Текст на Бориловия синодик на български език
Синодик царя Борила
Богомилски книги и легенди Йордан Иванов 1925
Ересь богомильская Николай Тальберг
Богомил (поп Богомил) е български свещеник
от X век, който създал богомилството в България. Данните за поп Богомил се основават на "Беседа на недостойния презвитер Козма..." и на т.нар. Сръбски синодик от 1221 година. В
него се споменава, че Богомил създава своето учение "в Македония българска, във Филипопол и околността му", т.е. в Пловдивска Тракия.
Богомили - последователи на павликяните на Балканите (в Македония, Босна, Сърбия и България) през X-XII век. Възгледите на богомилите са близки до павликянството и манихейството.
Богомилство - еретично социално-религиозно учение, възникнало в България през първата половина на X вeк и получило през X-XII век разпространение в Сърбия, Босна, цялата Византийска империя, Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. Техни последователи там били наричани с различни имена, сред които манихеи, побликани, патарени, катари и албигойци.
Основоположник и пръв проповедник е поп Богомил, а последователите му се наричали богомили. Богомилите били строги аскети и осъждали богатството, поклонението на Кръста, светите мощи и светиите, отхвърляли обредите и външността на църквата. От тайнствата богомилите признавали само кръщението, което извършвали не с вода, а чрез възлагане върху кръщавания на ръце.
Според учението им Сатанаил бил първороден син на Бог Отец ("Височайшия Отец"). Той възстанал против Него заедно с подчинените му духове. Изгонен от небето, Сатанаил сътворил ново небе и земя, както и тялото на първия човек Адам. Но тъй като сам не можел да оживи човека, обърнал се към Бог с молба да Му изпрати божествено дихание и да му обещае господство над духовната природа на човека. Бог изпълнил молбата на Сина и оживил човека, но Сатанаил пожелал да подчини на себе си и душата на човека, като прелъстил чрез змията Ева. Потомците на Сатанаил взели превес на потомството на Адам и Сатанаил успял да подчини човешкия род. Хората забравили за своето предназначение и считали самия Сатанаил за върховен Бог.
За да освободи човека от властта на Сатанаил, Отец произвел от Себе си втори син - Бог Слово Иисус Христос. Богомилите разбирали въплъщението, живота и смъртта на Христос по докетически: след като Христос заключил Сатанаил в окови, Той го лишил от божествено достойнство (което се заключавало в окончанието "ил"), и той започнал да се нарича Сатана. За да завърши делото на Христос, Бог Отец произвел от себе си втора сила - Светия Дух, Който въздейства на човешките души. Според богомилите, всичко щяло да бъде възвърнато в първоначалното състояние, и това ще бъде последен акт на световната история.
През периодите на относителна стабилност богомилското движение затихвало, и се засилвало в периоди на разпри и войни. Св. цар Петър (927-969) започнал пръв борба с учението на богомилите.
На 11 февруари 1211 г. цар Борил (1207-1218) свикал специален събор, който да разгледа учението на богомилите и да го осъди. Това е първият православен събор, свикан и ръководен от български владетел. В него участвали целият клир, всички боляри и множество вярващ народ, както и богомили от цяла България. След продължителен спор с тях, учението им било отхвърлено като еретическо. Богомилите, които се разкаяли, били опростени, а останалите били наказани от царя и прогонени.
След събора по нареждане на царя бил преведен гръцкият Синодик от 843 година. Към изложенията на ересите и анатемите, произнасяни в Неделята на Православието, били добавено изложение и проклятие и на богомилството. Този Синодик е един от най-старите запазени старобългарски писмени трудове от XIII в. и е известен под името “Синодик на цар Борил” (виж текста по-долу). По-късно Бориловият синодик бил допълнен от св. патриарх Евтимий.
Пръв разпространител на богомилството във Византийска Мала Азия бил Йоан Чурила. След като учението на богомилите се разпространило в много области, византийският император Алексий I Комнин (1081-1118) заловил, осъдил и изгорил на клада техния водач Василий Врач и дванадесетте му апостоли през 1111 година.
Pravoslavieto.com
Чалга историята и повърхностния мулти-културализъм често изтъкват факта, че България е огнище на богомилството, което се е разпространило през Западните Балкани в цяла Южна
Европа до Италия и Франция и е дало тласък на мощни мистични течения на катари, албигойци, повлияло е Тамплиерския орден, масонството, чак до днешни парамасонски организации.
Внушава ни се, че едва ли не трябва да се гордеем с този наш принос в "европейската култура", който бил "мост между европейския Изток и Запад"
На 11 февруари 1211 г. или
точно преди 800 години в Търново по инициатива на Цар Борил се свиква събор срешу богомилската ерес. В Царевец се събират всички епископи, висшата аристокрация, монашество,
свещенство, дребни феодали, селски кнезове и старейшини и представители на различни гилдии. Решението на събора е еднозначно – легитимните структури в обществото на българската
държава се отнасят към богомилството по единствения възможен за ереста начин – анатема. Богомилите са прогонени от България и ереста им е прекратена и заклеймена.
По това
време българската църква се намира в уния с папата. Тук е другата важна заслуга на Събора – той практически игнорира унията, като демонстрира правослвания си характер, като почти
случайно пропуска да спомене официалния църковен глава епископ Василий, получил своя сан от папата.
Съборът от 11 февруари 1211 е бележита дата в духовната, обществената и
политическата история на българите. Той е български исторически принос в световното християнство. Борбата срещу ересите достига един от своите върхове на събора, но не започва с
него. Писаното в края на X в. "Слово против богомилите" на Презвитер Козма векове наред се преписва във всички краища на православния свят като бисер на богословската мисъл в
защитата на чистата вяра.
