Св. Илия Минятий, епископ Кефалонийски
Святитель Илия Минятий, епископ Кефалонитский
1669 — 1714 година
|
Св. Илия Минятий, епископ КефалонийскиСвятитель Илия Минятий, епископ Кефалонитский 1669 — 1714 година
|
Епископ Илия Минятий се родил на гръцкия остров Кефалoния. Дълго време изучавал богословие, философия, древни и нови езици. Голям проповедник, чиито слова на големите църковни празници и в дните на Великия пост са обичани и до днес.
По-долу:
На други езици:
"Който се срами от Мене и от думите Ми
в тоя прелюбодеен и грешен род,
и Син Човечески ще се срами от него,
кога дойде в славата на Отца Си
със светите Ангели". (Марк. 8:38)
И тъй, родът на тоя измамчив и преходен век е род прелюбодеен, а делата му са тъмни и незаконни! Род грешен, баща на грешни синове и - както и в древни времена е рекъл пророкът: род упорит и бунтовен, непостоянен по сърце и неверен Богу по дух (Пс. 77:8).
О времена, о нрави! Лъжата засенчва истината, обидата взема връх над справедливостта, порокът тъпче добродетелта, законът слугува на страстите, Евангелието е поробено от света, човеците не се боят от Бога, християните се срамуват от Христа, грехът царува, вярата е умряла, всичко се е развратило! "Всички се отклониха, станаха еднакво покварени" (Пс. 13:3). Ала защо човеците на тоя век живеят в такова безстрашие и погибел? Как? Нима на небето не седи единият всевиждащ и праведен Бог, Който сега вижда всичко подробно и някога точно ще разсъди всичко? Да, братя слушатели, има Бог и Съдия, има и бъдещ съд; ще настане време, когато тоя прелюбодеен и грешен род ще бъде съден и ще получи въздаяние според делата си. За това със страшна изразителност говори в днешното Евангелие Синът Божий. "Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели." Говори Той и праща мен по-подробно да ви изясня това в днешната проповед. Но какво ли въздействие ще произведе върху сърцата ви моето поучение? Струва ми се, че когато човеците за пръв път видели мълния и чули гръм от небето, те били тъй потресени, че едва не умрели от страх. Те, мисля, избягали, за да се скрият на най-тъмни и дълбоки места, само и само да не виждат и да не чуват такива страшни неща. А сега те ги и виждат, и чуват, но или хич не се боят, или се боят твърде малко, понеже зрението и слухът им са свикнали с тях. Мнозина съвсем безстрашно спят най-дълбок сън дори когато мълниите святкат, а небето трещи тъй гръмко, че от честите мълнии въздухът сякаш се запалва, а от страшните гръмотевици се разтърсват и планините, като че небето враждува срещу земята. Ето, струва ми се, по същия начин първото слово за наближаващия съд човеците изслушали с велик трепет, а сега често са навикнали да слушат за него без страх. Ето явният признак за това - макар да слушат, че ще има бъдещ съд, те спят безгрижно, потопени в дълбокото безчувствие на греховността си и не се събуждат, не се разкайват. И какво очаквам аз, като излизам с проповед за бъдещия съд? Та нали сте свикнали да слушате за него и не се боите. Но все пак ще говоря, за да имам право в съдния час да кажа, че съм ви говорил за него.
Когато на света има да се случи нещо забележително, Бог обикновено дълго преди това дава някои предзнаменования. Иосиф Флавий разказва, че преди римските войски да нахлуят в Иудея, за да разрушат Иерусалим и изтребят иудейския народ, се явили знамения. Най-напред се явила комета във вид на меч, висящ над Палестина. След това телица, която водели за жертва, изведнаж родила по пътя агънце. После, източните медни врата, които с мъка могли да отворят двадесетина души, сами се отворили. И още - по небето видели подобие на въоръжени сражаващи се люде. Най-накрая, в продължение на много дни от вътрешните части на храма се чувал жалостен глас, който казвал: "да бягаме оттук, да бягаме оттук!" Всичко това са страшни предзнаменования за война, за покоряването, пленяването и окончателното унищожаване на богоубийствения народ.
Несравнимо по-страшни знамения и чудеса ще яви Бог преди второто Си пришествие. Тъй говори Той чрез пророк Иоила: "И ще покажа личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим" (Иоил. 2:3). Подобно нещо изобразява и Иисус Христос в Евангелието според Матея: "чудеса на небето": слънцето без лъчи ще се превърне в хладно и тъмно тяло; луната без сияние - в тъмночервен кървав кръг. Звездите, прегорели в собствения си пламък, ще паднат от местата си като угаснали въглени. Цялата небесна твърд ще се промени: вече не ще ни показва своя лазурен лик, който сега съзерцаваме - дълбока и мрачна нощ ще я покрие тогава. "Знамения на земята": войни на човеците и зверовете помежду им и един против другиго, тъй че лицето на земята ще потъне в кръв и реките ще се обагрят. Когото войната не е убила, ще го погуби гладът, а който оцелее подир глада, ще погине от мор. От една страна морето, развълнувано от бури, а от друга - сушата, люляна от земетресения: те ще бъдат последните признаци за края на времето. Защото морето, в края на краищата, излизайки от своите брегове, ще погълне сушата, а сушата, подместена от основите си, ще падне в морето и от смесването на суша и море ще се образува един безобразен хаос. Той ще бъде гроб за вселената и живеещите в нея.
Такова ще бъде последното състояние на тоя суетен свят. Когато се чуе тръбният звук, ще възкръснат всички мъртъвци, всички, които земята е погребала в себе си, които морето е погълнало, които са ги разкъсали зверове, птици небесни и морски чудовища. Всички, родили се от Адама до днес мъже, жени, деца, юноши, старци, праведни и грешни - всички ще станат на една възраст и в едно състояние само с една разлика: на собствените им дела. Всички ще получат за одежда предишната плът, всички ще бъдат призовани при страшния велик Съдия: "И видях - казва Иоан, - мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога... Морето върна мъртвите, които бяха в него, смъртта и адът върнаха мъртвите, които бяха в тях; и съден биде всякой според делата си" (Откр. 20:12-13). Апостолът казва: "всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си" (II Кор. 5:10). И ето, когато всички възкръснат, ще дигнат очи нагоре и не ще видят небе; погледнат ли надолу, не ще видят земното лице; когато, по-кратко ще кажа, не видят повече нищо ни на небето, ни на земята, "тогава ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма" (Мат. 24:30). И това стига. Нямам нито сили, нито време да описвам всички обстоятелства на тоя страшен ден, при едното спомняне за който треперят всички светии. Оставям, премълчавам тези неща и ограничавам словото си само върху два предмета.
Брате, представи си някак, че този час е настанал, че ти стоиш пред Божието съдилище. Не вдигай очи нагоре, където предстоят хиляди и хиляди ангели и десетки хиляди архангели със страх и трепет. Не ги отпущай и надолу, където под огнения престол тече огнена река. Не гледай ни надясно, ни наляво, гдето стоят безчислено множество праведници и грешници в трепет, смирение и мълчание чакащи да чуят последното решение. Отправи поглед напред и виж Кой те съди. После го обърни към себе си и виж кой е подсъдимият. Бог Съдия е цял - гняв, без милост; грешникът, подсъдимият виновник е без оправдание. Само помисли за тези две неща.
Да почнем с първото. За да разбереш какво значи Бог Съдия, възкачи се на самия връх Тавор. Там ти ще видиш как се преобразява Богочовекът Иисус, лицето Му сияе като слънце, одеждите Му са станали бели като сняг. Но в същото време виждаш, че тримата ученици, Петър, Иаков и Иоан, ослепени от ярките лъчи на Неговата божествена светлина, са се уплашили и са паднали наземи. Но това все пак не е била всичката светлина на Божията слава, а само малък лъч от тая светлина. Свети Теофилакт говори: "Бог явил най-малка част от Своите лъчи". От Тавор премини към Синай. Слязъл на тая планина Бог и внезапно планината, както говори божественото Писание, станала твърде страшно място. Там имало огнен пламък, като от разпалена пещ, там имало дим, възхождащ до небесата, там имало облаци, мълнии, гръмотевици, подобие на тръбен глас, от който се тресели планини и хълмища, и целият израилски народ взел да трепери, макар да гледал и да слушал отдалече. А нали там Бог слязъл не като Съдия, но като Законодател и се явил не в самото Си божествено лице, а някак прикрито, в притча и символ. Сега вземи под внимание: на Тавор Бог явява един лъч от Своето блаженство, на Синай слиза само за да даде закона Си, но нито там, нито тук Той не се явил във всичката Своя слава. И въпреки това, явяването Му било тъй страшно, че и учениците, и целият израилски народ били потресени. Но когато Бог дойде на бъдещия Съд, не за да яви Своето блаженство, а Своето правосъдие, не за да даде закон, а за да съди нарушителите на тоя закон, "кога дойде Син Човеческий в славата Си" (Мат. 25:30), тоест, не покрит от някакво покривало, както се явил на Моисея, но явно и открито в собственото Си естествено величие, какво ще бъде, о християнино, това явяване?
