Бивш Неврокопски митрополит Пимен
Понятието канон има гръцки произход. Употребява се в най-широк смисъл и с твърде различно значение: отвес, образец, правило, норма, закон, решение, определение. В гръцкото си произношение канон е запазено в богословската практика в смисъл на канон - свещено, църковно правило, предписание, решение, норма за вярата, обредите и поведението, установено от Църквата (апостоли, св. отци, църковни събори), признато, потвърдено и от държавата, за разлика от закон, установена норма само от държавата.
Библейски канон: в едни случаи означава списък на свещените книги, влезли в състава на Библията, в други - сборник на същите тия книги.
Богослужебен канон - въскресен, кръстовъскресен, Богородичен (в Октоиха), на светията, на празника (в Минея).
Художествен канон - модел, образцово произведение, изработено при спазване на задължителни художествени правила и похвати, прилагани в дадена епоха - "Статуята Аполон Белведерски е канон на античното изкуство".
В богословския език и литература понятието Библейски канон, равнозначно на Свещен канон, е едно от често употребяваните наименования на Св. Писание под което в новозаветно време се разбира Сборникът от богооткровени, боговдъхновени и свещени книги, признати за образец и правило на благочестив и богонравен спасителен живот - Ветхи Завет за израилския народ, и цялата Библия (Ветхи и Нови Завет) - за целия християнски свят.
Още апостол Павел изтъква Св. Писание като такова правило за живот - "на ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост" (Гал. 6: 16); и като образец на поука и поведение
"Бащите ни под облак бяха и всички през морето минаха, в Моисея се кръстиха, една и съща духовна храна ядоха, едно и също духовно питие пиха, но не към всички благоизволи Бог. . . А това бидоха образци за нас, за да не бъдем похотливи, както те бяха. . . Всички тия неща им се случиха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам,. . . който мисли, че стои, нека гледа да не падне» (1 Кор. 10: 1-12)." (1 Кор. 10: 1-12).
Същото значение на понятието канон придават и църковните отци:
Св. Атанасий Велики нарича свещените книги канон, защото те са извор на спасение и правило (канон) за благочестив живот, т. е. съдържат чистите и съвършени правила на вярата и нравствеността и по същество са правилни - напълно съвпадат с Божественото Откровение.
Св. Ириней Лионски в "Против ересите" казва: "Ние имаме канона на истината - Словото Божие, което е правило на вяра и образец на кротост."
Св. Йоан Златоуст в "Беседи върху Битие" говори за канона на Писанията в същия смисъл на правило и ръководство в живота.
От IV в. понятието канон започнало да се прилага към сборника от свещените книги - Библията, и в Западната църква:
Блажени Иероним: - Аз преведох канона на еврейската истина, т. е. Ветхия Завет. Книгата Премъдрост Соломонова не се съдържа в канона, т. е. в Сборника от свещените ветхозаветни книги.
Блаж. Августин говори за "църковния канон", към който принадлежат книгите на пророците и апостолите, т. е. Сборника от свещените ветхо- и новозаветни книги.
Руфин Аквилейски, като споменава "свещените църковни книги", пояснява, че "това са книгите, които отците на Църквата са включили в канона", т. е. в Библейския канон.
Така че названието свещен или библейски канон още в първите векове на християнството се дава на свещените книги, които цялата Църква признава за канонически, боговдъхновени, които ръководят християнина в правата вяра и го насочват към добродетелен живот, за разлика от неканоническите, които не са вероучителни, а са признати само за полезни с назидателността си.
За да се канонизира една книга, за да може да се причисли към Библейския канон, Църквата изисквала тая книга да отговаря на известни условия, след което се изпълнявала установена процедура. Условията са: съдържанието й да се съгласува напълно с Моисеевия закон (показател, че канонизацията, като явление, започва след появата на Моисеевия закон, който е богооткровен и се взема за канон, за правило, за мярка при определяне правилността на следващите книги, след което ставало добавянето им към каноническия сборник), По време на написването да е древна (да не е написана след времето на Артаксеркс I Лонгиман, когато бил приключен канона и не могло вече "нито да се добави, нито да се отнеме, нито да се измени нещо"). По текст да е непогрешима. Талмудистите добавили още две изисквания: да е написана в Палестина (трудно изискване, което, стриктно погледнато, не може да се приложи дори и към Петокнижието) и да е написана от свещен, богоизбран писател (да е боговдъхновена). Процедурата е: Ако книгата отговаряла на тези изисквания, тя се прочитала пред народа на общонародни празнични събрания не за да се произнесе, да признае kаноничността й, а да си припомнел миналото, и да добие кураж и почерпи поука за бъдещето (Неем. 8: 1 и нататък).
