Св. Теофан Затворник
Святитель Феофан Затворник, Вышенский
Bishop Theophan, the Recluse of Vysha
10 януари 1815 - 6 януари 1894
Чества се на 10 януари (23 януари ст.стил) и на 16 юни (Пренасяне мощите на св. Теофан)
|
Св. Теофан ЗатворникСвятитель Феофан Затворник, Вышенский 10 януари 1815 - 6 януари 1894 Чества се на 10 януари (23 януари ст.стил) и на 16 юни (Пренасяне мощите на св. Теофан)
|
Православия наставниче, благочестия учителю и чистоты,
Вышенский подвижниче святителю Феофане богомудре,
писаньми твоими Слово Божие изъяснил еси
и всем верным путь
ко спасению указал еси, / моли Христа Бога спастися душам нашим.
Богоявлению тезоименитый, святителю Феофане,
ученьми Твоими многи люди просветил еси,
со Ангелы ныне предстоя Престолу Святыя Троицы,
моли непрестанно о всех нас.
Живот и творчество:
Размисли, слова и наставления от св. Теофан Затворник
През погледа на съвременниците
На други езици:
Свети Теофан Затворник, в света Георгий Васильевич
Говоров, се родил на 10 януари 1815 година в с. Чернавское, Орловска губерния. Баща му Василий Тимофеевич бил свещеник и се отличавал с дълбоко благочестие. Майката на светителя,
Татьяна Ивановна, произхождала от свещеническо семейство и имала тих, кротък нрав и любвеобвилно сърце.
От ранна възраст Георгий се отличавал с кротост, мълчаливост и любов към уединението. Първоначалното си образование получил в родния си дом, заедно с тримата си братя и три сестри. По-късно с лекота завършил шестгодишния курс на Ливенското духовно училище и заедно с най-добрите ученици преминал в Орловската семинария. Психологията и философията възбудили у него особен интерес, но изучавал прилежно всички предмети. По време на поклонническо пътуване до Задонския манастир, където почивали мощите на св.Тихон Задонски (тогава все още непрославен), у юношата се появило необичайно и все по-нарастващо благоговение към светителя.
Завършил с отличие семинарията в 1837 г., Георгий Говоров продължил обучението си в Киевската Духовна академия, която по това време била в цветущо състояние. Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), наречен поради светия си живот Филарет Благочестиви, отделял голямо внимание на развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на студентите в академията. Георгий станал добър познавач на Св. Писание, а редом с любимите му занятия с църковно красноречие, рано се проявил и писателският му дар. Благодатно влияние върху него оказала и Киево-Печьорската лавра и другите киевски светини - красноречиви свидетелства за подвизите на руското иночество. До края на дните си светителят си спомнял: "Киевската лавра е неземна обител".
През последната учебна година Георгий Говоров решил да се посвети изцяло на служение на Църквата в иночески чин. В 1840 г. приел монашески постриг и още същата година бил ръкоположен в сан йеродякон и йеромонах.
През годините след завършването на образованието си йеромонах Теофан преподавал в Петербургската духовна академия (от 1844 г.), където преподавал нравствено и пастирско богословие.
Предаността към християнското възпитание не намалила влечението на йеромонах Теофан към уединения монашески живот. Затова в 1847 г. по негова молба бил включен в състава на Духовната мисия в Йерусалим. Шестгодишното му пребиваване на Изток имало огромно нравствено и духовно значение за него: той посещавал светите обители и влязъл в тясна духовна връзка с атонските старци, които оказали благотворно влияние на насоката на духовния му живот.
Със започването на Кримската война членовете на Мисията били отзовани в Русия. Вече с архимандритски сан, Теофан преподавал отново в Петербургската Духовна академия, този път канонично право, а по-късно станал ректор на Олонецката Духовна семинария.
През 1856 г. архим. Теофан бил назначен за настоятел на Посолската църква в Константинопол, където изрядно изпълнявал задълженията си, затвърдил познанията си по гръцки език и събирал скъпоценните бисери на светоотеческата писменост.
През следващите две години бъдещият светител заемал ректорски пост в Петербургската духовна академия, а в 1859 г. бил ръкоположен в епископски сан. По време на служението си в гр. Тамбов и гр. Владимир еп. Теофан Тамбовски се проявил като ревностен проповедник.
На 17 юни 1866 г. по собствено желание преосвещеният Теофан се оттеглил от епископско служение и станал настоятел на известната със своя строг иночески устав Вишенска пустиня в Тамбовска епархия. Манастирските стени го призовали към друг духовен подвиг. През първите шест години преосвещеният присъствал на всички църковни служби и заедно с монасите приемал посетители, търсещи духовните му съвети, а след пасхалните дни на 1872 г. приел пълен затвор: живеел уединено и животът му преминавал в богослужение и молитва. В келията му била устроена малка църква, в която той сам служил Божествената литургия във всички неделни и празнични дни, а през последните 11 години - ежедневно.
От всички краища на Русия във Вишенската пустиня пристигали писма до епископа-затворник. Всички, простолюдие и сановници, се обръщали към него за утеха и облекчение на скърбите си, за съвет и за разрешение на недоумениета си. Улавяйки удивително точно духовните потребности на пишещия, светителят установил близка духовна връзка с тях.
С трезвение, бодърствуване и непрекъснато внимание над себе си, подвижникът-затворник достигнал висока степен на духовно съвършенство. Самоотвержената му любов към хората била особена нравствена сила, която привличала съвременниците му и продължава да привлича към неговата памет и творения последвалите поколения християни.
На 6 януари 1894 г. епископ Теофан мирно се споминал в деня на престолния празник на своя келиен храм "Кръщение Господне".
В 1988 година, близо сто години след смъртта му, Църквата канонизирала този ярък подвижник на вярата и благочестието, който оказал силно влияние върху духовното възраждане на съвременното му общество.
Св. Теофан оставил много богословски трудове, преводи и писма към хората, на които станал задочен духовник. Духовното му наследство, което пресъздава идеала за истинския живот на християнина, както и пътя за неговото достигане, било възприемано като всестранно ръководство в духовния живот още от неговите съвременници.
Сред най-ценните му творби са неговото "Тълкувание на апостолските послания", кн. "Начертание христианского нравоучения", лекциите му за православното образование и възпитание "Пътят към спасението" (в. 1-3, 1868-69), сборникът "Слова на архимандрит Теофан" (1859), в които светителят проповядва духовно-нравственото усъвършенстване като истински прогрес на човечеството. А интимно-поучителните "Събрани писма" (1898-1901) съдържат размишления за християнския живот, за последните дни на човечеството и за това как да преодоляваме съблазните и малодушието.
От преводните му работи най-значим е преводът на руски език на "Добротолюбие" (т. 1-5) - един паметник на патристичната литература, който съдържа писания за духовния живот на основателите и великите учители на християнската аскетика. (Виж също: Добротолюбие (Филокалия)
Pravoslavieto.com
по материали от руския православен Интернет, в т.ч. www.days.ru, www.pravoslavie.uz, www.orthlib.narod.ru, www.sv-rus.ru.
Съвместният труд на тялото и душата е същото, както стъпването ту на единия, ту на другия крак и представлява най-благоуспешно шествие след Господа.
Законът на постничеството е: пребивавай в Бог с ума и сърцето си с откъсване от всичко, отсичайки всяко самоугодие не само в телесното, но и в духовното, като вършиш всичко за Божия слава и за благо на ближните и носиш охотно и с любов постническите трудове и лишения в храната, съня, почивката, в утешенията на взаимното общуване.
Постът е всестранно въздържание, молитвата - всестранно Богообщение; единият защитава отвън, а другата отвътре устремява против враговете огнено всеоръжие. ... Може ли да се мисли, че където няма пост и молитва, там вече има бяс? Може. Вселявайки се в човека, бесовете невинаги показват това, а се притаяват, като тихомълком научават своя стопанин на всяко зло и го отклоняват от всяко добро; и той е уверен, че върши всичко сам, а междувременно само изпълнява волята на своя враг. Но само се залови с молитва и пост - врагът тозчас ще си иде и отстрани ще изчаква сгоден случай да се върне отново; и действително се връща, щом само биват оставени молитвата и постът.
