Митрополит Иларион Макариополски
(Стоян Стоянов Михайловски)
1812 - 4 юни 1875
| |
Митрополит Иларион Макариополски(Стоян Стоянов Михайловски) 1812 - 4 юни 1875 |
По-долу:
Виж също
Иларион Макариополски (Стоян Стоянов
Михайловски) e висш български духовник, митрополит (от 1872 г.), един от водачите на църковно-националната борба. Роден е през септември 1812 г. в гр. Елена. Първоначално учи в
родния си град, а след това - в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1831 г. отива в Хилендарския манастир на
Света Гора и на следващата година приема монашество. Продължава образованието си в гръцките училища в
Карея (столицата на Света Гора) и на о. Андрос, Гърция, след което завършва гръцка гимназия в Атина.
За да продължи образованието си, заминава през 1841 г. в Цариград. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. В прошения до Високата порта излага българските искания за самостоятелна българска църква. Заради това по искане на Цариградската патриаршия е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов.
След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика.
В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта.
На тържествената великденска литургия на 3 април 1860 г. еп. Иларион не споменава цариградския патриарх и с тази си дръзка постъпка дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с гръцката църковна зависимост и върховенството на Цариград. Отново е заточен, този път в Мала Азия (1861-1864 г.). Преди заминаването си отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
Последните години от живота му са не по-малко наситени. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет и е член на първия ни Св. Синод. През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) в манастира "Св. Петър и Павел" край Лясковец.
Умира 4 юни 1875 година в Цариград. Там, в двора на Желязната църква "Св. Стефан", е погребан редом с Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски, Екзарх Йосиф и други.
Племенник на владика Иларион е философът-поет Стоян Михайловски.
Pravoslavieto.com
Доростолски митрополит Иларион
Според родословното дърво на еп. Иларион
Макариополски родът му по всяка вероятност започва от Кесария Кападокийска
– Мала
Азия, където и сега има българи, потомци на някогашните заточеници от времето на св. патриарх Евтимий.
Родоначалник бил младежът Андроник от Имперетинско (Южна Русия), който живял в Кесария Кападокийска. Занимавал се с търговия. Като се започнала войната между Австрия и Турция през 1683 г., заедно с брат си оставил търговията, накупил цял керван коне и мулета и станали интенданти на турската войска. Така стигнали до Виена. Като привършила войната, прибрали се в България. Андроник отива в Балчик, после в Горна Оряховица, където се занимава с търговия. Оженил се, имал двама сина Иван и Христо. Иван отишъл в Арбанаси. Христо имал двама сина – Михаил и Димитър. Михаил след смъртта на баща си и брат си се преселил в гр. Елена. Тук се задомил за девойката Дойна. Имал няколко синове. Най-големият бил Андон (после станал свещеник), а след него бил Стоян. Този Стоян Михалюв бил кмет и черковно-училищен настоятел, оженил се за Йордана, дъщеря на х. Стоян Топала. Имал две дъщери и седем сина. Стоян е вторият му син (кръстен на дядо си по майчина линия), бъдещият монах Иларион. Роден е през м. септември 1812 г., гальовно наричан Цончо.
През 1816 г. еленчани с жените си отишли на поклонение (хаджилък) в Йерусалим. С тях бил и Стоян с жена си и четиригодишния си син Стоян – Цончо.
Тези сведения за родословното дърво на Иларион са от неговия чичо Никола Михайловски (бащата на Стоян Михайловски).
Цончо бил на осем години, когато го дали да се учи при даскал Дечо, (сетне свещ. Андрей Робовски, ревностен проповедник и свещенослужител като баща си поп Дойно - "пламенен ученик на отец Паисий").
През 1825 г. Цончо бил даден в Търново при знаменития кожухар Цаню Трявналията да учи кожухарство. Цончо изкарал "чираклъка и калфалъка" и с бащин капитал отворил свой кожухарски дюкян, а в една от "одаите" на старите търновски "ханища" издържал калфи и чираци, между които бил и по-малкият му брат Михал. Възпитан във вяра и благочестие в родния си дом и в училище, Цончо в свободните часове от деня четял религиозна книжнина. Не след дълго време той напуснал търговията в Търново, прибрал се в Елена. Родителите му го препоръчали на духовника Арсений при Хилендарския метох в града, на когото в онова време гостувал хилендарският проигумен Дамаскин. През есента на 1831 г. с двама хилендарци Цончо заминал с някои поклонници за Хилендарския манастир в Света Гора. От гр. Елена поклонници за Света Гора тръгвали винаги на 9-10 ноември, за да бъдат там на празника на манастира "Въведение Богородично" (21 ноември). На следващата година в Хилендарския манастир Цончо приел монашество с името Иларион (по сведения от архива на С. Раковски).
По онова време в кулата на Хилендарския манастир бил затворен един монах. Сутрин и вечер един от служителите на манастира му носел вода и хляб. Младият монах Иларион се заинтересувал кой е затворникът и отишъл да го види. Разговорът с него тъй се понравил на Иларион, че пожелал той да изпълнява задължението сутрин и вечер да му носи хляб и вода. Намерили се обаче манастирски хора, които писали до Цариград на патриарха за тази услуга на младия монах и последвало нареждане никой да не посещава този затворник освен определения манастирски слуга. Иларион трябвало да се подчини. Кой бил този затворник? – Архимандрит Неофит Петрович.
Иларион обичал просветата и постъпил в гръцкото училище в Карея – където е централното управление на Света Гора. Там в продължение на две години изучавал гръцки език. През 1834 г. заминал за остров Андрос, един от Цикладските острови на Бяло море, и постъпил в училището на прочутия педагог и философ Теофил Каири. По-сетне Иларион взел братята си Никола (бащата на Стоян Михайловски) и Димитър да учат при Каили. Там постъпили и други родолюбиви български младежи. Гръцките ученици се държали надменно. Едни казвали, че българите трябвало да се слеят с гръцкия народ, други – че българите имали цигански произход. Професорът по история говорел със злоба против славяните. Балканският полуостров бил гръцки и малките народи: българи, власи, албанци, трябвало да се "слеят с благородния гръцки народ". По време на обяд един ученик грък, като четял някои исторически летописи, прочел за победата на хан Крум над император Никифор и викнал истерично: "Как е възможно един варварин да убие византийски император!" и паднал в несвяст. В суматохата Иларион прошепнал на седящия на трапезата до него ученик българин: "Възможно ли е, българите да очакват нещо добро от гърците?"