Съборът на Цар Борил е проява, която в съвременен прочит можем смело да наречем консерватизъм. От една страна той е реакция срешу унията и започва
връщането към православната благодат. С този събор целия български елит легитимира и поставя ясна граница между Христовото учение и ересите, между доброто и злото, между верния път
и лошите пътища.
Борбата с ересите ще се води докато го има днешния свят. От сектите и разколите в историята, през безбожието и атеизма, днешните повърхностни модерни
увлечения по будизма или глупавите романчета с мистична фабула, консуматорската разпътица, до гласовете за канонизация на "Леля Ванга", извратените критерии за "политическа
коректност" и "толерантност", нахлуването на масоните в храма и сред висшия клир… свинствата на Лукавия нямат край. Ересите изглеждат по-могъщи от всякога и побеждават в битка след
битка, завладява нови и нови духовни територии, превръщайки ги в пустини на хеодонизма. След всички техни победи, обаче, последната победа ще бъде на Бог!
© Православието по света 11 февруари 2011 година
Презвитер Козма.
Беседа против богомилите (“Беседа на новоявившуся ерес Богомилу”). Днес в Народна библиотека Србије
Гравюра върху дърво от неизвестен автор, наречена
"Гравюрата на Фламарион" ("Flammarion woodcut"). Френският астроном и спиритист Камий Фламарион (1842-1925)е публикувал гравюрата за първи път през 1888 г. в своята книга
"Атмосферата: Популярна метеорология". Изобразява средновековен пилигрим, който достигнал допирната точка между небето и Земята и наблюдава вселената като през завеса. "Гравюрата
на Фламарион" е използвана често като илюстрация както на научно, така и на мистично търсене на познание.
"38 [45]. Понеже вселукавият наш враг разсея по цялата българска земя манихейската ерес, като я смеси с масалианската, на онези, които са основоположници на тази ерес, анатема,
39 [46]. [На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.
40 [47]. И на всички, които поддържат тази ерес, на техните обичаи, техните нощни събрания и тайнства и безполезното тяхно учение, както и на онези, които ходят с тях, анатема.
41 [48]. [На] онези, които се обичат с тях и в единодушие с тях ядат и пият и взимат дарове от тях като техни единомишленици, анатема.
42 [49]. [На] онези, които на 24-ия ден от месец юни, на Рождеството на Йоан Кръстителя, извършват влъшвения и влачене на плодове и каквито скверни и подобни на езическа служба тайнства се вършат през тази нощ, анатема.
[50]. [На] онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и го назовават разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята, анатема.
44 [51]. [На] онези, които говорят, че сатаната е създал Адам и Ева, анатема.
45 [52]. [На] онези, които отхвърлят свещените писания, що боговидецът Мойсей, Илия Тезвитянин и останалите свети пророци и патриарси приеха от бога, и казват, че те са на сатаната, и тези, подтиквани от тогова, са написали онова, що са написали и което казаха за Христос, и без да желаят и по принуда са говорили и поради това богомилите отхвърлят написаните в Стария завет книги и просиялите в него свети пророци, анатема.
46 [53]. [На] онези, които казват, че жената зачева в утробата си със съдействието на сатаната и оттогава сатаната пребивава неотстъпно дори и до раждането на младенеца, което не може да бъде прогонено чрез светото кръщение, но само чрез молитва и пост, на онези, които говорят така, анатема.
47 [54]. [На] онези, които ругаят Йоан Кръстител, като казват, че той идва от сатаната, както и кръщението във вода, и поради това се отвръщат от водното кръщение и се кръщават без вода, само като кажат „Отче наш", анатема.
48 [55]. [На] онези, които се отвръщат от всички пения в свещените и божествени църкви и от самия дом божий, какъвто е църквата, и казват, че трябва да се пее само „Отче наш", на което и място да се случи, анатема.
49 [56]. [На] онези, които отхвърлят и ругаят светата и свещена служба и цялото светителско устройство, като казват, че те са изобретение на сатаната, анатема.
50 [57]. [На] онези, които отхвърлят и подиграват причастието е честното тяло на нашия господ Исус Христос, като отхвърлят и цялото тайнство, което е било извършено от Христа Исуса господа наш заради нашето спасение, анатема.
51 [58]. [На] онези, които отхвърлят поклонението на честния и животворен кръст и на светите и свещени икони, анатема.
52 [59]. [На] онези, които приемат някого от тези еретици в светата божа църква, преди изповядването им и проклятие на цялата ерес, както е казано, анатема.
53 [60]. [На] Василий Врач, който в Константиновия град разся тази триокаяна богомилска ерес при православния цар Алексий Комнин, анатема."
Текстът е взет от ald-bg.narod.ru - Из "Синодик, който се чете в Първата неделя от поста” (Борилов синодик)
Взето в главни черти, без всички подробности и особености, отнасящи се до некои групи на сектата, богомилското учение ни се представя в следната обща картина. Първоначално не съществувал сегашният свят. Имало само един исконен, предвечен мир, със седем небеса, над които пребъдвал Бог Отец и под който се намирала бездната и скритата в водите неустроена земя. На Бога служели мирияди ангели с техния началник Самаил (или Сатанаил)*, който бил и строител на стихиите. Според друга версия, Сатанаил бил син на Бога Отца и брат на Иисуса.**
*Името Самаил се среща още в талмудската литература и в еврейските апокрифи. Самаил (Самаел, т.е. отрова божия, отрова върховна), бил първият от небесните ангела, наричани „престоли”, а по-късно - главатар на демоните или ангел на смъртта. Сатана ще рече „враг”, а Сатанаел „враг божи”. Още в старите, предбогомилски и начални богомилски легенди, Самаил се смесва с Сатанаил. В християнската литература Сатана се нарича с гръцкото име „дявол” (διάβολος), което иде от διαβάλλω (прехвърлям, преметам, измамвам, клеветя) и означава „измамник”, „клеветник”. Дяволът, подобно на сатаната, минава за главен демон (бяс, дух). В мохамеданската терминология „шайтан” (дявол) идва от сатана.
