АГИОЛОГИЯ
АГИОЛОГИЯ
 |
"Освещавайте се и бъдете свети,
|
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Задача и грижа на всеки вярващ е как той самият да се освети и да постигне най-високата цел, най-висшето благо, което християнинът би могъл да желае. Това ни повелява сам Господ:
"Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш" (Лев 20:7).
"Като послушни чеда, не постъпвайте според предишните ваши похоти, кога бяхте в неведение, но по примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети във всички постъпки. Защото писано е: "бъдете свети, понеже Аз съм свет" (1 Петр. 1:14-16).
И за да успеем да постигнем целта си, Иисус Христос в Своята Първосвещеническа молитва се обръща към небесния Си Отец и изпросва от Него: "Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина" (Иоан 17:17). Същата молитва отправя Църката, за да възнагради тези, които се грижат за благолепието на Божия дом. Всички слушаме в края на светата литургия познатата молитва: "Господи, Ти, Който благославяш ония, които Те благославят...", където е и изразът: "Господи, освети ония, които обичат благолепието на Твоя дом" (Задамвонна молитва).
Делата на мъчениците, житията на светците, онова, което става при гробовете им, светите мощи и чудесата на иконите - всичко това не са обикновени исторически разкази, а силни моменти за духовното изграждане на вярващите. Защото именно светците изпълват живота на Църквата и на всеки вярващ. Те са формулирали богооткровените догмати и са определили без казуистика и многословие правилата на нравствения живот. Те са стоели начело на духовните борби и са защитавали учението и истината на Църквата. Те са оформили богослужението на нашата Църква. Те са и ще бъдат за вярващите вечните образци на свят и благочестив живот, идеалите, които чакат да ги осъществим.
Нашата Църква е заобиколена от "голям облак" от хора, които са се осветили (изразът е по Евр. 12:1); хора, които наричаме светци. Кои са те? Какво са направили, та са станали светци? Кога и къде са живели? По какво се отличават помежду си? И преди всичко, какво означава самото понятие "святост", което господства в богословието? Къде се проявява светостта, необходима ли е и как се постига?...
Това са някои от въпросите, на които се стреми да отговори тази част от богословската наука, която наричаме агиология. Тя изучава живота и почитта към светците и всички свързани с тях въпроси и проблеми от исторически, богословски, еклезиологически и пр. характер. (Еклезиология - отдел в богословието, който се занимава с Църквата, нейната същност и задачи).
Названието "агиология" (англ. hagiology) е съставно. То се състои от гръцките думи αγιο, което изначава "свет", "светия" и λογος - дума, слово, наука. Тази наука някои наричат още агиография (англ. Hagiography) от гръцките думи αγιο - свет, светия и γραφιζο - пиша. Етимологическото значение на тези наименования показва, че Агиологията или Агиографията е описание на светиите или повествование на светиите. В широк смисъл тези термини обозначават всичко, което се отнася до живота, дейността, почитането и прославянето на светиите. В тесен смисъл тези термини се употребяват за обозначаване на онези раздели от църковната история и литература, които се занимават с изучаването на житията на светиите.
В теоретическата си част aгиологията ни запознава със светостта изобщо и нейните благодатни прояви
. Тя разглежда и теми свързани с канонизирането и значението на светиите, отшелничеството, въздържанието (постничеството, целомъдрието), виденията и съновиденията, дара на прозорливост и чудотворност (чудотворство) и други.В практическата си част aгиологията ни запознава с жития на отделни светии по меродавни извори и ни предлага наставления за духовен живот
, почерпени от съкровищницата на религиозния опит на светии и непрославени праведници.В богословската наука, взета като цяло, Агиологията е самостоятелна дисциплина. От нея до голяма степен зависят редица други богословски дисциплини, сред които Аскетиката, Химнологията, Иконографията, науката за празниците Хеортология и др. По съдържанието на своя предмет най-близо до Агиологията е Патрологията - науката за светите отци (но не и за всички светии). По своето наименование пък, Агиологията е близка и с Християнската етика, защото понятието святост е само по себе си нравствена категория.
Сведения за светците и мястото им в Църквата съществуват в изобилие в християнската книжнина. Автентични източници са също официалните съдебни протоколи на римската държава, съдържащи описание на разпитите, разследванията и заповедите над мъчениците, т. н. Acta Proconsularia, а също и доклади до императора, висшестоящото началство и др. за изпълнението на разпоредбите и резултата от тях. Богослужебните книги на нашата Църква (като минеите, триода и пентикостаря), както и старинни сборници с жития, канони и тропари, които не употребяваме днес, са също ценен източник на познание.
В Житията на светиите се описват живота и деянията на конкретни исторически личности, живяли свят живот и в духовен подвиг достигнали нравствено съвършенство. Затова е полезно, дори необходимо, да ги познаваме добре. И нека никой не се заблуждава: житията съдържат исторически случаи, а не легенди, документирана история, а не басни или митове.
Свети ап. Павел съветва християните да помнят своите наставници във вярата: "Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им" (Евр. 13:7). Затова още от първите времена в Христовата църква са съществували "повествования и записки" за живота, деянията и подвизите на светите мъченици, изповедници и подвижници. Началото на тези повествования е положил свети евангелист Лука с написването на Деяния на светите апостоли.
Християните всякога са записвали грижливо много сведения за живота и деянията на светиите. Редом с Деяния на светите апостоли, житията на мъчениците от първите векове са официалните и най-древни документи на Църквата по времето на преследванията. Някои мъченически жития се базират на транскрипциите от Acta Proconsularia. Други имат за основа записките на нарочните писари, които Църквата е поставяла с пряката задача да записват всичко онова, което е ставало с християните в тъмниците и съдилищата. Има мъченически жития написани от очевидци или близки на светите мъченици, или пък въз основа на разказите на очевидци на техните мъчения.
В по-късно време житията на много светии са написани от техни ученици. Други жития са написани от свети люде, канонизирани за светии. Не са малко и такива жития и Похвални слова за светии, написани от авторитетни историци или църковни писатели.
По древен обичай и според 56-то правило на Картагенския събор от 418 г. през време на богослужението, в дните когато се чествува паметта на светиите, се четат и откъси от житията. В Акатистите често е предадено онова, за което се разказва в житията. В органична връзка с житията са и създадените в чест на светиите църковни служби. Tова достатъчно красноречиво говори, че Църквата не би допуснала по време на богослужение да се четат измислици или басни. Те също не биха прославяли несъществуващи герои на вярата или измислени за тях подвизи.
Светата Църква винаги е считала съдържанието на съответните жития за истинско и исторически достоверно. От решенията на VI вселенски събор (63-то правило) се вижда, че Тя винаги ревниво е бдяла и бди над чистотата, истинността и историческата достоверност на житията на светиите.
Не е изключено в някои жития да се открият исторически или географски неточности, а също така с течение на времето, при преписването или превеждането на житията да са били допуснати и грешки. Тези неточности и грешки са дължат на човешката несъвършеност (грешки на очите, на перото, на паметта) и най-вече грешки поради неосведоменост. Допуснатите грешки и неточности в никакъв случай не омаловажават историческата достоверност на житията, защото при едно критично отношение към тях, с помощта на научни справки и сравнения с изворите и оригиналите на житията те могат да бъдат лесно отстранени.
Житията на светиите или т.н. Патерици (от гр. πατηρ - отец, баща) представляват от само себе си обширен отдел от християнската литература, защото Християнската църква още от първите дни на своето съществуване започва старателно да събира сведения за живота и дейността на Своите членове, работещи за Нейна полза и преуспяване. Заедно с това в Житията на светиите (Патериците) е отразена до голяма степен и историята на Църквата. Първите жития на светиите представляват достоверни разкази за мъчениците на вярата. В тези разкази се съдържа кратка и поучителна история за гоненията против Църквата и мъченията, на които християните били подлагани заради вярата им. Главни източници на тези повествования за мъчениците се явяват архивите на проконсулите или други римски съдии, съдържащи описание на разпитите, разследванията и заповедите над подсъдимите.
Още св. Климент Римски (края на I век) се заема да състави записи на разказите за мъчениците. За тази цел той поставя на седем различни места в Рим лица, които всекидневно да записват събитията, отнасящи се до християните в съдилищата, тъмниците и на местата където са били изпълнявани присъдите над християните.
Римският епископ Фабиян (III век) събирал такива сведения чрез иподяконите и въпреки, че за тези (забранени) записвания тегнела заплахата от смъртно наказание, те не били прекъсвани през цялото време на гонението на християнството и имената на християнските мъченици били записвани от Църквата за споменаване и честване.
Първоначални тези събирани сведения имали формата на календари или диптихи (от гр. διπτυχος - огънат на две, т. е две таблички дъсчици, отвътре намазани с восък върху които се изписват имената на мъчениците и се отбелязва датата на тяхното честване). По-късно възникват Житийни сборници с по-подробни сведения за мъчениците. След прекратяването на гоненията в съдържанието на Житийните сборници започват да намират място и жития на преподобни и други светци.
