:: Свещеното Писание за благодатта
:: Основни положения на освещаващата и спасяващата благодат
:: Благодатта в дохристиянските времена
А. Всеобщата (предваряща, промислителна) благодат и обръщението на човека като нейно действие
Божествената благодат е това спасително въздействие върху хората на Светия Божи Дух, който пребъдва в Църквата от Св. Петдесетница. Тя е oсобен, благ (добър) дар Божий в бъдещето, който приемаме с вярата си сега; една особена освещаваща ни Божествена сила или енергия. Любовта на Бог Отец се излива върху и вътре в човеците единствено поради Господнята милост, изкупителните заслуги на Иисуса Христа и ходатайството Му, за да успеем да преодолеем Първородния грях и да спасим душите си.
Божествената благодат е необходима на всички степени на духовния ни живот: тя започва, продължава и завършва спасението. Благодатта, или благодатните дарове, се подава лично от Светия Дух и затова за обилно облагодетелствувани хора се казва, че са добили Светия Дух, или са се изпълнили със Светия Дух. В редки случаи и предимно на много висока степен на духовно израстване, човекът възприема действието на благодатта като лично съприкосновение с Бог. Най-често, обаче, човекът или не осъзнава въздействието на благодатта, или я възприема като свое лично състояние, понякога твърде особено; затова пък благодатната помощ се познава по плодовете й, например в победата над греха.
По учението на Църквата Бог (главно Св. Дух) се докосва до човека чрез Свои особени енергии или сили. Това прави възможно облагодетелствуването, което в най-висшите си прояви се проявява като пълно обновление и преображение на човека и дори като среща с Бог. Трансцеденталната Божия същност остава за човека недостъпна, но в Своя досег със света Бог има особен начин на съществуване, в който се открива на хората и се докосва до тях.
Думата "благодат" съответствува на гръцката дума "charis", на латински - "gratia". С нея древните изразявали приятните свойства на лица и предмети (красотата на някоя вещ или произведение на изкуството, физическа красота, красота на речта, движението, поведението и пр.), както и чувствата, които те пораждат (душевни състояния като съчувствие, благоволение, милост, милосърдие, благодарност, благоуждение и др.).
В древноеврейския език, езика на Вехтия Завет, думата "благодат" съответствува на думата "hen". В първоначалното си значение тя указвала свойства на предметите, възбуждащи у хората чувство на естетическо удоволствие и удовлетворение (напр. Екл. 10:12). Често думата е използвана за обозначаване на приятни чувства между хората, като благосклонност и благоразположение (напр. Изх. 3:21). Нерядко думата изразява и отношението на Бога към човека (Бит. 6:8).
В Новия Завет думата "charis" се използва също и относно хората и отношенията между тях (Лук. 2:14). Понякога обозначава и някои блага - както духовни блага, така и материални блага с духовно значение (напр. църковни пожертвования, милостиня и др.). Пoнякога изразява и чисто духовно понятие: "Никаква гнила дума да не излиза из устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите" (Еф. 4:29). Изразът "под благодат" (Рим 6:15) значи "под благовестието, под Евангелието, под Новия Завет".
В Новия Завет думата "благодат" се използва също и за изразяване отношението на Бог към човека. В този случай тя може да има две значения (смисъла):
А) Благодатта като преди всичко Божествено свойство, което само по себе си и по отношение на хората, трудно може да се отличи от такива Божии свойства като благост, благоволение, милост, любов - т.е. Божията любов към падналото човечество, което не заслужава Божественото благоразположение към себе си. Така, приветствувайки Пресветата Дева, архангел Гавриил Й казал, че е получила Божието благоволение: "обрела бо еси благодат (eleos) у Бога" (Лук. 1:30). В посланията си ап. Павел също желае на християните благодат, милост и мир от Бога.