Бог никога не се явява в тоя свят във всичката Своя слава и затова именно човеците тъй дръзко оскърбяват с хиляди грехове Бога, Когото не виждат във всичката Му слава. Той едва тогава ще се яви и едва тогава ще Го видят за първи път и ще Го познаят. И като познаят Лицето, Което са оскърбявали, ще разберат какво велико зло са сторили. Да, един лукав помисъл вече е втори трънен венец на чистата глава на Владиката. Една неблагочестива дума е заплюване на Неговия божествен лик. Плътската похотливост е втора рана в светите Му ребра. Всеки смъртен грях още един път Го приковава на кръста, както говори блаженият Павел. Сега грешниците не виждат и не разбират какво вършат. Като слепци те мятат стрели и не виждат Кого раняват. Понеже Бог е сякаш скрит под покривалото на вярата. Но когато Той дойде и се яви в славата Си, тогава те ще видят в Кого са стреляли и каква рана са Му причинили: "ще погледнат на Тогова, Когото прободоха" (Иоан. 19:37). Грешни човече, как ще ти се стори тая гледка?
Да слезем в Египет и да влезем в чертозите на Иосифа. Там са братята му, неблагодарните братя, които намислиха да го убият, продадоха го от завист, само и само да го отлъчат отсред себе си. Отначало те не го познаха. Ала когато той им рече: "аз съм Иосиф" (Бит. 45:3), те се разтревожиха, смутиха се и занемяха от срам и страх: "не можаха да му отговорят" (Бит. 45:3). Но той не ги изобличава, не ги заплашва, не ги прогонва; приема ги, прегръща ги, приканва ги заедно с него да се наслаждават на властта и благата на Египет, и въпреки това, те "не можаха да му отговорят". Тъй велики са срамът и страхът, когато видим лицето на човека, обиден от нас. Но да гледаш лицето Божие, да слушаш словата Божии: "Аз съм Бог, Когото ти оскърбяваше със своето срамословие, Когото продаде за изгода, раняваше с блудствата си, разпъваше с греховете си. Аз съм Тоя, Когото ти ругаеше, Аз съм Тоя, Чието име ти хулеше и Чиято кръв потъпкваше. Аз съм Тоя, Когото ти толкоз пъти възкачваше на кръста, колкото пъти се причащаваше и Ми служеше недостойно ... И ето сега - да видиш и познаеш Бога, Когото по-преди не си виждал и не си познавал! Да Го гледаш право в лицето! Да виждаш своя грях като рана на божественото Му лице! Кажи ми, с какви очи ще Го гледаш? С какво сърце ще понесеш тая гледка! - казва божественият Златоуст.
Но това е още малко. Ако Бог Съдия е тъй страшен, когато се явява в славата Си, то колко по-страшен ще бъде Той, когато се яви в Своя гняв? Това, действително, ни ум може да го побере, ни език да го изясни. "Кой знае силата на Твоя гняв, и според страха пред Тебе - Твоята ярост?" (Пс. 89:11), казвал Давид Богу. Човеците са видели Божия гняв в потопа, покрил цялата вселена, в огъня, паднал от небето и изпепелил петоградието, в наказанията, поразили коравосърдечието на Фараона, и все пак в тоя свят Бог още не е пламвал с всичкия Си гняв: "не възбуждаше всичката Си ярост" (Пс. 77:38), понеже тук Той не явява цялото Си правосъдие; сега Той, наистина, се гневи, но и дълготърпи. Той примесва милостта Си към правосъдието. Затова, както говори Апостолът, сега е време благоприятно и ние лесно можем да умилостивим Бога чрез молитви, сълзи, покаяние, ходатайството на светците. Сега "Той е щедър и ще очисти греховете ни" (Пс. 77:38, по слав. текст). Но времето на Неговото второ пришествие е време на съд. Сам Апостолът го назовава ден на гнева и откровението, ден, в който Бог ще яви целия Свой божествен гняв. Иоан казва, че нещастните грешници, само и само да не видят тоя гняв, ще умоляват планините и скалите да паднат върху тях и да ги покрият - и казваха "на планините и на скалите: паднете върху нас и скрийте ни от лицето на Оногова, Който седи на престола, и от гнева на Агнеца" (Откр. 6:16). И праведният Иов силно желае да избегне такъв гняв и жив да се скрие в ада: "О, да беше ме скрил и укривал в преизподнята, докле мине гневът Ти" (Иов. 14:13).
Божественият Златоуст се бои от него повече от мъките, повече от многобройни мъки. "И геената, и мъченията там са нетърпими. Но и десет хиляди геени не значат нищо в сравнение с това да видиш онова кротко лице отвърнато и онова милостиво око нетърпящо да ни вижда - . Защо пък тъй? Затова, че Той е цял само гняв, който Давид сравнява с чаша, пълна с неразредено вино. Бог я държи в ръце и пои от нея всички грешници; "защото чашата е в ръката на Господа с вино неразмесено. Дори нейното дрождие ще изцеждат и пият всички нечестивци по земята" (Пс. 74:9, по слав. текст). Неразреденото, чистото без вода вино, това означава: само гневът Божий без дълготърпение, само правосъдието без милосърдие. Там ходатайствата и молитвите са безсилни да смекчат Божия гняв; сълзите на покаяние - да умилостивят Божието правосъдие. "Облак и мрак е около Него" (Пс. 96:2). Тогава Бог не ще гледа на лице, за да се умилостиви. "Правда и съд е основа на престола Му" (пак там). Тогава Той ще съди и изследва деянията. Той вече не е Бог на милостта и щедростите, а Бог на отмъщенията. Какво отмъщение ще ни въздаде Той? Ще ти кажа. Последвай ме и нека отидем на Моавитските поля, за да видим страшното, което се случи там. Трима царе - Самарийският Иорам, Иудейският Иоасаф и царят Едомски, като се съединиха помежду си, с многочислени войски победиха Моавитския цар. Внезапно нахлуха те в неговата страна и навсякъде разнесоха смърт и гибел, опустошение и трепет. Засипаха всички извори, изсякоха всички дървета, стъпкаха тревата, опожариха селата, изклаха жителите им, тържествено напреднаха и накрая обсадиха от всички страни царя в столнината му. Притиснат от врагове отвън, отвътре пък - от недостиг на продоволствия, той всеки час се подлагаше на опасността да загуби царството, свободата и живота си. И какво да стори? Виждайки, че повече не може да се надява на човешка сила, той прибягна към силата на слънцето, което почиташе като Бог. За да спаси своя народ и да запази царството, той, по съвета на придворните си мъдреци, реши да пожертвува своя собствен първороден син, когото бе отредил за наследник на царството си. И ето, водейки го за ръка, като овца на заколение, пред погледа на своите поданици, които с велик плач го следваха, и на враговете си, които също го гледаха с велико изумление, той се възкачи на крепостната стена, като в едната си ръка държеше нож, а в другата - своя син. О, слънце! - тъй, струва ми се, възкликна той - не се омрачавай, задето сега ще видиш зрелище, каквото ти още никога не си виждало на земята. Гледай и по-ярко свети, за да видят това и мойте врагове! Аз не мога да ти принеса всесъжение по-драгоценно от собствения си син, моя първенец, наследника на моето царство. На това ме принуди омразата, която враговете ми хранят към мене, и любовта ми към моя народ. Приеми тая невинна царска кръв, приеми я от моите ръце и прати ми твоята сила, за да отмъстя на враговете и спася народа. Сине мой, приеми смърт от ръцете на собствения си баща и вярвай, че днес ние двама ставаме едно всесъжение и една жертва: ти - заклан от ръката ми, аз пък - пронизан от мъка. Необходимостта, неумолимата необходимост днес те влече на безвременна смърт, а мен - на жестоко синеубийство. Тая твоя смърт е живот и свобода за моя народ, охрана и чест за моето царство. Царе, сключили помежду си съюз против мен, самаряни и израилтяни, повели против мен несправедлива война, погледнете какъв е вашият враг! Погледнете, ако имам достатъчно решимост да заколя своя собствен син, то ще имам и достатъчно гняв да отмъстя на враговете за сина си. Този нож, който мога да наквася в кръвта на сина си, ще съумея да намокря и с кръвта на враговете си. Слънце, приеми сина и чуй бащата! - С такива думи той протегнал ръка, втъкнал ножа в гърлото на сина си и го принесъл в жертва за общото спасение. Враговете видели отдалеч тая страшна гледка, разкаяли се за стореното, с огромна забързаност снели обсадата и тозчас побягнали. "И той взе първородния си син, комуто се падаше да царува вместо него, и го принесе всесъжение върху стената. Това причини голямо разкаяние у израилтяните, и те се оттеглиха от него и се върнаха в земята си" (IV Царств. 3:27, по слав. текст). Защо ли бягат тези трима царе? Какво трябваше да сторят? Представете си, моля ви, състоянието на този нещастен баща и цар. Кой го притисна тъй, че го принуди да принесе в жертва собствения си син? - Тези трима царе, които подигнаха несправедлива война и го доведоха до такова състояние, че го заплашваше опасността да изгуби своя престол. И ето, ако военната сполука се обърнеше в негова полза, ако той излезеше към тях на битка, победеше ги и ги обърнеше в бягство, ако ги пленеше в ръцете си, питам ви, какво би сторил с тях огорченият тъй дълбоко баща? Колкото велика бе неговата скръб, когато със собствените си ръце убиваше своя син, толкова велик би бил и гневът му в отмъщение за смъртта на сина му. Гневът би увеличил силата му; той би ги нападнал като измъчен от преследване лъв, ненаситно би пил кръвта им. Що за гняв, що за гняв! Човек, не пожалил сина си, би ли взел да жали враговете си? Помислете мъничко. Добре сториха тези трима царе, че побягнаха от него, понеже те побягнаха от безпределния му праведен гняв.
