Стенопис от притвора на църквата "Рождество Богородично" в манастира "Св. Иоан Рилски".
Снимка © Мартин Митов, Галерия Словар
Стенопис от притвора на църквата "Рождество Богородично" в
манастира "Св. Иоан Рилски".
Снимка © Мартин Митов, Галерия Словар
Прелестта е греховно състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока оценка на вярващия в своите духовни преживявания или убеждението, че Бог изпитва особена любов към него; вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри; тънка духовна гордост, духовна прелъстеност от дявола.
Светителят Игнатий Брянчаннов пише, че ние всички пребиваваме в "прелест", т.е. в заблуждение, определяйки прелестта като "отклоняване към лъжата въз основа на гордостта". "Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата" (2 Кор. 11:14).
Най-простата форма на прелест е самомнението, което подтиква вярващите да разсъждават за духовни предмети, за които все още нямат достатъчна представа. Най-тежката форма се наблюдава у човек, който си въобразява че е свят и не се нуждае от покаяние. Състоянието се забелязва у мнозина екзалтирани вярващи, едни от които се молят за получаване дара да виждат видения, а други, "получили" вече тоя "дар", се хвалят, че всяка нощ им се явява еди-кой си светец, за да ги напътствува и ръководи.
Съзнанието за прелестта като елемент от духовната действителност е било винаги живо единствено в източното християнство. Православната църква приема като нездрава западната мистика, която съществува напр. в натурализма при католиците и в харизматизма при новите протестантски течения. Прелестта е много трудно откриваема и затова тръгналите по пътя на духовното съвършенство имат нужда от опитно духовно ръководство - от старец, духовен наставник. Само очистването на сърцето, очистването на душата от тъмнината на греха просветлява човека с истината. Ако няма този етап на очистване - т.е. покаянието - то няма и възможност да се види истината.
"... У търсещите царството Божие няма да има никакви лични подвизи. Ще се спасяват само с претърпяването на скърби и болести. Защо няма да има подвизи? Защото няма да има смирение у хората, а без смирение подвизите носят повече вреда, отколкото полза, дори могат да погубят човека, тъй като те неволно предизвикват високо мнение за себе си у подвизаващите се и пораждат духовна прелест.
Едни или други подвизи биха могли да бъдат допуснати само под ръководството на много опитни духовни хора, но такива сега няма, не може да се намерят. Ръководител сега е Сам Господ и отчасти книгите, наистина за този, който ги има и може да ги разбира. По какъв начин ръководи Господ? Допуска гонения, оскърбления, болести, продължителна старост с теготи и немощи.” (Св. Игнатий Брянчанинов, Писмо № 265).
Прелестта е голяма противница на истината, влачеща днес мнозина към гибел. Чрез нея в душите на духовно ленивите се е възцарило тъмно невежество, отделящо
ги от Бога, така че те не знаят има ли Бог, Който ни просвещава и подбужда към деятелност, или пък вярват в Него само (теоретично) чрез непотвърдено в практиката слово, не на дело.
Такива хора приписват свидетелствата за Бога само на древните, като изключват Неговото присъствие и явяване в тяхното съвремие. Свидетелствата за Бога от Свещеното Писание те
приписват на други автори, които не са истинските (оспорват автентичността им - б. пр.), като по този начин хулят Името Му. Изясняват Писанията само чувствено, да не кажем по
юдейски, като съвсем отричат дейното познание на благочестието. Те отхвърлят пробуждането и преобразяването на душата още тук чрез силата на възкресението, а самите те безумно се
стремят да се "упокояват" в гробовете.
С такъв вид духовна прелест са свързани три страсти: неверие, коварство и нехайство. Те се пораждат една друга и взаимно се поддържат. Неверието е учител на коварството, а коварството е спътник на нехайството, което води до пълна леност. Или обратното - нехайството поражда коварство, коварството е майка на неверието, тъй като всеки коварен е и неверен, а неверният няма в себе си боязън от Бога. От липсата на страх Божи произлиза нехайството - майка на духовната небрежност, поради която не се трудим да постигнем доброто, а вършим най-различни злини.
