Св. свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски
Св. Поликарп Смирнский
St. Polycarp, Bishop of Smyrna and Martyr
ок. 70/80—ок.156/167 година
Чества се на 23 февруари
|
Св. свещеномъченик Поликарп, епископ СмирненскиСв. Поликарп Смирнский ок. 70/80—ок.156/167 година Чества се на 23 февруари |
По-долу:
Виж също:
Станал причастник на нравите и наместник на престолите на апостолите
по пътя на съзерцанието ти, боговдъхновени, си извършил дела,
поради това ти вярно си преподавал словото на истината,
за вярата си пострадал даже до кръв,
свещеномъчениче (името), моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Плодове словесни на Господа си принесъл, Поликарпе мъдри,
жертви на добродетели, затова и от Бога си се прославил като достоен иерарх,
ето защо и днес просвещавани от
твоите слова,
ние, славещите Господа, възпяваме твоята достохвална памет.
Плоды словесныя Господеви принося Поликарпе мудре,
добродетелей жертвы, темже и от Бога достоин иерарх прославился еси.
Сего ради днесь просвещшеся твоими словесы,
воспеваем твою достохвальную память, славяще Господа.
Св. Поликарп. Стенопис от манастира Грачаница
Св. свещеномъченик Поликарп, епископ Смирненски - ревностен проповедник на
вярата Христова, имал дар на чудотворство и изцерения на болести. Поставен на клада да изгори жив. Огънят не го увредил. Проболи го с копие и изгорили тялото му през 167 година.
† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.
Сщмч. Поликарп бил един от Апостолските Мъже. Неговият ученик св. Ириней Лионски и Евсевий ("Църковна история") свидетелстват, че св. Поликарп бил ученик на апостол Йоан Богослов.
В продължение на много години бил (вторият) епископ на Смирна
(Мала Азия). Св.
Ириней разказва, че за епископ го поставили самите апостоли - "самовидците на Господа". Сам св. Игнатий Богоносец, при запознанството си
с тогава младия Поликарп, му завещал следното: "Както на кормчията са нужни ветрове или на застигнатия от буря - пристан, така в днешното време си нужен ти, за да достигнем Бог"
(рус. "чтобы достигнуть Бога" (Поликарп. 2). Св. Поликарп бил свидетел на мъченическата смърт на св. Игнатий. След смъртта му той станал "вожд на цяла Азия", по думите на Блажени
Йероним. Сред многото други сведения за него, св. Ириней разказва, че към края на живота си св. Поликарп пребивавал известно време в Рим и обърнал много еретици.
Особеното положение на св. Поликарп било и главната причина за неговата мъченическа смърт: езичниците в Смирна го повели към кладата, защото го смятали за баща на християните и развратител на Азия.
Св. Поликарп изпращал много послания до съседните църковни общини. От тях е запазено в цялост до днес неговото Послание до филипийците. В древност посланието било високо ценено, а по свидетелството на блажени Йероним, в някои църковни общини било четено и по време на богослуженията. По настроение и време на написване то е близко до посланията на св. Игнатий Богоносец.
Послание до филипийците е важен документ за датировката на Новозаветните книги и за определянето на времето за тяхната канонизация, защото св. Поликарп се позовава в него на Евангелието от св. евангелист Матей, на Деянията на светите апостоли, на Посланията на св. апостол Павел (до римляните, до галатяни, Първото до Коринтяни, Първото до Тимотея), позовава се също и на Първото съборно послание на св. ап. Петър и на Първото съборно послание на св. ап. Иоан Богослов.
Значението на св. Поликарп в историята на светоотеческото богословие е ясно охарактеризирана от Г.В. Флоровски: като ученик на ап. Иоан Богослов и учител на св. Ириней Лионски, св. Поликарп "бил изразител на създаващата се тогава малоазиатска традиция в богословието, коята за пръв път била последователно изложена от св. Ириней, и за която е характерна сотериологическата гледна точка: изповядване на вярата, произхождащо от съзерцанието на изкупителното дело на Христа".
© Pravoslavieto.com по приложените по-долу патристически ресурси от Алексей Сидоров, архим. Киприан Керн, прот. Иоан Мейендорф и прот. Г. Флоровски и библиологичния речник на прот. Ал. Мен.
Св. Поликарп Смирненски е роден около 70 година. Сведения за
живота му до встъпването в епископско служение не са запазени. След мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец както в малоазийските църкви, така и в целия тогавашен християнски
свят се е ползувал с особена почит и е имал голямо влияние Смирненският епископ св. Поликарп. И той, както и св. Игнатий, е бил непосредствен ученик на св. апостоли, главно на
св. евангелист Иоан Богослов, от когото вероятно е поставен за епископ на Смирненската църква. За това свидетелствува
св. Ириней Лионски, който на младини слушал проповедите на св. Поликарп. По-късно, вече в напреднала възраст, като Лионски
епископ, св. Ириней пише на своя съученик Флорин, който станал последовник на гностическата Валентинова школа:
"Тези твои учения, Флорине, да се изразя снизходително, са произлезли не от здрави възгледи. Те противоречат на учението на Църквата; те тласкат изповядващите ги към най-голямо безбожие. Самите еретици, които стоят вън от Църквата, никога не са дръзвали да изграждат такива учения. Също и живелите преди нас презвитери, които са били в общение с апостолите, не са ти предали тези учения. Защото, когато бях още юноша, аз те видях в Долна (Мала, с. м.) Азия при Поликарпа; ти имаше блестящо положение при царския двор и се домогваше да спечелиш благоволението на Поликарпа. Аз мога много по-добре да си спомня именно за тогавашното време, отколкото за това, което се е случило неотдавна; защото каквото сме изживели в детинство, укрепва заедно с душата и остава съединено с нея. Така, аз мога да посоча и сега мястото, където седеше блаженият Поликарп, когато беседваше; мога да припомня неговата походка, също неговия начин на живот, външния му вид, неговите беседи към народа, неговите разкази за общението му с Иоана и с другите очевидци на Господа, разказа му за неговите поучения, по-нататък за това, което той е слушал от тях за Господа, за Неговите чудеса и за учението Му. Всичко, което Поликарп узнал от тях - очевидците на Словото на живота, той разказваше в съгласие с Писанието. Поради Божията милост към мене аз тогава с усърдие възприемах думите на Поликарпа и ги записвах не на хартия, но ги влагах в сърцето си"1.
Св. Поликарп бил още сравнително твърде млад, когато св. Игнатий извършил своето пътешествие от Антиохия
за Рим, за да приеме там мъченическа смърт. Като останал макар и не дълго време в Смирна, където св. Поликарп бил вече епископ, св.
Игнатий бил удивен от неуморната и ревностна пастирска дейност на младия Смирненски епископ, от неговите непрестанни и всестранни грижи за благото на Църквата и за
религиозно-нравственото единение на повереното му паство. От Троада св. Игнатий писал на св. Поликарп сърдечно послание, в което го моли да не занемарява тази дейност, като му
изтъква задълженията на епископа: да се грижи за религиозно-нравственото единение на своите пасоми, по-добро от което няма нищо друго, да бъде проникнат от истинска любов към
всички, да бъде снизходителен, в управлението на своята църква да проявява дълбока мъдрост и голямо смирение, да прониква в душите на своите пасоми, като познава добре техните
нужди, да бъде твърд като наковалня в делата на вярата и да не се смущава от никакви заблуди и лъжеучения, да се грижи за бедните, сираците, вдовиците, робите и робините и да
насочва всички по пътя на нравствения възход. И св. Поликарп наистина оделотворил в живота си напълно всички тези изисквания по отношение на епископа. Със своята истинска
апостолска дейност в полза на Църквата, със своите високи нравствени качества той спечелил сърцата на християните. Ползувал се сред тях с такова голямо уважение, че след смъртта на
св. Игнатий той станал, по думите на блажени Иероним, "вожд на цяла Азия"2, главен представител и защитник
на християнските истини. Той събрал около себе си, както се вижда от посоченото свидетелство на св. Ириней Лионски, група от
най-близките си ученици, у които искал да възпламени същата несъкрушима твърдост във вярата, с каквато се отличавал сам той.
В 155 г. св. Поликарп отишъл в Рим, за да обсъдят съвместно с римския епископ Аникита някои общи църковни въпроси, главно въпроса за празнуването на Пасхата. На Изток я празнували заедно с юдеите на 14 нисан, без оглед на седмичния ден, а на Запад - винаги в неделния ден след тази дата. Както свидетелствува св. Ириней Лионски в едно свое писмо до папа Виктор3, до някакво съгласие по този въпрос не е могло да се дойде. Въпреки това обаче не се дошло и до някакъв разрив между двамата. Напротив, мирът и братското общение били напълно запазени, в знак на което папа Аникита поканил св. Поликарп да извърши св. литургия в Рим. Пак св. Ириней свидетелствува, че в Рим св. Поликарп обърнал много валентиниани, маркионити и други еретици към Църквата. Когато веднъж Маркион го срещнал и запитал дали го познава, св. Поликарп му отговорил: "Наистина, аз познавам първородния на сатаната".
Наскоро след своето завръщане от Рим, вече 86-годишен, св. Поликарп завършил в 156 г. мъченически своя дълъг и плодотворен живот. Подробни сведения за неговата мъченическа смърт са запазени в съборното послание на Смирненската църква до всички християни. На увещанието на представителя на езическата държавна власт да се отрече от Христа, св. Поликарп отговорил: "Осемдесет и шест години аз Му служа и Той никога не ми е сторил нещо зло, но ми е дарявал много блага; как тогава ще взема да хуля моя Цар, Който ме е спасил?" Осъден бил на изгаряне жив, обаче и всред буйния огън по Божия милост той останал невредим; затова бил прободен с меч, след което тялото му било изгорено.
