапези били полагани скъпоценни пергаментни евангелски кодекси, написани с глаголическо или кирилско писмо, украсени със златобагрени инициали и заставки и обковани в скъпи металически обкови, често пъти и със скъпоценни емайлни изображения по тях. И до днес има запазени такива стари евангелски кодекси, някои от които датират от края на X век.
Дарохранителницата е свещен съсъд, в който се
пазят запасните и преждеосветени св. Дарове. Тя трябва да бъде приготвена от злато и сребро и, само в краен случай, от олово; под светите Дарове обикновено се поставя чиста
копринена или хартиена подплата. Дарохранителниците обикновено имат форма на храм с пет кубета, или на гълъб. Освен свещенослужителите, никой няма право да се докосне до този
съсъд.
Киворий наричаме покрива над св. Престол. Той изобразява небесния свод или пещерата на Господния гроб. На много места кивориите са изработени от скъпи материали и с художествена украса. Киворият, например, на храма-паметник "Св. Александър Невски" в София е изработен от мрамор и скъпа мозайка, а този на Бачковския манастир - от метал и емайлна украса.
То се намира в северната част на олтара. Симеон Солунски нарича това
място Витлеем и Голгота, защото то напомня яслите и гроба на Христа. В ново време предложението се именува жертвеник, защото там се приготвя св. Евхаристична жертва. На
жертвеника се намират следните свещени предмети, необходими за извършването на св. Литургия:
1. Потир (потир от гр. ποτήριον - чаша) - в него се влива вино, което, през време на св. литургия, се претваря в кръв Христова.
Първоначално дълго време потирите били приготовлявани от дърво и стъкло. Чак през IX в. се издават специални определения, които забраняват направата им от дърво, стъкло, мед и бронз. До XIII столетие имало св. чаши с дръжки и без дръжки. Някои от потирите имали дръжки, защото така били по-практични при причастяването на миряните. След XIII столетие всички чаши били изработвани задължително без дръжки.
2. Дискус - от гр. δίσκος - е кръгло блюдце, на което се поставя св. Агнец. Той напомня яслите, в които бил положен родилият се Предвечен Бог, и гроба, в който лежало пречистото тяло на Христа, след снемането му от кръста.
3. Звездица. Тя представлява две металически дъги, съединени по средата. Поставя се над св. Агнец. Означава величествената звезда, която някога сочила пътя на източните мъдреци към Витлеем. Звездицата днес се употребява с цел да не позволява на покровеца да размества положените на дискуса частици, които са наредени в строго определен порядък. За богослужебната употреба на звездицата свидетелстват Николай Кавасила и св. Симеон. Солунски.
4. Копието (λογχή) е
литургична принадлежност, употребявана само в православната Църква. С него се изваждат частиците и средната квадратна част на просфората, именувана Агнец. Тя се отделя за
освещаване на св. Литургия. Обичаят да се вади св. Агнец с копие е засвидетелстван в VIII в. от патриарха Герман.
5. Лъжичка - от гр. λαβίς ,· тя служи за причаставане на миряните. В древната църква тя не е била употребявана, защото християните тогава са приемали св. кръв направо от светата чаша, т.е. тъй, както тя днес се приема от клириците. Тя напомня клещите, с които един от серафимите, при помощта на свещен огън, очистил по чуден начин устата на пророк Исайя (Ис. 6:7).
6. Покровците (καλύμματα) са два и служат за покриване на дискоса и св. чаша. В древната Църква служили като предпазно средство от насекомите, които особено много изобилствали на Изток. Покровците означават пелените, с които бил покрит Богомладенеца Христос.
7. Въздухът (άήρ) е по-голям покровец, с който се покриват дискоса и св. чаша; той напомня камъка, поставен върху гроба на Спасителя. Въведен бил в употребление от св. Сава Освещенний.
8. Гъбата или Мусата се употребява за почистване на св. чаша. Напомня поднесената от войниците на Христа гъба, напоена с жлъчка и оцет.
Въздух. Византия, XIII-XIV в., Музея Бенаки в Атина
Християнска живопис, в тесен смисъл на думата, нямаме в най-древната Църква. Християните започнали да обличат идеите във видими форми едва тогава, когато разбрали, че религията им не отхвърля красотата, като нещо греховно, и че тя от своя страна може да бъде носителка и изразителка на висшите християнски идеи.
В класическото езическо изкуство преобладавала изключително телесността, а в иудейството - духът, който се стреми към чистата истина. Християнството обаче успяло да установи търсената и желана връзка между идеята и формата, между духа и плътта.
Първите произведения на християнската живопис се появили на Изток. Александрия, която била културен център още от времето на Птоломея, създала и първите образци на християнската живопис.
Днес различаваме няколко вида старо-християнска живопис:
1) катакомбена живопис;
2) монументална;
3) миниатюрна - мозаична;
4) иконопис.
1. Катакомбена или гробищна живопис
През време на гоненията древните християни се събирали за молитва в катакомбите. Там те прославяли Бога и благоговейно чествали паметта на мъчениците.
В катакомбите намираме всевъзможни полусимволически и полуисторически изображения. Най-често в тях се
среща изображението на св. Кръст. Древната форма на св. Кръст наподобявала гръцката буква Т. Археолозите наричат този вид кръст crux commissa. В древно-християнските гробници
понякога тази форма на кръста се среща в средата на надгробния надпис. Изобразявайки кръста в форма на буквата Т, християните преследвали само една цел, а именно - да скрият от
погледите на езичниците и да запазят от профанация истинския обект на своята вяра. От само себе си се разбира, че там, където нямало такава опасност, християните твърде рано
изобразявали св. Кръст в този вид, какъвто той имал на Голгота.
Освен този вид, в катакомбите намираме и равнокрайния кръст, наричан обикновено гръцки кръст или immissa.
Третата древна форма на кръста наподобява буквата X. Вероятно този вид кръст е имал предвид император Юлиян Отстъпник; когато говори за своите враждебни действия против християните, той казвал, че води война срещу X. Този кръст - crux decussata е известен още под името Андреевски, защото, според преданието, ап. Андрей Първозвани бил разпънат на такъв кръст.
Друг символически знак, който се среща в катакомбите, е
монограмът на Христа. Думата монограм произлиза от гр. дума μόνος - един и
γράμμα - буква; той е знак, съставен от съединението на две редом или преплетено поставени букви на дадено име.
Монограмът на Спасителя е образуван от съединението на X и Ρ - двете първи букви от гръцкото име на Христа. Една от най-древните форми на Христовия монограм е следната
Често този монограм се е допълвал на Запад с първата и последна буква на гръцкия алфавит. Среща се още и монограм, обкръжен от палмов или трънен венец. Монограмът на Иисуса Христа датира от апостолско време. С това се обяснява и обстоятелството, че монограмът на Спасителя на Запад, през всички времена, е бил съставен от гръцки, а не от латински букви.
Христовото име в древната Църква са изобразявали още и с гръцкото название на думата риба - ίχθύς, Последното наименование е един вид съкращение на цялото християнско вероучение, защото ίχθύς. е съставено от началните букви на думите Ιησοΰς Χρίστος Θεοϋ υιός Σωτήρ, което значи - Иисус Христос син Божий, Спасител. "Ако съедините, казва блажени Августин, първите букви на посочените по-горе пет думи, то ще получите думата ίχθύς, която тайнствено изразява името на Христа"
Старохристиянска символична некрополна живопис.
В гробниците често срещаме изписани животни, птици, гълъб и други.
Гълъбът е известен като култова птица още у старите сирийци, но, намерил опора у ветхозаветните и новозаветни свещени книги, той се разпространява и в християнството, първоначално като символ на редица добродетели, а по-сетне като образ на успокоената! в задгробния живот човешка душа. Гълъбът е символ и на третото лице на Св. Троица.
Освен символите, в катакомбите намираме и богат материал за изучаването изобщо на християнската живопис. Тук прави впечатление най-вече тъй наречената фреска - от думата fresco - пресно. Върху прясната или мокра още мазилка художниците са рисували с водни бои. Най-напред те със специално острие, наречено стилос, са очертавали фигурата, а след това са поставяли боите. По този начин рисунката ставала много трайна.
С нея са украсявали обществените и частни домове. Ние нямаме сведения днес за тази живопис от времето преди Константина Велики.
В катакомбите и гробниците си служили, казахме вече, с фреската, а в християнските храмове от IV в. започнали да използуват и мозайката. Тя се приготовлявала не с бои и четка, а от множество разноцветни каменни или стъклени кубчета, които се набивали в самата мозаична подложка. Големината на кубчетата се движи от 0.5 - 5 см. При тази живопис преливането на боите не е пълно, но в замяна на това тя е по-трайна.
Мозайка Добрият пастир и св. апостол Павел в Равена
Думата миниатюра означава книжно изображение, украсено с разноцветни багри. Миниатюри са илюстрациите, които намираме по свещените книги. Наричат се тъй, защото били рисувани с цветни бои, най-вече с червена.
Украсяването на ръкописите с рисунки било известно още от дълбока древност на китайците, индийците, персите и др. източни народи. Твърде често миниатюрите били употребявани от египтяните, от които са дошли до нас папирусни свитъци с иероглифен текст, украсен с различни фигури и орнаменти. От Египет миниатюрата преминала в Гърция и Рим, а оттам проникнала и в християнската живопис.
Иконите са живописни изображения на Иисуса Христа, Божията Майка и светиите; те имат свещен характер и служат за религиозна почит. Иконата предава най-характерните черти на образа. Кратко казано, тя е "религиозно художесгвено-философска абстракция". За съществуването на иконите през първите три века свидетелстват Тертулиян, Минуций Феликс, Климент Александрийски, Ориген и други.
Какъв е бил Христовият образ?
Свещеното Писание с Новия завет не ни разказва нищо за действителния исторически образ на Спасителя. При все това, обаче, не липсват факти и изрази от които можем да вадим заключения за образа на Христа. Най-важното, което черпим от Новия Завет е, че Иисус Христос е бил непосредствено познат на населението в Иудея, Галилея, Десетоградие и Самария, а така също и на чужденци от Запад и Изток, и че проповедниците на Словото навсякъде са давали сведения за външния образ на Христа.
Особено ценни са сведенията на св. Ириней Лионски, Лампридий и Евсевий Кесарийски, от които узнаваме, че различни автентични образи на Иисуса Христа са съществували много отдавна и, което е още по-важно, че тези, разпространени на Запад и на Изток образи, произлизали от светите места, от Мала Азия и от Сирия.
От църковния историк Евсевий Кесарийски узнаваме, че в Кесария Филипова съществувала
до 361 г. прочутата Панеадска статуя, която изобразявала Иисуса Христа и кръвоточивата жена. Предполага се, че последната е издигнала пред къщата си тая статуя в знак на
благодарност, че била чудесно излекувана от Христа. Този и други някои образи на Христа нямали нищо общо с популярните и идеализирани изображения на Христа.
Едва след гоненията, когато влиянието на античността и на някои представи на азиатските религии и философски системи били постепенно отстрани, Църквата могла вече да мисли за по-точно изобразяване на Христа въз основа на запазени до това време автентични и портретни Негови образи. Много вероятно е, че по времето на Константина Велики някъде е имало запазени такива образи, особено на Изток. Днес има сведения, че дъщерята на Константин Велики е търсела такива образи в Мала Азия. Може би тя е намерила такива образи. Щом фрески или енкаустични изображения (рисувани с восъчни бои образи) са могли да се запазят от древно християнско време или даже от предхристиянско време, то би могло да се запазят и истински изображения на Христа.
Днес не може да се твърди, че имаме истинския и верен исторически образ на Спасителя. Последният навярно е изгубен за човечеството. Много е вероятно, обаче, че запазените днес изображения са произлезли от обобщаването на няколко автентични образи на Христа. Следователно, само общото във всички древни образи на Христа може да има историческа стойност за нас. Индивидуализацията на образа е продукт на самите живописци и скулптори. В заключение можем да кажем, че миналото ни е завещало само иконата, но не и портрета на Христа, в която е предадено само общото, характерното и същественото от лика Му и то в най-разнообразна художествената индивидуализация.
Според древните исторически сведения, Христос е имал цвят на лицето подобен на узрял житен клас. Очите Му са били светли, с ясен изразителен поглед. Носът Му бил удължен и правилен. Косата Му била разделена на път и се спускала на рула на раменете Му.
Икона на Христа, рисувана от Васнецов
За иконата на Св. Богородица
Най-древните изображения на Божията
Майка, които срещаме в катакомбите, датират от първата половина на II век. Забележителна е иконата на Св. Богородица с Богомладенеца в ръце от втората половина на III в., находяща
се в Прискиловата катакомба. Срещат се в древни храмове, изписани по подражание на христологическите, и много мариологически сцени, повлияни по всяка вероятност от апокрифите.
Най-много изображения на Божията Майка намираме след IV в., след признаването на нейното богоматерство от съборите когато почитта към Св. Богородица се засилила много.
Християнските художници-иконописци винаги са се старали при изобразяване на Св. Богородица, като молитвена закрилница на целия човешки род, да предадат в художествена форма величието на душата й и девствената чистота на живота й.
Пренасянето на столицата на римските императори от Константина Велики във Византия е едно от най-важните събития във всемирната история изобщо и в историята на изкуството в частност. В това време, когато древният Рим бързо започнал да губи своето величие под влияние на нахлуващите варвари в Италия, новата столица придобивала все по-голямо значение. Цариград в скоро време станал център на нова цивилизация, която се разпространила по целия Изток и дори до западните страни. Изникналото тук изкуство, вследствие на религиозните, социално-политическите и битово-културните условия, приело особено направление, в което към гръко-римските елементи се примесили в голяма доза и източни влияния. Като достигнало пълния си разцвет в първата половина на VI в. (през време на Юстиниан), византийското изкуство продължавало да цъфти до началото на XIII век. То започнало да отпада едва след заемането на Цариград от латиняните.
В този дълъг период от време то успяло да създаде много бележити паметници, както в столицата, така и в цялата Източна империя. Църковната живопис намерила във Византия широко приложение най-вече в украсяването на храмовите сгради.
На
първо време източната църковна живопис не се различавала съществено от тази на Запада. Като онаследила основните начала на древното класическо изкуство, тя (източната църковна
живопис) проявила едновременно и на Изток и на Запад склонност към алегория и символизъм, търсела величие в простотата на формите и в грацията на фигурите. Византийският иконописен
стил, който по същество е декоративен, напълно се обособява през епохата на император Юстиниян.
При формирането му са играели главна роля най-вече следните две обстоятелства:
1) близостта на Азиатския изток; привързаността му към разкош преминала и във Византийския двор, и
2) значението, което придобили в обществения живот представителите на Църквата.
Вследствие на тези влияния, в живописта се чувствува привързаност към богатството на боите и детайлите в ущърб на правилността на рисунката и естествеността на багрите.
Отличителна черта на византийската живопис е нейната декоративност. Тя дава идеализирани образи и нейният колорит е условен, т.е. не е реалистичен. Изображенията са изпити, слаби и с бледи лица. В епохи на упадък, запада и нейната художествена стойност; в нея се наблюдава несъответствие и несъразмерност в частите на фигурите, крайно развити скули на лицето, неестествени пози и стъпала, тесни и силно впити в тялото дрехи; симетрични композиции, които се повтарят в различни произведения; боите са тъмни и неестествени при изобразяване частите на тялото. Въобще византийската живопис е идеалистична и в нея се придава по-голямо значение на идеята, отколкото на формата.
Възраждане на живописта настъпва в Италия от XI в., благодарение на дошлите тук византийски майстори. В XIII в. вече се забелязват слаби прояви на самостоятелно творчество: във фигурите има признаци на живот и движение, а в дрехите се внася разнообразие. Постепенно започнал да възкръсва нов реалистичен стил, в който картините започнали да стават по-светли и по-приветливи, напълно различни от предишните, тъмни по цвят и мрачни по характер. Забелязва се стремеж живописта да се доближи по-близко до природата. Рисунките се предават с по-голяма точност, основана на положително истинско знание и живо наблюдение. В резултат на това течение, в късните средни векове в католическата църква започват да рисуват св. Богородица по-често като жена-майка, отколкото като Майка Божия. В това отношение типични са мадоните на Леонардо да Винчи, Рафаело, Тициян и други.
Матер Долороза -
Скърбяща Богородица от Ренесанса
В древната Църква християните били приканвани на богослужение или чрез дяконите или чрез определени лица измежду нисшите клирици, именувани на Изток лаосинакти - народосъбиратели. Братята в манастирите пък били приканвани на молитва първоначално с похлопване на вратата на всяка килия с дървено чукче, а по-късно чрез дървено или металическо клепало.
По-късно вече се явява и камбаната. Тя е въведен на Запад през VI в. инструмент, който произхожда от Изтока. Предполага се, че мисълта за богослужебната употреба на камбаните е възникнала под влияние на звънците (titinabulum), c които си служили египтяните и евреите за повикване на домашната прислуга и рибите, за даване знак в събранията и т.н.
Камбаните се употребявали за възвестяване началото на богослужението, а по-късно и за предпазван от пожар и неприятелско нападение.
Във Франция и Германия те са преминали от Англия, чрез Ирландско-шотландските монаси, при разпространението на християнството у тях.
От начало самите свещеници биели камбаните, по-късно ги биели остиариите (пазители на храма и църковните врати), а днес те се бият от миряни.
Най-старата форма на камбаните прилича на пчелен кошер. По-късно се явява днешната конусообразна форма.
На Изток за пръв път камбаните, се появили към половината на IX в., когато по просба на император Василий Македонянин (867-886) венецианският дож Урсус изпратил в Цариград дванадесет камбани. Това нововъведение първоначално не намерило добър прием на Изток, където си служели с железни клепала. Едва след заемането на Цариград от кръстоносците, камбаните започнали отново да се явяват на мода.
Днес камбаните служат не само за да се приканят християните на обществена молитва, но и за да изразят тържествеността на богослужението. В тайнственото утринно мълчание, тържественото биене на камбаните пръска свещена радост в душите на верующите люде.
Особено тържествено те бият в дните на големите църковни празници.
Паленето на свещи и кандила в нашите храмове при извършване на богослужението е заимствувано от евреите. В някои от Апостолските правила, като 3-то и 71-то, се предписва верните да носят елей в храмовете за палене на кандилата. Християните през първите три века, поради гоненията, в повечето случаи се събирали на молитва през нощта, а това ги принуждавало да употребяват светилници през време на богослужението. Изобщо в християнските храмове осветлението се употребява в различни форми за повишаване на религиозното настроение.
Обикновено числото на свещите се сменя, според тържествеността на богослужението. За обикновена църковна служба литургични установления изискват да горят от една до две свещи. На големите господски, богородични и др. празници, а също при тържествени служби, т.е. тогава, когато в тях взема участие и архиерей, се палят до седем свещи. Църквата с това число на свещите напомня за седемте дара на Св. Дух, получени от епископа в деня на ръкоположението му.
Какво е значението на свещта? Свещта, както и св. Престол, върху който тя стои, е символ на Христа. Той сам се е нарекъл Светлина на света. Христос е светлината, която огрява християните, осветлява и сгрява сърцата им с истинска любов. Тази вечна светлина е гласът на Бога у нас. Свещта напомня тази тайна: пчелният восък, от който е приготвена свещта, е символ на Христовото тяло, родено от св. Богородица; фитилът е символ на Неговата душа, а пламъкът - символ на Неговата божественост.
Християнинът, като вижда върху св. Престол да се разпръсват пламъците на свещта, си спомня за Тогова, Когото те изобразяват. Мекотата пък на свещта научава християнина да се смири и приучи волята си да се подчинява изцяло на Божията воля.
Както паленето на свещи, така и каденето с тамян, е заимствувано от евреите. Сам Бог, чрез Мойсея, е заповядал на Аарона да кади благовонно кадиво всяка сутрин (Изх. 30:8). Християните кадяли тамян по примера на небесната Църква. В Откровението на св. Йоана Богослова (Откр. 8:3) се говори как Ангелът със златна кадилница застанал и кадял пред жертвеника, който се намирал пред престола на Бога.
Тямянът е смолесто вещество, извличано от специално дърво, което расте в Палестина и Арабия.
Гърците и римляните познавали употребата на тамяна. В знак на особена почит, те носили и кадили тамян пред високопоставени лица, пред жреците, а след това пред свещени предмети и обикновени люде.
Кадилницата е литургичен инструмент, в който гори огън; върху него се поставя тамян и той
се възнася във форма на дим. В началото кадилницата е представлявала голям съд без вериги, пълен с горящи въглища. От VI в. се явява кадилница, увиснала на вериги.
В древната Църква кадилницата е била носена от клисаря-свещоносец, пред лицето (носа) на присъстващите - ad nores hominum - богомолци, които с ръцете си привличали към себе си приятния дим на тамяна. Във Византия и в древна България се употребявали по манастирите кадилници с ръчна дръжка, наричани кацеи. Такива се употребяват у нас и до днес.
Каденето на тамян в Православната църква има няколко символични значения:
1. Благодатната миризма на тамяна, при всички случаи, ни напомня непрестанно, че ние трябва да издигаме нашите дела и мисли като благоуханен жертвен тамян към всеблагаго Бога. Според видението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов, ангелите люлеяли златни кадилници пред трона на Агнеца. Тези кадилници били пълни с благовоние. А благовонията били молитвите на светиите.
2. Кадилното благоухание от тамяна символизира още и молитвата и, както то се издига към небето, така и нашата молитва трябва да бъде чиста, искрена и пълна с аромата на християнските добродетели, за да може да стигне до престола на Бога. Ето защо във вечерното богослужение ежедневно се пеят думите на псалмопевеца: "Да се изправи молитвата ми като кадилно благоухание пред Тебе и като жертва вечерна".
Редът за каденето в храма е изложен в 22-глава на типика. Когато свещеникът кади целия храм, постъпва по следния начин: най-напред благославя кадилницата, като казва следните думи:
"Кадило Тебе приносим, Христе Боже наш, в воню благоухания Духовнаго, еже прием в пренебесний Твой жертвеник, возниспосли нам благодат Пресвятаго Духа".
След това кади св. Престол от четирите страни, горното място, жертвеника и целия св. Олтар. Излиза през северните врата, отива на солея, откъдето кади пред царските врата, пред иконите на Спасителя, св. Богородица и храмовата икона. След това кади иконите на иконостаса, първоначално от страната на Спасителевата икона, а след това иконите от страната на Богородичната икона. Подир това отива и прикадява пред архиерейския трон, пред десния клирос и цялата дясна страна на храма. Връща се по лявата страна, прикадява присъстващите там богомолци и застава пак пред царските двери. Там той пак кади иконите на Спасителя и св. Богородица и през южната врата влиза в св. Олтар, като наново кади пред св. Престол и жертвеника.