Б) Когато за благодатта се говори в друг смисъл, думата charis е заменена от думата dynameis, която значи буквално "сила". Така например малко преди Възнесението Господ каза на учениците Си: "Но ще приемете сила (dynamin), кога слезе върху ви Дух Светий" (Деян. 1:8). Така в собствен смисъл благодатта е и особена, свръхестествена спасителна Божия сила - силата на Светия Дух, която душата на човека получава даром заради изкупителния подвиг на Спасителя и чрез която се извършва нашето духовно възраждане, т.е. очистването от греховете, оправданието и освещението за добиване на вечния живот.
Откровението за Божествената благодат в (тесния) смисъл на освещаваща и спасяваща човека сила, се свежда до следните основни положения:
а) Благодатта е особена нетварна Божествена сила:
"Но ще приемете сила (dynamin), кога слезе върху ви Дух Светий" (Деян. 1:8).
б) Благодатта е Божия сила, която се дарува на човека независимо от неговите дела или заслуги. Тя е чист Божи дар, изливащ се на човека заради изкупителния подвиг на Иисуса Христа:
"По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали" (Еф. 2:8-9).
"... оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса" (Рим. 3:24).
"Ако е по благодат, не е вече по дела; защото, инак, благодатта не би била вече благодат. Ако пък е по дела, то това не е вече благодат; защото, инак, делото не би било вече дело" (Рим. 11:6).
в) Благодатта води до вътрешно обновление на човека, до нов - духовен, свят, божествен - живот у него. Това най-тясно съединение на Божията благодат с човека Св. Писание нарича с различни имена - оправдание, освещение, възрждение, животворение, спасение:
"Такива [грешници] бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог" (1Кор. 6:11).
"Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие" (Иоан. 3:5).
"Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса" (Еф. 2:4-7).
"Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий" (Рим. 5:13).
г) Дарът на благодатта се излива в човешките сърца по волята на Бог Отец чрез Сина в Светия Дух, Който е Извършител на нашето освещение. Тази сила принадлежи в равна степен на всичките Лица на Пресветата Троица. Независимо дали разглеждаме благодатта като свойство на Божието естество или като сила, енергия, насочена от Бога към тварния свят, благодатта е атрибут на Божествената природа, т.е. тя е обща за Трите Лица на Божеството. Затова както при всяко действие на Твореца по отношение на създадения от Него свят, в раздаването на спасителната благодат участват и трите Лица. Бог Отец е Източникът, Синът е Виновникът, Светият Дух е непосредственият Извършител.
- Бог Отец е източникът на нашето освещение чрез благодатта. Освещението се осъществява по Негово благоволение, и именно Той изпраща Светия Дух, Който изхожда предвечно от Него. Именно на Отца се моли Господ в Първосвещеническата Си молитва: "Освети ги чрез Твоята истина" (Иоан. 17:17). На други места е казано:
"Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!" (Гал. 4:6).
"Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни" (2Кор. 1:22).
Самата благодат понякога се нарича благодат от Бога Отца: "Благодат вам и мир от Бога Отца нашего и от Господа Иисуса Христа" (1Кор. 1:3, Еф.1:3).
"Той [Бог Отец] ни е облагодатствувал чрез Своя Възлюбен, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат" (Ефес.1:б).
- Божият Син "заслужил" за нас благодатните сили на Светия Дух, нашето освещение чрез благодатта станало възможно благодарение на Неговия подвиг. Бог Отец е Източникът, а Синът е Виновникът за нашето освещение. Именно по Неговото ходатайство е изпратен Светият Дух, без Неговия подвиг Светият Дух не можело да бъде изпратен.
"... Дух Светий още не бе даден [на апостолите и юдеите-съвременници на Христос], понеже Иисус още не бе прославен" (Иоан. 7:39).
Тъй като Христос, Божият Син, е Виновник за нашето освещение, в Св. Писание се говори за благодатта като "дарувана в Христа Иисуса Божия" (1Кор. 1:4) или "дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена" (2Тим. 1:9).
Сам Светият Дух е наречен Дух на Христа (Рим. 8:9). или Дух на Сина (Гал. 4:6):
"Ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу. Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов" (Рим. 8:9).
"Понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!" (Гал. 4:6).
Свещеното Писание на Новия Завет говори за Божия Син като за подател на Светия Дух и Неговите дарове на вярващите, напр. "Който вярва в Мене, из неговата утроба ... ще потекат реки от жива вода" (Иoaн. 7:38), при това по-нататък се разбира, че под жива вода Господ има впредвид Светия Дух:
"ойто вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен" (Иoaн. 7:38).
- Дарът на благодатта, по думите на св. Василий Велики, достига до нас в Ипостаса на Светия Дух. Затова в Преданието често се нарича сила на Св. Дух, макар че принадлежи в равна степен на всичките Лица на Пресветата Троица. Светият Дух, Който е изпратен в света от Отца по ходатайството на Сина, е собственият, непосредствен Извършител на нашето освещение. От Свещеното Писание ни е известно, че именно Светият Дух довежда човека до Христа, Той възражда човека в Кръщението (Иоан 3:5), Той се излива в самото същество на човека (Тит. 3:6), и по този начин, по думите на ап. Павел, започва да живее в човека (Рим. 9:1; 1Кор. 3:16), а телото на християнина се превръща в храм на Св. Дух (1Кор. 6:19). Светият Дух е наречен също "Дух на благодатта" (Евр. 10: 29).
"Kак може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух" (Иоан 3:4-5).
"Когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост, чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот" (Тит. 3:4-6).
"Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?" (1Кор. 3:16).
"... Свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, - че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце..." (Рим. 9:1-2)
"Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?" (1Кор. 6:19).
"Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?" (Евр. 10:28-29).
Присъствието на Светия Дух в хората е основание за благодатта, причастността на човека със Светия Дух е самата същност на благодатта. В самото Св. Писание изразите "благодат", "Дух Свети", "дар на благодатта", "дар на Светия Дух" са взаимозаменяеми (Рим. 1:5; 5:5; 15:15; Гал. 3: 2).
д) Благодатта действува съвместно с естествените сили и способности на човешката природа.
е) Благодатта не е магическа добавка към човешките способности и дарования, тя не изменя самата човешка природа по отношение на нейната същност, но преобразява начина й на съществуване.
Необходимо е да разграничим от тази благодат дейността на Св. Дух, проявена в дохристиянските времена. От времето, в което "Дух Божий се носеше над водата" (Бит. 1:2), дейността на Св. Дух в света никога не е преставала. Той е въздействал и направлявал както съдбите на целия свят, така и живота на всеки отделен човек. Праведници като св. цар Давид са съзнавали, че Божият Дух ги укрепва и ръководи:
"Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония. Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене. Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене. Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди" (Пс. 50:11-12).
Божият Дух не е оставял и езичниците без Своето съдействие. Освен общопромислителното Му въздействие, без каквото нито една твар не може да просъществува и миг, Духът оказвал и особено вътрешно въздействие, макар не ясно осъзнато, което придавало някаква нова енергия и сила на духовните сили на човека.
"Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е" (Деян. 10:35).
Обаче тези действия на Св. Дух се отличават съществено от благодатните действия на Христовия Дух: колкото и обилно да е изливането на Духа в старозаветните времена, то не давало на човека спасение, не го оправдавало пред Бога. Достъпът до спасяващата благодат се открил на хората само в Иисус Христос и изцяло се основава на ходатайството Му пред Бога.
"Имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия" (Рим. 5:1-3; Еф. 2:14-18).
Поради това в пълния смисъл на думата благодат може да наречем само действието или Силата на Духа - Утешителя, т.е. Духа Христов, Който извършва освещението на човека.
Догматът за благодатта е започнал да се разкрива на Църквата едва от V век, по повод на пелагианската ерес. Светите отци не са се стремили да класифицират благодатта по видове и в богословието на Източната Църква то не е свойствено. Подобни квалификации обаче се появяват на Запад в контекста на споровете между католиците и протестантите през Реформацията. Въпреки че класификацията по-долу не почива на преданието на Източната Църква, в днешно време тя е твърде полезна. Чрез нея можем да схванем смисъла на споровете на Запад, а схематизацията е полезна и при полемика с римокатолиците, протестантите и светските хуманисти, които проникват в богословието.