Според свидетелството на св. Ириней Лионски св. Поликарп е писал много послания "отчасти до съседни църковни общини, за да ги утвърди във вярата, отчасти до отделни братя, за да ги поучи и насърчи"4. Запазено е обаче само едно негово послание, а именно до филипяни (Migne, PG, t. 5, col. 1005-1016), за което свидетелствува пак св. Ириней Лионски5. Посланието св. Поликарп е написал по следния повод: когато св. Игнатий при своето пътуване от Антиохия за Рим минал през Филипи в Македония, той помолил тамошните християни да приветствуват заедно с малоазийските църкви Антиохийската църква и да й изразят своята радост по случай прекратяването на гонението в нея. Филипяни изпълнили молбата на св. Игнатий и с послание помолили св. Поликарп той да предаде тяхното послание на антиохийските християни. Освен това филипяни помолили св. Поликарп да им изпрати посланията на св. Игнатий. Св. Поликарп, освен Игнатиевите послания, които имал под ръка, отправил до тях и свое собствено послание.
След обичайното приветствие св. Поликарп поздравява филипяни и изразява радостта си, че те са приели с голяма любов "образците на истинската любов" - св. Игнатия и спътниците му - и че вярата в Господа Иисуса Христа е пуснала дълбоки корени в сърцата им (гл. 1). По-нататък той им разкрива някои общи християнски задължения, които се отнасят за всеки християнин (гл. 2 и 3), а след това преминава към задълженията на отделните люде, в зависимост от тяхното звание и положение. Съпрузите, юношите, девиците, вдовиците, дяконите и презвитерите - всички получават от него различни нравствени съвети и наставления (гл. 4-6). Съветва всички да избягват докетите и да пребивават в пост, молитва, надежда и търпение по примера на св. Игнатий (гл. 7-9). Увещава ги да бъдат твърди във вярата, да пазят братството във взаимна любов и единението в истината (гл. 10). Един филипийски презвитер и съпругата му били изобличени в користолюбие. Св. Поликарп не съветва филипяни да ги презрат и да ги смятат за врагове, а да се стараят да ги изправят "като страдащи и заблудени членове" (гл. 11 и 12). След това св. Поликарп обещава да предаде лично или чрез пратеник посланието им до антиохийските християни и им съобщава, че им изпраща посланията на св. Игнатий, които има под ръка и ги моли да му известят каквото знаят за него и неговите спътници (гл. 13). В края на посланието св. Поликарп моли филипяни да приемат пратеника му Кресцент и сестра му с чест (гл. 14).
© "Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели" от проф. Илия Цоневски, "Синодално издателство" София, 1986 година.
Във времената апостолски в град Смирна (Мала Азия) живяла една благочестива
и богата вдовица на име Калиста. Обичайки Господа, тя усърдно изпълнявала заповедите Му и щедро помагала на бедните. Тя била бездетна и си взела да възпитава едно осиротяло момче
на име Поликарп. Скоро тя го обикнала като собствен син, и когато то пораснало, поверила му целия си дом и имот. Поликарп заслужавал любовта на своята благодетелка и от най-младата
си възраст бил добър и благочестив. Умирайки, Калиста оставила на Поликарп всичкото си имущество. Но той не обичал земното богатство и всичко раздал на бедните, а самият той живеел
в голямо въздържание, непрестанно се молел на Бога и служел на бедни, болни и престарели.
Смирненският епископ свети Вукол обикнал благочестивия момък. Виждайки в него голяма ревност към закона Господен, той го назначил отначало църковнослужител, а после дякон и му възложил да поповядва словото Божие. В това време светите апостоли Йоан Богослов и Павел проповядвали в Мала Азия. Поликарп ги слушал, станал техен ученик и ги придружавал в много градове на Мала Азия, като им помагал в разпространението на светата вяра. Изпълнявайки желанието на светите апостоли, св. Вукол ръкоположил Поликарп за свещеник. В това звание Поликарп продължавал ревностно да служи на Бога. Той проповядвал на народа, разказвал за живота и чудесата на Спасителя, изяснявал Неговия закон, призовавайки езичниците към познание на истината. Слушайки го множиство люде оставали идолопоклонството и свързаните с него безнравствени дела и приемали християнската вяра.
Пред смъртта си св. Вукол имал откровение, че Поликарп трябва да бъде негов приемник. Умирайки, епископът му поверил своето паство. При посвещението на Поликарп в епископство чудесни явления засвидетелствали пред целия народ, че благодат Божия пребъдва върху него: чудна светлина осияла църквата, а някои от вярващите видели бял гълъб да лети около главата на Поликарп.
Св. Поликарп скоро станал най-уважаван епископ в Мала Азия. Дори езичниците го почитали заради неговите добродетели, твърдост на духа и кротост. Той обърнал мнозина към Христа и учениците му го прославили на свой ред със светостта на живота си, например св. Ириней Лионски, Папий Йераполски, Пионий. Той непрестанно проповядвал словото Божие, пишел послания към новопокръстените християни, постоянно се грижел за благото и душевната полза на своето паство. Св. Игнатий Богоносец споменава в посланията си за светия живот на Смирненския епископ. На път за Рим вече осъденият на смърт Игнатий прекарал няколко дни при Поликарп в Смирна и оттам писал послания до църквите. Господ прославил и пред човеците Поликарпа чрез дар на чудотворство. Той му дал сила да изцерява болести, дивно го опазвал сред беди и опасности. Веднъж пътувайки по Мала Азия, Поликарп се спрял в една страноприемница. Изведнъж през нощта бил пробуден от явление на ангел, който му заповядал веднага да излезе от страноприемницата. Едва Поликарп успял да излезе, и зданието рухнало.
Във времето на неговото епископство християните били жестоко гонени и преследвани. Обаче епископ Поликарп дълго време управлявал Смирненската църква и доживял дълбока старост.
Около 167 г., при император Марк Аврелий Антонин, гонение с особена сила свирепствало в Мала Азия. Множество християни загинали сред страшни мъчения. Езичниците и юдеите били озлобени против Поликарп, понеже знаели с каква сила и ревност той проповядвал Христа, и затова те искали да бъде предаден на съд. Св. Поликарп не се боял от смъртта и с твърдост очаквал да го заловят. Но християните искали да спасят живота на своя възлюбен епископ и го молели да се оттегли от града за известно време, като се надявали, че строгите преследвания скоро ще се прекратят. Св. Поликарп се съгласил да изпълни тяхната молба и заминал в едно близко села. Там прекарвал дните в молитва. Но скоро имал видение, което му предизвестявало, че часът на неговото мъченичество е близък. Той видял, като че ли възглавницата на леглото му е в пламъци, и спокойно казал на намиращите се с него: "Аз ще бъда изгорен в огън за името на Господа Иисуса Христа." Действително, убежището му станало известно на враговете, и три дни след видението войници, пратени от града, дошли в селото, където се намирал Поликарп.
Като узнал за тяхното пристигане, светителят казал: "Нека бъде волята на моя Господ Бог!" – и излязъл да ги посрещне. При вида на почтения старец, чието лице сияело от кротост и неземно спокойствие, войниците почувствали неволно благоговение и не посмели да турят ръка на него. Поликарп кротко говорил с тях, казал да им приготвят обяд и помолил да му дадат един час време за молитва.
Докато войниците обядвали, той пламенно се молел, като благодарил на Бога за всички Негови благодеяния и просил Неговата помощ за Църквата, гонена и разпръсната по цялата земя. Укрепен чрез молитвата, св. Поликарп излязъл при войниците, които го откарали в Смирна. Когато го довели в съдилището, всички неверници извикали радостно: "Заловен е нечестивият Поликарп!" Защото те справедливо го смятали за глава на християните в Мала Азия. А християните, които се намирали в тълпата, и сам Поликарп, чули глас от небето: "Бъди мъжествен, Поликарпе!" Този глас ободрил всички християни и изпълнил светия старец с нова сила.
Съдията започнал да убеждава Поликарп да се отрече от Христа и да Го похули.
- Осемдесет години аз служа на моя Господ Бог – спокойно отговорил Поликарп – и Той никога не ми е сторил зло, но ми е дарувал много блага! Как тогава ще похуля моя Цар?
- В такъв случай ще пусна срещу тебе лютите зверове – казал съдията.
- Прави каквото искаш! Все пак аз не ще променя своята добра участ на лоша.
- Ще те хвърля в огън – казал съдията, - като се надявал чрез заплаха да подейства на Поликарп, защото и сам желаел да го спаси. Но епископът спокойно му казал:
- Ти ме заплашваш с огън гаснещ, но не знаеш за вечния огън, приготвен за вършещите беззаконие.
Тогава съдията заповядал високо да провъзгласят, че Поликарп обявява себе си за християнин. Езичниците и юдеите яростно искали неговата смърт, като викали: "Този е развратителят на цяла Мала Азия, бащата на християните, разорителят на нашия закон. Да бъде изгорен!"
