Опит за богословска трактовка на основните хипотези за произхода на религията
Никола Антонов
Защо и от какви подбуди човекът е започнал да разсъждава за Бога? Този въпрос директно ни отправя към издирването на причината за появата на религията в човешкото общество. Преди да поемем по този път, ще разгледаме някои хипотези. В по-голямата си част те са вече отречени, но все пак господстват сред немалка част от мислещите хора у нас.
Хипотезата, съгласно която религията е измислена от управляващата класа на обществото, за да даде свръхестествена легитимация на упражняваната власт с цел експлоатация, е била поддържана още в древността от редица гръцки философи и софисти. Според тях религията е дело на остроумен човек, открил, че онова, което е забулено в тайна, станало достояние за определен кръг от посветени, може да бъде източник за манипулиране на невежата тълпа. Тази хипотеза е била взета на въоръжение и през ХVIII в. от редица представители на материалистическия и рационалистичния атеизъм. За съжаление, и нашето поколение, откърмено в лоното на неграмотния и псевдонаучен диалектически и исторически материализъм, не се е отказало от подобна представа за произхода на религиозния живот.
Логическата неоснователност на тази хипотеза е повече от очевидна. За пореден път е налице замяна на следствието с причината, която винаги предхожда резултата. Жрецът несъмнено първо е започнал да разсъждава за Бога, и едва след това е проумял, че с определени психологически способи би могъл да въздейства над необразованата маса от "непосветени". Тук не ни интересува дали определени прослойки от дадени общества са злоупотребявали с положението си на религиозни водачи - нещо, което е засвидетелствувано неведнъж (достатъчно е да разлистим диалозите на Платон и съчиненията на Лукиан). От значение за нас е по-скоро как именно човекът е започнал да разсъждава за Бога. Разбира се, ако някой лекар злоупотреби с положението си, това го осъжда, но по никакъв начин не отрича медицината като необходима за човечеството наука.
Освен логически, тази хипотеза е абсурдна и от гледна точка на историята. Тук отново ще повторим, че науката не познава безрелигиозна епоха в развитието на човешката цивилизация. Не можем да наблюдаваме появата на религията например така, както наблюдаваме появата на демокрацията в Атина през V в. пр. Хр. Тази особеност недвусмислено показва, че макар и да е исторически факт, при все това религията е извън историята, тя е надисторична и не се подчинява на познатите нам закони, които завещават на всяко крупно историческо явление зараждане, разцвет и упадък (или възникване, развитие, разпадане и разлагане съгласно терминологията на Арнълд Тойнби).
Не по-малко обидна и унизителна за вида homo sapiens е хипотезата, според която ниската култура, високата степен на необразованост и непознаването на природните стихии станали причина човекът да повярва в Бога. "Страхът създал първите богове", както отсъдил поетът-естественик Тит Лукреций Кар. Следователно религията е плод на невежеството. В началото на своето интелектуално развитие човекът, който не познавал произхода на природните стихии, започнал да им приписва невидими причинители, персонифицирал ги и изпитвал непрестанната необходимост да изразява своята почит към тях, за да обезпечи сигурността си.
Ще започнем с логическата неоснователност на тази хипотеза. Несъмнено, понятието за природни стихии е понятие за нещо по-голямо, по-силно и по-могъщо от човека. Това е очевидно и може да се констатира благодарение на сетивния опит. От друга страна идеята за божествения произход на тези стихии не е очевидна, тя е постигната по умозрителен път, но по своето качество е по-възвишена от понятието за самите стихии тъй като обхваща самата причина за съществуването на последните - божествата, които ги обладават. Следователно, ако кажем, че понятието за природни стихии е породило идеята за техния божествен произход, от това по необходимост следва, че по неизвестни причини една по-нисша идея е родила от себе си по-висша идея. Тогава ще попитаме: какво ни заставя да приемем, че е възможно нещо по-нисше да породи друго, по-висше, от самото себе си, без участието на външни фактори? Според думата на разума, допустимо е по-скоро обратното: идеята за същества с божествена природа предхожда идеята за божественост на стихиите и е станала причина за самото им персонифициране. Несъмнено, преди да приемем, че нещо е божествено, трябва да имаме идеята за самото божествено, за божественото "изобщо". Обратният път е нелеп.