В "Посланието на Източните патриарси" учението на Православната Църква за благодатта е изложено по следния начин:
"Свещеното Писание учи, че вярващият се спасява с вярата и делата си, и в същото време представя Бога като едничък виновник за нашето спасение, понеже Той предварително дава просвещаващата благодат, която дава на човека познание за божествената истина и го учи да се съобразява с нея (ако той не се противи) и да прави добро, угодно Богу, за да получи спасение, без да унищожава свободната воля на човека, а като й предоставя да се покорява или не на нейното действие".
И още:
"Понеже Божията благост дарувала божествена и просвещаваща благодат, наричана от нас предваряща, която както светлината свети на ходящите в тъмно, пътеводи всички, затуй които желаят свободно да й се покоряват (защото тя помага на ония, които я търсят, а не които й се противопоставят) и да изпълняват каквото повелява тя, те получават и особена благодат, която като им съдействува, като ги укрепва и постоянно усъвършенствува в любовта Божия, сиреч в ония добри дела, които изисква от нас Бог (и които изискваше и предварящата благодат), оправдава ги и ги прави предопределени. Онези, напротив, които не искат да се покоряват и да следват благодатта и затова не спазват Божите заповеди, а следвайки внушенията на сатаната, злоупотребяват със своята свобода, дадена им от Бога, за да правят свободно добро, се предават на вечно осъждане" (чл. 3).
Оттук следва, че можем да различим най-общо два вида благодат:
За предварящата благодат Посланието на източните патриарси учи, че подобно на светлината тя просвещава ходящите в тъмно и показва пътя на тези, които не й се противопоставят, а я търсят. На тях благодатта дава познание за Божествената истина, учи ги да вършат добро и да угодят на Бога. Предварящата благодат е частен аспект на Божия Промисъл въобще. В нея разбираме благодатта на Бога не като Творец и Промислител, а като Изкупител и Осветител. Чрез различни средства (четене на словото Божие, християнска проповед, християнска среда, определени житейски обстоятелства, природни явления, чудеса и пр.) предварящата благодат призовава и влече човека към спасение в Христос, съвместно с действието на естествените сили на човека (разум, съвест, свободна воля). Действието й предшества човешката свобода - оттук и названието й "предваряща благодат".
Бог не желае смъртта на грешника, а неговото обръщение (Иезек. 33:11). Предварящата Божия благодат предваря, предшествува спасението на човека. Благодатта първо призовава човека и го подготвя за спасение, след което извършва обръщението му в Христа.
Призивът към спасение има две страни.
Както светлината помага на човек да разбере, че е на погрешен път, така и предварящата благодат води човека до осъзнаване на своята греховност, поражда недоволство от настоящото духовно състояние, или по израза на Теофан Преосвещени, поражда "томление на духа", духовна тъга и заедно с това стремеж към по-добро, макар това "по-добро" още да няма определени очертания. Както проповедта на св. Иоан Предтеча, така и евангелската проповед на Самия Господ Иисус Христос започва с призив към покаяние чрез осъзнаване на собствената греховност и желание да се освободиш от злото, пребиваващо в човека (Мат. 3:2; 4:17; Марк 1:15).
Действието на тази благодат, обаче, не винаги се съпровожда от осезаеми и спасителни последствия за хората. Понякога естественият стремеж на човека към Бога намалява поради нисшите стремежи на неговата природа. Гласът на човешката съвест звучи слабо и неразбираемо, понякога дори фалшиво, а понякога дори съвсем замлъква. Дори особените Божии действия към грешника посредством различни благодеяния и скърби не винаги вразумяват човека и го обръщат към Бога. Радостните и печалните събития в живота си човек приписва често на случая, а упреците на съвестта си, сътресението на душата си е готов да припише на своето малодушие, разстроено въображение и прочие.