Тогава съдията, като видял яростта на тълпата и като изгубил надежда да склони Поликарпа да се отрече от Христа, заповядал да донесат дърва и сухи клони. Направили клада и като хванали светия старец, искали да го приковат към кладата. Но Поликарп казал на мъчителите: "Няма нужда да ме приковавате. Оня, Който ми е дал желание, ще ми даде и сила да търпя мъчение и да остана неподвижен на кладата." Тогава го вързали и турили на дръвника. Той се молел, казвайки: "Благодаря ти, Господи, Боже мой, загдето си ме причислил към Твоите ученици и изповедници, загдето пия чашата на страданията заради Христа и ставам участник в Неговото мъчение, та при възкресението да бъда с Него участник и във вечния живот. Приеми ме като жертва благоугодна! Славя и възхвалявам Тебе, Боже, и Иисуса Христа, Твоя Син, и Светия Дух, на Които да бъде слава сега и винаги и навеки, амин!" Между това езичниците и юдеите трупали върху кладата сухи клони, и когато Поликарп завършил своята молитва, те запалили големия огън. Но тук станало чудо, което изумило присъстващите и показало на всички Божията сила: пламъкът само обкръжил светия мъченик, като се събирал над него като свод и не се подирал до тялото му, което оставало невредимо. Тогава съдията заповядал на един войник да прободе Поликарпа с дълго копие. Това било изпълнено и кръвта, обилно изтичайки от раната, изгасила пламъците на кладата. Поразени от чудесните явления, които придрижавали мъченичеството на свети Поликарп, юдеите измолили от съдията да заповяда да бъде изгорено тялото на мъченика, защото се бояли, да не би християните да започнат да го почитат като Бог. Това било направено. Тъй нечестивите мъчители изгорили мъртъв оня, когото жив не могли да изгорят. Свети Поликарп загинал мъченически в 167 г., на Велика събота. "Те знаят – говори се в посланието, в което е описано мъченичеството на св. Поликарп, че ние не може да отстъпим от Христа Господа, умрял на Кръста за спасение на целия свят, и да приемем друг бот. На Него, като на истински Син Божи, ние въздаваме божествена чест, а мъчениците, като ученици и последователи Христови, пострадали от любов към Него, ние радостно почитаме и желаем да им подражаваме. Стотникът, по заповед на съдията изгори тялото на Поликарп, а ние – тъй пишат смирненските християни до всички църкви – събрахме от пепелта костите му, по-драгоценни от злато и от скъпоценни камъни, и го погребахме в чисто място, гдето с радост ще празнуваме деня на неговите страдания, за спомен на тия, които пострадаха за Христа, и за подкрепа на ония, които чрез също такава съмрт ще изповядат и прославят Христа – нашия истински Бог. Това послание ви изпращаме чрез брата Марко. Като го прочетете, дайте го и на другите братя, та и те да прославят Бога, Който ни е показал такъв верен избраник, а може и нас да изпълни със Своята благодат и да ни въведе във вечното Си царство чрез Своя единороден Син Иисуса Христа, Комуто да бъде слава, чест и величие навеки. Амин."
Тия няколко реда са изведки из посланието, чрез което смирненските християни известявали на братята си в другите църкви за мъченическата смърт на своя свят епископ. Подобни послания се пращали от една църква в друга, за да възбуждат във всички християни ревност към Господа и всички те да могат достойно да честват паметта на светите мъченици, умрели за Христа. За съжаление, малко такива послания са дошли до нас, защото във време на гоненията езичниците старателно издирвани и изгаряли всички християнски ръкописи.
От св. Поликарп Смирненски е останало едно послание, в което той дава правила за християнски живот и убеждава християните да изпълняват задълженията си, да бъдат твърди във вярата, покорни и търпеливи по примера на Оня, "Който всичко претърпял за нас, за да живеем ние в Него".
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
В град Смирна, който се намира в малоазийската област Иония, във
времената на светите апостоли епископ бил свети Вукол (Св. Вукол бил ученик на св. Йоан Богослов и първи епископ на Смирненската
църква. Той обърнал в Христа много езичници. Паметта му се чества на 6 февруари).
В дните на този епископ там живеела благочестива и бояща се от Бога вдовица на име Калиста. На нея се явил насън ангел Господен и й заповядал да вземе при себе си сираче, момчето Поликарп.
Тъй, като Калиста нямала деца, с радост взела момчето и го възпитавала в благочестие, като роден син. Когато той пораснал и дошъл в съвършен разум, вдовицата му предала всичко, което имала в дома си. Веднъж по това време й се наложило да замине далеч, по едно дело за именията си, поради което доста дълго отсъствала. По време на отсъствието й блаженият Поликарп, крайно милостив към бедните, започнал щедро да раздава на нямащите, сираците и вдовиците. Той давал хляб, вино, елей и всякаква храна на всички просещи, така че хранилищата на майка му се изпразнили. Когато Калиста се върнала, един от слугите започнал да се оплаква от Поликарп, че неразумно е разпръснал цялото имане и че сега в дома цари пълна бедност. Така клеветял той. Калиста силно се опечалила от това. Тя веднага се отправила към съкровищницата и намерила там всякакви богатства в голямо количество. Понеже блаженият Поликарп се обърнал с молитва към Господа преди пристигането на Калиста:
- Господи, Боже мой - говорел той, - Ти напълни съдовете на Сарептската вдовица при Твоя пророк Илия, чуй ме в този час и направи така, че в името Христово да се напълнят всички хранилища на този дом.
И Господ в същия час чул молитвата и напълнил дома на благодетелката му с всякакви блага. Като видяла, че в дома й сега има много повече от всичко необходимо, Калиста се разгневила на слугата, който се оплакал от обедняването, причинено от свети Поликарп. Тя мислела, че или слугата й се надсмива, или че от ненавист е наклеветил момчето. Разсърдила се и поискала да го накаже. Но свети Поликарп го защитил, като казал на възпитателката си:
- Умолявам те, господарке, не наказвай другиго освен мене, по-добре мен накажи. Този слуга заслужава не наказание, а похвала заради верността и предаността си към теб. Той ти каза цялата истина: наистина, у нас намаляха всички богатства и се изпразника всички складове, понеже, като гледах гладуващите наши братя, просяци и бедни, им раздадох всичко и изчерпах всички запаси. Но те помолиха Бога и Той изпрати Своя ангел, който възпълни твоето имущество, за да можеш и ти, по обичая си, да оказваш щедра милостиня на нямащите.
Като слушала и гледала това Калиста, силно се удивлявала и от този момент започнала още по-усърдно да върши добрите си дела в блага вяра, раздавайки обилна милостиня. Тя обикнала още по-силно, като собствен син, свети Поликарп, като се удивлявала на добродетелите му. Накрая, като завършила богоугодно живота си, тя предала в ръцете на Господа душата си, оставяйки за наследник официално признатия си син, свети Поликарп. Блаженият раздал всичко на бедните, а сам започнал прилежно да се занимава с четене на божествените книги, като усърдно се предавал на богомислие и молитви. Прекарвал живота си в голямо въздържание и непорочно девство, работел неуморно ден и нощ на Господа, като с любов служел на болните, немощните и престарелите.
Заради този му живот силно го обикнал Смирненският епископ Вукол. Той го направил отначало клирик, а след това дякон. Според свидетелствата на свети Пионий, който написал житието на блажения Поликарп, свети Вукол възложил на Поликарп задължението да проповядва словото Божие, понеже той се отличавал с благоразумие и красноречие. Така светият подвижник бил задължен да поучава народа както в църквата, така и на други места.
Не само свети Вукол, но и светите апостоли Павел и Йоан Богослов с останалите Христови ученици обичали свети Поликарп. Той участвувал заедно с тях в пътешествията им, бил техен ученик, съобщник на трудовете им, подражател на живота им. Апостолите отново го изпратили в Смирна при свети Вукол, който го ръкоположил за презвитер.
Свети Поликарп написал много слова и послания, полезни за Христовата Църква, но повечето от съчиненията му били унищожени по време на гоненията, така че от тях останала само малка част.
На свети епископ Вукол било предвъзвестено, че след смъртта му епископският престол трябва да заеме презвитерът Поликарп. Като умирал, свети Вукол взел дясната ръка на свети Поликарп и я положил на гърдите си, като му поръчал да пасе словесното стадо и с думите: "Слава на Тебе, Господи!" преминал с мир във вечния живот. Събраните на погребението на свети Вукол епископи посветили свети Поликарп. Когато свети Поликарп преклонил колене за посвещението, видял пред себе си нозете на самия Христос Господ, Който невидимо присъствал. Така ръкоположеният от Самия Христос и Светия Дух Поликарп управлявал Божията Църква според постановленията на светите апостоли. Той понесъл много трудове, спасявайки човешките души, и извършил много дивни чудеса по време на своето епископство.
Чрез много чудеса и чрез изцеление на различни болни свети Поликарп обърнал мнозина към Господа Иисуса Христа. Ден след ден в Смирна се увеличавала Христовата Църква, а идолската вяра намалявала. Свети Ириней свидетелства, че Поликарп бил не само апостолски ученик и приятел и събеседник на мнозина, видели с очите си Христа, но и бил изпратен от апостолите в Азия, за да заеме след свети Вукол епископския престол в Смирна. "Него - казва свети Ириней - и ние видяхме по време на младостта си, когато той беше вече старец на преклонна възраст. Което сам беше научил от апостолите, на това научи и другите и предаде на Църквата само това, което беше истинно и нелъжливо."
Веднъж на свети Поликарп се случило да бъде в един от градовете на Ионийска област Теос, който се намирал край топлите води, наречени Леведия. Той се установил при епископа на този град, на име Дафин, за когото споменава свети Игнатий Богоносец, в посланието си до жителите на Смирна. Катовидял бедността и недоимъка в дома на този епископ, свети Поликарп се помолил на Бога да благослови дома му и от този час епископ Дафин не изпитвал повече недоимък. Нивите и лозята му, които до това време били неплодни, започнали да дават богат плод и необикновен урожай. Виното, което дотогава било в малко количество, светият с молитвата си увеличил до изобилие.
Веднъж, като се връщал в Смирна заедно със съпровождащия го дякон, свети Поликарп се отбил от пътя и влязъл в гостилницата. Било вечер и уморените пътници искали да починат. Като хапнали малко, светителят и спътникът му заспали. Но малко време продължил сънят им. В полунощ Господен ангел побутнал в хълбока Поликарп и му казал:
- Поликарп!
Светият попитал:
- Какво, Господи?
Стани казал ангелът и излез незабавно от гостилницата, понеже тя ще се разруши: живеещите в тази гостилница не вярваха в Христа Бога и извършиха много беззакония.