Господ е постил, Апостолите са постили, и при това не малко, а пребивавали, както казва апостол Павел за себе си, често в пост; и всички Божии светии са спазвали строг пост, така че ако ни беше дадено да видим райските обители, не бихме намерили там ни един, който да е избягвал поста. Така и трябва. С нарушаването на поста е изгубен раят и поемането на строг пост трябва да бъде сред средствата за възвръщане на изгубения рай.
Загрижи ли се някой поне малко за душата, веднага започва да пости, и колкото е по-силна грижата му, толкова по-строго пости. ... Защото при пост делото върви по-успешно и е по-леко да се овладее душата.
Основата на страстите е в плътта; когато плътта е изтощена, тогава сякаш се подкопава крепостта на страстите и тя се руши. А да се победят страстите без пост, би било чудо, подобно на това да бъдеш обхванат от пламъци и да не изгаряш. Онзи, който в излишък задоволява плътта си с храна, сън и покой, как да задържи нещо духовно във вниманието и намеренията си? Да се откъсне от земята, да влезе в съзерцание на невидимите неща и да се стреми към тях за него е също толкова трудно, колкото за стара, изтощена птица да се вдигне от земята.
Постът е да не ядете до насита, а да оставате малко гладна, та нито мисълта, нито сърцето да бъдат обременявани.
Постът е
външно дело. Той трябва да се предприема по изискването на вътрешния живот.
Постът не е цел, а средство. По-добре е в това отноошение да не се обвързвате с неизменно правило, като с окови, а кога така, кога иначе, само че без отстъпки и самосъжаление, но и без жестокост, довеждаща до изтощение.
"Викай високо - казва Господ на свети пророк Исаия - не се въздържай и посочи на народа Ми беззаконието му". Какво направили хората? "Те всеки ден Ме търсят, желаят да се приближат към Бога". Но нима в това има грях" Та нали това и трябва да правят. Да, но работата е там, че го правят не така, както подобава. Надяват се да преуспеят в търсенето си само с пост и нерадеят за делата на правдата и любовта. И постът Ми е приятен, казва Господ, но само такъв, когато, смирявайки тялото си, прощават обидите и дълговете, хранят гладните, въвеждат в дома си бездомните, обличат голите. Когато всичко това го има в поста, тогава търсенето Ми и приближаването към Мене ще бъде успешно; "тогава твоята светлина ще се яви като зора... и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш - и Господ ще чуе, ще извикаш - и Той ще каже: ето Ме!... и Господ ще ти бъде винаги водач (Ис. 58:1-11).
Светците стават светци чрез пастирите. Това не означава, че последните имат собствена сила или че са извор на сили, а че те стоят по средата, на границата между земята и небето и ту хората възвеждат към Бога, ту чрез тях Бог снизхожда до човеците. Епископството е основата на пастирството. То излива благодат от Бога чрез свещенството върху целия свят, особено върху вярващите. Така че никой не се доближава до Бога и не получава милости от Него, освен чрез свещените лица, намиращи се в Църквата.
Делото на пастира е апостолско дело, затова и духът на пастира трябва да бъде апостолски.
"Горко вам, задето затваряте царството небесно пред човеците" (Мат. 23:13). Това е казано на архиереите, които нито сами учат народа на спасителния път, нито подтикват свещениците да правят това; казано е и на свещениците, които оставят хората в невежество и не се грижат да им обясняват какво е нужно за спасението на техните души. Поради това народът тъне в духовна слепота и една част от хората остават с убеждението, че вървят правилно, а други, макар и да виждат, че не са на прав път, не поемат в правилна посока, защото не знаят как и къде трябва да вървят. Поради това сред народа се появяват различни безсмислени и глупави съждения, поради това и лесно намира достъп до него всякакво зло учение.
Свещеникът обикновено мисли, че в неговата енория всичко е изправно, и започва действия едва тогава, когато вече това зло се разраства и излиза навън. Но тогава нищо не може да се направи. За основен дълг на своята съвест свещеникът трябва да приема усъвършенстването на пълнолетните в познанието на християнската вяра, а младото поколение да подготвя още от първите му съзнателни години, като обяснява това, което му е необходимо и което то трябва да знае.
Радвайте се, православни християни, че се удостоихте да се причастите със
светите Христови Тайни. И толкова повече радвайте се, че се удостоихте с това днес, тъй като самото Тайнство е установено на
днешния ден.
На днешния ден Господ е причастил светите Апостоли и им поръчал да учредят в светата Църква такова причастяване. Светите Апостоли учредили това. Ето и ние се причастяваме с пречистото тяло и пречистата кръв на Господа, за изцеряване на душата и тялото.
Радвайте се всички, които се удостоихте с тоя велик Божи дар. Но радвайте се със страх. Казвайте в себе си: Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Но не разсейвайте вашите мисли и чувства и внимателно пазете и душите и телата си. Вие се готвихте за светото Причастие с благоговение, но не помисляйте, че всичко е свършено и няма за какво повече да се трудите. Вие се потрудихте, за да получите дара. Сега трябва да се трудите, за да го запазите и да се ползвате от него спасително.
Някои ще запитат, защо е установено да се причастяваме и през Страстната седмица? Между впрочем и затова, за да помнят причастниците страданията на Господа и всякак да се пазят да не Му причинят нови страдания, след като са Го приели в светите Тайни. Нали Господ и сега още продължава да страда. Само че тогава Той е страдал от неверните юдеи, а сега страда от християните, които след светото Причастие не се стараят да живеят по християнски.
Когато се причастяваме, ние приемаме Господа у себе си. Нашето сърце става жилище на Господа и Господ в него е спокоен. Но ако след това някой започне да мисли за зло, желае злото и върши зло, с това той причинява безпокойство на Господа. Той ще се чувствува стеснен в такова сърце и ще страда в него.
Ще ви поясня това с един пример. Представете си, че някой ви покани на гости и ви настани в такава стая, дето няма на какво да се седне, през счупените прозорци духа вятър, от тавана тече, на пода мокро, в стаята хвърчат и хапят комари. За всички ни би било истинско страдание да бъдем в такава стая. Така и Господ страда в причастниците, когато те след светото Причастие не пазят както трябва жилището на своята душа, когато в тях мислите, желанията и чувствата, делата и думите не са в ред.
Защото когато някой се разсейва и дава воля на своите мисли, това е същото, че жилището на нашата душа е със счупени прозорци, през които вятърът духа и безпокои Господа.
Когато някой мисли само за това - да яде, да пие и да се весели, това значи, че за Господа е мокро и кално в жилището на нашата душа.
Когато някой завижда другиму, осъжда го, надсмива се над него, това е същото, като че ли той самия Господа жили и уязвява.
Когато някой е непослушен, ленив и не се съобразява с установения ред, това е същото, че Господ няма на какво да седне в жилището на неговата душа.
Когато някой има зли мисли и желания, гордее се, иска да присвоява чуждото, тогава в неговата душа Господ е като в стая, дето отвсякъде тече и Той не може да си намери място.
Ето виждате как и с какво можем да безпокоим Господа и да Му причиняваме мъка и страдание и след като сме Го приели у себе си чрез светото Причастие. Да се пазим от това! Нека бъдем смирени, кротки, миролюбиви, дружелюбни, състрадателни, без да се гордеем и изобщо нека ревнуваме за всяка добродетел. Тогава Господ ще бъде спокоен и радостен в жилището на нашата душа. За това и Той ще ни награди с радост и щени даде всяка утеха.
Тялото и кръвта на Господа са велик дар. И трябва да почитаме тоя дар, като нещо велико, с любов, благоговение и всяко себепредпазване.