** Според вестите на Йоана Екзарх, Михаил Псел и Евтимий Зигабен, Сатанаил бил старши син на Бога Отца, а според пресвитер Козма - младши син.
Сатанаил, пра своята служба, като слизал до долните пластове на мира и възлизал до престола на Бога Отца, се възхитил от величието на мировия господар и поревновал да постави седалището си над облаците и да стане равен на Всевишния. Бог Отец тогава го лишил, него и неговите съмишленици ангели, от небесното достойнство и обиталище.
Сатанаил, като бил съборен с своите ангели на небесната твърд (свод), т.е. на видимото небе над земята, понеже съхранявал творческата си мощ, рекъл да осъществи своя замисъл и да създаде сегашния видим свет, в противовес на предвечния мир на Бога Отца. И в седем дни, които са седем века, той създал света: покритата с вода земя издигнал на сухо, отделил по нея моретата от сушата, направил слънцето, месечината и звездите, накарал земята да произведе животни и растения и, най-сетне, направил човека.
Адам и Ева били направени от безжизнена пръст и одухотворени посредством двама от падналите ангели (демони), които се поселили в телата на първите человеци. Според вярването на малоазийските богомили, дяволът откраднал душата от Бога и с голема мъка можал да я затвори в телото на Адама и да го оживи. Според третя версия, Сатанаил се опитал сам да оживи първозданния Адама, като му вдъхнал своето дихание, но, понеже то излезло от палеца на десния крак и станало змия, той помолил Бога Отца да му сътрудничи и да даде душа на Адама. Бог се смилил и дал живот на първия човек, от реброто на когото била направена сетне и Ева. И по трите тия версии, в пръстеното и разрушимо тяло на човека обитава Божия дух, идещ било направо от Бога, било от падналите ангели, които оживили Адама и Ева.
После Сатанаил имал сношения с Ева, и тя родила син Каин и дъщеря Каломела. От сношението пък на Адама с Ева се родил Авел, но той бил убит от Каина. Народеното от престъпление грешно човечество се умножило, и Сатанаил останал да властвува и урежда създадения от него свят.
За да държи хората в зависимост, Сатанаил дал на Мойсея закон и го изпратил да им проповядва да обожават създателя на света (т.е. Сатанаила) и да му се покоряват. С подобна лъжовна мисия се бил явил по-късно и пророк Илия.
Малцина били хората, които успявали, изпод страстите на телото и демонското навождение, да прозрат божествената правда и да се удостоят с небесна милост; мнозинството отивало в царството на гибелта.
Най-сетне, Бог Отец видял, че бил измамен от Сатанаил. Той се смилил над заблуденото человечество и, в 5500 г. след създанието на сегашния (Сатанаилов) свят, той отлъчил от сърцето си своя син, Словото, наричано още Иисус, и го пратил на земята да спасява, с своето учение, Адамовото поколение.
Преди да слезе Иисус, Бог проводил на земята своя ангел Мария, който да приеме Иисуса. Словото (Иисус) влезло в Дева Мария през ухото и излязло оттам, като приело човешка плът, но плът призрачна, невеществена.
Иисус проповядвал Божията истина, която е изложена в Евангелието и чрез която човечеството
трябвало да се освободи от веригите на Сатанаил и да се спаси.
Сатанаил, като узнал, че ще слиза Иисус, повел борба срещу него. Той изпратил на земята своя демон Илия, която е Йоан Кръстител, да кръщава народа с вода и така да го отклонява от истинското спасително кръщение, чрез Духа Светаго.
После Сатанаил уловил Иисуса, чрез евреите, разпънал го на кръст и помислил, че го е умъртвил, но се излъгал, защото Словото не се убива, а Иисус страдал и умрял само привидно. Иисус оставил словото на человеците, за да познаят истината и да се самоопределят.
Когато ще се свършат седемте века, Иисус ще дойде втори път да съди человечеството: той ще възведе душите на праведниците в обиталището на Бога Отца (според друга версия: полуправедните ще се даберат до спасение след дълго странствуване и прераждане на душите им), а грешните ще бъдат хвърлени в вечната огнена мъка заедно с свързания в вериги Сатанаил. Тогава Сатанаил ще бъде лишен от божественото си достойнство, частицата -ил (елъ) ще бъде отнета от името му, и е бъде наречен сатана. Според други извори, той бил наречен така още при прегрешението си на небето. Най-сетне, създаденият от Станаил свят ще загине: небесните светила ще помръкнат и ще паднат, земята и всичко по нея ще изгори и ще бъде погубено. Ще остане отново само предвечният свят.
Таково било богомилското учение за космогонията, за създанието на човека и за неговата съдба.