За родина на този вид Житийни сборници или Патерици се счита Египетската пустиня. За назидание на своите ученици тук отците-пустинници записвали важни сведения от живота на тяхната съвременност, духовните подвизи на своите предшественици, както и техни мъдри мисли и наставления.
От този нов вид сборници или Патерици ще споменем:
А. Сборници или Патерици на Изток:
В. Сборници или патерици на Запад
Към Χ век започват да излизат и житийни сборници с по-нов, по-изящен стил. От този вид сборници най-известни са трудовете на сановника Симеон Метафраст. Неговите произведения са послужили за първоизвор на следващите Житийни сборници, както на Изток, така и на Запад.
На Запад от 1643 г. учените йезуити в Антверпен (Холандия), доктор Болланди и неговите другари, започнали да издават "Деяния на светиите" (Acta Sanctorum). Цялото издание, което се състои от 65 тома с допълнения, е завършено в 1875 година. Освен д-р Болланди …… Житийни сборници са издавани и от други ордени на Западната църква.
На изток през 16 и 17 век в Русия се появили "Великия Чети Минеи" на митрополит Макарий и "Чети Минеи" на св. Димитрий Ростовски - и двете написани на славянски език.
През 1900 г. и следващите са издадени Жития на светиите на руски език по образеца на Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски с допълнения, обяснителни бележки и изображения на светии. Съществуват и редица други преразкази и преработки на св. Димитриевите "Чети-Минеи".
От богатата руска житийна литература ще споменем следните трудове:
Скоро след разпространението на християнството сред южните славяни, заедно с другите творения на църковните отци били преведени и гръцки Патерици. В житието на славянския просветител свети Методий, между преведените от него книги, се споменава и за книги на отците.
От Жития на светиите на български език ще споменем:
Свят е осветеният, свещеният. Този, който е отделен от други лица или неща, предназначени за общо ползване. Свят е посветеният на Бога - този, който няма никакъв недостатък и е чист от грехове.
Като епитет, характерно определение за дадено лице, думата "свят" се отнася и подхожда преди всичко на Бога. Той е действително безупречен и безгрешен. Бог е асолютно свят.
През III в. преди Христа Седемдесетте преводачи (на лат. "Septuaginta") са превели на гръцки еврейската дума kadosh с "agios" - свят. "Свят, свят, свят Господ Саваот" (Ис. 6:3). Макар, че Бог има толкова други свойства, ангелите използват "свят" като най-главната Негова характеристика.
Определението "свят" приемат и всички лица и предмети, които са отделени от обикновеното, от светското и са придадени или посветени на Бога. Свето въобще е онова, което служи на Бога. Биха могли да се посочат поне 600 случая от Стария Завет, в които хора или предмети носят определението свят (свята, свято). Свети са храмовете, хлебовете на Предложението, седмият ден, помазаният с елей, дрехите на свещенослужителите, Свещеното Писание. Свети са всички човеци, които Бог е призовал по силата на заветните отношения за Свое служение - израилският народ, първосвещениците, свещениците и левитите, пророците, патриарсите, свети са Ангелите като Божии служители.
Бог е свят в абсолютен смисъл. Всички други лица или предмети са свети само в относителен смисъл.
В Новозаветните книги думата свят се среща най-малко половината пъти колкото в Стария Завет. С въплътяването на Божието Слово и със слизането на Светия Дух имаме съвършеното откриване на Бога в трите лица - Отец, Син и Свети Дух. На тройното "свят" на пророк Исайя, което ангелите отправят към Господ се основава и трисветата песен: "Свети Боже, Свети Крепки, свети Безсмъртни" (Свят Господ или Йехова е Отец. Свят Господ или Йехова е Син. Свят Господ или Йехова е Духът). Думата "свет" се прилага и към предмети (светия Потир) и към места (Света Гора, света Обител), и към времена (Света Четиридесятница), и към лица (свети Иоан Рилски), и към действия (Света Божествена Литургия), и към Църквата. Kато избрани от Бога християните са също свети.
Ето и някои от местата на Светото Писание, които съдържат и понятието "свят":
1. Свят е Отец, първото лице на Светата Троица
"Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние" (Иоан 17:11).
2. Свят е Синът, второто лице на Светата Троица
"Бог на отците ни, прослави Своя Син Иисуса, Когото вие предадохте... Вие се отрекохте от Светия и Праведния..." (Деян. 3:13-14)
И в молитвата на древната Църква Христос е наричен от първите християни на войнстващата (воюващата със злото земна) Църква "свят".
"Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса... , и да стават чудеса и личби в името на Светия Твой Син Иисуса" (Деян. 4:27, 30).
Свят наричат Христос и членовете на тържествуващата небесна Църква, която съставят светците, преминали от тоя свят към вечния живот.
"И викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?" (Откр. 6:10).
3. Свят е Духът, третото лице на Светата Троица
Много са в Новия Завет местата, в които Духът е наречен свят. Христос казва за Него - святото лице, което учи:
"Защото Дух Светий ще ви научи в същия час, какво трябва да кажете" (Лука 12:12).
"И тъй, който отхвърля това, той отхвърля не човека, а Бога, Който и даде Своя Свети Дух в нас" (1 Сол. 4:8).
"Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий", "но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя" (Деян. 1:5,8)
4. Свети са ангелите Божии
"Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели" (Марк 8:38).
"Стотник Корнилий... получи от Ангел светий откровение" (Деян. 10:22).
"Който се поклони на звяра и на образа му, и получи белег на челото си или на ръката си... ще бъде измъчен с огън и жупел пред светите Ангели и пред Агнеца" (Откр. 14:9-10).
5. Свети са старозаветните пророци и апостолите
Св. ап. Павел пише на ефесяни и обяснява апостолското си достойнство. Не бил ученик на Христос, но Господ му открил тайната на Божието домостоителство, "която не беше възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго" (Еф. 3:5).
Захария, бидейки сам пророк, нарича "свети" всички пророци: "както възвести през устата на Своите свети от века пророци" (Лука 1:70 и Деян. 3:21). [Виж също 2Петр. 3:2]
6. Свети са всички неща, които са посветени на Бога и са в Негова служба
Свети са Писанията, т.е. Книгите на пророците:
"Павел, ... отреден за Божието благовестие, което Бог от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания, за Своя Син (роден по плът от Давидово семе" (Рим. 1:1-3).
Свято е мястото или храмът:
"И тъй, кога видите да стои на свето място "мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Даниила" (Мат. 24:15).
"Защото Божият храм е свят" (1Кор. 3:17).
Свято е името Господне:
"Задето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му" (Лука 1:49), казва св. Богородица.
Свята е земята:
"Аз съм Бог на твоите отци, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов", каза Господ на Мойсея. "Събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя свята" (Деян. 7:33).
7. Много хора в Новия Завет са наречени свети. Думата "свят" е използвана с различни значения:
А. Първоначално "Свят" = Християнин
Светии в апостолските времена се наричали всички първи християни. т.е. всички повярвали в Иисус като Господ и Спасител. Затова поне на 40 места в Новия Завет названията "свят, светия" са еднозначни с "християнин" или "брат". Ето само някои от тях от книгата Деяния на св. апостоли:
"Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име". "Случи се, че Петър, обхождайки всички, слезе и при светиите, които живееха в Лида". Петър "й подаде ръка, дигна я и, като повика светиите и вдовиците, представи я жива" (Деян. 9:13,32,41).
Преди да стане апостол, св. ап. Павел, разказва "много светии затворих в тъмница" (Деян. 26:10). "Апостолите и братята, които бяха в Иудея, чуха, че и езичниците приели словото Божие" (Деян. 11:1).
Днес ние, които принадлежим към Христовата църква, се наричаме християни. За първи път това име било дадено на вярващите в Антиохия:
"Цяла година те се събираха в църква и поучаваха доста народ; и първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни" (Деян. 11:26).
Днес казваме християни, тогава са казвали "светии". И били наистина свети, т.е. отделени от останалите хора и посветени на Бога. Наименованието "християни" се е запазило до наши дни, като изместило старото наименование.
Б. Свят = Божий човек
Първоначалното наименование "свят" за приелите Христа постепенно започнало да се използва с известно ограничение още по време на светите апостоли. "Свят, светии" започнали да наричат тези християни, които наистина живели по Божията воля, които се отличили с добродетелен и богоугоден живот и вече са оправдани в тържествуващата, небесна Църква, както говори Писанието:
"За да утвърди сърцата ви да бъдат непорочни в светост пред Бога и Отца нашего, при дохождането на Господа нашего Иисуса Христа с всичките Му светии" (1 Сол. 3:13) .
"И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога" (Ефес. 2:19).