Тогава светият станал и започнал да буди своя дякон, като му казал да стане. Дяконът, който преди това спял дълбоко, не искал да става и започнал да разубеждава светеца.
Още не е преминал първият сън, свети отче, къде ще ходим. В постоянните си размишления за божествените писания сам не спиш и на другите не даваш да спят.
Като чул тези думи, свети Поликарп замълчал, но ангелът за втори път му се явил и му заповядал да излезе вън. Тогава светецът отново започнал да буди дякона, като му говорел, че това здание трябва да се разруши, но дяконът отговарял:
- Аз вярвам в Бога и мисля, че това здание няма да рухне, докато ти, отче, се намираш в него.
Свети Поликарп казал:
- И аз вярвам в Бога, но не се надявам на това каменно здание.
Междувременно ангелът се явил за трети път и повторил същата заповед. Едва тогава епископът уговорил спътника си да излязат от гостилницата. Едвам излезли и зданието рухнало до основи, а всички, които били в него, загинали. Свети Поликарп, като се взирал в небето, се молел така:
Господи, Боже Всесилни, Отче на Иисуса Христа, Твоя благословен Син! Ти си предвъзвестил на ниневитяните гибелта на града им чрез пророк Иона, но после си се умилостивил и си ги пощадил. Благославям те, понеже ни изведе чрез ангела Си от това здание и ни избави от внезапна смърт така, както изведе Лот от Содом. Ти постоянно пазиш рабите Си от всяко зло, Ти си благ и милостив во веки.
След пристигането им в Смирна у княза на този град, който не вярвал в Христа, веднъж през нощта нечист дух внезапно влязъл в един от слугите му. Той викал силно и вдигал голям шум така, че целият дом изпаднал в ужас. Върху всички обитатели на дома нападнал страх и трепет. С настъпването на деня в дома на княза дошла голяма група иудеи, които желаели да изгонят беса. Но обзетият от нечист дух се хвърлил срещу тях и те силно пострадали. Никой не можел да го надвие, никой не можел да се изплъзне от ръцете му. Тръгнали си оттам окървавени и едва живи. Бесноватият изпокъсал всичките им дрехи и изпохапал телата им. В този дом имало един християнин, който казал на княза:
- Господарю, ако заповядаш, ще извикам един човек, който лесно ще изцели твоя раб.
Когато князът се съгласил, слугата отишъл при свети Поликарп и го поканил. Блаженият още не бил влязъл в дома и бесът започнал да вика:
- Горко ми, тук идва Поликарп, ще бъда принуден да бягам оттук против волята си.
Когато светият дошъл, бесът веднага излязъл от болния. Като видял това, князът силно се удивил. След това чудо през нощта в Смирна избухнал пожар. Тъй като всички спели, огънят бързо се разпространил и обхванал голяма част от града. Както винаги става в такива случаи, се вдигнал голям шум и вопли, ужас обхванал всички. Целият народ се заловил да гаси огъня, но нищо не можели да направят. Огънят се усилвал все повече и повече. Появили се и иудеи, които започнали да заклинат огъня, но всичките им опити останали безрезултатни. Тогава князът си спомнил за свети Поликарп и казал на началниците си:
Никой не може да спре пожара, освен учителят на християните, Поликарп, който неотдавна изгони беса от моя роб.
Като изпратили да го повикат, те го помолили да помогне на града, постигнат от такова нещастие.
Светият издигнал честните си ръце и веднага започнал да се моли, а огънят, като залят с вода, угаснал и пожарът стихнал. Като видели това чудо, хората започнали да мислят, че светецът е някой бог, но той започнал да проповядва пред всички единия Истинен Бог, Който е на небесата и Чийто раб е самият той. Мнозина повярвали и се присъединили към Църквата Христова.
Друг път се случило бездъждие, което продължило дълго време. Настанала суша, а след нея и глад. Тогава всички хора, заедно с княза и съветниците му, започнали да молят свети Поликарп да ги съжали и да изпроси дъжд за земята от своя Бог. Когато светият се помолил, веднага завалял силен дъжд и земята се напоила с влага. В тази година урожаят бил много по-добър, отколкото преди.
Чрез такива и много други чудеса, както и чрез изцеление на различни болни, като възлагал ръка, свети Поликарп обърнал мнозина към Господа Иисуса Христа. Ден след ден в Смирна се увеличавала Христовата Църква, а идолската вяра намалявала. Свети Ириней свидетелства, че Поликарп бил не само апостолски ученик и приятел и събеседник на мнозина, видели с очите си Христа, но и бил изпратен от апостолите в Азия, за да заеме след свети Вукол епископския престол в Смирна. “Него казва свети Ириней и ние видяхме по време на младостта си, когато той беше вече старец на преклонна възраст. Което сам беше научил от апостолите, на това научи и другите и предаде на Църквата само това, което беше истинно и нелъжливо."
За свети Поликарп свидетелствуват също и всички епископи на Асийската църква, които били след него, че той
действително бил постоянен и верен поборник за правдата, не такъв, като Валентин, Маркион и всички ересеначалници, внесли в
Христовата Църква толкова вредни заблуди. Блаженият Поликарп отвърнал мнозина от ереста на маркионитите и ги привел в истинската Църква и вяра, докато бил в Рим по времето на папа
Анкита.
Свети Поликарп явно проповядвал истината, която приел от апостолите. Между другото той разказвал и следното: когато бил в Ефес, ученикът на Господа, Иоан, дошъл веднъж в банята. Тук той видял еретика Херинт, който се къпел. Апостолът веднага излязъл от банята и уговарял другите, които били с него, да го последват, за да не би банята, в която се къпе врагът на Божията правда, да се срути.
Веднъж свети Поликарп срещнал еретика Маркион. Последният му казал дръзко:
- Познай кои сме.
Поликарп отвърнал:
- Зная, че ти си първороден син на дявола.
И апостолите и техните ученици така старателно пазели себе си от еретиците, че дори не искали да беседват с тези, които с хитрото си празнословие се опитвали да затъмнят истината. А свети Павел заповядва: “Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си”. Запазило се е и посланието на свети Поликарп до Филипяни, което било написано толкова дълбокомислено, че не можело да остане незабелязано от хората, които се грижат за спасението си и одобряват неговата вяра и проповед."
Такъв е отзивът на свети Ириней за Поликарп.
След двадесет и две годишно царуване на Антонин, на престола се възкачил синът му Марк Аврелий, който делял властта заедно с брат си Луций. По това време в Асия било повдигнато силно гонение против християните. Тогава и свети Поликарп запечатал с кръвта си своето изповедание.
За страданията и кончината на този праведен мъж намираме известия в посланието на Смирненската църква, където свети Поликарп заемал епископския престол. Съдържанието на това послание е следното:
"Смирненската църква - до църквата във Филомелия и до другите свети вселенски църкви, които се намират у различните народи: милосърдието, мирът и любовта на Бога Отца и на нашия Господ Иисус Христос да бъдат с вас.
Ние ви написахме, братя, за свети Поликарп, който угаси огъня на гонението с проливането на своята кръв, и за другите мъченици. Много свети мъченици тогава показаха непобедимо мъжество, някои бяха бити в продължение на толкова дълго време, че ставите и жилите им бяха раздробени и се виждаха вътрешностите им; други бяха влачени по камъни и остри керемиди, но те претърпяха всички най-люти мъки, които мъчителят можеше да изобрети, с удивително спокойствие; трети бяха хвърляни на зверовете, за да ги изядат. И нечестивите дълбоко се изумяваха и силно се удивляваха, като виждаха пред себе си мъжественото страдание на светиите.
Между другите страдалци, при Божията помощ, показа изключително мъжество един юноша, на име Германик: с безстрашно сърце, без да се колебае с ума си, той мъжествено излезе на смърт, която по природа е толкова страшна за всички. Дълго съдията го увещаваше да пощади младостта си и да не погубва с горчива смърт този сладостен живот. Но той, като видя пуснатите срещу него зверове, сам се хвърли срещу тях, като ги дразнеше, за да го разкъсат. Един човек от Фригия, на име Квинт, като видя зверовете и страшното мъчение, се изплаши и отпадна от спасението си, от което стана ясно, че той безразсъдно, не от чисто сърце, но поради лекомисие, като че гонен от внезапния порив на вятъра, е дошъл на съда на нечестивите и се е осмелил да предаде себе си на мъчение. Той послужи за пример на всички, че на такова велико дело, каквото е да предадеш себе си на мъки, не трябва да се отива без предпазливост.
Като чу за тези мъчения, Поликарп узна, че невярващия в Христа елински народ, гледайки мъченията и другите страдалци, открито викал на съдията:
- Търси Поликарп, изтребвай тези безбожници.
Поликарп чу за това и макар да желаеше да остане в града, докато не го заловят, като отстъпи на молбата на християните, излезе от града и се скри в едно селище, където през всички дни и нощи, по своя обичай, се молеше за църковния мир. Три дни преди да го хванат нечестивите, той видя насън, като че възглавницата му пламнала внезапно и изгоряла. Като стана, светият каза на тези, които бяха с него:
- Ще ме изгорят в огън заради Господа Иисуса Христа.
След три дни в това селище дойдоха изпратените от игемона да търсят Поликарп. Като хванаха две момчета, започнаха да ги бият, за да кажат къде се намира Поликарп и те го показали. Макар и да можеше да избяга, той не пожела, като изрече:
- Да бъде волята на Господа - моя Бог.
Като чу слугите, които идваха за него, той сам излезе насреща с радостно лице и дружелюбно ги приветствува. Те не го бяха виждали преди и като гледаха посивелите му коси и старостта му, кротката и спокойна радост на благообразното му лице, се учудваха и казваха: "Трябваше ли толкова много да се трудим и стараем, за да намерим този старец?"