Йордан Иванов
"Богомилски книги и легенди", София 1925 година
според фототипното издание от 1970 г. на издателство "Наука и изкуство",
Адаптирано на съвременен
български от Pravoslavieto.com
За жалост в историческата наука богомилството е навлязло като прогресивно явление, а в българското народното съзнание се е отпечатало като “революционно” движение и защита на неоправданите. Истината е, че богомилството остава огромна рана в тялото на Българската православната църква, става повод за откъсването на членове от нея и спомага на отделилите се да приемат исляма и католицизма в по-късните времена.
С приемането на християнството в България се слагал край на многогодишната война между двата съставни етнически елемента – българския и славянския, а по времето на цар Симеон (864-927) се учредява самостостойна църква, въвежда се славянския език като държавен и по този начин се слагала основа за едно силно и самобитно духовно развитие. Обаче от страна на Симеон, който прокарвал своите реформи по готово възприета от Византия формула, не били приети никакви радикални мерки за примирение и изглаждане различията в държавно-социалните възгледи и положения на двата съставни етнически елемента. (Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, том първи, С., 1971, стр. 521)
За жалост в социалния живот етническите различия оставали. Става въпрос за главно за привилегированите боляри, съставляващи интелигенцията на държавата и от друга страна потомците на обединените славяни. С годините различията в начина на живот се задълбочавали, болярството се облякло във формата на византийската аристокрация с всичките нейни права и прерогативи.(пак там, стр.523)
Този модел родил и една друга прослойка - висшето духовенство, което в миналото при цар Борис било двигател на просвета и посредник между царския двор, болярството и народа, а сега придобивало феодални черти. Наред с обособяването на тези две съсловия се изменило и икономическото положение. Голям принос за това изменение изиграли и непрестанните войни на Симеон. Населението все повече обеднявало под натиска на тежките данъци, които отивали за поддръжката на царския двор и войската, а много и много хора ставали крепостно зависими. Към бедите, причинени от дългите войни с Византия, се прибавяли и опустошителни нашествия на маджарите.
Недоволството от това състояние в българската държава достигнало връхната си точка при наследника на Симеон - цар Петър (969-1018). Той сключил мир с Византия, но това не допринесло за подобряване на социалното положение на населението, особено били потърпевши селяните-собственици и зависимите селяни, или тъй наречените парики, които живеели като поселници на обширните болярски земи (пак там, стр.525). Те изнемогвали под тежките данъци и в тях все повече се засилвал стремежът да се освободят от парикията. Цар Петър имал тесни контакти с църквата, самият той бил много религиозен. Надявал се и разчитал на нейния авторитет да изглажда и решава социалните проблеми на поданиците си. Самата българска църква вече приела окончателната форма на византийската църковна йерархия с всичките и права и прерогативи, като едновременно усвоила и нейните пороци (пак там, стр.526). Тя започнала да придобива все по-голямо политическо и социално влияние. Под компетентността на епископите били подведени и много съдебни дела, и изобщо имало силно влияние върху живота на българина. В същото време, бидейки владетел и на обширни земи с които цар Петър я надарявал особено щедро, Църквата, висшето духовенство и манастирите не по-малко от болярството използвали всички неблагоприятни стопански условия, в които изпадали селяните,както свободните, така и без имотните и зависимите, за да засилят своето материално положение (Данъчната система в средновековните манастири, Духовна култура, кн. 20-21, 1924, стр. 123-124).
От друга страна това забогатяване на църквата и силното политическо влияние на висшия клир се отразило зле върху нравственото състояние на духовенството, от там разбира се този недъг се пренасял и върху обикновения човек.
Разполагайки с големи материални богатства духовните лица загърбвали своята просветителска дейност и се отдавали на леност, користолюбие, разкош и разпуснат живот. Тази поквара започнала да се шири и в манастирите. Западнало нивото на монашеството, поради факта, че много хора ставали монаси за да избегнат тежкото социално икономическо положение или поради голямото значение на духовенството и материалното му обезпечение.
Презвитер Козма в беседата си срещу новата Богомилова ерес говори, че такива хора приемали монашески сан без подготовка, напускали манастира и живеели като богати миряни като се предавали на разни пороци. При такъв нравствен упадък духовенството не само губело своя авторитет между населението, но и само почнало да страни от него (Васил Златарски, пос. съч., стр. 527).
Разбира се това автоматично рефлектирало върху миряните, без проповед и обгрижване духовния живот на българите западнал, а много хора се съблазнявали от духовенството и намразвали църквата. Отстъплението на населението от църквата било голямо. Презвитер Козма с болка и тревога констатира: ”Защото много от хората повече тичат по игри, отколкото в църква и обичат повече кощунниците и басните, отколкото книгите”. Веднага след това той цитира библейски текст за неохота на човеците да слушат ”здравото учение”; за съблазън по стъпките на учители, които отклоняват от истината и служат на похоти, кощунства и басни (2Тим. 4:3).
“И наистина, - продължава старобългарския писател – не е прилично да се наричат християни (тези), които вършат такива (дела). Защото не са християни, щом като пият вино с гусли, танци и бесовски песни и вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение. . . Ето защо, който върши такива дела не е прилично да се нарича християнин”.
(Тодор Събев Самостойна народностна църква в средновековна България, изд. Фабер, ВТ 2003, стр. 191)
От критиките, отправени от презвитер Козма към тогавашното общество и социалното положение в държавата можем да извлечем извода, че всички тези фактори са подготвили идването и разпространението на богомилството.
Решаваща роля за приемането на тази ерес също е изиграло и процесът на поселване, който бил подържан от византийските императори.