Професор Каили, "захласнат фанатик грък", изпаднал в страшна ерес, отричаща Божественото достойнство на Иисус Христос. Някои от българските ученици се увлекли по ереста на Каили, но скоро се осъзнали. Българските ученици четели съобщения във вестниците, че гръцките владици из българските предели правят дарения на гръцки училища и болници, и се възмущавали, знаейки че "парите със сила са ги смъквали от гърба на българите". При всичко това, насърчени от Иларион Михалюв и Иван Добрювич от Сливен, основали тайно родолюбиво дружество "Славянобългарско ученолюбиво дружество", което да работи за "свестяване" на българския народ с просвета. Уставът на дружеството бил написан на гръцки, сред целите на дружеството още вписали "изпъждане на гръцките владици из България и заместването им с български". Членуващите ученици се задължавали ежегодно с членски внос 100 гроша, та като се набере капитал, от лихвите да се издържа българското училище за учители в Белград. За председател на дружеството избрали Захарий Струвски, за деловодител – Иван Добрювич, касиер – Ст. Чомаков, членове – Иларион, братята му и много други. Два пъти в седмицата се събирали за четене на преводи от славянски на Иларион – четял и превеждал на български. За да не бъдат преследвани, разбрали се помежду си пред тях да разговарят на гръцки език. От гърците се учели да пазят и ценят своето, българското.
Училището на еретика Каили било закрито през 1839 г. по нареждане на правителството. Предугаждайки събитията българите, които учели там още преди завършване на първото полугодие, през 1938 г. напуснали училището и се преместили в Атина. Като се закрило училището на ересоначалника, Патриаршията наредила всички негови възпитаници да бъдат подложени на изпит от богословска комисия, председателствана от ректора на Куручешменското училище. След това един неделен ден от амвона на патриаршеската църква били заставени да прокълнат ересоначалника, също и учението му, след което били приемани в Куручешменското училище. По същото време в това училище са се учили Сава Ст. Раковски от Котел, Сава Илиев от Сливен и много други. Дружбата на Иларион със Сава Раковски тогава се е затвърдила. Иларион бил предан на това дружество и за добрия успех на един изпит Сава Илиев бил наречен от ректора на училището "евкарпидос", а Иларион го побългарил – Доброплодни.
На 22 септември 1848 г. в Солун монах Иларион бил ръкоположен за дякон от митрополит Йероним, а на следния ден за йеромонах. Назначен бил за писар в Патриаршията. Превел от руски "Православно учение или съкратено Християнско богословие" от митрополит Платон. Поискал да замине да учи в Русия. Патриархът отказал да му съдейства под предлог, че нямало обичай духовници да се учат в Русия. Той напуснал писарската длъжност и почнали тежките години на неговото ревностно дело "Церкви и Отечеству на пользу".
Брой седми за 2005 година
Високопреосвещеният Търновски митрополит Иларион на 8 септември 1872
г. тръгнал от Цариград за новото си седалище Велико Търново, при народа, за който толкова много страдал, за да му посвети в служение последните дни от живота си. При изпращането му
до парахода архимандрит Мелетий (сетне Софийски митрополит) в речта си припомнил мъката, с която преди просълзени го изпращали на заточение в Анадола и скърбели тъй, както и сега,
че Цариград остава без него.
На следния ден варненци се събрали на пристанището да посрещнат "великия българин" – едни да видят този "народен труженик и да му се порадват", други да видят този "великан", "чието име им задавало страх". По разпореждане на властта войсковото отделение с няколко офицери излязло да посрещне "високия пътник". С лодка излязъл на брега, застанал на нарочен постамент и бил поздравен официално с военен церемониал, после на "особена каляска" отведен да почине до вечерната служба в катедралния храм. Посетил и българското училище, успял да убеди варненските българи в църковно-административно отношение да се обединят ведно с шуменци, та епархията да бъде Варненско-Преславска, понеже във Варна тогава имало гръцки владика.
На 10 септември при много изпращачи и официални лица - английския консул и австрийския, отпътувал за Русе. Посрещнат бил също официално от гражданската власт и видни българи и турци.
На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от
Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава
Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: "С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да
дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ..." От
Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания "Да живее Иларион Търновски!", дето го очаквал множество народ от околността, представители на
военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене.
След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра - "Света Троица", ехтели и заглушавали
възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим "храборник" влиза във Велико Търново и "възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български
патриарси". В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в
отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на "митрополитски събор".
После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, "което се изобразявало на лицето му". На път за Свищов в храма в
Стижарово такова въодушевление било, че мнозина се провиквали от радост: "Благодарим Ти, Боже, че доживяхме да видим български владика, който да ни поучава по нашенски!"
В
Свищов посрещането му било "особено щастие, същински празник". В църква и в училищата "държаха му речи, възхваляваха подвизите и трудовете му". Като го изпращали, доволни от
поученията, се провиквали: "Такъв архиерей подобаваше нам! Дано при второ твое посещение ти кажем като евангелските раби: Господине, ето два, ето -пет таланта ти ни остави, ние ги
умножихме!"
От Свищов митрополит Иларион заминал за Никопол, Плевен, Ловеч и стигнал до Севлиево. Навсякъде бил тържествено посрещан и оставял хубав спомен с проповедите и поученията си, с упътванията към наука, просвета и взаимна обич.
От Севлиево към Габрово пътят бил препречен от изпращачи и посрещачи. Между група селяни при "Димчовото ханче" един старец, подпрян на тояжката си, разтреперан от вълнение, жаловито извикал: "Дядо владико, дай да ти целуна ръчица. Доживяхме да видим български владика! Надеждата ни е в тебе!" Затрогнат от тоя сърдечен привет, Иларион се затекъл към стареца, прегърнал го и му целунал побелялата глава. Тази трогателна гледка накарала от умиление всички да леят сълзи. Това показва каква предана любов питаел народът към своя владика, угнетен от робската неволя, в очакване да дойде свободата.
В Габрово на 16 декември бил посрещнат вън от града от официални представители, училищни и просветни власти, при биене на камбаните. В една приветствена реч се казало: "С любов и величайша признателност те посрещаме и с надежда и вяра очите ни са отправени към тебе." В отговор владиката в словото си между другото казал: "Когато Провидението иска да извърши на земята някое важно събитие, то си избира между човеците един за свое оръжие. В случая Богу било угодно мене да избере, тъй че аз не съм друго освен пръст Божий. И за това не на мене, а на Него отдайте слава и хвала..." И като описвал твърдостта на народа в праотеческата вяра, увещавал: "Това наследство ви завещавам и аз, мои възлюбени в Христа чеда. До когато Православната наша вяра се пази чиста и непорочна, до тогава и народът ни ще бъде честит, нравствен и строг пазител на своята народност..." В квартирата си в града бил посещаван от представители на висшата власт, духовенство, чорбаджии, учители и много други, у които е оставил отлични спомени.