От Библията знаем за няколко такива канонизации:
При Мойсей (1356-1236), който като написал Закона, го предал на свещениците и левитите в празнични дни да го четат на глас пред целия Израил, за да слушат и се научат да се боят от Господа и да залягат да изпълняват всички думи на тоя закон и да го турят отдясно ковчега на завета на Господа и да бъде като свидетелство как да постъпват (Второз. 31: 9-12,26).
Това е първото и най-ясно библейско свидетелство за началото на Ветхозаветния канон. Съдържанието и обемът на тая написана от Мойсей книга, пазена от дясната страна на ковчега въз основа на Св. Писание (Изх. 17: 14; 24: 4; Чис., 33: 2), и според иудейското и християнско предание се отъждествявало с Мойсеевото Петокнижие. Това е началният, първият кодекс, най-старият канонически сборник, наречен книга на завета - ядката, около която след това постепенно се групира целият законодателен, богослужебен, възпитателен и исторически материал на Израил - тора. Така Мойсей написал, обединил и канонизирал най-старата съставна част на свещения кодекс. Така, подчертават исагозите, се извършила първата канонизация над свещените книги, поставени на най-свято място да се четат в светилището на празнични събрания пред целия народ, за да се учи той да почита Бога и изпълнява свещените Му заповеди и наредби.
След това, по времето на Иисус Навин (1255-1220), се извършва втора канонизация. Като дал на Израил в Сихем, пред скинията на Господа, наредби и закон, Иисус Навин ги записал в книгата на закона Божий, т.е. добавил ги към Моисеевия закон, взел голям камък и го турил под дъба, който е до светилището Господне, и казал на народа, че тоя камък ще бъде свидетел, понеже е чул (значи под дъба бил четен законът пред народа, б.а.) всички думи Господни, които Израил се обещал да изпълнява (И. Навин. 24: 25-27).
По същия начин постъпвали по-нататък и приемниците на Мойсей и Иисус Навин. Още при Самуил (1108-1050) последвала нова канонизация. Самуил сам изложил на народа правата на царството, написал ги в книга, сложил ги пред Господа и разпуснал народа (1 Цар. 10: 25). Тая книга "Правата на Царството" била по-после разширена и допълнена с живота и подвизите на Самуил и Давид и прибавена вече като Първа и Втора книга на Царствата, към образувания вече сборник от книгите на Мойсей и Иисус Навин и продължила да се съхранява в светилището пред Господа като по-голям свещен сборник.
По-нататъшното събиране, подреждане и причисляване на нови свещени книги към този свещен сборник, известен с почетното име "книга Господня" (Ис 34: 16) се извършва от еврейските религиозни общества, пророческите школи, пророчески лик (1Цар. 10: 5, 10; 19: 18-21), съставени първоначално от ученици на пр. Самуил, каквито били пророците Гад, Натан и други. Те били следващите хронисти (писатели и пазители) на свещените книги, съхранявани в Святая Святих наред с ковчега на завета. Такова книжовно общество при цар Давид събирало и издавало творенията на тогавашни писатели като Асаф (лиричен поет псалмописец), пр. Натан, пр. Давид и други. Цар Соломон (1015-975) разширил това общество, като привлякъл в него Етан Езрахитец, Еман, Халкол и Дард - Махолови синове, които славели името му (3Цар. 4: 31).
По време на пророческите школи към канона се добавят: Съдии, Рут, книгата на пр. Исаия, Песен на песните, Еклисиаст и Псалтир.
Друга подобна канонизация била извършена при цар Иосия (640-609). Той събрал "всички иудеи и всички Иерусалимски жители, и целият народ от малък до голям и им прочел гласно всички думи на Книгата на завета, която се намери в дома Господен с цел да научи народа да следва Господа и да пази заповедите Му, откровенията Му и наредбите Му от сърце и душа, за да из пълни думите на тоя завет, написани в тая книга" (4Цар 23: 2-3).