През втората половина на VIII век павликянството
, което дотогава
било разпространено само в Мала Азия, преминало и в Балканския полуостров. Това станало в резултат на преселническата политика на император Константин V Копроним (741-775). През
746 г. той колонизирал в Тракия монофизити от Сирия, между които е имало може би привърженици и на павликянската ерес. На кратко тази ерес възниква във византийска Армения в края
на VII век по времето на император Константин II. Пръв негов проповедник бил Константин (Силван), а неговите последователи станали известни с името павликяни.
Често пъти павликяните били наричани и манихеи, заради сходството
им с тази ерес, която възникнала още през III век. Основател пък на манихейството бил персиецът Манес. В основата на ереста лежал дуалистичен поглед върху света, свойствен на
древната персийска религия. Манес проповядвал съществуването на два бога, които са противоположни един на друг. Бог на светлината и бог на мрака живеейки в отделни царства, но
богът на мрака навлязъл в царството на светлината и така се породили страшни сблъсъци, по време на които се появил човека. Тялото му и светът в който живеел бил създаден от злия
бог, а невидимия мир и душата на човека били дело на добрия бог. Затворена в греховната плът, душата се измъчвала и страдала и добрия бог изпратил на земята Христос, за да я
освободи и върне при своя първо-създател. Христос бил само божие слово, а привидно дошъл на земята като човек, роден от дева Мария. В сложен и дълъг разказ манихеите излагали
мисията на Божия пратеник на земята и неговата борба с тъмните сили. Накрая според техните вярвания щяла да настъпи световна катастрофа, след която богът на светлината и богът на
мрака отново щели да се отделят един от друг и щели да зацаруват самостоятелно и завинаги в своите отделни царства (Д. Ангелов, Богомилството в България С.1980, стр.104).
Сходна на тази ерес и вдъхновяваща павликянството е маркионитството
-
ерес от II век. Основател бил Маркион който учел, че във вселената има две начала: добро и зло, но съществува и трето по-слабо от тях начало, наречено ”справедливият творец”
(демиург). Според маркионитството добрата сила управлявала небесния мир, демиургът бил творец на света и хората, а дяволът господствал над вечната материя. Той измамил обаче
демиургът и му отнел всички грешни хора, които за напред ставали негови слуги като демиургът запазил за себе си само праведните (пак там, стр.106).
На базата на тези дуалистични и гностически ереси се формирало павликянството. Константин учел че във вселената съществуват две начала –добро и зло, които са създадени независимо едно от друго и ще останат в постоянна борба помежду си. Лошият бог бил творец и управител на видимия, тукашния свят, а под властта на добрия бог се намирал бъдещия свят. С други думи, павликянският проповедник бил привърженик на един краен абсолютен дуализъм, свойствен на манихеите, съгласно с който доброто и злото имат свои царства и съществуват открай време във вечна борба.
Като изхождали от тези дуалистични разбирания, павликяните се обявили против съществуващите обществени порядки и господстващата класа. Особено остри били нападките им срещу монашеството и духовенството. Според ересиарха Силван църковната йерархия била излишна, а монасите били творение на дявола. Всеки вярващ, проповядвали те, може сам да чете и да тълкува Евангелието, без да се нуждае от посредници. Това можели да правят както мъже, така и жени. Като вярвали, че църковната йерархия е излишна, павликяните отричали всички св. Тайнства на Църквата, не почитали Кръста и иконите, отхвърляли поста и празниците. За Христос твърдели, както това правел Манес, че не е бил истински човек, а имал само привидна плът и привидно живял и страдал. Павликяните не признавали писанията на Стария Завет и считали, че са създадени под внушение на злия творец. Поради това те отхвърляли почитането на Мойсей, на патриарсите и пророците, отхвърляли Дева Мария като Божия Майка, а за Богородица смятали небесния Йерусалим, откъдето Христос бил изпратен на земята като божие слово (пак там, стр.108).
От всичко това можем да направим извода, че павликяните били опасни за социалния живот в империята. Именно за това притеснени византийските императори ги преследвали, убивали или разселвали в различни погранични райони. Но когато на власт се възкачили иконоборските императори Лъв III и Константин V прекратили преследванията срещу тях и им дали сравнително спокойно и несмущавано разпространение(пак там, стр.110). Причина за това толерантно отношение било, че павликяните отричали иконите и били против монашеството, което било многобройно и защищавало иконопочитанието. Императорите искали да си присвоят земите на манастирите и в лицето на еретиците виждали оръжие за борба с Православната църква.
През 757 след поход срещу арабите същия този Константин V Копроним поселил нови групи сирийци и арменци от градовете Теодосипол и Мелитени. Те се настанили пак в тракийските земи и разпространили ереста на павликяните. Според свидетелството на летописеца Теофан, през Х век император Йоан Цимисхи (969-976) наредил да се заселят в Тракия нови групи павликяни от Сирия и Армения. По този начин броят на еретическото население в тази област нараствал непрестанно (пак там, стр.110). Павликянската проповед печелела през годините все повече привърженици както поради простотата на учението, така и поради факта, че през този период селското население губело своите права върху земята под натиска на феодалите и деградиращото духовенство.
Освен в Тракия през Х век павликянството започнало да прониква и в югозападните български земи (Македония). През 988-998 година по нареждане на византийския император Василий II
там се заселили много арменци, изповядващи монофизитството
и павликянството за да може да укрепи границите срещу българите (пак там, стр.118).
Обстановката в българските земи била неспокойна и податлива на еретичните учения и това естествено довело до едно ново дуалистично и антицърковно учение – богомилството.