Ще ви разкажа един много поучителен случай: преди години един разколник пристъпил към светите Тайни заедно с православни християни. Той получил частица от светите Дарове: но не я изял, а я увил в кърпа и когато се върнал в дома си, кой знае защо, поставил частицата в кошера при пчелите. Той бил пчелар. Вижте какво са направили пчелите. Макар и неразумни твари, те в дадения случай се оказали по-умни от човека. Щом видели частицата от светите Дарове, веднага изоставили своята обикновена работа, престанали да градят пити, а много грижливо и бързо започнали да строят прилично помещение за светото Тяло на Господа: устроили малък престол, после дискос и на него сложили св. частица и всичко оградили със свод, като че ли построили храм или олтар. След това застанали в кръг в пълен ред и бръмчали тихо, като че ли възнасяли хваление на Бога и се молили. Стопанинът, като забелязал, че пчелите престанали да летят, отишъл да види какво значи това. Отворил кошера и се ужасил, като видял как пчелите отдават благоговейна почит на тялото на Господа, което той бе пренебрегнал. Той веднага поръчал да повикат свещеника, разкаял се за своя грях, причастил се, станал завинаги благоговеен почитател на светите Христови Тайни и изоставил разконичеството.
Ето и ние сега приехме пречистото тяло и пречистата кръв на Господа. Нека се уподобим на ония пчелички и да проявим достойно благоговение към приетия от нас дар. Да станем като мед и като пчели. Медът притежава благоухание - ние да придобием молитвено настроение. Медът има сладост - ние да придобием взаимна любов. Медът има приятен цвят - ние да имаме примерно поведение. Пчелите са трудолюбиви - нека и ние да възлюбим труда. Пчелите са чисти - и ние да възлюбим чистотата. Пчелите са послушни - и ние да станем такива. И както онези пчели прилично са се наредили около светата частица и тихо бръмчали, така и ние да застанем мислено около Господа и да Му се молим най-вече в днешния ден с молитва, каквато е на сърцето ни. И Господ ще приеме нашето сърдечно обръщане към Него и ще ни благослови.
Братя, аз ви казах как можем да безпокоим Господа, Когато сме приели и да Го принудим да страда и как можем да Го успокоим и насладим. Нека избягваме първото и да полагаме грижи за последното. Ако така успокоим Господа, и Той ще ни успокои и ще ни изпрати всеки дар и успех в нашите работи. Амин.
Св. Теофан Затворник
Превод † Знеполски епископ Йосиф (Диков)
Ето какво днес непрекъснато се говори у нас:
"Когато Господ сътворил човека, той го въвел в рая и го надарил с всичко необходимо, за да се наслаждава до насита. След падението, макар човекът да бил изгонен от рая, способността да се наслаждава и различните начини за наслаждение му били оставени: цветята като наслада за обонянието, плодовете - за вкуса, звездното небе - за очите, песните - за слуха. По-късно, поради същите причини, човекът създал музиката. И всичко в природата говори за благостта на Твореца. Но се намират хора, които въпреки благата Му воля искат всичко да ограничат и пред всички удоволствия да сложат прегради. Такива хора насилват човешката природа и представят Бога не такъв, какъвто е Той в действителност..."
Виж ти до къде се стигна!... Какво объркване на понятията! А Вие защо стоите и мълчите, сякаш истината е на страната на тези, които говорят така! Защо не им кажете:
"Веселете се, приятели! Отворете широко вратите за всички удоволствия и наслаждения! Ликувайте на пира на живота! Никой не ви пречи и не поставя пред вас никакви прегради. Живейте както ви се иска! Само ви напомняме Господните думи, че има два пътя, по които вървят синовете човешки - тесен и широк път, и че първият води към вечен живот, а вторият - към вечна гибел. Не искате ли сами да прочетете какво пише в Евангелието:
"Влезте през тесните врати; защото широки са вратите и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратите и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират" (Мат.7:13-14).
Ако искате да чуете, чуйте, а ако не - както искате... Но това не е човешка измислица, а Божия заповед. И то каква заповед!
"Подвизавайте се да влезете през тесните врати - казва Господ на друго място, - защото, казвам ви, мнозина ще искат да влязат и не ще могат" (Лук.13:24).
Подвизавайте се, това значи - бързайте като при надбягване, спорете един с друг за този тесен път и за тесните врати, стремете се към тях, сякаш искате да изпреварите другите, и викайте: "Пуснете ме, пуснете ме!", като че ли се боите, че тези врати ще се затворят пред вас. А защо е така, не е наша работа да разсъждаваме. Така Господ е заповядал, и толкова!
И то кой Господ? Същият, Който заради нашето спасение Сам е вървял преди нас по този тесен път и след най-различни тежки страдания е предал на Кръста Своя дух в ръцете на Бога Отца, а на разпънатия заедно с Него разбойник е казал: "Днес ще бъдеш с Мене в рая". Нали Той е нашият Спасител! И всички, които искат да бъдат спасени, трябва да вървят след Него... А да вървим след Него не можем, без да носим кръста си. "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк. 8:34). И всички, възжелали спасението са бързали след Него по тесния и скръбен път: апостолите, мъчениците, светителите, преподобните и всички, получили вечно спасение, които сега живеят в Божия град, в небесния йерусалим.
Какво да се прави? - Ясно е, че не можем да се спасим по друг начин, щом между спасените няма нито един, който да е стигнал до мястото на вечното спасение не по тесния, а по друг път. Не е ли по-добре да се подчиним на тази необходимост, макар тя да не е така привлекателна? Нали да се мъчим вечно е по-лошо? Затова нека онези, които търсят спасение, се потрудят, без да се отказват. Трудно е, но какво да се прави! Затова такъв живот се нарича подвиг, както казва Апостолът за себе си: "С добрия подвиг се подвизавах" (2 Тим. 4:7). А тези, които не желаят - както искат. Само нека знаят, че различните ограничения не са човешки измислици, а Божия заповед.
Би могло да се добави някое обяснение, защо едно или друго ограничение е нужно, защо например са нужни постът, уединението, молитвеният труд и т.н. Но ще оставя това. Които вървят по пътя на спасението, знаят колко всички тези и други подобни неща са необходими, а на ония, които се отдалечават съзнателно от него, няма защо и да им се говори.
Що се отнася до неправилните разбирания, аз като че ли вече Ви писах за това. В рая наистина е имало много предмети, които можели да доставят удоволствие на човека, но те били външна, допълнителна украса на райския живот, а не цел за човека. Неговата цел била друга: да пребъдва в общение с Бога чрез доброволното изпълнение на волята Божия. Ако раят беше останал завинаги жилище за човека, то всички хора биха се наслаждавали и външно, но никой не би мислил и не би се грижил за това наслаждение. То щеше да бъде неизменна сянка на богоугодния живот.
Виждате ли, даже и в рая не биха мислили и не биха се грижили за удоволствията! А при нас, след като сме загубили рая, искат да поставят наслажденията за главна цел на живота. Но ако наслажденията можеха законно да се смятат за цел на падналото човечество, Господ не би изгонил от рая нашите прародители. Щом ги е изгонил, Той е показал с това, че такъв живот не подхожда на падналия човек. Нали поради грехопадението целият порядък на живота се е изменил! Сега към истинския живот на човека е добавено краткото време на земния живот, пълен с беди и скърби, и това е с цел да се вразуми и очисти човекът, да стане той достоен вечно да се наслаждава в рая.
Истинският живот на човека е след смъртта, или по-точно след възкресението, а сегашният живот е само подготовка за него. Затова в тукашния живот Господ е включил различни скърби и външни беди и за него са предписани различни ограничения, като средства за очистване на душата. Светите мъченици са били стъргани с железни нокти и така са били подготвяни за рая. Това е образец за истинския живот на човека, в който всеки чрез очистващи душата ограничения, като със стъргания се подготвя за блажената вечност.
Ето какво следва оттук: дайте възможност на човека да разбере добре и да възприеме в сърцето си мисълта колко е кратък сегашният живот и колко много плодове от ограниченията в него той ще придобие за бъдещия вечен живот, и тогава човек не само няма да се отдръпва от тях, а напротив - ще ги търси и ще се стреми към тях като към блага. Така правят всички, които правилно разбират смисъла на настоящия живот.
От това, че и след изгонването на човека от рая за него все пак са оставени някои приятни удоволствия, на които той може да се наслаждава, не следва, че всички ограничения в тукашния живот са неуместни. Търсейки да обясня това, си припомних думите на нашия скъп наставник, преподавателя Я. К. Амфитеатров.