От примера с моавитския цар да се върнем към нашия предмет. Предвечният Бог Отец на хълма Голгота принесе в жертва въплътилия се Свой единороден Син, увенчан с трънен венец, прикован на кръста, цял в рани, цял в кръв, сред двама разбойника, като престъпник. Страшно и ужасно зрелище! От тази гледка слънцето замръкнало, земята се разцепила, разкъсала се завесата и гробовете се отворили. Кой Го застави да стори това? Нашите грехове. Ето сега, не заличавай греховете си с покаяние в тоя живот, застани с греховете си пред Лицето на тоя Бог Отец, за да приемеш съд при Второто пришествие. Там ще присъствува и Самият Негов единороден Син, с още незарастнали рани; там ще бъде и дървото на кръста, върху което Той бе разпнат. И тъй, от една страна Той ще вижда Своя възлюбен Син, Когото закла, а от другата - твоите грехове, подтикнали Го към това заколение. Нима ти се надяваш, че Той ще ти окаже някаква милост? Неблагодарнико, ще ти рече, животът на Моя Син е по-драгоценен от всички животи на Ангелите и човеците, взети заедно - а Аз предадох тоя живот на смъртта. Кръвта на Моя Син е по-скъпа от всички райски бисери - а Аз всичката я излях на земята. Моята любов към Сина е по-гореща от всичкия плам, горящ в сърцата на серафимите - а Аз я турих настрана. Нищо нямах при Мене тъй скъпо, ценно и обично, като Моя Син - а Го принесох в жертва. Мигар и това не ти даде да разбереш каква омраза храня към греха? И ти с греховете си Ми се явяваш пред очите? Ти ме подтикна да убия Сина Си заради твоите грехове. Сега Моят Син ме подтиква да те съдя заради Неговата смърт. Неговата кръв, рани и страдания въпият против тебе за отмъщение. Аз съм Съдия, Аз съм Отец. Като Съдия - съдя те според Моята правда. Като Отец - осъждам те на смърт за смъртта на Моя Син. Грешниче, ти чакаш милост от такъв Съдия и Отец? Не, не, нещастни! Помисли, ако "и собствения Си Син не пощади," както казва Павел (Рим. 8:32), той не ще пожали и теб, Своя враг. Помисли - та нали Неговата правда съди твоя грях и в същото време Неговата любов ти отмъщава за смъртта на Неговия Син. По такъв начин, против тебе се борят правдата и любовта Божия и над тебе едновременно се извършва съд и отмъщение. Измери любовта, която Той храни към Сина Си - тя е безпределна! Измери Неговата омраза към греха, която Го принуди да принесе в жертва тъй възлюбения Син - тя е безпределна! Прецени по такава една любов и омраза, с какъв гняв ще те съди Той - и той е безпределен: гняв без милост, само чист гняв! Кой може да удържи тоя гняв? Кой може да го понесе? С трепет говоря за това; ужасявам се и ме напускат сила и слово, повече не мога да говоря. Дайте ми малко да се опомня от ужаса, обхванал душата ми! О, грешна душа! О, бъдещ съд!
Бог Съдия - цял в гняв без милост! И подсъдимият - грешник, виновник без оправдание! Всички вини, за които всеки човек ще даде пред Бога точен отговор в съдния час, се разделят на четири рода. Първият род са злините, които ние сами сме сторили; вторият - тези, които са сторили други по наша вина; третият - това са добрините, които сами не сме сторили; четвъртият - добрите дела, каквито ние сме попречили на другите да сторят. Всичко това, не само голямото, но и малкото, ще бъде изследвано. "И най-малките престъпления ще бъдат изследвани", казва Григорий Нисийски. Всичко, в каквото сме съгрешили с ум до най-нищожни помисли; всичко, каквото сме съгрешили с уста, дори до празна дума; каквото сме съгрешили на дело - до най-леките грешки. Всичко - от първото до последното. Тогава ние нищо не ще можем да скрием, както крием от човешките очи, даже от духовника. Всичко ще се яви в такъв вид и в такава обстановка, в каквито действително е станало. И ние не ще можем да изменим нищо, както правим това сега, мамейки човеците, представяйки едно за друго, показвайки лицемерие вместо добродетели. Не. "Ние изведнаж ще видим", казва Василий Велики, "всички дела сякаш застанали и представени пред нашия разум в самия техен вид, в собствените им образи, както всяко е било изречено или сторено". Сега, в тоя живот, някои неща се извършват напълно скрито; ако даже някои са явни, но поне ние не знаем кой е виновен в тях. Колко неща потуля нощта! Колко - пустите места, колко - загадъчността! Ето, намерено е загадъчно подметнато писмо. Ние не знаем кой го е написал. Измамена е невинна девойка. Кой е бащата на детето - не знаем. Плъзна осъждаща мълва. Кой я пусна - не знаем. В някакъв дом изчезна драгоценен предмет. Кой го открадна - не знаем. И което е още по-лошо - осъждат невинния, а виновният се подсмива. Тази или онази любов е искрена или престорена, или може би това е дори завист или ревност? Похвала ли е това или лъст? Добродетел или лицемерие? Нищо не знаем. Тук много остава в мрак. Но там, когато Бог освети тайните на мрака, тогава всичко ще се открие. "Всяко нещо в истинския свой вид, както е било изречено или сторено".
Всичко ще съди Бог, цял - гняв без милост! Помисли си сега, грешнико, имаш ли някакво оправдание? А най-вече помисли за злото, което си сторил. В тоя живот Бог ти е дал най-лек начин да получиш прошка за всички свои беззакония, за неправдите си, за блудодействата, за всички твои велики и страшни грехове. Трябваше само да ги изповядаш пред духовника, комуто Бог е дал пълна власт да ти прощава, и щеше да ти бъде простено, но ти и това не стори. Ти знаеше това, но не го стори. За това ти говориха и проповедници, и духовници, но ти не стори нищо. Толкова години преживя, имаше достатъчно време, за да го сториш, ала не го направи. Питам те: имаш ли някакво оправдание пред Бога?
Второ: злото, направено от други по твоя вина. Този човек не искаше да лъжесвидетелствува, друг - да убива: ти ги принуди. Тази бедна девойка при възможност се криеше - ти с лъжа или насила я извлече на общия погибелен път и я тласна в греха. Онзи юноша не знаеше още никакво зло, бе цвете по възраст и по невинност - ти го докосна и той увяхна, твоите думи, твоите беседи отровиха слуха му и развратиха добрия му нрав. Ти бе свещеник и всички миряни надмина в съблазните. Беше женен и пред очите на жена си държеше блудница. Беше баща, и за собствените си деца стана учител на всяко зло, беше пример на погибел сред тези люде. Брате, ако сам ти не си искал да бъдеш наказан, нека тъй да е, над своята душа ти имаш власт, но чрез своя съвет, съблазън и пример ти увлече към погибел много други. Питам те: имаш ли някакво оправдание пред Бога?
Трето: доброто, което ти не стори. Бог ти даде много дарования - естествени, материални и духовни. Ти бе даровит, можеше да станеш образец на добродетели и на мъдрост - и се отклони в погибел. Беше богат, можеше да сториш толкоз добро на вдовици и сироти - но не го допусна твоето сребролюбие. Беше способен да станеш светилник в Църквата - плътта, светът и дяволът те победиха, макар добродетелите и светостта да не бяха недостижими за теб. Там ти ще видиш толкова много пророци, апостоли, мъченици, девственици, подвижници, които Божията благодат ги освети. Ако не те бе напуснало доброто произволение, тогава никога не би те напуснала и тая божествена благодат, за да станеш и ти като тях. Толкова време, драгоценно време, разпиляно безразсъдно или изгубено напразно, в течение на което ти можеше да сториш толкова добро, но не стори нищо. Питам те: имаш ли някакво оправдание пред Бога?
Четвърто: доброто, което ти попречи другите да сторят. Някой искаше да отиде на църква, на проповед или на изповед, да направи нещо полезно за душата си, но твоята злоба не допусна това. Друг искаше да стори нещо за добро на всички, да принесе на мнозина полза, но му попречи твоята завист. Питам те: имаш ли някакво оправдание за това пред Бога?