Затова са необходими други, по-силни и ясни увещавания, по-осезаемо призоваване. Необходим е както призив за вяра в Христа като Изкупител, поел върху Себе си греха на света и затова способен да избави всекиго от греховете, така и призив за вяра в Христа като Личност, в Която се е въплътила пълната доброта - доброта, която всеки човек би трябвало да осъществи в живота си. Това се постига чрез евангелската проповед, която завършва действието на благодатта, която "Посланието на Източните Патриарси" нарича Просвещаваща.
Св. Писание говори ясно за действието на просвещаващата благодат. Привеждайки думите на св. пророк Иоил, че "всякой, който призове името Господне, ще се спаси", ап. Павел пита: "Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?". Благовестници за мир и за добро винаги е имало, но св. апостол заключава "И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие" (Рим. 10:13-15).
Евангелската проповед или словото Божие е именно слово на благодатта, което възражда хората, съгласно с апостола: "Той ни роди по Своя воля чрез словото на истината, за да бъдем като начатък на създанията Му" (Иак. 1:18, ср. 1Петр. 1:23-24). То е "сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин" (Рим. 1:16).
Без просвещаващата благодат човек никога не би разбрал и не би почувствал сам цялата дълбочина на падението, на противоречието между действителност и норма, ако не му бъде предоставен образа на истинния (идеалния) човек - Иисус Христос. Само в този образ той би познал този идеал и отношение на човек към Бога, който би трябвало да се осъществи в собствения му живот; познавайки нравствено-съвършения Лик на Христа, човек разбира своето безобразие.
Възникването на покаяние и вяра в душата на човека представлява началото на неговия християнски живот, началото на спасението му в Христа или неговото обращение. Обръщението е от една страна осъзнаване от човека на своята вина пред Бога, осъзнаването на собствената греховност и невъзможността да напусне греховното състояние, отвращението от живееещото в човека зло, ненавистта към него и желанието да се поправиш. Всичко това можем да наречем с една дума - покаяние.
От друга страна живата и действена вяра в Евангелието, изразена в всецяла преданост към Христа и готовност да Го последваме, наричаме "вътрешно субективно обръщение (conversio subjectiva). В резултат на него предварящата Божия благодат съединява човека с Бога и извършва "външно обращение" (conversio objectiva) в тайнството Кръщение. Чрез Кръщението предварящата благодат въвежда човека в Църквата, с което приключва действието й.
Предварящата благодат има всеобщ характер и неин приемник е особената благодат, която действа единствено в Църквата. Достъп до църковната благодат човек получава в тайнството Кръщение.
За да укрепи своето обръщение към Христа, на човека е необходимо "отново" да се роди от Светия Дух. Както всеки живот може да започне само от друг подобен живот, така и християнския свят живот може да започне от святото начало - повторното раждане от Светия Дух. Ето защо на Петдесетница св. ап. Петър казва: "покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа" (Деян. 2:38). Ето защо вярващите и вече говорещи езици и величаещи Бога апостоли считали за необходимо да се кръстят, за да могат да се оправдаят и осветят. Така вътрешното обръщение на човека завършва с кръщението и повторното му раждане от вода и Дух, които водят човека до оправдание и освещение. Но това са вече плодове от действието на особената благодат.
Според учението на Посланието на Източните патриарси действието на особената благодат се състои в това, че:
"Като им съдействува [на вярващите], като ги укрепва и постоянно усъвършенствува в любовта Божия, сиреч в ония добри дела, които изисква от нас Бог (и които изискваше и предварящата благодат), оправдава ги и ги прави предопределени [в смисъл предразположени към спасение, бел.ред.]" (чл. 3).
С други думи нейното действие се заключава в оправданието на човека и освещението му. Същото различие между оправдание и освещение прави и св. ап. Павел в Първото послание до коринтяни. След като говори за неправедниците, които няма да наследят царството Божие, казва на християните - тези които повярваха в Христос и се кръстиха:
"И такива бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог" (1Кор. 6:11).