Истинското богопознание и вярното познание за истината се заключава в съвършената православност на догматите.
Бих желал ти точно да знаеш за прелестта, да се предпазваш от нея, та да не би, подведен от неведението, да повредиш и погубиш душата си.
Свободата на избора у човека много лесно го склонява към общуване с враговете (демоните - б. пр.), особено при неопитните като най-преследвани от тях. В близост около новоначалните или самонадеяните бесовете обикновено разстилат мрежите на гибелните помисли и мечтания и приготвят рововете на падението им, тъй като и техният (душевен) град е под властта на другоземци (нечистите духове - б. пр.). И не трябва да се учудваме, ако видим някой от неопитните изпаднал в съблазън или в изстъпление на ума, или прелъстен, или приел нещо чуждо на истината, или говорещ неуместни неща поради неопитност и неведение. Или как друг, разпростирайки се в разсъжденията си за истината, говорейки невежо и без да се усети, едно вместо друго, не е в състояние правилно да каже как всъщност стоят нещата. Такъв човек може мнозина да уплаши със строгостта си, а върху истинските подвижници да предизвика насмешки и порицания чрез своето безумство.
И няма нищо изненадващо в това, че някой начинаещ след много трудове и старание пада в прелест.
Помненето на Бога, или умната молитва, е по-висша от всички други дейности. Тя заедно с любовта Божия се явява като една от главните добродетели. Но онзи, който желае с безсрамие и наглост да се приближи до Бога и който се сили да Го придобие в себе си, такъв лесно се побеждава от демоните заради това, че търси да достигне целта си преждевременно, самонадеяно и дръзко, не съгласно с личното си духовно състояние, влачен от тщеславие.
На силните и съвършените е присъщо сами винаги да се борят с демоните и непрестанно да простират срещу тях духовен меч - словото Божие (вж. Ефес. 6:17). А ти, ако пребъдваш в безмълвие и очакваш да бъдеш с Бога, никога не приемай каквото и да било чувствено или духовно, което ти се представя извън теб или отвътре, та дори това да е Христовият образ или ангелоподобен, или облик на светец, или ако в ума ти просветва и се отпечатва някаква светлина. Умът и сам по себе си има способността да мечтае. Той лесно може да построи образите на нещата, към които се стреми и да причини вреда на невнимаващите в себе си. Така споменът за доброто и за злото обикновено внезапно формира умствени образи и води към мечтателност. Оттук човекът става мечтател, а не молитвеник. Затова бъди внимателен да не си навредиш като повярваш прибързано на нещо по силата на увлечението си, дори то да ти е изглеждало добро, без да си се допитвал преди това и без щателно да си изследвал.
Бог не негодува срещу оня, който, внимавайки в себе си заради избягването на духовната прелест, не приема никакви знамения, дори да е възможно да са от Бога, ако не се е допитвал преди това до опитните. Такъв по-скоро получава Божията похвала като благоразумен и мъдър.
Впрочем, не трябва да се пита всеки, но само този, на когото е поверено духовното наставление на другите, който се отличава с добродетелния си живот и, според Писанието, бидейки беден, другите обогатява (вж. 2Кор. 6:10). Случвало се е немалко неопитни ръководители да навредят на мнозина неразумни, за което след смъртта ще бъдат съдени.
Правото на духовно ръководство принадлежи не на всички, но само на тези, на които е даден дар за божествено разсъждение или, както казва Апостолът, за различаване на духовете (вж. 1Кор. 12:10) и които разделят с меча на словото онова, което е лошо от онова, което е добро.
Да постигнеш истината и да бъдеш чист от сквернотата, несъвместима с благодатта - това е труд немаловажен, защото дяволът обикновено представя своята прелест във вид на истина, особено на новоначалните, и преобразува своето коварство в духовен вид. Ето защо стремящият се към чистата молитва пристъпва към питане и съвети от опитните с велик трепет и дълбока печал за собствената си греховност, като оплаква постоянно греховете си, със скръб и страх от адските мъки, отпадането от Бога и вечната раздяла с Него. Щом дяволът види някого, който живее с този плач, той не се задържа дълго при него, защото се бои от смирението, произведено от плача.
Брой седми за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com