За това, кога трябва да се кади при различните църковни чинопоследования, точни указания се намират в Синодалния служебник.
Литургичните одежди на християнския култ не са специално създадени от Църквата, а произлизат от носено в древност облекло.
Те имат различни цветове. Белият цвят означава нравствената красота и чистота на душата. Червеният напомня за кръвта на мъчениците и означава огъня на Св. Дух. Зеленият означава надеждата на християнина. Златистите, огнеподобните одежди, напомнят за ангелите, които са "Пламен огнений" (Пс. 103:4). Виолетовият цвят означа покаяние и смирение. Черният е знак на траур.
Богослужебните одежди напомнят на клирическите лица главно две неща:1) за получената от тях благодат при ръкоположението и 2) за добродетелите, с които те трябва да украсяват душите си като истински Христови служители.
Предна и задна страна на дяконски стихар с орар.
Дяконски орар
Едни от богослужебните одежди са специални, а други от тях са общи за всички клирически лица.
Всички ръкоположени духовни лица носят стихар. Тази дреха води началото си от римската туника. Думата стихар е гръцка произлиза от στίχος и значи черта, ивица. Стихарят е хитон с линейни ивици. В древната църква богослужебните хитони имат линейни нашивки.
При архиерейското и свещеническото одеяние тази дреха ce именува подризник, защото се носи под другите одежди. Стихарят изобразява хитона на Спасителя. Разрезите, които се правят под ръкавите, напомнят за прободеното ребро на Спасителя, а вертикалните лентички - кръвта, изтекла от реброто Му.
Освен стихаря, принадлежности на дяконското облекло са орара и наръкавниците. Орарът представлява тесен дълъг плат, носен от дяконите на лявото рамо. Той напомня кърпичката, която хората на античния свят поставяли на раменете си. Думата орар значи уста; в древната Църква с него дяконите изтривали устата на причестяващите се християни. Той изобразява ангелските крила, според св. Иоан Златоуст.
Първоначално дяконите не носели наръкавници. Последните в древната Църква били употребявани само от епископите. Едва през XIV в. наръкавниците станали дяконска богослужебна принадлежност.
Свещеническите одежди са подризник, наръкавници, епитрахил, пояс и фелон.
Думата епитрахил - έπιτραχήλιον - е гръцка и значи навратник или нашийник. Епитрахилът съответствува на дяконския орар, само че, в знак на по-пълна благодат, свещеникът го носи на двете си плещи. Св. Симеон Солунски, като потвърждава последното, казва: "Епитрахилът се образува от ораря като се преметне десният му край върху дясното рамо и се прехвърли отпред и, понеже по този начин той се намята около врата, именува се навратник или нашийник".
Епитрахилът символизира загубеното поради първородния грях безсмъртие и в същото време означава свещеническата благодат.
Предна и задна страна на свещенически фелон
Фелонът (φελόνης - лат. penula, planeta) е дълга и широка одежда без ръкави. В древната Църква фелонът е бил кръгла (камбаноподобна) одежда и е покривал цялото тяло на свещенослужителя от главата до нозете. Той се повдигал и отпускал посредством едно шнурче, за по-голямо удобство през време на богослужението.
Употребата на фелона била известна на Изток много време преди християнската ера. Античните люде са го носили като връхна дреха за предпазване от дъжд и студ.
По подобие на Спасителя, и апостолите са носили такава или подобна на нея дреха (2Тим. 4:13). Древната Църква приела фелона в числото на богослужебните дрехи.
Сведения за богослужебната употреба на фелона ни дават св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисски, Исидор Севилски и други.
Като изобразява хламидата, багреницата, с която бил облечен Христос, фелонът обозначава игото на Господа Христа и напомня на свещенослужителя, че той трябва да понася безропотно всички трудности на пастирското служение, за да заслужи благодатта Божия. Днес свещеникът без епитрахил не може да извърши нито една църковна служба.
Поясът означава укрепващата Божия сила и готовността към пастирско служение.
Архиерейски сакос. Предна и задна част на архиерейски омофор и сакос
Към епископското облачение, освен подризника, наръкавниците, епитрахила и пояса, принадлежат: сакос, омофор, набедреник и митра.
Епископите в древната Църква, вместо сакос, носили фелон, само че той бил украсен с много кръстове и се именувал полиставрион.
Днешният архиерейски сакос произлиза от консулската далматика, която се приготовлявала от богата материя, украсена със злато и скъпоценни камъни. Думата сакос значи вретище, чувал. В древност тази дреха била носена от гръцките императори. Носили я и висшите духовни йерарси, напр. Константинополските патриарси; първоначално те я обличали само на велики празници. Към XIII в. сакосът станал задължително митрополитско облачение. Символическото значение на сакоса е същото, каквото е значението и на фелона.
Консулска далматика
Омофорът или наплещникът е широк плат, който обвива в кръг врата на архиерея и се спуска едновременно отпред и отзад. Той е символ на архиерейската благодат и власт и означава носенето на заблудената овца от Христа. Затова върху омофора, на плещите отзад, се изобразява често фигурата на добрия пастир. Според някои учени, той води началото си от консулските наметала, а според други - от ветхозаветния първосвещенически ефод.
Набедреникът - επιγονάτιον, ενχήριον - е квадратен плат, носен от дясната страна. Той се появява към XII век. По това време е бил носен само от епископите, а днес се употребява и от някои свещенослужители, като протойереи, свещеноикономи, свещеноархимандрити и други. Небедреникът е духовен меч - означава трудолюбието и сълзите на апостолското служение и напомня кърпата, с която Христос изтрил нозете на учениците Си.
Митрата или короната води началото си от ветхозаветния първосвещенически кидар. Тя напомня трънения венец на Христа и означава славата Господня. Древното предание гласи, че някои от апостолите, като св. Иаков Иерусалимски, св. Иоан Богослов и св. евангелист Марко, носели на челата си златна превръзка. Първоначално с корона украсявали главите си само александрийските патриарси, а към XVII в. започнали да носят корони на главите си и другите митрополити.
Архиерейска митра. Кръст и архиерейско енголпие. Архиерейски жезъл. Архиерейска
мантия
Енголпието или панагията е малка нагръдна иконичка на Иисуса Христа или св. Богородица. В древната Църква, вместо последната, епископите са носели на гърдите си малки трезорнички - кутийки със св. Мощи или със св. дарове в знак на това, че са длъжни твърдо и неуклонно да защитават християнската вяра.
Мантията е дълга широка одежда без ръкави, закопчавана на врата. На горната и долната част има нашивки, именувани скрижали. Те са символи на Вехтия и Новия Завети. По мантията се спускат бели и червени ленти, наричани източници или извори, понеже проповядваното от архиерея учение е обилен и спасителен извор, който изтича от дълбините на двата завета (Вехтия и Новия).
Звънчетата пък, зашити по мантията и сакоса, напомнят на архиерея за високото му и пълно с отговорност служение. Техният звън символизира сладкия зов на Христа към благодатен добродетелен живот.
Жезълът е знак на върховната власт на архиерея. На върха на жезъла са поставени две противоположни змийски глави, а по средата им - кръст, който означава победата на Христа над вратовете на Църквата. От 88-то правило на Толедския събор, между другото, узнаваме, че жезълът е бил архиерейска принадлежност още от IV век.
Виж също: Свещенослужители и църковнослужители. Богослужебни одежди
Богослужебните книги се разделят на свещено-богослужебни и на църковно-богослужебни.
Към свещено-богослужебните книги спадат: св. Евангелие, Апостол и Псалтир.
По примера на евреите (Неемия 8:18 и 2 Ездра 8:8), първите християни чели места от Новия завет през време на богослужение, както свидетелства и св. Юстин философ. Християните всякога с особено благоговение са чели и четат св. Евангелие. От него те извличат, като бисер из морските дълбини, благодатната вест за Христа. От там те се научават, че Христос е приел кръстна смърт от обич към човека и заради неговото спасение.
Богослужебният апостол е свещена книга, която съдържа Деянията и посланията на св. апостоли и Откровението на св. Иоана Богослова.
Както в края на св. Евангелие, така и в края на Апостола, са поместени специални таблици, които упътват свещенослужителя кога коя перикопа (зачало) да чете през време на богослужението.
Как намираме редовното утринно възкресно Евангелие?
Често пъти свещенослужителите, по една или друга причина, се затрудняват да намерят съответното възкресно утринно Евангелие. Затова предлагаме тук кратка формула. За улеснение трябва да имаме предвид само едно условие, а именно - коя поредна неделя след Петдесетница имаме в дадения момент. Числото, което ни показва неделята, делим на 11, според броя на възкресните утринни евангелия. Ако делимото се дели без остатък, делителят 11 показва редовното утринно евангелие. Но ако то се дели с остатък, остатъкът ще ни покаже кое утринно евангелие ще трябва да се чете. Например: Ако имаме 17-та седмица след Петдесетница, ще четем шесто (6) евангелие, защото 17:11=1 + остатък 6. Ако е 33 седмица, ще четем 11-то евангелие защото 33:11=3; няма остатък.
Богослужебният псалтир е хвалебна свещено-богослужебна книга, която съдържа 150-те Давидови псалми, поместени в Библията. За богослужебно употребление тази книга е разделена на 20 катизми, а всяка от тях - по на три слави, т.е. на три малки отдела, след които винаги се чете или пее три пъти "Аллилуиа, аллилуиа" в слава на Пресвета Троица. По всяка вероятност св. Отци са извършили това деление, за да привлекат разсеяното внимание на присъстващите богомолци в храма. В края на Псалтира има указание за четенето на катизмите.
В православния храм всяка седмица се прочита по веднъж целия Псалтир, а през седмиците на св. Четиридесетница - по два пъти.
Към църковно-богослужебните книги спадат: Типик, Μиней, Октоих, Триодът (Постен и Цветен) и други.
Църковният устав или Типик (τνπικόν, τύπος - начин) е системен указател за реда на службите от денонощния, седмичния и годишния кръг. Той се е оформил по това време, когато и службите от споменатите три кръга и самия църковен календар са получили завършен вид.
Типикът не придава нищо към съдържанието на службите, а само привежда в ред съществуващия от по-рано литургичен материал, съгласно условията на църковната година. С помощта на Типика, днес лесно се отстраняват всички възникващи противоречия и затруднения при нареждането на службите по богослужебните книги (Минея, Октоиха, Триода и пр.).
В древните поместни църкви, патриархати и по-големи манастири съществували кратки устави. Общият вид на вседневното и празнично богослужение бил установен в Източната Църква не по-късно от IV и V в., но църковно-богослужебните устави приели пълен вид едва през XI и XII век.
С течение на времето, самите служби в чест на Господа Иисуса Христа, Св. Богородица и светиите се променили значително много. Едни песнопения били заместени от други, възникнали нови празници по случай откриване или пренасяне на св. Мощи, прославили се нови светци, а всичко това станало причина да се внесат изменения и в църковно-богослужебните устави.
Между многото древни църковни устави до нас са стигнали два от най-важните и най-известните, а именно: 1) Иерусалимският и 2) Студийският.
Според едни учени, автор на Иерусалимския устав е св. Сава Освещений (в 531 г.), а според други учени той е стъкмен от неизвестен автор и е стигнал до св. Сава. Симеон Солунски в съчинението си "За светата служба" потвърждава последното мнение с думите: "Това чинопоследование св. Сава приел от Евтимия и Теоктиста, а те пък от своите предшественици". Днес ние не притежаваме този устав в първоначалната му форма, понеже при нашествието на персите в Палестина той бил унищожен.
След това, обаче, Иерусалимският устав бил възстановен от Иерусалимския патриарх Софроний, а към VIII в. бил допълнен от св. Йоана Дамаскина и св. Козма Маюмски. В този вид уставът скоро влязъл в употреба на Изток в гръцките църкви и особено в Студийския манастир при Цариград. Тук той бил отново допълнен с песните на братята Теодор и Йосиф Студити, Теофан Начертаний, Йосиф Песнописец и от св. Григорий, митрополит Никомидийски. По-късно над него работили Никон Черногорец (XI в.) и Филотей, патриарх Цариградски (XIV в.).
Цариградският устав е стъкмен от св. Теодор Студит, починал през 826 г. След смъртта на последния, Уставът бил накратко записан от неизвестно лице между втората половина на IX в. и първата половина на X в., а чрез устава на св. Атанасий Атонски (+ 980), той добил пълен и преработен вид. В половината на XI в. се явява най-пълната редакция на Студийския устав, съставена от цариградския патриарх Алексей. От Цариград той преминал в Атон, а оттам - в южна Италия и България.
Между двата разглеждани устава има близко родство. И двата са изградени на обща литургична основа, имат едно и също съдържание и едно и също схематизиране на службите. Различията засягат най-вече вътрешния живот на манастирите. Студийският устав е много по-кратък от Иерусалимския. Последният има много по-удължени служби.
Уставът на Българската църква през XIV в. е запазен в няколко стари ръкописи, между които особено бележит е един препис от Черепишкия манастир, запазен в Синодалния църковен музей.
Минеят (от гр. μήν - месец) съдържа чинопоследованията на службите от годишния кръг. Понеже годината се състои от 12 месеца, то и минеите са дванадесет на брой.
Древните богослужебни минеи се делят на празнични и всекидневни. Празничните имат по-ранен произход, защото в древната Църква се появили най-напред песнопения за великите празници и за особено чествани светии. Понеже пък дошлите до нас древни канони и песнопения се отнасят до големи църковни празници датират от VII и VIII в., то и началото на празничните минеи трябва да отнесем към тези векове. Самите минейни сборници не се наричали първоначално минеи, а тропологии, т.е. сборници от празнични тропари. От древните минеи днес е известен Сирийският, той съдържа важни празнични служби за месеците декември, януари, март и август. Този миней днес се намира във Ватиканската библиотека. Пълните минейни богослужебни книги се оформяват през второто хилядолетие на християнската ера.
След появата на всекидневните минеи Църквата престанала да употребява празничните минеи, понеже всички служби, за по-голямо удобство, били вече вписани в една книга.
Всекидневните минеи не са могли в никой случай да се появят по-рано от IX век. Много естествено е, че минеите от IX и X в. се различавали по съдържание, те имали разнороден състав. Обаче в края на XI в. съвременникът на Никола Черногореца, митрополит Иоан Евхаитски, подредил и уточнил службите по различните минеи.
Всички гърцки и славянски минеи можем да разделим на три групи:
1) Минеи със служби, написани в духа на Иерусалимския устав;
2) Минеи със служби, съобразени със Студийския устав и
3) Минеи с особен състав, чиито служби не са написани нито по единия, нито по другия устав.
В 1607 г. за първи път са били напечатани Минеи в Москва.
Октоих (от гр. όκτω и ήχος - осмогласник). Той съдържа службите от седмичния кръг. Последните са разделени в осем гласа или напева и днес се извършват на всеки глас приемствено в продължение на цяла седмица. След изтичането на седмицата на осмия глас, седмичните служби се повтарят отново, като започват пак от първия глас. Така службите по Октоиха следват в непрекъснат ред, докато изтече църковната година.
Владеещия глас от Октоиха можем да намерим лесно с помощта на следната формула: от числото, което показва реда на неделята, която следва след Петдесетница, вадим 1; получената разлика делим на 8.
Ако делимото се радели без остатък на 8, то делителят 8 ни показва, кой глас ще владее през седмицата. Но ако делимото се дели на 8 с остатък, то в такъв случай остатъкът показва редовния за неделята глас.
Например: 17-та седмица след Петдесетница. 17-1=16; 16:8 = 2. Тази седмица, значи, ще владее осмият глас. Друг пример: 20-та седмица след Петдесетница. 20-1 =19; 19:8 = 2 и остава 3. В двадесетата седмица ще владее, следователно, третият глас.
Неделният октоих, т.е. неделните служби на осемте гласа, е подреден и съставен от св. Иоана Дамаскина в VIII в. Останалите 48 седмици (ежедневни) служби на Октоиха се оформяват по-късно. Запазени са много старобългарски преписи на първоначалния (само неделен) състав на Октоиха.
Друга важна църковна богослужебна книга е Триодът. Думата триод произлиза от гр. τρείσ и ωδή, което значи трипесник. Тази богослужебна книга, както и Минеят, съдържа службите от годишния кръг, но не изцяло, а само от неделята на Митаря и Фарисея до Пасха. Триодите биват: постен и цветен. Последният обхваща службите от Великден до неделята на всички светии. Преводът от гръцки на славянски език на Цветния триод се приписва на св. Климент Охридски.
Паримийникът (от гр. παροιμία - буквално, значи притча, предобраз) е книга, която съдържа четива предимно от Ветхия Завет, които предобразяват свещеното събитие от Новия Завет, в чест на което се извършва богослужението.
Богослужебни книги, употребявани в частните служби.
В православната християнска Църква различаваме два требника: велик и малък.
Великият требник съдържа последованията на всички св. тайнства, с изключение на тайнствата Евхаристия и Свещенство. Освен това, в него се излага редът за извършването на велик и малък водосвет; за пострижение в монашество; за погребение на миряни, монаси, свещеници и деца. Поместени са редица молитви за освещаване на разни предмети, употребявани от християните. Тук е поместен и чинът за освещаване на храм.
Великият требник съдържа и реда за приемане на иудеи и мохамедани в лоното на православната Църква. В края на същия е прибавено кратко извлечение от Номоканона. Византийският велики требник се нарича εύχολόγιον το μέγα.
Малкият требник е извлечение от великия требник за улеснение на свещениците при извършване на требите.
Требникът има древен, апостолски произход, защото християните винаги са имали нужда от освещаване. Много естествено е, че някои от молитвите, които се употребяват при тайнствата, са влезли в състава на Требника след апостолския период. Така, например, заклинателните молитви при тайнството Кръщение са въведени от св. Василия Велики едва през IV век. Канонът и някои погребални стихири са съставени от св. Иоана Дамаскина и Теофан Начертани през VIII и IX в., а канонът на тайнството Елеосвещение - от монах Арсений, също през IX век.
В Гръцката църква Требникът бил съединяван понякога със служебника и, в такъв случай, той се именувал место λειτονργιάριον εύχολόγιον - молитвослов. Един от най-бележитите паметници на старобългарската глаголическа писменост е така нареченият Синайски молитвослов, преписан в XI век.
След като описахме принадлежностите и съставните части на християнския култ, сега ни предстои да разгледаме по-подробно самото богослужение.
Християнското богослужение се дели на обществено и частно, според нуждите на отделните членове на Църквата. Общественото пък богослужение делим на служби от т.н. денонощен или всекидневен, седмичен и годишен кръг. Те имат отношение към свещените събития, които са станали през някои от часовете на деня, седмицата и годината.
Думите на св. ап. Павла: "Непрестанно се молете и за всичко благодарете" (1Сол. 5:17-18), разкриват на християнина възможното вътрешно родство, близост и общение между неговия дух и Божия Дух, между творението и Твореца. Те ни говорят в същото време за дълбината и висотата на духовния живот; те не предписват в буквален смисъл на думата непрестанно да извършваме обществени богослужения.
За обществените богослужения Църквата е определила специални часове на денонощието. Така постъпвали и израилтяните във Вехтия Завет. В скинията те принасяли утренни и вечерни жертви (Изх. 30:7-8). Св. пророк и цар Давид се молел сутрин, на обед, вечер и след полунощ. Пророк Даниил се молил през деветия час на деня. Иисус Христос се е молил в полунощ (Лука 6:12, Деян. 1б:25) и т.н.
Най-древните християни, както споменахме вече, не се събирали на обществена молитва безразборно, а извършвали църковни служби в определени часове на денонощието. По-късно, когато езичниците и иудеите със стръв се нахвърлили върху Христовата църква и я залели с огън и кръв, християните започнали да се събират изключително нощно време за молитва и тогава извършвали всички денонощни служби. След като престанали гоненията, постепенно в православната Църква се затвърдили следните служби на денонощието:
1) през вечерта - Девети час, Вечерня и Повечерие; и
2) сутринта - Полунощница, Утрення и първи час и св. Литургия, предшествувана от трети и шести часове.
Девети час. Човечеството днес познава само един подвиг с вечно значение; това е подвигът на Голготския страдалец Христос. Във възпоменание на страшния и в същото време спасителен за нас, вярващите, час на Христовата смърт, св. Църква е установила службата на деветия час (Мат. 27:46 и 50). През време на това кратко чинопоследование четем 83, 84 и 85 псалми. В последните псалмопевецът Давид прославя жилищата на Господа на силите, защото човешкият дух само в тях намира пълния си живот, като се отърсва постепенно от унилостта, недъгавостта и нравствената си безжизненост. Царственият пророк облажава тези, които живеят и често посещават дома Господен (храма), който с право се е считал за предобраз на Голгота, понеже само в него през време на св. Литургия се повтаря постоянно голготското жертвоприношение. След това св. пророк Давид моли Бога за милост и спасение; с това подчертава най-необходимото за окончателното избавяне от оковите на греха и смъртта.
Подир прочитането на означените по-горе Давидови псалми, произнасяме "Слава и нине", "Аллилуйа, аллилуйа, аллилуйа", "Слава Тебе Боже" - три пъти и прочитаме тропаря, а след него "Трисвятое" и съответния кондак. Непосредствено след това четем "Господи помилуй" 40 пъти и кратката молитва "Иже на всякое време". С нея ние молим Бога да освети душите ни, да очисти телата- ни и да ни избави от всяка скръб и болест.
"Иже на всякое время и на всякий час на небеси и на земле поклоняемый и славимый, Христе Боже, долготерпеливе, многомилостиве, многоблагоутробне, Иже праведныя любяй, и грешныя милуяй, Иже вся зовый ко спасению обещания ради будущих благ, Сам, Господи, приими и наша в час сей молитвы, и исправи живот наш к заповедем Твоим, души наша освяти, телеса очисти, помышления исправи, мысли очисти, и избави нас от всякия скорби, зол и болезней, огради нас святыми Твоими ангелы, да ополчением их соблюдаеми и наставляеми, достигнем в соединение веры и в разум неприступныя Твоея славы, яко благословен еси во веки веков, аминь." [Текстът на молитвата е добавен от Pravoslavieto.com].
Накрая деветият час завършва с молитвата "Владико, Господи Иисусе Христе, Боже наш..." Автор на последната е св. Василий Велики. С нея ние молим Върховния Повелител, Господар и Законодател на света - Бога, Който простил прегрешенията на благоразумния разбойник, да ни помогне и ние да се докоснем до нетленните блага на вечния живот и да се спасим.