Поликарп заповядал веднага да приготвят за тях трапеза и ги поканил да ядат и пият, а за себе си помолил да му дадат един час за молитва. И започнал да се моли горещо на Бога, като възнасял благодарение за цялата Божия грижа за него, за малките и за големите благодеяния от дните на младостта му и предал на Бога светата Църква, разпръсната по целия свят. След дългата молитва пратениците качили стареца на магаре и го повели към град Смирна.
Когато го изправили пред съда, нечестивият народ закрещял, радвайки се, че светецът е хванат.
Тогава съдията му казал:
- Отречи се от Христа, поругай Го и ще те освободя.
- Осемдесет и шест години служа на Христа - отвърнал свети Поликарп - и Той не ми е направил никакво зло. Как мога да хуля с безчестни думи моя Цар, Който и досега ме запазва.
Съдията казал:
- Ще пусна срещу теб люти зверове.
- Пускай - отговарял Поликарп, - няма да заменя моето най-добро за най-лошото.
- Ще те предам на изгаряне - казал съдията.
- Ти ме заплашваш с огън, който може да се угаси, но нищо не знаеш за неугасващия огън, където во веки ще горят безбожните и неверните. Не се бави повече, но пo-скоро прави това, което си замислил.
Тогава съдията заповядал на глашатая да обяви на народа, че Поликарп изповядва себе си за християнин. Като чули това, елините и иудеите високо завикали:
- Той е развратител на цяла Азия, той е баща на християните, той унищожава нашите богове, жив го изгори.
И народът настоял да изгорят светеца. Когато приготвили много дърва, той снел пояса си и започнал да сваля от себе си дрехите и се събул, а мъчителите приготвили железни окови и гвоздеи, за да го приковат, да не би някак да избегне огъня.
Когато дървата се разпалили и пламъкът се издигнал нависоко, станало чудо, което поразило всички: пламъкът, който обкръжавал светеца и се издигал над главата му, не го докосвал и не приближавал до него, а се отдръпвал и се съединявал високо над главата му. Свети Поликарп стоял сред огъня, който не изгарял тялото му. Като гледали това, нечестивите започнали да викат на надзорника да се приближи и през огъня да убие с оръжието си светеца. Като се приближил, той пронизал светеца с дълго оръжие. От раната изтекла необичайно много кръв: като поток от извор тя изцяло угасила огъня. Цялото множество народ се удивило на това, като се убедило колко голяма е разликата между вярващите и невярващите.
Поликарп беше изключителен мъж на нашето време, епископ на Смирненската съборна църква, идващ от апостолите и свят пророк: всичко, което казваше, се сбъдваше.
Тогава иудеите започнаха да молят съдията да не предава тялото на Поликарп на християните.
- Те ще го считат за свой бог, както и Разпнатия говорели те.
Не знаели, окаяните, че не може да бъде християните да отстъпят от Христа Господа, умрял на кръста за спасение на целия свят, и да считат някого другиго за бог: Нему, като на истинен Син Божий, ние въздаваме божествена чест, а Христовите подражатели и ученици, които пострадаха за Него от любов към Него, с любов ще приемем и искаме да подражаваме на тях в благочестието, а във вечната слава желаем да бъдем техни съпричастници.
По заповед на съдията, когото иудеите молили, стотникът предал тялото на Поликарп на огъня, по елинския обичай.
Докато било живо, тялото на подвижника не пострадало от огъня, а след смъртта му се предало на огнената стихия.
Страданието си Поликарп завърши в седмия ден на майските календар, тоест на 25 април във Велика Събота, в осмия час на деня при великия архиерей Филип, по време на игемонството на Тралиан, във вечното царство на Иисуса Христа.
Желаем добро здраве на братята, които ходят с благовестие за словото на Иисуса Христа, с Когото слава на Бога за спасението на избраните светии; да бъдем и ние негови наследници в царството Христово.
Това послание преписа Гай от учениците на свети Ириней, ученик на блажения Поликарп, от него преписа Сократ Коринтски, а аз, презвитер Пионий, приех всичко това от гореспосочените лица и го сверих с откровението, което имах от свети Поликарп, който ми се яви във видение. И написах, като обнових всичко, загладено от давността на времето, за да приеме и мен заедно с избраниците Си нашият Господ Иисус Христос в Своето небесно царство; Нему слава с Отца и Светия дух во веки веков. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
Протоиерей Георги Флоровски (1893-1979)
1. Из жизни святого Поликарпа мы знаем только несколько отдельных эпизодов. Год его рождения приблизительно можно
определить, если принять свидетельство его мученических актов, что он пострадал 86 лет, и относить его кончину к 155 - 156 году.
Выходит, что родился он в 69 - 70. О национальности его мы ничего не знаем, но вряд ли был он евреем - в своем Послании к
Филиппийцам он вовсе не ссылается на Ветхий Завет. Он был учеником апостольским - "собеседник апостолов, получивший епископство
над Смирнской Церковью от самовидцев и служителей Господа," говорит о нем Евсевий (III. 36). Прежде всего был он связан с
апостолом Малой Азии, Иоанном Богословом. По-видимому, он пользовался большим уважением и в Смирне, и в окрестных Церквах. Об этом
свидетельствует тот факт, что он принимает святого Игнатия во главе депутации от других Церквей, и Игнатий пишет ему особо. На
него ложится обязанность пересылать по разным общинам послания святого Игнатия. В глазах язычников он был "учителем Азии, отцом
христиан" (Mart. XII. 2), а христиане чтили его за доблестную жизнь (XIII. 2). Верующие имели обыкновение собираться у него и
слушать его беседы. Об этом так рассказывал впоследствии святой Ириней, бывший в молодости слушателем Поликарпа: "Могу наименовать
даже место, где сидел и разговаривал блаженный Поликарп. Могу указать все входы его и исходы, начертать образ его жизни и внешний
вид, изложить его беседы с народом, описать, как сам он рассказывал о своих беседах с Иоанном и другими самовидцами Господа, как
припоминал слова их, как и что слышал он от них о Господе, как пересказывал о Его чудесах и учении, о чем получил предание от
людей, которые сами видели Слово жизни, - и все его сказания согласовались с Писанием"... (Письмо к Флерину, у Евсевия V. 20).
Святой Поликарп был муж апостольский, живой свидетель апостольского благовестия, - это в нем прежде всего ценили его ученики.
2. В 154 году святой Поликарп путешествовал в Рим, при папе Аниките, и был там принят с уважением. Епископы говорили между
собою о разных вопросах и, между прочим, о праздновании Пасхи. В это время обнаружилось уже обрядовое разногласие между отдельными
Церквами, за которым чувствовалось разное понимание смысла и значения величайшего христианского праздника. Вскоре вспыхнули по
всем Церквам горячие споры, так что понадобилось собираться соборам для примирения и выяснения вопроса. Святой Ириней так
вспоминает о споре Поликарпа с папой: "Ни Аникита не мог убедить Поликарпа не соблюдать того, что он всегда соблюдал, живя с
Иоанном, учеником Господа, и обращаясь с остальными апостолами, ни Поликарп не убедил Аникиту соблюдать, ибо Аникита говорил, что
обязан сохранять обычаи предшествовавших ему пресвитеров." (У Евсевия V. 24). Соблюдать, - о соблюдении чего шел спор? Нужно
думать, - о соблюдении ветхозаветного срока Пасхи. В малоазийских Церквах праздновали Пасху 14 ниссана, по примеру самого Христа,
именно в этот день совершившего Тайную Вечерю, - от "разногласия евангелистов" в данном случае можно отвлечься. При этом
совершалось воспоминание страстей Христовых, Пасха крестная. "Пасха наша, Христос заклан за нас," - говорил апостол Павел и видел
и в Евхаристии прежде всего воспоминание смерти Господней (1 Кор. 5:7; 11:26). В Риме и в некоторых других Церквах праздновали
ближайший за 14 ниссана воскресный день в память Воскресения Христова, Пасха воскресная, "таинство воскресения." Сталкивались два
пасхальных восприятия: Пасха скорби - Пасха радости. Принципиальный вопрос осложнялся разногласием об "образе поста," -
четыренадесятники, праздновавшие день 14 ниссана, естественно в этот день прекращали пост, тогда как воскресники с особым
воздержанием проводили дни ожидания воскресного дня, - дня, когда взят Жених... При столкновении обоих обычаев в одной церковной
общине это практическое разногласие должно было чувствоваться особенно резко и болезненно. Соблюдение ветхозаветного срока
несомненно опиралось на апостольский пример и обычай, на что ссылается и Поликарп. Иерусалимские христиане, во всяком случае в
первые годы, совершали два главных иудейских праздника - Пасху и Пятидесятницу, соединенные исторически и с величайшими событиями
новозаветной истории: Страсти Христовы и сошествие Духа. К тому же, на Востоке долгое время пользовались иудейским календарем - не
только в Палестине, но и в Александрии. В частности, для малоазийских Церквей несомненно решающим был пример апостола Иоанна,
который "возлежал на персях Господа, был священником и носил дщицу τό πετάλον," κак напоминал несколько позже Смирнский епископ
Поликарп: и он праздновал Пасху "по Евангелию в четырнадцатый день, ни в чем не отступая от правила веры, но во всем держась его"
(Евс. V. 24). Апостол Иоанн был истинным израильтянином по духу, любил и чувствовал Ветхий Завет, был ближе к апостолу Петру,
нежели Павлу, и к тому же, воспоминания пасхальной ночи имели для него особую, личную яркость. Может быть именно с его личным
примером и связано упорство малоазийцев в пасхальной практике. Обычай праздновать день Воскресения не был только римским. Можно
думать - он с самого начала установился в Церквах всех языков, среди них римская была самая влиятельная. К тому же, по-видимому, в
первые годы вероятно и не справлялось годичное воспоминание Воскресения Христова - оно воспоминалось каждую неделю - "в едину от
суббот"... Только постепенно установилась годичная память воскресения, и, по-видимому, повсеместно. Только в Малой Азии держались
иудейского обычая. В сущности, здесь не было разделения между Востоком и Западом. Потому в конце II века на соборах не только
западных, но и восточных, "единодушно было положено общим правилом праздновать таинство Воскресения Господня не иначе, как в день
воскресный" (Еве. V. 28). Малоазийский обычай был пережитком апостольского времени, запоздалым архаизмом. Во 2-ую половину II века
этот архаизм становился опасен в связи с обострением иудаистических настроений в евионитстве и монтанизме. Поэтому Церковь так
решительно борется с ним. Для святого Поликарпа этот обычай имел другой смысл, - смысл живого воспоминания об возлюбленном
учителе... Это новое свидетельство о его близости к великому апостолу любви. Можно прибавить еще, что преимущественная память о
дне Страстей Господних согласуется с тем ярким мученическим пафосом, который был силен у Поликарпа, как и у его блаженного друга
святого Игнатия.
