Православен речник

Речникът е дългосрочен проект, много от дефинициите се уточняват и допълват текущо. Възпроизвеждането и разпространяването на целия речник или на отделни статии в какъвто и да е вид е забранено.
© Pravoslavieto.com

ТЪРСЕНЕ в речника: Натиснете едновременно CТR+F на клавиатурата и въведете думата или израза.

Новодобавени статии към 13.06.2009:

     > Климент Александрийски, Св. Николай (Велимирович), Св. патр. Никифор, Св. апостол Юда (Тадей), Св. Григорий Чудотворец, Св. Игнатий Богоносец, Св. Вукол Смирненски,

     > Павел Самосатски, Савелий, савелианство, Блажени Йероним, Пантен, Йоаникий папа Витанов, император Аркадий, Сапор II, Зенон

     > Ефес. Литургия на Преждеосветените дарове. Галилея, Израил, Земя израилева, Палестина, Комана Понтийска, Одигитрия ("Пътеводителка"), свещени съдове

 ***

А

Аборт - прекъсване на бременността, при което се убива детето, преди да се е родило. Библията казва: "Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те" (Иер. 1:5). При аборта се убива човешко същество. Съществуват поне две алтернативи на аборта: 1) предотвратяване на забременяването чрез въздържание или контрацептиви и 2) даване на детето за осиновяване. За християнина всички деца, включително и неродените, са ценни пред Бога и дар от Него. Дори в редките случаи, когато трябва да се избира между живота на майката и този на детето, решението трябва да се съобразява с факта, че се касае за живота на две отделни личности.

Абсида - виж Апсида.

Абсолют - своеобразно, пантеистично по смисъл разбиране на някои източни религиозно-философски течения за божеството като абсолютна безличностна реалност.

Авва - (на арамейски "отец") - 1) молитвено обръщение към Бог Отец. 2) Игумен или старец-подвижник. Извън речника: Старчество.

Августин Блажени Аврелий (354 - 430, чества се на 15/28 юни) - представител на западната патристика, преминал през манихейството, скептицизма и неоплатонизма. От 395 година епископ на Ипон (Северна Африка). Автор на  93 сочинения в 132 книги, сред които философско-исторически и богословски съчинения, проповеди и полемически статии срещу езичеството и ересите (манихейството, донатизма, пелагианството). Своите "Изповеди" започнал да пише като епископ в 397 година,  и те станали първи паметник на жизнеописание от изповедален тим, по чийто образец в последствие са написани много автобиографии. С "Изповеди" започнал и поврат в християнската мисъл към антропологичната проблематика. В съчинението си "За Божия град" (426 г.) развил християнската концепция за всемирната история, която приемал като резултат от божественото предопределение. Развил идеята на св. Амвросий Медиолански за двата града: "земният греховен град" (основан на любовта към себе си, довел до презрение към Бога), и "Божият град" (духовна общност, която се основава на любовта към Бога, водещ човека към презрение към себе си). Характеризирал държавната власт като "голяма разбойническа шайка", но все пак необходима. Неговите възгледи са един от източниците на схоластиката. До Тома Аквински (XIII в.) бл. Августин неоспорван авторитет в католицизма. Вж. също блажен; Блажени Августин.

Сергей Аверинцев - световноизвестен руски византолог, литератор и богослов, автор на над 700 труда - монографии, студии, статии, преводи на художествена, философска и богословска литература от старогръцки, латински, немски, френски, италиански, сирийски, коптски и др. Проф. Аверинцев е роден на 10 декември 1937 г. Завършва класическа филология в Московския държавен университет през 1961 г. От 1980 г. е доктор на филологическите науки. Член е на Европейската академия, на Световната академия за култура и мн. др. През 1995 г. получава наградата Lukas, присъждана за заслуги в разбирателството между народите, културите и религиите. Понастоящем (към 2002 г.) проф. Аверинцев преподава история на руската литература във Виенския държавен университет. На 9 ноември 1999 год. проф. Аверинцев бе удостоен и с титлата "Почетен доктор" на Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Архиепископ Аверки (Таушев) (1906-1976) – руски богослов, духовен писател, йерей на Руската православна църква зад граница, архиепископ. Роден в Русия, средното и висшето си образование получил в България (през 1930 г. се дипломирал в Богословския факултет на Софийския университет). Живял след това в Подкарпатска Русия, Белград, Австрия, Германия и (до последните си дни) в САЩ. Отличавал се с дълбоко и чисто православно световъзприятие. Оставил богословски трудове и духовни слова. Извън речника: Архиеп. Аверки.

"Авраамов дом" Фразеологизъм, който се използва в нашия език със значение много гостоприемно семейство; дом, където постоянно има радушно посрещани гости. Изразът води своя произход от библейския разказ за дома на патриарх Авраам. Праотецът Авраам бил много богат. Имал много добитък, сребро и злато (вж. Бит. 13:2). Той се отличавал с голяма любов към хората и винаги дружелюбно посрещал гости в своя дом. По особено достопаметен начин Авраамовото гостолюбие се проявило, когато Бог се явил на Авраам в дъбравата Мамре. Тримата пътници-Ангели са старозаветно свидетелство за троичността на Бога. Авраам помислил, че те са странници. Той изтичал да ги посрещне, поклонил им се доземи и ги поканил да се отбият в жилището му. След това богато ги угостил с пити от най-доброто брашно, с месо от младо и добро теле, с мляко и масло (вж. Бит. 18:1-8). Гостоприемството е добродетел, която високо се е ценяла сред близкоизточните народи още от най-древни времена. Тя се е възприемала като изява на вярност към Бога. Щедростта на Авраам към тримата пътници-Ангели е особено показателна в това отношение.

Автокефална църква (гр. avuto ­ сам, самостоен и kefavlh ­ глава) - напълно самостойна, независима църква. По-съществените й белези са: 1. цялостна организация; 2. по-голяма или по-малка хомогенна етническа общност в рамките на определена страна и църковна област; 3. право на самостоятелен избор и интронизиране на свой предстоятел; 4. право на свикване и провеждане на поместен събор и изработване на свой устав; 5. право на освещаване на миро; 6. канонизиране на местни светии и др.

В Православната църква днес има 14 автокефални Поместни църкви. От тях патриаршии са Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската и Българската; автокефални архиепископии са Кипърската, Гръцката, Албанската и Чехословашката, а автокефална митрополия е Полската. (Финландската и Японската църкви са автономни.) Затова "автокефален" не е израз на титлата на предстоятеля на поместната църква (той може да бъде наречен патриарх, митрополит или архиепископ в зависимост от местната употреба ), а на правото на пълна административна независимост, официално призната от всички църкви. Единството на Вселенската Църква е израз на разбирателство във вярата и любовта, а не на силата на една църква над другите. Между автокефалните православни църкви съществува йерархия на почит, която не се определя от броя на вярващите, а е изградена върху каноните и традициите. За пример може да послужи Вселенският патриарх в Константинопол. Въпреки че броят на вярващите в неговия диоцез през последните години бе свит до няколко хиляди, той продължава да бъде пръв между равни ­ чест, предоставена му, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския изток. ЦВ.

Агапа, мн.ч. агапи (от гр. "агапа" - любов) - "вечери на любовта". Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.

Първи споменава "вечерите на любовта" св. ап. Юда (ст. 12), а в следващите 3-4 века за тях често споменават отците и учителите на Църквата. Агапите са живо описани от Тертулиан в 39 глава на "Апологетика". Първоначално те имали строго религиозен характер, като най-важен момент било извършването на Евхаристията. Агапите символизирали също социалното равенство на членовете на общината и тяхното единение в Христа. По-заможните давали своя принос за препитанието на бедните, но и бедните давали своя принос или труд. На агапите всички целували ближния по челото, чели послания от други църкви и пишели отговори до тях.

С разпространението на християнството и увеличаването на общините обществените различия довели агапите да изменят своя характер. На някои места: те се превърнали в пиршество на богатите, при които псалмите, славославията и духовни песни от древни времена (вж. Еф. 5:19, Кол. 3:16) били заменени от музициране с лира, арфа, флейта и др. инструменти, което напр. св. Климент Александрийски укорявал. Другаде заможните християни постепенно прекратили участието си в агапите, но ги подпомагали, при което те постепенно се превърнали в своего рода благотворителни учреждения. Тъй като нерядко водели до безпорядък поради употребата на вино и нецеломъдреното поведение на някои участници, в по-късно време агапите били изцяло премахнати. Третият Картагенски събори (391 г.) постановил верните да говеят, подготвяйки се за Св. Евхаристия и затова Тя била отделена от агапите. Лаодикийският (340 г.) и Трулският (392 г.) събори забранили извършването на агапите в храма, лишавайки ги с това от църковно-религиозен характер. (Гангрският събор от 380 г. направил неуспешен опит да възвърне първоначалното им значение). В началото на V век агапите започнали постепенно да изчезват.

Агиографи (от гр. Agio ‘свят, свещен’ и grafi ‘писмено изложение’ ) - гръцкo название на последния раздел на Старозаветния канон, който еврейската традиция нарича Писания (ктувим или кетубим). В славянската православна традиция агиографите се наричат Поучителни книги (Учительные книги).

Агиография - богословска дисциплина, занимаваща се с изучаването на житията на светците, с богословските и историко-църковни аспекти на светостта.

Агиология (от гр. hagios - свят и logos - слово, учение) - богословска дисциплина, която изучава живота и почитта към светците с цел да установи типовете святост и духовните особености на светостта в богословски (и конфесионален), еклезиологичен, национален и исторически аспект.

Агнец (на слав. – ягненок, козленок, Изх. 12:3) - основното жертвено животно у евреите (1Цар. 7:9). Могъл да бъде овен или козел, но без дефект, едногодишен и от мъжки пол (Изх. 12:5). Агнец бил употребяван при жертвоприношенията още до Мойсеевия закон (Бит. 22:7). Иисус Христос е Божият Агнец. Господ наричал учениците си също така (Лук. 10:3).

Агнец Божи - символично название на Иисус Христос като предобраз на Отрока Яхве, който взел върху Себе си греховете на света и принесъл Себе Си в жертва за изкупление на нашите грехове.

Агнец Евхаристиен - средната част на просфората, която се изрязва при извършването на Св. Евхаристия. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Aгни Йога ("Йога на Огъня", "Учение на Живата Етика", "Учение на Етиката на Новата Епоха") - окултно учение, създадено от Елена и Николай Рьорих в периода 1924 - 1938 година. Авторите твърдят, че учението им било дадено от тайствени "махатми", живеещи в Хималаите, в "Шамбала", които никой до сега не е виждал. Под "махатма" в учението им се разбира духовен учител, който владее окултните сили и съзнателно приема участие в "духовното" еволюционно развитие на Земята.