В книга VIII на Апостолските постановления се казва:
"Правете молитви в деветия час, в който, когато Христос бил разпънат, цялата природа се разтърсила, защото не могла да понесе унижението на Господа".
Вечернята и утринната служби произлизат в православната Църква от съкращението на каноническите часове, които останали след това да важат само за манастирите. Към края на IV в. от вечерния и утренния канонически час се оформява утренното и вечерното богослужение.
Вечерня
Вечернята - на гр. гр. ίσπερινόν на лат. vesper, както показва и самото й наименование, е служба, която се извършва вечерно време, защото Бог започнал творческите си актове, според Библията, вечер. Тя може да се извършва и денем (това става само в някои случаи и то преди Литургията, например преди Преждеосветената литургия, и преди Василиевата литургия).
Главните характерни елементи на вечерното богослужение са пеенето на 140-я псалом "Господи возвах" и на химна "Свете Тихий".
Вечернята в най-древната Църква имала почти същия състав, какъвто има и днешната вечерна служба. Съществува само тая разлика, че светилничните и други молитви, които днес свещенослужителят чете тайно и тихо, тогава се произнасяли гласно.
Освен сегашните светилнични молитви, в древната Църква, на вечернята, се употребявали още и три особени молитви, пеени антифонно, а наред с тях и други три, за които се споменава в Апостолските постановления. Към VI и VII в. съставът на вечерното богослужение бил вече съвсем близо до днешния.
Вечерното богослужение е установено с цел християните, след завършването на деня, да могат да благодарят на Бога - от една страна - дето Той е отдръпнал сълзите от сърцата им и им дарувал мир, а - от друга страна - задето им се дава възможност да Го молят за прошка на греховете си.
Всяко отделно чинопоследование в православната Църква крие в себе си тайнствен смисъл. Отделните моменти на дадена църковна служба не са безразборно схематизирани от св. отци, а са свързани помежду си тъй, че да образуват цялостно и живо единство. Вечернята служба ни изяснява времената на Вехтия завет. Тя ни предлага картини на мировата история и в същото време оформя в душите на богомолците-християни постепенно образа на идващия Месия и на Неговото Царство. По-ясно казано, вечернята служба ни разкрива творението на света, безкрайната Божия любов, проявена към първите люде в рая, тяхното грехопадение и избавлението на света чрез идващия на земята Месия. Тук, във вечерното богослужение изобщо, е дълбоко подчертана мисълта за това, как целият древно-езически свят е надникнал дълбоко в тайната на изкуплението и как той, като предчувствал идването на Божествения Изкупител Христос, е подхранвал в сърцето си вярата в Него и чрез това получил спасение.
Ред на вечернята. Символическо значение както на цялата служба, така и на отделните й части.
Вечерното чинопоследование започва с възгласа: "Благословен Бог наш…" Когато вечернята се отслужва заедно с утренята, тогава началният възглас "Благословен Бог наш..." се заменя със "Слава святей и единосущней...". Следва "Приидите поклонимся...", Псалом 103 "Благослови, душе моя, Господа".
Тоя псалом ни дава цялостен образ за Бога като Творец и Промислител на света. Картината тук е нарисувана със светкавично бърза четка в огнено-ярки пламтящи черти. Това е истински плод на величайше вдъхновение. Духът на царствения пророк, а ведно с него и този на присъстващите богомолци в храма, по време четенето на псалома, се възнася до непосредствено съзерцание и всичко кипи от поривите на възторжената мирова хармония. В същия псалом се подчертава и блаженото състояние на нашите прадеди в рая, защото Бог първоначално създал човека за неспирно щастие и за безгранична радост. Дивната хармония, обаче между Бога и човека била нарушена поради грехопадението на първите люде и, като резултат на това, райските двери били затворени за тях. След това, обаче, на прародителите било дадено обещание, че ще дойде Месия, Който ще възвърне падналото човечество в лоното на Отца. Затова и днес свещенослужителите в православната Църква, изобразяващи обещания Месия, по времечетенето на 103-я псалом, произнасят тихо пред царските двери т.н. светилнични молитви, с които, подобно на каещия се Адам пред райските врата, молят Бога за опрощаване греховете на човечеството.
След псалома следва велика ектения, катизма, малка ектения и пеенето на "Господи возвах". Това значи, че след размислите за грехопадението, Църквата приканва своите верни чада да пренебрегнат земните си интереси, да угасят пламъка на похотите си и да насочат мислите си към небесното отечество, към Бога.
Непосредствено след това пеем стихирите на "Господи возвах", предшествувани от стиховете на 116 и 129 Давидови псалми. С тази комбинация Църквата подчертава връзката, която съществува между Ветхия и Новия Завети, като ги счита еднакво за извори на Божественото откровение, имащи еднакъв Божествен авторитет и съдържание.
Стихирите на "Господи возвах" възпяват даден светия или определено свещено събитие, като в същото време подчертават милостта на Бога и готовността Му да разтвори вратите на небето за възродените и обновени в Негово име сърца. На вечернята в делничните дни пеем шест стихири, а в празничните - от 8 до 10. Стихирите завършват с богородичен, а в сряда и петък - с кресто-богорожден.
През времепеенето на богородичния (на догматика), на възкресни и празнични дни, свещенослужителите извършват вход през царските двери. Вечерният вход означава идването на Христа на земята. При този вход дяконът е образ на Господния Предтеча. Кръстът, който свещенослужителят прави с кадилницата пред царските врата, означава, кръстната жертва, която Спасителят принесъл за света. Откритите царски врати напомнят разтварянето на райските двери, които до идването на Спасителя били затворени за людете, поради престъплението на Адама.
Преди да преминат царските двери, през време на входа, духовниците произнасят думите: "Премудрост, прости". Премудрост значи премъдрост, а прости - прави или изправени със съсредоточено внимание. Буквално значи - стойте, прави, изправени, съсредоточени, защото минава Премъдростта. В широк смисъл, думата премъдрост показва високото значение на песента "Свете Тихий", която съдържа в себе си централната идея на християнското учение за въплощението на Бог-Слово. Втората дума "прости" извиква нашето внимание и истинската, проста и детска чистота на душата ни, за да можем да разберем същината на духовните блага.
След "Свете Тихий" пеем прокимена на деня и четем молитвата "Сподоби Господи". В нея молим Бога да ни запази от всякакви грехове през настъпващата нощ и в същото време прославяме Св. Троица. В следващите подир това ектении ние усилваме своите молитви към Христа, понеже пътят към безсмъртието и вечния живот се разкрива само чрез Него.
Накрай св. Църква ни наставя, с молитвата на св. Симеон Богоприемец: "Нине отпущаеши", в края на всеки ден да си спомняме за края на нашия живот и да пожелаем, подобно на св. старец, да преминем с мир от този многострадален живот.
Повечерие
Думата повечерие произлиза от гр. άπόδειπνον, което буквално значи служба, извършвана след вечеря - преди сън; на лат. completorium. Тази служба отслужваме в знак на благодарност към Бога за изминалия ден, за началото на нощта и във възпоменание на смъртта. Главната характерна особеност на тази служба е 69-я псалом, а след него четем 50-я и 142-я псалми. Повечерието бива малко (в старо време то се именувало повечерница или повечерка) и велико или метимония. Великото повечерие се извършва през св. Четиридесетница, а малкото - през останалите дни на годишния кръг.
В древната Църква повечерието било свързано с вечерното богослужение, но от VI в., според устава на св. Бенедикта, започнали да го изпълняват отделно от вечернята.
Утренното богослужение се състои от полунощница, утрення и първи час.
Полунощницата е служба, която се извършва посред нощ. Нашият Спасител, Господ Иисус Христос, според ап. и ев. Лука (6:12), се молил често; веднъж прекарал цяла нощ в молитва към Бога. В Деяния апостолски се споменава, че апостолите Павел и Сила в затвора се молили и славили Бога (Деян. 16:25). Първите християни, преследвани от езичниците, също се молили нощно време на Бога. Нощта била за тях най-благоприятно време за молитва. В нощната тишина и самотност те калявали и формирали чрез молитва духа си за предстоящите им подвизи при предизвиканите срещу тях гонения от езичниците.
За улеснение на християните, днес в православните храмове полунощницата се чете на разсъмване, в спомен на Христовото възкресение. Полунощницата напомня за смъртта, за часа, в който ще възкръснат мъртвите, и за Второто идване на Христа; внушава се да очакваме с бодърстване Второто пришествие Христово; възнасят се молитви за починалите. Застъпени са 50, 118, 120 и 133 псалми.
Полунощниците биват всекидневни, възкресни, съботни, празнични и пасхални.
Възкресната полунощница се различава от всекидневната главно по това, че на нея пеем троичен канон на владеещия глас, а след това троичните тропари "Достойно ест, яко во истину".
Пасхалната пък полунощница в повечето случаи започва в 11.30 часа вечерта, като след 50-я псалом пеем канона на велика събота "Волною морскою". На тая полунощница по-тържествено звучат величавите и хвалебни песнопения на канона. Деветата песен на този канон започва с думите: "Не ридай Мене Мати", защото наистина няма място за сълзи и ридания след възкресението на Христа, а настъпва време за чиста радост.
Утреннята на гр. όρθρος, на лат. matutinum) е служба, която се извършва с настъпване на утрото - προϊ εωθεν. Характерни нейни признаци са: шестопсалмието, канонът и великото славословие. Понякога в утренното богослужение вмъкваме и полилеи, т.е. особено тържествено пеене, съставено от стиховете на 134 и 135 Давидови псалми, които започват с думите "Хвалите имя Господне".
Вечернята и утреннята служби, както споменахме и по-рано, произлязли от съкращението на древните канонически часове: първи, трети, шести и девети часове. За иудеите утрото и вечерта били главните задължителни времена за молитва, а останалите часове се считали за свободни, т.е. били дело на личната набожност у отделния израилтянин.
От иудеите тези канонически часове преминали у християните и получили литургична обработка под влияние на монашеските обичаи.
В Апостолските постановления, в писмото на св. Василий Велики до неокесарийците и др. намираме указания, че като отделна самостоятелна служба утреннята е съществувала още от най-древно време.
Древната утрення, според тези източници, съдържала псалми, молитви, четения и песнопения, но числото, редът и последованието на молитвите нямали още окончателна форма. Главният център, около който се е развивала тази служба, бил утренният псалом. Последният бил пренесен в утренното богослужение от ветхозаветния иудейски обичай. Сведения за това намираме в Апостолските постановления. Централният утренен псалом се придружавал в богослужението и от други псалми, които, според древните свидетелства, стигали понякога до двадесет. В повечето, обаче, от древните църкви се употребявали до дванадесет псалми. Тези дванадесет псалми са послужили като основа за развитието на утреннята в сегашната й форма. Първите шест псалми образували особена част на утренното богослужение, известна под името "шестопсалмие", а пък вторите шест псалми минали към вечерното богослужение.
Думата Шестопсалмие отговаря на гръцкото έx - шест и ψαλμός - псалом = шест псалми. Те са следните: 3, 37, 62, 87, 102 и 142. Посочените псалми изразяват покайно настроение и упование на милостта Божия.
Шестопсалмието представлява истинска беседа на човека с Бога, затова то трябва да бъде изслушвано от християните с голямо внимание.
След първите три псалми от шестопсалмието, свещенослужителят излиза през северните врата на иконостаса и, докато следват вторите три псалми, чете тихо пред царските двери дванадесет специални молитви. В тях свещеникът благодари на Бога задето ни е подкрепил със светата Си десница и ни е помогнал да станем невредими от леглата си, моли Го да преобрази сърцата ни с творческото Си дихание и да ги води към вечната светлина. Накрая Го моли да даде мир на църквите, свещениците, управниците и на всички християни.
Непосредствено след шестопсалмието следва велика ектения, "Бог Господ" - четири пъти, тропарят на деня, две катизми със седалните, 50 псалом, молитвата "Спаси, Боже, люди Твоя" и канонът с малките ектении на третата, шестата и деветата песни.
В светилните песнопения, които следват след това, ние пристъпваме към Бога с дълбока вяра, че Той ще ни дари духовно зрение и ще ни направи съобщници на Своя Дух.
Тъй като утренната служба в древната Църква се извършвала на разсъмване и в края на тая служба започвала да се явява и дневната светлина, която помага на людете да разпознават предметите в природата, св. отци на Църквата наредили след светилните песнопения да се четат на обикновената утрення хвалебните 148, 149 и 150 Давидови псалми, в които прославяме Бога чрез творението.
Следва просителната ектения. При нея молящите се, като се присъединяват към певците, произнасят от сърце думите "Подай, Господи".
След просителната ектения, на утреннята пеем стиховните стихири. В тях прославяме починалите Божии угодници или възпоменаваме отделни свещени събития в Христовата Църква. Накрая следват "Трисвятое", дневният тропар, Аостол и Евангелие, сугуба ектения и отпуст.
Часовете са кратки църковни чинопоследования. Те биват четири, а именно: първи, трети, шести и девети. Девети час четем преди вечернята; първи - непосредствено след утреннята служба, а трети и шести часове - преди започване Литургията на оглашените, т.е. по време на проскомидията. Те подготвят богомолците за св. Литургия.
Св. Литургия е изява на вярата в Бога. Неин център е Евхаристията; чрез нея влизаме в действителен допир с Бога, и се приобщаваме с тялото и кръвта Христови.
Литургията е публичен акт. Тя се извършва по определена църковна форма и от специални лица - тайноизвършители. Тази църковна форма и тези свещенослужители Господ Иисус Христос сам е поставил в Църквата.
Евхаристичната жертва е същата, каквато е и кръстната Христова жертва; различава се от нея само по начина, по който се принася. На Голгота жертвата бе кръвна, Христос я принесе лично, т.е. Той Сам принесе Себе Си в жертва за греховете на човечеството; в храма тя не е кръвна и Христос я принася вече чрез свещенослужителя. Жертвата на Кръста ни даде изкупление от греха и смъртта, тази в храма пък ни предлага плодовете от изкупителното дело на Христа.
Значимостта на св. Литургия е безгранично голяма. В нея се крие най-голямата тайна за спасението.
Евхаристичната жертва е единствената истински достойна за Бога, защото в нея се принася в жертва Христос, Който "е взел върху Себе Си греховете на света" (Йоан. 1:29).
В Христовата Църква Литургията е била именувана различно: Преломяване на хляба, Тайна вечеря, Евхаристия, Благодарение, Приношение или Просфора или Анафора, Неделно събрание, Жертвоприношение, Пасха, Чаша на благословението и др. Всички тези имена, очевидно е, се отнасят към самия евхаристичен обряд. Гръцките обаче имена: Синаксис, Синагоге, Литургия са много по-непълни и по-лесно са приложими към всяко събрание.
Понеже у източните църкви богослужебният език е различен, то и Литургията е именувана различно: византийските или гръцките, румънските и славянските църкви я именуват Литургия; сирийците, халдеите и арменците - Приношение или Жертвоприношение. коптите и етиоптите - Посветяване, Тайнство, Евхаристия, Евхаристично жертвоприношение и пр.
В древната Църква е имало няколко литургии. Всяка една от тях има своя собствена история; по липса на документи, трудно можем да установим нейната древна форма.
Източните литургии, по обредов стил и произход, можем да разделим главно на два типа: Александрийски или Египетски тип и Антиохийски или Сирийски тип. Именуваме ги така главно поради двете древни източни патриаршески седалища - Александрия и Антиохия, където те са се оформили и където са били извършвани.
А. Антиохийски тип:
1) Сиро-Антиохийска - това е т.н. Сиро-гръцка или Иерусалимска литургия (изчезнала към XIII в.);
2) Сиро-халдейска (Сирия и Персия) и
3) Византийска (Цариград)Б. Александрийска тип:
1) Коптска (Египетска - това е Литургията на св. Марко);
2) Етиопска.
Антиохийските литургии: Сиро-антиохийската, Сиро-халдейската и Византийската, без всякакво съмнение, са клонове на една и съща Литургия. Това е очевидно от факта, че Александрийският патриархат е имал малка територия.
Западни литургии:
1) Римска или Амвросианска. Тя е една от най-древните литургии; за нея свидетелства Иполит Римски в своя църковен устав, който датира от 220 г. и съдържа целия порядък на римската Литургия,
2) Галиканска - във Франция - изчезнала,
3) Мозарабска - Испания - изчезнала,
4) Келтска - Британските острови.
Какъв е бил строежът на древната християнска литургия?
Християнският философ Юстин Мъченик, който е дошъл от Изток в Рим и, следователно, добре е познавал както източните, така и западните християнски общества, дава в своята първа Апология следната скица на древната Литургия:
I. Словесна част:
1. Библейски четения
2. Омилия
3. Общи молитвиII. Обрядна част.
4. Евхаристична молитва
5. Причастие
Според тази скица, отслужването на Литургията започвало с библейски четения; след това епископът или предстоятелят държал омилия (беседа). Когато свършвала беседата, оглашените и публично каещите се напускали събранието. След това верните, кръстените, казвали обща молитва и едни другиму си давали целувката на мира. Този обичай днес се спазва само от свещенослужителите. Непосредствено след това поднасяли на епископа хляб, вино и вода (виното и водата се смесвали) и той произнасял над тях евхаристични молитви, като повтарял и думите на Христа Спасителя, произнесени на Тайната вечеря, а народът отговарял: Амин. Произнасял също над Даровете "Епиклезата", т.е. призовавал Св. Дух да слезе над хляба и виното и да ги претвори (да ги направи) в тяло и кръв Христови.
След освещаването и благодарението, епископът се причастявал под двата вида, поднасял евхаристичните дарове подред на свещениците, после на дяконите и другите служители, на дяконисите, девиците, вдовиците, на децата и накрай на народа. Причестяващите се не коленичели, но прави приемали Христовото тяло с дясната си ръка, върху която била сложена лявата във форма на кръст. Приели Христовото тяло, дяконите поднасяли на причестяващите се чашата с Христовата кръв, от която те отпивали; децата в повечето случаи приемали само Христовата кръв (Ср. IX и X гл. на Дидахи).
За начина, по който ставало приемането на тялото и кръвта Христови, св. Юстин нищо не ни казва. Ясни предписания за това намираме в VIII книга на Апостолските постановления.
Развиващата се Христова Църква, без съмнение, е променила отчасти и допълнила този древен обред на св. Литургия, като го е нагодила според своите нужди. Така например в V
век, при патриарха Прокла, била въведена в св. Литургия песента "Святий Боже"; в VI в. император Юстиниян въвел в Литургията песента "Единородний Сине", за изобличаване на
еретиците несторияни и евтихияни; император Юстин Младши пък в 573 г. въвел Херувимската песен и молитвата "Никтоже достоин", която се
чете тихо от свещеника по време на Херувимската песен.
До XIV в. все се е прибавяло по нещо ново в чина на св. Литургия, като най-подир са прибавени и молитвените диалози между лицето, което отслужва Литургията, и дяконът, който му помага: "Помолися ο мне владико", "Дух Свети найдет на тя", и т.н.
Литургията на св. Йоан Златоуст в Православната църква се извършва най-често.
Поради това именно ще разгледаме нея и по-подробно.
Всяка литургия в Православната църква е резултат на колективно творчество и на взаимно проникващото се влияние на отделните поместни църкви. Въпреки това, обаче, поотделно всяка литургийна служба е свързана с името на някой св. отец, който е систематизирал това колективно творчество, като му е придал завършен, макар и неокончателен, редакционен вид.
Св. Литургия е най-възвишеният богослужебен акт на християнската религия. Изкупителната жертва на Спасителя Христа е центърът, от който божествената Литургия получава всички подтици и към който тя се направлява безспир, живият извор, от който тя произлиза и океана, в който тя се влива. Тази изкупителна жертва е безкрайно ценна и вечна във времето, на небето - пред Бога, и на земята - между хората.
Поради това свещенослужителят трябва нарочно да се приготви, Да се примири със съвестта си и със своите ближни, да очисти тялото и душата си и преди да пристъпи към отслужване на св. Литургия. В напътствията, приписвани на св. Василий Велики и давани във всички православни служебници, се казва:
"Хотяй божественою службу совершити, должен ест прежде всего мирен быти со всеми".
В навечерието на св. Литургия свещеникът е длъжен да извърши вечернята; преди да легне за сън трябва да прочете правило, т.е. малкото повечерие с канона пред Причастие и молитвите пред сън. Сутринта пък той е длъжен да прочете в дома си молитвите след ставане от сън и молитвите преди св. Причастие, а като отиде в св. храм, да отслужи или да изслуша полунощница и утрення.
През време на св. Литургия неговата душа трябва молитвено да гори, а сърцето му пламенно и чисто да трепти, защото той се намира пред Бога.
Преди да се облече със специалните одежди, той взема т.н. на църковно-богослужебен език време: застава пред царските врата с лице, обърнато към св. Олтар, и се моли тихо по следния начин:
"Благословен Бог наш...",
"Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе",
"Царю Небесни...",
"Светий Боже..." (3 пъти),
"Слава Отцу и Сину и Святому Духу",
"Пресвятая Троице...",
"Господи, помилуй" (3 пъти),
"Слава и нине" и
"Отче наш".Чете молитвите:
"Помилуй нас, Господи...",
"Слава...",
"Господи, помилуй нас..",
"и нине..",
"Милосердия двери...".
След това застава пред иконата на Спасителя, прави три поклона и я целува, като произнася молитвата: "Пречистому Твоему образу покланяемся, Благий...". Застава пред иконата на Божията Майка и казва молитвата: "Милосердия сущи източник, милости сподоби нас.. ." Целува храмовата икона, произнасяйки тропаря на храмовия светия или на свещеното събитие, в чест на което e посветен храмът. Пристъпва и целува иконата на св. Иоана Предтеча, като казва:"Памет праведнаго с похвалами".
Всичко това свещеникът извършва в знак на благоговение и любов към Божия храм. Подобен обичай имали и древните християни. Те коленичели на вратата при входа в храма, а понякога дори целували и стените на последния.
Преди да влезе в св. Олтар, свещеникът прекланя глава пред царските двери и чете молитвата:"Господи, ниспосли руку Твою…", с която моли Бога да го подкрепи при извършването на предстоящата литургийна служба. Накрая прави малък отпуст, като мълчаливо, с низък поклон, моли прошка от вярващите и влиза в св. Олтар. Там свещенослужителят прави три благоговейни поклони пред св. Трапеза, като пред самаго Христа, целува св. Евангелие, св. Престол и св. Кръст и започва да се облича със свещените одежди. При обличането на последните, той произнася кратки молитвени стихове, поместени във всички служебници.