Вавилонският плен (606-536) освен че не накарал Израил да забрави закона и пророците, но напротив, подхранвал и разпалвал ревността му да ги пази и чете (Дан. 9: 2, 5-6, 10-13).
Наред с пророците Иеремия (628-586), Даниил (605-535) и Иезекиил (593-570), познати с богопредаността си, се подвизавали и други благочестиви и авторитетни люде, които не само пазели древните свещени книги, но ще да са причислявали към кодекса и новопоявилите се такива. По това време са причислени към канона книгата на пр. Иеремия и на малките пророци Агей, Захария и Малахия. По времето на Иисус Син Сирахов (190-170) книгите на 12-те малки пророци били обединени в една и добавени в канона.
След плена вече става окончателно събирането и обединяването на свещените книги в един сборник - епохално дело, извършено от Ездра, Неемия и последните пророци. Това е времето, когато след указа на Кир, Артаксеркс I Лонгиман (465-425) пуска на партиди, освобождава поробения Израил, воден от Ездра и Неемия. За тях Библията говори: Ездра беше книжник и знаеше закона Моисеев. Той бе разположил сърцето си да изучава закона Господен, да го изпълнява ида учи в Израиля на закон и правда (1Езд. 7: 6,10). Този Ездра дойде от Вавилон като учен, който знаеше закона Моисеев, даден от Господа Бога Израилев... Ездра полагаше голяма грижа нищо да не изпусне от закона Господен и от заповедите, та да научи целия Израил на наредбите и съдбите (2Езд. 8: 3,7). И свещеник Ездра донесе закона сред събранието от мъже, жени и всички, които можеха да разбират,... отвори книгата пред целия народ, защото той бе застанал на дървено възвишение... и четяха разборно от книгите, от Закона Божий, и прибавяха тълкуване и народът разбираше прочетеното - и целият народ плачеше, слушайки думите на закона (Неем. 8: 2,5,8-9).
Неемия пък съставял библиотека, събирал разказите за царете, пророците и за Давида и писмата на царете за свещените приноси. Също тъй и Иуда събра всичко, разпиляно поради станалата у нас война, и сега то е у нас (2Мак. 2: 13-14).
Смята се, че свещеник Ездра не само чел пред народа закона (Петокнижието), но и всички появили се след него до времето на Ездра ветхозаветни книги; възстановил изгубените и изгорените 114 по време на войни и плен (3 Езд. 14: 21). Нему се приписва и друга голяма заслуга - видоизменил шрифта на свещените книги, като ги преписал от староеврейски (ханаански) на квадратен арамейски шрифт. Безспорно е, че по време на плена и след завръщането си Ездра, дейно подпомаган от Неемия, полагал големи грижи за събиране и опазване на св. Писание и за запознаване на народа със съдържанието му. Библейските свидетелства затова вече приведохме.
В тая огромна работа Ездра и Неемия били подпомагани от основаната от тях Велика синагога, която просъществувала до времето на Симон Праведни (310-291), а според някои даже и до по-късно. Великата синагога наброявала до 120 пророци, свещеници и старейшини, наричани книжници. Те изучавали свещения ветхозаветен текст, предпазвали го, основавайки се на Преданието, от изопачаване и повреждане. Те добавили към канона и книгите на пр. Иезекиил, пр. Даниил, на дванайсетте малки пророци и книгата Естир.
Фактическото приключване на Ветхозаветния библейски канон е станало при непосредствено участие на последните по време свещени писатели и пророци: Ездра, Неемия и Малахия - последните боговдъхновени мъже на еврейския народ, с които се прекратило пророческото служение.
Появилите се след тях книги не били приети в списъка на каноническите книги. Това са: Премъдрост на Иисус син Сирахов, Макавейските книги, III кн. Ездра.
Йосиф Флавий свидетелствува, че по времето на Артаксеркс I Лонгиман. когато се подвизавали Ездра и Неемия,
"били вече събрани в един сборник 22 боговдъхновени книги: 5 на Закона, 13 на пророците и 4 на песните и учението. След това към тия книги не могло вече нито да се добави, нито да се отнеме, нито да се измени нещо. След Артаксеркс престава вече пророческото служение и е невъзможно повече да се прибавят към канона други писания."