Агностицизъм - (от гр. а - "отрицание" и gnosis - "знание) - философско учение, което отрича възможността за познание на света. Терминът е въведен от естествоизпитателя Хъксли. Възникнал  като форма на скептицизма в древногръцката философия, агностицизмът е развит от философиите Юм и Кант.

Агностик - човек, който не вярва в нищо, което не се потвърждава с помощта на сетивните органи.

Агонистици (циркумцелиони) (от гр . agonistikos - способeн на борба; Христови или храмови войни) - християнска секта в Африка по време на римското владичество през IV-V век. Агонистиците били свързани със североафриканското движение на донатистите (религиозно движение против официалната църква и римското господство), които отричали всякакво съглашение с представителите на държавната власт в Римската империя. Към края на IV в. ереста добила форма на въоръжено въстание на селската беднота против състоятелните земевладелци. Агонистиците разрушавали езическите светини, а от християнските храмове гонели недонатистките клирици.

Ад (евр. шеол - пустота, гр. хадес - невидим, етим. "място, лишено от светлина") - подземното царство на смъртта (Бит 37:35, Чис 16:30, 33. Пс. 15:10; Откр 1:18; 6:8; 20:13,14), наричано също преизподня (рус. преисподня). Според вярванията на древните, адът е мястото, в което са душите на умрелите, които пребивават в забвение, без движение и звукове, не добри и не зли, без проклятие и благословия в очакване на вечния съд (Иов 10:21-22; 17:16; Пс. 93:17; Иер 32:17-32; 2 Пет 2:4). Гръцката дума "геена" означава също ад, но символизира само "адските мъки".

В християнското учение под ад се разбира състоянието на максимална отдалеченост от Бога, Източник на света; духовната тъмнина, т.е. особеното състояние на духовете (грешните души), които поради греха са лишени от възможността да виждат Бога и свързаната с Него светлина и блаженство (Иуда 1:6). Адът е място на вечни мъки за ония, които своеволно са отхвърлили милостта Божия. Бог желае да спаси всеки (I Тим. 2:4). Ужасът и безвъзвратността на състоянието на тези, които сами се отделят от присъствието на Христа (Мат. 7:23), е обрисуван като тъмнина, плач и скърцане със зъби (Мат. 8:12). Адът е обрисуван и като огнено езеро (Откр. 19:20), място на неугасващ огън и на неумиращ червей (Марк 9:43). Господ казва: "И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира и огънят не угасва" (Марк. 9:43, 44). Той провокира лицемерите с въпроса: "Как ще избегнете осъждането за в геената?" (Мат. 23:33) и Сам им отговаря, че Бог не е изпратил Сина Си в света, за да осъди света, а светът чрез Него трябва да бъде спасен. Идва Ден Съден и за ония, които са вкаменили сърцата си срещу Бога, има отредено място.

Адамитство - ерес, разпространена в България в средата на XIV век, според която хората се раждат равни, а обществените различия са дело на човека, а не на Бога. Според адамитството Адам е образът на съвършения човек. Адамитите не носят дрехи, защото смятат носенето на дрехи за белег на неравенство.

Адонай - едно от имената на Господ, употребявано често в Книгите на Стария Завет, напр. Ис. 40:10. Виж също: Имена Божии.

Акакия (гр.) - кожена торбичка с пръст, носена в лявата ръка от византийските императори в знак на смирение (пръстта сочи пьрвоизточника на човека, към който той се връща след смьртта си).

Акатист - от гр. Ακατιστος "akathistos", буквално "без сядане, т.е. правостоящ" - поетическо произведение (най-често хвалебни песнопения) за прослава на Иисус Христос, Св. Богородица и светиите, при изпълнението на които се стои прав. Акатистът е близък по форма до древния кондак. Състои се от 25 отделни строфи, всеки две от които, освен последната, образуват смислено звено. Докато древният кондак се състои само от икоси, в акатиста се редуват 12 кондака (kontakion, кратки песнопения) и 12 икоса (ikos, дълги песнопения). С изключение на първия, всеки кондак завършва с "Алилуя". Икосите завършват с припева на първия кондак, напр. припева  "Слава на Тебе, Боже, во веки" (Акатист "Слава Богу за всичко"), припева "Господи мой, Господи, радосте моя, дарувай ми да се зарадвам на Твоята милост!" (Акатист към Всемогъщия Бог), припева "Радвай се, Невесто неневестна!" (Акатист на Пресвета Богородица). Последната, 25-та строфа на акатиста (кондак 13) представлява молитвено обръщение към прославяния. Сборниците с акатисти се наричат акатистници.

Първият от известните акатисти е бил посветен на Пресвета Богородица и е написан в памет на чудесното освобождение на Константинопол от нашествието на персите (626 г.). Това е указано и в текста на самия акатист: "Радвай се ти, която си прекратила поклонението на огъня". Наричан е  Велик акатист (виж текста). По негово подражание са съставени много акатисти, вкл. от богословски и литургически неграмотни хора. Единствено Великият акатист е включен в богослужението, и според Устава се пее на повечерието в първите четири петъка на Великия пост по "статии", т.е. разделен на четири части (по три кондака и икос), а в петия петък се пее целият Акатист.

През VII - IХ в. акатистът е изместен като жанр от канона, но през XVIII - XIX били отново съставени множество акатисти. Акатисти се четат по време на молебен и при други богослужения. Извънбогуслужебната употреба на акатисти в молитвеното правило не бива да бъде за сметка на по-чистата поезия на псалмите, стихира или древните кондаци.

Аколут, аколути - принадлежащите към първия от нисшите църковни чинове в Древната църква, чиито задължения били предимно техническо подпомагане на свещенослужителите при извършване на тайнството Евхаристия. Този чин съществувал на Запад. На Изток това били, пък и сега са иподяконите. Виж също: йерархически степени.

Акривия - в превод от гръцки - "напълно определен, строг, ясен" - тези елементи от християнското учение, които са неизменни. В по-общ смисъл, един от двата способа за прилагане на църковните канони, при което акривия изразява изискването за точно съблюдаване на правилата, а икономията е изключение от правилото, смегчаване или отмяна на дадено канонично изискване, породено от конкретна нужда в конкретни жизнени обстоятелства.

Албигойци - френски (тулузки) еретици, последователи на секта, разпространена в Южна Франция през XI век, които се считали за приемници на манихеите, възприели някои идеи от богомилството и споделяли възгледите на катарите и валдензите. Наричани така по името на гр. Алби, един от центровете на албигойците. Водели строго аскетичен, нравствен живот и проповядвали апостолско християнство. Отричали Св. Троица, Тайнствата Причастие и Брак, смъртта и възкресението на Спасителя и проповядвали превъплъщението на душите. Отлъчени поради това от Църквата в 1119 година, а през 1209 против тях бил започнат жесток кръстоносен поход (Албигойски войни 1209-29), организирани от папа Инокентий III. В завзетия от кръстоносците град Лезер били умъртвени две хиляди души без разлика от вероизповеданията им. Походът прерастнал в завоевателна война на Франция на юг. По време на втори кръстоносен поход против албигойците (1231г.) била създадена инквизицията.

Алегория (в Библията), алегорическо тълкуване - от гр. "друг" и "говоря" - една от формите на иносказание, широко известна в художествената, философската, богословската и хомилитичната литература. Тя заменя отвлечени идеи и понятия с образи, картини и нагледни примери, в които всички (или много) елементи предават съдържанието на идеята. Алегорията е родствена с метафората. Вид алегория може да бъде притчата. Особено широко алегорията се използва в изобразителното изкуство, старо и ново (алегорията на майчинството, мира, правосъдието и т.н.). Алегорията се среща често в Стария Завет (напр. притчата за лозето - Ис 5:1 и сл.; орелът, изобразяващ вавилонския цар - Ез 17:1 и сл.). Понякога пророците придават на алегорията вид символично действие. Подобно действие, както и цялата алегорията, се нуждае от тълкуване (вж. Дан 7-12; Откр 17). Алегоричен характер носят някои притчи на Христос (Йн 10:1-18; 15:1-8). Алегория намираме и в посланията на ап. Павел (Гал 4:22-31; Еф 6:13-17). Виж също анагогическо тълкуване.

Александрийска патриаршия - една от най-древните поместни православни църкви. Според Свещеното Предание тя е основана от св. ап. и евангелист Марк, когото ап. Петър изпратил да проповядва в Египет. В Александрия св. евангелист Марк създал и първото църковно богословско училище, наричано катeхизическо. Първият вселенски събор (325 г.) възложил на александрийския патриарх всяка година да съобщава на православния свят деня и месеца за празнуване на Пасха.

Значението на Александрийската патриаршия в църковната история е голямо. През първите векове тя била вселенска крепост на апостолската вяра. Нейни предстоятели са били св. Климент Александрийски, св. Атанасий Александрийски (Велики), св. Кирил Александрийски и много други. Александрийската църква дала и много велики подвижници. Именно в Египет се зародило и монашеството. Негов основател е св. Антоний Велики, последван от просиялите св. Макарий Велики, св. Пахомий, св. Макарий Александрийски и много други.

От 995 г. седалище на Александрийската патриаршия е гр. Кайро. Паството й се състои основно от гърци, живеещи в Египет и неголям брой араби. Александрийските патриарси носят древната величествена титла "Папа и патриарх на Александрия и цял Египет, отец на отците, пастир на пастирите, архиерей на архиереите, тринадесети апостол и съдия на вселената". Когато извършва Литургия, Александрийският патриарх носи два епитрахила и две митри ­ едната обикновена, а другата от червено кадифе със златни херувими.

Алилуя (гр. - от евр. "хвалете Господа") - словосъчетание, което се среща често в еврейските богослужебни текстове (напр. в псалмите); навлязло в гръцкото, а оттам и в славянското  богослужение без превод. В църковните песнопения "Алилуя" е обръщение към трите ипостаса на Троицата, което се произнася три пъти последователно с добавяне на "Слава тебе, Боже".

Алфа - първата буква на гръцката азбука, символизираща началото.

Алфа и омега  (първата и последната букви на гръцката азбука) – израз от Книга Откровение на св.ап. Йоан, който означава пълен обхват, цялост. "Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят" (Откр. 1:8,10; 2:8; 21:6; 22:13; Ис 44:6; 48:12).

Амвон ­ издигнато място в православния храм, от което се проповядва или се чете св. Евангелие. Първоначално амвонът е бил в средата на храма, а в последствие се установява в северната стена или колона в кораба на храма. В раннохристиянските и византийските храмове амвонът бил разположен до хора или под централния купол. В българските възрожденски църкви амвонът е срещу владишкия трон, прикрепен към някоя от колоните.