Така приготвен, свещенослужителят измива ръцете си в знак на чистота и непорочност и пристъпва към отслужване на св. Литургия.
По своя състав Литургията се дели на три части: Проскомидия, Литургия на оглашените и Литургия на верните.
Думата проскомидия идва от гр. προςκομίζω - прилагам. В древната Църква християните обикновено преди св. Литургия принасяли дарове (хляб, елей, вино и др.) в Божия дом. Едни от тези дарове свещенослужителите отделяли за извършване на тайнството Евхаристия, а други от тях оставяли за вечерите на любовта, които били уреждани в повечето случаи след причастяването на верните със св. Тайни. Когато Агапите, или вечерите на любовта, били прекратени, Църквата започнала сама да се грижи за необходимите дарове при тайнството Евхаристия; запазен бил и древния обичай - верните да донасят просфори и вино за св. Литургия. От оглашените и непокаялите се още грешници Църквата не приемала такива дарове. За това свидетелства и старобългарският синайски глаголически молитвослов.
В първите векове на християнската ера Проскомидията, в нейната първична форма, се извършвала след Литургията на оглашените, т.е. по времето, когато последните напускали вече храма. Едва чак към средно-византийската епоха Проскомидията се оформила и утвърдила като първа част на Литургията. Това станало поради туй, че тогава числото на оглашените значително намаляло и нямало вече никаква потреба да се крият от тях тайните на вярата.
През VII в. при патриарха Софрония, а по-късно и при патриарха Германа, Проскомидията добила почти този вид, който тя има днес.
В древната Църква Проскомидията и самото тайнство Евхаристия били извършвани вечерно време, по подобие на Тайната вечеря, извършена от Иисуса Христа.
Днес Проскомидията се извършва от презвитерите. В Цариградската църква, обаче, тя се извършвала от дяконите до началото на XIV в. и те, а не свещениците, извличали от просфората Св. Агнец, необходим за отслужването на св. Литургия. По времето на Симеона Солунски (1425 г.) се изоставя този старинен обичай.
Необходими вещества за тайнството Евхаристия
За св. Евхаристия е необходим квасен пшеничен хляб и вино от лозова пръчка. Основание за
това намираме в Свещеното Писание (Мат. 26:26-28, Марк. 14:22-24,
Лука 22:19-20, ср. 1Кор. 2:23-25).
Пшеничният литургичен хляб се именува просфора, от гр. προς+φέρω - принасям, понеже в миналото, както казахме, е бил занасян в храма като приношение от християните. Просфората символизира св. Богородица.
Литургичната просфора трябва да бъде квасен хляб, защото Сам Спасителят на Тайната вечеря употребил хляб - άρτος (Мат. 16:6-7, Марк. 14:22-24), което значи "подквасен, повдигнат" (от гр. гл. αϊρο - повдигам), а не опреснок, неквасен. хляб - άξυμον (Числ. 6:19, Съд. 6:20, Лев. 2:4 и др.).
Св. апостоли също извършвали тайнството Евхаристия с квасен хляб. Указания за това намираме в Деяния Апостолски, където евхаристичният хляб се именува άρτος - артос.
Второто вещество, употребено от Иисуса Христа на Тайната вечеря, е виното, приготвено от лозов плод (Мат. 26:29, Марк. 14:25).
Евреите винаги имали на трапезата си вино и хляб. Иисус Христос спазил на Тайната вечеря обичайната иудейска традиция, но свързал тържествения момент на благославяне чашата със символичното предобразяване на Своя жертвен подвиг за спасението на човечеството. Той предпочел лозово вино, а не друго питие, още и затова, че то видимо напомня кръвта, която той пролял за спасението на света. Кръвта, освен това, е виталната, жизнена сила на организма и, както тя, посредством сърцето, поддържа живота на човека, така и Евхаристичната Христова кръв е най-съвършената чудотворна сила, която посредством Църквата, очиства и обновява човешкото същество.
Ред на Проскомидията
Очистен физически и духовно, чрез силата на покаянието, свещенослужителят пристъпва към самото извършване на Проскомидията.
Най-напред той прави три дълбоки поклона пред Жертвеника (Предложението), като казва думите: "Боже, очисти мя грешнаго и помилуй мя". След това открива веднага свещените съсъди, целува поотделно всеки един от тях и ги нарежда на Предложението. По това време чете молитвите: "Готовися, Витлееме" и "Изкупил ни еси от клятви законния". След това произнася думите: "Благословен Бог наш", взема в лявата си ръка една от просфорите, а в дясната - копието, прави с него три кръстни знака над средната квадратна част на просфората, т.е. над Агнеца, и произнася думите: "В воспоминании Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа".
Агнецът той изразява тъй: първом изрязва дясната страна на Агнеца, която гледа на юг, като казва "Яко овча на заколении ведеся". При изрязване на лявата страна произнася думите: "И яко Агнец непорочен, прямо стрегущаго его безгласен, тако не отверзает уст своих". При изрязване на горната страна казва:"Во смирении Его суд Его взятся", а на долната страна: "Род же Его кто изповест".
След това свещеникът изважда Агнеца от просфората при думите: "Яко вземлется от земли живот Его". При разрязването кръстообразно меката част на Агнеца, произнася думите: "Жрется Агнец Божий, вземляй грех мира, за мирский живот и спасение".
По-нататък пробожда с копието дясната страна на Агнеца и, казвайки думите "И абие изиде кров и вода", влива вино и вода в св. Потир.
Смесването на вино и вода при Проскомидията и при тайнството Евхаристия въобще е твърде древен обичай, засвидетелстван още от Юстин Философ.
След като извади Агнеца, свещеникът нарежда около него хлебни късчета, извадени от просфората за св. Богородица, св. Иоан Кръстител, св. мъченици и живите и мъртви членове на Църквата Христова.
В дясно от Агнеца винаги се поставя частицата на св. Богородица. При изваждането й от просфората, свещеникът казва: "честь и память преблагословенныя Владичици нашея Богородици", а при поставянето на същата частица в дискуса: "Предста Царица одесную Тебе, в ризах позлащенных одеяна и преукрашена".
На ляво от Агнеца, по подобие на деветте чина на небесната йерархия, свещеникът нарежда в три реда триъгълните хлебни частици за светиите.
Под светия Агнец се нареждат в два реда частиците за живите и мъртвите. Те винаги биват свързани с частицата, която свещенослужителят изважда за себе си.
Прието е обикновено Проскомидията да се извършва с пет просфори, като от първата се изважда св. Агнец, от втората - частицата за св. Богородица, от третата - деветте частици за светиите, от четвъртата - за висшите духовни и светски власти и за живите членове на Христовата Църква, а от петата - за починалите царе и патриарси и за починалите християни. Когато обаче нуждата наложи, Проскомидията може да се иввърши и само с една просфора.
Св. Агнец и останалите частици около него се нареждат в Дискуса така:
Защо вадим, освен Агнеца, и други частици на Проскомидията
Грехът живее у човека (Римл. 7:17). Едва ли е нужно да доказваме, че злото постоянно пуска своите корени дълбоко в човешкото сърце. Безспорно е, че всички зли помисли и страсти, ограничават духовния поглед на човека и го отдалечават от Бога.
В Христовата Църква, обаче, човешката личност не може да се разруши. В нея човек се намира под благодатните лъчи на Бога и получава постоянно освещение и спасение.
Св. Църква вади и поставя и други частици на Проскомидията около св. Агнец, защото вярва, че Христос, като се принесъл в жертва на Господа, е взел, пък и занапред ще взема, греховете на света (Йоан 1:29). Тя знае, че Христос премахнал средостението между Бога и човека. И понеже всички човешки поколения имат потребност да се чувстват примирени с Бога, то Църквата е наредила на Проскомидията да се вадят частици за живите и мъртви нейни членове.
На Литургията на верните, по време на евхаристичната Анафора, или на евхаристичния канон, тези частици не се пресъществяват, както това става със св. Агнец; те само се освещават, т.е. получават Божията благодат. Деветте триъгълни частици в чест на светиите се нареждат около Агнеца за това, защото свещенослужителят моли Бога да ни помилва заради молитвите и ходатайството на светиите.
След като бъдат наредени всички частици на дискуса, свещенослужителят пристъпва към покриването на честните Дарове: благославя кадилницата, прикадява звездицата, целува я и я поставя на дискуса, като казва: "И пришедши звезда, ста верху идеже бе Отроча". Непосредствено след това прикадява един от малките покровци и с него покрива дискуса, като казва: "Господ воцарися, в лепоту облечеся". С втория малък покровец той покрива св. чаша и казва: "Покри небеса добродетел Твоя, Христе".
Когато покрива с воздуха, т.е. третия и голям покровец едновременно и св. дискус и св. чаша,
свещеникът казва: "Покрий нас покровом крилу Твоею". Накрай той прикадява честните Дарове и чете с вдигнати ръце проскомидийната молитва или молитвата на предложението:
"Боже, Боже наш. Небесный Хлеб, Пищу всему миру", в която моли Бога да приеме тази жертва в небесните си чертози.
До към IX в. в Църквата се срещат две проскомидийни молитви: едната произнасяли при Василиевата
литургия, а другата - при Златоустовата. Едва към XI и XII в. първата от тях, т.е. Василиевата проскомидийна молитва, християните започнали да употребяват и за двете литургии.
Проскомидийните действия имат двояко значение: те изразяват и раждането на Богомладенеца Христа, и Неговите страдания и смърт.
Изваждането на средната квадратна част на литургийния хляб означава зачеването и раждането на Христа, а кръстообразното разрязване и пробождане на същата част - разпятието и изтичането на Неговата спасителна кръв.
Втората част на Литургията се нарича Литургия на оглашените, защото на нея в древност се е разрешавало да присъстват и оглашените, т.е. кандидатите за християни, които се готвели да приемат св. кръщение; и били запознати вече с основните истини на вярата, но не били още кръстени.
Древната литургия, както споменахме и по-рано, се деляла главно на две части: словесна и обредна.
Литургията на оглашените е произлязла от словесната част на богослужението, която предхождала извършването на Евхаристията. Тази част се състояла от молитви, песнопения, библейски четения и проповед. На нея именно присъствали и оглашените; след извършването й, те бивали отпускани от епископа, за да могат по-нататък само верните, кръстените, да присъстват при извършването на Евхаристията.
Точно разделяне, обаче, богослужението на две части, т.е. на Литургия на оглашените и Литургия на верните, започва едва от IV век.
Малко преди да започне Литургията на оглашените, свещенослужителят издига ръцете си нагоре и казва: "Слава в вышних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение", а
след това, като се покланя ниско пред св. Престол, казва: "Господи, устне мои отверзеши
и уста моя возвестят хвалу Твою" (Пс. 50:17).
Това той извършва три пъти.
Началният възглас на Литургията гласи: "Благословенно Царство Отца, и Сына, и Святаго Духа". С този възглас свещенослужителят прославя троичността на Бога, а не Неговото единство, както това обикновено става почти при всички останали чинопоследования.
След това следва великата ектения, при завършека на която народът отговаря с "Амин". Тази дума е еврейска и значи истина или така да бъде. Тя е имала богослужебно употребление още от първите дни на Христовата Църква.
Подир ектенията се пее 102 псалом "Благослови, душе моя, Господа...", малка ектения, псалом 145 и б: "Хвали, душе моя, Господа..." и "Слава и нине", "Единородни Сине".
В повечето случаи, вместо посочените по-горе псалми, на Литургията се пеят антифони. Това са избрани стихове от Давидовите псалми, с които се прославя Бог. Антифоните се разделят на три части в чест на Св. Троица. След всяка част се произнася малка ектения. След изпяването на последния антифон, свещенослужителят прави малък вход.
Входът е особено богослужебно символическо действие: свещенослужителят сам, или придружен от дякона, излиза от северната врата на св. олтар, минава покрай амвона, влиза през царските двери в олтара и застава пред светата Трапеза. В зависимост от службата, на входа се носят кадилница, Евангелие или св. Дарове. Вход с кадилница и Евангелие се извършва на вечернята и на Литургията на оглашените. Този вход се именува малък. Вход със св. Дарове извършваме само на Литургията на верните; той се именува велик.
Малкият и великият вход на Литургията се оформяват към IV в. и имат в основата си тържествения момент на пренасяне Евангелието за четене (от съсъдохранителницата в средната част на храма) и елементите за извършването на Евхаристията (от жертвеника на Престола).
С течение на времето, обаче, историческият произход и на двата входа се забравя и те стават самостойни богослужебни актове със символическо значение.
Малкият вход означава излизането на Спасителя на проповед. Светилникът, който се носи пред св. Евангелие, изобразява светлината на евангелската проповед и св. Иоана Предтеча, за когото Христос свидетелства, че е светило, което гори и свети (Йоан. 5:35).
Преди да извърши входа, свещенослужителят прочита от св. олтар специалната за целта молитва "Владико, Господи, Боже наш..". краят на която завършва едва когато застане в средата на храма, под полиелея. След като благослови, издига с двете си ръце св. Евангелие, обърнато с лицевата страна към народа, и произнася думите "Премудрост, прости".
По-рано, когато разглеждахме вечерното богослужение, споменахме накратко за значението на думите "Премудрост, прости". С тези думи свещенослужителят приканва християните да стоят прави, с напрегнато внимание, защото Евангелието, което в момента минава, съдържа истинската мъдрост и сила Божия, необходими за спасението на всекиго (Римл. 1:16).
Певците, като потвърждават непоклатната основа на Евангелието, пеят: "Приидите, поклонимся и припадем ко Христу" и "Аллилуя" - хвалете Бога.
Подир това следват кондаците и тропарите, с които прославяме Бога и съответните светии, понеже чрез светиите ние почитаме благодатните Божии действия, проявени в тяхния живот.
Непосредствено след това следва песента "Светий Боже", с която прославяме Св. Троица. Тази песен се именува Трисвета, защото в нея думата "Светий" се повтаря три пъти. Преданието разказва, че въпросната песен била открита по чудесен начин на едно дете, което било издигнато от невидима огнена ръка във въздуха по време на Литията, извършена в 446 г., поради случилото се тогава голямо земетресение. Там, във въздуха, детето чуло Ангелите да пеят Трисветата песен и, след като слязло на земята, съобщило на людете тая величествена песен на небожителите, която пръска свещена радост в душата на човека. Още същия век, т.е. през петия век, Трисветата песен била въведена в богослужението от Константинополския патриарх Прокъл, по поръка на благочестивата царица Пулхерия и на брат й Теодосий Младши.
Песента "Светии Боже" се пее на св. Литургия няколко пъти. За да се подчертае мисълта, че тя е общо славословие на Бога - и от воинстващата и от тържествуващата т.е. и от земната и от небесната Църква, пее се последователно, и в св. Олтар, и на певниците.
Преди да се привърши пеенето на Трисветата песен, свещенослужителят се покланя пред св. Трапеза и Предложението, т.е. пред проскомидийната ниша, а оттам се отправя към горното място, където застава малко на страна, т.е. южно от него и от св. Престол, като лице, имащо еднаква с апостолите власт. От тук той произнася думите: "Вонмен Мир всем! Премудрост!" С тях той приканва богомолците с мир в душата си и със съсредоточено внимание да изслушат следващите две четива - Апостолско и Евангелско.
На св. Литургия днес най-напред четем Апостолското, а след; това Евангелското четиво, а не обратно, защото християнството, макар че е плод на Божията любов, е било разпространявано от боговдъхновени мъже, апостолите; то не би просъществувало до днес, ако не черпеше благодатна помощ от Бога. Христовите апостоли не останали сираци след Възнесението на Спасителя; те били кръстени със Св. Дух. Сам Христос изпратил апостолите Си да благовестят в тези градове, в които Той Сам възнамерявал да проповядва (Лука 10:7). От казаното е ясно, защо веднага след Апостолското четиво следва Евангелското.
След прочитането на Апостола, певците отговарят с "Аллилуия" - хвалете Господа. След прочитането пък на Евангелието, певците отговарят със "Слава Тебе, Господи, слава Тебе".
Непосредствено след Евангелието следва сугубата (пространната) ектения, а след нея - ектенията за оглашените. При думите: "Елици оглашени, изидите", оглашените в древната Църква били отпускани от епископа. След излизането им започвала най-съществената част на Литургията - Литургията на верните.
Литургията на верните е най-важната част на православно богослужение. Тя ни предлага най-съвършения небесен дар - тялото и кръвта Христови; чрез пресъществените хляб и вино ние реално се приобщаваме с Христа. Тази част на Литургията се дели на четири по-главни моменти. Тя започва с думите: "Елици верни..." и привършва с приканването: "С миром изидем", последвано от отпуст.
Първият и съществен момент от тази част на Литургията е пренасянето на приготвените Дарове от Предложението до светата Трапеза или в извършването на т.н. "Велик вход". Той символизира великото шествие на Христа към Голгота. Това шествие именуваме велико, защото Царят на вселената и на безплътните небесни сили отива да се принесе в жертва за нашето спасение.
Великият вход се предхожда от твърде древната църковна песен "Иже херувими", съставена и въведена в Литургията от император Юстин Младши в 573 година.
В древната Църква, веднага след молитвите на верните, както казахме, свещенослужителите пренасяли приготвените жертвени Дарове от Предложението на св. Трапеза. Това изисквало време; налагало се да се прекъсне богослужението. За да се избегне това неудобство и да не се разсейва вниманието на богомолците в храма, установено било от VI в. да се пее херувимската песен. На български тя гласи:
Ние, които сега тайнствено изобразяваме херувимите и пеем трисветата песен на животворящата Троица, нека сега отложим всяка житейска грижа.
За да приемем Царя на всичко, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Аллилуия, Аллилуия, Аллилуия.Иже Херувими тайно образующе и Животворящей Троице Трисвятую песнь припевающе, всякое нине житейское отложим попечение.
Яко да Царя всех подимем, ангельскими невидимо дориносима чинми. Аллилуиа, аллилуиа, аллилуиа.
Тая песен получила наименованието си от началните й думи: "Иже херувими" и от цялото й съдържание изобщо.
Дели се на две части. Особено ясно са подчертани думите на втората част на песента: "Яко да Царя всех подимем, ангельскими невидимо дориносима чинми". Думата дориносима е двусъставна (от гр. δόρυ - копие и φορονμενος - носен) и значи носен на копия. В древност царят-победител бил издиган и носен на копия и щит от войниците си в знак на тържество. Така и нашият Спасител Христос, като победител в борбата срещу злото, херувимите пренасят тържествено от небесните селения в храма.
След изпяването на първата част на херувимската песен, свещеникът взема в лявата си ръка от Предложението дискуса с Агнеца, а в дясната си ръка св. чаша и, предхождан от светилник и кадилница, извършва великия вход.
Вярващите християни, като гледат Светлината на живота и Царя на вселената, носен в смирен вид на Агнец, лежащ на дискуса, като върху щит, смирено се покланят и Го молят за милост и спасение. Като застане на средата на храма, свещенослужителят поменава Блаженейшия Екзарх, Св. Синод, правителствуващия синклит, христолюбивото войнство и пр.
След като свещенослужителят влезе в олтаря, поставя св. Дарове на св. Трапеза. В този момент св. Трапеза представлява гроба Христов; воздухът, който покрива св. Дарове, изобразява надгробната плоча, а закритата завеса - поставената на гроба стража. Певците пеят втората част на херувимската песен - "Яко да Царя всех подымем, ангельскими невидимо дориносима чинми. Аллилуиа, аллилуиа, аллилуиа."
От тук нататък, започва вторият момент или подготовката на християните към достойно принасяне на безкръвната жертва. Най-напред свещенослужителят произнася просителна ектения и след това моли тайно Бога да приеме принесената жертва, като изпрати благодатта Си върху него, върху драгоценните Дарове и върху християните.
Непосредствено след ектенията той възглася: "Возлюбим друг друга, да единомыслием исповемы", а в това време от певниците отговарят: "Отца, и Сына, и Святого Духа, Троицу Единосущную и Нераздельную".
В древната Църква на това място от Литургията богомолците си разменяли целувката на мира - мъжете помежду си и жените помежду си - и се поздравявали с думите: "Христос е посред нас" и отговаряли: "Е и ще бъде". Днес този обичай се спазва само от участващите в богослужението духовници.
По-нататък следват думите: "Двери, двери...", които в първите дни на Църквата се отнасяли до остиариите, т.е. до пазителите на храма и на църковните врата; те затваряли входните врата на храма и старателно следели да не би някой от езичниците да влезе в храма и да започне да се гаври или пък да смущава богослужението. Днес този възглас се отнася изключително до богомолците, като им напомня, че те трябва през време на Литургията да затварят незабавно дверите на своите сърца за земното, да слушат само Божия глас и да просят милост за душите си.
Когато дяконът произнася думите "Двери, двери", завесата на царските врата се отваря, а пред св. Престол свещеникът тайнствено с голeмия покровец раздвижва въздуха над драгоценните Дарове и чете тихо символа на вярата. Същият се чете гласно и от певеца или се изпява от певците. Символът на вярата бил въведен в Литургията в началото на VI в., но християните от древната Църква добре знаели Апостолския символ; той бил наизустяван. Съдържал се у църковните автори на втория и третия векове, в апологиите на св. Юстина философа, в съчинението "Против ересите" на св. Иринея Лионски, и в книгата "За предписанията" от Тертулияна.
Раздвижването на воздуха над св. Дарове има двояко символично значение: изобразява земетресението, станало при възкресението на Спасителя, и напомня носящият се Дух Свети над творението.
След символа на вярата следва възгласа: "Станем добре, станем со страхом, вонмем, святое возношение в мире приносити." Това значи, че богомолците трябва да стоят прави и благоговейно в храма, защото аксиологичното, т.е. духовно ценното у човека винаги се проявява тихо, смирено и благоприлично.
Подир това свещенослужителят взема сгънатия вече воздух, целува го и с него осенява народа, като възглася: "Благодать Господа нашего Иисуса Христа, и любы Бога и Отца, и причастие Святаго Духа буди со всеми вами". В древност народът вкупом отговарял: "И со духом твоим".
Свещеникът по-нататък от св. Олтар възглася: "Горе имеим сердца" - т.е. да издигнем сърцата си нагоре към небето, към Висшето, Святото. Съвършеното и мислите, чувствата и делата си, т.е. целия си живот да предадем на Христа Бога. В древност народът, а днес певците от името на народа, отговарят: "Имами ко Господу", т.е. възнасяме сърцата си към Господа.
След като християните са подготвени да присъстват при извършването на тайнството Евхаристия, започва третият и най-съществен момент на Литургията на верните, именуван евхаристичен канон, или анафора приношение.