"Тук е търпението на светиите; тук са тия, които пазят заповедите Божии и вярата в Иисуса. И чух глас от небето да ми казва: напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях" (Откр. 14:12-13).
"Праведен си, Господи, Който си, Който си бил, и Който си свет, задето тъй си отсъдил, понеже те проляха кръв на светии и пророци, и Ти им даде кръв да пият: заслужават това" (Откр. 16:6-7).
В. Свят = притежател на църковен сан
Определението "свят" като титла се пази в обръщенията към епископи или към тези, които имат някакъв пост в манастирите или въобще в църковната йерархия, напр. обръщенията към патриарх ("Ваше Светейшество"), към митрополит и архиепископ ("Ваше Високопреосвещенство") и към епископ ("Ваше Преосвещенство").
За човека обаче светостта не е само израз на чисто формална принадлежност към Бога. Тя трябва да стане нравствено състояние на човека. Човеците трябва да се освещават и да бъдат свети. "Освещаването" чрез измиване на тялото и изпиране на дрехите, преди да се доближим към Господа и Господното, трябва да символизира необходимостта от вътрешна духовна чистота.
Новият Завет поставя ударението върху вътрешната светост. Самото греховно положение е вече грях, сторен в сърцето (Мат. 5:28). Чрез Светото тайнство кръщение християнинът се омива от греховете, осветява се, оправдава се в името на Господа Нашего Иисуса Христа и чрез Светия Дух (1 Кор. 6:11). Постигнатото в самото Тайнство кръщение, състояние на светост изисква съответна нему дейност, т. е. изисква свят живот. Понеже Бог е светлина, т. е. чиста светост и християнинът трябва да ходи в светлина, т. е. в светост, за да може да влезе в общение с Бога.
"Ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях" (1. Иоан. 1:7).
Свети апостол Петър увещава:
"По примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети във всички постъпки. Защото писано е: "бъдете свети, понеже Аз съм свет" (Пет. 15-16).
Светостта може да нараства чрез делата на любовта. Светостта е не само нравствена задача, но и довежда до нравствено съвършенство и богоуподобяване:
"Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист" (1. Иоан. 3:2-3),
Светостта води до съзерцаване на Бога (Мат. 5:8) и до спасение, т. е. до вечен живот (Рим. 6:22). Свети апостол Павел пише: "Залагайте да има мир с всички и святост, без която никой няма да види Господа" (Евр. 12:14). "Чистите по сърце", казва Спасителят, "ще видят Бога" (Мат. 5:8).
Превърналото се в нравствена категория понятие "свет" е равносилно с нравствено съвършен човек чрез постоянното съдействие на свръхестествената благодат. Когато кажем светия, разбираме преди всичко човек с нравствена чистота и нравствено величие, прославен от Бога.
Прилагателното "свет" употребено за лица, освен че означава, както беше изтъкнато, състояние на душата, която тя има след светото кръщение, но означава и това състояние, което тя има след Светото тайнство покаяние.
Прилагателното "свет" употребено към действия означава не само че действията се вършат в Божие име, но и че Бог ги е заповядал и чрез тях Той освещава човека.
Светостта на Църквата трябва да се разбира в смисъл, че нейните членове са осветени и се стремят към нравстено усъвършенстване и непорочност. Църквата е свята, защо е свят нейният Основател, защото е свят нейният Глава - Богочовекът Иисус Христос, защото е свято Христовото учение, на което се изгражда нашата вяра, защото е света Благодатта Божия, която живее в Църквата, защото са свети Тайнствата, чрез които тази Божествена благодат се предава на вярващите.
Понятието "свет", отнасящо се до човека, не означава безгрешен. И светиите са считали себе си за грешни. Без грях е само Бог. Дори и за aнгелския свят е казано: "… и у Ангелите Си (Бог - с. м. ) съглежда недостатъци" (Иов 4:12).
Когато се говори за светост у Бога, обикновено под това се разбира, че Бог е нравствено същество в най-абсолютния смисъл на думата, че Той е самата светост.
В най-дълбокия смисъл Свещеното Писание нарича Свет Бога Отца, заради Неговото вечно, превъзхождащо всякакво космическо величие и пълнота на истина и правда, Христа - понеже е Бог и освен това пратен в света от Бога Отец за служба и чрез Своята кръв извърши освещаването на изкуплението. Най-после Светият Дух, заради неговата божественост, освещаването на християните, прощаване на греховете, съобщаване на истината и откровение, на любов и мир, получава прибавката "Свет" като съставна част на името.
Наша нравствена задача е да постигнем съвършенството, светостта. Спасителят ни повелява: "Бъдете съвършени, както е съвършен Вашия Отец" (Мат. 5:48), а свети апостол Павел казва: "Бог … ни приканва …към светост" (1 Сол. 4:7).
Светостта е нравствения идеал на християнството. Свети апостол Павел пише: "Тази е волята Божия: да бъдете осветени" (1 Сол. 4:1). По своята същина светостта е божественост присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ, постигнато богоподобие и обожествяване. Даденото определение за светостта е библейско. В Библията е казано: "Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния" (Пс. 81:6; Иоан. 10:34-36).
Кои са факторите, които изграждат светостта?
Беше изтъкнато, че по своята същина светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ.
От тук е ясно, че светостта е двустранен процес, че тя се изгражда от човека и Бога. Преди всичко човек трябва сам, по своя воля, да се отврати от греха и порока и сам да възжелае доброто и добродетелта, сам да се стреми към светостта. Човек трябва сам по свое желание да се освободи от робството на греха и самоволно и свободно да се подчини на Бога, като върши Неговата света воля. Ние сме свободни да избираме между доброто и злото, между вечния живот и духовната смърт.
Човешката свободна воля е първият фактор за изграждането на светостта. Тя обаче се постига не само с усилията на човека, а и с Божия помощ. Лозовата пръчка няма да даде плод, ако не е на Лозата (Иоан. 15:4), и дивата маслина, ако не е присадена, т. е. на питомния Корен (Рим. 11:17).
Светостта се постига чрез действието на човека и Божията благодат. Божията благодат е вторият фактор за изграждането на светостта.
В случая под благодат трябва да се разбира оная особена сила, която Бог дава на човека, за да извърши тя в душата му присъщите на нея, на благодатта, действия. Тази благодат е свръхестествена, спасителна Божия сила, която се дава на човека даром, чрез Дух Светий, заради извършеното от Иисуса Христа - Божия Син изкупително дело, която извършва нашето духовно възраждане - оправдание или очистване от граховете и освещаване за наследяване на вечен живот.
Иисус Христос е дошъл и страдал за нас, завещал е своето Евангелие и благодатни тайнства, основал е Своята Църква и учредил каноническо свещенство с единствената цел да бъде човекът приобщен към божествената севтост.
Поради свободната си воля човек иска да приеме помощта на благодатта, но може и да й се противи, може да отваря или да затваря сърцето си за нея.
"Не казвайте, че е невъзможно да се приеме Божественият Дух;
не казвайте, че без Него може да се спаси човек;
не казвайте, че някой е причастен Нему, без сам да знае това;
не казвайте, че Бог е невидим за хората;
не казвайте, че хората не виждат Божествената светлина
или че това е невъзможно в днешните времена!
Това никога не е невъзможно, приятели!
Дори е твърде възможно за желаещите".
Св. Симеон Нови Богослов (X век)
Светостта не е определена само за богоизбрани люде и не се осъществява само при особени обстоятелства или изключителни условия. Тя е задължителна за всички християни през всички времена и е възможна и постижима и тук в света при обикновените жизнени условия, при които са поставени всички хора на този свят.
Първите християни са живели не само при най-обикновени жизнени условия, но ежедневно са били гонени, притеснявани и преследвани заради вярата им и от тогавашната езическа власт, и от народните озлобени към тях тълпи, и от тогавашните учени и философи. В житието на много от прославилите се с духовните си подвизи тогава люде се вижда, по сводетелството на апологетите и църковните писатели от онова време, силата и величието на християнството и неговата божественост.
В петата глава на "Посланието на Диоген" (християнски литературен паметник от втори век неправилно приписван на свети Юстин Философ), за живота на християните се казва следното:
"Те са в плът, но не живеят по плътски. Намират се на земята, но са граждани небесни. Повинуват се на установените закони, но със своя живот превъзхождат самите закони. Те обичат всички…".
Въпреки неблагоприятните обстоятелства още през първи век Иерусалимската християнска община образува първата комуна, в която всички членове са били поставени при еднакви и равноправни условия на живот.
През четвърти век свети Василий Велики изгражда край Кесария Кападокийска така наречения от свети Григорий Богослов "Нов град" с приюти, работилници, училища, болници, старопиталища и др. където можели да намерят подслон и християни и нехристияни и всички били поставени при еднакви условия на живот.
