Като "стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15), Църквата Христова ревностно пази и правилно преподава истините на вярата, съдържащи се в Божественото Откровение, което е единственият извор на нашата вяра. Свръхестественото Божествено Откровение се съдържа в Свещеното Писание и Свещеното Предание. [...] И в двете се съдържа Божественото Откровение, поради което те са равностойни.
По време Свещеното Предание предхожда Свещеното Писание. Господ Иисус Христос предал на човеците устно словата, които Му дал Неговият небесен Отец (Иоан 17:6, 8). Апостолите приели истините на вярата чрез устната проповед на своя божествен Учител, Който не е оставил нищо писмено. Те от своя страна разпространявали евангелското слово отначало също само устно. По-късно някои от тях написали свещени книги, но в тях не включили всичко, което Иисус извършил и на което учил през време на Своето обществено служение. Св. Иоан Богослов ясно изразява това с думите: "И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга" (Иоан 20:30), и в хиперболична форма добавя: "Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги" (Иоан 21:25).
Повечето от светите апостоли не са писали книги. Те разпространявали Божественото Откровение само устно. В Деяния апостолски е отбелязано, че след възкресението Си Христос в продължение на четиридесет дни се явявал на Своите ученици и им говорил за зарството Божие (1:3). От казаното през време на тези явявания обаче свещените писатели записали само малка част. Останалото предали на своите приемници устно. И записаното от апостолите, и предаденото от тях устно е слово Божие, т. е. Божествено Откровение. Едното наричаме Свещеното Писание, а другото е Свещеното Предание.
Казаното и извършеното от Иисуса Христа и от Неговите апостоли, което не влязло в свещените новозаветни книги, било възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на вярата. Постепенно то кристализирало в писмени паметници, появили се след времето на светите апостоли. Тези писмени паметници, в които се съдържа Свещеното Предание, са:
1. Древните кръщални символи от първите три века, които били изработени от отделните християнски общини както на Изток, така и на Запад. Макар по форма те да не били напълно еднакви, по съдържание еднакво разкривали църковното учение, апостолската вяра. По-късно тяхното съдържание легнало в основата на изработения от първите два вселенски събора Символ на вярата, който има за Църквата неизменно значение и непреходна стойност. [Виж Символ на вярата.]
2. Правила на светите апостоли. Те не са написани от самите апостоли, но в тях е отразена църковната практика от апостолско време, и това им придава особена ценност. Тяхното съдържание е дало отражение и върху правилата, изработени на поместни събори преди Първия вселенски събор (325 г.).
3. Вероопределенията и правилата на вселенските събори и на тези поместни събори, чийто авторитет е признат от Шестия вселенски събор. Както при догматическите формулировки, така и при каноническите определения отците на църковните събори се основавали не само на Свещеното Писание, но и на Свещеното Предание.
4. Древните литургически текстове, някои от които са от времето на апостолите. В много от тях се разкриват верови истини като например за Св. Троица, за боговъплъщението и изкуплението, за приснодевството на Божията Майка, за благодатта и други.
5. Древните църковни истории. В някои от тях са запазени предания от времето на св. апостоли, които съдържат вярата на древната Църква. Такива са например преданията за канона на свещените книги на Стария и Новия Завет.
6. Творенията на светите отци и учители на Църквата. В много от тях са дадени правилни изяснения на истините на вярата, както тя е била изповядана още от апостолско време. Някои от св. отци са оставили и системни изповедания на вярата, напр. св. Григорий Неокесарийски, св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и други.
Сами по себе си изброените писмени паметници не са Божествено Откровение. Но те са сигурно ръководство за правилното изясняване и разбиране на Откровението, защото са свидетелство, глас или съзнание на Църквата още от времето на Христа и апостолите.
От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.
Как Църквата може да отдели истинското Свещ. Предание от "скверни и бабешки басни" (1Тим. 4:7)? - Св. апостол Павел съветва: "Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте" (1Сол. 5:21). Като се държи о доброто, Църквата в нейната пълнота определя Свещ. Предание, пази го без изменения и го предава от поколение на поколение.
Признаците на Свещ. Предание, по които Църквата го отделя от неапостолските предания, са:
Към вътрешните признаци на автентичността (достоверността) на Свещ. Предание спадат:
Външните признаци въз основа на които се установява истинското Свещ. Предание, са:
Най-важният критерий и ръководител при определяне достоверността на Свещ. Предание обаче всякогае бил Св. Дух, "Духът на истината" (Йоан 15:26), Който пребъдва в Църквата. Всяко предаване на която и да е истина на вярата предполага благодатното й съобщаване от Св.Дух. Приемането на богооткровената истина, а заедно с това и различаването на истинското Предание от лъжливото също е възможно само под ръководството на Св.Дух, защото "никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго"(1 Кор. 12:3). Това непосредствено въздействие и ръководство на Св.Дух върху пълнотата на Църквата е изразено още на Апостолския събор (51 г.) с думите: "Угодно бе на Св.Духа и нам" (Деян. 15:28). Следователно въздействието и ръководството на Св.Дух е достатъчна гаранция, че Църквата, представена в пълнота на съборите, е могла безпогрешно да реши кое е истинското Свещено Предание.
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991, стр. 15; 20-23.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com