Веднъж се случи да се разхождам с него в една горичка. Аз уж между другото го попитах: "Защо има такива различия сред предметите и природните явления, и то неприятни различия? Ето, тук расте едно красиво цвете, а до него - коприва или татул. И защо небето е ту ясно, ту мрачно?" "Ама че чудак! - отговори ми той. - Тези различия имат огромно значение в Божия промислителен план за нашето спасение. Милостивият Бог ти говори чрез тях така:
"Би трябвало потта никога да не се изтрива от твоето изморено и измъчено лице. Но Аз ти давам понякога да вкусиш от радостите на живота, позволявам да изгрее светлина за очите ти, да се проясни челото ти и да се появи усмивка на устата ти, за да не загубиш надежда и да не изпаднеш в отчаяние. Би трябвало земята да ражда за теб само тръни и бодили, но Аз й заповядвам понякога да дава изобилно плодове за твое наслаждение, за да не се лишиш от упованието, че още можеш да си върнеш загубеното блаженство. Би трябвало във въздуха, над главата ти и около теб, да бушуват непрекъснато бури с гръм и мълнии, но ето - ти често виждаш ясното слънце, радваш се на приятната прохлада на утрото и на възхитителната тишина на вечерта. Това е, за да помниш, че небето не е завинаги заключено за теб, че Моите обятия са прострени към теб и Аз съм готов да те приема в небесните обители."
Ето защо са оставени извън рая някои радости в природата, а не за това - с тези трохи да пируваме весело цял живот или да строим от тези отломки храм на земното щастие. А нашите любители на утешенията и удоволствията разбират всичко това по друг начин. Според тях всяко ограничение и всяка преграда пред наслажденията е насилие над човешката природа и това е противно на волята Божия. Че то не е противно на волята Божия, аз вече Ви обясних в началото: Господ е заповядал да вървим по тесния път. А че в това няма ограничение на човешката природа, можете да разберете от следното. След грехопадението човекът не само паднал по-долу от своето предназначение, но приел в себе си някои начала, чужди на своята природа, като семена на всяко зло, произлизащо от тях. Ето защо в падналия човек трябва да различаваме това, което е присъщо на неговата природа, от това, което не й е присъщо, макар и то да се намира в човека. Всички ограничителни правила и мерки, предписвани и изпращани от Господа, са насочени изключително против тези чужди, зли семена, с цел да ги потиснат, да ги заглушат и по такъв начин да се даде свобода на истинската човешка природа.
И така, ограниченията не са насилие над човешката природа, а благотворно помощно средство за нея. Те са същото, каквото е операцията за отрязване на загнилия член или пластира, който изтегля вредното вещество. Нашата природа се намира в плен. Господ, ограничавайки онези, които са я пленили, иска да я освободи, а ние викаме: "Не ме докосвай! Не ме притеснявай!" Така вместо да защищаваме себе си, ние враждуваме против себе си.
Любителите на наслажденията са жалки хора, пропаднали! Не искам да кажа, че не бива да има никакви утешения в живота - трябва с благодарност да приемаме всичко от Божията десница! Но не бива и да тичаме към наслажденията, нито да ги поставяме за главна цел на живота си, а още по-малко да се бунтуваме против всяко ограничение, като съвсем не искаме да знаем, че то е изпратено от Самия Господ. В такова бунтуване, освен неразбиране, има даже богоборство. Ето докъде стига работата! А любителите на наслажденията мислят, че всичко е просто. Но това все още не е нищо. Какво ще бъде на онзи свят?! Там ще бъде по неволя мъка, мъка горчива и безотрадна, защото ще бъде безполезна. Господи, помилвай ни и ни спаси!
Из "Письма о христианской жизни", изд. 3-е, Москва, 1908 г.
Писмото е препечатано от © Православна беседа
Днес ние все повече загубваме подвижническия дух на християнството, който изисква съзнателно да се отрудваме, да насилваме цялото си същество - и духа, и плътта - за да победим с Божията благодат злото в себе си. Светът около нас гръмко проповядва точно обратното на евангелското самоотречение - проповядва култ към гордото "Аз", култ към наслаждението, охолството и удобствата. И повлияни от този отровен повей на времето, ние започваме да търсим удоволствие дори в духовното. Но не на наслаждения, а на непрестанен труд и самоограничения ни учат словото Божие и светоотеческото наследие. Господ ни призовава към кръст и само подвижническото християнство, търсено и разбирано от малцина, е спасително за нас.
Предложеното наставление на богомъдрия подвижник на вярата и благочестието светител Теофан Затворник ни разкрива правилното отношение на християнина към собственото тяло съобразно Христовия закон на благодатта. (П. С.)
В това дело отличителна черта е ограничаването на плътта. Да ограничиш плътта означава да не правиш нищо в угода на похотта - нищо, което услажда твоята плът. Означава, че храната, питието, съня, движението, сетивните усещания, нахлуващи през очите, ушите и другите сетива - всичко това ти не приемаш като някакво благо само по себе си, но ги приемаш между другото, като нещо второстепенно, без да им отделяш особено внимание и дори нещо повече - приемаш ги с известно лишение, не според желанието на плътта си, а според мярата, определяна от разума и доброто намерение. Давай на своето тяло потребното за него, но винаги с малко лишение, а след това го остави и обърни цялото си внимание към душата. У светите отци това се нарича бягане от покоя на плътта - този най-опасен и богопротивен недъг. У оногова, който жали плътта си, не може да пребивава Божият Дух . Дори случайното, само от време на време угаждане на плътта, допускано по невнимание или разленяване, охлажда душата, а какво да кажем за онези хора, у които плътското наслаждение е станало закон? Покоят на плътта е за душата това, което е водата за огъня. Плътта е седалище на всички страсти, както учи преп. Йоан Касиан, и в това всеки може от опит да се убеди. Ето защо ограничаването на плътта е равносилно на изсушаване на страстите. Който дори в нещо малко угажда на плътта си, не може да пребивава вътре в себе си. Той е зает с онова, с което угажда на плътта и затова не е съсредоточен - следователно той е хладен. Душа, прилепила се към плътското, се смесва с него. От това тя става тежка, тегне към земното, неспособна е свободно да гледа с ума си към духовното. И обратното - колко е чист духовният взор на онзи, който е ограничил своята плът, с каква лекота той се устремява вътре в себе си, как страстите не намират в него никакъв подслон, и изобщо - как забележимо се оживява неговият духовен Живот! Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява (2 Кор. 4:16). Когато плътта набира сили, набира ги за сметка на духа. А когато духът съзрява, съзрява не иначе, а чрез отслабване властта на плътта. Не ще намерим нито един светец, който да си е угаждал - всички са живеели сурово, като са ограничавали, изсушавали, измъчвали своята плът. Затова и преп. Исаак Сирин смята, че ограничаването на плътта е условие за нашето спасение. А който жали плътта си, стои на погрешен, плъзгав, измамен, съмнителен път.
Необходимо е да се ограничи плътта във всичките ù части, членове и влечения, та да служат всички те като оръдия на правдата.
Измежду съставните части на нашия телесен живот едни са телесно-душевни. Това са непосредствените оръдия на душевната дейност на човека. Други са чисто телесни: това са системите, чрез които плътта функционира, храни се и расте. Първите са по-свободни, по-самостоятелни; вторите - по-зависими, по-плътски, по-груби.
Към първите се отнасят сетивата, езикът и движението; към вторите - храненето, сънят, половото влечение и разните сетивни усещания - топлина, студ, мекост и други.
Оттук, могат да се извлекат следните правила за ограничаване на плътта:
1) Властвувай над сетивата си, особено над зрението и слуха*; усмирявай подвижността на тялото си**), въздържай езика си. Който не обуздава тези три неща, неговият вътрешен човек се разорява, отслабва, намира се в плен; такъв дори няма вътрешен живот. Защото тези три неща са като излази на душата навън, като прозорци, през които изстива вътрешната духовна топлина.
* Пазенето на очите и ушите от греховни и излишни впечатления е важен закон в духовния живот. Неговото съблюдаване е твърде нужно днес, когато чрез общата атмосфера в света и особено чрез т. нар. видеокултура душата е жестоко атакувана с открито антихристиянски послания. Човек, който търси спасение и желае да съхрани верността си към Христа, тежко съгрешава, когато сам подлага душата си на разрушителното въздействие на тези послания - нещо, което е равносилно на беседване и сдружаване с дявола. Бел. прев.