Хипотезата "страхът е създал първите богове" е слаба и от психологическа гледна точка. Всеизвестно е, че страхът отчуждава и отдалечава личността от обекта, станал източник и отправна точка на този страх. Тъкмо напротив, религиозното чувство сближава субекта с обекта на почитта. Дори и най-примитивните човешки култури не допускат религиозна почит към божества, които са зли по своята природа. Култът се опира върху други основи: синовно чувство към божествата, които се възприемат като родители и природни покровители на хората. Злото не се персонифицира. То остава безлично и почти без изключение се схваща отрицателно, като отсъствие на добро. В християнството дяволът не е зъл по природа. Той е личен дух, който става зъл, по думите на Св. Отци, "съгласно своето действие", а не "по природа".
Невъзможно е силата, която отчуждава, да стане причина за стремеж към сближаване. Страхът отчуждава. Той противоречи на заповедта, според която трябва да обичаш Бога с цялото си същество. Страхопочитанието е част от религиозните чувства, но то не е породило самата религия и не просто "гол страх". То е следствие от религията. Страхопочитанието има много лица. Религиозният страх е страх от разгневяване на Бога в резултат от престъпване на Негова заповед - това е страхът, който изпитва синът спрямо баща си. Този страх е породен от предчувствието, че ще загубиш близостта до Бога, а не страх от самия Бог. Тук е застрашено духовното преуспяване, а не физическото оцеляване, заради което се боим от природните сили.
И днес всеки се страхува от силна буря или от земетресение, но дори и най-религиозният съвременен и цивилизован човек не би нарекъл стихията "бог". Въпреки това религията съществува не по-малко, отколкото някога, което за пореден път доказва, че страхът от неизвестното в природата (какъвто вече няма, тъй като в по-голямата си част природните стихии са разгадани) не е и не е бил причина за появата на религията. Да припомним, че след премахването на причината изчезва и резултатът.
Религиозният страх е по-висш от първичния ужас пред силата на природата и не може да бъде следствие от втория. Религиозният страх е страх, породен от любов. Както казахме, това е синовен страх, който не отчуждава, а прави религиозното преживяване истинско и живо. Синът се страхува от родителите си, именно защото ги обича, а не обратното. Ако не ги обичаше, той не би се интересувал от тяхното отношение към сина им.
Примитивно живеещите хора не са умствено недоразвити индивиди, които не правят разлика между очевидно и умозримо. Вярата, която крепи живота на психическия здравия и уравновесен човек, не е продукт на неразумни халюцинации. Когато човекът види, че нещо застрашава живота му, той не прави нищо друго, освен да се страхува от него и да го избягва, дори и да е най-неграмотният дивак на планетата. Не би му минало и през ума да нарече урагана "бог", ако преди това няма идеята за бога като могъщо и свръхчовешко същество. Дали стихията ще се схваща като форма на бога, негова еманация, проява или просто инструмент, това вече е въпрос на специфики в религиозното съзнание на културата и на конкретния човек. За момента този въпрос не ни вълнува.
Идеята за Бога е първична. Не можем да имаме идея за 2, ако нямаме понятие за 1. Да кажем, че човекът първо е имал идея за 2 и после е достигнал до идеята за 1, е съвършено глупаво и нелепо. В този смисъл идеята за 1 е по-висша и по-голяма от идеята за 2 (макар че две е повече от едно), защото без 1 няма 2, 3 или каквото и да е друго количествено понятие. Ето защо, преди да мислим "божествена стихия", трябва да притежаваме поотделно идея за стихия и идея за божествено (т. е. бог). Тези две идеи са първични и собствено идеята за бога не може да идва след идеята за божествена стихия. Някой вероятно би казал, че това е софистика, но то всъщност не е нищо повече от вглеждане в най-очевидните и банални закони на човешката мисъл. Преди да кажем "A e B", трябва имаме в съзнанието си поотделно "А" и "В". В противен случай сме длъжни да приемем, че идеята за Бога се появила в човешкия ум изневиделица (сякаш "паднала от небето").
Най-наукоподобният модел, който предлага обяснение за зараждането на религията, е анимизмът. Създател на анимистичната хипотеза е Едуард Тейлър. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие (англ. animism, от лат. anima, animus' душа, дух). Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма.
Първобитният човек е започнал да разсъждава върху това, което различава мъртвото тяло от живото и болното от здравото. От своя страна той е виждал известни прилики между състоянието на мъртвия човек и състоянието на спящия. Той е забелязвал, че, докато спи, се среща и разговаря с различни хора, някои от които са отдавна починали; пътува в пространството и времето относително безпрепятствено и преживява различни невероятни неща. Всичко това е било причина в един момент да се запита: "Каква собствено е разликата между мъртвия и живия, спящия и будния или будния и бълнуващия, съзнателния и изпадналия в безсъзнателен транс?".