Св. Амвросий Медиолански (Ambrosius Aurelius) (334/40-397) - светец, един от западните отци на църквата, проповедник, химнотворец, богослов, екзегет, епископ на Милано от 374 година. Роден в семейството на префект на Галия, възпитан в християнската вяра, макар че по тогавашния обичай отлага дълго кръщенето си. Следвайки своя баща, избира политическа кариера и е управител на Лигурия и Емилия. През 374 г. е издигнат по желание на народа на каф. Медиолан (Милано) и едва след това се кръщава. Амвросий се слави с проповедническия си дар и административни таланти. Бори се активно със западното арианство и езичество (по негово настояване от римската курия е махната статуята на богинята Победа). Известен е откритият му протест във връзка с кървавата разправа на имп. Теодосий с безредиците в Солун. Амвросий е плодовит писател, изявяващ се преди всичко като житейски учител и църковен пастир. Паметта му Православната църква празнува на 7 декември. Извън речника: Св. Амвросий Медиолански.

Амин! (гр., от евр. "истина", "действително", "така да бъде") - дума, потвърждаваща висшата истинност на заявеното и съгласие с казаното (Чис. 5.22; Втор. 27:14-26). Често Господ е говорил така: "Истина, истина (в оригинала амин, амин) ви казвам"... Спасителят Сам назова Себе си "Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание" (Откр. 3:14), "понеже всички обещания Божии в Него са "да", и в Него "амин", за слава Божия чрез нас" (2 Кор. 1:20). Думата се среща също в много от Посланията на Апостолите, а също и в някои от псалмите (напр. 40:14; 71:19; 88:63), за да потвърди преди казаното. Първите християни произнасяли на висок глас "амин" както при произнасяне на благодарност, така и в края на всяка молитва (1 Кор. 14:16), т.е. със значението "така да бъде".

Анагога, анагогия, анагогичен или анагогическо тълкуване - от гр. “анаго” - "водя нагоре, възвеждам, възвисявам" -  вид тълкуване на Библейския текст, при което думите не се разбират в техния буквален, тесноисторически или частен смисъл, а се възприемат иносказателно с по-широк, духовен, символичен смисъл. Анагогичното преосмисляне на библейския текст води началото си още от Стария Завет. Например пророк Амос вложил ново съдържание в идеята за Господния Ден: докато преди него разбирали Господния Ден като победа на Божия народ над враговете, на пророка Той бил открит като Божий Съд над човешката неправда (Ам. 5:18-20).

Много пророчества, отнасящи се до древния Израил (Ис. 1-4 и др.) се осъществили по време на Вселенската Църква и в процеса на разкриване и задълбочаване в богооткровените истини много библейски понятия са били анагогично преосмислени. Така Обетованата земя с времето е станала символ на Божието Царство (Мат. 5:3). Анагогическото тълкуване открива тайните на идното Царство. По определението на св. Димитрий Ростовски, то е “нещо, прилично на вечен живот, който очакваме, или на Църквата, тържествуваща във висините, към която желаем и се надяваме да преминем”.
Анагогичното тълкуване е достъпно само на хора, просветени от благодатта на Светия Дух; без нея, тълкуванията им биха били просто плод на човешки измислици. Затова 19-то правило на Трулския събор е определило Свещеното Писание да бъде тълкувано само в съгласие с писанията на св. Отци на Църквата. За разлика от буквалното тълкуване (буквално-историческо или буквално-пророческо), духовното тълкуване може да бъде не само анагогическо, но и алегорическо, и топологическо (нравствено).

Анахорет (от гр. anachoretes) - отшелник, пустинник, живеещ в пълно уединение, посветил себе си на покаяние, богомислие, молитва и строг аскетичен живот.

Даниил Андреев - син на известния руски писател Леонид Андреев, православен християнин по вероизповедание, поет и мислител, написал литературно-философско-религиозния трактат "Роза на Света" (откъси от него са публикувани в сп. "Новый мир, № 3, 1989 г.). Авторът на това нашумяло произведение, получавал неведнъж "озарения свише", подробно и стилистически безупречно описва странстванията си в "други светове" с тяхната, както се изразява един критик, "недогматическа иерархия" на добрите и злите сили и по такъв начин неусетно въвежда читателя в сферата на демоничната духовност, в областта на падналите и отхвърлени духове.

Аналой - поставка за икони в православния храм.

Св. Анастасий Синаит (VII в.) - светец, преподобен, настоятел на Синайския манастир "Св. Екатерина", автор на тълкувания на Св. Писание и на апологетическия  труд "Пътеводител", посветен на опровергаването на различни еретически учения. Паметта му Църквата празнува на 20 април, а Католическата - на 21 април.

Анатема (от гр. оставяне, предоставяне, подразбира се - на Божията воля; англ. anathema, anathemize) - гръцка дума, използвана в Превода на 70-те (Септуагинта) за обозначение на проклятие или нещо осъдено и затова подложено на унищожение. Позната е като формула за проклятие и извън юдаизма. "Никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса" (IКор. 12:3), въпреки че заради неповярвалите евреи ап. Павел сам би се молил "да бъде отлъчен (т.е. отделен, бел.ред.) от Христа за братята си" (Рим. 12:14). "Анатема" се нарича църковно проклятие, отлъчване от Църквата на тези, които отхвърлят или извращават основните истини на вярата, изключване от обществото на вярващите, отделянето им от общение с вярващите. В този смисъл обявявали анатема на еретиците и неразкаяните се грешници на съборите. Чинопоследованието за отлъчването им се извършва до днес на Неделя Православна. "Анатема" се нарича и временното отстраняване от евхаристийното общение, т.е. от приемане на св. Причастие, на християнин поради тежки провинения по верови или дисциплинарни въпроси, което цели осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Църквата винаги е съжалявала и се е молила за хората, изпаднали по внушението на дявола в ерес и невъзможност да достигнат до истинско покаяние. Виж също епитимия. Извън речника: Св. Йоан Златоуст за проклятието. Неделя Православна. Какво е "анатема" и може ли някой да отмени анатема, наложена от събор. Молебно пеене за обръщане на заблудени. Молитва за отблъскване на гибелното влияние на лукавия.

Ангел, ангели (на гр."ангелос" - "пратеник, вестител на Бога", на евр. "малах Яхве") - безплътно (безтелесно), разумно духовно същество (разумен дух), което известява и изпълнява Божията воля (Пс 102.20). Ангелите са посредници между "горния" и "долния" свят, които Бог изпраща за нашето спасение.

Ангелите били първото Божие творение; били почтени и покорни на Бога, но надарени също със свободна воля, и поради това податливи на изкушения и дори грях. Както Старият, така и Новият Завет загатват, че някои ангели загубили първоначалната си святост: съблазнени от Сатана, те тръгнали против Бога и станали демони (вж. паднали ангели). Останалите верни на Бог ангели се сподобили с вечно блаженство. Обрисувани са потънали в блясък и неземна красота (Мат. 28:2-3). Те не изпитват човешките слабости и страсти (Марк 12:25), съчувстват и служат на хората (Лука 15:10), чрез тях Бог възвестява своята воля на хората. Макар "по-горен от ангелите" (Евр. 1:4), Христос също получава помощ от тях в редица случаи (Мат. 4:11; Лук. 22:43). Всеки човек - кръстен или не - се сдобива с ангел-хранител още от момента на своето раждане (Матей 10:18). Виж също: Ангел Господен.

В Св. Писание ангели са наречени св.цар и пр. Давид (2Ц 19:27), пророк Агей (Аг 1:13, в евр. текст), свв. Йоан Кръстител (Мал 3:1а; Мат. 11:10), Стефан (Деян 6:15). В Книга Откровение (2:1,8,12,18; 3:1,7,14) са споменати отделни ангели, различаващи се по характера на църквата, които в някои случаи са по-нископоставени от отделните вярващи (Откр. 2:24; 3:4), а в Откр. 16:5 е споменат Ангелът на водите. В Кн. Битие 22:11; 31:11; Изх 3:2,4; Съд 2:1; Исая 63:9; Малахия 3:1б Ангел е наречен Сам Господ.

Ангел Господен (Бит 16:7) - не само един от ангелите като създания, а Ангел-Бог, Божествен Логос в историческата форма на старозаветното му действие, едно от общите наименования в Стария Завет на Второто Лице на Св. Троица, който щял да се въплъти в Божия Син (Изх. 23:20, Деян. 7:38).

Англиканска църква - официалната църква в Англия, оформила се в сегашния си вид през време на Реформацията и след нея.

Св. Андрей Критски (ок. 660-740) е византийски подвижник и църковен поет-химнограф. Роден в Дамаск, живял в Ерусалимската обител "Св. Сава". Като секретар на Ерусалимската патриаршия участвал в VІ Вселенски събор. По-късно става епископ на г. Хортина на о. Крит. Най-известното му произведение е "Големият канон" (наричан Велик покаен канон), съдържащ 250 тропари (строфи). Църквата празнува паметта му на 4 юли. Извън речника: Св. Андрей, архиепископ Критски.

Анимизъм (англ. animism, от лат. anima, animus - "душа, дух") - примитивен предхристиянски култ, първоначална форма на религиозност, характерна за първобитните народи; вяра в това, че всички явления в света имат собствена душа. Но анимизмът не е само убеждение в всеобщата одухотвореност на природата (християнството също учи, че материалният свят има духовна подоснова и че по цялото творение Божият Дух изпълва всичко - "везде сый и вся исполняяй"). Обаче при анимизва надделява личната воля и желания на всеки природен феномен. Във всички, дори материални и космически процеси, анимизмът предполага самостоятелна "душа". Това е черта на примитивното религиозно съзнание. Анимизмът е необходима основа на магията, а поради това и на окултизма. Много нехристиянски писатели поддържат тезата, че анимизмът е присъщ на всички религии и присъства дори в християнството. На тази основа Едуард Тейлър гради хипотезата си за зараждане на религията. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие. Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма. >>>

Аномеи (гр.) - ариани, които учели, че Отец н Син не са равни по същност.

Екзарх Антим І (+2 декември 1888 г.) - виден политик и общественик, председател на Учредителното и Великото Народно събрание, което след Освобождението приема Търновската конституция, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Негови са думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!"

Антиминс (англ. corporal) – специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка. В горния край на плата е вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей. В буквален превод от гръцко-латински антиминс означава "вместо трапеза".

В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството.

Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило - църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс - свой или от друг каноничен архиерей.

Антиминсът до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие. По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се отделят от престола.
При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място - дори на открито. Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни единствено на осветен храмов престол.

В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи, намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро.