Първите сведения за тази ерес намираме в писмото на цариградския патриарх Теофилакт, с което той давал отговор на запитванията на българския владетел Петър как да се постъпва с проповядващите в страната му еретици (пак там, стр.122). Патриарх Теофилакт бил чичо на жената на Петър Мария-Ирина и подържал много тесни взаимоотношения с царя. Той не познавал добре същността на новата ерес, но знаел, че е дуалистична и представлявала смес от манихейство и павликянство. В това писмо никъде не се споменава името богомили, т.е. това е станало вероятно много скоро след появяването на ереста, още преди открито отстъпление на поп Богомил като ересиарх. Професор Васил Златарски говори за 40-те години на Х век (Васил Златарски, пос. съч.,стр. 538). Знае се че писмото е написано между 933 и 956 година.
За разлика от схематичните сведения на патриарх Теофилакт, старобългарският автор Презвитер Козма ни дава много важни и подробни сведения за новата ерес и същността й. Те сочат ясно, че тя възниква в България и той назовава нейния разпространител - поп Богомил. Козма написал “Беседа на новоявившуся ерес Богомилу” с цел да предпази православните да приемат това лъжливо учение. Той осъждал лъжливото им учение и укорявал еретиците за тяхното лицемерие и тщеславие. Но същевременно Козма не по-малко критикувал и православните епископи, свещеници и монаси. Под формата на напомняне на техните длъжности той въставал против техния разпуснат живот, несправедливост и алчност и главно против това, че те забравили своята проповедническа и пастирска длъжност, което е било главната причина за появяването на ереста и упадъка на вярата у хората. Особено силно той укорявал монасите за техния разпуснат живот, а епископите подканял да подражават на великите църковни отци (пак там, стр. 542).
И така, за основните извори за основателя на богомилството поп Богомил са “Беседата” на Козма, “Синодика на Борил”, руски препис на “Кормчията“ от XI –XII, “Послание на цариградския патриарх Козма”и други (Д. Ангелов, пос. съч., стр. 124-125).
Поп Богомил е живял и проповядвал по време на цар Петър, принадлежал към нисшия клир, т.е. към обикновените свещеници, чието имуществено състояние и начин на живот не се различавал от живота на останалото население. Вече говорихме, че почвата за ереста е била подготвена от редица фактори и няма как Богомил да не се е запознал с павликянското учение и да го е приел. Той се наричал първи проповедник и имал претенциите да е единствения учител. Проповедта му се разпространявала много бързо. Името “богомили”, започнало да си пробива път и да се утвърждава за всички еретици. Те смятали, че единствено те са мили на Бога. Така по един двоен път названието се затвърдило трайно и се запазило в продължение на няколко века като име на еретиците не само в България, но и в съседните й страни – Византия и Босна (пак там, стр.132). През Х век българските земи обхващали Мизия, Тракия и Македония. Козма свидетелства и за богомили в самата столица Преслав (пак там, стр.128). Югозападните земи през Х век станали център на богомилството и там възникнали и по-късните главни еретически общини.
Главното ядро от последователи са бедни свещеници от нисшия клир, познаващи добре книгите и апокрифите. Те били свързани със селското население, което привличали като ходели по домовете им, използвали социалното положение и разочарованието им от светската и духовна власт. Селяните били основният социален състав на богомилството. Същността на учението било просто и достъпно до обикновения човек.
Богомилите вярвали в единния небесен Отец, който създал огромна вселена и много ангели, но учели, че творец на видимия свят, на материалната природа и на човека е Сатанаил (Самаил). Той бил помощник на Бог Отец, но поради гордостта си се отцепил заедно с множество ангели. Тях Сатанаил примамил с обещания за намалени данъци, които ангелите плащали на Бога (пак там, стр. 148). След изгонването му, Сатанаил уредил невидимата още покрита с вода земя, като й дал вид и създал свое собствено царство. След това направил тялото на човека от кал, но не успял да й вдъхне душа: диханието излизало от него през задния отвор или от големия пръст на крака и се обръщало или в течност, или в първата змия; освен това то осквернило човека, станало извор на нечисти страсти и грехове дори и след като човекът оживял. Душата той получил все пак от небесния бог, след като Сатанаил се съгласил да властва само над телата на първия човек и потомството му, а душите били предоставени на Бог, за да попълва оределите ангелски чинове (Васил Златарски, каз. съч., стр. 528).
Но Сатанаил не удържал своето обещание. От завист към Отца и прелестен от красотата на първата жена Ева, той под вид на змия се съединил с нея, като от това се родили злите Каин и сестра му Каломена. Каин убил Авел, който бил син на Адам и Ева. Бог се разгневил тогава за злото и отнел творческата сила на Сатанаил. Оттогава духовните чеда на Сатанаил гонели и изтребвали духовните синове божии, които всъщност не били много, защото човешкият род се намирал по властта на Сатанаил. Той властвал през целия период на Стария Завет, като пращал на хората потоп и злини, Закона, непрекъснати войни и други злини. Мойсей, св. Йоан Кръстител и пророците били негови помощници.
Небесният Отец се смилил над хората и им изпратил Своя Син – Бог Слово, Който излъчил от Себе Си и бил архангел Михаил, който слязъл от небето и се влял през дясното ухо на Дева Мария. Тя не усетила нито кога влязъл, нито кога излязъл, а го намерила направо повит в пелени (Д. Ангелов, пос. съч., стр. 156). Христос живял и умрял на кръст като видим и телесен човек, макар че всичко свързано с телесността да било само привидно, а не реално съществуване (Васил Златарски, пос. съч., стр. 528). Христос победил Сатанаил и му отнел божествената сричка "ил". Той станал Сатана и Словото го затворил в ада, зад яки врати, а на човеците дал възможност да влязат в Небесното царство като се борят със страстите си и съблазните на Сатана. Като извършил мисията Си, Бог Слово се върнал пак на небето при Отц и седнал редом с Него. Това е накратко обърканата космогония и сотирология на богомилите.