Но да затворим тази книга, в която са заключени греховете ти. Да отворим друга, гдето са записани твоите добродетели. Да видим какви добрини имаш. Помолил си се; ала когато устните ти казваха молитва, къде блуждаеше твоят ум? Дал си милостиня, но колко? Твърде малко и то само, за да имаш по-скоро похвала от човеците, отколкото награда от Бога. Постил си (плача за постите на християните - по време на пост тъкмо на масите на християните цари лакомия и пиянство); но докато ти се въздържаше от риба и месо, въздържаше ли се от страсти и плътски наслади? Изповядвал си се; но в много от случаите след изповедта показа ли поне веднъж въздържание? Разкаял си се; но поправи ли се после? Та такива ли са добрините, които си извършил? И с това ти мислиш да заслужиш от Бога оправдание? Посочи ми поне едно добро, добро, съвършено във всички отношения? От пет, шест или дори сто години, които си преживял, посочи поне един ден, един час, изцяло посветен на Бога! Къде е съвършеното добро? Има ли такъв ден?
И тъй, Съдията е Бог, цял - гняв без милост, а ти си подсъдимият, грешник, виновник без оправдание; какво, тогава, окончателно решение очакваш? Аз се ужасявам и да го изрека: "иди от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!" (Мат. 25:41). О, страшен Божий съд! О, още по-страшно решение! Откъде излизаш и къде отиваш с такова определение, жалки, нещастни, бедни грешнико? От рая - в ада, от светлината на славата - в огън вечен, от безкрайната слава - в безконечно мъчение, от Бога - при дявола! О, страшен Божий съд! О, най-страшно решение! "Иди от Мене!" Сега аз не мога да ви кажа какво се заключава в тези страшни думи. Ще ви кажа за това следващия път. А сега - съветвам те, умолявам те, заклинам те - бягай от такъв съд и решение. Възможно ли е това? Послушай.
За всички човешки грехове Бог е устроил две съдилища. Едно, тук на земята, в тоя живот; друго - на небето, при второто Негово пришествие. Там Съдия е Бог, цял - гняв без милост. Тук съдия е свещеникът, човек, цял - милост без гняв. Там виновникът няма оправдание. Тук той получава прошка. Който бъде тук подсъдим на духовника и получи прошка, и там ще бъде съден от Бога и ще получи прощение. Който тук се кае, там се оправдава. Златоустият утешител на грешниците казва: "Ако в тоя живот успеем да се умием чрез изповед от прегрешенията, там ще отидем чисти от грехове". Аз често съм ти казвал, християнино, колко лесно е да получиш прошка на греховете си чрез изповед. Днес ти казах колко страшно ще бъде изпитването на греховете на бъдещия съд. Предложих ти огън и вода. Избери си, каквото искаш.
Препечатано от © "Православна беседа"
"Там седяха някои от книжниците и
размишляваха в сърцата си:
какво тъй богохулствува Тоя?" (Марк. 2:6-7)
Ние, грешните люде, трябва да бъдем търпеливи, като виждаме, че Сам безгрешният Син Божий бива осъден. От галилейските предели Иисус Христос, божественият Целител на душите и телата, се върнал в Капернаум. В днешното Евангелие се казва, че в деня на Своето идване Той извършил три велики благодеяния: първото - предложил на тамошните жители проповед, в която изложил Своето божествено учение с такава сила и сладост, че привлякъл към Себе Си почти целия град; домът, гдето проповядвал Той, бил препълнен отвътре, а отвън - обкръжен от гъста тълпа. "Разчу се - казва се в Евангелието, - че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото" (Марк. 2:1-2). Второто - Той изцелил с едно Свое всесилно слово нещастия разслабен, когото внесли четирима души: "Стани, вземи си одъра и върви" (Марк. 2:11). Третото - заедно с телесното здраве Той му дарувал и душевно здраве, като с божествената Си власт го освободил от греховете му: "чедо, прощават ти се греховете" (ст. 5). И с какво Му се отблагодарили за всичко това капернаумските жители? Простият народ се удивява, хвали и слави Бога: "всички се чудеха и славеха Бога, катоказваха: никога такова нещо не сме виждали" (ст. 12). А книжниците, блюстителите на закона, свещеният чин на синагогата, осъждат Иисуса като богохулник: "Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя?" (ст. 6) Напротив, вие, книжници лицемери и клеветници, вие богохулствувате! А порицаваният от вас Христос като Бог има власт да прощава грехове, тъй като Той има сила, като Бог, да изцели разслабения от болестта му. И тъй, нима Той богохулствува, защото учи? Изрича ли богохулства, затуй че прощава и изцелява? Това ли ви съблазнява? Това ли трови вашите сърца? Това ли изостря езиците ви за осъждане? Умолявам ви, братя, размислете: каква причина подбужда книжниците с такава страст да говорят против чудодействуващия Владика? Христос учи, Христос върши чудеса; книжниците виждат, че се събира безчислена тълпа да слуша внимателно Неговите поучения; виждат те, че целият народ е изумен от Неговите чудеса, че едни вярват в Него, като във велик пророк, други пък - даже като в истинен Бог; и те се съблазняват, осъждат Го и открито говорят, че Той богохулствува. Какво е това нещо? Единствено завистта. Това е завистта, която воюва против всичко добро, която укорява словата и чудесата на въплътилия се Бог като зли хули.
Ползувайки се от този повод, искам да ви убедя да избягвате, доколкото е възможно тази човеконенавистна и богоненавистна
страст; искам да ви представя, на първо място, какво нещо е завистта, и на второ - до какво довежда тя.
Завистта е изначалното семе на всяко зло, първото порождение на всеки грях, първата отровна сквернота, разтляла небето и земята, първият тлетворен пламък, запалил огън за вечна мъка. Първият съгрешил на небето с гордост бил Денница; първият съгрешил в рая с непослушание бил Адам; първият съгрешил след изгонването със завист бил Каин. Но първата причина за всички тези грехове - на Денница, на Адама и на Каина, - била отново завистта.
От завист се омрачил първият велик началник на Ангелите, предводителят на Серафимите, "краснейшият Денница, възсияващ в утрото". Когато той за пръв път видял неизречимата красота и слава на Трисияйния Бог, той Му завидял и се опечалил; после духът му се превъзнесъл от гордост и той възмечтал да бъде равен Богу. "В сърце си думаше: ще възляза на небето и ще бъда подобен на Всевишния" (Ис. 14:13-14). Според св. Григорий Богослов, завистта омрачила Денница, който паднал поради гордост; бидейки божествен, той не могъл да изтърпи, че не почитат и него като Бог (Слово 27-мо на Св. Григорий Богослов). Прекрасният Ангел на светлината станал страшен демон на мрака; сменил височайшата чест на вечна мъка и, като се лишил от светлата и богоизтъкана одежда на дарованията, в която го облякъл Бог, той останал гол, запазвайки само основните качества на съществото си - твърдо, упорито и неизменно в злото, по думите на св. Григорий Богослов. Като разпалил в себе си още по-силна омраза и вражда против Бога, богоборният отстъпник не може да престане от тая борба. Когато той се убедил в своето пълно безсилие пред Бога, тогава насочил оръжието си и взел да се бори против човека. Както страшният звяр, леопардът, тъй мрази човека, че ако на самия него не може да му навреди и случайно види неговото изображение, нахвърля му се и върху него утолява гнева си, тъй и врагът на всяко добро, дяволът, бидейки безсилен пред Бога, щом видял живия Божий образ, човека, нахвърлил се върху него под вида и с бързината на отровна змия. Видял човека увенчан от слава и чест в рая на сладостта, видял го цар над всички видими твари, и завистникът бил наранен от ревнивост. Взел той да нашепва, да прелъстява, да скланя нашите праотци към непослушание; твърде се зарадвал, щом видял, че те са прокудени от рая и особено когато чул, че са осъдени на смърт: "от смърт ще умрете". Той явно станал богоборец, враждувал против Бога и извратил човека, защото пред Бога бил безсилен. Но когато видял, че решението не е изпълнено тозчас, че осъдените от Бога на смърт Адам и Ева не умрели веднага, той не поискал да дочака срока, но употребил всички усилия по-скоро да внесе в живота смърт - напоил с отровата на завистта Каиновото сърце и въоръжил ръката му за убийство на брата си Авеля. Тъй от него време земята почнала да се осквернява от човешка кръв.