На 22 декември по покана на една делегация, дошла от Казанлък да посети този град, митрополитът напуснал Габрово и привечер същия ден бил на Шипка, където стотина конници и няколко файтона от Казанлък го чакали. Към 15,30 ч. следобед край града надошли свещеници от града и селата, дошли и турци и ученици от еврейското училище и го чакали. Учениците изпели нарочно съставен химн за владиката. Един учител с "кратка, но многосъдържателна реч, описал страданията му с неговите съратници владици Авксентий и Паисий. А свещ. Хр. Караджов с "пламенната си реч" удивил самия Иларион. После се отправили в града в църквата, дето го поздравили отново. По Рождественските празници бил там: държал прочувствени речи, посетил девическото училище, похвалил дейността на женското дружество за благотворителната му дейност, осветил църквата в Крън, посъветвал селяните да си построят училище, двама братя пред него подарили и място за това.
На 13 януари от Крън Иларион потеглил за Енина. Народ, свещеници в одеяние, в литийно шествие го посрещнали при биене на тежко желязно клепало. Спрял файтонът му. Всички в един глас спонтанно извикали: "Благослови, владико светий!" и паднали на колене. А група младежи, приготвени отпреди, заобиколили файтона и на ръце снели от него "любимия си пастир". Той дигнал ръце и "благословил народа и бистри едри сълзи оросиха светителското му лице". След реч от местен учител влезли с шествие в селото и тръгнали към храма по улици постлани с килими. Отпред вървели певци и пеели "великото славословие". След приветствена реч в храма, владиката между другото в отговор казал: "Богу хвала и слава за всичко. Угодно било Богу да се молим за народа си на наш език. Бог ще ни усогуби (удвои) свободата" и завършил речта си молитвено, като вдигнал ръце и поглед нагоре и заговорил: "Благодарим Ти, Господи Боже, за всичко!... На следния ден, в края на светата служба, завършил словото си с думите: "Вярвайте в Бога. Надявайте се на Него за всичко; обичайте Го и Той ще ущедри много и много нашия многострадален народ." (Това са сведения от бургаския прот. К. Христов от Енина.)
От Енина пак през Казанлък отишъл в Стара Загора, където се заел да уреди административно-църковното ръководство, избрано от гражданството, състоящо се от четирима духовници-свещеници и четирима миряни, и по желание на гражданството поставил свой архиерейски наместник.
Митрополит Иларион посетил и Пловдив по покана на митрополит Панарет. Върнал се пак в Стара Загора, дето жителите му поднесли нарочен поздравителен адрес, задето е успял да примири и обедини църковните среди. Посетил Нова Загора, върнал се отсам Балкана, посетил Трявна, Дряново, Килифарево, Горна Оряховица, Лясковец и навсякъде бил посрещан тържествено. Най-сетне отишъл в родния си гр. Елена, дето от 17 години не си бил ходил, да си отдъхне и прекара Великденските празници сред своите си родственици.
След това, като обиколил някои по-големи села на Еленска околия, се върнал в Търново и през есента посетил Бяла Черква. Посрещнат бил от народа начело с учителя Бачо Киро.
Учителят го приветствал, а бил стъкмил и песен, което изпели учениците. Посетил и околните села. Говорел особено назидателно против разни суеверия, "врачки и гледачки" и "седенки".
След обиколката си митрополит Иларион свикал на 14 септември 1873 г. втори епархийски събор и предложил да се основе в Петропавловския манастир над гр. Лясковец Богословско
училище. За учебната сграда на която дарил първоначално 10 000 гроша.
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: "Олмас, попе" (не бива, попе). "Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат", станал и излязъл из мезлича. Стреснал се "мютесарифинът", скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като "рохко яйце". Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни". След това пашата изпратил с един "жандарин" момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
Доростолски митрополит Иларион
Няма нищо вечно на тоя свят. Честит е тоя, който оставя след себе си добър спомен. Такъв е бил приснопаметният Иларион Макариополски, Търновски митрополит.
Страданията и тревогите в усилията му за издействане на самостоятелна Българска църква дали отражение на здравето му. Поболял се. При това грижата му за Духовното училище – семинарията в Петропавловския манастир над гр. Лясковец, не му давала покой. В един ветровит ден яхнал кон и през Арбанаси отишъл в манастира, за да види как върви строежът на новата училищна сграда, която и днес краси цялата околност. Простудил се. А ето че и телеграма пристигнала от Цариград - да се яви на заседание. Съветите на близките край него не могли да го спрат. Дълг служебен поискал да изпълни. А и тогавашните неразбории и ежби между цариградските българи по въпроса за седалището на Екзархията - в България ли, или в Цариград да остане, както и усилията за помирението с Патриаршията все още го тревожили и той, едва приповдигнал се от болестта, на 11 май тръгнал от Търново и на 18 същия месец пристигнал в Цариград.
Пропътувал по най-прекия път през родния си гр. Елена и Сливенския балкан с придружаващите го на кон. Както винаги, еленските първенци показали почтително внимание и тръгнали с него далеч от града на коне да го изпратят. Някои младежи - като моя дядо Тодор Михалюв, (баща на майка ми, близък роднина на Стоян Михалюв, бащата на Илариона), тогава на 13-14 години - кой на кон, кой на магаре, тръгнали след първенците.
За това последно посрещане и изпращане към Цариград на Илариона лично ми е разказвал дядо ми. Той беше мъдър човек, впечатлителен и пред погледа му и на стари години се нижеше цялата картина на изпращането.
"Стигнахме, казваше ми той, до с. Керсенлика (с. Боренци). Там спряхме и до там го изпращахме" - Край селото имало един грамаден стар дъб, раззеленен през оня летен ден, красял селото. Владиката спрял. Слязъл от коня и казал: "До тук – много се отдалечихте от града. Благодаря ви за изпращането!" И като се обърнал към дъба, измерил го от горе до долу с поглед отдалеч. После приближил, ударил го с тояжката си и мило, като да го погали, допрял ръка по грапавата му кора, обърнал се към изпращачите и с мощен глас внушително извикал: "Виждате ли го тоя дъб - вече с хралупи по него. Стар, остарял, но честит. Расъл и израснал в свободна България, преди петвековното вече турско робство. Устойчив на ветрове и бури, надделява им и краси тук и наоколо полето. И вие, мои мили съграждани, бъдете твърди, устойчиви на турските ветрове, бури и страшни зулуми – и разтворил зеници, внушително повишил глас – ще дойде свободата." Повдигнал поглед нагоре към ясното небе, прекръстил се и промълвил: "Молим, Господи Боже, помогни!" И обърнал се към изпращачите, спокойно добавил: "Дано в скоро време бъдете щастливи да видите свободата. Аз вярвам, надявам се, Бог ще ни ощастливи." Сбогувал се с по-първите, благословил общо всички. Качил се на коня. Прекръстил се пак, шибнал коня и отминал.