Анафората започва от възгласа: "Благодарим Господа" и завършва с думите: "И дажд нам единеми усти" ("И дажд нам единеми усти и единем сердцем славити и воспевати пречестное и великолепое Имя Твое, Отца, и Сина, и Святаго Духа, нине и присно, и во веки веков").
В тази част на Литургията честните Дарове се пресъществяват в тяло и кръв Христови. Тая част се счита за най-древна част на Литургията. Съществувала е дори в коптската литургия, която датира от III век.
На възгласа на свещенослужителя: "Благодарим Господа" певците отговарят с думите: "Достойно и праведно ест... ". ["Достойно и праведно ест покланятися Отцу и Сину и Святому Духу, Троице Единосущней и Нераздельней"]
В това време духовникът тайно благодари на Триединнаго Бога за всичките Му тайни и явни към нас благодеяния. След това той докосва до дискуса четирите краища на звездицата и я снема, като че ли снема печатите от гроба Господен. Произнасяните в този момент думи: "Победную песнь поюще, вопиюще, взывающе и глаголюще.." напомнят четирите животни: орел, лъв, теле и глава на човек, упоменати в откровението на пр. Исаия (Ис. 4:1-3, Иезек. 10) и от св. Иоана Богослова (Откр. 4:6-8). Певците изпяват песента на херувимите: "Свят, Свят, Свят Господ Саваот, Изполнил небо и земля, Слава Твоей. Осанна во Вишних, Благословен Грядий во имя Господне, Осанна во Вишних" (Ис. 6:3).
Следват думите, произнесени от Христа на Тайната вечеря: "Приимите, ядите" и "Пийте от нея вси". С тях свещенослужителят възпроизвежда историческата обстановка, при която Спасителят извършил великата тайна на пресъществяването. Свещенослужителят, по пълномощие, повтаря Христовите думи. Пресъществлението става в момента на епиклезата, т.е. на молитвата за призоваването на Св. Дух. Свещенослужителят взема с кръстообразно сложени ръце (лявата отдолу, а дясната отгоре) свещените съсъди, издига ги над св. Трапеза и възглася: "Твоя от Твоих Тебе приносим ο всех и за вся". По това време певците пеят песента "Тебе поем, Тебе благословим, Тебе благодарим, Господи, и молим Ти ся, Боже наш", а народът отвън благоговейно коленичи.
Свещенослужителят, с издигнати нагоре ръце, три пъти произнася тихо молитвата: "Господи, Иже Пресвятаго Твоего Духа..." [Господи, Иже Пресвятаго Твоего Духа в третий час апостолом Твоим низпославый, Того, Благий, не отъими от нас, но обнови нас, молящих Ти ся"], а подир нея чете кратката молитвичка: "Еще приносим Ти ..." [Еще приносим Ти словесную сию и безкровную службу, и просим, и молим, и милися деем, низпосли Духа Твоего Святаго на ны и на предлежащыя Дары сия] и веднага произнася молитвата за пресъществяването на Даровете или т.н. епиклеза, която гласи:
"И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего. Амин",
"А еже в чаши сей - честную кров Христа Твоего. Амин",
"Преложив Духом Твоим Святим. Амин, амин, амин.
Тази молитва се е появила в края на втория век, а в четвъртия век окончателно се е утвърдила в Източната църква, а на Запад изчезнала. Затова свидетелстват св. Кирил Иерусалимски и св. Ефрем Сирин.
След прочитането на горната молитвена формула от свещенослужителя, виното и хлябът престават да бъдат символи и се превръщат в истинско тяло и кръв Христови.
След извършването на тайнството Евхаристия, чредният свещеник, според най-новия Синодален служебник, освещава нафората, която в края на службата предстои да бъде раздадена на богомолците. Антидора или хляба, който се раздава вместо тялото Христово, първоначално се именувал ευλογία - благословение, благословен хляб. Той води началото си от вечерите на любовта или агапите. По-късно, обаче, започнали да го наричат анафора или просто нафора, защото се освещавал през време на издигането и ознаменуването му с кръстен знак в чина на проскомидията.
Преди да приключи Анафората (Евхаристичния канон), свещенослужителят възглася: "Изрядно (особено) ο пресвятей, пречистей, преблагословенней, славней Владичице нашей Богородице и приснодеве Марии" и чете тайна молитва, в която споменава имената на мъртви и живи членове на Църквата. Певците отговарят с песента: "Достойно ест..." [Достойно есть, яко воистинну блажити Тя, Богородицу, Присноблаженную и Пренепорочную и Матерь Бога нашего. Честнейшую Херувим и славнейшую без сравнения Серафим, без истления Бога Слова рождшую, сущую Богородицу Тя величаем]. При думите "И дажд нам", които следват малко след това, Евхаристичният канон завършва.
Четвъртият момент от Литургията на верните се състои в подготовката на християните достойно да приемат св. Тайни. За тази цел свещенослужителят - по средата на просителната ектения - чете тихо специална молитва. Просителната ектения завършва с молитвата "Отче наш".
Когато завесата на царските двери бъде закрита, свещенослужителят повдига св. Агнец с особено благоговене и казва: "Вонмем! Святая Святим", т.е. светините, осветените на св. Литургия Дарове са предназначени само за светиите, за посветените на Бога християни. В този момент от певницата отговарят: "Един свят, един Господ, Иисус Христос, во славу Бога Отца. Амин".
Докато певците пеят причастен, свещенослужителят в светия олтар раздробява св. Агнец на четири части: частицата Иисус поставя в горната страна на дискуса; частицата Христос - в долната част; НИ - в оная част на дискуса, която остава в ляво от него, а КА - в дясната страна.
С частицата Иисус той прави кръстен знак върху светия Потир и я спуска в него, като казва: "Изполнение чаши вери Духа Святаго. Амин". Той поставя споменатата частица в евхаристичната чаша, където се намира кръвта, защото чрез благодатното наитие на Св. Дух главните елементи на Христовото тяло: плътта и кръвта се съединяват в едно цяло.
В светата Чаша свещенослужителят налива кръстообразно още и теплота, т.е. топла вода, за да изобрази по-ясно топлата Христова кръв и за да разкрие пламенната вяра на светиите, у които винаги изобилно е цъфтяла правдата Христова. От тялото на Христа и след смъртта Му, според тълкуванията на св. отци, изтекла топла кръв и вода - нещо невъзможно за обикновеното мъртво тяло - защото въпросните елементи били по начало оживотворени от Победителя на смъртта.
Как постъпва свещеникът с останалите частици от светия Агнец
Частицата Иисус свещеникът поставя в евхаристичната чаша, а с частицата Христос той причастява себе си и дякона. Останалите две частици НИ и КА той раздробява с копието и ги поставя в св. потир за причастяване на миряните. Тези раздробени частици, ведно с частиците за живите и мъртвите членове на Църквата, се поставят в св. чаша при четенето на пасхалните възкресени стихири: "Воскресение Христово…", "Святися, святися" и "О, Пасха велия" само тогава, когато няма причастници. Когато има такива, частиците за живите и мъртви членове на Църквата се поставят в св. чаша след причастяването на християните.
В древната Църква миряните приемали св. Тайни под двата вида поотделно, т.е. тъй, както днес се приемат от свещенослужителите. Най-напред те приемали от духовника пред царските двери тялото Христово, а след това - Христовата кръв. Това е засвидетелствано от Тертулияна и от св. Иоан Златоуста. Но, за да се избегнат злоупотребите, които евентуално биха могли да се явят от приемането на Христовото тяло в ръка, и за да се запази св. кръв Христова от разливане, по-късно била отменена от Църквата тази древна практика.
Приели св. Тайни, духовниците благодарят на колене Богу пред св. Трапеза, задето Божественият евхаристичен огън е запалил, възпламенил и съединил сърцата им с Христа. Те се радват, ведно с християните, че са се приобщили с Христа - Бога и че са причастници на истинската Светлина и Слава.
Накрай, след като са прочетени благодарствените молитви, дяконът открива завесата, отваря царските врата, показва евхаристичната чаша на богомолците, и произнася думите: "Co страхом Божиим, верою и любовю приступите". Това показване на св. чаша символизира възкресението на Христа. Подир това свещеникът, след като благослови народа със св. Кръст, още веднъж изнася пред царските врата на показ св. чаша и произнася думите: "Всегда, нине и присно и ро веки веков". Това второ и последно показване на евхаристичната чаша на народа означава възнесението на Христа; Предложението пък, където в този момент се поставят св. Дарове, напомня небето, на което Христос се е възнесъл.
Преди да завърши службата, свещенослужителят произнася кратка благодарствена ектения, сгъва разгънатия още по време на херувимската песен св. Антиминс, чете пред иконата на Спасителя т.н. заамвонна молитва, която се счита за заключителна, и прави отпуст.
Св. Василий Велики е създал, по всяка вероятност, кападокийската - манастирска Литургия, която е преработка на
иерусалимско-Иакововата. Той е преработил последната съобразно религиозните потреби в негово време. Св. Василий Велики е запазил обредната част с нейната символика почти
непокътната; съкратил е дължината на някои от молитвите и е внесъл някои добавки от литургичната практика на неговата Църква.
Тази Литургия се извършва десет пъти през годината, а именно:
Василиевата литургия има следните особености:
1. При изваждането на деветата триъгълна частица от третата просфора и при отпустите на Проскомидията и Литургията свещенослужителят споменава името на св. Василия Велики, вместо на св. Йоана Златоуста;
2. Анафората или молитвите от Евхаристичния канон при тая св. Литургия са по-обширни от тези на Златоустовата, а и песнопенията са по-удължени.
3. Пред думите: "Приимите, ядите" и "Пийте от нея вси…" свещеникът казва: "Даде святим Своим учеником и апостолом рек".
4. Пресъществителните думи или т.н. епиклеза се различава от тази на Златоустовата литургия. Тя гласи:
"Хлеб убо сей самое честное тело Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа. Амин"; "Чашу же сию, самую честную кров Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа, излеяную за живот и спасение мира. Амин".
5. Вместо "Достойно ест..." пее се песента: "О Тебе радуется" (изключение се прави само на Рождество Христово, Богоявление, Велики четвъртък и Велика събота).
Литургиите в православната Църква, както споменахме, са резултат на колективно творчество и на взаимно-проникващото се влияние на отделните поместни църкви, но се свързват с имената на св. отци, които са им придали завършен вид. Литургията на преждеосветените Дарове преданието свързва с името на римския папа Григорий Велики Двоеслов. Тя се е появила към началото на VII век. За причастяване, обаче, с преждеосветените Дарове, както през Великите пости така и въобще, се споменава и преди IV век.
Когато Григорий бил папски апокрисиарий (дипломатически представител) в Цариград, забелязал, за свое голямо очудване, че там, през време на Великия пост, не се извършва от свещениците ежедневната св. Литургия. Той дал съвет на цариградското духовенство да извършва кратка Литургия с Дарове, осветени на предшествуващия църковен праздник. Известно е, че на самата преждеосветена Литургия не са били освещавани и не се освещават и днес св. Дарове.
Преждеосветената литургия винаги се отслужва след часовете и се свързва с вечерното чинопоследование. Тя се извършва в сряда и петък през св. Четиридесетница, и понеделник, вторник и сряда през Великата седмица; извършва се още и в дните понеделник, вторник и четвъртък от първа до пета седмици на Великия пост, когато в тези дни се случи празник на велик светия. В такива случаи, според типика, сутринта се четат, вместо великопостните часове, тъй наречените проста часове. Това означава, че през време на богослужението ще трябва да се съкратят онези молитвословия от часовете, които са определени да се четат и пеят специално през св. Четиридесетница.
Преждеосветената литургия е кратка служба. В нея липсват; 1) цялата първа или проскомидийна част от литургиите на св. Василия и на св. Иоана Златоуста и 2) от третата част на същите литургии (т.е. от Литургията на верните) липсва подготовката за освещаването на св. Дарове, анафората - целият евхаристичен канон, ведно с епиклезата, а също тъй и молитвите за споменаване членовете на воинствуващата и тържествуваща Църква. Споменатите тайнодействия липсват в Преждеосветената литургия, защото те са били вече изършени на пълната литургия в предшествуващия неделен или празничен ден. Преждеосветената литургия има тъжен характер и подтиква към покаяние и смирение.
Св. Агнец, за тая служба, се приготвя и освещава от по-рано и то по същия начин, както и Агнецът на литургиите Златоустова и Василиева. При ваденето от просфорите на отделните Ягнеци, предназначени за извършване на Преждеосветената литургия, свещенослужителят произнася същите думи и извършва същите действия. Всички Агнеци се освещават едновременно при епиклезата на евхаристичния канон. Постъпва се така, защото през време на литургийното богослужение свещенослужителите принасят същата очистителна жертва, каквато някога принесъл на Голгота Христос - Великият Първосвещеник за наше спасение.
Когато свещенослужителят произнася думите: "Вонмен! Святая святим", издига едновременно всички св. Агнеци, поставени, на дискуса. След това внимателно, с помощта на лъжичката, той напоява с пречистата Христова кръв кръстобразния мек нарез на, всеки св. Агнец поотделно и го поставя в дарохранителницата.
Ред на Преждеосветената литургия
Когато се чете шестият канонически час, свещенослужителят взема време: той прочита пред царските двери входните молитви, без да казва молитвата на главопреклонението, целува светите икони, влиза в светия олтар и започва да се облича. При обличането не се произнасят специалните молитви, а за всяка отделна богослужебна одежда се казва кратката молитвена формула: "Господу помолимся - Господи, помилуй".
Така приготвен, свещенослужителят започва преждеосветената литургийна служба, както и другите литургии, с думите: "Благословено Царство..." Непосредствено след това на певницата се чете предначинателния псалом, свещеникът произнася великата ектения, а четецът, при закрити вече двери, чете осемнадесетата катизма.
Когато се чете първият антифон, свещеникът тихо произнася молитвата: "Господи, щедрий и милостивий..." и разгъва св. Антиминс на Престола; след това отваря дарохранителницата, покадява я три пъти, прави три велики поклона, изважда внимателно св. Агнец от нея, държи го над гъбката и го поставя на дискуса, който е сложен на разгънатия св. Антиминс. Когато четецът завърши първия антифон с началните думи на краткото (малкото) славословие "Слава Отцу и Сину и Святому Духу", свещенослужителят произнася малка ектения, а четецът казва: "И нине и присно и во веки веков. Амин" и продължава втория антифон.
Свещеникът обикновено, с помощта на звънче, дава знак за коленопреклонение. В това време той взема дискуса със св. Агнец на глава и, предшествуван от светилник и кадилница, обикаля св. Престол откъм южната и източната му страни, донася св. Агнец на Предложението, поставя го там и дава втори знак, за да станат вярващите. Четецът веднага продължава четенето на втория антифон.
Свещеникът се намира все още до Предложението, налива вино и вода в евхаристичната чаша, без да казва нещо гласно (тихо, обаче, при всяко действие, произнася молитвичката "Господу помолимся", "Господи, помилуй"), покадява звездицата и покровците и с тях покрива дискуса със св. Агнец и св. чаша. Подир това отново покадява св. Дарове и казва: "Молитвами святих отец наших", връща се пред св. Престол и сгъва св. Антиминс.
Четецът тогава казва: "Слава Отцу и Сину", а свещеникът - малка ектения. Четецът казва: "И нине и присно" и дочита третия антифон от осемнадесетата катизма.
Следва малка ектения и след нея започва пението на "Господи возвах". На "Господи возвах" винаги се пеят десет стихири, а след "Слава и нине" се прави вход. Когато има празник на голям светия, свещеникът прави вход с Евангелие; пред него носят светилник и прикадяват с кадилница. Така се постъпва през първите три дни от Великата седмица. Оставил св. Евангелие на престола, свещенослужителят се обръща към верующите и дочаква изчитането на първата паримия.
Подир изпяването на втория прокимен, певецът възглася: "повелите", а свещеникът държи издигнат светилник с кадилница, обръща се на изток и казва: "Премудрост, прости", след това прави малък полукръг на ляво към верующите и казва: "Свет Христов просвесвещает веех".
По това време християните са коленичели. В древност този обред напомнял на оглашените Христовата светлина, която през време на св. Кръщение ги е озарила и им е помогнала по-лесно да постигнат главната и съществена цел на живота си. Днес пък същото богослужебно действие иде да ни подскаже, че благодатната Христова светлина всякога, а особено през дните на св. Четиридесетница, подпомага усилията на верующите, насочва ги към Бога и ги предпазва от отклонения, в които всеки момент могат да ги въвлечат съблазните на този свят.
Богомолците стават, а четецът доизчита втората паримия. Изпява се "Да изправится" шест пъти.
От тук нататък чинът на Преждеосветената литургия, като се имат предвид съкращенията, за които споменахме по-рано, се изпълнява точно според приетия в официалния Синодален служебник ред, само че вместо "Иже херувими" се пее "Нине сили небесния" и вместо редовния причастен - "Вкусите и видите, яко благ Господ".
Великият вход свещенослужителят извършва мълком, като вместо с лявата си ръка (понеже на Преждеосветената литургия Даровете са вече осветени), носи с дясната си ръка св. дискус, а с лявата - св. чаша. Дяконът кади по дължината на солея, през което място минава и свещеникът, за да пренесе св. Дарове от Предложението на св. Трапеза. През време на това тайнствено шествие всички богомолци в храма падат на колене, защото в този момент минава Вечният Христос, Царят на Славата.
Трябва да отбележим още, че задамвонната молитва на Преждеосветената литургия се различава коренно от тази на други литургии. Чрез нея свещенослужителят моли Бога да даде сила, жива вяра на християните, за да могат да се отърсят от греховните си склонности, да поддържат през цялата св. Четиридесетница светло настроение в душите си и да могат радостно да посрещнат всепобедното Христово възкресение.
Празнично богослужение
Службите от годишния кръг се делят на празнични и великопостни.
Христовата Църква още от първите дни на своето съществуване определила дни през годината, в които, чрез специални, богослужения, извиквала в съзнанието на вярващите спомен за живота и делото на Иисуса Христа и на проявилите се Негови последователи.
Така, например, Христовата Църква веднага започнала да прави разлика между неделята и останалите дни на седмицата. По особен начин и със специално име се означава тя и в старинни документи (вж. Деян. Ап. 20:7, 1Кoр. 16:2, Откр. 1:10, 14 гл. на Дидахи. Писма на Ппиния до Траяна и др.). Разликата с останалите дни станала още по-очебийна, когато християните престанали да работят в неделен ден; той им напомнял за възкресението на Христа. Тертулиян, в книгата си "De corona", споменава, че вярващите в неделен ден почивали и се молели в знак на радост. В същата книга той казва, че е престъпление в този ден да се пости.
Между неделите през годината Църквата особено тържествено празнувала Великдена (Пасха) и Петдесетница; около тях се е създал и годишният (християнски) литургичен кръг. Относно датата за отпразнуване на Пасхата, разногласието между Изток и Запад окончателно било премахнато на първия вселенски (Никейски) събор в 325 г.; постановено било Великденът да бъде първата неделя след четиринадесетия ден на мартенската луна (т.е. месец Нисан). Тая неделя - Великден определя подвижните празници.
За първата Петдесетница се говори в Деяния на св. Апостоли, гл. 2-ра. За нея свидетелствува и апостол Павел в посланието си до коринтяни, гл. 5, ст. 8. За почитането на св. Дух ни говорят и св. отци и църковни писатели. (Напр. Ориген в съчинението си "Против Целза".
Във Великденския цикъл празници още от апостолско време е бил включван и празникът Възнесение.
Първоначално християните не празнували други празници, освен неделите. В спомен на поклонението на вълхвите на Изток започнали да празнуват празника Богоявление още от II век. През 375 г. пък в Антиохия бил установен празникът Рождество Христово от св. Иоан Златоуста.
Християните почитали и св. Кръст. Днешният празник Кръстовден (14/27 септември) е годишнина от освещаването на мартириума, т.е. на Константиновата базилика на светия гроб, извършено на 14 септември 335 година.
Празнуването на празника Връбница започва почти едновременно с празнуването на Великдена. Поклонничката монахиня Етерия, от галски или испански произход, посетила Иерусалим около 394 г., описва в Peregrinatio Aeteriae процесията, която била извършена в Иерусалим с маслинени и палмови клонки в неделята, предшестваща Пасхата, т.е. Връбница.
Празникът Малка Богородица, в чест на Пресветата Майка, се е празнувал в Антиохия още от IV век. Автентични документи ни говорят със сигурност и за празника Голяма Богородица, който се празнувал около 500-та години, като празник на Успението на св. Дева. Култът към св. Богородица, както доказват издигнатите в нейна чест храмове, е много по-древен, от преди V век. В град Ефес, преди 431 год., е съществувал храм в чест на св. Богородица, в него е бил свикан Ефеският събор. В гр. Тир и в Рим също е имало храмове в нейна чест.
След като били опровергани еретическите заблуди, празниците в чест на Иисуса Христа и на св. Дева Мария се умножили. Християните подчертали и в църковния култ важността на догматическите решения, изработени от първите шест вселенски събори; чрез култа те популяризирали християнската догматика.
Към края на VI в. се появили празниците Сретение Господне, Благовещение и Преображение. Последният празник от самото си начало е бил празник на Царя Христос, понеже, според св. отци, него ден Господ Бог извършил най-великото чудо, чрез което засвидетелствувал божественото достойнство на Своя Син.
Към VII в. се появили също и празниците в чест на св. Архангел Михаила и на св. Йоана Кръстителя.
Православната църква празнува днес дванадесет велики Господски и Богородични празници. Те са:
Рождество Христово (25 декември / 7 януари),
Богоявление (6/19 януари),
Сретение Господне (25 март / 7 април),
Възнесение Господне (четиридесетия ден след Великден),
Петдесетница (петдесетия ден след Великден),
Преображение Господне (6/19 август),
Успение Богородично (15/28 август),
Рождество Богородично (8/21 септември),
Въведение Богородично (21 ноември / 4 декември),
Въздвижение Честнаго Креста (14/27 септември).
По-голямата част от тези празници са свързани със строго определена дата и се чествуват всяка година в едно и също време, а другата малка част от тях - Връбница, Възнесение Господне и Петдесетница - нямат установена дата и се намират в зависимост от Великдена. Първите от тях се именуват неподвижни, а вторите подвижни.