Във втората книга "Премъдрост Соломонова" се казва: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял" (2:23-24). Светият Златоуст пояснява това така: когато чул, че човекът ще се върне в земята, дяволът зажадувал да види това решение изпълнено, поискал даже повече - да види края на сина преди тоя на бащата, убийството на брат от брата, смърт безвременна и насилствена. Дяволът чул, че човекът е осъден на смърт и на завръщане пак в земята, и не могъл да дочака времето за изпълнение на тая присъда. Нещо повече. Поне да беше дочакал отначало да умре бащата Адам, а сетне и синът. Не, на него му се приискало да види края на сина преди тоя на бащата. Поне да беше умрял от естествена смърт. Не - от насилствена. Добре, нека тъй да е, но поне нека го убие друг някой, а не собственият му брат. Не - тъкмо той, родният му брат. Убийство на брат от брата! Виждаш ли колко зло дошло само от едно зло? Виждаш ли какво е способна да стори завистта! Виждаш ли как дяволът задоволил ненаситното си желание? Виждаш ли как много му помогнала завистта? Как тя задоволила неутолимата дяволова жажда? От завист в небесата пламнали война и отстъпничество; смутен бил блаженият мир и покой на Ангелите; Денница се сринал в бездната и - като дракон, - с опашката си завлякъл заедно със себе си една трета част от духовните звезди; от завист в недрата на земята запламтял неугасимият огън на вечна мъка. От завист прародителите нарушили заповедта и били изгонени от рая на сладостта посред тръните и бодлите, Адам - да се поминува с пот на чело, а Ева - да ражда в мъки рожбите си; от безсмъртни те станали смъртни; а с тях и ние, техните нещастни потомци, сме наследили от своите прародители греха заедно с Божието осъждане и проклятие. От завист братът неправедно намразил брата си и нечовешки го убил; от невинна кръв се осквернила чистата земя и се отворила страшната врата на проклятието, през която в света влязла смъртта. Всичко това станало от завист - тя била начало на богоборството, учителка на непослушанието, майка на братоубийството, причина за смъртта, в нея се корени всяко зло. Завистта е душевна печал, произлизаща от благополучието на ближния. В съгласие с мнението на всички древни философи-моралисти, св. Василий Велики я определя тъй: "Завистта е печал поради благополучието на ближния".
Отровната хидра, според описанието на поетите-митолози, имала седем глави: от всички тях тя изпущала смъртоносна отрова. Грехът също има седем глави: първата му глава е гордостта; втората - сребролюбието; третата - лакомията, четвъртата - унинието, преяждането, безгрижието; петата - блудодеянието; шестата - гневът; седмата - завистта. И макар от всичките седем да се изхвърля смъртоносна отрова, умъртвяваща душата, все пак отровата на завистта е най-пагубна. Всички останали смъртни грехове има за цел някаква лична изгода; горделивецът, например, иска да се прослави; сребролюбецът дири богатства; лакомникът иска да се насити; безгрижният - да се успокои; блудникът се стреми към сладострастие; яростният - към отмъщение. Само завистта дири не добро за себе си, а зло за ближния. Завистникът би искал да види славния в позор, богатия - беден, щастливия - нещастен. Ето целта на завистта - да види как онзи, комуто завижда, изпада в беда. От друга страна, всички други смъртни грехове доставят някаква наслада, някаква радост на тоя, който ги върши; гордият, например, се радва на славата си, сребролюбецът - на богатството си; лакомникът се радва от вида на вкусните ястия; на ленивеца му се нрави празноделието; блудникът се увлича от похотливост; злобният се удовлетворява при отмъщаване на врага си. А завистта не само не доставя на тоя, когото е обзела, никаква наслада, никаква радост, напротив, тя го изпълня с непреодолима печал. Така "завистта е печал поради благополучието на ближния". Затуй, че Иаков получава благословията на своя баща Исаака и правото на старшинство - Исав изпада в печал и дири сгода да умъртви Иакова. Затуй, че Лия, Иакововата жена, е многоплодна, се опечалява другата, бездетната Рахил, скарва се с мъжа си и от печал желае да умре. "дай ми деца, ако ли не, умирам" (Бит. 30:1). Затуй, че Иосиф, предузнавайки своята слава, предопределена му от Бога в Египет, тълкува пред братята си тайнствените сънища - братята му се опечаляват. Отначало искат да го убият, после отменят това си решение и го захвърлят в яма; а после, като го измъкват оттам, продават го, за да го прокудят от очите си. Затуй, че Давид е убил Голиата, победил е чуждородците и е въздигнал Израилевата слава, - неблагодарният и завистлив цар Саул започва да тъжи и всячески се опитва да го лиши от живот, ту неведнъж мята по него копие, ту го гони и преследва. И навярно щеше да го убие и да угаси беснуването на своята завист, ако Давид не бе чудесно запазен от Божия покров.
Затуй, че Богочовекът Иисус проповядва истината, изцелява болните, прощава на грешниците, - огорчават се христомразците, книжниците иудейски, и Го корят като богохулник: "какво тъй богохулствува Тоя?"
Един съботен ден Иисус видял, че насрещу Му иде жена, която особено жестоко мъчел дух на недъг осемнайсет години, тъй че, привита òдве от тежката си болест, тя вече не можела да вдигне глава и с труд удържала диханието си в уста. Като я видял, Иисус се смилил над нея и я изцелил: "жено, освобождаваш се от недъга си" (Лука 13:12). И понеже целият народ се възрадвал с чувство на благодарност за чудесата Христови - "а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него" (Лука 13:17), то началникът на синагогата взел да негодува, да се гневи, да забранява, почнал да сее плевели сред народа, за да унищожи благоговението и вярата му в Спасителя: "шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден" (ст. 14). Та нима за съботния ден е имало някаква заповед, щото в него да не стават чудеса? Нима законът забранявал в тоя ден на болните да се лекуват? Не. Началникът на синагогата говори не от ревност към закона, а от завист към Христа. Той кори силата, действието на чудото, тъй като завижда на славата на Чудотвореца. Сатаната преминал от жената в душата на началника на синагогата. Блажени Теофилакт казва: "сатаната, който отначало бил свързал жената, после свързва началника на синагогата чрез завистта и с неговите уста кори Божието чудо".
Нима щастието на Иосифа не беше общо благополучие и за неговите братя, както и времето по-късно доказа? Славата, достигната от Давид, не беше ли и слава на Саула, чието царуване той утвърждаваше, побеждавайки враговете му? Чудесата Иисус Христови не бяха ли благодеяние към всички иудеи? То се знае. Но завистливият не обръща внимание на своето благо, защото "завистта не умее да предпочита полезното", а вижда доброто на ближния и завистливо се опечалява; "завистта е печал заради благополучието на ближния", тя се старае да преобърне това благополучие в злополучие и в това намира утеха за своята печал. Цел на омразата е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в беда.
В пламъка на неугасимия огън горял немилосърдният и безчовечен богаташ, за когото повествува Евангелист Лука (16:23-24). И когато той вдигнал очи към небето и видял бедния Лазар на лоното Авраамово, викнал с жалък глас: "отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък". Братя, тая молба на богаташа ми се вижда странна. Този горял в такава разпалена пещ, бил отвън обгърнат от пламъци и дишал пламъци, той цял и с тяло и с душа бил пламък - нима на такъв човек като него не му е било ясно, че намокреният във вода пръст на Лазаря не може да му принесе никаква полза? Всички води на изворите, реките и моретата не биха стигнали, за да го разхладят поне малко. В такъв силен пламък е той, а моли за толкоз малко вода! Явно е, че той желае нещо друго и това обяснява светият Златоуст. "Вижда богаташът бедния някога Лазар в състояние на велико блаженство и слава; преди той го е виждал гол и покрит от рани, сега пък го вижда облечен в боготкана украса от божествена светлина, в наслада от вечния живот. Тогова, който някога гладуваше и искаше да се насити от трохите, падащи от масата на богаташа, сега го вижда наситен от божествена слава, всичко туй богаташът вижда и гори от завистта повече, нежели от всичкия геенски пламък. Ето защо той иска Лазар да дойде при него, макар и за малко, - да раздели с него мъките и Лазар, и той да се отдалечи от лоното Авраамово. И ако това му се бе удало, навярно богаташът щеше да почувствува някаква отрада. За да се уверите в това, обърнете внимание на следното: когато богаташът чул от Авраама, че не може Лазар да иде в ада, понеже помежду им лежи велика пропаст, тогава той казва: "моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща". С тия думи той сякаш говори тъй: ако не може да го пратиш тук, за да стане участник в моите мъки, то прати го поне в моя дом, т. е. в света, в предишния живот, в предишното нещастие, само го отпрати от блаженството на твоето лоно. Да, повтарям ви, той горял повече от завист, нежели от огън геенски. Струва ми се, че богатият трябвало да моли по-скоро да бъде сам приет на лоното Авраамово, а не Лазаря да иска да дойде в мъката. Но завистникът не дири своето благо, не се стреми от мъка към блаженство. "Завистта не умее да предпочита полезното". Тя дири злото другиму, иска блажения да види в мъки. "Цел на завистта е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в нещастие". Богаташът иска да види Лазаря в ада повече, отколкото себе си - в рая. Защо? Защото "завистта е печал заради благополучието на ближния". Богословите доказват, че най-голямата мъка на държаните в ада ще е завистта - те ще виждат блаженството и славата Божия, ще съзнават, че навеки са загубили това по своя вина, а пък светците вечно ще им се наслаждават; оттук именно ще се родят плачът и скърцането със зъби, тъкмо в това ще намерят те своята най-голяма мъка, мъката на всички мъки.