Изпращачите с някакво тъжно предчувствие безмълвно забърсали очи и дълго махали с ръка натам, докато изчезнал от погледа им.
Телом отпаднал, изморен, изтощен, на 4 юни 1875 г. в Цариград, четвъртък вечерта, след молитва за сън издъхнал. Този Иларион, наречен също "Михайловски" от братовия му син философа-поет Стоян Михайловски - "четиридесетгодишен храборник" - храбрец, самоотвержен деец, починал. "Годините на човека, гласи мъдростта, се измерват не по продължителността на живота, а по делата на човека." Малко живя Иларион, но много стори за доброто на св. Църква, народа и Родината си…
Вестта за неочакваната смърт на "този велик български иерарх" се разнесла между българите още същата вечер в Ортакьой и премного ги разтърсила.
На следния ден, петък, следобед към 16 ч. тленните останки на покойника били пренесени в литийно траурно шествие от дома му от архиереите на Св. Синод и цариградското българско свещенство. Минали край арменогригорианската и арменокатолическата църкви, дето тяхното свещенство в траурно одеяние с певци изчаквали и направили заупокойна молитва. Минали и край екзархийския дом, дето екзархът изчел заупокойна молитва и после край гръцката църква по пътя, водещ към морето, но там нямало нито един свещеник или грък, вратите на църквата били затворени.
Пристигнали на пристанището, където два парахода, неколкостотин лодки и много народ мълчаливо изчаквали траурната процесия. Ковчегът на покойника бил пренесен на първия параход, дето се качили и архиереите и свещенството и тъй пренесли покойника по водите на Босфора до църквата "Св. Стефан" на Фенер, където отделение "жандари" почетно ги посрещнали. След опелото и речите покойният архиерей Иларион бил погребан до гробовете на своите съратници архиереите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
Така завършил живота си този "велик духовник българин "великият духовник българин патриот", съобщавали тогава цариградските български вестници. Умрял, но духовният му подвиг не
умрял - помни се и се възпоменава и днес.
На беломраморната плоча на гроба му е написано:
"Великий бисть во иерарсехъ Терновский Иларион. И крепокъ на спасение рода своего, подвигомъ добримъ подвизася, течение сконча и веру соблюди".
П. Р. Славейков при погребението на Илариона произнесъл прочувствено слово, като започнал със следните думи:
"Вождъ велий паде в день сей из Израили (2 Царства 3:38). Какви са тези жалостни звънения и продължителни погребални песни? Що е това стечение на верния народ и на всечестния лик из нашето духовенство? И кой е този бездиханен образ человеческий, когото съпровождат с лампади и кандила в гроба? - Безгласен, той не е ли онзи, на когото гласът огласи в съзнание цял един народ? Неподвижен, той не е ли онзи, който преведе в движение цяло наследие "и бисть велий в Израили?"
Словото е печатано във в. "Напредък", бр. 46, юни 5, 1875 г.
По нареждане от Цариград в деня на погребението на Илариона, камбаните звънели и клепалата църковни биели по
цялата поробена Родина България. Народът оплакал молитвено този наистина "велик сред родолюбивото благочестиво духовенство, любим на всички, български архиерей".
Нека и ние сега, припомняйки си в тая юбилейна година неговата блажена кончина, молитвено да кажем: "Вечна и блажена да бъде паметта му. Бог да го прости и упокои в небесните селения".
Доростолски митрополит Иларион
Търновски митрополит Климент (Друмев)
"Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ" (Иоан. гл. 15, ст. 14).
Тежки времена настъпвали за св. апостоли, благочестиви христиане! Наближавало времето техният любим Учител да се раздели с тях; наближавало онова време, когато е трябвало Той чрез страдания и кръстна смърт да покаже всичката Си любов към человеческият род, да оправдае на дело Своите божествени думи: "больши сея любве никтоже имать, да кто душу свою положитъ за други своя" (Иоан. 15,13) и да остави Своите ученици, за да продължават наченатото от Него дело — проповядванието на Неговото божествено учение; с една реч, наближавало времето за раздяла на апостолите от любимият им Учител.
Раздялата с любимите лица всякогаж е тежка [Зач.: тъжовна], всякогаж прави сърцето да се свива от тъга. Но тази раздяла, сама по себе тежка, бива още по-тежка, когато лицето, с което ни предстои да се разделим, е пълно от дълбока и искрена любов към нас, от все сърце желае да ни види благополучни и е готово да даде мило и драго, да положи самият си живот заради това наше благополучие. Ако ли пък това лице, при всичката пълнота на любов към нас, твърде малко радостни дни е виждало, твърде малко благодарност е срещало; ако ли, напротив, наместо благодарности и насърчвание то е търпяло хули и гонения за правдата: тогава ние, които сме му по-близки и по-верни, чувствуваме още по-голяма скърб, тогава нашите сърца, като не им се иска да се разделят с това любимо лице, вървят подиря му и зад пределът на раздялата, в неизвестното бъдуще, като се трудят да предугадят като с кой начин те би облекчили тези нравствени страдания, би отплатили за всичката тази любов и би се показали напълно достойни за нея.
Такива са биле, братя христиане, и обстоятелствата, при които Иис[ус] Христос се е обърнал към своите ученици с горните думи: "Вы друзи Мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". При всичките благодеяния, сторени на человеческият род от Спасителят во время на земното Му поприще, тогавашното общество Му готвеше страдания и позорна смърт. Апостолите бяха постоянните очевидци на онази безпределна любов, която Спасителят показваше към тях и към всичкото человечество, както и на постоянната готовност Негова "душу свою положити за други Своя", но в същото време те бяха очевидци и на неблагодарността и ненавистта, с която человеците отплащаха на Спасителят за тази Негова безпределна любов към тях. Дълбоко предадени на Учителят си, апостолите ги болеше сърцето за таквази една несправедливост към Него и защото предугаждаха както от думите на самият си Учител, тъй и от разположението на духовете на обществото, в което работеше Той, че този им Учител не Го чакат добрини, че може би злобните хора ще Го отнемат от тях, ще ги разделят за всякогаж, те, апостолите, чувствуваха още по-голяма тъга и сегиз-тогиз изказваха готовност да пострадаят за своят любим Учител.