Вследствие на осъзнатите разлики между различните състояния на човешкото съзнание, човекът приел, че съществото му е двойнствено: тяло и фантом (или дух, душа). След като поразсъдил върху разликите между състоянието по време на сън и когато е буден, примитивният човек приел, че той сам води двойствен начин на живот: телесен - ограничен, и безтелесен - до известна степен неограничен. Неограничената си форма на живот нарекъл фантом или душа. Тя се схващала като негов двойник. Душата имала свойства различни от тези на тялото: можела да преодолява безпрепятствено времето и пространството, била сякаш безтелесна, защото нищо не я ограничавало; тя била въплъщение на мисълта.
Виждайки, че душите на починалите са живи (не само хора, но и животни, та дори и предмети), човекът повярвал, че съществува друго пространство, в което те продължават своя живот (инобитие). По аналогия със сетивния свят, човекът установил, че душите на хората живеят в друго пространство, несъизмеримо с телесното, където, както тук, управляват някакви господари. За да ги умилостиви, той започнал да ги почита като богове (т.е. велики духове) и така се зародил религиозният култ. Освен това, подобен култ той е питаел и към своите починали предци, които дълбоко уважавал. Религиозното поклонение се разпростряло не само към душите на хората, от които човекът зависел, но и към всички предмети и природни явления (реки, морета, вулкани, планини, извори, растения и др.), които също имали свои двойници в "духовния" свят.
Постепенно, с хода на духовното развитие на човека, политеистичните религии започнали да еволюират към монотеизъм. Преходът от митологично към абстрактно мислене станал причина първобитните религиозни мирогледи да претърпят развитие от по-сложно към по-просто религиозно съзнание, но по същество това е преход от по-лесната към по-трудната форма на религиозна вяра. С течение на време човекът опознавал тайните на природата и неговата вяра започнала да се откъсва от сетивното, ставала все по-абстрактна. Вярата в много божества постепенно била заместена от вярата в едно висше божество.
Всъщност, анимистичната хипотеза е преди всичко хипотеза, изцяло хипотетично умствено здание, достойно да се постави до образците на научната фантастика. Тук се предлага съвсем неоснователно една верига от множествени и сложно вплетени една в друга психологически причини. В науката не е позволено неизвестното да се обяснява с още по-неизвестно (ignotum per ignotius). И наистина, тук неизвестният за науката произход на религията се обяснява с още по-непознати явления, които не са регистрирани нито веднъж в човешкото общество.
Анимистичната хипотеза привидно прилича на една доста стройна и последователна система, обясняваща задоволително произхода на религията. В същото време обаче тя търпи редакции и допълнения паралелно с развитието на антропологията. Разбира се, това е едно умозрително построение и не подлежи на опитна проверка. Науката е неспособна да реконструира съзнанието на първобитния човек. Всъщност науката е неспособна да реконструира ничие съзнание. Ако приемем, че първобитен човек е онзи, който живее на най-ниската степен от културното развитие на човечеството, то такива можем да намерим и сега.
Да вземем, например, пословичните в подобни изследвания австралийски племена. За тях антрополозите твърдят, че са далеч от съвременната човешка цивилизация, но е глупаво да ги смятаме за същества, които човекът на съвременността превъзхожда по отношение на някакви умствени качества. Както всеки от нас, те също подлежат на обучение. От друга страна, обаче, учените не откриват в техния религиозен мироглед анимизъм под тейлърова форма. Нещо повече, религията по необходимост съдържа в себе си вяра в духовното битие. Никъде не виждаме подобна вяра да предхожда религията с всичките й атрибути.
Защо, в крайна сметка, трябва да се съгласим, че човекът в зората на цивилизацията е бил толкова умствено неразвит? Какво ще ни убеди, че той е бил склонен да повярва в реалността на онова, което сънува, след като е можел да се убеди в недействителността на съня, докато е в будно състояние? Какво ни заставя да мислим, че за първобитния човек (според Тейлър, доста примитивен по отношение на мисловния процес) е било най-лесно и логично да достигне до идеята за безтелесния двойник, откъдето "стъпка по стъпка" да развие понятието за единия Бог? Та такъв преход никак не е лесен дори за нашия високоинтелигентен съвременник.
Ако, все пак, е било наистина най-лесно да повярва в съществуването на невидимия двойник, той трябва да е изхождал от предпоставката, че обяснението на всяко явление е по необходимост свръхестествено. Това, обаче, съвсем не е лесно и очевидно. Нима не е по-лесно, след като се събуди, той да проучи наистина ли се е случило това, което е сънувал? Има сънища, които без особена трудност биха могли да бъдат проверени. А ако наистина е бил толкова примитивен, както ни го представят антрополозите-позитивисти, как е успял да стигне до този труден извод, изискващ интелектуално напражение и извисяване на ума над сетивното и очевидното? Защо просто не е махнал с ръка и не е решил да се занимава с нещо далеч по-просто? И още един въпрос: каква е необходимата връзка, вътрешната сила, която е задвижвала този еволюционен процес в човешкото съзнание, вървящ от простото към сложното, от сетивното към абстрактното, с една дума - от лесното към трудното?