Ето такава е страстта на завистника, страст, която от всички останали грехове е най-печална и безотрадна, тъй като тя е едновременно и вина, и наказание за оня, който я притежава. Затова справедливо казва Богословът: "завистта е от всички страсти най-несправедлива и едновременно справедлива. Несправедлива е, защото преследва всички добри неща, справедлива е, защото гори притежаващите я. Нито ръждата не яде желязото, на което се намира, тъй силно, нито ехидната, кога се ражда, не къса тъй силно с нокти майчината си утроба, както сърцето на завистливия се яде от завистта, както душата му се мъчи и терзае и в тоя, и в бъдещия живот". Затова твърдя, че не е нужно да се желае на завистника нито изправление в тоя живот, нито наказание в бъдещия. Сама завистта му е за него достатъчно наказание - тук той се мъчи, виждайки достойнството и щастието на ближния; там пък страда, гледайки блаженството на праведните, както богатият - славата на Лазаря на лоното Авраамово. Дотук тази страст е справедлива, понеже мъчи обладателите си. Но когато завистта започне да вреди на ближния, тогава тя причинява на хората велики беди. Примери за това има много. Ще привлека вниманието ви, слушатели, към един от тях. В славния град Атина живеел философ на име Леонтий. Той бил от знатен род, езичник по вяра, занимавал се с астрология и живеел напълно добропорядъчен живот. Преди смъртта си той завещал на сина си всичките си имоти, а на дъщеря си - нищо. И когато го запитали защо се отнесъл по такъв презрителен сякаш начин към слабото същество и не ù оставил нищо за зестра, Леонтий отвърнал: "стига ù нейното щастие". Може би той дал такъв отговор като езичник и астролог, основавайки се странните и характерни за неговото време разбирания за звездата, под която се родила дъщеря му. Но, както ще видите, нейното бъдещо щастие било плод на старателното ù възпитание, на добродетелите ù, на необикновените ù дарования - тя наистина достигнала блестящо положение, когато за това се явили благоприятни обстоятелства. Но все пак Атинаида - тъй се зовяла тая дъщеря на философа, - не се удовлетворила от бащиното завещание, но след смъртта на баща си почнала да се съди с брат си, желаейки да обезсили завещанието и да прибере полагащата ù се част от родителското имане. Тя напуснала Атина и се упътила към Константинопол, за да подири там правосъдие от царя. Тогава царувал Теодосий Младши. Когато Атинаида била на прием у царя, видяла я царската сестра, славната Пулхерия. Тя забелязала нейното прекрасно лице, честният ù поглед, разумността на словата ù; от всичко личало, че е дъщеря на философ и при това сама е философ. Пулхерия я възлюбила, милостиво я приела и я обърнала в християнство, като вместо езическото ù име Атинаида ù дала християнското Евдокия. След като я направила християнка, тя я омъжила за своя брат, Теодосий Младши. И тъй се изпълнили пред всички неоснователните думи на баща ù: "Стига ù собственото ù щастие". От проста атинска езичница тя станала християнка и царица на Константинопол. Лишила се от родителското наследство, а Бог ù дал скиптър и корона.
Не трепка ли сърцето ви, братя, като слушате за неизразимото щастие на тая девойка? Но пригответе се за сълзи, за да оплачете нейното велико нещастие. О, завист, завист, как горчива си ти и колко много нещастия носиш на людете!
Завидели на Евдокия, наклеветили я несправедливо пред царя и нейния мъж, че не ù достига вярност и почит към него, и че уж лелее тайна любов към Павлиниан - човек твърде учен и честен, с когото тя действително често беседвала, тъй като сама обичала науката. Макар и да не повярвал на това царят, но у него се зародило съмнение, и, без да казва нито дума на Евдокия, той търсел сгода сам да се увери. Но чуйте каква случайност станала - случайност печална. Веднъж донесли на царя ябълка с необикновена големина. Царят я изпратил на Евдокия. А тя, без да подозира за каквато и да било клевета срещу себе си, пратила ябълката на Павлиниан, който по това време лежал болен. И когато царят навестил болния Павлиниан и видял там своята ябълка, лицето му се изменило и си излязал оттам гневен и опечален; когато отишъл при царицата, най-напред я попитал къде е ябълката, която ù е изпратил. А тя, дали под дяволско въздействие или по Божие допущение, не му явила истината, но му казала, че сама изяла тая ябълка и потвърдила думите си с клетва, като се заклела дори в царското здраве.
Това било достатъчно; царят повярвал на клеветата и тозчас пратил да отсекат главата на лежащия в постелята Павлиниан, който не
само бил напълно невинен, но даже нищо не подозирал. С Евдокия царят се развел и я пратил на заточение в Иерусалим. И ето тъй
дворецът, гдето по-преди царували мир и радост, бил смутен от печал и тревога. Виждате сами от този пример колко зло може да стори
завистта, примесена с клевета. Поради завист бил убит невинният Павлиниан, а царицата била разделена от мъжа си, поради завист
била поругана добродетелността на вярната жена - разрушена била радостта на мнозина и никой не получил от това и трошица
удоволствие. Може ли след такова нещо завистникът и доставящият на бесовете само зла радост да се нарича и да има право да се
нарича християнин?
Веднъж попитали един мъдрец кои очи виждат най-добре: черните или сивите, мъжките или женските, човешките или животинските? И той отговорил: най-добре виждат очите на завистливите хора. Те виждат всичко - наблизо, и най-малкото; и онова, що е надалеч; едно само не виждат - доброто, а пък ако го видят, наливат се със сълзи и се стараят да не го виждат, сякаш сами се затварят неволно. Колкото и да се криеш: затваряй се, ако щеш, крий се, безмълвствувай в дома си, бягай в уединено място, в пустинята - и там ще те стигнат очите на завистливия и ще съзрат какво вършиш. Завистливецът има сякаш някакви увеличителни прибори [бинокли], с които вижда много надалече. Къде може да се намери такъв човек, бил той и най-добродетелен и свят, който да няма у себе си макар и нищожен порок? Един само Бог е без грях и чист от сквернота. "Укорителят досяга не само мнозина, но и най-добрите, тъй като единствено Бог е съвършено невинен и недостъпен за страстите", казва Богословът [Григорий]. Но очите на завистливия виждат у човеците и най-нищожните пороци, дори такива, каквито те никога не са имали у себе си.
В заключение ще си припомним поучението на св. апостол Павел: "Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме" (Гал. 5:26). Да не бъдем тщеславни; всеки да знае само своето си; да не се осъждаме един другиго, да не ревнуваме един другиго. Ако един други се ядете, пазете се да не би някак всички да погинете. "Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други" (Гал. 5:15). Това пророчество се е изпълнило над нас [проповедникът говори за своето отечество - Гърция, но следващите му думи можем основателно да отнесем и към Второто Българско царство, бел. прев.]. Вие знаете, как е погинало величието на нашия народ и славата на царството, обърнете се към неговата история. Нито силите на персийците, нито агарянският меч не щяха да навредят на това царство, ако не бе взаимната завист у гражданите. Когато в семейството, в обществото, в града или в държавата се вмъкне завистта и людете почнат едни на други злобно да си пречат, тогава не са нужни никакви външни врагове, за да им нанесат поражение. "Когато почнем да си завиждаме и да се въоръжаваме едни срещу други, тогава и дяволът не е нужен за нашата погибел", казва Златоуст.
Заради Бога, в Когото вярваме и Който е Бог на мира и Отец на щедростите, заради Евангелието, което е завет на любовта, заради Църквата, която трябва да бъде място на съгласие и единение, ние трябва да не допускаме в себе си и най-нищожната проява на завист! Да не даваме на враговете повод за злорадство. Филистимците победиха Израилтяните, но в същия ден умря и Саул с челядта си. Израилтяните никога не бяха претърпявали по-страшен крах. Като чу за това нещастие на своя народ, Давид се обърна към свитата си и рече: "Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Аскалон" (II Царств. 1:20), да не чуят враговете ни за злата ни беда и да се не възрадват. "Да не тържествуват дъщерите на необрязаните!" Братя и събратя християни! Да не оголваме нещастията, страданията, виновността и греховете на другите за свое осъждане, "един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме", да се не радват чуждородците, нашите видими и невидими врагове. Мълчание, състрадание, чувство на дружелюбие!
Но завистта, що порицава, завистта, що раздразня, завистта, що осъжда ближния - тя трябва да бъде прогонена отсред християните! Който има такава страст, той не е достоен дори човек да се именува: колко повече такъв няма право да се зове християнин.
Препечатано от © "Православна беседа"
"Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8:36)
Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало; не виждат душата и изобщо не я ценят тъй, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; "лживи сынове человечестии в мерилех" [Пс. 61:10, "Лъжовни са синовете човешки в претеглянето", т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят единствено мъртвите.
Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна слава, красота и богатство. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата заради света, вие изгубихте всичко - небето, рая, вечния живот, Бога. И тъй, каква полза за човека, ако придобие света, свършващ за него заедно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква полза, но напротив - велика загуба. О, ако само узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но как тъй? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем съвсем добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме колко трудно се добиват неговите блага, как горчиви са насладите от тях, как бързо свършват. Виждаме колко грижи, страхове, завист, разорения потресават, отслабват, вгорчават и даже разрушават цялото светско благополучие. Виждаме колко страдания и болести, колко войни отвън и коварни замисли колебаят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат тъй бързо, и полските цветя не вехнат тъй лесно, нито мълниите небесни се разсейват тъй мигновено, както бързо изтича, лесно увяхва и мигновено се стопява всяка сладост, наслаждение и радост на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, защото го виждаме. Ала наистина не знаем какво е душата, понеже не виждаме нито красотата, нито природата на душата. Затова днес искам да говоря за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и ако веднъж я погубим, губим я завинаги.
Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, но малко подходящи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно същество, което не може да бъде заменено с нищо друго.
Творческата Премъдрост и сила Божия проявила три особености при създаването на човека. Преди всичко, с една дума Той създал всичко небесно и земно; рекъл - и тозчас се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкова много животни и растения по земята. "Заповяда - и се сътвориха" (Пс. 148:5). Но при създаването на човека Той не само изрекъл словото Си, но предварително сякаш помислил и се посъветвал, понеже отначало рекъл: "да сътворим човека" (Бит. 1:26), сякаш приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. "О, чудо - казва той, - всичко се довежда до битие с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към създаването на човека Творецът на всичко пристъпва обмислено". По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал само "да бъде" и нищо повече не е вършил. А за създаването на човека Той и говорил, и действувал. За да създаде тялото, взел с божествените Свои ръце (това трябва да се разбира в смисъл, подобаващ Богу) и слепил праха, "като взе пръст от земята" (Бит. 2:7 по слав. превод); за да създаде душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: "вдъхна в лицето му дихание за живот". Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е създадено по образ Божий. С тая чест се удостоил единствено и само човекът, сътворен по образ и подобие на Бога. Но човекът е образ и подобие на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, тъй като по природа Бог е безтелесен; но по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното благородство.
Ако сравним с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първоначалната Светлина, утринни звезди на разумната небесна твърд, които тъй отблизо възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие - не знам с какво те я превъзхождат? Те имат умствена природа - и душата е разум. Те са безтелесни - и душата е дух; безсмъртни са - и душата е безсмъртна. Те са разделени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това отбелязват Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите. Подобие на това откриваме в силите и способностите на душата. В Серафимите пламти чистият и горещ пламък на любовта, поради което те се и изобразяват в огнен вид - съвсем същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания. У Херувимите бодърствува съзерцанието, заради което те се и наричат многооки - съвсем същото е и в разума на душата, който наистина е многооко същество, винаги готово за съзерцание, дори и когато тялото се упокоява в дълбок сън. На Престолите седи справедливост - в душата смисълът на познаваното чрез ума и на желаното чрез волята имат най-точни теглилки. Господствата притежават величието на царствено достойнство в долния свят - у душата също има господство, цар над страстите. Началата имат промислителност за управлението на света - душата пък обладава разсъдителност. Силите движат небесните тела в дивна хармония - и душата движи членовете на тялото със също тъй чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата - и душата съхранява порядъка на живота. У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост - в душата е паметта, обител на познанието, където разумът скрива съкровища с познания. Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, изключително бързи в движението, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото творение - и душата има свои слуги: мислите, които непрестанно се раждат и мигновено летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в ада, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.
(Душата е) образ Божий в три отношения - по природа, по благодат и по слава. По природа, тъй като при създаването й тя е образувана по Божий образ; по ума си е подобна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разум е подобна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е подобна на Светия Дух, извора на всички блага. По благодат - при възсъздаването тя става сходна с образа на Самия Син Божий чрез усиновяването, както казва ап. Павел: "които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му" (Рим. 8:29). По слава - в блаженството тя чрез силата на Божествената Светлина ще възприеме образа на Самия Бог; "гледайки славата Господня - казва същият Апостол, - се преобразяваме в същия образ, от слава в слава" (II Кор. 3:18). И Иоан казва: "ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е" (I Иоан. 3:2). И тъй, който пита какво е душата, нека знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща красота на душата! Как вие, християни, си представяте Царството небесно, райското блаженство, славата на праведниците? Това не е нищо друго, освен съзерцание на Божието Лице. Тъй прекрасен е Ликът Божий, че светите ангели са готови винаги да го гледат. Те с жажда гледат тоя неизчерпаем извор на непристъпната Светлина. Затуй и Петър казва: "в което желаят да надникнат Ангелите" (I Петр. 1:12). Ако Той само за миг би се явеше в ада, адът щеше да се превърне в рай, и ако Той само за миг се скриеше от рая - раят щеше да се превърне в ад. Образ на този Божествен Лик е душата. И тъй, какъв откуп ще даде човек за душата си? С какво може той да замени едно тъй прекрасно същество, подобно на което не може да се намери нито на небето, нито на земята? И съзерцавайки в душата си такава красота, мога ли след това да гледам към някоя друга красота на тоя свят? Почитам дъсчицата, върху която е изрисуван образът на царя или на някой велможа, мигар няма да почитам душата си, в която Бог е начертал Своя образ? Когато осквернявам душата си с плътско въжделение, аз сякаш хвърлям в кал и нечистота образа Божий и не съзнавам, че извършвам велико зло! О, душа! Колко често те унижавам! О, Боже, как търпиш Ти такова оскърбление! Напълно справедливо е твърдението, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, но и нищо не ценим тъй малко, както душата. Та ние продаваме това многоценно съкровище за някаква греховна наслада, траеща само миг! Ние заменяме душата за нищожно богатство! Ние я предаваме за еднодневния блясък на временната слава!…
Това щеше да се търпи все пак, ако имахме няколко души, понеже ако една погине, друга ни остава. Ала ние имаме само една душа, заради която е създадено всичко небесно и земно, заради която се труди природата, небето се движи, слънцето сияе, земята дава плод, появяват се растения и животни; заради която е насаден раят, приготвено е Царство небесно, безконечно блаженство, безпределна слава и изобщо всички блага на вечния живот, които "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало" (I Кор. 2:9). Ако погубим душата, ние със сигурност губим всичко - и земята, и небето, и света, и рая, и тоя временен живот, и другия - вечния, всичко, всичко! …За да изпита търпението на праведния Иов, Бог дал власт на дявола да го изкушава, да му вреди, да го огорчава и поразява в децата му и в собственото му здраве. "Ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само душата му запази" (Иов. 1:12; 2:6). Пребогатият Иов обеднял за един миг; от многобройните му стада от дребен и едър добитък част били оплячкосани от разбойници, част - изпепелени от мълния. Високите му чертози паднали, разрушени от бурния полъх на силен вятър. Синовете и дъщерите му за час време погинали от непредвидена и внезапна смърт. Сам той - сиромах, бездетен, бездомен, извън града, поразен от рани от глава до пети, лежал на бунището. Денем го горели слънчевите лъчи, нощем още по-люто го мъчел студът. Иов изгубил всичко: и богатство, и деца, и здраве; …Не, собствено казано, Иов нищо не изгубил, понеже не погубил душата си. Че какво, казва той, съм изгубил? Богатствата си? Но гол се родих аз, тогава нищо чудно, че гол ще и да си умра. "Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна" (1:21). Че съм изгубил здравето си? Тъй било угодно на Бога: "както беше угодно Господу, тъй и стана". Че съм изгубил децата си? "Господ даде, Господ и взе" (1:21). Всичко изгубих и все пак нищо не съм изгубил, щом като не съм погубил душата си. Все още съм праведен пред Бога, макар и без предишното си благополучие, богатства, деца и здраве. Както ми ги отне Тоя, Който ми ги бе дал, тъй също може да ми ги върне Тоя, Който ми ги отне. Макар и всичко да съм изгубил, но и за това славя и благославям Неговото свято име, понеже Той допусна да бъда изпитан във всички отношения, но без изкушенията да се допират до душата ми. "да бъде благословено името Господне!" И тъй, човеколюбивият Бог има такъв велик промисъл, че когато допуска върху нас изпитание или наказание, или когато позволява на дявола да ни изкушава и вреди в най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той все пак му заповядва: "само душата му запази", за да бъде внимателен и да не причини някаква вреда на душата, тази единородна дъщеря на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-вече на Ангела-пазител, да я покрива, да се грижи за нея и да я пази "от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне" (Пс. 90:5-6). И защо? "Затуй, защото всички останали неща са много - казва Златоуст, - и даже едно от тях да потърпи вреда, използуваме услугите на друго", и по-нататък: "ако днес едно се изгуби, утре ще се намери, както и Иов намерил това двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало, и ако нея погубим, с какво ще живеем?" Ето защо ако загубим съкровищата си, недвижимите си имоти, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, честта, но при това опазим душата си - нищо не сме загубили. Но ако и душата си сме погубили - всичко е изгубено. Да загубиш всичко, ако душата е запазена - това е незначително. Ако придобиеш всичко, ала погубиш душата си - никаква полза. Единствено душата е, което дава на човеците живот на тоя свят и което вдъхва надежда за блажен живот в рая. Ако нея сме погубили - изгубили сме и света, и рая, изгубили сме всичко. Защо? "Ако нея погубим, с какво ще живеем?"
Странна работа! Ако имаме едно единствено дете, колко много се грижим слънце да не го изгори, вятър да не му навреди, човек да не го оскърби. А нали спасението ни изобщо не зависи от това дете! Ако имаме драгоценен камък, ние го пазим с такова старание, че сме готови, ако е възможно, и в сърцето си да го скрием. А нали с този камък ние не можем да купим рая! И след всичко това ние никак не ценим душата, от която зависи благополучието ни в сегашния и блаженството в бъдещия живот? И това неоценимо богатство, с изгубването на което ние губим всичко: и небесно, и земно, ние поверяваме на ръце, за които се срамувам и да говоря!