** Това означава движенията на тялото да не бъдат разпуснати, волни или разгорещени, а съобразени с изискванията на благонравието, целомъдрието и скромността. Бел. прев.
2) Своята власт над сетивата проявявай, като принудително ги насочваш към неща, благопотребни в настоящия момент. По-рано те неудържимо са се стремели към онова, което е хранело твоята самост* и най-главната ти страст. Сега трябва да ги насочваш към това, което съзижда духа ти.
* Самост - егоистична насоченост на човека към собственото "аз", изместваща в душата му любовта към Бога и ближния и пораждаща гибелна самовлюбеност. Самостта е извор на страстите и на злото у човека и в света. Бел. прев.
3) Измери потребната за плътта си храна - проста и здравословна, определи мяра и час за хранене и повече не мисли за това. Същото направи и със съня. Чрез изсушаване на плътта умъртви половото влечение. По отношение на външните условия винаги дръж плътта си в известно угнетение, в хлад, в суровост и пр., така че да няма в теб никаква разглезеност.
4) Като определиш всичко това, бори се с плътта си, докато тя се усмири, докато свикне с това свое скромно и притеснено състояние и стане безгласна робиня на духа. Накрая смиряването на плътта ще ти се удаде. То трябва да бъде наша цел и нека се стремим към него като към награда за своите трудове. Чрез телесните подвизи се постигат телесните добродетели: уединение, мълчание, пост, бдение, труд, търпение в лишенията, чистота, девственост.
5) Трябва впрочем да помним, че тази съдружница - нашата плът - ще воюва с нас до гроб. Казват: не вярвай на плътта си, тя лукавствува. И ако с надежда, че вече си я смирил, само малко я поотпуснеш, в същия миг тя ще те сграбчи и надвие. Борбата с нея е доживотна, но все пак в началото е по-трудна, а после става все по-лека и по-лека, докато накрая се ограничава само с внимаване над установения вече порядък и с [преодоляване на] незначителни пориви на плътта.
6) За траен успех, както навсякъде, така най-вече в областта на телесните подвизи, трябва да се спазва правилото постепенност. Ето един общ съвет: отначало дръж своята плът под закона на въздържанието във всички нейни членове, но насочвай цялото си внимание към вътрешния духовен труд *. Когато страстите започнат да се усмиряват и в сърцето ти се появи топлина, тогава, според мярата, в която се разгаря този вътрешен жар, потребностите на тялото сами ще започнат да отслабват и някак естествено ти ще се захванеш с по-големи телесни подвизи.
* Вътрешният духовен труд обхваща главно борбата с помислите, всявани в ума от бесовете. Тази борба е от решаващо значение в духовния живот, защото, ако лошите помисли не бъдат веднага прогонвани с молитва към Господа и негодувание срещу тях, те увличат сърцето и неизбежно водят до грях. Бел. прев.
7) Най-главните телесни подвизи, ограничаващи плътта, са постът, бдението, трудът, чистотата. Измежду тях чистотата е по-действена от всички, по-нужна, по-потребна. Затова девството е най-бързият път към християнско съвършенство. Без него човек не може да придобие нито такава сила, нито такива дарове. Трябва само да помним, че освен телесна има и душевна чистота, която може и да липсва у съхранилия до гроб девствеността на тялото. И тя е много по-важна от телесната. Затова и живеещите в съпружество могат до известна степен да се доближат до живеещите в девство. Благодатта помага на предания Богу труженик. Затова и сред живеещите в съпружество виждаме такива, които са достигнали съвършенствата на духа.
© Православно слово, брой първи за 2001 година. © 2001—2005. Превод от руски език. Епископ Феофан Затворник. Путь ко спасению. СПб , 1875, с. 244-246.
Първа електронна
публикация 
За пръв път се публикуват писмата на великия отец на Църквата от последно време, вселенски прославения неотдавна чудотворец, светител Теофан. Макар и те да са лежали непубликувани стотина години, но целият живот на великия наш старец Теодосий е бил построен върху принципите, изложени в тези писма. От тях за него е лъхал онзи възвишен живот, заради който човек е готов да даде всичко без изключение - само да може да диша този неземен, небесен въздух, като по този начин се изработва усещането за отвъдния свят, без да се губи дълбокото разбиране на реалността на тукашния. Неговият "Духовен дневник" свидетелствува за придобиването дара на трезвението, за това как към края на живота му за него се е приповдигнала завесата на бъдещето.
Божията милост да бъде с Вас.
Избраната от Вас тема за кандидатско съчинение е добра, но към Вашия избор е необходимо да се добави одобрението на академичното началство. Така ще пристъпите по-смело към работата и ще я продължите.
Смятам Вашата тема за добра не затова, че тя е била разгледана в моите книги, но по-скоро защото тя отговаря по-добре от която и да е друга на сегашното Ви душевно състояние: което е първо условие за успеха на работата върху съчинението. Тя ще Ви ръководи и в събирането на материала, и в обработването му. В книгите ми общият облик на аскетизма е представен достатъчно пълно. Той е описан от натура и Вие би трябвало да се придържате към него. В тях има подробности, но далеч не всичко. За Вашия труд те не са и необходими. Къде да търсите по-подробно? Първата книга - това е "Пътят към спасението". Хубаво я изучете. Тя е най-важната… Това, което е в нея, после е влязло в тълкуванията на посланията. След това се заемете да четете писмата: "Какво представлява духовният живот…", "Писма за духовния живот по повод писмата на Сперански", "Писмо за християнския живот", "Слова за покаянието" и пр. И другите книжки. Отчасти в тях върви и общото начертание на християнското нравоучение. "Напомняне на монахините…" Изпращам Ви всички тези книги с пожеланието по-добре да усвоите облика на аскетизма - и после по него да преустроите живота си.
Появилата се у Вас потребност на духа свидетелствува за пробуждането на духовния живот. Да даде Господ да израсте той до голямо дърво. Пазете това разположение и настройвайте живота си според него. Нормите в живота - това са Божиите заповеди, съгласно които човек трябва да насочва всичките си стъпки. Вървете по този път при светлината на деня, който не познава нощта. Тази светлина е непрекъснатото помнене на Бога, ходенето пред Бога и съзнанието за Божието Око, което се гледа вътре в душата Ви. Това е главното… След това - страхът Божий, който отрезвява мислите, чувствата, пожеланията, които са неугодни Богу. От него духът се съкрушава, сърцето става съкрушено и смирено… От външното - оскъдното хранене, малкото сън, уединението, мълчаливостта… Можете да си напишете в ума всичко това и да го спазвате в поведението си, като не давате на другите да го виждат.
Да Ви благослови Господ. Спасявайте се.
Еп. Теофан
В края на книгата Писма за християнския живот - Статия от В.В.Г. - писана от студент … Споменавам това, за да ви въодушевя. "Начертание на християнското нравоучение" и "Пътят към спасението" са мои академични уроци в С.П.Е. академия през 45-7 година и още - "Какво е потребно на покаялия се…" Но за това, което Ви пиша, не разказвайте никому.
1 ноември 1893 г.
Божията милост да бъде с Вас.
Писмото Ви ми достави огромно удоволствие и веднага след получаването му все се канех да Ви напиша няколко реда и най-накрая насила се наканих.
Добре сте се заели с делото на живота си. Установеният от Вас външен начин на живот съответствува напълно на Вашата цел. В него всичко е добро, придържайте се към него. Няма защо да Ви се казва, че главното не е във външния живот, а във вътрешното устроение. В какво се състои същността на това устроение, може да намерите в книгата "Пътят към спасението", в третата част. Цялата тази част към това е и насочена, за да може започналият да види ясно накъде да върви и какво да търси… и кои са средствата за това… Няма какво повече да добавя към казаното… Вглеждайте се и прилагайте на дело по отношение на себе си.