От по-ново време (XX век) блестящ пример на свят живот в света е този на Кръстовъздвиженското трудово братство в с. Янполь в Русия, Черниговска губерния.
Както беше споменато нравствен идеал на християнина е духовното съвършенство, т. е. светостта. Този идеал е възвишен и пътят към него е безкраен. Няма пункт по тоя път когато християнинът би могъл да спре и да каже че е достигнал съвършенството и светостта. По пътя към съвършенството може да има прогрес, но е възможно и обратното: дори застоят е вече изоставане. Ние сме призвани да вървим напред и все нагоре, да растем в светостта, да се изкачваме все по-високо и по-високо по стъпалата на нравствеността. Всеки нов ден ние трябва да ставаме духовно и нравстено все по-съвършени.
На въпроса дали изискваното от нас постоянно и всекидневно духовно усъвършенствуване не се превръща в някакъв изтощителен и непосилен за човека маратон, св. Григоий Нисийски отговаря, че Бог никога и от никого не изисква повече от това, което позволяват силите на всеки човек по отделно.
Степента на нашето растене в светостта, на нашето изкачване по лествицата нагоре, на нашето нравствено съвършенство е право пропорционална на степента на нашето търсене на подпомагащата ни в нашето духовно обновление и напредване Божия благодат. Взаимовръзката между нашето усилие за духовно обновление и преуспяване в Божията подпомогаща ни благодат Иисус Христос разяснява с притчата за "Благодарният човек" и раздадените от него "мини" на своите слуги (Лук. 19:13-25).
Ония слуги (т.е. ония християни в упоменатата евангелска притча), които с "мината" (т.е. с Божията благодат, която се дава в св. Тайнство кръщение и в другите Тайнства всекиму по равно и даром) усърдно са "търгували" и са припечелили повече - те са напреднали най-вече в светостта, достигнали са висша светост. Те са Светиите станали свети по добродетелен живот. Наричаме ги и "Праведници", понеже са вървели по правия, по Божия път. Наричаме ги още "Божии угодници", понеже с добродетелния си живот са угодили на Бога.
И в живота и в смъртта на Светиите се възвеличава Божието име. А и Бог прославя Светиите още през земния им живот, като ги удостоява с различни духовни дарби.
От по-особените благодатни прояви при висшата светост ще споменем следните: прозорливост или предсказване, видения, чудеса. Светиите са имали способността да проникват в човешките сърца и души, да четат мислите на хората, да откриват настроенията им, да предугаждат техните намерения. Даже и по-далечни събития из живота на отделни личности и народи са били открити за чистото "Духовно око" на Светиите. Бог е удостоявал Светиите и с чудни видения. Св. Серафим Саровски видял ангели да служат заедно със свещенослужителите по време на богослужението, Иисус Христос да благославя народа и т. н. Чрез светиите Бог извършвал най-различни чудеса, най-често изцерявания на тежко или безнадежно болни.
Не може и не трябва обаче да се поставя знак за равенство между делата на нашумелите по наше време екстрасенси и чудесата на светиите. Първите могат да помагат на тялото, но не водят към спасение на душата, както правят вторите.
Според Съборното определение на Седмия вселенски събор (787 г.), светците са истинските служители на Христос. Приживе светите хора притежават благодатните дарове лечителство и прозорливост, както и даровете на Светия Дух - любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; а също полагат непрестанни усилия дарованията им да останат скрити. Белезите, които говорят за святост са сияние на лицето, предаване на освещание чрез допир. Мироточивостта и нетлеността на светите мощи не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин освен чрез светостта. Светите мощи правят безброй чудеса, особено над ония, които пристъпват с вяра към тях.
Виж също: Защо Православната църква почита света Богородица и Светиите?
Култът на светиите се състои в това:
Всяка година му се извършва честване (на някои повече от един път) по специална, съставена за него служба; отслужват се молебени и въобще се обръщат към него с молитва; в негово име се освещават престоли и църкви; изобразява му се образа и се почита като икона; мощите му се поставят в храма за честване и поклонение от вярващите.
Почитането и поклонението на светиите не е еднакво с това, което отдаваме на Бога, като на Бог, а е почитане на светиите като на Божии раби, на Божи угодници.
В първата заповед на синайското законодателство е дадена заповед да почитаме само единия Бог:
"Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен мене", казва Господ на израилския народ. Когато, преди смъртта си, старозаветния законодател Мойсей се прощавал с народа внушавал му да пази тези заповеди твърдо и вечно с такива думи: "Слушай, Израилю, Господ, Бог наш, е Господ един" (Втор. 6:4).
В молитвата при освещаването на Соломоновия храм Соломон казва: "Да познаят всички народи, че Господ е един и няма други, освен него" (3Цар. 8:60).
С пълна яснота се утвърждава истината за един Бог и в Новия Завет. На въпроса на книжника: "коя е първата от всички заповеди?", Спасителят отговорил: "Първата от всички заповеди е: "Слушай Израилю! Господ, Бог е един Господ" (Марк. 12:28-29).
В първосвещеническата си молитва към Бог Отец Исус Христос говори: "Вечен живот е това, да познаят тебе, истинаго Бога" (Йоан. 17:3). Светите апостоли в мисионерските си пътешествия възвестявали единството Божие всеки път, когато е трябвало да обръщат в Християнската вяра многобожници-езичници.
Макар в Стария Завет да няма точно определена заповед за почитане на праведници и за отправяне на молитви към тях, все пак е указано, че такова почитане не е против духа на Божественото откровение. Така сам Бог изисква от богоизбрания еврейски народ да бъде свет подобно на него: "Защото аз съм Господ, Бог ваш, осветявайте се, за да бъдете свети, защото аз съм свет" (Лев. 11:14). Заедно с това изискване Бог не веднъж удостоверява, че тези които се стремят към такава светост "са нему благоугодни" (Прит. Сол. 11. 20) и че "Господ обича праведни" (Пс. 145:8). Това ще рече, че тези които са носители на светостта са поставени на по-особена почит.
Указания за почитане на свети праведници има и в Новия Завет. На своите ученици Исус Христос казва "Който приема вас мене приема, а който приема мене, приема оногова, който ме е пратил" (Мат. 10:40), а също "който вас слуша, мене слуша и който от вас се отмята от мене се отмята, а който се отмята от мен, отмята се от оногова, който ме е пратил" (Лук. 10:16). Смисълът на тези думи показва, че носителите на Божията правда, заслужават същата почит, каквато се оказва на Исуса Христа и до колкото това е оказвано на тях, то и нему е оказано.
В посланието си до Евреите св. ап. Павел им препоръчва "Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им" (Евр. 13:7). Имайки предвид учението на Исуса Христа и неговите апостоли, християните не могат да гледат към почитта на светите праведници другояче, освен като свой свещен дълг за всички времена.
Установената от апостолско време традиция да се оказва почит към прославилите се с праведния си живот свети мъже се забелязва още в най-ранните години от историята на християнската църква. За доказване на това служат установените от църквата още от самото начало, празници в памет на светите Божии угодници.
В апостолските постановления, като се изброява в кои дни трябва да се работи и в кои да се празнува се казва:
"Да не работите в дните на апостолите, защото те са били ваши наставници и са ви дарили с Дух Светий. Да празнувате деня на първомъченика Стефана и другите дни на светите мъченици, които повече са предпочели Христа пред своя живот".
През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на епископ св. Поликарп Смирненски следното:
"Ние събрахме костите му – съкровище по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато и ги положихме където трябва. Така че, щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизвести да празнуваме деня на мъченическото му раждане, както и паметта на [...], които са свършили подвига си, така и за поучение и за утвърждаване на бъдещите подвижници".
По същия начин и християните, които са били непосредствени свидетели на мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец, в началото на втори век, определят ден в който да отдават почит към него. "Ние си забелязахме деня и часа, казват те, за да се събираме във времето на мъченичеството му, да имаме общение с подвижника и доблестния мъченик христов".
Според свидетелството на Тертулиан и св. Киприан Картагенски дните в които ежегодно се извършвало празнично чествуване на мъченици се отслужва света литургия. Узаконявайки повсеместно чествуване паметта на мъчениците, заедно с това св. Григорий Неокесарийски чудотворец наредил тези празници да бъдат придружени с особени духовни тържества.
Постепенно в християнската църква се утвърждава традицията да се оказва почит към всички възсияли с вярата и живота си праведници и тези празници придобили точен религиозно-нравствен смисъл, които не били и не са в противоречие с почитанието оказвано към Бога.
Свидетелства за почитане на светии и мъченици и за извършване на Евхаристийни служби в тяхна памет намираме в творенията на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Ниский, св. Йоан Златоуст и други църковни отци.