Всички поменати празници имат предпразнични и следпразнични дни. В предпразничните дни св. Църква подготвя вярващите достойно да посрещнат празника, а в послепразничните тя продължава честването му. Почти всички изброени празници имат по един предпразничен ден, а празниците Рождество Христово и Богоявление имат - първият пет, а вторият - четири предпразнични дни. Последният следпразничен ден се именува отдание - ден за отдаване на празника. Богослужението в деня на отданието е същото, каквото е и на празника; на него се повтарят молитвите и песнопенията, които се изпълняват на самия празничен ден.
1. Рождество Христово има следните особености:
а) св. Църква подготвя вярващите да приемат идващия Господар на човешките души с четиридесетдневен пост. Той се именува още и Филипов, защото започва непосредствено след честване паметта на св. апостол Филипа,
б) Последните две недели от Коледния пост са посветени на св. Праотци и Отци, от които произлиза по плът Великият Учител, Чудотворец и Спасител на човечеството - Христос. Затова и на Литургията в неделния ден пред Рождество се чете Евангелието за родословието на Иисуса Христа (Мат. 1:1-25).
в) В навечерието на празника се спазва строг пост и се четат царските часове. Те се именуват така, защото при четенето им в древност свещенослужителите произнасяли многолетствие за царския дом. При всеки отделен царски час днес се четат Паримии, Апостол и Евангелие.
В навечерието на празника се извършва Василиева литургия; ако то се случи в събота или неделя, тогава се отслужва Златоустова литургия. Царските часове в такъв случай се отслужват в предшестващия петъчен ден. На Коледа, вместо Трисветата песен, се пее "Елици во Христа", защото в древност, в навечерието на Рождество Христово, кръщавали оглашените.
2. Богоявление
Особеностите на празника Богоявление са почти идентични с Коледните, само че в навечерието на тоя празник се извършва и велико водоосвещение.
Освещаването вода в навечерието на празника Богоявление е следствие от обичая да се кръщават през нощта на тоя празник оглашените и от т.н. "Вигилии", които се изършвали в навечерието на големи празници. Вигилиите, спореди свидетелството на Северин Гевалски, са особени нощни бдения, при които народът, в навечерието на самия празник, стоял прав до късна нощ и пеел тържествени песнопения. Храмовете при това бдение били силно осветени.
Молитвата на Богоявленското водоосвещение е взета от обреда на Кръщението и е негова късна преработка. В древните литургични документи Богоявленското водоосвещение се извършва в навечерието на празника, а не на самия празник Богоявление. Пръв Антиохийският патриарх Петър Фулон, в V в., въвел задължителното извършване на великото водоосвещение в навечерието на празника. Този обичай бил спазван до XII в., а след това, под влияние на Иерусалимския устав, било въведено двукратното водоосвещение, а именно: първият път то се извършва в навечерието на празника, а вторият - на самия празник Богоявление. За двукратното водоосвещение се говори и в Севастияновия устав от XIII в. Днес в Православната църква великото водоосвещение се извършва двукратно.
3. Връбница
Към богослужебните особености на този празник се отнася освещаването и раздаването на върбови клонки. Това освещаване и раздаване на "вайя", т.е. на финикови или палмови клонки, а у нас на върбови, като най-рано развиващи се, става на утренята, след прочитането на Евангелието.
Стоенето на християните в храма със свещи и клонки в ръце напомня за тържественото влизане на Царя на славата в Иерусалим.
4. Пасха
Отпразнуването на Великдена или на Пасхата започва с кръстен ход около храма. Свещите, носени от християните, се запалят от великденската свещ на първия свещенослужител. Сам той запалва своята свещ от централното кандило на седмосвещника. Това е символ на разпространението на Христовата светлина в света от единия извор на светлината - Бога.
Християните, със запалени свещи в ръце, а свещенослужителите взели кръст, Евангелие и иконата на Възкресението, отиват, по подобие на мироносиците и на св. апостоли, към Гроба Господен. През време на кръстния ход се пее от певците стихирата на шести глас: "Воскресение Твое, Христе Спасе..." ["Воскресение Твое, Христе Спасе, Ангели поют на небесех, и нас на земли сподоби чистым сердцем. Тебе славити" (Стихира на утр., гл. 6)]
Когато процесията пристигне на определеното място, пред или около храма, предстоятелят произнася възгласа: "Слава святей и единосущней и неразделней Троице.."; с него започва пасхалната утреня. След това се пее по три пъти от свещениците и от певците тропаря на Възкресението. Предстоятелят произнася подир това стиховете от 67-я псалом, а певците след всеки един от тях пеят "Христос воскресе".
По-нататък богомолците, при особен ритуал, влизат в храма. Започва пеенето на пасхалния канон, съставен от св. Иоана Дамаскина в VIII век. През време на утренята, верующите държат в ръцете си запалени свещи в знак на тържество и духовна радост, а свещенослужителят, с кръст и свещ в ръка, излиза от св. олтар, кади и на всички известява радостната вест за победата, удържана от Спасителя, с думите: "Христос воскресе".
След изпяването на ексапостилария, "Всякое дыхание да хвалит Господа" [Пс. 150:6], воскресните и хвалитни стихири на глас първи и пасхалните такива на глас пети, вместо велико славословие се изпява три пъти "Христос воскресе" и започва последованието на Литургията. В началото на пасхалната литургийна служба се пее "Христос воскресе" и се казват стиховете на 67-я псалом. След малкия вход се пее "В церквах благословите Бога Господа от източник израилевих", а вместо Трисвятое - "Елици во Христа…"
5. Петдесетница
Характерната особеност на този празник е свързването на литургийното и вечерно богослужение в едно, в края на което свещенослужителят, коленичил на царските двери, с лице обърнато към богомолците, чете специални молитви, с които изпросва изливането на обилни благодатни Божии дарове върху тях. Още от дълбока древност у нас тези молитви се наричат "Молитви на коленопреклонението".
Преди това, по време пеенето на великия прокимен, свещенослужителят хвърля в храма клонки от орехово дърво. Те са символ на нетленните духовни цветя - на християнските добродетели, с които Св. Дух украсява душите на вярващите.
6. Преображение
На този празник Църквата, следвайки стара традиция, установена още във Ветхия Завет, благославя първите лозови плодове и въобще узряващите плодове на човешкия труд.
7. Въздвижение
В навечерието на празника, св. Кръст, сложен на дискус, се пренася от Предложението на св. Трапеза. В края на утренята, на самия празничен ден, той се изнася през северните олтарни врати в средната част на храма и се поставя на аналой за благоговейно поклонение от страна на християните (подробности вж. в Служебника, стр. 418).
Празниците Коледа и Великден са централни за Църквата. Около тях се е развила цялата литургична година.
Отпразнуването, както на Коледата, така и на Великдена, е свързано с пости. Великият пост е бил определен от Църквата с цел да се придаде по-голяма тържественост на празника. За този пост ни говорят Ерм и Тертулиян. Първоначално той имал различна продължителност. През първите три века той бил спазван само през седмицата, която предшествувала Пасхата; затова го наричали Великденски пост. По-късно на различни места постепенно започнали да го удължават, докато стигнал до 40 дни. За това свидетелствува Петото правило на Първия Вселенски събор. Блажени Иероним и папа Лъв I твърдят, че четиридесетдневният пост датира от апостолско време. За това, обаче, няма достатъчно исторически данни. Св. Василий Велики и Григорий Нисски свидетелстват, че в тяхно време 40-дневният великденски пост се спазвал навсякъде.
Подготовката към Великия пост Църквата започва четири седмици преди настъпването му. Всяка от тях е наименувана:
1. Неделя на Митаря и Фарисея;
2.
На Блудния син;
3.
Месопустна (или на Страшния съд) и
4.
Сиропустна.
Тези четири седмици имат за цел християните да се подготвят към подвига на поста. Събитията, които се празнуват тогава, посочват какъв именно трябва да бъде идеала на подвизаващия се християнин и как той постепенно трябва да пристъпи към осъществяването на този идеал в живота си.
Така, в неделята на Митаря и Фарисея се посочват две форми на религиозен подвиг, от които едната води към нравствено съвършенство, а другата - към падение.
В неделята на Блудния син се изтъква готовността на Бога, като вселюбящ баща, да приеме разкаялия се грешник, колкото и тежки да са неговите прегрешения.
В неделя Месопустна, или на Страшния съд, се рисуват тежките последици от неразкаянието и сериозната отговорност, която има пред неподкупния Божи съд неразкаялият се.
През последната подготвителна неделя, Сиропустната, Църквата подготвя християнина за прехода към самия подвиг на поста. Този преход се състои в ограничение режима на храненето, както и във всеобщо опрощаване на християните помежду им.
Богослужението през тези недели има подготвително-покаен характер. То изобилствува с покайни химни, като, напр.: "Покаяние отверзи ми двери...", "На спасение стези настави мя, Богородице" и "На реках Вавилонских, тамо седохом и плакахом."
От понеделника, след Сирната неделя, започват
дните на св. Четиридесетница. През Великия пост истинският християнин прави всичко възможно, за да обогати и
просветли своя духовен живот. Чрез постенето християнинът закрепва волята си срещу плътските влечения, размишлява върху високите духовни задачи на живота си и се старае да извършва
дела на благотворителност и милосърдие. В много монастири, в древност, се е спазвало дълбоко мълчание и самовдълбочаване.
Богослужението в неделите през св. Четиридесетница също има за цел да подпомогне християнина в неговия постнически подвиг и да насочи вниманието му изключително към борба за овладяване на Божието Царство. Това богослужение се отличава със своята продължителност и изобилствува с покайни молитви, които припомнят на човека греховното му състояние и събуждат у него потребност към чист и свят духовен живот. Характерна е тук молитвата на св. Ефрема Сирина "Господи и Владико живота моего...", която се произнася много често.
Първата неделя от Великия пост е посветена на възтържествуването на Православието. Богослужебният ред на тази неделя идва да покаже на християнина, че истинският духовен подвиг е свързан с правилно изповядване на християнската вяра и с отчуждаване от еретическите заблуди и увлечения.
Втората неделя е посветена на св. Григорий Палама, който затвърдил убеждението, че молитвеният и постнически подвиг водят към съвършенство и съзерцание на Бога.
В третата неделя се чествува св. Кръст, който е образ на изкупителния подвиг на Иисуса Христа. Този празник напомня на християнина, че същността и на неговия личен подвиг се състои в самоотричането и в носенето на отредения му кръст.
В четвъртата и петата неделя Църквата чества паметта на св. Иоан Лествичника и на Мария Египетска; тях тя посочва като образци на християнски подвиг.
В шестата неделя се чества възкресението на Лазаря и тържествения вход на Христа в Йерусалим. Това са два обединени праздника. Единият от тях ни разкрива славата на Христа, като всемогъщ Бог, Който възкресява мъртви, а другият ни представя Спасителя като Цар, Син на Давида, тържествено срещнат и приветстван от израилтяните. Лазаровата събота и празникът Връбница са преход към Страстната седмица.
В последната седмица на Великия пост, или тъй наречената Страстна седмица (нарича се така, защото през нея възпоменаваме страданията, смъртта и погребението на Христа), Църквата, чрез нарочни последования, възкресява в съзнанието на християнина преживените от Христа страдания. През тази седмица християнинът има възможност да види пропастта, която разделя грешния човек от Бога, и усилията на Богочовека Христа да преодолее тази пропаст на греха чрез изкупителния си подвиг.
Сведения за старохристиянското богослужение през Страстната седмица в Иерусалим, и изобщо през четиридесетницата, намираме в старинния документ Peregrinatio Aetheriae, намерен в Арецо през 1884 година. Документът съдържа пътните бележки на поклонничката-монахиня Етерия, от испански или галски произход, която посетила Иерусалим около 394 г.; тогава поклонничествата били в разцвета си.
Монахиня Етерия, между другото, рисува богослужебния ред през Страстната седмица и отбелязва създадената вече традиция, всеки ден от тази седмица да е свързан с отделен епизод от страданията на Иисуса Христа, да се отива в църковно шествие на самото място, където е страдал Христос, и там да се прочете съответният Евангелски откъслек. Днешните обичаи: да се изнася кръстът на Велики четвъртък, плащаницата - на Велики петък и др. са вмъкнати в богослужебната практика на православната Църква много по-късно. Изглежда, че те водят началото си от Византийско време, по-точно от IX в. насам.
Събития, чествани през Страстната седмица
В службата на Великия понеделник Църквата прославя патриарха Иосифа и спомня евангелското събитие за проклеването на безплодната смоковница [Марк 11:12-14, 20-26, Мат. 21:18-22].
През Великия вторник тя спомня притчата за десетте деви (Мат. 25:1-13), която е легнала в основата на тропаря "Се жених".
["Се, Жених грядет в полунощи, и блажен раб, егоже обрящет бдяща: недостоин же паки, егоже обрящет унывающа. Блюди убо, душе моя, не сном отяготися, да не смерти предана будеши и Царствия вне затворишися, но воспряни зовущи: Свят, Свят, Свят еси, Боже, Богородицею помилуй нас."]
Богослужението на Великата сряда ни спомня две събития: 1) разкаянието на разпътната жена и 2) намерението на Иуда да предаде Учителя си.
На Великия четвъртък Църквата напомня за няколко събития: омиване нозете на учениците от Сина Божи, Тайната вечеря, молитвата на Спасителя в Гетсиманската градина и предаването Учителя на любовта на тежки страдания и кръстна смърт. Вечерта на този ден се четат дванадесет Евангелия. След прочитането на петото Евангелие, свещенослужителите изнасят от олтаря в средната част на храма св. Кръст. Християните падат на колене пред него благоговейно и смирено целуват раните на Спасителя, доброволно понесени от Него за спасение на човечеството. Дванадесетте евангелски зачала са подбрани от Църквата така, че да се очертаят напълно страданията на Спасителя.
На Великия петък Църквата спомня страшната трагедия, която се е разиграла на Голгота. В този ден не се извършва св. Литургия, защото самата тя по същество е образ на Голготското жертвоприношение; вместо св. Литургия се четат т.н. царски часове. Предполага се, че автор на този богослужебен ред е св. Кирил Йерусалимски, живел в IV век. През VII в. Иерусалимският патриарх Софроний преработил това чинопоследование. В началната си форма, обаче, то съществувало и много по-рано, още от II в. Апостолският мъж Ерм в своя "Пастир" определено говори за петъка като постен ден, посветен в чест на Христовата смърт.
На вечерното богослужение на Великия петък се извършва опело на пречистото Христово тяло.
Думата тайнство (μυστήριον - от гр. глагол μύω- затварям очи) означава недостъпно или скрито за човешкия разум действие. Под тайнство в Новия Завет се разбира особен род свещенодействие, при което, под форма на външни видими знаци, се преподават на християните невидими благодатни дарове.
Църквата учи, че Господ Иисус Христос е установил седем тайнства. Това число съответствува на седемте дара на Св. Дух (Ис. 11:2-3), седемте хляба, чудно нахранили няколко хиляди люде (Мат. 15:36-38), седемте златни светилника, седемте печати, седемте тръби (Откр. 1:12-13, 16; 5:1; 8:1 и др.), а също така и на потребностите на нашия духовен живот. Така напр., в тайнството Кръщение се съобщава благодат, която очиства и възражда духовно човека; в тайнството Миропомазване се дава благодат, която укрепва християнина в духовното му възлизане на горе към Бога, а в тайнството Елеосвещение се получава благодат, която изцелява човешки недъзи и т.н.
Кръщението е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което, чрез трикратно потапяне във вода и при произнасяне от страна на свещенослужителя на установената молитвена формула, се заличава първородният грях у кръщавания и му се дава красотата и силата на благодатния вътрешен живот. Кръстеният става християнин, чадо на Бога и член на Христовата църква.
Св. Кръщение е първото и най-необходимо тайнство в Църквата. Не приелите св. Кръщение не могат да приемат другите тайнства.
Господ Иисус Христос е установил това тайнство след възкресението Си и малко преди възнесението Си, когато казал на апостолите Си знаменателните думи, записани от евангелиста Матея
"И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин." (Мат. 28:18-20).
В апостолско време бил кръщаван всеки, който изповяда вярата си в Христа и изяви желание да бъде кръстен. Методична подготовка на кандидатите за кръщение не е имало. Още от края на I век, обаче, Църквата установила специална подготовка за желаещите да бъдат кръстени. За тази подготовка се говори в "Дидахи - Учение на дванадесетте апостоли". Християнската катехеза била "учение за двата пътя", т.е. учение за пътя на живота и за пътя на смъртта. Така учил и св. апостол Павел своите последователи. Св. Юстин Философ също говори в първата си апология, от средата на П-я в., за такава подготовка, като необходима за желаещия да бъде кръстен. Ориген свидетелствува за същото в третата глава на съчинението си "Против Целса".
Кандидатите за катехумената били препоръчвани от добри християни. Приетите оглашени трябвало да се откажат от всичко, което не е в съгласие с християнската вяра. Катехуменатът продължавал две или три години. Оглашените изучавали християнската наука под ръководството на дякони и дякониси. Същината на християнското учение се предавала устно в къси формули; оглашените трябвало да ги запаметят точно.
Учението на Църквата не се съобщавало на оглашените, особено в началото на тяхното обучение, напълно. Някои обреди и истини, напр. като тези за св. Причастие, не им се съобщавали до деня на кръщението им. Това налагала т.н. тайна. дисциплина, Distiplina arcani, която била спазвана до VI век.
Децата на родители християни били кръщавани още на втория или третия ден след раждането им. Някои християни оставяли децата си некръстени до осмия ден, съобразявайки се с ветхозаветната практика - обрязването да се извършва на осмия ден от раждането. Св. Киприян, от името на седемдесет и трима африкански епископи на Картагенския събор, станал в 252 г., осъдил това отлагане на тайнството Кръщение.
Към края на III в. кръщението на децата непосредствено след раждането им било вече напълно затвърдена практика.
Първоначално кръщаването се извършвало почти навсякъде; не било свързвано с определено място. За това свидетелстват Дидахи, първата Юстинова Апология и Тертулиян, в съчинението си "За кръщението". През III в., обаче, то се извършва в специални баптистерии, т.е. кръщални, в навечерието на големите празници Богоявление, Великден и Петдесетница.
В последните седмици преди кръщението си, оглашените полагали специален изпит; след него били допускани в групата на знаещите и започвала усилената им подготовка за самото тайнство Кръщение: пост, молитва, заклинание и прочие.
В навечерието на кръщението си, оглашените се молили, чели свещени книги и публично изповядвали вярата си. В неделя сутринта, на разсъмване, когато започвали да пеят петлите, епископът благославял кръщелната вода, в която ще бъдат потопявани оглашените.
Катехумените, щом приближавали до баптистериите, се обръщали на запад, "страната на тъмнината", и се отказвали от сатаната и от неговите прелести. След това снемали дрехите си и влизали в басейна. Там те се обръщали на изток, към изгрева на слънцето, защото Христос е светлина от изток, и, на трикратното запитване от епископа, всеки един от тях трикратно отговарял с изповядване на вярата си и се потапял три пъти в кръщалната вода, поне до кръста; в това време предстоятелят произнасял формулата на кръщението. Кръстеният излизал от басейна, приемал помазване и се обличал в бяла риза, в знак на невинност; тази риза той носел цялата седмица след приемането на св. тайнство Кръщение. От тук произлязло и името на седмицата, която следва непосредствено след Великдена - Светла седмица.
В древната Църква, веднага след тържественото кръщение се извършвало миропомазването. Новопокръстените били отвеждани в стая, съседна на баптистерия, там епископът призовавал над тях благодатните Дарове на Св. Дух и ги помазал със св. миро. С този акт неофитите - новопросветените напълно се причислявали към християнското общество и могли да присъстват на цялата св. Литургия.
На много места, непосредствено след кръщението и миропомазването, се отслужвала св. Литургия. На някои места, като Александрия, Картаген и Рим, на неофитите поднасяли питие, смесено с мляко и мед, за да обозначат с това тяхното духовно детство.
Тайнството Кръщение в най-древната Църква първоначално било извършвано само от епископа; когато, обаче, катехумените се увеличили, то се извършвало и от свещениците и дяконите, а в извънредни случаи - дори от мирски лица.
Последование на тайнството Кръщение
Тайнството св. Кръщение се предхожда от оглашение. Подготовката към кръщаването на иноверците обикновено се извършва в предверието на храма, за да се изрази мисълта, че лицето, което не е приело св. Кръщение, не е член на Църквата Христова. Подготовката пък към кръщението на малки деца се извършва в средната част на храма.
Блаж. Августин казва, че още от най-древни времена в Църквата Христова били кръщавани и децата. Такава била практиката на отците и тя щяла да пребъде до свършека на света.
Тъй като малките деца не знаят вярата Христова, Църквата наредила всяко от тях да има свой кръстник, духовен баща, който да бди над него, да го ръководи в духовния му живот и да го подпомага да изпълни дадените при кръщението обещания. По стар християнски обичай в много църкви, кръстниците постили преди кръщението на детето, което те възприемали от св. купел. За това се говори и в "Дидахи" - Учение на дванадесетте апостоли.
Свещенослужителят изрича християнското име на кръщаемото дете. Прието е да се дава на кръщаемия име на някой светия, който да бъде негов духовен покровител и да му служи винаги като образец за подражание. След това той обръща детето на изток, духа три пъти в лицето му, за да прогони духовете, подвластни на злоначалника в света и осенява челото и гърдите му за пръв път със знака на кръста. Свещенослужителят по-късно пита кръщавания отрича ли се от сатаната, врага на човешката душа. Кръстникът дава положителен отговор и прочита символа на вярата.
Самото кръщение свещеникът извършва облечен в епитрахил, наръкавници и фелон. След възгласа "Благословено Царство...", той произнася ектения и специални молитви, с които освещава водата и елея, налива няколко капки от последния във водата и, в знак на примирение с Бога, помазва кръстообразно с елей кръщавания по челото, гърдите, между плещите, ушите, ръцете и нозете. При всяко помазване той изрича слова, които разкриват смисъла на това помазване.
Когато привърши помазването, той пристъпва към самото кръщение: взема внимателно съблеченото дете, обръща го с лице на изток и го потапя три пъти във водата, като при първото потапяне казва: "Кръщава се Божия раб (или рабиня)... (името) в името на Отца. Амин; при второто: "и Сина. Амин" и при третото потапяне: "и Святаго Духа. Амин". Този начин на кръщение е засвидетелстван от 50-то апостолско правило. Детето се потапя три пъти в купела в спомен на тридневното престояване на Спасителя в гроба. Във веднъж осветената вода свещенослужителят може да кръсти постепенно няколко деца от един и същи пол.