Антиномии в Библията (от гръц. аnti - "'срещу" и nоmo -  "закон") -с думата антиномия се означава вътрешно противоречие в концепция, което не се преодолява по чисто логически път. Произходът на антиномиите е свързан с това, че реалността не може да бъде сведена до рамките, които се допускат от формалната логика. Религиозният опит, мистиката и откровението при опит да бъдат изразени на разумен език неизбежно приемат антиномична форма. Това е характерно и за Свещеното Писание. От една страна То говори за Бога със земни термини, използвайки антропоморфизми, учи за Божето всеприсъствие (Бит 1:4; 11:5; Пс. 138), а от друга учи за несъизмеримостта на Твореца с Творението, за абсолютната другоприродност на Божеството (вж. Апофатично богословие в Библията). Христос говори за единството Си с Отца (Мт 11:25-30; Йн 17:21 и др.) и в същото време се обръща към Него с молитва (Мт 26:39 и сл.; Мк 14:36; Лк 22:41-44). Не малко антиномии има и при ап. Павел. Антиномичен характер имат основните християнски догми (за Божественото Триединство и Богочовечието на Христос).

Антипасха (гр. "вместо Пасха") - първата неделя след Възкресение Господне, наричана още "Томино възкресение" или "Томина неделя".

Антифон (Antiphon) - общо название на химни или на части от Псалтира. Думата "антифон" е гръцка и означава "противозвучащ, пеещ отсреща, отговарящ на гласа на другия". Антифоните са песнопения, възпяващи въплътилия се Божи Син, който дойде на земята, за да даде мир. Пеят се от двата клироса или от два хора едновременно ­ единият хор започва да пее дадено песнопение, а другият го довършва. Първоначално така се наричало последователното пеене на стихове от псалмите (91, 92, 94; виж също катизма). Певците били разделени на две групи. На Литургията се пеят три вида антифони: всекидневни, изобразителни и празнични. През VIII век в обикновените дни се пеели псалмите 91, 92 и Пс. 94 "Спаси ни, Сине Божий, во святих дивен Сий...".

Антихрист - 1) определена личност - противник на Христос, която ще се яви преди свършека на света, за да води борба с Христовата църква, но в края на краищата ще бъде победен от Христос (Апокалипсис). Макар че времето за второто идване на Иисус Христос не е известно, Свещеното Писание описва конкретно признаците, предшествуващи идването на Антихриста. 2) В по-широк смисъл антихрист е всеки човек, "който отрича, че Иисус е Христос" (1 Иоан 2:22), "не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос" (1 Иоан 4:3), разполага с власт и активно се бори с християнството.

Св. Антоний Велики (ок. 250/1-356) - основател на христианското монашества, отшелник в Египет. Извън речника: Св. Антоний Велики.

Митрополит Антоний Сурожки - йерарх на Руската православна църква, почетен доктор по богословие на Абърдийнския университет, на Московската духовна академия и на Кеймбриджкия университет. Завършил биология и медицина и дълги години бил практикущ лекар, вкл. военен хирург във френската армия през Втората световна война, а по време на немската окупация - участник в Съпротивата. През 1939 г., преди заминаването за фронта като лекар от френската армия, той тайно дал монашески обет. След войната продължил медицинската си практика до 1948 г., когато е ръкоположен за свещеник и е изпратен за пастирско служение във Великобритания. Епископ е от 1957, митрополит и патриаршески Екзарх за Западна Европа от 1966 г. От този момент той изцяло се посвещава на пастирско обгрижване на все по-нарастващото му паство и на всички, които се обръщат към него за съвет и помощ. Съхранени и издадени са множество негови проповеди. Извън речника: Митр. Антоний Сурожски.

Антропология (от гр. ανθροπος - човек и λογος - учение) - учение за човека и неговото предназначение. Православната антропология се основава на Богооткровеното Писание и на мистичните прозрения и размисъл на светите отци на Църквата. В най-голяма степен антропологически въпроси изясняват богослови като св.ап. Павел, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски и Ориген, мистици като св. Максим Изповедник и ареопагитите, пастири като св. Йоан Златоуст и други, . Те изясняват въпросите за създаването на човека като Божий образ и подобие, за неговата свобода и разум, за същността и произхода на човешката душа, за Грехопадението, Изкуплението, Възкресението, спасението и обожението и пътищата към него, за мястото и ролята на човека в света и отношението му към другите Божии създания.

Антропоморфизъм (гр.) - приписване човешки свойства и качества на Бога.

Антропоморфизъм, антропоморфизми (в Библията) - от гръц. "човек" и "вид, образ, форма" -  описания на свойства и деяния на Бога, които Му придават човешки черти. Антропоморфизмите се срещат често в Стария Завет (Бог "слиза да види" - Бит 11:5, "разкайва се" - Бит 6:6, приписват му се ръце - Изх 14:31, уши - Пс. 33:16, уста - 3 Цар 8:24 и т.н.). Те присъстват и в Новия Завет, особено в притчите.

В същото време Свещеното Писание съвсем определено говори за непреходна граница между безпределната съкровена природа на Вечносъществуващия и човека. Бог е Дух (Йн 4:24). Той е незрим (Изх 33:23), несъизмерим с хората (Ис 40:25). Разумът му превишава човешкия разум, както небето земята (Ис 55:8-9). Който Го е видял, не може да остане жив (Ис 6:5). Всичко това се сумира в понятието "кадош", святостта на Вечносъществуващия - понятие, което означава абсолютно друга негова природа в сравнение със света. В старозаветния култ идеята за Божата святост се изразява в забраната да се създава каквото и да е изображение на Яхве (Изх 20:4).

Това противоречие има следните причини: 1) говорейки за Безпределния, свещеният писател използва метафори, за да го разберат хората, които не биха могли да възприемат думите му по друг начин (св. Йоан Златоуст, "Беседи за Битие", XIII, 2); 2) Антропоморфизмите са призвани да покажат, че Богът на Откровението не е безличен, студен Абсолют, а "жив Бог", активно намесващ се в битието на човека; и накрая: 3) фактът, че човекът е създаден по Божи образ и подобие, дава право на библейските автори да говорят за Предвечния с условните термини на антропоморфизмите.

Aнтропософия - (от гр. "антропос" - човек и "софия" - мъдрост) - еклектично еретическо учение, разновидност на теософията. В центъра на антропософията е обожествяването на човешката същност, открито само на посветените. Основана от немския окултист Рудолф Щайнер. Според св. Игнатий (Брянчанинов) притежава следните отличителни черти: "- ярко изразена окултна насоченост; - пълно отсъствие на покаен дух; - антропоцентризъм, който неизбежно довежда до дяволоцентризъм. Антропософията, която е еретична пародия на християнската антропология, откъсва християнина от Църквата и го лишава от благодатта на църковните тайнства. Без изповед и причастяване към Светите Христови Тайни не е възможно да се води правилна, успешна борба със страстите. В резултат на отхвърлянето на тази светиня се отхвърля и изпълняването на Господните заповеди, т. е. животът по законите на Богооткровеното Евангелие. Подвигът на вътрешното носене на кръста се подменя със съмнителна интелектуална активност. Лъжливото разбиране на новозаветното вероучение довежда до задънената улица на рационалистическата прелест. Антропософите приемат и обичат Изкупителя с разсъдъчното си въображение, а всъщност се отричат от Него с целия си живот. Като правило при тях "няма явно отричане от Бога, но несъмнено има скрито отричане - тъй като в днешно време дяволът изобщо много умело скрива мрежите си, понеже повече се грижи за унищожаването на същественото, отколкото на външното."

Апокатастасис (гр.  άποκατάστάσις - "възвръщане, възстановяване, привеждане в първоначалното състояние") - понятие, използвано от Ориген (185-254) в учението му за връщане към състоянието преди греха, към първоначалното състояние на духовния свят и на човека. Вярвал, че ще се обърнат към Бога, ще се възсъединят с Него и ще бъдат спасени всички твари - и дяволът включително. Учението за апокастасиса било осъдено на Петия вселенски събор (553 г.) като нецърковно (еретично).

Апокалипсис - откровение; по-точно Божието Откровение, дадено на св. Иоан Богослов на о. Патмос в  последните години от царуването на Домициан. Бог открива на Апостола язвите, които ще дойдат на земята преди Второто  пришествие Христово. Толкова страшни са тези видения, че  самото понятие Апокалипсис е придобило значение на нещо  ужасяващо.

Апокрисиарий (гр.) - пратеник или представител (предимно на папата) по църковни въпроси при византийския императорски двор.

Апокрифи (от гр. apokryphos - таен, скрит, секретен, по евр. 'сефери', 'хицони') - произведения на иудейската и ранната християнска литература, чието съдържание не съвпада изцяло с установеното и общоприето вероучение на Църквата, поради което не са признати за свещени (виж Книги на Библията). Приетата в иудаизма традиция приписва събирането на свещените книги в едно цяло на свещеника и законоучител Ездра, живял в V в. пр. Р. Хр., т.е. в период на персийското господство над евреите. В началния еврейски текст броят на старозаветните книги е 22 - колкото е и броят на буквите в еврейската азбука. Но към времето на Иисус Христос, древноеврейското свещено писание включвало вече в себе си 39-те книги, известни ни днес като Стар Завет на Библията. Освен 39-те книги, иудеите познавали и други книги, които впоследствие излезли от употреба. (Виж също книгата на Енох).

Освен вехтозаветни, съществуват и новозаветни апокрифи. При новозаветните апокрифи, думата "апокриф" се е отнасяла първоначално до произведенията на гностическите християни. По-късно така са определяни всички древни християнски писания, непризнати за боговдъхновени. Всичките апокрифни съчинения са написани от анонимни автори, които представят трудовете си за писания на апостолите или други благодатни Христови подвижници. Между апокрифните книги е имало такива, които са били изцяло отхвърлени от Църквата, защото са съдържали лъжовни исторически и догматически постулати. Друга част от тях са били отхвърлени за богослужебна употреба, но не и за четене и разпространяване. Повечето апокрифи не са запазени до днес. По-подробно за старозаветните и новозаветните апокрифите.

Апологет, апологети (от гр. άπολογεόμαι- защищавам) - 1) В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. 2) Раннохристиянски писатели - защитници на християнството, често автори на "апологии". Сред най-ярките апологети от периода след Апостолските мъже са св. Юстин Философ и неговия ученик Татиан от Асирия, св. Мелитон Сардикийски, Атинагор Атинянин, св. Теофил Антиохийски, Минуций Феликс и св. Ириней Лионски, Ориген, Тертулиян и св. Климент Александрийски. В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апологетика - предмет от християнското богословие, занимаващ се с защитата и оправдаването на християнското вероучение с помощта на доводи, насочени към разума. Тъй като, обаче, вярата е изява на човешката свобода, която се постига чрез Божията благодат, разумните доводи са неубедителни за всеки, който не вярва предварително. Основните догмати на вярата са достъпни за разума, но не могат да бъдат доказани и се приемат само чрез вяра. "Апологетика" - съчинение на Тертулиян (първият вариянт на трактата носел името "Към езичниците"). Извън речника: Апологетика.