"И сими убо неции бесте но омистеся, но освятистеся, но оправдастеся, именем Господа нашего Иисуса Христа и Духом Бога нашего".
Оправданието и освещението са две страни на единния процес на спасение на човека. Най-общо под освещение имаме впредвид преодоляването на греховността, освобождението от нейната власт, победата над греха и постигането на праведност и святост. Оправданието пък е резултатът от тези преобразования - достигането на духовно-нравствени достойнства, които правят човека достоен в Божиите очи, достоен за Божието благоволение, угоден Богу.
Всъщност оправданието и освещението са неделими едно от друго и разликата между тях е условна: освещавайки, Бог оправдава и освещава, оправдавайки. Затова в православното богословие често се говори за възраждането като единно действие на оправдаващата благодат.
Понятието "оправдание" се разбира често в латински, юридически дух, което не съответства на значението му в светоотеческото Предание. Оправданието не е амнистия, не е обявяване на грешника за праведник, а реално освобождение на човека от греха. Чрез това действие на божествената благодат се отменя осъждането, причинено както от първородния грях, така и от произволните грехове. Оправданието е премахването на всичкото зло у човека, но само по себе си то не е крайната цел на християнското съвършенство, тъй като целта на християнския живот има не само отрицателно измерение (освобождението от злото), а и положителен аспект. На него съответствува другото действие на оправдаващата благодат - освещението. Оправданието се съпровожда от освещението, т.е. придобиването от човека на реална святост, приобщаването му с цялата пълнота на живота в Христа.
Църковната благодат не се изчерпва единствено с оправдаващата благодат. Ние вярваме, че Кръщението е раждане за нов живот, но въпреки това хората, приели Кръщението не стават светци. С Кръщението човек получава освобождение от греховете, но последствията от греха ("жилото на греха") си остават. И това се отнася както за първородния грях (изразено като обща наклонност на човека към злото), така и за личните грехове (свързано със запазването на греховните навици, привички и др.). Затова след Кръщението пред човека стои задачата да победи и унищожи в себе си тези остатъци от греха, т.е. да претвори субективно тази праведност и святост, които обективно са ни дарувани в Кръщението, и така "да се изпълните във всичката пълнота Божия" (Еф. 3:19).
Целта на християнския живот е да се изпълним "във всичката пълнота Божия", но очевидно само човешките сили са недостатъчни. Чрез Кръщението човек получава освобождение от греховете, но не може да остане в това състояние на свобода от греха и злото, защото греховните му навици го теглят към греха. С Кръщението се изменя природното състояние на човека, тя възстановява първоначалната си цялост, но с това не се променя начинът на съществуване. Затова греховните навици и привички продължават да действат и след Кръщението. С Кръщението човекът се приобщава към Божията святост, светостта му се дарува обективно, но за да се възползува от тази святост му е необходима външна помощ. Тази помощ се дава на човека от другия вид благодат, която се нарича съхраняваща.
Нейното действие е също двуяко. От една страна тя ни подпомага в борбата с греха, като укрепва нашата лична воля в насочеността към доброто. От друга страна ни подпомага да усвоим Христовата праведност и святост, получени при Кръщението. Свещеното Писание ни казва, че желанието за спасения и изпълнението на това желание зависят от помощта на укрепващата и одушевяващата ни благодат.
"Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля" (Филип. 2:13).
В Рим. 8:26 се говори, че Бог ни помага в борбата с греховната слабост, "защото не знаем, за какво да се помолим, както трябва, но Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки" (Рим. 8:26)
За това, че именно Бог възвръща у нас духовния живот апостолът казва:
"Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте" (1Кор. 3:6-7).
В най-добрия случай човешките усилия създават някои условия, необходими за израстване в духовния живот, но самото израстване се осъществява от Бога. Поради това причината за зараждане и развитие на духовен живот у човека е не в самия човек, а в Бога.
[следва]
Виж също:
www.Pravoslavieto.com