Спасителят ясно познаваше положението на работите и разположението на сърцата на учениците си. Той знаеше, че "еще мало" и Той ще се раздели с тях, знаеше, че тази раздяла ще е тежка за тях, толкоз повече, че след като ги остави, на тях ще се натрупат злочестини — гонения, мъки и смърт — заради Неговото име, и ето че в прощалният Си разговор Той им казва думи, които са били за тях най-действително утешение в предстоящата тъжовна раздяла: "Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". Предстои ни горчива раздяла, но ако искате да покажете истинска любов към Мене, ако искате за всякогаж да бъдете Мои другари и любими приятели, вие тряба да правите онова, което ви заповядам. Отистина, за едно любяще сърце не могат да бъдат по-утешителни, по-радостни думи от тези.[Следва зач. че раздяла няма]. Апостолите бяха дълбоко предадени на своят Учител, тям им предстоеше раздяла с Него и ето че в такива важни, а заедно и тъжовни минути те чуват от Него да им казва, че светата връзка на любов и преданост не ще да се прекъса помежду им, че те завинаги ще да си останат Негови приятели и другари, ако правят онова, което Той, техният любим Учител, им заповядва.
II
Ho, братие, тези утешителни и насърчителни думи на нашият Спасител, които като христиане всякогаж тряба да имаме в памятта си, ние ги чуваме днес така също при печално обстоятелство — годишното възпоменание за изгубванието от помежду ни на едного от доблествените народни наши труженици и страдалци, Илариона Търновскаго. Истина, не днес ни предстои раздяла с този любим пастир наш, защото Богу угодно било тази печална раздяла да се извърши вече преди година. Но любовта и предаността са такива, щото сърцето мъчно се помирява с такава една раздяла и човек в тъгата си не му се иска да повярва, че онези, които сме обичали, няма ги вече, не му се иска да повярва, че тъжовната и тежката раздяла е вече станала. Това се случва и с нас, братие. Събрани да правиме печално тържество — годишното възпоменание на блаженнопочиващият Илариона Търновскаго, пред нас без нашата воля се изправват важни, многознаменателни и скъпи за всяко българско сърце възпоменания, изправва се пред нашите умствени очи всичкият български църковен въпрос с неговите неудачи и успехи, с неговите труженици и страдалци. И как заедно с тези възпоменания се преплитат и размисват в българските сърца чувства на справедлива гордост, на сладки надежди за бъдущсто и на дълбока признателност и благодарност и към Бога, и към царското ни правителство!
След дълга и упорита борба нашият народ получи най-после законните си правдини и нашето поколение биде честито да види осъществлението на тези желания, които са били така силни в предшествениците ни, т. е. да види възобновен своят църковен, йерархически живот. И ето че там, дето от дълго време не се чуваше на язикът ни словото Божие, днес спокойно и свободно се възнасят на този язик към Бога благодарствени молитви от милиони народ; там, дето между пастир и пасоми нямаше светата онази христианска връзка, която се проповядва от Евангелието, днес гледаме милиони народ да се радва на своите пастири, да ги окружава с любовта си и заедно с тях да заляга за своето добро. А като пресметнем, че чрез тези хубави правдини отваря се за нас свободен път към нашето развитие и обществено благосъстояние, ние напълно ще разберем, че твърде справедливи и своевременни са благодарителните молитви към Бога и за благоденствието на достославното ни правителство, което отдаде правдата ни, и ще съзнаем напълно, че ако и досега нашият народ е окружавал царският престол с верноподаническа любов и преданост, тази любов и тази преданост трябува да бъдат още по-силни. На нашият народ се даде живот, дадоха му се правдини и чрез тях — средства за истински напредък и истинско благополучие. И най-утешителното и насърчителното тук е в това, че всичко туй се слива в твърдата тази увереност: "пред нас стои едно хубаво светло бъдуще".
Да, утешителна е тази увереност. Отистина, че пред нас стои едно хубаво и светло бъдуще — бъдуще на нравствен и умствен напредък и истинско благополучие, частно и обществено. Но заедно с тази утешителна увереност пред нас, особено в днешният случай, явяват се печалните питания: де са тези, които са съдействували, за да се приготви това хубаво и светло бъдуще? Де са народните наши труженици и страдалци? Де е Авксентий, де е Паисий, де е Иларион — тези мъже, в които се олицетворяваше нашата народна правда и нашите най-свети и законни народни желания и които бяхме навикнали да ги гледаме първи в трудната борба за нашето духовно възраждание, да възлагаме на тях хубавите си надежди за в бъдущето? Любовта, що сме имали и имаме към тези народни мъже, прави тези питания, но действителността отговаря, че тези мъже ги няма вече помежду ни, че ние се разделихме с тях навеки!... И ето че тази любов с готовност спеши да тържествува тяхната памет, като в същото време прави сърцето да изпитва всичките онези скърби и тъги, каквито изобщо се изпитват при самата раздяла с любимите и уважаемите лица.
Ето, благочестиви христиане, какви печални, а заедно и утешителни мисли и възпоменания възбужда в нас годишното тържествувание памятта на Н. В. Преосвещенство св. Търновскаго Илариона. Достаточно беше да споменем неговото име, за да се представи пред нашата памят целият ни църковен въпрос заедно с всичките труженици в него, а особено с незабвенните другари на този незабвен старец — Авксентия и Паисия, — да ни се представи тежката борба и тежките неволи, които претърпяхме в тази борба, а заедно и тези хубави правдини, що получихме чрез тази борба. И ето че сърцето пак потреперва от чувство на дълбока тъга, каквато е изпитвало в онези минути, когато за пръв път стигваха до нас страшните известия, че българският народ и българската църква изгубват тогоз и оногоз от своите труженици и страдалци. Защо е тази тъга за минали злочестини? Затова, че тези народни труженици всецяло са били предадени на народното дело. Защото не е била в животът им минута, която да не е била посветена за ползата на това свето народно дело, защото най-после те са биле и си остават наши, те са от нас и за нас...
Уви! Повидимому това с всичко, което можем да направиме заради тези наши труженици, именно, да тържествуваме паметта им и чрез това да изказваме онази любов, която имаме към тях, и онази дълбока сърдечна тъга, която чувствува всяко българско сърце от тяхната загуба. Истина е, че българският народ умее да отдава приличното почитание на своите труженици и страдалци, умее дълбоко да тъжи за тези, които заедно с него са се подвизавали в трудното поле на неговото духовно възраждание и са били начело в борбата, която стана за туй негово възраждание. И няма съмнение, че както ние сега, тъй всякогаж и нашите потомци — докато съществува българският народ — с почит и уважение ще произнасят имената на всичките народни труженици, между които почетно място ще заемат имената на тримата наши йерарси — Авксентия, Паисия и Илариона, — и тяхната памят ще бъде за тях предмет на христианско благоговение — според непреложният глагол на Писанието: "Слава ихъ не потребится... имена ихъ живутъ въ роде" (Сир., гл. 44, с. 13—14).