3. В 154 году святой Поликарп был в Риме, а в 155 году принял мученическую кончину в Смирне. О его
мученичестве сохранился рассказ очевидцев в осведомительном послании Смирнской Церкви к Церкви Филомелийской во Фригии, - и "ко
всем, во всей вселенной, парикиям святой и кафолической Церкви." Подлинность этого послания не подлежит спору. Написано оно под
свежим впечатлением событий. На одном из древних списков есть приписка: "Пострадал же блаженный Поликарп месяца Ксанфика, во
вторую декаду за семь дней до мартовских календ, в великую субботу в восьмой час. Был взят Иродом при архиерее Филиппе Тралльском
и проконсуле Стации." Эту точную дату нелегко перевести на наше летосчисление. Однако внимательное хронологическое исследование
приводит к выводу, что она соответствует 23 февраля 155 года нашей эры. - Послание Смирнской Церкви - окружное, общительное
послание. Оно написано в ответ на пожелание знать подробности события. И смирняне просят филомелийцев переслать их послание "более
удаленным братиям," чтобы и они прославили Господа "за тот выбор, который Он сделал среди рабов своих." Уже в этом выражении
сказывается повышенное уважение к мученическому подвигу: мученики - это отбор, избранники, избранная часть. В час страдания они -
уже не люди, но ангелы, и Христос с ними. В рассказе много исторических деталей. Особенно нужно подчеркнуть - христиан преследуют
как безбожников, атеистов, τούς άθεούς (III. 2. IX. 2). Μы знаем, что это было действительно одним из главных обвинений против
христиан, особенно в народных массах, - христиане не признавали и не почитали языческих государственных богов, не принимали
участия в общем культе, и потому казались безбожниками тем, кто не знал и не чтил единого истинного Бога. При великом уважении к
мученическому подвигу, смирняне подчеркивают, что не следует его искать, "предавать самих себя," - это несогласно с Евангелием. И
они рассказывают нам, как один фригиец, по имени Квинт, сам явился к проконсулу, и увлек с собою других, - но убоялся мук, отрекся
и принес всесожжение.
Святой Поликарп пострадал во время гонения. Он не был первым мучеником в Смирне. До него многие пострадали. Он уединился в маленьком сельском домике недалеко от города, и там молился о всех и о Церквах всего мира, - "по своему обыкновению," замечают смирняне (V). За три дня до того, как он был схвачен, во время молитвы он видел: его подушка была охвачена огнем, - тотчас же он объяснил: меня сожгут живым (V). Его выследили и нашли. Это было в пятницу. Пришедших взять его он встретил в мире, предложил им трапезу, а сам, с их разрешения, встал на молитву, - она была вдохновенной, - "настолько была полна благодати, что в продолжение двух часов не мог он умолкнуть." Преследователи были смущены (VII). Иринарх (начальник полиции) и его отец встретили его на дороге, пригласили к себе в колесницу и убеждали его принести жертву, - раздраженные его молчанием и кротким отказом, они вытолкнули его из колесницы с такою силой, что он поранил ногу. Его повели на стадий, где неистовствовала толпа. На стадии святого убеждал проконсул. Святой ответил: "Я - христианин. Если хочешь узнать учение христианства, назначь день и выслушай." Проконсул сказал: "Убеди народ," - в этих словах слышалось презрение. Блаженный старец отвечал: "Тебя я удостаиваю слова, ибо нам предано воздавать честь подобающую властям и началам, поставленным от Бога, поскольку то не вредит нашей вере, а этих людей я не считаю достойными, чтобы защищаться пред ними"... Народ требовал казни. У проконсула уже не хватило зверей, - он осудил Поликарпа на сожжение. Поликарп взошел на костер с дерзновением и радостно, лицо его исполнилось благодати. Народ собирал дрова для костра, - из мастерских и из бань. Как обычно, всего более усердствовали иудеи. На костре святой молился словами благодарения и хвалы, - "огонь принял форму шатра и, подобно корабельному парусу, надутому шатром, окружал тело мученика, так что, находясь в средине, оно казалось не плотью сожигаемой, но златом или сребром, разжигаемым в горниле." И очевидцы прибавляют: "Мы ощущали при этом такое благоухание, словно курился ладан или иной какой драгоценный аромат." Пришлось праведного добить мечом, - пролилась кровь и залила огонь. Чтобы тело мученика не досталось христианам, по наущению иудеев, по языческому обычаю сотник сжег его. "Но мы потом собрали его кости, - сокровище, драгоценнее дорогих камней и чище золота, чтобы положить их в достойном месте," - и на святых мощах праздновать день его мученического рождения (XVIII. 3), когда приял он "венец нетления" (XIX. 2).
Смирняне разделяли мысль своего блаженного епископа: в мученических светолепных узах он видел венцы избранников Божиих. И исповедовал, что мученики ныне занимают место около Господа, страдания Которого они разделили, "Которому спострадали" (Фил. IX). И смирняне видели в мучениках "учеников и подражателей Христа," привязанных к Царю и Учителю безграничной любовью (Mart. XVII. 3).
4. Святой Поликарп совсем не был писателем, - если что писал, то по обстоятельствам пастырского служения. Сохранилось только одно Послание к Филиппийцам, - в ответ на их письмо, извещавшее о приезде святого Игнатия. Святой Ириней говорил о его посланиях во множественном числе, - "которые он писал иногда соседственным Церквам для укрепления их, а иногда к некоторым братьям с намерением преподать им увещание и наставление"... Впрочем, и у Иринея есть ссылки только на Послание Филиппийцам. Более позднее указание других писателей нельзя проверить. Подлинность сохранившегося послания хорошо засвидетельствована. Во времена блаженного Иеронима оно читалось за богослужением в азийских Церквах. Полный текст (14 глав) сохранился только в латинском переводе, во всех греческих рукописях только 9 глав, а далее следует вторая часть послания Варнавы, - ясное указание на ошибку переписчика, спутавшего листы. У Евсевия сохранены почти полностью главы 9-ая и 13-ая. Это послание - скорее всего письмо. В нем всего больше нравственных советов. По-видимому, и в Филиппах распространялся докетизм: святой Поликарп напоминает, что кто не исповедует Христа, пришедшего во плоти, тот антихрист, и кто не приемлет "свидетельства Креста," тот от дьявола (VII. 1). Еретическим новшествам и разделениям святой Поликарп противопоставляет предание Церкви, - "преданное изначала Слово." Он напоминает Филиппийцам об апостоле Павле, некогда преподававшем им "Слово истины" и писавшего к ним послания, - призывает объединяться в истине, in veritate sociati (X. 1). Святой Поликарп не излагает учения веры, он предполагает его известным и только о немногом напоминает. Христос, наш вечный Первосвященник, пришел во плоти ради нас, умер за нас и за грехи наши, воскрес и разрешил затворы адовы. Он сидит одесную Бога. Ему все подчинено на земле и на небе. Ему повинуется всякое дыхание и служит, Он придет судить живых и мертвых, и Бог взыщет Кровь Его с тех, кто не уверовал в Него (II). Он все перенес за нас, чтобы и мы имели жизнь в Нем, - Он образ для нас, и образ прежде всего в своем страдании (VIII). Он - надежда наша, и чрез Него приходит спасение от Отца. Святой Поликарп продолжает борьбу святого Игнатия с докетами. Он повторяет слова Иоанна Богослова: кто не исповедует, что Иисус Христос пришел во плоти, - антихрист (1 Иоанн. 4:2,3), и продолжает: кто отвергает свидетельство креста, το μαρτύριον τού σταυρού, ςот от дьявола, и кто извращает слова Господа в угоду своим вожделениям и отрицает воскресение и суд, тот первенец сатаны (VII). Святой Поликарп призывает филиппийцев быть твердыми в вере, напоминает им заповедь любви. Особо дает наставления пресвитерам и диаконам: они должны быть благоутробны и милосердны, заботиться о слабых и блуждающих, не презирать ни вдов, ни сирот, ни нищих, избегать гнева, несправедливости. Они не должны поспешно верить дурным слухам, не должны быть суровы в своем суде, помня, что все мы повинны греху и нуждаемся в прощении, - поэтому и сами должны прощать. Диаконы должны помнить, что они служители не человеков, но Бога и Христа. Вдовицам святой Поликарп внушает иметь веру твердую и смиренномудренную, заступаться за всех, не верить лжесвидетельствам и помнить, что они - жертвенник Божий. Все должны быть стойки в борьбе со страстями. И главная заповедь - молитва за всех. - Для характеристики святого Поликарпа следует привлечь также его предсмертную молитву, исполненную такой горячей веры. В ней не без основания отмечают отзвуки литургических песнопений и обороты, близкие к языку апостола Иоанна. Святой Поликарп, ученик Иоанна Богослова и учитель святого Иринея, был посредствующим звеном между ними. Он был выразителем той слагавшейся малоазиатской традиции в богословии, которая впервые получила связное изложение у Иринея и для которой характерна сотериологическая точка зрения - исповедание веры, исходящее из созерцания искупительного дела Христова.