Освен оказваната богослужебна почит към праведниците в тяхна чест започват да се строят и храмове, параклиси и манастири, било на съответното място, където е пострадал съответния мъченик, било на други места в християнския свят. На прославилите се с праведния си живот светии започват да се създават жития и възспоменателни служби. За тях църквата определя в календара специален ден за чествувания. Образите на светиите започват да се изобразяват на икони, които също стават предмет на почитане и поклонение.
Почитта която оказваме на светиите не ги издига в самостоятелен култ, а чрез тях почитта се отправя към истинския Бог.
"Християнският народ почита паметта на светите мъченици с тържество на вярата, но така че ние не принасяме жертва на никого от мъчениците, а само на Бога на мъчениците, макар и да строим олтари в памет на мъчениците. Това което се принася, принася се на Бога, който е увенчал мъчениците за въпоменаванаване на онези, които той е увенчал. Ние почитаме мъчениците с такава чест от любов и общение, с каквито и в този живот се почитат светите Божии човеци. Но не с такова почитане, [...] което принадлежи собствено на Божеството" (Блажени Августин)
В друго свидетелство за почитане на светиите, свързано с името на Салвиан, се казва: "Аз ги (светиите) почитам не другояче, а само като последователи на Христа, отдавам им чест не другояче, а само като Христови подражатели".
При налагането на учението за подобаващото се поклонение на Бога Ориген имал в предвид и почитането на християнските светии. Заедно с другите християнски апостоли и той твърди, че християните съгласно учението на Христа, имат задължението да почитат и светиите, но според Ориген трябва да се знае, че "Едно е почитането на Бога, като Бог, а друго е почитането на светиите, като верни Божии раби и че последното с нищо не намалява първото".
Според св. Йоан Дамаскин трябва да почитаме светиите като другари Христови, като чада и Божии наследници.
"Те са царували и господствали над страстите и опазили Божия образ и подобие. [...] честта, която се оказва на най-усърдните служители, доказва любовта към небесния Владика. Светиите са се превърнали [...] в жилища на Бога. [...] Наистина трябва да ги почитаме, да виждаме в тяхно име храмове на Бога, да принасяме дарове, да почитаме дните на паметта им и през тези дни да се веселим духовно".
Оказваната почит към светиите не е нарушаване на първата Божия заповед, а почит и поклонение само на единия Бог, защото косвено, чрез светиите тази почит е насочена към Oнзи, Kойто ги е удостоил с венеца на светостта. Pочитта на светиите не е като тази на Бога, те не се почитат като Богове, а като Божии служители и изпълнители на неговата воля. За това Християнството няма нищо общо с езическите многобожни религии.
Още: Защо Православната църква почита света Богородица и Светиите?
Освен че почита светиите, християнинът отправя и молитви към тях. Как да се разбира това и има ли за него указание в Свещеното Писание?
Действително в Свещеното Писание такива указания няма. Така например в Стария Завет е посочено, че сам Бог заповядва на Авимелеха да проси молитва за себе си от Авраама. "Защото той е пророк, ще се моли за теб и ще бъдеш жив" (Бит. 20:7).
Също така Бог заповядва на другарите на многострадалния Йов, които съгрешили пред Бога да потърсят неговите молитви: "Идете при моя раб Йова и принесете за себе си жертва и моя раб ще се помоли за вас" (Йов. 42:3).
В Новия Завет св. апостол Павел при всичката си святост, много пъти просил молитви за себе си от благочестиви християни: "Прочее моля ви братя, заради Господа нашего Исуса Христа и заради любовта си към духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога" (Рим. 15:30). В първото си послание да Солуняни той пише:"Братя молете се за нас" (5:25), а на Колосяни казва: "Молете също и за нас, за да ни отваря Бог вратата за словото, да разпространим Христовата тайна" (4:3). В посланието си до Ефесяни св. ап. Павел препоръчва: "С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии" (6:18). Св. ап. Яков настоява Християните да се молят един за друг: "Изповядвайте си един на друг греховете и молете се един за друг, за да се изцерите, голяма сила има усърдната молитва на праведника" (5:16).
Свидетелства за призоваване молитвите на светиите има и в светоотеческата литература.
Според св. Дионисий Ареопагит "Молитвата на светиите още през живота им, а още повече след смъртта им, принася полза само на достойните за светите молитви – на това ни поучаваха истинските предания на мъдрите".
Св. Киприян Картагенски съветва християните, че трябва "навсякъде и всякога да се молим един за друг. И ако някой от нас отиде от тук по-напред (на небето) по Божие благоволение, то да се продължи нашата взаимна любов и да не престане, пред милосърдието на Отца, молитвата за нашите братя".
Църковният историк Евсевий Кесарийски в своята история дава следното свидетелство: "У (нас) има обичай да посещаваме гробовете на (светиите) и да извършваме тук молитвите (си) и да почитаме блажените им думи. Това (ние) признаваме за дело справедливо".
Почитането на светиите и молитвите отправени към тях не е по-късно, ново явление в живота на Църквата. То съществува още от самото Й начало и не е в противоречие с духа на Божественото откровение.
Виж също: За молитвата към Света Богородица :: За молитвата към светиите :: За молитвата пред иконите и др. глави от кн. "За молитвата" от св. Йоан Кронщадски
Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, чрез която след смъртта на някой много заслужил член на Църквата се въвежда в сонма на светиите, като се определя ден за негова прослава и честване, написва му се житие, съставя се в негова чест специална църковна "служба", изписва се образа му на икона и т. н.
Думата канон (kanwn) е гръцка и има няколко значения. В агиологията думата канон се употребява със значение на списък, каталог. От тук и терминът канонизация (canonisatio) означава внасяне на някой починал член на Църквата в списъка, в каталога на светците.
Какви са основанията за канонизация на светии? Канонизацията на светии има две основания:
Исторически погледнато, през първите три века, когато Църквата е забранено общество, признаването на дадено лице за светия произтича непосредствено от съвестта на самите членове на църковното общество. Правото на канонизация принадлежи на съборното съзнание на християните, което тогава е необикновено силно. Распространението обаче на различни ереси, свързано с възможност за канонизиране на лица със съмнителна святост, засилва критичното участие и надзор на епископите в този процес. С течение на времето правото на канонизация станало прерогатив на областните събори на епископите, съгласно 34-то апостолско правило. Тази практика продължава да съществува след четвърти век във всички църкви, но постепенно на Изток и Запад в нейното развитие се явяват някои различия.
На Запад канонизацията със значение вписване в списъка, в каталога за акта на причисляването към лика на светиите се обяснява със западния чин или обряд на това причисляване.
В Католическата църква чинът на причисляването към лика на светиите за общо чествуване в църквата се завършва с тържественото възгласяване на самия папа от неговия трон: "Постановяваме и определяме, че блаженият (името му) е светец и го вписваме в каталога на светиите, щото в деня на неговата кончина усърдно да бъде прославян от цялата Църква".
В Католическата църква различават два вида (разреда) светии: "блажени" и "светии в собствен смисъл". Първите, т. е. "блажените", се почитат само в една област или страна. Актът за обявяването им за блажени се нарича беатификация (от лат. Beatus - честит, блажен, и facio - правя някого честит, блажен). "Светиите в собствен смисъл" се почитат от цялата църква. Актът на тяхното обявяване за светии на цялата църква се нарича канонизация. За да стане някой "светия в собствен смисъл" трябва най-напред да мине степента на "блажен".
С цел да се придаде на култа на местните светци по-голяма авторитетност западните епископи започват да се обръщат към папата за одобрението му. Посредством формален следствен процес те събират с голяма критичност сведения за съответното лице и ги изпращат в Рим. Там, чрез ново критично и задълбочено обсъждане (чрез генерален и специален инквизационен процес) се изяснява въпросът за правомерността на прославата, светостта, чудесата и т. н. на съответното лице и едва тогава то бива утвърждавано или отхвърляно от папата за светец.
Източните епископи запазват съборния характер на канонизацията, като за нея има данни от по-късен характер, но и те са твърде общи и оскъдни. В една грамота на цариградския патриарх Йоан Калека (1339г.) се говори за "чин и обичай" на канонизацията, към който Църквата винаги се е придържала. Според този "чин и обичай" на канонизацията се изисква "твърдо и несъмнено доказателство".
Канонизационната процедура на Изток започва с молба на местните християни до техния епископ за канонизиране на дадено лице за светец. Молбата с критическото и обширно изследване от местния епископ за живота и делата на канонизируемия се изпращат на патриарха. Той, заедно със Синода, обсъжда отново въпроса и след задълбочена преценка го решава положително или отрицателно.
За да причисли някой към лика на светиите Църквата се ръководи от определени основания.
Основания в древната Гръцка църква
Едни от Светиите са били считани за светии въз основа на вярата, че към този клас люде могат да принадлежат само лица свети. Такива са: Света Богородица, Свети Йоан Кръстител, старозаветните патриарси, пророци и апостолите.