Апология (от гр. apologia - оправдание, защита) - слово на застъпничество за християнството като справедлива и разумна религия.

Апостат (гр. "отстъпник") - название, употребявано за лица, "отстъпили" от официално признати убеждения.

Aпостол (от гр. пратеник, посланик) -
1) Ученик на Иисус Христос, избран и изпратен от Него на проповед. Христос е избирал апостоли на два пъти. Първо е избрал дванадесетте апостола, a след това и седемдесет апостоли (вж. Лук. 10:1-16), сред които според Преданието са и св. евангелисти Марк и Лука. За да признае изключителните заслуги на св. Павел за разпространение на християнството в Римската империя, Църквата го нарича апостол, въпреки че по време на земния живот на Иисус Христос не е принадлежал към числото на учениците Му. Редом с апостолите, Църквата почита и други светци. Виж също ст. Категории светци, които Църквата почита.
2) Богослужебна книга, включваща почти целия Нов Завет, с изключение на Евангелията (т.е. Деянията и Посланията на светите апостоли и Откровението на св.ап. Йоан Богослов (Апокалипсис). Разделен е на две глави, които се четат от певците в храма по време на Св. Литургия.

Апостолски мъже ("patres apostolici") - Св. Климент Римски  (†ок. 101),  авторът на "Послание на Варнава" (I в.), Ерма (II в.), Св. Игнатий Антиохийски (†ок. 107), Св. Поликарп Смирненски († ок. 156/167), Папий Йеранополски. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апостолически престол (лат.) - папски престол, папска катедра.

Апостолско приемство (апостолска приемственост) - предаване на властта, дадена от Христос на учениците Му - апостолите, на всички апостоли, които възглавяват поместните църкви. Осъществява се непрекъснато - от апостолските времена до наши дни - чрез ръкополагане от епископ на епископ. Апостолското приемство е ключов въпрос за Църквата - не само като догмат, но и като решаващо средство за запазване на вярата. За значимостта му говори още св. Климент Римски (81-98 г.). Още през втори век сл. Хр. се появили учения, които настоявайки че говорят от името на християнската Църква, претендирали за божествен авторитет (позовавайки се на видения) и дори "проследявали" родствените си връзки с апостолите и Самия Христос. В отговор ранната Църква укрепила авторитета на апостолската власт, която се предавала от поколение на поколение. И днес може да се проследи фактическата последователност на ръкоположенията на свещенството, започвайки от избраните от Христа апостоли.

Апостолското приемство е незаменим фактор за запазване единството на Църквата. Тези, които го получават, са отговорни за него пред Христа и трябва да следят учението и практиката на Църквата да не се отклоняват от апостолските си основи. Лични предпочитания по отношение на учението не се считат за валидни за Църквата. Едно от средствата за предпазване от разколи и гарантиране на апостолската приемственост е свещеният антиминс - скрепен чрез св. мощи и чрез подпис на каноничния архиерей. Днес критици на апостолското приемство са онези, които стоят извън историческата му реалност и търсят самоидентичност с ранната Църква на базата на собствените си идеи и теории. Огромният брой деноминации на християнска основа, които съществуват днес, също се дължи в голяма степен на отхвърлянето на апостолското приемство.

Апофатично богословие в Библията (от гр. apophatikos - "отрицателен")  - учение за Бога в самия себе си, което отрича възможността за всякакво негово определяне със средствата на човешкия език и понятия. Апофатичното богословие се стреми да изрази абсолютния Бог чрез последователни отхвърляния (отрицания) на всички отнасяни към Него определения като несъизмрими с Неговата природа. Появява се в Индия, където Божеството се определя като "не това и не това", а също така и в гръцката философия (особено при Платон), по-късно е разработвано от св. Григорий Назианзин и в "Ареопагитиките". 

В Стария Завет терминът, който съответства на апофатичната идея, е кодеш (святост). Божията святост е не просто нравствена категория, а абсолютна несъизмеримост на Твореца с хората. Коренът на думата кодеш е в глагола "отделям". Природата на Божеството е извън пределите на света, а който види неговата теофания (явяване), не може да остане жив (ср. Ис 6:1 и сл.).
Човекът постига Божите пътища дотолкова, доколкото му бъдат открити. Човешките мисли са далече от Божите мисли, колкото небето от земята (Ис 55:9). С това учение е свързана забраната да се правят изображения на Божеството. В Новия Завет също се изповядва непостижимостта на Бога, но се възвестява, че Бог, когото никой не е виждал, се е разкрил за хората чрез еднородния си син (Ин 1:18). За разлика от апофатическото (отрицателното) богословие, съществува и положително (катафатическо) богословие.

Апсида (абсида) - от гр. hapsis, род. падеж hapsidos – свод, дъга, полукръг, лат. absis) – в архитектурата изпъкналост на здание с полукръгла, овална или правоъгълна форма, с прикрит от конха полукупол или смъкнат полусвод. , както и аналогичната част от вътрешното пространство на зданието. С абсиди за пръви път били строени древноримските базилики, терми и храмове. Православният храм има обикновено нечетен брой абсиди. Олтарната абсида е разположена в източната част на храма (на противоположната част на главния вход на храма) и в нея се помещава Светият престол.

Св. Дионисий Ареопагит - светител, един от най-близките сподвижници на ап. Павел, обърнат в християнството след проповедта на ап. Павел в атинския ареопаг (Деян. 17:34). Според преданието, св. Дионисий бил първият епископ на Атина. По-късно бил изпратен от св. папа Климент да оглавява мисията в Галия, където и загинал от гоненията на император Дометиан около 96 година. Чествува се на 3 (16) октомври. Под същия псевдоним писал през VI век друг християнски мислител, наричан днес Псевдо-Дионисий Ареопагит. Извън речника: Св. Дионисий Ареопагит.

Арий (Ареус, +336 г.) - александрийски свещеник, роден в Ливия. В противоположност на съзерцателния дух и склонност към мистика на Александрийската богословска школа, Арий избягвал всяка отвлеченост в тълкуването на истините на вярата (характерно за Антиохийската школа). Така, опирайки се на понятието за Единия Бог, Арий изтълкувал разсъдъчно догмата за Въплъщението и започнал да учи лъжливо за неравенство на Божия Син с Отца и за тварна природа на Сина: че Христос е само превъзходно творение на Бог Отец, и следователно е само "подобносъщен", а не "единосъщен" с Отца. Ереста, наречена по негово име арианство обхванала Източната половина на Римската империя и, въпреки че била осъдена, се запазила почти до края на IV век.

Арианство - еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Проповядвано първоначално от александрийския свещеник Арий. Получило разпространение и в други градове на Римската империя и особено сред германските племена. Арианите отричат единосъщността на Бог Отец и Бог Син и считат Христос за нещо средно между Бог и човек. Осъдено на Първия вселенски събор (325 г.), повторно осъдено на Втория вселенски събор (381 г.), арианството било продължено и развито от аномеите (строги ариани), Аеций (бивш дякон в Антиохийската църква) и Евномий (до отлъчването си - Кизикски епископ). Аеций и Евномий довели арианството до крайни еретически изводи, като развили учение за друга природа на Божия Син, различна от природата на Отца. По-късното название на арианите е евномиани. По време на Реформацията идеите на Арий били възприети от редица протестантски секти. Извън речника: Арианство. Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор.

Ариматея - град в Юдея, отстоящ на 30 км от Йерусалим.

Аркадий (377-408) - византийски император, управлявал от 395 до 408 година. След смъртта на Теодосий I Велики Римската империя била окончателно разделена между двамата му сина, и Аркадий управлявал Източната Римска империя - Византия. Управлението му преминало в отбранителни битки с германските племена и хуните. Неговият министър Руфин, евнухът Евтропий и съпругата му императрица Евдоксия на периоди управлявали империята със сделки и интриги. Въпреки това имп. Аркадий допринесъл много за утвърждаването на християнството, против езичниците и еретиците. След смъртта на патриарх Нектарий през 397 катедрата заел св. Йоан Златоуст - до 404 г., когато императрица Евдоксия след много интриги и намеса в църковните дела  изпратила светителя на заточение. Извън речника: Св. Порфирий Газски.

Армагедон - 1) Сборното място на Сатаната за решаващото сражение с Бог (Откр. 16:16). 2) В по-широк смисъл - символ на последната битка между доброто и злото.

Архангел (гр.) - висш ангел, първоангел, началник на ангелите (1 Сол 4, 16; Иуд 1,9) - Св. Писание различава девет различни чинове или степени: Серафими, Херувими, Престоли, Господства, Сили, Власти, Начала, Архангели и Ангели (Бит 3:24; Ис 6:2; Кол 1:16; Еф 1:20-21; Рим 8:38; 1 Сол 4:16; Иуд 4). От Св. Писание са известни имената на няколко архангела: Михаил ("кой е като Бог - Дан 10:13; Иуд 9; Опер 12: 7); Гавриил (Божи мъж или Божия сила - Дан 8:16; Лук 1:26); Рафаил (Божие изцеления, помощ - Тов 3:16; 11:1); Уриил (Божий огън и светлина - 3 Езд 4:1; 5:20) и Салафиил - молитва към Бога - 3 Езд 5:16); Иеремиил (висок или висота Божия - 3 Езд 4:36). Към архангелите се числи също Иехудил (хвала Божия) и Варахиил (Божие благословение). Техните имена не се срещат в Св. Писание.

Архидякон (гр. "пръв дякон") - старши дякон при монашеското духовенство. Звание, което се дава на проявил се в службата дякон.

Архиепископ (гр. "пръв епископ", старши ред епископите) - първоначално архиерей, глава на голяма църковна област, обединяваща няколко епархии. Епископите, които управлявали епархиите били подчинени на архиепископа. По-късно архиепископ бил наричан архиереят, управляващ крупна епархия или самостойна църква (титулувана архиепископия), в която са включени няколко епископии. Днес в Българската православна църква архиепископ е почетното звание, което предшества "митрополит".

Архиерей - духовно лице от най-високата (трета) йерархическа степен: епископ, митрополит, архиепископ, екзарх, патриарх.