Но дали тряба да се задоволяваме само с това? Дали е достаточно да тъжим само за загубата на нашите народни труженици, да ги споменуваме с благоговение и да почитаме техните имена, тяхната памят? Дали сега ние, като правиме днешното печално тържество, изпълняваме с това всичката си длъжност, която имаме към нашият незабвен йерарх Илариона Търновскаго?
Всяка работа, братие христиане, всяко едно предприятие само тогава благодари и утешава тогова, който се труди, когато тази работа или това предприятие се продължава и се веде към онази цел, която се е имало пред очи при започнуванието на работата. И само в такъв случай един деятел може да се каже, че е достоин за делото си, че е добросъвестен в изпълнението на това дело. Ето защо никогаж не се почитат и уважават вънкашните само знакове на любов и преданост към едно лице или към една работа; ето защо и всякогаж за смях са достойни онези хора, които само с думи показват любовта си към народ било, към община било, а когато се поиска от тях с дела да потвърдят думите си, те се дръпнуват настрана; ето защо, напротив, и в частният, и в общественият живот се изисква от всеки един добросъвестен член на обществото не само думи, не само изказвания на чувства, ами се изисква и работа. Голите думи и чувства, неподкрепени с дела, нямат никаква цена нито пред хората, нито пред Бога. "Покажи ми веру твою отъ делъ твоихъ", казва апостол ùаков (Йак., гл. 2, ст. 18), т. е. покажи ми делата си, за да позная вярата ти. А сам Иисус Христос казва: "Что же мя зовете: Господи, Господи, и не творите яже глаголю" (Лук., гл. 6, ст. 46). Тази истина има най-голямото си значение и приложение особено в такива работи, които се касаят до най-високите, най-жизнените нравствени интереси на един народ или на цялото человечество и за които работи тружениците са си посветили всецяло животът, така щото личността на тези труженици напълно се слива, поглъща се всецяло от тях (от работите). Спасението на человеческий род беше единствената цел на земният живот на Спасителя и ето защо Той искаше от учениците си не почит и преданост към Него само, а преданост и към дело, за което Той се въплоти и за което имаше да страдае. Ето защо и им каза Той в прощалният си разговор: "Вы друзи мои есте, аще творите, елика заповедаю вамъ". Нравственото пробуждание и преуспявание на нашият народ, неговото истинско благополучие в пределите на господарствените интереси — ето това е било целта на църковният ни въпрос, ето за това са биле трудовете и жертвите на народът и народните ни труженици, това е било тяхното горещо желание, тяхното постоянно стремление. Прочее би ли се показали ние достойни техни последователи, ако се ограничахме само в едно тържествувание на тяхната памят? И дали би било това тържествувание достойно за великите ни труженици, достойно за самите нас, та и полезно за самото дело? Никогаж, братие христиане! Почитта и уважението тогава са истински, когато те се подкрепят с дела и жертви в полза на делото, на предприятието. Апостолите бидоха достойни последователи на Божественият наш Спасител не за то само, че вярваха в Исуса Христа и изповядаха името Му, но за то преимуществено, че се трудиха и претеглиха мъки и смърт за онова дело, което беше и Негово дело. Така също и всичките велики хора пред Бога и пред человечеството спечелили са си величието не с голи думи, но с умствен и нравствен труд, с дела добри, богоугодни и человеколюбиви.
Заради това и ние, благочестиви христиане, като сме се събрали днес да тържествуваме памятта на един от славните наши народни труженици и страдалци, на блаженопочившият и приснопамятният наш йерарх Илариона Търновски и като при това тържествувание изправва се пред нашите умствени очи нашето народно дело с неговите мъчнотии в миналото и утешителни надежди за бъдущето, чуваме и ние Спасителювите думи: "Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". Та и това е твърде естествено. Сам този, за когото правиме днес в това свето място годишно възпоменание, сам той с животът и делата си напълно е оправдал тези думи на Божественият Спасител и към него твърде справедливо могат да се отнесат думите на апостол Павла: "Ты же последовалъ еси моему учению, житию, привету, вере, долготерпению, любви, терпенио, изгнаниемъ, страданиемъ..." (Тим., 2, гл. 3, ст. 10 и 11). При това дяду Иларион твърде много обичаше народът си, твърде много беше предаден на делото си и това дело поглъщаше всичките му желания, всичките му стремления, цялата му личност; от друга страна, това свято народно дело иска още много труд и жертви от нас. Та затова никак не би било достойно за самите нас, нито пък за дяда Илариона, както и за другите ни народни труженици, ако се ограничехме само с вънкашни някои формалности, само вънкашни някои тържествувания тяхна славна памят. Но само тогава нашите тържества ще имат смисъл и значение, когато те се подкрепят с дела и от наша страна. Само тогава ние ще покажем към дяда Илариона действителна любов и действителна почит, когато гледаме да вървим по стъпките му, когато се трудим да правим за народът си това, което ни той заповядва.
III
Ho що ни заповядва този св. старец? Неговата заповед, брате христиане, е целият негов живот.
Роден в Елена през септемврияна 1812 г., т. е. роден в такова едно време, когато нашето отечество се намираше в пълно невежество, Иларион (комуто мирското име беше Стоян), със старанието на благочестивите си родители — Стоян и Бойка, — със собствената си енергия и постоянство и при помощта на природните си дарования успя да получи едно христианско възпитание и да обогати умът си с доста основателни познания по-първо в отечеството си (в Елена, дето учи църковно-български, и в Арбанаси и Търново, дето учи гръцки). На 1825 год. баща му го взе при себе си, за да му помага в търговските занятия. Обаче промисълът Божий за друга деятелност тъкмеше младият момък. Иларион нямаше никаква наклонност към търговия. Неговото сърце, неговът млад, но пъргав дух се стремеше към друга деятелност, може би и от него самаго не съзнана още добре. И ето на 1831 год. той измолва от баща си дозволение да иде с другите благочестиви христиане на Св. Гора. Тук, в това св. място, Иларион като че намирва онова поприще, към което се е стремял духът му. Той остава в Св. Гора и на 1832 год. в манастирът Хилендарски прегърнал монашеският живот със светото намерение да посвети себе си всецяло Богу и на ползата на Църквата. Но далеч от светският шум, в манастирската тишина, неговът пъргав дух почувствувал още по-голяма жажда за познания и за то Иларион постъпи в гръцкото училище в Карея и се предаде всецяло на учение. Обаче, незадоволен от това, което можеше да му даде това училище, той на 1838 отиде в Атина, дето следва да се учи до 1841 год., като се отличаваше с твърде добри успехи и с похвално поведение. През септемврия (22—23) 1842 год. той биде произведен (в Св. Гора) на степен свещенодиакон и свещеномонах от Тесалоникският митрополит Иеронима и се завърна в Цариград, дето в голямото гръцко народно училище (Куручешменското) продължи със същият успех да се учи и следва до 1844 год. С това се свърши неговото обучение. До това време Иларион се готвеше за в животът, отсега нататък той трябаше вече да стъпи в животът, като [Следва зач. негов] член и деятел, и да принесе всичко онова, което поиска от него този живот.