Други са били причислени към светиите понеже са извършили подвиг, който – по вярването на Църквата – сам е увенчал лицето им с венеца на светостта. Това са мъчениците.
Трети са били причислени към лика на светиите въз основа на свръхестествено свидетелство. Бог ги е удостоил с дара на чудотворство. Тук се отнасят разните подвижници.
Йерарси и светители ще да са били причислявани към лика на светиите или по туй, че са били светители, като ще да се е държало сметка и за техния живот, или чрез прилагане и към тях като изискваното прославяне от Бога с чудеса.
Към сонма на светиите са били причислявани и царе и царици. Едни поради големите им заслуги за Църквата, други заради добродетелния им живот и прославяне от Бога за дадено чудотворство.
Основания в по-късната Гръцка църква.
Мъчениците са били причислявани към лика на светиите заради самата им мъченическа смърт.
Подвижниците – въз основа на прославянето им от Бога с дар на чудотворство.
Но понеже чудесата биват двуяки: истински, които извършва Бог чрез Своите светии, и лъжливи, които за прелъстяване на хората, се вършат от тъмни сили чрез свои оръдия, то за това, за канонизирането е имало значение и житието на канонизирания.
В Руската църква се е държало на прославянето от Бога с дара на чудотворството, проявено най-често след смъртта на угодника, като чудесата най-често стават при гробовете и от мощите на канонизирваните. Имало е и изключения. Например Кръстителят на Русия великия княз Владимир е бил причислен към лика на светиите като кръстител на Русия, заслужил правото на титула равноапостол.
Нетлеността на мощите не е била считана като необходимо условие за причисляване към лика на светиите.
Нашата църква в това отношение върви по стъпките на Майката църква – Цариградската.
По принцип основните предпоставки за канонизация са:
а) възраст, позволяваща да се прави разлика между добро и зло,
б) смърт на канонизируемия.
А условията за канонизация са:
а) чист, високо-нравствен, свет живот;
б) чудеса приживе или след смъртта;
в) нетление или благоухание на мощите /ако има такива/.
Като за свят живот се определя този, който протича в прояви на неизчерпаема вяра, надежда и любов, което се счита за най-висша степен на морално съвършенство и подвизаване в основните христиански добродетели – блогоразумие и справедливост, мъжество и умереност, търпеливост, смирение и др.
Кой е извършвал канонизацията на светии в древната гръцка църква точно не знае. Предполага се, че за Епископите правото ще да е принадлежало на епископите с колегиите от клирици, но не без знанието на Митрополита и събора на епископите при него, в духа на 34 апостолско правило и 9-то правило на Антиохийския събор.
В по-късно време правото на канонизация за местно празнуване в Митрополиите е принадлежало на митрополитите, а в Епископиите на епископите. За общо пък празнуване в цялата Гръцка църква канонизира Цариградския патриарх с намиращия се при него събор от архиреи.
В Руската църква, преди учредяването на Синода, правото на канонизирване на светии за общо чествуване е принадлежало на предстоятеля на Руската църква. Правото за канонизирване на светии за местно чествуване е принадлежало главно на епархийските архиреи. За Синодалния период до 1917 година канонизирането на светии за общо честуване се извършва от Св. Синод и се утвърждава от Императора, по представен от Синода доклад. Що се отнася до канонизирането на светии за местно празнуване най-често то се извършвало от местната епархийска власт.
У нас, според чл. 108, п. 6 от устава на БПЦ, канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав.
Оформилата се процедура за канонизирането на светии в Православната църква обикновено е следната:
Записване на чудесата, които стават при гроба на починалия праведник или при местата и от нещата свързани с него, или въобще чудесата ставащи по молитвеното ходатайство на угодника.
Донесение за тях на висшата Църковна власт
Следствие-проверка от страна на Църковната власт за истиността на чудесата
Решение на Църковната власт за причисляване на праведника към лика на Светиите, с определяне ден за празнуване на неговата памет
Извършване тържествено прославяне на светеца чрез специално, съставена за него служба.
Според Съборното определение на Седми вселенски събор (787 г.), светците са истинските служители на Христос. Приживе светите хора притежават благодатните дарове лечителство и прозорливост, както и даровете на Светия Дух - любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; а също полагат непрестанни усилия дарованията им да останат скрити. Белезите, които говорят за святост са сияние на лицето, предаване на освещание чрез допир. Мироточивостта и нетлеността на светите мощи не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин освен чрез светостта. Светите мощи правят безброй чудеса, особено над ония, които пристъпват с вяра към тях.
След Света Богородица - "по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите" - и светите ангели, светата Църква почита богослужебно следните категории светии (виж по-долу): пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни и праведни.
Като отделни подгрупи в тези категории светии са св. праотци, равноапостоли, свещеномъченици, великомъченици, преподобномъченици, изповедници, безсребърници, благоверни, блажени, страстотерпци, стълпници, чудотворци, юродиви.
Пророци
Пророците са светци, които с помощта на Светия Дух са предизвестявали Божията воля и бъдещето идване на Спасителя.
Чрез истинските Си пророци Господ винаги е призовавал Своя народ към отвращение към всяка неправда и възвръщане към истинския път (4Ц. 17:13). В древността Бог винаги е говорил чрез пророците (Евр. 1:1). В техните пророчества е имало винаги сякаш два плана - по-близък и по-далечен. Пророците са говорили неизменно за идещия Месия (Ин 5:39; Откр. 19:10) и най-ясно великите пророци на еврейския народ (Пс. 21:2,17-19; Ис. 9; 53; Иер. 23:5-6; 31:31-34; Иез. 34:23-24; Дан. 9:25). (Виж също Указател на Месианските пророчества в Стария Завет).
Гръцката дума "профетес" и еврейската "наби" означават едно и също - "вестител, оратор". Затова вярваме, че те са били глашатаи на Божията воля - слуги и уста Божии (ср. Изх 7:1-2), а не предсказатели на бъдещето.
Свещеното Писание нарича пророци както Авраам (Бит. 20:7), който вярвал в Бога, но не е изричал пророчества, така и Мойсей, който възвестил на народа целия закон, устройството на скинията и порядъка на богослужението, които Бог му открил. В Трета книга царе (18:19) служителите на Ваал (450 души) са наречени също пророци.
Някои от пророците са писатели на библейските пророчески книги:
Други бележити пророци, които Църквата почита са пр. Илия, Елисей и Иоан Предтеча (Йоан Кръстител), Варух.
Апостоли
Думата апостол ("άπóστολος" от глагола " άποστέλλω" - изпращам, Мат. 10:2) значи пратеник, посланик. Свещеното Писание използва в обширен смисъл думата апостол за различните Божии посланици. Сам Господ, като пратеник на Бог Отец, е наречен Пратеник Божий и Ангел на Завета (Евр 3:1, Мал. 3:1).
Апостоли са наречени избраните от Самия Господ най-близки Негови ученици, призвани да бъдат с Него, да възвещават заедно с Него Евангелието и да изгонят бесовете (Марк. 3:14), като Негови свидетели да говорят от Негово име (Марк. 6:6-13). Той ги изпратил да проповядват новото спасително учение - първоначално по време на Галилейското Му служене, а също и след Възкресението. На апостолите е била дадена власт да учат хората, да прощават грехове, да ръководят общините. Наставленията на Господа Иисуса Христа към апостолите се съдържат в десетата глава (5-42) от Евангелието на Матея, и са особено забележителни по своята сила и изразителност. След като върху тях се излива Светия Дух, апостолите са изпратени по всички страни на света като свидетели на Христос (Мат. 4:19; 16:18; 18:18; 19:28; 28:19-20).
Иисус е избирал апостоли на два пъти.
Първо е избрал дванадесет апостола, според броя на дванадесетте патриарси, родоначалници на старозаветната Църква: Андрей Първозвани, Симон Петър, Йоан Богослов и брат му Иаков Заведеев, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Яков Алфеев, Левий Тадей, Симон Кананита-Зилот, Иуда Яковов (или Тадей), Иуда Искариотски (Марк. 3:13-19; Лук. 6:12-16). След предателството и гибелта на Иуда Искариотски, апостолите избрали Матей скоро след Възнесението на Иисус (Деян. 2:15-26).
Служението и задълженията на апостолите са обозначени в следните места на Свещеното Писание: Те всичките са били очевидци и слушатели на това, за което са свидетелствували (Ин 15:27, Деян 1:22, 1Ин 1:3). Всички били призвани или избрани от самия Господ (Лук. 6:13, Гал 1:1). Дори апостол Матей не представлява изключение от това, тъй като избирането му по жребий е било по Божия воля (Деян. 1:24-26). Те били вдъхновявани от Божия Дух (Иоан 16:13). Имали властта да творят чудеса и да съобщават духовни дарове (Марк 16:20, Деян 2:43, Евр 2:4). Всички апостоли, освен Иоан Богослов, приели мъченическа смърт за Христа, проповядвайки Евангелието в различните страни на света. Виж също: Събор на светите апостоли.