Архиерейски събор - събор (събрание) на правещите архиереи на една поместна църква за решаването на конкретни църковни въпроси. Според сега действащия Устав на Българската Православна Църква, когато се налага спешно разрешаване на въпроси от църковен характер и не е възможно да се свика църковно-народен събор, към състава на Св. Синод се привличат всички епископи на Църквата ни. Така образуваният извънреден църковен орган се нарича архиерейски събор.

Архимандрит - свещенослужител, една от висшата степени на църковната йерархия. Към архимандрита е да прието да се обръщаме с "Ваше Високопреподобие".

Асеманиево евангелие - паметник на старобългарската писменост от втората половина на X или началото на XI век. Писано с обла глаголица с приписки на кирилица и украсено с оригинални  цветни заставки и инициали. Произхожда от югозападните краища на българската говорна област. По съдържание представлява изборно евангелие, чийто текст стои най-близко до предполагаемия Кирило-Методиев превод. В месецослова са отбелязани празничните дни на св. Кирил Философ (14 февруари), св. Методий (6 април) и св. Климент Охридски (27 юли). Намерено в Йерусалим от Йосиф Асемани. Съхранява се във Ватиканската апостолическа библиотека – Cod. Slav. 3. През 1981 г. е издадено научно издание от Вера Иванова-Мавродинова и Аксиния Джурова.

Асийски църкви (1Кор. 16:19, Откр.. 1:11 и др.). 1) Църквите в югозападната част на Мала Азия (днес в Турция), които св.ап. Павел е основал през 40-те години на I век. След неговата смърт св.ап. Йоан Богослов ги обгрижвал в продължение на около 40 години. Към “ангелите” т.е. епископите на тези църкви, апостолът отправял послания и по време на заточението си на остров Патмос. За тях – за “църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия”, апостолът получил откровение, което записал в Кн. Откр. 1:11 и сл. 2) В по-общ смисъл, всички източни църкви.

Аскет, аскети - подвижници за вярата през първите векове на християнството, постници и молитвеници, които водили усамотен живот. Движението на аскетите-подвижници породило монашеството. 

Аскетизм (гр. - упражнение, подготовка за борба; по-късно - духовни упражнения за добродетелен живот) - древен елемент от религиозния живот, свойствен на почти всички религии в света. В християнството аскезата е доброволно подвижничество, основано на следването на евангелсеките заповеди. Тя е пътят към духовна подготовка за спасение на душата чрез усърдна молитва, отказ от суетни развлечения, строго самоограничение в храната (пост) и подчиняване на своята воля на волята на духовния наставник (вж. послушничество). Аскезата е достъпна на всеки човек в различна степен: аскеза е например предпазването от гняв и други пагубни страсти. Аскетизъмът получил голямо разпространение в православната практика от IV-VI векове, виж монашество.

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски (295 – 373 г.) - светител, голям защитник на Православната вяра. Роден в Александрия, Египет. Духовен син и помощник на св. Александър Александрийски. Двадесет и три годишен взел дейно участие в Първия вселенски събор против ереста на Арий през 325 г. и в създаването на Символа на вярата. По-късно станал архиепископ на Александрия и с всички сили защищавал истинското Христово учение от арианската ерес. От всичките 47 години на своето епископско служение 15 той прекарал в изгнание, при императорите Констанций, Юлиан Отстъпник и при Валент.

Св. Атанасий Велики оставил богато духовно наследство: три апологии в защита на православната вяра, житие на св. Антоний Велики, тълкувания на много книги от Свещеното Писание, прекрасни проповеди и много послания. Неговите "Четири слова против арианите" са преведени на старобългарски език още през Х в. от Константин Преславски. Голям е приносът на св. Атанасий и при установяването на истинския сборник (канон) на книгите на Свещеното Писание. Житието на св. Атанасий Александрийски оказало силно влияние върху развитието на монашеството, особено на Запад. Св. Атанасий починал на 2 май 373 година. Извън речника: Св. Атанасий Велики.

Атараксия (гр. ataraxia - безусловно спокойствие, несмущаване на духа, невъзмутимост) - състоянието на душевено равновесие и невъзмутимост, което, по мнението на някои древногръцки философи (скептици), трябва да бъде идеалът за житейски стремежи за мъдрия човек, и което се постига за сметка от отказа от размишления над метафизическите въпроси (за Бог, за смъртта, за обществото), както и от отказа да изказват каквито и да било съждения за тях. При това, както те смятали, човек се пренасочва да възприеме всеки момент от живота в неговата пълнота и да достигне истинската радост, съдържаща се в него.

Атеизъм (гр. - безбожие) - система от възгледи, отхвърлящи религиозните представи (съществуването на Бог, безсмъртието на душата, възкресението на мъртвите и пр.) и на религията като цяло.

Атинагор Атински (AqhnagoraV,  Athenagoras, Афинагор Афинянин; ок. 170 г.) - раннохристиянски писател апологет, автор на едни от най-ранните запазени творби, които отхвърлят обвиненията на езичниците към християните в нелоялност и неморалност, изяснявайки на гърците и римляните християнската вяра и живот с неоплатонически понятия. Негов ученик е Климент Александрийски, учител на Пантен. Извън речника: Атинагор Атински.

Атон (Айон-Орос - "Света Гора", Mount Athos) - полуостров на източния край на Халкидическия полуостров в североизточна Гърция, център на православното монашество. Включва 20 манастира, подредени в определен ред, възприет от Свещения Кинотис (общината). Техният брой не може да бъде променян. От тях манастирът "Зограф" (XI-XIII в.) е български, манастирът "Хилендар" (XII в.) - сръбски, манастирът "Св. Пантелеймон"  (XII в.) - руски, Иверският манастир (X в.) - грузински. Останалите манастири са гръцки. През XIV-XV в. Св. Гора станала център на исихасткото движение. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Б

Георги Петров Бакалов (р. 1943 г. в гр. Неврокоп) - съвременнен български историк, доктор на историческите науки, от 1995 година професор в СУ "Св. Климент Охридски". Преподавал също История на Византия, Византийска култура и Обща история на Християнската църква и в други български университети. Автор е на няколко книги, учебници и учебни помагала за средното и висше училище, множество статии и научни изследвания в областта на византийската политическа и институционална история, на българската средновековна история и християнската култура на Балканите. Извън речника: Проф. д-р Георги Петров Бакалов.

Баптистерий (баптистериум, кръщелна, каменна купел; къпалня, басейн) - особено здание в раннохристиянската епоха, предназначено изключително за извършване на тайнството кръщение. Баптистерият се появил не по-рано от IV век, за извършването на масови кръщения. В центъра му, който обикновено имал кръгла или осмоъгълна форма, бил разположен басейн с три стъпала. Баптистерият имал и неголям олтар, посветен на Йоан Кръстител, където приелите св. кръщение незабавно се причастявали. В древността някои баптистерии били отделна част от притвора на православния храм.

Безбожие - отрицание на Божието битие, непризнаване въплъщението Господне, пълно безверие, атеизъм.

Безсребърник – светец, раздал своето имущество, който живее без да приема пари. Напр. свв. Безсребърници Косма и Дамиан.

Безстрастие - последната степен на християнското съвършенство, при което преобразеният в Христа човек не е достъпен за страстните помисли и демонските прилози.

Дейвид Берг Бивш проповедник от Христианския и мисионерски алеанс ( русс.), основал през 1969 г. сектата "Деца на Бога" ("Children of God", COG). Провъзгласил се за пророкът Мойсей и бил наричан с името МО. Осъден за педофилия, починал в затвора. Сектата е активна и днес под името "Семейството" ("Тhe Family"). Под прикритието на хуманитарна дейност развива дейност из целия свят. Обявена за един от най-деструктивните религиозни култове и забранена в много държави. В България "Деца на Бога" не са регистрирани в Дирекцията на вероизповеданията (2005г.). Извън речника: Семейството или Деца на Бога.

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) - религиозен философ-идеалист, автор на трудове по философия, религия и политология, допринесъл значително за развитието на лъжемесианския светоглед. В ранните си студентски години Бердяев бил под влиянието на кантианството и марксизма, участвал и в революционното движение. През 1901 година бил заточен във Волгоград, а по-късно изучавал философия в Германия, където и приел християнството. Така, по собствените му думи преминал "от марксистката лъжесъборност, от декадентско-романтичния индивидуализъм към съборността на мистическото неохристиянство". Бердяев е бил един от участниците на "Проблем идеализма" и сборника "Вехи". Изгонен от Русия през 1922 година. Издавал в Париж списанието "Путь", наричащо се "орган на руската религиозна мисъл".

Творческото наследство на Бердяев, пропито изцяло от тежък еретически дух, се радва на голяма популярност. Особено показателни в това отношение са есхатологическите възгледи на Бердяев, изцяло приемащ еретическата есхатология на Ориген. Философията на Бердяев обикновено се характеризира като разновидност на религиозния екзистенциализъм. Главните теми в нея са личността и историята, Бог и свободата. Бердяев разглежда свободата от дуалистична позиция, обяснявайки произхода на злото с "нетварна свобода", на "воля към нищо", неподвластна на Бог.

Този теологумен определя и неговия възглед за Грехопадението - Бердяев вярва, че Грехопадението е извършено в свят, който коренно се отличава от настоящия. Сегашното битие е тъмница за духа, което го държи в мъртва хватка. Според Бердяев висшето предназначение на човека е творчеството. Чрез него човек съучаства в делото на Христос и във вселенските замисли на триединния Бог. Тъй като философията на Бердяев се намира под влиянието на универсализма на Владимир Соловьов и неговото учение за "Богочовечеството", повечето критики от църковните среди към Вл. Соловьов се отнасят и за Бердяев. Виж също: С. Булгаков и П. Флоренски.

Елизабет Бер-Сижел (Élisabeth Behr-Sigel) (1907-2005) - френска теоложка, наричана от някои "бабата на европейското Православие". Родена през 1907 година в Страсбург, Франция, от баща-протестант и майка-еврейка. Бер-Сижел е една от първите жени, на които е било позволено да учи теология в Страсбург, а по-късно в Берлин и Париж. Тя е и първата жена във Франция, на която официално е позволено от Реформираната църква на Елзас-Лорен да проповядва и да изпълнява пасторско служение.

На 24-годишна възраст приема Православието и неин духовен баща става о. Лев Жилет (1893-1978), сам конверт. Защищава докторат за руския богослов от XIX век Александър Букарев и публикува есета и книги върху руската богословска традиция. Преподавателка в Православния богословски институт "Св. Сергий" и Католическия институт в Париж. Работи съвместно и е в близки приятелски отношения с прот. Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Мария Скобцова, Павел Евдокимов, Владимир Лосски и Оливие Клеман. Поборничка за промени относно ролята и мястото на жените в Църквата ("Феминизмът трябва да се освободи от менталността на общество, доминирано от "изопачените (perverted) мъжки ценности"). В по-късните си творби защищава идеята за свещеническо служение на жени. Защитник на правата на човека и член на Християнската асоциация за премахване на смъртното наказание и мъченията (както и неин вицепрезидент). Умира на 26 ноември 2005 година.