Струва ми се, там е изяснено, че главното е "вътре-пребиваването" или стоенето в сърцето си пред лицето на Господа. Вземете си това като главен урок. В светоотеческите наставления това се нарича помнене на Бога или ходене пред Бога. На думи е просто, но на дело съвсем не е просто и не се постига така бързо, както на думи…
Заемете се с този труд - да стоите с изострено внимание пред Господа и да вършите всяко дело пред очите Му и като че по даден от Него знак. Когато привикнете към това, няма да имате много нужда от странични указания, понеже във всичко ще имате верен и неотстъпен пътепоказател.
Как да привикнете? Работата е проста… стойте с внимание пред Господа не в главата, но в сърцето си… Да се стои така с внимание в сърцето и да се остава там със съзнанието, че Господ е близо и окото Му е обърнато към Вас. Започнете… по малко ще навикнете…
Това трябва да е придружено и с благоговение, и строгост към себе си във всичко - и в голямото, и в малкото.
Велико благо е, че можете всеки ден да бъдете на църква и то не веднъж, нищо друго не разкрива у нас молитвения дух както храмът… Да благослови Господ да бъдете винаги там с благоговение.
Но молитвеният дух трябва да бъде търсен; когато той се всели в сърцето Ви, у Вас ще започне да действува непрестанната молитва. Тя е целта. Признакът - това е сърдечната топлина, или чувство към Бога… Успехът в тях върви успоредно с успеха в побеждаването на страстите. Признак, че такъв успех има е вътрешната свобода, състоянието на радост, неотстъпното виждане на Бога, детското простосърдечие, мирът в помислите, огънят в сърцето…
Да Ви благослови Господ. Спасявайте се.
Еп. Теофан
30 ноември 1893 г.
Много се радвам, че внимавате над себе си и се стремите да водите духовен живот с ясното съзнание за правилната му посока. Тази праволинейност сам добре сте си я определил, съзнавайки, че единствената цел на живота е богоугождението. Ето Ви и компас. Всичко останало се определя от заповедите.
Съзнанието за необходимостта от ръководител е нещо добро. В стари времена, в началото на монашеския път, духовният отец е заменял всичко и този, който се е сдобивал с такъв вече е отхвърлял всяка грижа за себе си и за своите дела: каквото нареди отецът, това е и правил… По този път не след дълго са се изработвали и явявали следи на духовно съвършенство. В наше време не може да се намери ръководител, какъвто трябва. И опитни има малцина, и то не с оная пълнота на опита, а един в едно, друг в друго има опит; недостигът от ръководство се замества в наше време от усърдната молитва към Бога, смиреното търсене (търсете и ще намерите), от търпеливото изчакване и вглеждането. Все пак, когато делото потръгне, винаги се придържайте към възприетия ред. Не ме считайте за ръководител - аз и със съвет не се наемам да ръководя когото и да било, а само казвам: когато попиташ, ще отговарям, ще казвам онова, което зная, а ако не зная, тогава казвам: не зная, или пък споделям някакво предположение.
Щом сте въвели в живота си някакъв ред - придържайте се към него неотстъпно… Няма нищо по-лошо от това човек да отстъпва или да променя… Смущава Ви мисълта, че може би отделяте прекалено много време за молитва и поради това може да се забавите със съчинението си - не ù се поддавайте. Бог ще устрои всичко: в молитвата се събират сили за писане на съчинения, особено за съчинение като Вашето. В него става дума за най-главния предмет на християнското познание. Напомнял съм Ви, струва ми се, че можете да намерите пълната програма на моите писания в книгата "Пътят към спасението" - в цялата, и особено в 3-ия раздел. Някои пояснения за същото има и в статията "Норма на християнския живот". Вие оставяте работата над съчинението, когато в главата Ви се появи някакво недоумение. Не постъпвайте така. Не може човек да не обръща внимание на недоуменията, но не трябва и заради тях да се захвърля всичко останало. Останалите задачи трябва да се изпълняват както следва, а в свободното време трябва да се помисли и за тях. По-добре е да се молите и ще настъпи миг, когато разрешението на недоумението ще се очертае в ума по съвсем удовлетворителен начин. Вашето недоумение относно роднинските чувства пред лицето на пълното самоотричане и отказването от всичко, се поражда от това, че сте включили роднинските чувства в раздела на пристрастията изобщо, където са и страстите. Роднинските чувства обаче са поставени сред заповедите… Деца, обичайте родителите си; в случая недоумението може да се отнася само до това, кое следва да бъде предпочетено. Въпросът тук е: да остане ли човек потопен в житейския бит заради обичта към родителите, или, желаейки пълна свобода с отричане от всичко заради съвършения живот в Христа, да скъса и с тях. Омразата в думите на Спасителя не е някакво зло чувство, а решителността в отричането, при което естествената любов към родителите се принася в жертва на нещо по-добро. Вие нарушавате студентските си задължения не тогава, когато отделяте за молитва времето, което би могло да бъде използувано за писане на съчинението, а тогава, когато, отдавайки се на недоумения, изоставяте работата над съчинението. И ако някога постъпите така, т.е. съкратите молитвата заради съчинението, то у Вас няма да ги има нито молитвата, нито успеха в съчинението и бихте станали само посмешище за врага.
Как да прикриете от погледа на другите благочестивите си дела? Старайте се всячески да ги скривате, без да се занимавате с това виждат ли ги другите или не, та цялото внимание да бъде насочено към Божието дело, а не към нещо друго. Лошо е човек да се старае да се показва или да върши каквото и да е с такава цел. А когато всичко се прави благочестиво, с простота на сърцето, без да се бере грижа за чуждото мнение, тогава и това, че околните виждат, не пречи на делото и не води към неговото изкривяване.
За да сметнат уединението и мълчаливостта Ви за дивота на нравите, поставете си за правило в отношенията с другарите си да имате и в думите, и в погледа, и в движенията си простота и топлина. Това ще прикрива мнимото отчуждаване от тях чрез мълчанието и уединението Ви.
Въздържанието по отношение на храната трябва да е строго. Каква да бъде мярката? Всеки сам трябва да си я определи, защото хората нямат еднакви стомаси. Правилото е да се става от масата с леко чувство на глад. Тази мяра може скоро да се установи от опит и после човек трябва да се придържа към нея. Въздържанието никога не е вредно, а когато стомахът и гърлото негодуват, може мъничко да се потърпи. Случва се и осъждане на другите по време на въздържанието, но това не е нещо естествено, то изкривява естественото… както и всяко осъждане изобщо. Това е уродливо нещо. Ако човек бди над себе си и изправя мислите си, откъсва чувствата си и възстановява и поддържа правилната им посока, тогава всичко ще дойде на мястото си.
Кое от двете - страхът или любовта - трябва да преобладава в живота? И едното, и другото са неразделни. Трябва и да се боим поради любов, и да обичаме със страх. Те се съдържат едно в друго. Страхът съдържа в себе си любов, а любовта - страх, и само в този си вид те проявяват докрай благотворното си действие. Не трябва да се забравя, че ние сме виновни и търсим прошка, болният търси лечение, изгнаниците се стремят към родината… Затова коренното, най-дълбокото наше чувство трябва да е болезненото съкрушение: дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено… и когато то липсва, трябва да смятаме състоянието си за духовно неизправно. Душата забравя… Припомнете си думите, които по-висшият казва на по-нисшия в разговора им: не се забравяй!… Ние почти всеки миг изпадаме в такова състояние по отношение на Бога и при това - без угризения в съвестта.
Това, което написахте в края на писмото: "Светлите мигове при мен са, когато спокойно и по реда му изпълнявам всичко, което изглежда в дадената минута съгласно с Божията воля и така се надявам да прекарам целия си живот, без да гадая бъдещето и без да се претрупвам с много задачи" - поставете си го като закон за цял живот и се придържайте към този закон, като добавите към него и това, че всеки миг в живота си правите едва първата крачка към Бога. Нека това Ви бъде правило за цял живот…
Казвате: "Не умея да се оправям с вътрешния си живот…" Когато започнете се придържате към предписаното от самия Вас правило, тогава няма и да има нужда да се оправяте, защото всичко ще върви по реда си, едно подир друго.
Много съм Ви благодарен за портрета на о. ректора.
Да Ви благослови Господ. Спасявайте се.
Еп. Теофан
Препишете си това на къс хартия и го препрочитайте всяка сутрин.
15 декември 1893 г.