От тия думи на Флавий се заключава, че Ездра е приключил канона.
По същия въпрос в Талмуда се говори: Мойсей получи закона на Синай и го предаде на Иисус Навин. Той пък го предал на старейшините (съдиите), те - на пророците, а пророците - на мъжете на Великата синагога. Мъдрите разполагали със закона, пророците и писанията, съединени в едно цяло.
От тия сведения е ясно, че ветхозаветните книги са писани, събирани и съхранявани постоянно от ред авторитетни мъже и общества, които завършили своето дело с Великата синагога, Ездра и Неемия.
Обобщено, историята на образуването на ветхозаветния канон е отразена и в групирането на ветхозаветните книги на три групи: закон (тора), пророци (невиим) и писания (кетувим).
Оформянето на първата група (тора) като каноническо цяло е почнало може би при цар Иосия (640-609) и завършило по времето на Ездра (4Цар. 21-23 гл.) и Неемия (8: 2-8). След приключването на тора става канонизацията на пророческите книги от Иисус Навин до Малахия, вероятно към 200-165 година. Още по-късно към така образувания канон били причислени и третата група свещени книги - кетувим. Така че към края на втория век сл. Хр. ветхозаветният канон бил вече окончателно приключен.
Преводът на седемдесетте, извършен около 270 г. пр. Хр., показва, че всички ветхозаветни книги - канонически (включени в еврейската Библия) и неканонически (написани на гръцки) влизали в един сборник, от който те ги превели също в един сборник.
Неканоническите 11 книги: Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, Варух, Първа и Втора Макавейска, Послание на Иеремия, Втора и Трета Ездра и Трета Макавейска, написани след приключване на пророческата ера при Артаксеркс и затова невключени в еврейския канон, но безспорно известни на иудейските среди и ценени високо като полезни и поучителни. По някои твърдения те влизали в друг еврейски, разширен канон - Александрийският, предназначен за евреите в диаспора (разсеяние). Този Александрийски сборник (не канон) имал значение като Библия на християнската църква, като негова единствена Библия. Както и по талмудическото предание, християнската църква имала свое разбиране, тъй и по въпроса за разширен канон тя усвоила свое становище и допуснала в своята Библия, наред с признатите 24 канонически книги по Талмуда, и единайсетте неканонически книги, заради нравствената им и полезно-поучителна стойност. Затова те се намират в библиите на източноправославната и на западно-католическата църкви, без да са облечени с еднакво каноническо достойнство.
В Новия Завет ветхозаветният канон е запазен в същия обем, в който е бил възприет от иудейската религиозна община. Новозаветните писатели не изравняват по каноническо достойнство неканоническите книги с каноническите, а още по-малко с апокрифите. И православната църква, вярна на Христа и апостолите, и днес различава три категории книги: канонически, неканонически и апокрифни.
Каноничността на ветхозаветните книги в Новия завет е призната от Иисус Христос (Мат.. 5: 17,18), от апостолите (2Тим. 3: 16,17; Евр. 10: 1) в цялост, а отделни книги и части от тях са цитирани многократно.
По-нататък разбирането на православната църква за ветхозаветния канон е отразено в трудовете на св. отци и на църковните събори.
Св. отци:
Събори:
Православният възглед за Библейския канон е изложен в Катехизиса на митроп. Филарет Московски и във Въведението в православното богословие на митроп. Макарий. Изброяването им дадохме в табл. 2 (с. 18 и сл.), където поименно са изредени 39 канонически и 11 неканонически ветхозаветни и 27 канонически новозаветни книги*. Православната църква винаги е уважавала неканоническите книги, но винаги прокарва ясна разлика помежду им: каноническите са написани от боговдъхновени лица и съставляват Свещено Писание в истински смисъл, а неканоническите нямат такова преимущество и служат само като прибавка към боговдъхновеното писание като добри, назидателни и свещени книги.
* Виж сходна таблица в Наименования на отделните глави в Св. Библия с бележки за неканоничните старозаветни книги.
Библейският канон на новозаветните свещени книги е образуван постепенно и след щателна проверка на апостолския произход и достойнство на всяка отделна новозаветна книга.