Ако на тези въпроси няма отговор, то анимистичната хипотеза с право може да бъде поставена в сферата на художествената измислица. В природата нищо не става случайно. Всеки процес е необходим, има своя причина и своя цел. Тук не намираме нито причината, нито целта, нито движещата сила, нито необходимостта дори от цялата поредица от качествени промени, които са съпътствали интелектуалното развитие на човека.
Анимизмът като вяра в нематериално битие е сам по себе си вече вид религия, някакво ниво на религиозност. Той представлява нещо повече от вяра в двойник, фантом или душа. Така описан, анимизмът е вече вид философия, вид концепция за света. Следователно, не би могъл да бъде причина за появата на религията, тъй като той вече е вид религия.
И така, религията е факт, универсален и всеобхватен. Човекът е бил религиозен във всички периоди на своето историческо развитие. Науката не познава съвременна или древна нерелигиозна култура. Разбира се, учените имат право да продължат търсенията си, дори с риск за пореден път да се убедят, че няма и не е имало нерелигиозна култура. Поради това няма народ, племе или човек без религия, без упование в надчовешки ценности, били те и най-лъжовните. Същото важи и за атеизма - една винаги актуална форма на идолопоклонство. Атеизмът абсолютизира свой "бог" - автономните човешки възможности. За марксизма човекът е единственото същество, което е достойно да бъде обожествявано.
След като всеобщността на религията е очевиден факт, несъмнено причината за нейното пораждане трябва да бъде обща за цялото човечество. Онова, което е всеобщо и универсално, по необходимост се явява отговор на някаква естествена потребност. Дишането за човешкия организъм задоволява естествената потребност от кислород; то се извършва индивидуално, но е универсално, защото важи без изключение за целия клас от живи организми. Макар и аналогията да е непълна, по същия начин можем да разсъждаваме за религиозната потребност. Разбира се, ако потребността от кислород се простира върху всички живи същества и организми, то религиозното чувство се отнася единствено и само до човека, явява се негово видово отличие - differentia specifica. Това, разбира се е само една непълна аналогия и с нея не искам да кажа, че религиозният порив в човека е еквивалентен на която и да било биологическа потребност.
Човекът е човек, защото е религиозен (homo religiosus). Този извод се налага и от истинността на твърдението, че човешката култура се корени в религията, а именно културата е тази, която отличава човека от останалия животински свят. Религията като стремеж към близост с отвъдното - духовна жажда за завръщане към загубено състояние - е жизнена сила, благодарение на която човешката душа вдишва и издишва. Като исторически факт това явление се е появило заедно със самата история - т. е. от момента, в който Адам и Ева били прогонени от Райската градина с чувството за вина и срам в сърцата си, както би го изтълкувал билейският тълкувател. Същността на религиозния живот, който с право можем да наречем живот-копнеж, е изразена кратко и откровено в думите на цар Давид, с които човешката душа вика към Бога (!):
"Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна, за да видя Твоята сила и Твоята слава, както те видях в светилището: защото Твоята милост е по-добра от живота" (Пс. 62: 1 – 3).
В тези няколко изречения, които справедливо бихме могли да наречем любовно обяснение, виждаме всичко: душата жадува за Бога, разумът търси истината, тялото страда поради своята немощ... Религиозното преживяване съединява в себе си едновременно любов, радост от срещата с Бога и възхищение пред Неговата сила и Неговата слава, което прелива в особен вид страхопочитание, далеч от примитивния страх пред силата на природата. В светилището, в храма, т. е. в сакралното пространство (защото всяко богослужение им свое място и свое време), не където и да е, човекът се среща с Бога и вече не иска тази среща да има край.
Необходимо е да подчертаем, че религията, за да бъде такава, трябва да отговаря на две неизменни условия - тя има обем и съдържание. В обема на понятието религия влиза съвкупността от всички мислими предмети (елементи), които съставляват тъканта на религиозната вяра. Обемът отговаря на въпроса "кое?", "що?" (например християнинът вярва в Бога), а съдържанието - на въпроса "какъв, каква, какво?", "как?" (например християнинът вярва в Бога, Който е един по същност, но в три Лица). Съотношението между обем и съдържание е обратно пропорционално, а сборът между двете е константа.