Народът ни беше заглъхнат, потънал в невежество, лишен от църковни правдини, лишен от училища, от естественото право да чува словото Божие на язикът си, да обучава чадата си по този свой язик. И чакаше този народ деятели, чакаше борци за народната правда, богати умствено и нравствено. Такива деятели, такива борци имаше вече отистина, но те бяха твърде и твърде малцина и между туй подвигът, който трябаше да подемнат, беше твърде огромен. Щеше ли и младият Иларион, богат умствено и нравствено, да се присъедини при тези борци или щеше да предпочете личното си спокойствие и личните си изгодности от народното добро?
Промислителната ръка, която невидимо е водила младият Иларион в стремленията му за една особна, неясна и неопределена още за него самаго деятелност, и тук му е показала онзи път, по който той трябало е да тръгне. Колкото повече се е развивал неговият ум под чуждо небе, под влияние го на чужди идеи, толкова повече се е разгорявала силна любов в неговото сърце към неговът добър и тих, но потънал в невежество и злочест народ. Заради това Иларион напълно се присъедини с народните труженици, всецяло се предаде на народното дело. И като пръв знак на своята любов към народът той на 1844 година преведе и издаде Платоновът катихизис, с който превод ясно показа, че истинското благополучие на нашият народ се състои в духовното му пробуждание и развитие.
Но таквози едно народно стремление в младият Илариона не се нонрави на гръцката цариграшка патриаршия, а сближението и съгласието в идеите и стремленията с Неофита Бозвели — този пъргав и решителен борец народен — има тези сетнини за младият подвижник, че той на 1845 год. биде пратен на заточение в Св. Гора, в което заточение стоя до 1849 г. Освободен от тук по ходатайството [Следва зач. на българските първенци в Цариград, особено по ходатайството] на С. Богориди*, той се повика в Цариград и се назначи — се по същото ходатайство — за предстоятел и духовник при църквата "Св. Стефан" във Фенер, която заедно с метохът наскоро тогава беше се отворила и отстъпила на българите. Но умът, честността и доверието, с които се ползуваше Иларион от всички, накараха отците на Св. Гора да го изберат в началото на месец май 1852 год. за [Следва зач. главен] представител [Следва зач. и иконом] на всичките Атонски манастири, което послушание, като изпълнява твърде добросъвестно като "верен раб", биде произведен в чинът Велики Архимандрит на Вселенския патриаршески престол от патриарха Антима, който му и даде патриаршеско свидетелство за неговото "благочестие и за ревността му към православната вяра". На 1854 год. Иларион се отдалечи на Св. Гора, дето биде определен представител на Хилендарският манастир в Антонското в Карея събрание, но на 1857 год. той втори път биде избран за представител в Цариград от страната на всичките Атонски манастири. Туй представителство негово се продължи до 1858 година, когато през месец октомврия великата Христова църква го ръкоположи епископ за българският храм "Св. Стефан" в Банатската махала в Цариград, като му даде титлата Макариуполский.
* [Богориди, Стефан княз (Стефанаки бей)(1775—1.VIII.1859) —българин от Котел, назначен за губернатор на о-в Самос след Одринския мир (1828)].
Това назначение се посрещна с голямо задоволение от целият български народ. Положението на работите от ден на ден ставаше по-важно. Българският народ, насърчен от человеколюбивите стремления на царското правителство и като се тяготеше от нравственият си упадък, който произлизаше преимуществено от това, че се намираше под гнетът на инородно духовенство, той (народът) усилваше просбите си към патриаршията и към правителството, за да му се дадат пастири, които да отбират от язикът му. Но патриаршията оставаше упорито глуха към тези смирени просби на българският народ, а между туй положението ставаше още по-достоплачевно и по тази причина, че множество папски и протестантски мисионери ходеха из отечеството ни да смущават умовете и да вдъхват на българското юношество понятия, противни на православната вяра.
В такова едно усилено време българският народ не можеше да не посрещне с голямо задоволение назначението за епископ на Илариона за българската в Цариград църква. Известени за отличните му способности, за честният му и твърд характер, а преимуществено за голямата му преданост към народът, българите възлагаха на него големи надежди. И преосвещенний Иларион оправда тези надежди. Той се облече в "бронята на вярата и във всеоружието на Духа на Божественото слово" и благовествува при всекий случай на народа "словесата на Божията правда", като при това не преставаше да предпазва народът от пагубните домогвания на папството и званични протести да пише против издаваемите в столицата на български язик папски вестници.
Патриаршията обаче, без да гледа на опасността, която угрожаваше па Православието в България, продължаваше да упорствува и да отблъснува всичките справедливи и законни просби на българите. Това упорство има туй печално следствие, че през годината 1859 жителите на Полянската епархия прегърнаха унията с папата. Пратен от Патриаршията, за да възвърне в недрата на Православието заблудените полянски жители, Макариуполский Иларион сполучливо изпълни поручението, за който подвиг Патриаршията му отдаде титлата "Спасител на заблудените". Със завръщането си в Цариград този ревностен поборник на Православието представи на Патриаршията опасното положение, в което солунските страни се намират от покушенията на папската пропаганда и че Вселенската църква тряба да покаже снизхождение към законните и скромните желания на българският народ. При всичките си обещания да вземе във внимание народните желания. Патриаршията продължаваше да упорствува и даже когато измами Охридската епархия и против желанието и просбите на населението назначи за Охридски митрополит грък архиерей, тя каза на българските представители, които бяха се явили да изкажат удивлението си за тази измама и да напомнят, че това може да има зли следствия за Православието: "Когато българете станат униати, тогава църквата ще помисли какви мерки да вземе."