Въз основа на тези представи са построени и нравствено религиозните възгледи на богомилите и начинът им на живот. Те отричали всичко материално и най-вече собственото си тяло, което те измъчвали и бавно унищожавали, вярвайки че то е създание на злото, извор на грях и погибел. Храната им била главно растителна, разрешавало се риба, но месото и виното били забранени. Богомилите работели само за своята прехрана, обличали се скромно: с черна, дълга дреха подобна на монасите и закривали лицето си с него.
Според степента на своята подготовка богомилите се делели на три групи: “съвършени“, "последователи" (вярващи) и "слушатели". С всяка по-висока степен те задълбочавали вярванията си от космологичен и есхатологичен характер (Д. Ангелов, каз. пос., стр. 273).
Богомилите живеели аскетично, мразели децата и отхвърляли брака като зло, което пречи на спасението им. Поради това "съвършените" трябвало да напуснат жените си. Този начин на мислене бил месалиянско влияние.
Богомилите се молили само с Господнята молитва "Отче наш..." и смятали всички останали за вредно многословие.
Богомилите наричали Църквата “Ирод”, тъй като подобно на този жесток цар били преследвани от духовенството. Друго име за нея е било “Йерусалим”, като вярвали, че в Йерусалим живеел самият Сатанаил (пак там, стр. 196).
Богомилите не признавали нито светите Тайнства на Църквата, нито решенията на Вселенските събори. Те не вярвали във Възкресението на мъртвите, не почитали светия Кръст Господен, светците и светите им мощи, и били против светите икони, храмовете, чудесата и празниците.
Богомилите ненавиждали и светската власт, защото вярвали, че и тя е творение на Сатанаил. Това било породено от дуалистическия им мироглед и ясно прозира от писанията на изтъкнатия им проповедник Константин Хризомала. Той твърдял, че онзи, който почита и уважава какъвто и да е управник и господар, служи на Сатаната (пак там, стр. 232).
Богомилите били против богатите и богатството, и учели, че човек който трупа богатство, изпълнява нарежданията на Мамона (пак там, стр. 236). Като се има предвид, че богомилите са били главно бедни селски хора, можем да съдим колко голям успех е имало точно това тяхно вярване.
За жалост богомилското учение се разпространило много бързо на Балканите, в Централна и Западна Европа, както и Русия. По българските земи богомилството съществувало чак до XIV век и изчезнало след падането на България под турско робство.
Библиография
Статията е препечатана от интернетния сайт на храм "Св. Василий Велики".
Николай Дмитриевич Талберг (Тальберг, 1886-1977) - руски историк, син на известния дореволюционен правовед Дмитрий Германович Талберг. Получил юридическо образование, емигрирал от Русия. Бил краен монархист. След Втората световна война преподавал в Джорданвил (САЩ) по Църковна история. Автор на книгите "История на Църквата", "История на Руската църква" (1954 г.) и др.
Прот. Александр Мен
Ересь богомильская стоит в тесной связи с ересями павликианской и особенно евхитской, распространившимся в 10 и 11 веках во Фракии. Павликиане и евхиты возобновили древние гностико-манихейские воззрения. Из Фракии они перешли в соседнюю Болгарию и в 12 веке образовали особую еретическую систему, под названием богомильства (от слов Бог и милуй). Оно отличается от павликианства тем, что начала - доброе и злое - признает несамостоятельными, а подчиняет их еще высшему доброму существу и в этом случае напоминает тот древний персидский дуализм, по которому доброе (Ормузд) и злое (Ариман) начала объединились в одном вечном Верховном Существе (Церуане Акерене). От евхитства же богомильство отличается только полнотой и законченностью системы и представляет как бы дальнейшее развитие евхитства.
Учение богомилов состоит в следующем.
Высочайший Бог имел первородного сына, Сатанаила, который занимал после Него первое место и начальствовал над всеми ангелами. Гордый сознанием своего могущества и славы, Сатанаил захотел сделаться независимым от Отца, и с частью подчиненных ему духов, восстал против Него. За это он вместе с отпавшими духами был низвержен с неба. Но Сатанаил не смущается этим и задумывает основать свое независимое царство. Так как божественное достоинство и творческая сила не были еще отняты у него, то он сотворил из хаоса новое небо и новую землю. Вместе с тем он образовал и тело первого человека, Адама, но попытки его сообщить этому телу живую душу оказались неудачными. В такой крайности Сатанаил обратился к Высочайшему Отцу с просьбой послать свое божественное дыхание для оживления человека. При этом Сатанаил предполагал, что он будет властвовать над телесной природой человека, а Отец - над духовной, и что человек своей духовной природой заменит Отцу отпавших ангелов. Высочайший Отец сжалился над неудачей сына и послал свое божественное дыхание. Явился первый человек Адам. Таким же образом была сотворена и Ева. Но скоро Сатанаил стал сожалеть об обещании, данном Отцу, относительно владычества над духовной природой человека, так как он завидовал людям, которые должны были занять место отпавших ангелов. Для этого, войдя в змия, он соблазнил Еву, и произвел от нее Каина и сестру его Каломену. Он рассчитывал, что его собственное потомство возьмет перевес над потомством Адама и внесет в человеческий род испорченность и растление. Действительно, Каин убил сына Адамова, Авеля; представитель злого начала поразил представителя добра.