Библеистика - общо название на библeйските дисциплини, включващи исагогика, екзегеза и херменевтика.

Библиолатрия (от гръц. bjblia и latreja "служение, почитание, култ", т.е. "поклонение на Библията") - отношение към Писанието като към единствeн висш авторитет с пълно игнориране на каквито и да е форми на църкoвното предание и науката. Библиолатрията е характерна за много направления на протестантизма и обикновено се съпровожда с вербалисткото и фундаменталисткото му разбиране.

Библиология – (от гръц. bjblia и l3go~ "знание, учение") - всички знания за свещеноте книги на Стария и Новия Завет, включващи данните от *исагогиката, *херменевтиката, *екзегезата, библейската *критика, а също така и за връзките на Библията с различните сфери на културата.

БИБЛИЯТА е боговдъхновеното Слово Божие и е решаваща част от Божието Самооткровение на човечеството. Старият Завет разказва за историята на това откровение от сътворението до епохата на пророците. Новият Завет ни предава разказа за раждането и живота на Иисус Христос, както и писанията на Неговите апостоли. Той също включва част от историята на ранната Църква и полага основите на църковното апостолско учение. (Виж статията Относно отношението между Стария и Новия Завет ). Тези писания са били четени в църквите още по времето, когато са били написани, а най-ранния списък на всички новозаветни текстове може да бъде намерен в тридесет и третото правило на поместен църковен събор, проведен в Картаген и в откъс от едно писмо на Св. Атанасий Александрийски от 367 година. И двата източника изброяват всички познати ни днес книги на Новия Завет без изключение. Поместен събор, проведен навярно в Рим през 382, съставя окончателния списък на каноничните книги на Стария и Новия Завет. Светото Писание е в самото сърце на православното богослужение и благочестие.

Каноничните книги на Библията са 39 книги на Стария Завет и 27 книги на Новия Завет (съставляващи съвременната канонична Библия), които Църквата признава изцяло боговдъхновени. Редом с тях съществуват така наречените апокрифни книги, невлизащи в каноничната Библия. Така католическият старозаветен канон наброява 45 книги, еврейският и протестантският - само 39, смятайки за неканонични книгите Товит, Юдит, Предмъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Варух, 2 Ездра и две от книгите Макавейски. Освен 45-те книги Септуагинта, Вулгата, Славянската Библия и Синодалният превод съдържат Третата книга Макавейска, Трета Ездра и Псалом 151.

Неканонични книги (Anaginoskomena Books) - книги, които не са включени в Еврейския канон, но присъстват в Стария Завет на Свещеното Писание. Като не боговдъхновени, Църквата не ги е добавила в Библейския канон, но ги възприема като Свещено Писание поради това, че са църковни и полезни за назидание и благочестивост на вярващите. В Библията има 11 такива книги: историческите 2Ездра, Иудит, 1,2 и 3 Макавейски; учителните Товит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов и подражателно пророческите Послание на пр. Иеремия, Варух и 3 Ездра.

Отношението на християните към неканоническите книги е различно. От Лутер до наши дни протестантите ги смятат за безблагодатни и издават Св. Писание без неканоничните книги, като при това войнствено отричат дори позоваването на тях. Наричат ги "еклесиастки" и дори "апокрифни" книги. (Някои от евангелските християни, сред които напр. баптистите, ползват неканоничните книги - особено през последните десетилетия). Католическата Църква пък е утвърдила за боговдъхновени в еднаква степен както каноничните, така и неканоничните книги. Това е станало след Реформацията, на Тридентския събор в 1545 г., и оттогава католиците наричат неканоническите книги Deutrocanonical, т.е. принадлежащи към втори или по-късен Библейски канон. Православната Църква е чужда на подобни крайности: за боговдъхновени Тя признава единствено каноническите книги на Библията.

В неканоническите книги се съдържат най-велики истини на Божественото Откровение. Така например, за празника Обновление, на който Господ Иисус Христос е ходил в Иерусалим, се съобщава само в неканонична книга; единствено в неканонична книга ясно и определено е казано, че Бог е сътворил света от нищото (2 Мак. 7:28). Извън речника: Наименованията на отделните глави в Св. Библия - на руски и английски езици.

Библия (като термин) - думата Библия произлиза от гр. bjblia 'книги'. Съответният еврейски термин, използван в Св. Писание, се среща за първи път още в старозаветно време: "Аз, Даниил, разбрах от книгите (евр. 'сфарим') кои са годините, през които е стигнало словото на Повелителя до Еремия" (Дан 9:2). В християнската църква терминът Библия се употребява от края на І в., както свидетелства намерен през 1875 г. фрагмент от 1Кор на св. Климент Римски (14,2). Там думата Библия означава Стария Завет.

При св. отци на Църквата думата Библия се среща рядко (най-ранно свидетелство има в беседата на св. Йоан Златоуст за Кол 1). По-нататък терминът загубва множественото си число и започва да се употребява като название на цялото Свещено писание.

В юдейската традиция еквивалентна дума на Библия е Танах - съкращение от трите думи, означаващи разделите на Стария Завет: Тора (Петокнижие), Нвиим (Пророчески писания) и Ктувим (Писания).

Християнски синоними на думата Библия са: "Писание" (Мт 21:42; 2 Тим 3:16), "свети писания" (Рим 1:2), "Свещени писания" " (2 Тим 3:15). (Aл. Мен)

Библия (преводи) От множеството преводи на Библията най-широко ползвани са Септуагинта и Вулгата.

Библия - виж също раздела Светата Библия

"Биг Бенг" (англ. Big Bang) - битуващо в съвременната космическа физика популярно название на теорията за първоначалния взрив, послужил за тласък в развитието на Вселената.

Благодат (на гр. харизма) – особено Божие свойство, което прави възможно непостижимото за ума единство на Твореца и тварите; сила Божия, чрез която се извършва спасението; особен, благ (добър) Божий дар, получаван чрез вярата, дар, който е произлязъл чрез Иисуса Христа (Иоан 1:17). Понятието "благодат" играе изключително важна роля в редица новозаветни текстове (Рим 3:21-26, Рим 5:12-21, и особено в Иоан 1:16-18 и др.), в които благодатта се противопоставя преди всичко на закона (при което се има впредвид Божия закон, получен от Мойсей на планината Синай) и изразява качествено нова степен на общение с Бога, достигната чрез Въплъщението и изкупителната Му жертва.

Докато благодатта често се възприема погрешно като нещо благоприятно (благодатно), дадено ни в настоящия живот, в Св. Писание благодатта е синоним на Словото (Пс 44:3; Иоан 1:14; Деян 14:3), на Божието благословение (Зах 4:7), благовестие (Деян 11:23; 13:43), пророчества (Евр 2:9), вяра (Евр 13:9), Божията слава (Еф 1:6). В най-широк смисъл благодатта означава Божията милост въобще: Бог е "Бог на всяка благодат" (1Петр. 5:10) и поради Божието благоволение хората във всички времена (и в частност старозаветните праведници) са живели достоен живот.

В по-конкретен смисъл понятието се използва в Новия Завет, при това в две значения, чието разграничаването е особено важно:
1) под Божия, Христова благодат, разбираме цялото домостроителство на нашето спасение, извършено от Пришествието на Божия Син на земята, Неговия земен живот, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение.
2) благодат наричаме и даровете на Светия Дух, изпращани на Христовата Църква за освещаване на членовете Й, за техния духовен ръст и за достигането на Небесното Царство. Така благодатта е сила, изпращана свише, Божия сила, която пребибава в Христовата Църква - сила възраждаща, живителна, усъвършенствуваща, водеща вярващия и добродетелен християнин до усвояване на спасението, принесено от Господ Иисус Христос. Затова апостолите често употребяват гръцката дума kharis (благодат) еднозначно с думата dynamis (сила). Понятието благодат в смисъл на сила за свят живот, дарявана свише, срещаме на много места в апостолските послания (2Петр. 1:3; 3:18; Рим. 5:2; 16:20; 1Петр. 5:12; 2Тим. 2:1; 1Кор. 16:23; 2Кор. 13:13; Гал. 6:18; Ефес. 6:21 и др.). Ап. Павел пише: "Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява" (2 Кор. 12:9).

Ако разбираме благодатта единствено в по-общото й значение, а не и като Божия сила, рискуваме да изпитаме заблудата на повечето протестанти, че веднаж повярвал (и получил опрощение на греховете), човекът е спасен. Но Апостолите учат, че бидейки оправдан даром, поради изкупителната благодат християнинът е само "спасяем" (1Кор. 1:18) и се нуждае от поддръжката на благодатните сили. "С вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим" (Рим.5:2); "нашето спасение е в надежда" (Рим. 8: 24).
Както новорождението, така и по-нататъшното духовно израстване на човека, се извършва чрез взаимодействието на две начала: на действието на самата благодат на Духа, и паралелно с нея на откриването на сърцето за получаването й, жаждата за нея, желанието да възприемем благодатта чрез личното си усилие за получаване, съхранение и действие в душата на Божествените дарове.

Разкриване в себе си благодатта на Светия Дух - това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа.

Следва да различаваме понятията Божий промисъл и благодат. Промисъл наричаме Божията сила в света, поддържаща битието на света, неговия живот, в това число и битието и живота на човечеството и на всеки отделен човек. Благодат наричаме силата на Светия Дух, проникваща във вътрешното същество на човека, и водеща до неговото духовно съвершенство и спасение. Учението за Благодатта е подробно изложено в творенията на св. Отци. Виж също За Божията благодат.

Блажен - така наричаме наричаме тези, които изпълняват Господните заповеди и чрез ума си пребивавали винаги в молитвено общение с Бога. Сред светците блажени са Августин, епископ Ипонийски, Иероним Стридонски (347 - 420), Ксения Петербургска, Василий Московски и др. Блажени наричаме и юродивите за Христа. Извън речника: Категории светци.

БОГ (гр. theos, англ. God, нем. Gott) – с тази дума Свещеното Писание нарича Твореца на небето и земята и Промислителя на вселената (Бит 1:1, 27; 2:7, Ин 1:1), Който човекът – Божието творение, не е в състояние нито да опише, нито да постигне (Иов 11:7). На нас, обаче, ни е дадено да видим Неговите дела (Вт 4.35; Деян 17.28; Рим 1.20). В продължение на вековете Бог се откривал на хората под различни имена.