Втори път Иисус Христос е избрал и седемдесет апостола, вероятно по броя на 70-те члена на Юдейския върховен съд, или по броя на 70-те израилски старейшини (Чис. 10). Тези Господни ученици не били постоянни очевидци и свидетели на Божиите дела, и не били облечени в цялата пълнота с тази власт и сила, която била дадена на първите. В Новия Завет 70-те апостоли не са назовани поименно (вж. Лук. 10:1-16). В православния месецослов седемдесетте апостоли са включени през V - VI в., но списъкът е малко достоверен. Съгласно Преданието св. евангелисти Марк и Лука са от седемдесетте апостоли.
В Свещеното Писание апостоли или посланици са наречени и други мъже от Апостолската Църква, които са служили ревностно за благото на Църквата и Евангелието (2Кор 8:16-24, Фил 2:25-30). За да признае изключителните заслуги на св. Павел за разпространение на християнството в Римската империя, Църквата го нарича апостол, въпреки че по време на земния живот на Иисус Христос не е принадлежал към числото на учениците Му.
Св. ап. Петър и Павел наричаме първовърховни първопрестолници и вселенски учители, претърпели много страдания и гонения и в своите послания завещали на християните основните правила на християнската вяра и живот.
Четиримата апостоли Матей, Марко, Лука и Иоан Богослов, написали Евангелията, наричаме евангелисти.
Християнската Църква нарича апостоли или равноапостоли още някои хора, чието служение и избор е близък до апостолското служение.
Равноапостоли
Равноапостолни са светиите, които особено са се прославили при благовестуванието на Евангелието и в обръщането на народите в християнската вяра. Те са сътрудници или ученици на апостолите, които с апостолска ревност са разпространявали или са способствували за утвърждаването на християнската вяра сред езичниците. Такива са
Светители
Светители са свещенослужители, посветени на Бога от млада възраст, епископи и архиереи, богослови, които защитавали Православието от еретически лъжеучения и свети пастири на Христовото стадо. Такива са св.св. Василий Велики, Григорий Богослов (Назиански), Иоан Златоуст, Николай Мирликийски, Евтимий Търновски, Климент Охридски и други. Светителите, претърпели мъчения заради Христа се наричат свещеномъченици.
Свещеномъченици
Свещеномъченици са свещениците или архиереите, приели мъчения и смърт за изповядване на вярата в Христa; мъченици, принадлежащи към свещения чин (свещенически или епископски), почитани от Църквата като светци. Такива са например св.св. свещеномъченици Дионисий Ареопагит, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Иполит Римски, Терапонт Сардикийски, Киприян Картагенски, Григорий, просветител на Армения, Атанасий Цариградски, Власий, Терапонт Сердикийски (Софийски), Петър Мъгленски, Дамаскин Габровски, Петър Български, Порфирий и мн. други.
Трима от свещеномъчениците - Василий Велики, Григорий Богослов (Назиански) и Иоан Златоуст наричаме вселенски учители, т.е. учители на цялата християнска църква.
Мъченици
Мъченици са тези светии, които смело и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело, със страдания и мъки, а често и със смърт християнската вяра и са прославяли Бога. Мъчениците са най-старата категория светци. Причислените към сонма на светиите мъченици е особено многочислен и по видове различен. Сред мъчениците, които Църквата прославя са св.св. Гордий, Полиевкт, Трифон, Исидор, Никифор, Сионий Български, Димитрий Сливенски, Иоан Български, Георги Софийски Нови, Кирана Солунска, Валентина и много други.
Великомъченици
Великомъченици - християни мъченици, претърпяли особено тежки (велики) страдания и продължителни мъчения и проявили при това изключителна твърдост във вярата. Такива са св.св. великомъченици Георги, Теодор Стратилат, Теодор Тирон, Неделя, Марина, Варвара, Христина, Екатерина, Анастасия, Евфимия Всехвална и др.
Изповедници
Изповедници - християни, приели мъченичество за изповядването на правата вяра. За разлика от мъчениците, изповедниците не са умрели в резултат на преживените страдания, а са умрели впоследствие. Сред тях са:
Безсребреници
Безсребреници (гр. άνάργυρος) - светии, особено прославили се със своята безкористност, с отказа си от богатства заради вярата си. Като необходим елемент на светостта, представата за безкористността има своето основание в евангелския разказ за юношата, който желаел да последва Христа, но се смутил, когато Христос му казал: "продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста" (Марк 10:21). Тъй като "съкровище на небесата" означава спасение, т.е. святост, безкористността и безсребърничеството могат да бъдат разглеждани като подвиг, говорещ за святост. Сред лечителите-чудотворци, раздали имуществото си и служили на ближните си, лекувайки безвъзмездно болестите им - както телесните, така и душевните, са св.св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, св. Ермолай, св. Панталеймон и други.
Преподобни
(гр. õσιος, лат. sanctus) Като "преподобни" светата Църква величае подвижниците на Новия Завет, които за обуздаване на своите греховни наклоности и за духовно усъвършенстване доброволно се посвещават на най-строго изпълнение на заповедта: тези, които са Христови да разпнат плътта със страстите и похотите, да не царува грехът в смъртното тяло (Гал. 5:24; Рим. 5:12). Някои от тези праведници се подвизавали в света (например Алексий човек Божий). Други се отделяли от света в манастири, пустини (например св. Иван Рилски), не встъпвали в брак, чрез пост и молитва събирали духовни сили и привличали около себе си ученици, които да бъдат за пример със своя свят живот и да влияят косвено благотворно на света, от който са се отделили. Такива са св.св. Антоний, Сава, Паисий Хилендарски, Наум Охридски и много други.
Преподобномъченици
Преподобните, претърпели мъчения заради Христовата вяра, наричат преподобномъченици (гр. όσιομάρτυς) като св.св. Прокопий Варненски, Евгения, Онуфрий Габровски, Атанасий Перски и др.
Праведни
Праведни наричаме обикновено старозаветните светии, които са постъпвали по правдата на Закона. Водили праведен, угоден Богу живот, но за разлика от преподобните живеели в света, били хора семейни. Такива са например Авраам, Лот, Иоаким и Анна, Захарий и Елисавета и други.
Светата Църква нарича "праведни" и някои новозаветни светии. Подобно на древните праведници, живеейки в света и изпълнявайки държавни, обществени и семейни задължения, те всякога са постъпвали по заповедите на Закона Божий и са били верни на Бога. Такъв е бил например праведният Филарет Милостиви.
Свети праотци
Праотци (от гр. προπάτωρ - "праотец") наричаме старозаветните предци на Иисус Христос по човечество, които почитаме като изпълнители на Божията воля в свещената история до новозаветната епоха, поради тяхното праобразно участие в историята на спасението, в движението на човечеството към Небесното царство. Към праотците отнасяме преди всичко старозаветните патриарси (от гр. πατριάρχης - "родоначалник, праотец"). Съгласно Библията, такива образи на благочестието и хранители на завета още преди Потопа (преди на Израил да бъде даруван закона), са дълголетниците Адам, Сиф, Енос, Каинан, Малелеил, Иаред, Енох, Мафусал, Ламех и Ной (Бит. 5:1-32).
В епохата след даруването на закона на Мойсей сред патриарсите били Авраам, Исаак, Иаков и Йосиф, с когото и завършва патриархалният период на библейската история.
Като праотци Църквата почита и праведните Богоотци Иоаким и Анна - родителите на св. Богородица, и праведният Й годеник - Йосиф Обручник.
Почитането на старозаветните праотци е засвидетелствано в Християнската църква около втората половина на IV в., но то произхожда от практиката на юдеохристиянските общини от първите векове, най-вече на Йерусалимската църква. Особено празнуване на св. праотци Църквата е постановила в Неделя на св. отци преди Рождество Христово. (По някои свидетелства, в този ден се празнувала паметта само на Авраам, Исаак и Иаков).
Благоверни
Благоверни - цар, княз или княгиня, допринесъл особено много за укрепването на Православието, и поради това причислен към лика на светците, като св. благоверерни цар Петър Български, св.св. благоверни князе Александър Невски и Лазар Сръбски и др.
,
Стълпници 
Чудотворци
:: Св. преподобни Мемнон Чудотворец (II)
::
Св. Григорий Неокесарийски Чудотворец († 265)
:: Св.
безсребърници Козма и Дамян в Рим († 284)
:: Св. Николай Мирликийски Чудотворец († 342)
::
Св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец († 350)
:: Св. преподобни Висарион Чудотворец (IV-V)
:: Св.св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян, от Азия
::
Св. преподобни Стефан Изповедник Чудотворец (VIII век)
::
Св. преподобни Тит Чудотворец (IX в.)