Алкивиад бил изгонен от Атина. Когато минало дълго време подир изгонването му, атиняните пратили да го повикат поради нуждите на избухналата война, като при това му изпратили писмо, в което всички архонти с подпис се задължавали да не му причиняват никакво зло; Алкивиад, който бил имал много случаи да се убеди в непостоянството на решенията на своите съграждани, не повярвал и решително отказал да се върне. "Как, о Алкивиаде? - рекъл му един приятел. - Цялото отечество те зове, кани, дава ти обещание и ти не вярваш на отечеството?" "За всичко друго - отвърнал той, - вярвам на отечеството, но своя живот не доверявам никому, дори на майка си, да не би тя по незнание да тури черно кълбо вместо бяло". За всичко, което искат от мене атиняните, искал да каже Алкивиад, им вярвам. Но за онова, което засяга живота ми, не се доверявам никому, дори на оная, която ме е родила. Защо? Защото имам един живот, само един, и ако го погубя, губя всичко. Тъй разсъждавал Алкивиад за живота си, понеже животът е само един. А ние, християните, колко живота имаме? И тъй, казвам аз, заради нашето отечество, родители, братя, деца, заради учителите и всичко останало аз с удоволствие съм готов да подложа на опасност парите и имотите си, и въобще всичко, което имам на тоя свят. Но ако става дума за душата, една и единствена, която ако погубя, губя всичко, - нека ми простят и отечеството, и родителите, и братята, и учителите, и приятелите - душата си аз никому не ще доверя! Алкивиад не поискал да изложи на опасност живота си, който при всички случаи е временен и има определен край, а аз, стига да е нужно, съм съгласен и живота си да подхвърля на опасност. Каква разлика има днес ли ще умра или утре? Но да подлагам на опасност душата си - безсмъртната, чиято гибел е гибел навеки? О, това аз никога не ще сторя, никога!
Безсмъртието е другото забележително предимство на душата. Този суетен и тленен свят с всичко красиво, добро и ценно в него има отреден край. "защото е преходен образът на тоя свят" (I Кор. 7:31). Рано или късно ще дойде смъртта и с нея за нас ще дойде краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато губим всичко, или ние оставяме всичко, когато умираме. "Всяка плът е трева, и всичката й красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва" (Ис. 40:6-7). В нас безсмъртна е само душата, която вечно живее и никога не умира. "Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8:36). Ако изгубя някаква вещ, отново мога да я придобия, ако изгубя честта си, мога пак да я възвърна, ако изгубя свободата си, мога да я откупя, ако изгубя здравето си, мога да се изцеля, ако изгубя самия си живот дори, мога да възкръсна. Тъй вярвам аз: чакам възкресението на мъртвите. Но ако душата си погубя, няма вече откуп, няма изцеление, няма възкресение. Изгубил съм я веднаж завинаги! О, да можеше това "веднаж завинаги" да влезе в нашия ум и сърце! Бог е създал рая и ада; първият е място на вечния живот, вторият - на вечната мъка. Там са душите на праведните, тук - на грешниците: "И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен" (Мат. 25:46). Ключовете от рая Той предаде в човешки ръце: "ще ти дам - казва Той на Петра и всички апостоли, - ключовете на царството небесно" (Мат. 16:19). Ключовете от ада не са дадени ни на човеците, нито на ангелите - тях ги държи Сам Бог. Той Сам казва това в първата глава на Откровението: "имам ключовете на ада" (1:18). Но как тъй ключовете на рая, на чертога Божий, на царския чертог на божествената слава Той даде в ръце на човеци, т.е. на Своите раби, а ключовете на ада, на страшната тъмница на външната тъмнина, мястото на измъчваните с мъки души, Бог, Цар и Господ, Сам задържал при Себе Си? Да. То е, за да ни даде да разберем, че в тоя живот, само щом поискаме да отворим рая за спасение на душата си в него, ние лесно намираме ключовете. Те са връчени на човеци тук, долу на земята. Стига само да се обърнем, ние тозчас ги намираме в ръцете на епископа или на всеки духовник. Но ако дойде естествена или внезапна смърт и ни намери (не дай, Боже!) обременени със светски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на ад, тогава къде ще намерим ключове, за да отворим ада и спасим оттам душата си? Тях не ги има човек, не ги е получил ангел, тях ги държи Сам Бог. Тогава Той, Съдия без милост, не отваря, понеже вратата е заключена. "Няма надежда за освобождение, понеже в ада покаяние няма". И тъй, нещастната душа, заключена в ада веднъж, завинаги ли е заключена? Завинаги! Погинала веднаж, завинаги ли вече е погинала? Завинаги!
О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още сега целият свят с всичко прекрасно и добро в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най-прекрасното създание, защото ти си образ Божий; ти си най-драгоценния имот, понеже изгубя ли тебе, губя всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те веднъж - значи изгубил съм те навеки. И защо ми е да те погубвам? Мигар си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен враг? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляда пъти повече от тоя суетен и тленен свят, той или няма душа, или е недостоен да я има.
Душата и светът, повтарям, са такива две неща, за които хората съдят твърде несправедливо. Цялата грижа на хората, цялата тяхна любов и попечение са обърнати към света! А жребият на душата остава нехайство и пренебрежение. По молитвите на Тесвитянина Илия, който заключи небето тъй, че три и половина години то не даде дъжд, "в Самария имаше голям глад" (III Царств. 18:2). Каква плачевна гледка представлявало цялото царство! Земята изсъхнала, дърветата олисели, растенията завяхнали, людете били полумъртви или напълно примрели. Царят, който тогава бил Ахав, се стараел да даде каква-годе помощ. "И Ахав повика Авдия, началника на двореца. И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева… И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път" (III Царств. 18:3,5-6). Какъв добър цар, добър баща на своя народ! Сам взима върху си труда и се упътва да дири храна! Но не, слушатели мои, ние се заблудихме! Знаете ли какво отива да дири цар Ахав? Сено за конете и мулетата си. "да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка" (ст. 5). Толкоз народ гине от глад, а царят на тоя народ се старае да нахрани своите животни, а не людете! И това е предмет на неговите грижи, съвещания и труд! Това ли е цар, това ли е баща? - Това е тиранин и убиец. Не тъй постъпил неговият иконом Авдий. Той се боял от Бога, спомнял си за душата: "когато Иезавел изтребваше пророците Господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода" (ст. 4).
О, ако сред хората малцина само споделяха начина на мислене на безчовечния Ахав! Но колко много от тях се грижат и трепят повече за животните, отколкото за човеците! Нима и една десета от това, което се изразходва за гледане на коне в конюшните и на породисти кучета, не бива да се отдели за препитаване на вдовици и сироти? Но тъй иска светът и това се изпълнява, а онова, което е необходимо за душата, то не се изпълнява. Не щеше ли да е по-добре това, което се харчи за изхранване на ненаситни зверове, да бъде употребено за освобождаването на човек, лишен от свобода поради дългове? За омъжване на бедна девойка? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. Това, с което отхранват кучета, умеещи само да хапят и да лаят, не беше ли по-добре да се даде за изхранване на гладуващото семейство на някой беден? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. И това, което се потрошава за зрелища и разпътство, не беше ли по-добре да се даде в църкви и манастири? Но първото го иска светът и се изпълнява, а второто е нужно за душата и затуй не се изпълнява. Всички подражават на злия цар Ахав, който по време на глад се грижел за изхранването на своите коне и мулета, но никой не подражава на добрия домоначалник Авдий, който се грижел за препитанието на сто гладуващи пророка. Онова, което светът иска, то се изпълнява, а което иска душата - не. И всичко заминава за ядене и украсяване на това животинско тяло, а нищо - за милостиня за душата. О, неправда човешка, о, нещастие на душата! Твоята душа, човече, погива от глад за добри дела, а тебе това сякаш не те засяга? И след това размисляш и се трудиш, за да нахраниш животните, които изобщо не съзнават твоята милост. Ти си длъжен да сториш тъкмо обратното, ти казва св. Василий Велики: "Какво друго трябва да правиш, освен да се грижиш единствено за душата си, като се освободиш от всички други грижи?"
Разпнати Иисусе мой, Сине на живия Бог! Ти даде Своето дихание, за да създадеш тая душа; проля кръвта Си, за да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, за да я омиеш; установи и второ кръщение, за да я очистиш; приготви трапеза от Твоите пречисти Тайни, за да я нахраниш; устрои тук Църквата, за да я осветиш; а отвъд - рая, за да й дариш блаженство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята крайна благост, за да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което само може да стори нашето крайно зло, за да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, но да запазим душата. Понеже спасим ли я един път, спасяваме я завинаги. "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" Дарувай ни Твоята благодат, за да придобием душата си за Твоето царство. Амин.
Първа публикация в Интернет © "Православна беседа"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com