Изхождайки от тези предпоставки, трябва да си направим и някои изводи. Днес е особено модно да се казва, че всички религии говорят всъщност за едно и също нещо и принципно те по нищо не се отличават. Тази идея особено настойчиво пропагандират икуменистите, окултистите и проповедниците на Новата Епоха (New Age). Те считат, че след като в обема на всички религии обектите почти съвпадат (например в по-голямата част от тях се говори за Бога, човека, света, доброто и пр.), то от това неминуемо следва, че и самите религии съвпадат. Да, но тук липсва вторият фактор - съдържанието. Наистина по-голямата част от религиите в света говорят за едни и същи неща, но въпросът не е само в това. Не е важно само в кого вярват, но и как вярват; не само за какво говорят, но и как говорят. Тук те се разминават, противоречат си и дори си противоборстват.
Ако вземем предвид диалектическото съотношение обем-съдържание и го съпоставим с идеята да се обединят всички религии и дори нещо повече - да се създаде една всеобща компилация, претендираща да бъде универсална религия, ще се получи следното: ще струпаме на едно място обема на всички прояви на религиозна вяра, но, за да избегнем взаимното им противоборство, ще трябва да елиминираме тяхното съдържание. И тъй като законите на логиката са безмилостни, ще се окаже, че понятието всеобща религия има обем = 1, но съдържание = 0.
Какво ще се получи, ако решим да построим една сграда, която да бъде едновременно трикорабна базилика, ротонда, небостъргач, селска барака и въобще всичко едновременно, включвайки в себе си всички архитектурни стилове? Нищо. Оттук неминуемо следва, че универсалната религия е една безсъдържателна религия и следователно тя изобщо не е никаква религия: ако вярваш на всеки, значи ти никому не вярваш; ако вярваш във всичко, то значи ти не вярваш в нищо; ако не вярваш в нищо, това означава, че ти изобщо не вярваш.
И най-сетне призивът да се създаде универсална религия представлява реална заплаха за света на човека. Човешката култура се е родила в религията и до ден-днешен черпи жизнени сили от религиозното съзнание и дори от религиозното подсъзнателно на човешкия дух. Моралът, изкуството, литературата, поезията - всички те са деца на религията. Универсалната религия обаче ще нанесе смъртоносен удар върху човешката култура, а от там - върху цялото човечество, защото това е антирелигия, безсъдържателна илюзия, която ще погуби богатството от спецификите на религиозния живот във всяка точка от планетата.
И така, всяка религия има специфично съдържание, свое учение, свой отговор на въпросите, които в по-голямата си част са едни и същи навсякъде по света; но религиите се различават помежду си не по въпросите, които поставят, а по отговорите, които дават. Може да се каже, че има само един пункт, в който всички религии си приличат: всяка религия изхожда от предпоставката, че човешкият живот не е такъв, какъвто трябва да бъде. Човекът не живее добре, той трябва да намери правилния път. И тук вече всяка форма на религия тръгва посвоему.
Разглеждайки богатия и многообразен свят на религията, постепенно се убеждаваме колко е недопустимо да се смята, че всички религии говорят едно и също. Да, те могат да говорят за едно и също, но не говорят едно и също. Та каква прилика можем да намерим между будизма и християнството (за повърхностния ум между тях не само има голяма прилика, но дори няма никаква разлика)? Достатъчно е да започнем от изходната точка на християнското вероучение: вярвам в един Бог, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. След като светът е творение на единия и всеблаг Бог - Вседържител, значи светът е благ по природа, в него няма зло и пътят да се преодолее злото не е в бягството от света (монашеството не е бягство от света!). Оттук нататък, всяко сравнение между будистката и християнската доктрина е само по себе си констатация на поредната логическа несъвместимост.
Източните религии виждат в изменчивостта на материалното битие лъжа и зло, а освобождаването от закона на необходимостта за тях се осъществява само чрез отказване от света. Нищо подобно, в християнството освобождаването от закона не на карма, а от закона на греха, от закона на смъртта, се осъществява чрез любовта, не чрез отрицанието. Единствено любовта може да мотивира човека да се вслушва в Бога. Като ярки лъчи на неугасващ факел, пронизващи студения сумрак на песимизма, лъхащ повсеместно от религиите извън Откровението, блестят неподражаемите думи на Евангелието: "Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Иоан 3: 16). Впрочем, единствено любовта може да мотивира човека да се стреми изобщо към доброто, към пълнотата на битието, а не към безличното дао - празнотата на нищото.
© Никола Антонов, www.logos-bg.net
www.Pravoslavieto.com