Тайнството Миропомазване е установено от Иисуса Христа. Чрез помазване със св. Миро частите на тялото и при произнасяне от свещеника на тайноизвършителните думи: "Печат дара Духа Святаго" миропомазваният получава даровете на Св. Дух, за да стане съвършен християнин и достоен воин на Христа. Това тайнство се наричало и харизмание, от гр. дума χρίσμα - помазване.
За това намираме указания в Св. Писание (Деян. 10:44; 19:6, 8:15-17, Евр. 1:9). От посочените места между другото, узнаваме и това, че в древната Църква тайнството Миропомазване се е извършвало непосредствено след тайнството Кръщение.
И днес свещенослужителят, веднага след св. тайнство Кръщение, пристъпва към извършване на тайнството Миропомазване. За целта той взема специална четчица, потапя я в светото Миро и прави кръстни знаци (помазване) на челото, очите, ноздрите, устата, ушите, ръцете и ходилата на нозете, като при всяко помазване произнася тайноизвършителните думи: "Печат дара Духа Святаго. Амин."
След това свещенослужителят и възприемникът обикалят с детето около купела три пъти; през това време се пее песента: "Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся. Аллилуя, Аллилуя, Аллилуя". Чете се Апостол и Евангелие. Свещеникът постригва на кръст косите на детето; това означава, че кръстеният е член на Църквата и се посвещава на Бога.
Св. Миро се приготовлява от около 25 до 57 вещества (бяло вино, розов цвят, карамфилово масло и др.), които се варят през първите три дни на Страстната седмица. През цялото време на мироваренето свещенослужителите непрекъснато четат св. Евангелие. Получената по този начин смес тържествено се освещава от предстоятеля на Църквата на Великия четвъртък, след освещаване на св. Дарове.
Покаянието е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което свещеникът, в името на Бога, прощава греховете на каещия се, извършени от него след кръщението му. Сам Господ Иисус Христос е дал власт на Църквата да прощава или задържа греховете на людете. Христовите думи: "На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Йоан. 20:23) ясно предполагат изповед от грешника и присъда за опрощаване или задържане греховете от духовника. Св. Писание не ни съобщава начина, по който трябва да стане изповедта, и условията, при които трябва да се изпълни присъдата. По всичко изглежда, че Иисус Христос е предоставил на Църквата да определи това. Църквата, от първия момент на своето съществувание, не е оформила с всички подробности и чина на тайнството изповед. Той се е оформявал постепенно. Същността на тайнството, обаче, която предполага изповед и присъда, е била запазена в Църквата напълно непокътната.
Иисус Христос и св. апостоли прощавали греховете на каещите се. Сам Господ Иисус Христос простил греховете на парализирания (Мат. 9:2), на жената, изобличена в блудство (Йоан.. 8:11) и др.
В Новия Завет има много свидетелства, че през апостолско време християните са изповядвали греховете си пред Бога, пред апостолите или един другиму (Деян. Апост. 19:18, Иаков. 5:16 и др.). Не е посочен начина, по който се е извършвала изповедта: публично или тайно, единично или общо пред събранието на верните.
За тайнството Изповед се говори в Дидахи (14-та глава): на християните се заповядва да изповядват греховете си, преди да приемат Христовото тяло.
В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски, в посланието си до филаделфийци, говори за значението на разкаянието за опрощаване на греховете. Около средата на втория век Ерм проповядва в своя "Пастир", че тайнството Изповед е необходимо след кръщението. Тертулиян, Ориген и св. Киприян Картагенски, родени през втората половина на II в., свидетелстват, че изповедта е съществувала не като нещо ново, но като нещо вече отдавна известно на всички християни и утвърдено в Църквата Христова.
През II в. тайнството Изповед се е извършвало по следния начин:
1. Съгрешилият изповядвал греховете си на епископа или свещеника. От третия век насам, както на Изток, така и на Запад, има специални свещеници-изповедници, упълномощени от епископа, които се занимават изключително с изповядване на християните. Обикновено тези духовници били избирани измежду по-възрастните клирици, с богата духовна опитност. След частната изповед, духовникът определял дали е необходима и публична изповед. Обикновено за публични грехове се е изисквала и публична изповед, а за тайните грехове достатъчна била тайната изповед. Днес в нашата Църква се практикува изключително частната изповед.
2. Яко е било необходимо, духовникът налагал епитимия (наказание) на каещия се; тя имала частен или публичен характер.. Изповедниците у нас са били предимно духовно издигнати пастири. Ако изповядалият се е слаб в вярата си християнин, те намалявали епитимията му и поемали върху себе си намалената част от нея. През първите три века частни епитимии почти не се налагали, освен в случаи, когато този, който се изповядвал, се намирал в смъртна опасност. При всяка църква съществували списъци на греховете, за които се изисквало публично наказание. Епитимиите били различни, според тежестта на греховете.
В православната Църква епитимиите са изправително средство; налагат се с цел да се поправи грешника.
3. След изповедта епископът или свещеникът полагал ръцете си върху главата на каещия се в знак на примирение и той отново бил приеман в обществото на вярващите. При това поставяне на ръцете била произнасяна от свещенослужителите специална молитвена формула за опрощаване греховете на каещия се. Тя има следното съдържание: "Господ и Бог наш Иисус Христос, благодатию и щедротами Своето человеколюбия, да простит ти, чадо, вся согрешения твоя; и аз, недостойний иерей, властию Его мне данною, прощаю и разрешаю тя от веех грехов твоих во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин". Без произнасянето на тази молитвена формула, тайнството се е считало, а и днес се смята, за недействително.
Изповедта се извършва пред иконата на Спасителя. Изповедникът внушава на каещия се чрез молитви и увещания да разбере Божиите заповеди и се разкае за греховете си.
Прекрасното чинопоследование на тайнството изповед в българската Църква по времето на първото ни царство е щастливо запазено в цялостния си вид в Синайския глаголически молитвослов. Там са дадени и "заповедите на светите отци" относно налагането на епитимии.
Светото Причастие, евхаристия, е тайнство, в което вярващият - под вид на
хляб и вино, пресъществени от Дух Свети, - приема истинските тяло и кръв Христови.
Още от първите дни на християнството, отслужването на Евхаристията било най-важната част на богослужението и център на християнския живот въобще. Проповядването на Христовото учение, пазенето единството на Църквата и отслужването на Евхаристията са били трите най-главни задължения на йерархията. Апостолите и техните ученици, при отслужване на св. Евхаристия, повтарят това, което са видяли и чули от Иисуса Христа. "Преломяването на хляба", за което ни говорят Деянията на Апостолите (2:42; 20:7), е именно Евхаристията, отслужвана в Йерусалим веднага след възнесението на Христа. Така е наименувана Евхаристията и в 9-та глава на Дидахи. В Първото си послание до коринтяни (10:16 и 11:23-25), апостол Павел ясно говори, че Евхаристията е установена от Христа и че в нея действително присъства Христос: "Аз приех от Господа това, що ви и предадох..." "Христос заповяда: Това правете в Мое възпоменание" и за възспоменаване на Моята смърт.
Св. Евхаристия е безкръвно жертвоприношение. Това е ясно от Христовите думи: "Това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26:28).
При извършването й са били произнасяни молитви. В Дидахи са запазени такива молитви.
В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски казва, че Евхаристията е истинско средство за безсмъртие и знак за съединение с Христа. През средата на II в. св. Юстин Философ описва същността на Евхаристията и обреда на нейното отслужване. За Евхаристията свидетелстват св. Ириней и Климент Александрийски. В Деянията на св. апостоли (20:7) се говори:
1) За деня, в който се отслужвала Евхаристията;
2) За произнасянето на беседа и
3) За самото преломяване на хляба.
За първи път думата евхаристия се среща около 80-та година след Христа. Юстин Философ употребява тая дума в първата си апология. Св. Климент Римски нарича Евхаристията "Приношение" в 40-та глава на Първата си книга до коринтяни - τάς τε προσφοράς και λειτουργίας επιμελώς εηετελείσθαι.
Β първите векове християните приемали Христовото тяло и кръв след всяко отслужване на св.
Евхаристия. Св. Киприян, в омилията за неделната молитва, и Ориген, в омилията върху 10-та глава на книга Битие, говорят, че християните всекидневно се причаставят.
Св. Василий Велики също препоръчва всекидневното причастяване.
В Девето апостолско правило се осъждат онези християни, които без уважителни причини се отклоняват от приемането на св. Тайни. Св. Църква, снизхождайки към физическата немощ на болните, им е разрешавала да се приобщават със св. Дарове когато пожелаят. Обикновено те били причастявани по домовете им. Това се практикува и днес от православната Църква. Св. Дарове за причастяване на болни се приготовляват на св. Василиева литургия, която се отслужва на Великия четвъртък. За целта духовникът, в края на св. служба, раздробява на малки частици осветения вече Св. Агнец, поставя ги на специално триножниче върху олтарното мангалче, за да се изсушат, и след това ги прибира внимателно в дарохранителницата. Така приготвеното Причастие се именува "Сухо причастие".
Маслоосвещението е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което болният, чрез молитва и помазване с осветен елей, получава Божията благодат за телесно оздравяване и душевно спасение.
За това тайнство ни говори св. апостол Иаков в посланието си - гл. 5, ст. 14-15. В творбите на св. Отци от първите три века няма коментар върху това библейско място. В трактата си "За свещенството", св. Иоан Златоуст само цитира споменатото място от посланието на св. апостол Иакова. Има, обаче, не малко свидетелства, че помазване с осветен елей е било извършвано от първите дни на Христовата Църква. За това тайнство говори Ориген, във втората си омилия. В четвъртия век епископ Серапион, автор на евхаристичната Анафора (на евхаристичния канон), съставил молитви за четене при помазването със осветен елей, а в IX в. Арсений, епископ на Корфу, написал канона на тайнството Елеосвещение.
Съгласно с думите на св. ап. Иакова: "Да призовет презвитери церковния", Църквата установила тайнството Елеосвещение да се извършва от няколко свещеници. Богослужебният ред на това тайнство по Требника е пригоден тъй, че да може да се изпълни от седем свещеника: четат се седем апостолски зачала, седем евангелски такива, седем пъти се помазва болния с осветен елей при произнасяне на тайноизвършителната молитвена формула и т.н. По липса, обаче, на свещенослужители и при крайна нужда, тайнството Елеосвещение може да се отслужи и само от един свещеник.
Необходими условия за приемане на тайнството Елеосвещение са главно две:
1) болният да изповяда греховете си пред свещеника; ако болестта му не позволява това, то поне да прояви чувство на дълбоко разкаяние и
2) да повярва в силата на Христа, като Спасител на душите и Лекар на телата.
Тайноизвършителната молитва на тайнството Елеосвещение гласи:
"Отче святий, врачу душ и телес, пославий единороднаго Твоего Сина, Господа нашего Иисуса Христа, всякия недуг изцеляющаго и от смерти избавляющаго, изцели и раба Твоего (името) от обдержащия его телесния немощи и оживотвори благодатию Христа Твоего..."
[Отче Святый, Врачу душ и телес, пославый Единороднаго Твоего Сына, Господа нашего Иисуса Христа, всякий недуг исцеляющаго, и от смерти избавляющаго, исцели и раба Твоего (името) от обдержащия его телесныя и душевныя немощи, и оживотвори его благодатию Христа Твоего; молитвами Пресвятыя Владычицы нашея Богородицы, и Приснодевы Марии; предстательствы честных Небесных Сил безплотных; силою Честнаго и Животворящаго Креста; честнаго славнаго пророка, Предтечи и Крестителя Иоанна; святых славных и всехвальных апостолов; святых славных, и добропобедных мучеников; преподобных и богоносных отец наших; святых и исцелителей безсребренников, Космы и Дамиана, Кира и Иоанна, Пантелеимона и Ермолая, Сампсона и Диомида, Фотия и Аникиты; святых и праведных богоотец Иоакима и Анны, и всех святых.
Яко Ты еси источник исцелений, Боже наш, и Тебе славу возсылаем, со Единородным Твоим Сыном, и Единосущным Твоим Духом, ныне и присно и во веки веков, аминь.]
Тайнството Елеосвещение се извършва или в храма или - в зависимост от здравословното състояние на болния - в неговия дом.
Последованието на тайнството, за по-голяма прегледност, делиме на три части:
1) Молебно пеене;
2) Освещаване на елея и
3) Помазване болния с осветения елей.
1. При започване на молебното пеене свещенослужителите, облечени в епитрахили и фелони, се нареждат в полукръг около масичката, върху която е поставен съд с брашно или пшеница (символ на смъртта и възкресението); в средата на брашното или пшеницата се поставя кандило; около него се забождат седем пръчици, чиито краища са обвити в памук. Молебното пение има за цел да извика в душата на болния чувство на разкаяние за своите грехове.
2. Втората част е освещаването на елея, за да стане той проводник на Божията благодат.
3. Третата част е самото помазване на болния с осветения елей; то се предхожда от прочитане на седем апостолски, седем евангелски четива и седем молитви. Те имат за цел да възпроизведат в съзнанието на болния онези събития от живота на Иисуса Христа и Неговите апостоли, в които се е проявила лечебната сила Божия. Самото помазване се извършва седем пъти - на челото, ноздрите, ушите, устата, пръстите на ръката и други.
Брачният съюз е установен от Бога. В Стария Завет той е съчетание от свещеническо благословение и народни обичаи. В Новия Завет е подчертана особената важност и значение на брачния съюз; той трябва да бъде неразривен до края на живота. Апостол Павел нарича брака "велика тайна", уподобява отношенията между мъжа и жената на тези между Христа и Църквата (Ефес. 5:31-32), и дава наставление, какъв трябва да бъде животът на встъпилите в брак. Църквата учи, че бракосъчетанието не е само физиологична, но и етична връзка - свързват се сърцата и душите на брачущите се, за да изграждат с взаимна помощ своето спасение.
В първите времена на християнството, бракосъчетанието се е извършвало със съгласието на епископа (според св. Игнатий Антиохийски, в посланието му до св. Поликарпа Смирненски) публично (според свидетелството на Тертулияна) в храма по време или след отслужването на св. Литургия (според Тертулияна - Трактат "за брака").
Римското законодателство първоначално не разрешавало сключването на брак между свободни римски граждани и роби. Църквата, около началото на III в., определила такъв брак да се счита за валиден. Светите отци са препоръчвали християните да избягват брак с неверници, защото може да бъде опасен за вярата им.
Тайнството брак се състои от две части: 1) Обручение и 2) Венчание.
В древност Църквата извършвала, преди венчанието, вместо днешното обручение, особен вид обручение, известно под името "църковен годеж". Такъв годеж се извършва и днес у нас на много места. Понеже църковно извършеното обручение не може да се разторгне или обезсили по друг начин, освен по същия, по който се разторгва и бракът, то в по-ново време е прието в Църквата обручението да се извършва малко преди венчанието в притвора на храма.
Обручение. В притвора на храма, годеникът застава от дясната страна, а годеницата - от лявата на свещенослужителя. Той ги благославя три пъти поотделно и им подава запалени свещи; с това напомня на младоженците, че в техните сърца ще трябва обилно да цъфтят чистота и невинност. След това, в знак на неразторжимия съюз, който ще трябва да съществува между тях, свещенослужителят взема поставените по-рано на олтарната св. трапеза пръстени за освещаване и ги надява на пръстите на младоженците по следния начин: взема пръстена на младоженеца и казва: "Обручается раб Божий (споменава името на мъжа и допира пръстена до челото му) рабе Божией (споменава името на невестата и допира същия пръстен до нейното чело) во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин." Това действие той повтаря три пъти и след това надява пръстена на ръката на мъжа. Същите действия свещенослужителят повтаря и при извършване обручението на невестата. Накрая кумът разменя пръстените три пъти.
Употребата на пръстени при тайнството брак е засвидетелствувано от Тертулияна.
Венчание. Свещенослужителят въвежда младоженците от притвора в самия храм, т.е. към мястото на Вечната Светлина, за да ги озари с благодатните Дарове на Св. Дух. Той поставя венци върху главите им и произнася тайноизвършителните думи: "Венчается раб Божий (името на мъжа) рабе Божией (името на жената) во имя Отца и Сина и Святаго Духа". Благославя ги три пъти, като казва: "Господи, Боже наш, славою и честию венчай я", Венците означават победата, която новобрачните ще трябва да изнесат над порочните удоволствия.
След прочитането на Апостола и Евангелието, свещенослужителят благославя чаша с вино и я поднася на младоженците, за да отпият по три пъти от нея. Тя им напомня, че те ще трябва с еднакви крачки да се движат по пътеката на живота и винаги да понасят задружно бъдещите отговорности пред живота.
Накрай младоженците, ведно със свещенослужителя, обикалят три пъти около аналоя. През време на този обред се пеят тропарите: "Исайе, ликуй", "Святии мученици" и "Слава Тебе, Христе Боже". Те говорят на младоженците, че ще трябва да развият у себе си благородно сърце и непоколебим нравствен характер, т.е. такива качества, каквито притежавали в древната Църква апостолите и мъчениците.
В древност Църквата забранявала втория брак. В една от своите книги, Атинагор, християнски апологет от II в., нарича втория брак "украшение на блудството". Ерм във своя "Пастир" пък казва, че мъж, който напусне жена си, поради блудство, и вземе друга, сам върши блудство. Изобщо, в началото на своето съществувание, Църквата смятала брака за неразторжим (Мат. 19:6). В по-ново време Църквата, като имала предвид немощното човешко същество (1Кор. 7:39-40 и др.), допуснала и втори и трети бракове. Богослужебният ред на различните бракове сведочи, че Църквата, и в миналото и сега, няма еднакво отношение към тях. Последованието и на втория и на третия брак е по-кратко; в него няма прекрасната възвишеност при последованието на първия брак. В днешно време бракът е не само църковно тайнство, но е и граждански договор. Последният се изгражда върху отговорността на човека пред гражданските закони, а църковният брак почива върху отговорността на вярващия пред Живия Бог.
Свещенството е тайнство, установено от Иисуса Христа, при което чрез възлагане на ръце върху избрани от Църквата лица им се дава благодат и власт да учат, да свещенодействат, да управляват и ръководят Божиите чада. Иисус Христос установил това тайнство, когато дал такава власт на апостолите, а в тяхно лице и на приемниците им (Мат. 28:19-20, Йоан. 20:21-23, Деян. 20:28, Ефес. 4:11-12, 1Петр. 5:1-3).
Свещенството е съвършен небесен дар, защото чрез него ръкоположеният става служител на Христа, разпоредител на Божиите тайни, посредник между Бога и людете и обладател на власт в Църквата, която е тяло Христово.
Иисус Христос избрал и упълномощил дванадесетте апостоли да Му бъдат свидетели - да благовестят по цялата земя за Неговото учение, дела и възкресение (Деян. 1:8). Апостолите избирали и възлагали ръце над подготвени християни, за да им помагат в делото на благовестието (Деян. 6:6; 14:23). Пълнотата на апостолската власт преминала върху апостолските заместници, епископите. Епископите ръкополагали свещеници и дякони.
В православната Църква има три йерархически степени: дякон, свещеник и епископ.
Дяконът не е тайноизвършител, а само помощник на свещеника при извършването на св. Евхаристия. Поради това той се ръкополага от епископа след освещаването на св. Дарове или, поточно казано, след произнасяне на думите: "И да будут милости великаго Бога и Спаса нашего Иисуса Христа со всеми вами".
Свещеникът бива ръкополаган след Великия вход, т.е. преди освещаването на св. Дарове, защото той е извършител на великите Божии Тайни и достоен проводник на низвежданата върху вярващите небесна благодат.
Епископът, като носител на сугуба Божия благодат, и като обладател на особени права, бива ръкополаган от архиерейския събор преди прочитането на Апостола.
Ръкополагане на дякон. Кандидатът, който ще бъде ръкоположен в първата йерархическа, степен, бива отвеждан от двама no-старши дякони от средната част на храма в св. Олтар. Преди да дойде до царските двери, той прави три поклона пред архиерея. По време на първия поклон старшият по ръкоположение дякон казва: "Повели", при втория - по-младшият казва: "Повелите", а при третия поклон - пак първият дякон казва: "Повели, преосвещенейший Владико, нине приводимаго к тебе". Тези възгласи напомнят за най-древния обичай, когато клирът от дадена църковна област представял своя кандидат на местния епископ, с молба той снизходително да го прецени и благодатно да го посвети в свещеническо служение. Кандидатът влиза в св. Олтар, обикаля три пъти, ведно с придружаващите го, около св. Престол и целува ъглите му. В това време певците, или обикновено свещенослужителите, пеят:"Святии мученици", "Слава Тебе" и "Исайе ликуй". Тези песни напомнят на кандидата, че в новото си служение той ще срещне много трудности и изпитания. Последните, обаче, не бива да го хвърлят в униние, а, напротив, трябва да извикат у него по-голяма смелост, за да отстоява по примера на мъчениците вярата.
След това кандидатът прави нови три поклони пред св. Престол, коленичи на дясното си коляно и опира челото на дланите си, които в този момент са кръстовидно поставени на св. Престол. Архиереят поставя края на омофора си върху главата на новоръкополагания, благославя го и чете над него тайноизвършителната молитва, която гласи: "Божественная благодат, всегда немощная врачущи и оскудевающая восполняющи, проручествует (προχειρίσεται - обявява, назначава, избира) благоговейнейшаго иподякона (името) в дякона; помолимся убо ο нем да приидет на него благодат Всесвятаго Духа". Тази е най-съществената молитва при тайнството свещенство. Без нея то се счита недействително.
Накрай архиереят дава на новоръкоположения дякон следните одежди: орар, наръкавници и служебник. До завършека на службата, новоръкоположеният заема централно, място сред останалите дякони.
Ръкополагане на свещеник. Той бива ръкополаган приблизително по същия начин, както и дяконът. По-характерни особености:
1. По време на Великия вход кандидатът, с покрита от Въздуха глава, предвожда процесията. Това напомня на ръкополагания, че той трябва да предаде всецяло себе си, всички свои мисли, чувства и желания на Христа Бога.
2. Когато обикаля св. Престол, той бива воден от двама старши свещеници или свещеноархимандрити.
3. При самото ръкополагане, кандидатът коленичи, вместо на едното, на двете си колена, в знак на получавана по-висша духовна сила от дякона.
4. След освещаването на св. Дарове, новоръкоположеният свещеник, изправен зад св. Престол, държи на дискусче св. Агнец до думите: "Вонмем! Святая святим" ! Той пръв приема от архиерея частица от тялото Христово и след него се редят останалите свещенослужители.
5. След ръкополагането си, свещеникът получава епитрахил, пояс, наръкавници, фелон и служебник.