После этого Сатанаил успел подчинить себе весь род человеческий, так что немногие на земле из людей имели понятие о своем первоначальном назначении - заменить падших ангелов, и немногие достигали этого назначения. Доведенные до забвения своего предназначения, люди почитали самого Сатанаила за верховного бога. Моисей, бывший его орудием через закон, данный иудеям, особенно распространил такое представление о Сатанаиле. Долгое время он держал, таким образом, в порабощении весь род человеческий. Наконец, Высочайший Бог решился освободить человечество от власти Сатанаила. В 5500 году от сотворения Сатанаилом видимого мира Он произвел от Себя второго (младшего) сына, который и есть Иисус или Слово, и который, как глава и начальник ангелов, называется у богомилов еще Михаилом. Иисус явился в мир в эфирном теле, имевшем только вид человеческого тела, пройдя через Деву Марию незаметно, так что Она сама не знала, как нашла его младенцем, лежащим перед Нею в пещере. Вся жизнь Иисуса среди людей также была призрачная, хотя он действовал и учил так, как описано в Евангелиях. Сатанаил, считая его обыкновенным человеком, стремящимся поколебать его владычество над людьми, довел его до смерти, которая была, конечно, призрачной. Но Иисус через три дня явился Сатанаилу во всем своем божественном величии, оковал его цепями и отнял у него божественное достоинство и божественное имя, заключавшееся в конечном слоге его имени - ил или эл, после чего он стал называться просто сатана. Затем Иисус вознесся на небо, занял второе после Отца место и получил власть над всеми ангелами. Для продолжения и окончательного совершения его дела на земле, Отец произвел из Себя еще вторую силу, Святого Духа, Который и действует на души людей. Души богомилов, ощущающие в себе действие Св. Духа, принимающие Слово Божие и сообщающие его другим, есть истинные "богородицы." Люди с такими душами не умирают, но, отбросив телесную оболочку, как бы во сне, переселяются в царство небесного Отца. После того, как Дух Святой совершит дело освобождения людей от материи, и их души займут место в царстве небесного Отца, все придет в первоначальный вид. Материя, в том числе и человеческие тела, обратится в хаос, а Иисус и Дух Святой возвратятся в Отца, из Которого истекли.
Из теоретического учения богомилов вытекали их взгляды на Православную Церковь, ее верования и учреждения. Считая только себя просвещенными Св. Духом, они смотрели на Церковь, как на плотскую, на христиан, как на людей, в которых плотское начало берет перевес, и т. д. Таинства Церкви они отвергали. Крещение, напр., называли крещением водой; вместо него совершали свое крещение, которое называли духовным. Оно состояло в том, что на вступающего в их общину они полагали евангелие от Иоанна (апокрифическое), произносили над ним молитву "Отче Наш" и призывали Св. Духа. Таинство Евхаристии также отвергали в том убеждении, что истинное общение со Христом есть духовное. Отвергали, как плотское, почитание Пресвятой Богородицы, святых, их мощей, почитание креста Господня и икон - все отвергали. В жизни богомилы были строгими аскетами, - не вступали в брак, не употребляли мясной пищи и т. п. Источником своего учения они признавали все св. Писание Нового Завета, кроме Евангелия Иоанна, вместо которого у них было свое апокрифическое Иоанново евангелие, из Ветхого же Завета они принимали псалмы и пророков. Кроме того, у них были в широко распространены апокрифические сочинения. В устройстве своей общины богомилы хотели подражать апостольской Церкви, - у них было 12 апостолов, над которым возвышался еще главный начальник секты.
В первый раз богомильская ересь была обнаружена византийским правительством в начале 12-го века. О ней ходили темные слухи, на которые имп. Алексей Комнин обратил внимание. После розыска удалось узнать, что во главе секты стоит монах Василий. Пригласив к себе этого монаха, император притворно выказал желание сделаться членом его общества, и просил рассказать об их учении. Василий поддался хитрости и открыл все, относящееся к секте. Между тем во время этой беседы в соседней комнате, отделенной только занавеской, сидели скорописцы и записывали его слова, здесь же были собраны духовные и светские лица.
Поэтому, когда Василий кончил и приподнялась завеса, над ним тотчас же начался суд. Василий не отказывался от своих слов. Его заключили в тюрьму. Вместе с ним схватили многих других богомилов, в том числе и 12 апостолов, и также заключили в тюрьму. Одни из них признали себя принадлежащими к секте, другие не признали.
Чтобы узнать, кто из заключенных действительно принадлежит к богомильской ереси, император употребил следующее средство. Объявив, чтобы все готовились к смертной казни, он приказал поставить на площади два костра и при одном из них крест. Те, которые, идя на казнь, молились перед крестом, признаны были не принадлежащими к секте, и после наставления были отпущены.
Прочие же были посажены в тюрьму на пожизненный срок. Сожжен был только один Василий (1119 г.).
Несмотря на такие строгие меры, секта богомилов не уничтожилась. Втайне, особенно по монастырям, она продолжала существовать. Впоследствии, в 13-м веке, патриарх Герман (1221-39 г.) в своих беседах вооружался против богомильских мнений. Из Болгарии эта ересь, вследствие сношений русской церкви с болгарской, проникла в Россию.
Николай Тальберг
Из "История Церкви", т. 2, Положение Церкви на Востоке
Виж също:
www.Pravoslavieto.com