Божията милост да бъде с Вас. Слава Богу.
Станалата се у Вас промяна е резултат от прякото действие на Божията благодат. И събуждането с такава сила на стихиите на духовния живот у Вас, и - вследствие на това - решението Ви да посветите себе си на Бога в монашески живот, и обетът, даден като следствие от това - всичко това е дело на Божията благодат. Вярвайте в това и благодарете на Господа Спасителя. Завършвате описанието на всичко станало с думите "Не умея да се оправя". Но всъщност тук няма какво много и да се оправяте. Като необикновено събитие, придружено от необикновени мисли и чувства, то изглежда дълго и много сложно. По същество тук има само две действия: Господ Ви е призовал и Вие сте откликнали на тоя зов и сте взели решение да вървите след Господа. Тези две действия и дръжте в мисълта си, считайте ги за окончателно и безвъзвратно решени: затова, когато врагът започне да навява мисли за същото, като че ли решението още не е взето, за да смути спокойния Ви вървеж по избрания път - прогонвайте ги от себе си и не им обръщайте никакво внимание, като на ненужни, а вече и неуместни. Това първо. И второ: определете, какво е станало с вас, какви са достойнствата и тежината на извършилото се във Вашия живот. У Вас се е обновил духът, но все още не сте пристъпил към подобаващото на духа действие. Приличате на човек, който се е приготвил за път - облечен е, обут е, с торбата през рамо и с тояга - в ръката, стъпил е вече на истинския далечен друм и е готов да закрачи… Желая Ви добър път! Но какво да се очаква занапред.
Докато у Вас се е извършвала промяната, вашият ум мъничко се е пореял, летели сте като с криле… с готовност да правите ту едно, ту друго… всичко Ви се е струвало от леко по-леко: простор и по пътя - нито камъче. На дело обаче ще се сблъскате с нещо съвсем различно. Благодатта Божия със следващото подире ù внушение: “изпървом тя ще тръгне с него по кривулести пътища” (Сирах. 4:18 и пр.). Още в детството си Йосиф получил светли обетования, а какво е изтърпял, докато ги получи. Давид е бил помазан за царство като юноша, а след какви изпитания го е получил. Ето, очаквайте нещо подобно и Вие за себе си… Ще дойдат изпитания и вътрешните, и външни: последните, може би, не веднага, но първите - тозчас. Вече сте ги имали във вид на внезапни охладнявания и на бързи пориви. Затова не разпускайте нито мислите си, нито членовете на тялото, нито действията си. Дръжте се като войник в строя по време на строеви преглед.
Вземете сега в ръцете си книгата "Пътят към спасението" и четете третия ù раздел. Започнете от първите думи и нататък, там всичко се отнася точно до вас. Потрудете се да обмислите всичко, приложете го към себе си и веднага го въведете на дело. Тук ще спомена само за две неотложни действия, без които не очаквайте успех и дори, може би, продължение на започнатото - става дума за "вътре-пребиваването" и за суровото отношение към плътта.
Начатъците на духовния живот се зараждат дълбоко вътре в човека, там те и израстват, там и биват подложени на вражеските нападки. Натам трябва да е насочено и Вашето внимание - да стоите там неотлъчно пред лицето на Господа, вездесъщия, всевиждащия и държащия всичко, и да приемате всичко Нему угодно, а неугодното да отхвърляте и да пропъждате. В това е същината на "вътре-пребиваването". Враговете всячески ще Ви подмамват да излезете оттам чрез външни впечатления и спомени за външното … защото макар споменът и да се поражда вътре в човека, но чрез него вниманието се увлича навън. Сърцето остава без страж, врагът тозчас се прокрадва в него и хвърля семената си. Още щом забележи нещо [към което чувствува увлечение], тутакси сърцето се завладява от него и веднага изстива. Това Вие вече сте го изпитали. Охладняването, ако не бъде прогонено веднага, е вход за навикването към недобри представи и увлечения, които разколебават първостепенната решимост. Добре сте постъпвали, щом веднага сте се обръщали навътре в себе си и сте се старали да пресечете охладняването. Приемете това като закон и действувайте винаги според него без да се бавите. За да премахнете охладняването Вие търсите място, където да застанете на молитва. Това е добро средство. Ала когато то е невъзможно, Вие изглежда се предавате на стечението на обстоятелствата. Това е пагубно дело: човек трябва да се вглъбява в сърцето си и там да застане пред Господа, да моли за прогонване на хладността и възвръщане на сърдечната топлина - и трябва да прави така, докато не се върне топлината, без да променя външното си положение.
Докато пребъдваме вътре в себе си, винаги трябва да помним присъствието и насоченият към нас поглед на Господа. По тази причина вниманието трябва да остава там, за да не нарушава то вътрешния Ви живот … Трябва да стоите по-далеч от другите, да не се намесвате в разговорите и в споровете им… да седите настрана и надалеч… Нека Ви смятат за мечок… вредата от това няма да е голяма. Наблюдавайте, кое Ви извежда навън и Ви отдалечава от това дело. Повтаряйте си по-често думите на пророка: “винаги виждах пред себе си Господа” и тъй нататък, непрестанно. Благослови, Господи! Това е главното. От външните помощни средства за това главното е Иисусовата молитва. Предназначението ù е именно това - да държи вниманието винаги пред Господа.
Започнете да опазвате своето "вътре-пребиваване" и се научите на дело как да го поддържате и как да отхвърляте всичко нему противно.
При "вътре-пребиваването" е необходимо сурово отношение към тялото. На Изток господарят, който си е купил си чернокож роб и иска да направи от него добър слуга, се е отнасял сурово с него - за това е носил камшик в джоба си, биел го е безпощадно, но после този слуга е ставал домоуправител на целия му имот, честен и бдителен. Тъй и Вие се отнасяйте към тялото си… не му угаждайте ни най-малко - единствено суровост, жестокост, и никакво удоволствие. За Вас това е главният враг… и врагът (т.е. дяволът, б. пр.) винаги ще го надига срещу Вас, щом само забележи, че вниманието Ви се е насочило навън. Движенията на плътта трябва да се забелязват начаса… и начаса да се върши противното. Да не му се дава (на тялото) да яде, спи и си почива от труда до насита; да се държи то опънато като струна, в напрежение. Не забравяйте това строго обучение. Гледайте на себе си като на разпънат на кръст… и не слизайте от него.
Каквото е още необходимо, вземете го от книгите. Сега ще отговоря накратко на Вашите въпроси.
Част от отговорите ще намерите в написаното дотук.
- Даден е обет - кога и как да бъде изпълнен? Духовният отец сам вече Ви е отговорил на това: когато и както Ви призове Господ. Сега цялата си грижа насочете към това, да се насочите навътре, към вътрешния живот.
- Да останете ли в предишния начин на живот, или да предприемете нещо друго. Ето апостолското решение: в каквото и положение си призван, в него и остани (1 Кор. 7:17 и пр.). Без всякакви сътресения и шум… Случва се охладняване, има такава опасност, но ако човек се погрижи за "вътре-пребиваването"… то за охладняване няма да има място. Оставете всичко както си е и само вътрешния живот дръжте строго. Дори да забележат, че там нещо е станало… не е беда.
- Изпълнявайте студенските си задължения и пишете съчинението си, за да го представите в определения срок. Трудът над съчинението не противоречи на Вашето духовно състояние, а ще бъде между поддържащите го неща. Сега трябва да прочетете третия раздел от "Пътят към спасението". Това е необходимо за Вашето духовно изграждане, а едновременно с това - и за съчинението. Ако поддържате вътре във Вас топлина, трепет, то никакво занимание няма да му противоречи.
- Измежду възбуждащите и поддържащите възбуждението мисли… на първо място при Вас нека е споменът за всичко онова, как се е извършила пълна промяна, особено за образа на Спасителя, оставил у вас такова впечатление - вразумително, Вие така и правите. Всичко това е записано от самия Вас. Четете го по-често.