Първоначално първите християни ползували ветхозаветния канон на свещените книги. От втората половина на първия век започват да се явяват евангелията и апостолските послания, а паралелно с тях, поради породения от тях голям интерес към Христовото учение, се увеличил броят на подложни, апокрифни съчинения за живота, учението и делата на Господа Христа и Неговите славни апостоли.
През втория век се явяват посланията и трудовете на апостолските мъже (непосредствените ученици на апостолите) - Климент Римски, Поликарп Смирненски, Игнатий Богоносец и други. Станало нужно точно да се определи кои именно писания принадлежат наистина на апостолите (и оттук да се признаят за свещени, боговдъхновени, канонични), и тъй да се отделят
Това постепенно извършила Църквата, която внимателно проучила произхода и преценила съдържанието на претендиращите за апостолско достойнство и каноничност различни писания.
Повод за това дал опитът на еретика Маркион да събере в един сборник всички свещени новозаветни книги, които по негова преценка имали каноническо достойнство. Църквата не
признала този негов опит и сама се заела да изработи библейски новозаветен канон на несъмнено апостолските писания, признавани от цялата Църква.
Несъмнено безспорно канонически Църквата считала и признала още в началото на втория век четирите евангелия от Матей, Марко, Лука и Йоан, Деянията апостолски и тринайсетте послания на ап. Павел, които писания, заедно с посланията Първо на ап. Петър и Първо на Йоан Богослов, образували началния новозаветен канон. Останалите новозаветни книги, които днес се съдържат в Новия Завет на Библията, получили по-късно общоцърковно признание.
В III в. Ориген все още оспорва подлинността на посланията на Иаков и Иуда, на второ Петрово, на второ и трето на Йоан Богослов и на посланието на ап. Павел до евреите.
На Запад дълго се спорило върху автентичността на посланието на ап. Павел до евреите, а на Изток - на Апокалипсиса.
Наред с общопризнатите, включени в канона апостолски писания, с голяма почит се ползували до четвъртия век, макар и невключени в канона, някои от писанията на апостолските мъже, като посланията на Климент Римски, на Варнава и Игнатий Богоносец, и на книгата "Пастир" на Ерм.
В IV век църковният историк Евсевий подразделя новозаветните книги на три дяла:
I. Омологумена - безспорно от всички, повсеместно признавани: четирите евангелия, Деяния апостолски, 14-те Павлови послания и първите послания на Петър и Йоан;
II. Антилогумена - спорни, не от всички признавани:
а) едни временно оспорвани, но впоследствие признати и включени в новозаветни канон - посланията на Йаков, Иуда, второ Петрово и второ и трето Иоаново и Апокалипсис, и
б) решително оспорвани и поради това останали невключени в канона - Деяния на Павла, "Пастир" на Ерм, Апокалипсис на Петър, послание на Варнава, Евангелие на Лъжематей и Евангелие към евреите, и
III. Апокрифи - доказано неапостолски, признати за еретически и отхвърлени - Евангелие на Петра, Евангелие на Тома, Евангелие на Филип, Първоевангелие на Иаков, Евангелие на Никодим. Църковните отци здраво се потрудили да ги отделят от Св. Писание. Известни са в тая насока заслугите на Юстин Философ, Ириней Лионски, Тертулиан , Ориген, Атанасий Александрийски, св. Кирил Иерусалимски, Евсевий Кесарийски, св. Йоан Златоуст, св. Григорий Нисски и др. За тия от тях обаче, които са с благочестиво съдържание, остана в сила правилото "Не е забранено да се чете и да се вярва това, което не е против вярата", по силата на което в богослужебните стихири и канони намериха място поетически картини, взети из такива благонравни апокрифи.
Статията е глава от книгата "За Библията" от † Неврокопски митрополит Пимен
© Синодално издателство, София, 1988
Рецензент † Ловчански митрополит Григорий
Редактор проф. к.б. Тотю Коев
Книгата носи следното посвещение:
"Тъй като "тревата изсъхва и цветът й отпада, но словото пребъдва от рода в род",
написах тая книга... и
по благосклонно насърчение и трудолюбиво залягане на всеосвещения Патриарх на богоспасяемия град на божествената премъдрост - София и на цяла България
господин МАКСИМ -
нему
"благодарение и чест"
смирено отдава
АВТОРЪТ"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com