:: Св. преподобни Иоан Рилски Чудотворец († 946)
::
Св. великомъченик Иоан-Владимир, княз Български Чудотворец († 1016)
:: Св.
преподобни Лазар Чудотворец (XI век)
:: Св. Киприян Цамблак Чудотворец
(1330-1406)
:: Св. Серафим Саровски Чудотворец († 1833)
::
Св. преподобни Сергий Радонежски Чудотворец († 1392)
:: Св. Евстратий Чудотворец
:: Св.
чудотворец Тихон, епископ Аматунтски
:: Св. преподобни Онисим Чудотворец
:: Св. преподобни Дий Чудотворец
:: Св. Мирон Чудотворец, епископ Критски
:: Св. преподобни Теофан Македонски, Нови Чудотворец
::
Св. преподобни Евмений, епископ Гортински Чудотворец
:: Св. равноапостол Аверкий, епископ Йераполски чудотворец
::
Св. свещеномъченик Ипатий Чудотворец
Юродиви
Юродив (безумен) - светец, приел подвига по Божие призвание "юродство заради Христа", та като стане "от долен род" на тоя свят, презрян, "измет на света", да намери милост в очите на Господа. Подвигът намира оправдание в думите на св. апостол Павел: "Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (1Кор. 3:18-19). "Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо" (1Кор. 1:27-28).
Юродивите съзнателно приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, смело изобличавали неправедните управници и обръщали грешници в пътя на покаянието, като при това вършели такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостижими за повечето хора.
Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили твърде рано: в люлката на древното монашество - Египет, през втората половина на IV век. В юродство са се подвизавали св. преп. Симеон и Йоан Юродиви (празнувани на 21 юли), св. Андрей Юродиви (2 октомври) (†ок. 936 г.), св. Теофил и други.
Виж също:
Поради голямото нечестие в света. Св. Йоан Златоуст обявява, че те бягат от света, "тъй като всичко в него е извратено и самите градове са пълни с нечестие и пороци, само пустинята принася плодове на любомъдрие" (т.е. истинска, здрава философия).
За да помогнат на света. Съобразявайки се с цитираната от спасителя поговорка: "лекарю, изцери се сам" (Лук. 4:23), отшелниците са излизали от света, за да се очистят нравствено и тогава да са готови да помагат духовно на другите. Отшелниците отиват в планината, високо сред скалите, за да поведат към висините тънещите в грехове и пороци.
Светиите са светлина на света. Те са "безукорни, чисти и непорочни чада Божии", които "посред опърничав и развратен род" сияят "като светлина в света" (Филип. 2:15). Тяхната "светлина" свети пред нас и ние виждаме добрите им дела и прославяме небесния наш Отец (Мат. 5:16). Светиите са сол на земята, предпазват света от нравствена развала, нравствено разложение и тление. Съдействат за моралното създравяване на народа, на нацията, на държавата. Светиите са "стълбовете на които светът се крепи". Това се вижда много добре от разговора на Бога с Авраама във връзка с наказанието над Содом и Гомор. Господ е готов да пощади Содом, ако се намерят в него, не много, а поне десет праведници (Бит. 18:32).
Нашият писател и поет Иван Вазов в книгата си "В недрата на Родопите" пише: "Черквата и манастирът са чисти благодетелни санаториуми за човешките скърби, страхове и разочарования". Манастирите са били "центрове на цивилизацията", "школи за нравственост и благочестие". Дори и ония, които отхвърлят религията и по учудващо недоразумение я считат за "опиум", и те самите са принудени да признаят благотворното и полезно значение на светиите и манастирите. В речта си, произнесена на тържеството в Рилския манастир по случай хиляда годишнината на св. Иван Рилски, Георги Димитров казва:
"Може смело да се каже, че нямаше да имаме днешната нова и демократична България, България на отечествения фронт, ако в онова време на тъмно, черно робско минало не бяха нашите манастири, като тази Рилска обител, които съхраниха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помогнаха да се предпазят от загиване като нация. Ние, нашият Отечествен фронт и в частност ние комунистите, изразяваме нашата признателност и благодарност на патриотите родолюбци, свещенослужители на българската православна църква. Откровено трябва да призная, че аз като българин са гордея с Българската църква. Която е имала такива верни и честни служители, като Иван Рилски, който аскет със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българите преди хиляда години."
Онова, което прави особено силно впечатление, когато разглеждаме живота на светиите, е тяхното въздържание - било в полово отношение, било от към храна.
Въздържанието съвсем не означава съкращаване или убиване на телесния живот, а цели неговото преобразяване. Подвижникът се стреми да направи от тялото си истински "храм на Духа святаго" (1 Кор. 6:19), да прослави Бога и в душата (духа) си и в тялото си (1 Кор. 6:20). Чрез подвижничеството се усъвършенствува духът и тялото се превръща в орган на святостта.
Подвижничеството произтича както от любовта на човека към Бога, така и от любовта към самия себе си, както и от любовта към ближните.
а) "Всяко употребяване на сътворените неща, казва бл. Августин, е унижаване на твореца". Въздържайки се от едно или друго нещо, подвижникът чрез този подвиг казва: има по-велик и по-ценен обект от благата и удоволствията на този свят, който обект трябва да бъде обичан и почитан, това е Бог. В името на Бога подвижникът се въздържа и ограничава от много неща в живота си.
б) Само чрез въздържанието подвижникът става годен за духовен живот - молитва и занимание с духовни неща, и по този начин той крепне и възраства духом. Между способността ни да се молим и способността ни да господстваме над своите чувствени влечения съществува, както показва духовния опит, близка и тясна връзка. "На плътоугодниците и чревоугодниците, както казва св. Исак Сирин, не подхожда да изследват духовните неща, тъй както на блудницата не подхожда да говори за целомъдрие. Огънят не гори в сурови дърва, така и божествения дар не пламти в сърце, което обича удоволствията".
в) Чрез въздържанието подвижникът изразява най-добре и любовта си към ближните. Св. Василий Велики справедливо подчертава: "Ако въздържанието би станало закон в света, тогава нищо не би препятствало да има дълбок мир в цялата вселена... Нашият живот не би бил така много плачевен и изпълнен с униние". Разсъждавайки върху въпроса за въздържанието св. Йоан Златоуст с основание пита: "Кажи ми: кой разстройва живота, тези които живеят въздържано и скромно или тези които измислят нови и беззаконни способи за наслаждението?" Отговорът е ясен от само себе си - не тези, които живеят въздържано и скромно, а тези от втората категория хора.
Величието, смисъла и значението на половото въздържание може ясно да се види например от преценката, която обикновено се дава на съгрешилите против седмата Божия заповед (Изх. 20:14). В 15-то слово на св. Йоан Лествичник четем: "питам: защо при всеки друг грях е обичайно да наричаме людете подхлъзнали се, а когато чуем, че някой е извършил блудство с прискърбие казваме еди кой си е паднал?"
Подвижниците естествено са се въздържали и в полово отношение. Трябва дебело да се подчертае и да се помни, че борбата на православния подвижник не е срещу тялото, а против страстите, които бушуват в него. Св. Пимен Велики казва: "Ние не сме телоубийци, а страстоубийци".
Едно такова разбиране и отношение към тази страна от живота на човека естествено е да възникне въпросът: Не е ли вредно половото въздържание? Не нарушава ли то здравословното равновесие на човешкия организъм?
По този въпрос психиатърът професор д-р Чиж пише следното:
"Аз мисля, че примера на нашите подвижници убедително свидетелства за безвредността на половото въздържание... Нашите подвижници са се ползвали от прекрасно здраве, били са дълголетни и главно, запазвали са през целия си живот енергията, ентусиазма и горещата вяра в идеалите. Половото въздържание не е причинявало ни най-малко вреда нито на физическото нито на нравственото здраве на подвижниците".
В своята известна книга "Буря и кормило" д-р Константин Хол пише: "От всички лекари се установява, че медицинската наука не познава болести, които да са резултат на целомъдрен живот".
В едно отворено писмо до академичната младеж професорите Ерлангтонския университет подчертават: "Половото въздържание е възможно, никога не е вредно за здравето и е необходимо за тялото и душата".
Също така и професори от медицинския факултет в гр. Кристияния (столицата на Норвегия, сега Осло) изтъкват:
"Твърдението, че нравствения живот и въздържанието са били вредни за здравето е, според нашия единодушно изказван опит, напълно погрешно. Ние не знаем някоя болест или каквато и да е слабост за която бива и може да се твърди, че е могла да произлезе от съвършено чист и нравствен живот".
Половото въздържание на подвижниците е било, а и въобще за всички трябва да бъде, по рецептата на спасителя: "Слушали сте, че бе казано на древните:"Не прелюбодействай". Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си" (Мат. 5:27-28). Изводът от тези думи е един: въздържание и с мисъл, и с чувство, и със слово, и с дело.
www.Pravoslavieto.com