- Прочели сте брошурката за това, какво е необходимо на каещия се и сте видели, колко е необходим ръководител старец. Но там също е и описано какъв трябва да е той, за да бъде истински старец. Ето тук е и цялата наша беда. В книгите ми е описано какви ръководители е имало и как са се отнасяли ръководените към тях в ония далечни времена. Днес не ще намерите нито едните, нито другите. Старецът Паисий (Величковски), игуменът на Нямецкия манастир, си търсел ръководител в Русия и не намерил. Отишъл на Атон, търсил там и не намерил. И решил, че сега ръководството е едно - светоотеческите книги, а за да не се допускат грешки в собствените решения, е необходимо двама-трима единодушни [духовни братя] да се съберат и да се ръководят от общите съвети, посочени в [духовните] книги. Тази забележка ще Ви потрябва после, а засега живейте съобразно ония указания, които можете да имате в сегашното положение.
Бихте искали да ме изберете мен. Аз съм напълно негоден за такова нещо. За [духовното ръководство] е необходим особен дар [от Бога]. Да не Ви минава и през ум да идвате тук в нашия манастир. Не приемам никого, няма да приема и Вас. Напразно ще си направите труда. Не съжалявайте, а се радвайте, че по този начин ще се избавите от опасността да бъдете отклонен по крив път… Искало Ви се е да се спуснете към мен, но ви е удържало някакво неопределено чувство. Това е бил Ангелът-пазител, който Ви е удържал и опазил от беди.
У Вас се наблюдават бързи пориви. Приемете като закон никога да не ги следвате. Бързите крачки са почти винаги внушени от врага… Внимавайте, пътят е опасен …
- В първия ден сте се почувствували като непринадлежащ на този свят, но после сте дали воля на сърцето си, и то е породило уродливата мисъл за Вашата особена близост до Бога, съединена с превъзнасяне над другите. Плодът от това е бил разсеяност и охладняване. Слава Богу, че сте се опомнили и сте се скрили под покрива на покаянието. Не забравяйте станалото. То ще се повтори, и то неведнъж. Но ако държите себе си като струна, с изострено внимание към ставащото вътре във Вас и като прогонвате без жал всичко чуждо … умивайки се всеки път чрез покаянието, ако такова нещо се прокрадне навътре като крадец и предизвика там объркване. В това се състои цялото трезвение.
- Дали ще успеете да възвърнете чистотата на детството? Да, но е необходим труд и безжалостно отношение към себе си, към собствената плът. Бъдете за плътта си като господар с камшик в джоба - за чернокож роб … Помнете Мария Египетска, която се борила 17 години и е победила врага… По този начин и други каещи се грешници, мъже и жени, са победили себе си и са се очистили напълно… но с труд… и безжалостно отношение.
Мисля, че Ви казах всичко, което очаквахте и което ми дойде на ум, докато четях писмата Ви. Господ да Ви напъти… При Вас често се прокрадва опасението, че няма да устоите, че ще дойде охладняването и всичко ще се разстрои… Само не се жалете и винаги ще устоите, защото Този, Който е във вас е по-голям от този, който е в света. Той бди над трудещите се над изправлението си с цел да Му угодят. Такива са Негови воини. Припомнете си, в началото на [подвижническия] живот на Андрей, юродив заради Христа - двете пълчища - черното и бялото, а той между тях … Той победи… макар черният противник да е бил гигант, а той - малък човек… Божията сила в немощ се проявява.
Да Ви благослови Господ. Спасявайте се.
Ваш доброжелател,
Еп. Теофан
Превод от руски език - "Православна беседа". Письма Святителя Феофана Затворника к будущему старцу Феодосию Карульскому Святогорцу. Русский паломник №24, 2001. Сс. 103–107
Първа електронна публикация
From The Letters of St. Theophan the Recluse
Question: “We had a good priest; but he was transferred to another parish. In his place came another, who is a grief to the soul. In his serving the services, he is careless and hurried; when conversations occur, he talks only about trivial things; if he starts to talk about the things of God, then it is all with a kind of limitation and truncation of the strict truth. How is one to escape from such a temptation?”
Answer: You yourselves are at fault. You made poor use of the good priest, and the Lord took him away. Tell me, did you become better from your previous good priest? Here you falter to say, “Yes.” But I from a distance shall say that you did not become better, judging by the fact that you are judging the new priest, not knowing how to control your feelings in relation to him as you should. Indeed, you had a good priest even before this good priest who has now departed from you, and the one before him was good too. You see how many good priests the Lord has sent you; but you all have not become any better for it. And here He has decided: why waste good priests on these people? I’ll send them one not so good. And He did. Seeing this, you should have at once paid attention to yourself, to repent and improve, but you just judge and keep judging over and over again. Improve yourselves, and then the priest will at once be changed. He will think: “With these people I cannot carry out my holy work carelessly; I must serve reverently and conduct edifying conversations.” And he will mend his ways. If priests are negligent and hurried in serving the services and are trivial in conversations, then most of the time it comes from conforming to the parishioners.
Saying this, I am not justifying the priest. He has no excuse, if he tempts the souls entrusted to him not only with action against the ustav but even unwise action according to the ustav.1 But I say only what is more useful for you to do in the given case. And the most important thing I have already said: do not judge, but pay attention to yourselves and improve yourself both in prayer and in conversation, and in all your behavior. Pray for this with all your heart, that the Lord will correct the priest. And He will correct him. Only pray properly. The Lord said, that if two agree about anything and will begin to pray, then they will have their request (Matt. 18:19). So all you right-thinking parishioners gather together and decide to pray for the priest; join fasting to your prayer and redouble your almsgiving; and do this not just for a day or two, but for weeks, months, a year. Labor and afflict yourself with brokenness so long as the priest has not changed. And he will change; be certain that he will.
I recently heard about a similar podvig and its fruit. One old woman, a simple peasant, a deeply pious woman, noticed that someone she respected had begun to depart some from his customary strictness of life, and she began to be sick at heart for him. She came home, locked herself in her hut, and began to pray after she had said to the Lord: “I will not leave this place, or taste a crumb of bread, or drink a drop of water, or give my eyes a minute of sleep until Thou hearest me, O Lord, and hast turned this person back to his former ways.” She did just as she had decided: she labored in prayer and afflicted her-self with broken-hearted tears importuning the Lord to hear her. Already she had become fatigued, already her strength had begun to leave her; but she all over again prayed: “Though I die, I will not give this up until the Lord hears me.” And He did. The confirmation came to her that this man for whom she was praying had again begun to keep himself as of old. She ran to have a look, saw that it was so, and broke into rejoicing. Her grateful tears had no end. And so this is the kind of prayer you are to establish—although not such in form, because, perhaps, for you it would not be suitable to do as she did—but such in zeal, self-sacrifice, and persistence. And undoubtedly you will receive what you desire. If you will some-times say, “Grant, Lord, that He may become good” only in passing, whether at home, or in church, or during conversations, then what sort of fruit is to be expected from such prayer? For this is not prayer, but words only.
I have said the main thing to you. I should add still one thing more; but it is the sort thing that is most difficult to carry out in such a way that it achieves its aim. Here is what I think! It may be possible for you who are right-thinking and respected to come to the priest and ask him to change in his actions that which incites you and leads you into temptation. To do this—there is nothing simpler; but to do it in such a way that it bears fruit is difficult in the extreme. Every-thing must breathe with the most sincere and zealous love—not only the content of what you say, but even your glance, and expression, and tone of voice. Then it may be hoped that this will achieve its aim. But without this love, it is better not to undertake such a step: it will come out worse, produce the most sorrowful discord. One could, perhaps, write everything to him in like manner, but, again, the whole matter must be carried off in the spirit of all-conquering love. It is also as possible to spoil the whole matter by this means just as it is by personally appearing to the priest. This is why I am not unconditionally decided to recommend this approach. I know, that it may be crowned with success, but the main thing is proper execution. Many good people will be found to come to the priest or to write him without seeing him and to express everything in the most polite manner, but for success, something other than gentleness is needed. Gentleness without love is a wounding sting. I know that in other places they act in this way and then boast: “We have done our part!” But I shall say, that it had been better had they not done it.
I shall not say anything more to you about this—maybe just one thing more: be patient. There are still other legal means; but they are not my field, and I shall be silent about them.
Translated by Fr. Justin Brian Frederick
www.stmaximus.org
Виж също:
www.Pravoslavieto.com