Г.В. Флоровский, Восточные Отцы V-VIII веков. Приложение: Отцы первых веков.
http://www.biblicalstudies.ru
Киприан Керн
Св. Ириней Лионский (в письме к Флориану у Евсевия НЕ V 20,14; в письме к Виктору НЕ V 24,14) рассказывает, как он в детстве видел Поликарпа Смирнского и как тот повествовал о своих встречах с ап. Иоанном Богословом. По преданию, Евангелист рукоположил св. Поликарпа в епископы Церкви Смирнской. В 154-155 гг. он вступил в спор с папой Аникитой по вопросу о времени празднования Пасхи. Он не уступил папе своей позиции в защите смирнской традиции. Все же общение с Римом у него из-за этого не прервалось. Св. Поликарп вообще отличался большой миссионерской ревностью. По Иринею, он много боролся против маркионитов и валентиниан (III 3, 4). Мученический акт, говоря о его кончине, называет его "апостольским и пророческим учителем, епископом святой (вариант: "католической") Церкви в Смирне."
В мученических актах (гл. XXI) так определяется время его мученической кончины: "Пострадал блаж. Поликарп во 2-й день месяца Ксанфика, в Великую Субботу, семь дней до мартовских календ, в восьмом часу. Схвачен он был Иродом при архиерее Филиппе Траллиане, при проконсуле Статии Квадрате, и в вечное царствование Иисуса Христа, Которому слава, честь, величие, вечное владычество (букв.: "вечный престол") от рода в род, аминь." Должно пояснить, что значит "архиерей" Филипп Траллиан. Здесь подразумевается особое должностное лицо, так называемый Азиарх, имевший функции верховного жреца, архиерея. Такие особые жрецы ставились римлянами во главе крупных провинций и по ним назывались Вифиниарх, Киликиарх, Галатарх, Памфилиарх, Азиарх. Азиархов по свидетельству Страбона было, по-видимому, несколько (см. экскурс об Азиархате у Лайтфута в его Апостольских отцах, т. II, стр. 987-998).
Приведенная в Акте дата соответствует 23 февраля 155 г. или 22 февраля 156 г. Большинство ученых (Харнак, Функ, Лайтфут) склонны признавать 155 год, Шварц настаивает на 156 г. Архиепископ Филарет почему-то в свое время предлагал 166 г. Вычисления Лайтфута столь убедительны по своим сопоставлениям с каталогами консулов, проконсулов и с календарными данными, что мнение арх. Филарета, конечно, отпадает.
В Акте (IX гл.) сам мученик на предложение проконсула отречься от Христа заявил: "86 лет я служу Христу ...." Ученые не согласны, как считать эти годы, от дня ли рождения, или от дня обращения в христианство. По Цану было бы второе, и тогда бы Поликарп умер почти 100-летним старцем. Вероятнее первое предположение, и тогда годом его рождения является приблизительно 70 г. после Р.Х.
Об этом послании, как "замечательном," свидетельствует св. Ириней Кроме того, в древности знали (Евсевий, НЕ V 20, 8) несколько посланий с его именем, адресованных соседним церковным общинам. До нас дошло только одно послание к Филиппийцам, в подлинности которого не может быть никаких сомнений, как это теперь и признано в научной литературе. Но это единственное произведение св. Поликарпа сохранилось полностью только в латинском переводе. В греческом же оригинале существуют только первые девять глав и XIII глава, приведенная у Евсевия (НЕ III 36 13-15).
Послание было высоко чтимо в древности, а по свидетельству блаженного Иеронима, в некоторых церковных общинах оно даже читалось во время богослужения (О мужах, гл. 17).
Время написания послания определяется так: в гл. IX есть ссылка на терпение св. Игнатия; в XIII гл. говорится о полученных св. Поликарпом посланиях св. Игнатия, но судьба этого последнего и его спутников еще не известна св. Поликарпу. Следовательно, послание было написано вскоре после кончины св. Игнатия.
В последнее время П. Н. Харрисон высказал предположение о том, что известное нам послание надо разделить на два произведения. Св. Поликарпом было написано якобы два послания Филиппийцам. Первое представляло бы краткое извещение о получении посланий св. Игнатия, написано было бы вскоре после посещения Филипп св. Игнатием и тотчас же по получении его посланий. Оно состояло бы только из теперешней XIII, может быть и XIV главы. Второе же послание было написано св. Поликарпом много позже, т.е. лет через 20, когда память о мученической кончине св. Игнатия была уже широко распространена. Это послание состояло бы из первых двенадцати глав нам известного послания.
Это увещательное пастырское послание к своей пастве состоит из четырнадцати глав. В нем только три цитаты из Ветхого Завета и 17 цитат или переложений из Нового. Восемь раз цитировано I послание Петра и ни разу Апокалипсис. Есть заимствования из I послания св. Климента к Коринфянам (1 1; II 1; IV 2; VII). Кроме этих буквальных заимствований из св. Климента, св. Поликарп пользуется теми же ссылками на Св. Писание, что и Климент.
Послание это направлено филиппийской общине через некоего Крескента, мужа доброй жизни.
Послание озаглавлено: "Поликарп и с ним пресвитеры Церкви Божьей в Филиппах милость вам и мир от Бога Вседержителя и Иисуса Христа Спасителя нашего да умножится." В I гл. - похвала за любовь к узникам и твердость; во II гл. - увещание в добродетели; IV и XI гл. увещают не быть сребролюбивыми; V и VI главы говорят об обязанностях диаконов, пресвитеров, дев и юношей; VII гл. предупреждает против докетов; в остальных главах приводятся примеры разных мучеников и говорится о пересылаемом послании св. Игнатия.
Послание это само по себе не имеет самостоятельного значения и ценности Оно не так ярко, как послания св. Игнатия Богоносца. Это одно из произведений эпохи мужей апостольских и стоит в связи со всеми другими. Особенно близко оно и по настроению, и по времени, да и в силу личных связей с посланиями св. Игнатия. Важно, что в нем есть увещание против докетов, что в то время было самой большой опасностью. И в этом также св. Поликарп повторяет св. Игнатия. В отношении церковной иерархии послание к Филиппийцам представляет особый интерес при сравнении с посланиями св. Игнатия. В V и VII главах св. Поликарп дает общие указания об обязанностях верных и клириков, причем перечисляет следующие категории лиц: диаконы, юноши, девы и особо пресвитеры. О епископах нет никакого тут упоминания. У св. Игнатия епископат упоминается неоднократно, причем он его очень ясно отличает от пресвитерского чина (например в VI гл. Посл. к Магнез.). Там он увещает магнезийскую общину "хранить единомыслие Божье, т. е. епископ председательствует на месте Бога, пресвитеры занимают место сбора апостолов; а диаконам, сладчайшим мне, вверено служение Иисуса Христа." В следующей VII гл. опять-таки Игнатий Богоносец отличает епископов от пресвитеров. Что означает различие этих двух современных памятников? Может быть св. Поликарп не отличает епископского чина от пресвитерского хотя бы в отношении их общих пастырских обязанностей? Или может быть Филиппинская община была настолько мала, что в ней не было другого епископа, кроме св. Поликарпа? Во всяком случае послание не дает абсолютно никакого повода делать какие бы то ни было пресвитерианские выводы из него.
Киприан Керн, Пaтрология, Глава VII.
http://www.biblicalstudies.ru/books.html
Алексей Сидоров
О св. Поликарпе сохранилось достаточно много сведений благодаря сообщениям его ученика - св. Иринея Лионского. Впрочем, даты его жизни установить достаточно трудно. Родился он, скорее всего, ок. 70 г. (хотя возможно и ок. 80 г.) и примерно ок. 110 г. был уже епископом Смирнским. (На русском языке см. работу: Мартынов А. Св. Поликарп Смирнский и его послание // Вера и Разум. - 1894. - № 1. - С. 129-156. См. также: Cross F. L. The Early Christian Fathers. - London, I960. - P. 19-21).
Св. Ириней сообщает (Против ересей III, 3, 4) об этом святом муже, что он "не только был наставлен Апостолами, но Апостолами был поставлен во епископа Смирнской церкви. Его я видел в моей ранней молодости, - ибо он жил долго и в глубокой старости окончил жизнь эту славнейшим мученичеством, - он всегда учил тому, что узнал от Апостолов, что передает и Церковь и что одно только истинно." Особо подчеркивает св. Ириней связь св. Поликарпа с Апостолом Иоанном Богословом и другими "самовидцами Господа." Наконец, он указывает, что при папе Аниките (понтификат последнего приходится на 154 - 166 гг). св. Поликарп был в Риме и обратил много еретиков, причем Маркиону, бывшему тогда в "столице мира," старец сказал при встрече: "Я узнал тебя как первенца сатаны" (Против ересей III, 3, 4). Другими словами, в лице св. Поликарпа мы встречаемся с еще одной благодатной личностью "собеседника Апостолов;" блаж. Иероним говорит, что после смерти св. Игнатия Богоносца, св. Поликарп стал "вождем всей Азии." Сам св. Игнатий, познакомившийся с тогда еще молодым Поликарпом, в своем послании к нему завещает: "Как кормчим нужны ветры или застигнутым бурей - пристань, так настоящему времени нужен ты - для того, чтобы достигнуть Бога" (Поликарп. 2). Такое выдающееся положение св. Поликарпа и послужило главной причиной его мученической кончины, ибо, по свидетельству "Мученичества св. Поликарпа" (гл. 12), толпа смирнских язычников, когда его вели на казнь, кричала: "Вот учитель Азии (της Ασίας διδάσκαλος) и отец христиан (о πατήρ των Χριστιανών)." К сожалению, определить с достаточной точностью дату этой кончины не представляется возможным: мнения исследователей колеблются от 147 до 167 гг. (См.: Сергий (Спасский), архиеп. Полный Месяцеслов Востока: Т. 2. Святой Восток. - Владимир, 1901. - С. 82-83).