Туй чудовищно упорство на Патриаршията най-после докара работата дотам, щото в началото на 1860 год. българското духовенство вън от Цариград и целият български народ прекъса всяко общение с Цариградската патриаршия и на 13 априлия същата година, по Възкресение Христово, сам Иларион, по настояванието на народът в Цариград, отхвърли от църквата "Св. Стефан" името на патриархът. Това повлече подиря си злочестини за Илариона, който обаче, като намери в туй време голяма нравствена подпорка в доблествените старци Авксентия Самоковскаго и Паисия Пловдивскаго, които не можаха да устоят на очевидната несправедливост на Гръцката патриаршия и прегърнаха законното дело на българския народ, остана си твърд и непоколебим. Осъден заедно с двамата свои сподвижници — Авксентия и Паисия — Иларион биде пратен на заточение по-първо в Кутай, а после в Бруса. В туй време в Цариград се беше провъзгласила вече унията и нейните привърженици поискаха да отърват осъденият на заточение Илариона, ако би той да пожертвува с Православието и да прегърне тяхната уния. Това дяду Иларион не само го отблъсна, но още заедно с Авксентия отправи увещание към народът да стои той твърд в православната вяра, твърд и непоколебим и в законните си домогвания. Също и от мястото на заточението си и после от Цариград, дето на 1864 год. се завърна и пребиваваше, лишен от архиерейското си достойнство, народният подвижник Иларион продължаваше да увещава народът, за да постоянствува в правдата си. Смъртта на двамата негови сподвижници, от които единът, Авксентий, умря през 1864 год., а другият, Паисий, през 1871 год., беше тежък удар за дяда Илариона, но защото тези св. народни подвижници оставиха на ръцете му светото народно дело, той се въодушеви с по-голяма енергия, с по-голямо постоянство.
И това постоянство се увенча с пълна сполука. Защото делото на българский народ беше свято, законно и справедливо, при всичкото упорство на Патриаршията, при всичките нейни козни, най-после гласът на българският народ се чу от отеческото ни царско правителство, което в мъдрата си справедливост издаде на 1870 год. високият свой царски фирман, чрез който възобнови съществуванието на нашата [Следва зач. българска] църква под име Българска екзархия.
На 1872 год. дяду Иларион едногласно се избра за Търновски митрополит и през месец иуний на същата година населението на Търновската епархия биде честито да посрещне този мастит старец, украсен с подвизи по народното дело. Онази любов към народ и онази ревност в проповядванието на словото Божие, с които така много се отличаваше в досегашната си деятелност, св. Търновский Иларион ги пренесе в по-големи размери и в сферата на новата си деятелност. С един добродетелен живот и от най-висока степен честен характер, като съединяваше в себе си истинско добродушие и ревност за словото Божие, св. старец неуморно проповядваше на паството си истините на православната вяра, поучаваше ги на добър живот и беше за тях добър баща, милосерд пастир, за когото справедливо можеше да се каже: "такъв нам подобаше пастир".
Истина, че това ясно небе не остана без тъмен облак; това свето лице, тази безпорочна деятелност не остана без докачение, без осъждание. Намериха се человеци, които се отнесоха с недоверие към дяда Илариона, които дързнаха да осъждат неговата деятелност. Но всичко това не биде в сила да умали любовта му към народът и паството, да умали ревността му към проповядванието на словото Божие. Не без вътрешно прискърбие е пренасял, разумява се, св. старец тези несправедливи и незаслужени мъмрения и осъждания, защото "тежко е за едно любяще сърце да среща вражда и ненавист там, дето това сърце желало би да види само мир и любов". Но този св. старец в такива горчевини утешаваше се с думите на Спасителят: "Аще мiръ васъ ненавидитъ, ведите, яко Мене прежде васъ возненавиде" (Иоан., гл. 15, ст. 18) и продължаваше пак със същата любов и със същата ревност да се труди за доброто на народът си и на повереното нему от Бога паство.
Но на провидението угодно било скоро да отнесе от нас Н. В. Преосвещенство св. Търновскаго Илариона, да го отнеме тогава, когато най-много му имахме нуждата, когато младата наша църква възлагаше на него най-хубавите си надежди. На 4 иуний миналата година [1875] дяду Иларион свърши земното си поприще и хвърли в дълбока скърб всичкият български народ, както и всички онези, които го познаваха.
IV
Ето, благочестиви христиане, в кратце животът на този доблестен наш старец-иерарх. В този живот ние друго не виждаме освен силна любов към народът, дълбока преданост към праотеческата наша вяра православна и към народната правда и всегдашна готовност да жертвува мило и драго за защитата на тази света народна правда. А това е то, що ни заповедува той! Това е то, което иска той от нас да правиме, ако желаем да бъдем негови верни последователи и любими другари! След дълга и упорита борба българският народ придоби своите църковни правдини. Но тези правдини тряба да се запазят и да се получи от тях всичка онази полза, която тряба. Обаче както за придобиванието на тези правдини се изискваше труд, постоянство, самопожертвование от страна на много народни труженици, такава също преданост, такъв също труд, също постоянство и самопожертвование се изисква и за запазванието на тези правдини. Пред нас стои хубаво, светло бъдуще, но за да се постигне то, изисква се труд, благоразумие, постоянство. Основата на това светло бъдуще е положена вече от нашите народни дейци и труженици. Тряба на тази основа ние, наследниците на тружениците народни, да издигнем зданието на нравственото народно благополучие. Ето защо тържествуванието памятта на народните наши труженици било би недостойно за нас, недостойно и за нашите труженици и безполезно за самите нас, ако се ограничехме само с едно вънкашно възпоменание и тържествувание; ето защо в такива случаи ние чуваме думите: "Вы друзи мои есте, аще творите, елика заповедаю вамъ".
Нека всемилостивий Бог ни помогне не само на думи, но и на дело да бъдем истинни последователи на нашите народни труженици и страдалци! Нека памятта на дяда Илариона, която днес тържествуваме, всякогаж да ни насърчва на труд, постоянство и самопожертвование в народните работи!
Бележки:
АБАН, ф. 54. арх. ед. 90, автогр. с маст., 8 л. Слово на Климент, писано през 1876 г.
Накрая на ръкописа има бележка от Григорий Доростолочервенски:
"Туй слово, съчинено от Негово Високопреосвещенство сегашния Търновски, не е проповядано, защото на годишния парастас съм говорил аз в съборната русенска църква".
Извлечено от: Литературен архив т. V, Из архива на Васил Друмев — Климент Търновски. Ръкописи, материали и документи. Подбрал и подготвил Дочо Леков. С. 1973. Изд. на БАН., с. 118—1??
Търновски митрополит Климент (Друмев)
Виж също:
www.Pravoslavieto.com