Ръкополагане на епископ. В древната Църква епископът, като най-висш клирик и като ръководител на духовния живот в епархията, бивал избиран от народа и от всички епископи на съответната църковна област. Днес първият момент от избора на някой клирик за епископ се заключава в наричането му или в решението на Св. Синод той да бъде възведен в епископски чин. След това нареченият се извиква в заседание на Св. Синод и там му се съобщава дадената му титла. Това е вторият момент. И третият момент, който е общ и за останалите йерархически степени, е изповедта.
В самия ден на ръкоположението, след изпяването на Славословието, нареченият бива изведен в средата на храма пред архиерейския събор и там, стъпил върху орлец, чете символа на вярата и изложението архиерейски обет, което започва с думите: "(казва името си) милостию Божиею избранний святейшия древле просиявшия епископии... своею рукою предложих". След това излага православното учение за въплощението на Бог Слово, дава обет, че ще пази определенията на съборите и пр. Цялото това изложение се намира в архиерейската кондика на Св. Синод.
Треби от обществен характер
Тия треби по много неща приличат на св. Тайнства. Различават се от тях главно по две неща:
1) че не са установени от Иисуса Христа, а само са оформени от Църквата в по-късно време и
2) че тяхната плодоносност е по-малко благодатна и спасителна, отколкото онази на св. Тайнства.
Към тях принадлежат: благославянето на водата и употребяването й, освещаването на храмовите сгради, благославянето на върба, приготвянето на св. Миро, освещаването на гробища и др. Чрез тях се посветяват на Бога взети от обикновения живот предмети, за да бъде спасително за християните тяхно употребление. Чрез тези треби Църквата, в името на Христа, става осветителка на предмети, нужни на християните през живота им.
Една от главните обществени треби е освещаването на храм. Храмовите сгради стават действителни места за свещенодействия след освещаването им.
Освещаването на храмове е съществувало още от най-дълбока древност. То е било установен обичай у евреите. При особена тържественост и подчертан символично-мистичен церемониал, величавият водач на израилския народ, пророк Мойсей, осветил скинията и нейните принадлежности (Битие 15:9). Иерусалимският храм, построен от цар Соломона, бил тържествено осветен; тържеството траяло осем дни. При гонението на Антиоха Епифана, св. град бил опустошен и храмът осквернен. Иуда Макавей освободил отечеството си от враговете, очистил храма, поправил някои негови части и отново тържествено го осветил. Той заповядал еврейският народ да празнува тази годишнина всяка година осем дена (1Макав. 4:59).
Освещаването на храм се считало за голям празник в древно-християнско време и се чествувало като Великден и Богоявление. Евсевий Кесарийски, 340 год., свидетелства, че в негово време християнските храмови сгради били освещавани от епископа.
Първият осветен християнски храм се именувал "Св. Спас". Той бил осветен от папа Силвестър I, в Латеранския дворец, подарен нему от Константина Велики.
Днешната практика за освещаване на храм
Под освещаване на храм в същност се разбират две неща:
1) пренасянето на св. Мощи от митрополитския дом или пък от проскомидийната ниша в близкосъседния храм, където те временно се пазят и
2) вгражданато им под престолната плоча на новопостроения храм.
В самия ден на освещаването, след утренното богослужение и след прочитането на ветхозаветните паримии, архиереят и съслуживците му пренасят по тържествен начин (с лития) св. Мощи, като обикалят храма, който предстои да бъде осветен. В това време певците пеят: "Иже на камени вери создавий церков, Блаже", "Св. Мученици" и "Слава Тебе, Христе Боже". Когато привърши литията, архиереят влиза в св. Олтар, облича бяла връхна дреха и пристъпва към обновлението и освещението на храма. Най-напред той поръсва с осветена вода напрестолните стълбове, поставя във вдлъбнатината на средния напрестолен стълб специалната трезорничка (кутийка) със св. Мощи и я залива с восхомастиха. Тази смес е съставена от мраморна прах, восък, бяла дъвка, смирна, тамян, борова смола и др. След това започва омиването, миропомазването и обличането на св. Трапеза. Архиереят грижливо измива трапезната плоча със сапун и благословена топла вода, облива я със смес от розова вода и червено вино и я изтрива със специални бели кърпи, именувани обруси или ниптри. Непосредствено след това архиереят помазва кръстообразно със св. Миро онези места на олтарната трапезна плоча, където ще бъдат поставени св. Евангелие, Евхаристичната чаша, дискуса и св. Кръст.
Св. Трапеза и Предложението се обличат със специални покривки, които, преди да бъдат поставени на местата им, се поръсват с осветена вода. Понеже св. Престол е символ на Кръста и на Христовия гроб и е образ на небесния олтар или Божия трон, то затова и престолните покривки са две. Първата покривка, наречена срачица, или риза, обикновено се привързва с помощта на малки тънки лентички за трапезната колона. В това време се чете 131-я псалом. Когато пък архиеят поставя втората връхна покривка, именувана индитий, тогава се чете 92-я псалом.
Покривките на жертвеника се нареждат от старшия свещеник.
Най-после целият храм бива прикаден и поръсен със светена вода, а стените му - помазани със св. Миро.
Виж също: Фоторазказ за освещаването на храм "Св. Йоан Кръстител" в софийския квартал "Обеля”
Постригване в монашество
Християнското монашество се разрастнало особено много през периода
на арианството. От бреговете на Нил до Синайските възвишения и от Месопотамските полета до бреговете на Босфора и Средиземно море, среди народите, заразени от ереси, изникнали
монашески общества, които запазвали евангелското учение в неговата чистота и показвали висотата и силата на християнската религия. Истински аскетизъм показаха само християните.
Аскети има и в други религиозни и философски общини, преди и след Христа, но техният аскетизъм е външен, без целесходна същина.
Християнският аскетизъм не води началото си от еврейския или езическия култ. Той е самобитен. Опит за монашески живот се прави още от самото начало на християнството. През първите векове онези, които се стремели към съвършенство, не се отдалечавали от света, а продължавали да живеят в семействата си или в градовете си. Аскети и девственици са имали голям дял в живота на някои църкви и с примера си са доказали, че святост може да се достигне на всяко място и при всяка обстановка.
Към края на III и началото на IV в., било поради отвращение от лошите хорски нрави, било от любов да служат всецяло на Бога, аскети и девственици започнали да се отправят към пустините. Усамотените места на пустините приели новодошлите свои обитатели. Напусналите света и заживели в отдалечени места християни били наименувани монаси.
Пръв аскет, отдалечил се в уединение, е Павел Тивейски. През време на Декиевото гонение, около 347 г., той живял в пещера близо до една палма, която му давала храна и облекло. Св. Антоний Велики е много по-известен от Павел Тивейски, благодарение на разказите, оставени от съвременника му св. Атанасий Александрийский. Св. Теодосий Велики положил началото на общежителното монашество, а св. Антоний, Пахомий и Василий Велики, чрез особени правила, разкрили духовнонравствената страна на този живот.
Православната Църква, още от дълбока древност, различава три степени на монашество:
1) Послушници или расофори;
2) Мантияши или малосхимници и
3) Великосхимници.
Истинският послушник се готви да се отрече завинаги от грубата действителност и да преживее идеалната действителност, като нещо реално. Кандидатът за монашество не бива да се смущава от продължителността на времето, което ще прекара в послушание. В периода на послушанието си той се намира в манастиря под непосредственото наблюдение и ръководство на утвърдените вече в монашеския подвиг братя и чрез тях се научава да не усяща непоносимо болезнено тежестта на борбата, която води със себе си. Двукратният събор, в Петото си правило, е определил времето за послушание да продължава цели три години.
Когато висшата църковна власт, или респективният игумен, се уверят в зрелостта на желанието, в беззаветната обич и във всеотдайно преданата Богу служба на послушника, пристъпва се към пострижението му в монашество.
Обредът на расофорството е много кратък. След "Благословен Бог наш" и "Трисвятое", чете се тропаря "Помилуй нас, Господи, помилуй нас" и две молитви, в които се благодари на Бога, загдето е изпълнил душата на Своя раб в разцвета на живота му с желание да се отклони от пътя на ограничените и суетни човешки стремежи и да влезе в живо общение с Небето. Предстоятелят произнася думите: "Во имя Отца - Амин, и Сина - Амин, и Святаго Духа - Амин. Нине и присно и во веки веков" и кръстообразно постригва косите на послушника. След това го облича в расо и камилавка.
По-късно, когато послушникът или расофорът вникне изцяло в живота на великите Божии угодници и започне да се стреми и да живее по посочения от тях начин, той бива постригван в мантияшество.
Обредът на малката схима или мантияшеството разделяме на две части:
I) оглашение и
II) постригване.
В богослужебния ред на оглашението различаваме четири момента:
1) увещаване;
2) произнасяне на обетите;
3) наставления, отправени към този, който дава обетите, и
4) наричане на името.
Във втората пък част различаваме два момента;
1) самият акт на пострижението и
2) обличането на новопостригания в монашеско одеяние.
Кандидатът за монашество, запалил вече в ума и сърдцето си искрена и твърда вяра в Бога, в навечерието на самото постригване прави подробен изпит на съвестта си.
В самия пък ден на постригването той отива в притвора на храма, разделя се там завинаги със светските си дрехи, и събува дори и обущата си. След това, при пеенето на умилителния тропар: "Обятия Отча, отверсти ми почтися", кандидатът бива отвеждан от духовния си отец към светия Олтар. Тук предстоятелят най-напред увещава постригвания да спазва винаги в живота си дадените обети, защото Небето гледа и защото те се дават в храма пред погледа на Христа, на Божията Майка и на всички св. Ангели.
Малосхимникът дава следните три обета: целомъдрие, послушание и нестяжание. Когато предстоятелят се увери напълно, че кандидатът пристъпва към монашеството с умиротворена, очистена и възвишено настроена душа, обръща се към него три пъти с думите: "Возми ножици и подажд ми я." Постригваният взема благоговейно ножиците, които в това време са поставени на св. Евангелие, и ги подава на свещенослужителя. След третото получаване на ножиците, предстоятелят постригва кръстообразно кандидата и произнася вече новото му име: "Брат наш (името) постригает власи глави своея, во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин". След това новопостриганият бива облечен в подрасник, в знак на това, че е надделял временното и суетното в живота; параманд - малък четириъгълен плат, който се прикрепя към тялото му с малки панделки, - символ, че ще се бори смело с плътските си страсти, за да преобрази душата си; в горна дреха или расо - символ на умъртвената плът; в пояс - символ на тържеството на духа; в мантия, която означава благодатното утвърждение на монаха и на неговата вътрешна, духовно-нравствена природа; в камилавка (от гр. καμήλας - камила и αυχή- врат = шапка, направена от кожата на камилски врат), която означава шлема на надеждата за спасение; и в було, което се счита за покривало от съблазните и мирската суета.
Погребалните обреди имат много древен произход. Те са много разнообразни у различните народи и се намират във връзка с вярванията, преданията, условията на бита, характера на страната и други.
Християнските обреди при погребение са твърде сходни с еврейските погребални обичаи. У семитските народи, а също тъй и у най-древните европейци и индогерманци, мъртвите били погребвани в земята, след като били оплакани от опечалените. Носели ги към мястото за погребване през града, често пъти придружени от заплатени оплаквачи. Заможните, обаче, имали специално направени семейни гробници в собствените си градини. Мъртвецът бил обличан в дрехи, но не го поставяли в ковчег. При погребението горели благовония. Поставяли благовония и при трупа на покойника. Входът на гроба бил затварян с врата или тежка каменна плоча. Оставянето на умрелия непогребан се считало за голямо безчестие. Изгарянето на труповете във време на чума и епидемия се смятало за страшно наказание.
В изключителни случаи труповете били балсамирани. Балсамиран бил, например, трупът на Иосифа, понеже бил върнат от Египет в родината му за погребение (Бит. 50:25-26).
В основата на християнското погребение лежи не само почитта към осветеното приживе, чрез благодатта, и определеното след смъртта за възкресение тело, но и стремежът чрез молитва и жертвоприношение (Евхаристия) да се помогне на душата на умрялия.
За свещенически молитви над покойниците споменават Тертулиян (в съчинението си "За душата") и Ориген (в тълкуванието си на книгата Иов). Апостолските постановления, книга VI, предписват на свещеника да съпроводи починалия до вечното му жилище. Тертулиян и Киприян Картагенски говорят, че погребението се извършва заедно със св. Литургия. Oт древност има запазени молитви за умрелите; напр. молитвата "Боже духов". Автор на погребалните песнопения е св. Йоан Дамаскин.
Всеки кръстен има право на християнско погребение. Лишават се от него само отпадналите от християнската вяра, принадлежащите към някаква еретическа или схизматическа секта и самоубийците, които съзнателно са прекратили живота си.
В крайна нужда - ако се случи инославни да нямат свой пастир - могат да поканят православен свещеник да извърши опело на техен покойник. В такъв случай свещеникът ограничава участието си в това погребение само с придружаване тялото на покойника от дома му до гробищата при пеене на Трисветата песен, без да пее литията и да възглася "Вечная памят".
Чинът на погребението се разделя на пет вида, а именно: 1) погребение на мирянин; 2) погребение на свещеник и на архиерей; 3) погребение на монашествующ (в това число игумени и свещеноархимандрити); 4) погребение на малко дете и 5) погребение на мирянин през Пасхалната седмица.
Опяване на мирянин. Преди да бъде извършено опелото в храма, свещеникът отива в дома на починалия и там отслужва кратка заупокойна молитва. Най-напред той прикадява тялото на мъртвеца и присъстващите християни, а след това възглася: "Благословен Бог наш..." и започва да пее тропарите: "Co духи праведних..." ["Со духи праведных скончавшихся, душы раб Твоих, Спасе, упокой, сохраняя их во блаженной жизни, яже у Тебя, человеколюбче. В покоищи Твоем Господи, идеже вси святии Твои упокоеваются, упокой и душы раб Твоих, яко един еси человеколюбец"].
След това произнася кратка сугуба ектения с прошения за мъртвеца и накрая дава отпуст, който започва с думите: "Живими и мертвими обладаяй, Христос истинний Бог наш..." ["Живыми и мертвыми обладаяй, Воскресый из мертвых Христос истинный Бог наш, молитвами Пречистыя Своея Матере, святых славных и всехвальных Апостол, преподобных и Богоносных Отец наших, и всех святых, душы от нас представльшихся раб Своих, имена, в селениих праведных учинит, в недрах Авраама упокоит, и с праведными сопричтет, и нас помилует, яко Благ и Человеколюбец"].
В храма, подир началния възглас: "Благословен Бог наш", опелото започва с четенето на 90 псалом, а подир него следва пеенето стиховете на 118 псалом. Последният е разделен на три статии; след първата и втората свещенослужителят казва кратки заупокойни ектении. Следват заупокойните тропари: "Святих лик обрете..." и пр. Непосредствено след това се прочита 50 псалом и започва пеенето на "Мертвения канон" с припева "Упокой, Господи, душу усопшаго раба Твоего..." Автор на този канон е св. Теофан Начертаний. Първото тропарче от всяка една песен на "Мертвения канон" възпява славата на мъчениците, като въодушевени служители на доброто и като наши молитвени застъпници пред Бога. След канона следват осем стихири; те се пеят на всички осем гласа; в тях живо се изтъква суетата на земните човешки грижи, които са - от гледище на вечността - пръст, пепел и сянка.
Апостолското и евангелското четива внедряват в душите на опечалените сродници и близки на покойника, че сърцето им не бива да се смущава, защото:
"Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна (то ще трябва да вярваме, че) и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1Солун. 4:14);
"Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен" (Йоан. 5:24).
След това следва разрешителната молитва и пеенето на трогателните стихири: "Приидите, последнее целование дадим, братие, умершему...", по време на които става прощаването с покойника.
Накрая свещенослужителят казва кратка заупокойна ектения, прави отпуст и пее "Вечная памят".
Свещенослужителите се погребват с тези одежди, с които те приживе са извършвали св. Литургия.
Думата "панихида" произлиза от гр. πας - цяла νύξ - нощ и буквално означава всенощна служба. Именува се така, защото това богослужение наподобява по своя състав всенощното бдение. Освен това, по време на гоненията в първите времена на християнството, то се е извършвало нощно време, по подобие на всенощното бдение.
Панихида днес се извършва за непогребани още покойници и за погребани покойници на третия, деветия, двадесетия, четиридесетия ден и годишнината от смъртта им.
Всенощно бдение (на гр. παννϋχις, αγρνπνεία; лат. vigilia) наричаме тържествената нощна служба, която е съединение на вечерното и утренно богослужение с присъединяването към тях в повечето случаи и на първи час. В миналото, а и днес в някои манастири (напр. в Атонските), тази служба продължава цяла нощ. Поради това тя се и именува всенощно бдение.
Всенощното бдение започва с думите: "Востаните Господеви! Владико, благослови!" В древност бдението започвало когато пареклисиархът или кандилопалителят произнасял думите: "κελεύσατε" - повелите. Κελεύσατε собствено е било обичайното обръщение към предстоятеля на храма, с което се изпросвало разрешение за започване на службата или пък, за да се открие някой официален акт. С думата "subete" се обръщали в древността разпоредителите към консулите при откриването на народните игри. Κελεύσατε било обичайното обръщение на препозита (дворцов служител) към императора преди началото на всяка придворна или религиозна церемония. В богослужебния език това обръщение се упротребява и към свещеника, и към епископа.
В днешния Славянски устав, вместо "повелите", стои "востаните". Това изменение е било допуснато още в най-ранните славянски списъци и има за свое основание манастирските обичаи, според които събралите се на всенощно бдение монаси, в очакване началото на службата, седяли на своите столове и, преди началото на службата, били приканвани да станат прави. Тъй като славянският превод не съответства точно на гръцкия оригинал, то в повечето устави се среща следната уговорка: "Востаните, рекше по речи изкуству, повелите".
Обръщението "Господи, благослови" произнасял служащият духовник, като заставал пред царските врата, след свършването на каденето и след връщането му по обратния път в св. Олтар.
Всенощни бдения се извършват обикновено срещу Господски и Богородични празници и срещу празници на по-чествуеми светии, за които в Минея - пред песнопенията за "Великата вечерня" има и песнопения за "Мала вечерня". В Типика на св. Сава Освещений, известен у нас под името Иерусалимски типик, за много от празниците, срещу които се извършва бдение, е казано: творим бдение. В същия Типик има и следното указание: аще предстоятел хощет творити бдение. Това послужило като достатъчно основание в някои църкви и манастири да извършват всенощни бдения и срещу празници, за които в минеите няма песнопения за Малка вечерня, т.е. не се полага Малка вечерня. Следователно, всенощни бдения могат да се извършват и се извършват и срещу празници на по-малко чествуеми светии, особено срещу празници на светии, известни като целители и чудотворци, на които са посветени храмовете.
При службите на всенощните бдения има някои особености, в сравнение с вечерните и утренните за същите празници, когато в навечерието им не се извършва всенощно бдение. Тези особености са следните: на вечернята предначинателният псалом се пее, а не се чете; пеят се избрани стихове или целият първи псалом от първа катизма; прави се тържествен вечерен вход; пеят се литийните стихири; извършва се петохлебие; иконата на празнуемия светия се изнася за целуване от богомолците; при пеене на полиелейното величание, богомолците се помазват с елей. Тези особености удължават богослужението и му придават по-тържествен характер.
Свещеникът и дяконът (ако има такъв) се обличат: свещеникът - в епитрахил и фелон, а дяконът - в стихар с орар. Отварят се царските врата, свещеникът взема приготвената кадилница, сам влага тамян в нея и казва молитвата: "Кадило Тебе..." Свещеникът, предхождан от дякона с запалена свещ, прикадява св. Престол от четирите му страни. След това дяконът излиза пред царските врата и възгласява:
Востаните Господеви! Владико, благослови. Свещеникът (пред св. Престол): Слава святей. . . Певците: Амин. Свещеникът: Приидите поклонимся (3 пъти).
Певецът: Пее псалом 103 или избрани стихове от тоя псалом. Докато се пее псалома, свещеникът, предхождан от дякона, прикадява целия храм. След свършване на каденето, той се връща в олтаря, царските двери се затварят, а певецът доизчита стиховете от псалома.
Свещеникът (пред царските двери) чете светилничните молитви.
Дяконът (от амвона) произнася Великата ектения. (Ако няма дякон, свещеникът сам казва ектенията и то пред царските двери).
Певецът чете първата катизма или пее избрани псалми от тая катизма, като след всяка трета част от нея свещеникът казва малка ектения.
След това започва вечернята, (воскресна, празнична или воскресно-празнична), съгласно указанието на Типика.
Ако всенощното бдение се извършва срещу празник, който има литийни стихири, то след ектенията: "Изполним вечернюю..." започва пеенето на литийните стихири. В това време свещеникът и дяконът излизат през царските двери и, предшествувани от светилник, отиват в притвора, дето се четат литиите, прикадяват него и св. икони и, ако има петохлебие, изчитат го, а ако няма, изчитат литиите и се връщат в олтаря.
На края на вечернята, след "Нине отпущаеши", певецът изпява три пъти "Богородице Дево".
При изгасени полиелеи и лампади, свещеникът от солея благославя народа с думите: "Благословение Господне того благодатию и человеколюбием, всегда нине и присно и во веки веков".
Певецът чете Шестопсалмието.
Дяконът произнася Великата ектения пред царските двери.
Яко всенощното бдение се извършва срещу празник, който има полиелеи, то при последованието на утренята се постъпва така:
Певците пеят полиелеи; иконата на празника се поставя посред храма, на аналой. Свещеникът или свещениците (или свещеникът с дякон), облечени с фелони, излизат от олтаря, застават около иконата и сами започват да пеят полиелейното величание на празника. След изпяване на няколко стиха от величанието, певците продължават да пеят останалите стихове, а свещеникът (или дяконът) прикадява иконата, прикадява и иконите на иконостаса, както и храма и народа, и се завръща отново при иконата до аналоя, за да елеопомазва богомолците, които пристъпват да целуват св. икона.
След това следва утренята по реда си.
Накрая на утренята, след великото славословие и съответния тропар, свещеникът казва ектенията:"Изполним утреннюю..." След отпуста се прибавя четенето на първия час, според указанието на Часослова.
Кратко ръководство за изучаване на православното богослужение
Учебник по литургика
Съставил според програмата за духовните семинарии Архимандрит ИОНА, Главен секретар на Св. Синод
Синодално книгоиздателство, 1950 година
Коректор и
технически редактор Д. Дюлгеров
Синодална печатница
Тираж 2000 бр.
София № 63 1950 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