От св. Поликарпа до нас дошло лишь одно "Послание к Филиппийцам," хотя есть сведения, что его литературная деятельность отнюдь не была ограничена только одним этим посланием. Вслед за П. Н. Гаррисоном большинство исследователей склоняются к предположению, что данное послание на самом деле есть синтез двух посланий: уже в древней рукописной традиции они слились, причем меньшее по объему послание стало составлять нынешнюю 13 главу "Послания к Филиппийцам" (См. предисловие к указ, изд.: Ignace cTAntioche. Polycarpe de Smyrne. Lettres, p. 164-167). Догматическое содержание данного произведения (точнее, двух произведений) очень небогато; оно является по преимуществу "пастырским посланием," целиком посвященным этическим вопросам. Не чужды посланию и определенные полемические черты, ибо здесь св. Поликарп увещевает филиппийских христиан служить Богу "в страхе и истине" и оставить "тщетное пустословие и заблуждение многих" (гл. 2). Судя по всему, данное предостережение (как и аналогичные, встречающиеся еще в послании) направлено против докетической христологии "псевдо-гностиков," поскольку далее говорится: "Кто не признает свидетельства крестного (το μαρτύριον του σταυρού), тот - от диавола; и кто слова Господни будет толковать по собственным желаниям и говорить, что нет ни воскресения, ни суда, тот - первенец сатаны" (гл. 7).
Что касается нравственного учения, отраженного в послании, то основной темой его является тема праведности (περί της δικαιοσύνης; гл. 3). Главными добродетелями, позволяющими стяжать эту праведность, являются вера, надежда и любовь, ибо "кто в них пребывает, тот исполнил заповедь праведности" (έντολήν της δικαιοσύνης; или "заповедь правды;" там же). Причем, преимущественный акцент св. Поликарп ставит на одной из этих добродетелей - вере, которая у него "более широкое понятие, чем простая душевная деятельность или душевное состояние: такую веру нельзя назвать "матерью нашей," т.е. источником нашей жизни. Св. автор мыслит веру со всем содержанием, т.е. как предмет веры, так и преимущественно ту ее сторону, которой она обновляет человека, возрождает его к новой жизни, - словом веру как принцип жизни и деятельности - веру, сопровождаемую добрыми делами" (Мартынов А. Указ, соч., с. 142). Однако вера, в таком ее понимании, немыслима без Господа, поэтому второй основной темой послания является тема "подражания Христу." Будучи в этом плане единодушным со св. Игнатием Богоносцем и многими другими отцами Церкви, св. Поликарп не устает призывать верующих: "следуйте примеру Господа" (гл. 10), ибо Господь есть "залог правды нашей" и "все претерпел ради нас, чтобы нам жить в Нем. Будем подражателями Его терпения" (гл. 8). Вследствие этого все мировоззрение св. Поликарпа - "христо-центрично," так как Господу, по его словам, "все покорено, небесное и земное" и "все дышащее" служит Ему (гл. 2). Подобный "христоцентризм" неотделим и от эсхатологизма, ибо вся жизнь христианина просвещается чаянием будущего века: "Если угодим Ему в нынешнем веке, получим и будущий, так как Он обещал нам, что воскресит нас из мертвых и что если будем жить достойно Его и в Него веровать, будем и царствовать с Ним" (гл. 5).
Таковы основные мотивы богословия св. Поликарпа. Они весьма просты и даже кажутся безыскусственными, но именно в этой простоте и безыскусственности ярко проявляются чистая глубина духовного опыта и ясность Боговедения святого мученика. Что же касается значения св. Поликарпа в истории свято-отеческого богословия, то его так охарактеризовал Г. В. Флоровский: святитель, являясь учеником св. Иоанна Богослова и учителем св. Иринея Лионского, "был выразителем той слагавшейся малоазиатской традиции в богословии, которая впервые получила связное изложение у Иринея и для которой характерна сотериологическая точка зрения - исповедание веры, исходящее из созерцания искупительного дела Христова" (Флоровский Г. В. Указ соч., с. 27).
Данное произведение написано в форме окружного послания Смирнской церкви, адресованного церкви Филомелийской и "всем общинам (παροικιαις) святой и кафолической Церкви, пребывающим во всяком месте." Написание этого окружного послания приходится на время, непосредственно следующее за кончиной святого (в течение не более года), а поэтому данное произведение является одним из первых "мученических актов," дошедших до нас (См.: Barnes Т. D. Early Christianity and the Roman Empire. - London, 1984. - P. 512). Здесь св. Поликарп характеризуется как "самый выдающийся мученик" (или "свидетель" - μάρτυς έ'ξοχος), а его мученичество (свидетельство) называется "соответствующим Евангелию" (το κατά εύαγγέλιον μαρτύριον). Для смирнских христиан он послужил примером той истинной и незыблемой ("прочной" - βεβαίας) любви, которая состоит в желании спасения для всех братии, а не только для самого себя (гл. 1). Далее в послании описываются гонения на христиан в Смирне: мученики держались столь стойко, что являли себя как бы не просто людьми, "а уже Ангелами" (гл. 2). Примечательно, что в этом сочинении не одобряются те христиане (например фригиец по имени Коинт), которые сами себя предавали в руки преследователей, ибо "Евангелие так не научает" (гл. 4), т.е. здесь осуждается "мученический фанатизм," чуждый, как и всякий фанатизм, духу христианского Благовествования. Св. Поликарп, наоборот, проявил чисто евангельскую мудрость и благоразумие: он сначала, по увещанию своей паствы, скрылся от гонителей в убежище, днем и ночью молясь "о всех людях и церквах во вселенной"(гл. 5). Но когда преследователи настигли его, то епископ мужественно принял свой крест, сказав: "Да свершится воля Божия" (гл. 7). Перед судьями, потребовавшими, чтобы он произнес поношения на Христа, старец заявил: "Восемьдесят шесть лет я служил Ему, и Он не сделал мне никакого зла (ουδέν με ήδικησεν). Как же я могу хулить Царя моего, спасшего меня?" (гл. 9). Епископа осудили на сожжение и в приготовлении костра для мученика особенно усердствовали (προθύμως) иудеи, "как это обычно они делали" (гл. 13). Когда зажгли костер, то пламя не коснулось мученика, но надулось "наподобие паруса," окружив его, привязанного к столбу. Тогда один из палачей ("конфектор") пронзил св. Поликарпа копьем. После этого кости его сожгли дотла, чтобы избежать почитания мученика, хотя небольшие остатки мощей смирнским христианам все же удалось собрать. Так описывается кончина св. Поликарпа.
В послании приводится и молитва его, с которой он перед смертью обратился к Богу. Целесообразно привести ее всю целиком, ибо в ней отчетливо проявляется во всей своей чистоте дух первохристианства: "Господи, Всемогущий Боже, Отец Твоего возлюбленного и благословенного Отрока (του παιδός σου), Иисуса Христа, через Которого мы получили ведение (έπίγνωσιν) о Тебе, Боге Ангелов, Сил [небесных], всякой твари и всего рода праведных, живущих пред лицем Твоим! Благословляю Тебя за то, что Ты удостоил меня сего дня и часа, дабы я стал причастником в сонме мучеников чаше Твоего Христа и воскрес для вечной жизни и телом, и душой, в нетленности Святого Духа. Да буду я принят посреди них пред лицем Твоим сегодня как жертва тучная и благоугодная, как то Ты, неложный и истинный Боже, предуготовил, предъявил и исполнил. За это и за все Тебя восхваляю, Тебя благословляю, Тебя прославляю, через вечного и небесного Первосвященника Иисуса Христа, Твоего возлюбленного Отрока, через Которого Тебе, с Ним и со Святым Духом слава ныне и в грядущие века. Аминь" (гл. 14). Данная молитва, помимо того, что она являет удивительную просветленность духа первохристианских мучеников, отражает и некоторые существенные грани веросознания древней Церкви (Анализ их см. в кн.: Lebreton J. Histoire du dogme de la Trinite: T. 2. - Paris, 1928. - P. 196-200). Прежде всего, можно отметить, что Бог здесь именуется "Вседержителем" (о θεός ό παντοκράτωρ), т.е. термином, восходящим к Септуагинте и часто встречающимся в эллинистическом иудаизме. Но в отличие от иудейского "узкого монотеизма" подчеркивается, что "Вседержитель" есть Отец Иисуса Христа. Сам Христос называется παις - словом, имеющим смысл как "чадо, отрок," так и "служитель." Однако в молитве παις не равнозначно термину δούλος ("раб"), поскольку последний термин для св. Поликарпа соотносим лишь с тварью, а Христос, по Своей Божественной природе, не принадлежит уровню тварного мира, ибо Он есть единственный и возлюбленный "Отрок" ("Служитель") Бога Отца. Христос также является единственным Посредником между первым Лицом Святой Троицы и людьми, открывая людям Отца и даруя им ведение о Нем. Что касается Святого Духа, то Он в молитве предстает как Дарователь нетления для души и тела, т.е. является "Духом животворящим." Поэтому молитва св. Поликарпа представляет собой и достаточно четкое вероисповедание, которое, судя по всему, основывается на литургической традиции первохристианской Церкви.
Алексей Сидоров, Курс Патрологии, Глава IV
Алексей Иванович Сидоров. Курс патрологии. -М.: Русские огни, 1996.
http://www.biblicalstudies.ru/books.html
Виж също:
www.Pravoslavieto.com