БОГ ОТЕЦ е първоизточникът на Светата Троица. Светото Писание разкрива Бога като един по същност и троичен по лица (три Личности, Ипостаси) – Отец, Син и Свети Дух – споделящи една божествена природа във вечността. Отец ражда Сина преди всички времена. От Отца предвечно изхожда и Светият Дух (Иоан. 15:26). Ние познаваме Отца чрез Иисус Христос и Светия Дух. Бог Отец е сътворил всичко чрез Сина в Светия Дух (Бит. 1 и 2; Иоан. 1:3; Иов 33:4) и всички са призовани да Му се поклонят (Иоан. 4:23). Бог Отец ни обича и ни е изпратил Сина Си, за да ни даде вечен живот (Иоан. 3:16). Същността на Бога е непостижима за нас. Въпросът за същността Божия надвишава не само всяко човешко, но дори и ангелско познание. За същността на Бога и Неговите свойства ние можем да знаем само дотолкова, доколкото е поискал да ни открие Сам Бог. А Божественото Откровение свидетелствува, че Бог е Дух вечен, неизменен, всеблаг, всезнаещ, всемогъщ, всеправеден, вездесъщ, вседостатъчен и всеблажен. По своята същност Бог е Дух, абсолютно чист и абсолютно съвършен Дух, същество просто, напълно невеществено, безтелесно. Това, че Бог е духовно, неограничено от място или пространство Същество, е казал Самият Христос в разговора със самарянката: "Бог е дух" (Иоан 4:24).

Боговъплъщение - въплъщението на Сина Божи (второто лице на Светата Троица). Извън речника Рождество Христово. Нашата вяра: Иисус Христос.

Богомил (поп Богомил) - Български свещеник (X век), създател на богомилството в България. Данните за поп Богомил се основават на съчинението в две части "Беседа на недостойния презвитер Козма..." и т.нар. Сръбски синодик от 1221 година. В него се съобщава, че Богомил създава своето учение "в Македония българска, във Филипопол и околността му" - контактната зона с византийските ереси, и най-вече с павликянството.

Богомили - последователи на павликяните на Балканите (в Македония, Босна, Сърбия и България) през X-XII век. Възгледите на богомилите са близки до павликянството и манихейството.

Богомилство - еретично социално-религиозно учение, възникнало в България през първата половина на X вeк и получило X-XII век разпространение във Византия, Сърбия, Босна, Италия и Франция (виж катари и албигойци). Основоположник и пръв проповедник е поп Богомил, а последователите му се наричали богомили. Осъждали богатството, поклонението на кръста, светите мощи и светиите. Отхвърляли обредите и външността на църквата и били строги аскети. От тайнствата признавали само кръщението, което извършвали не с вода, а чрез възлагане върху кръщавания на ръце и на апокрифното евангелие на Иоан. Особено жестоко се борел с тях византийският император Алексий I, който изгорил вожда на богомилите Василий.

Учението им се състояло в следното: първородният син на Височайшия Бог Сатанаил възстанал против своя Височайш Отец заедно с подчинените му духове. Изгонен от небето, Сатанаил сътворил ново небе и земя, както и тялото на първия човек Адам. Но тъй като сам не можел да оживи човека, обърнал се към Височайшия Отец с молба да Му изпрати божествено дихание и Му обещал господство над духовната природа на човека. Височайшият Отец изпълнил молбата на Сина и оживил човека. Но Сатанаил пожелал да подчини на себе си и душата на човека, като прелъстил чрез змията Ева. Потомците на Сатанаил взели превес на потомството на Адам и Сатанаил успял да подчини човешкия род. Хората забравили за своето предназначение и считали самия Сатанаил за върховен Бог. За да освободи човека от властта на Сатанаил, Отец произвел от Себе си втори син - Христос, Словото. Богомилите разбирали по докетически въплъщението, животът и смъртта на Христос. Заключил в окови Сатанаил, Христос го лишил от божествено достойнство (което се заключавало в окончанието "ил"), след което започнал да се нарича просто Сатана. За да завърши делото на Христос Върховният Отец произвел от себе си втора сила - Светият Дух, Който въздейства на човешките души. Възвръщането на всичко в първоначалното състояние ще бъде последен акт на световната история.

Света Богородица е името, с което се нарича Дева Мария в Православната Църква, защото е носила в утробата си Божия Син и от нея Той е получил Своето човешко естество. Елисавета, майката на Йоан Кръстител, по Божие вдъхновение узнала тази истина и нарекла Мария "Майката на моя Господ" (Лук. 1:43). Самата Мария казва за себе си: "Ето, отсега ще ме облажават всички родове" (Лук. 1:48). Така нашият "род" я нарича "благословена". Животът на Мария бил праведен и свят и ние й отдаваме почит като пример за лична святост, първата от изкупените, майката на новото човечество в Сина й. За православните е смущаващо и неприемливо как много "християни", които претендират да вярват според Библията, никога не "облажават" Мария – тази, която роди и отгледа Бог Син в Неговата човешка плът.

Наричайки Дева Мария Богородица подчертаваме ясно вярата, че в личността на Иисус Христос Бог се е съединил с човека още в мига на Неговото зачатие в утробата на светата Дева, и че Той, като съвършен човек, е съвършен Бог. Името Богородица е обявено на Третия Вселенски събор (431 г.) по повод ереста на Несторий, който я наричал Човекородица или Христородица. След Третия Вселенски събор култът към Богородица се активизира. Създадена е богата и разнообразна литература: проповеди, молитви, песни, разкази. Богородица става символ на майчинството, закрилница на християните, пазителка на човешкия род.

Богословие (, "Theologia", теология) - 1) богопознание (богознание, боговедение), което не е плод на изучаване на книги и упражняване на разсъдъка. То е както познание на Бога, придружено с личен опит, така и път, водещ към изцеление на човека и познание на Бога. "Съвершенството на чистотата е начало на богословието" (преп. Иоан Лествичник), т.е. не думите и разсъжденията за Бога, а особеният духовен опит на непосредствено преживяване, постигана на Бога от чистия, свят човек. 2) Прието днес название на академична специалност, която изучава дисциплините агиография, патристика, омилетика, литургика и др.

Богослов (теологос) е човек, преминал пътя на очистване на сърцето към просвещение на ума и обожение. Така той е придобил познание за Бога и е получил право да говори за Него. Богослов е също човек, който без да има свой личен опит, възприема опита на светците.

Богослужението е предназначено да прославя, да възхвалява и да благодари на Бога – на Отца, Сина и Светия Дух. Цялото човечество е призвано да служи на Бога. Богослужението не се свежда само до приятни преживявания в храма, до слушане или пеене на песнопения. Бог може да бъде познаван и в творението Си, но това не е богослужение. Частните молитви, колкото и да са важни, не могат да заменят богослужението. В Православната Църква особено значение се отдава на прославата и благодарението на Бога, отправяно Му от самата Църква. Това богослужение кулминира в причастяването със Самия Бог.

В светата Литургия пеем: "На Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин." В това богослужение се докосваме и изпитваме Неговото вечно Царство, "бъдещия век" и се присъединяваме към прославата, която отправят към Бога небесните ангелски чинове; така изпитваме и истинската и всеобща слава на изпълнението на всичко в Христа.

По подобие на обществените молитви в Стария Завет, Църквата извършва в различни часове на деня и време от годината богослужения по определен канон. Според богослужебния Устав (Типикон) основните богослужения от денонощния кръг са вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове и Св. Евхаристия (Литургия), а при особени случаи Църквата извършва и всенощни бдения (вкл. литии), както и обредите водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие. Виж раздела Православното богослужение.

Богохулство (гр. blasphemia) (Мат. 9:3; 26:65; Марк 2:7; 7:22; 14:64; Лук. 5:21; Иоан. 10:33,36; 1Тим 1:20; Откр. 13:1,5, Лев. 24:11-16, Иов 2:9) - всички оскърбителни или непочтителни думи, действия или намерения по отношение на Бога и светините, в т.ч. към Св. Троица, Божието име, Божия промисъл, Св. Богородица и светиите, съзнателното отхвърляне на Божието откровение. Обикновено богохулството се свързва със съзнателното кощунство или поругание на светините.

Сред Божия народ само един богохулник е достатъчен, за да оскверни цялата община. Ето защо по Мойсеевия закон хулителя на името Господне наказвали със смърт: извеждали го извън пределите на града и го убивали с камъни (Лев 24:11,15-16, ср. Изх 20:7; 22:27; 3 Цар 21:13, 3Езд 14:24). Бог не оставя неотмъстено оскверняването на Името Му (най-често от езичниците, вж. Пс 88.51 следв., 4 Цар 19:4 следв.; 16.22; Тов 1:18, 2 Мак 8:4; 9:28; 10:34; Дан 7:8,25; 11:36). Затова Божият народ бил длъжен сам да не предизвиква езичниците към богохулство (Иез. 36:20, Ис 52:5).

В Мат. 9:2-3 книжниците смятали за богохулство дори опитът за вършене на Божието дело и да се говори от Божие име. Юдеите обвинили Господ Иисус Христос за това, че наричал Себе Си Божи Син (Иоан 8:49-59; 10:31-36) и затова го осъдили на смърт (Марк 14:64 и следв.; Иоан 19:7), безчестили Го и Го обсипвали на Кръста с хули (Марк 15:29 и следв.). Ако те правели това поради непознаване на Богочовека и "понеже не знаят, що правят", то този им грях могло да бъде простен (Мат. 12.32, Лук. 23:34). Но те приписвали знаменията, които Иисус извършвал не на Божия Дух, а на бесовския княз Веелзевула (Мат. 12:24,28 и следв.). Отхвърляйки съзнателно Божието откровение, те извършвали най-тежкия, непростим грях на хулата към Светия Дух (Мат. 12:31, Мк 3:28-30), по думите на Спасителя: "всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят" (Мат. 12:31-32, също Марк. 3:28-30).

Именей и Александър, споменати в Първото послание на ап. Павел към Тимотей (1:20), били предадени от апостолите на страшно наказание, а в бъдеще, по Божиите думи "тяхното осъждане отдавна е готово, и тяхната погибел не дреме" (2Пет 2:3, Иуд. 8-15). Виж също хула, Смъртни грехове. Извън речника: Хула против Духа Светаго

Богочовек - така е наречен Иисус Христос, с което наименование се подчертава, че Той едновременно е Бог и човек.

Божествено откровение - Свещено Писание (Библията) и Свещено Предание (отразено в древни християнски писмени паметници).

Божиите имена - виж Имена Божии.

Божи промисъл - грижата, промислянето на Бога за сътворения от Него свят изобщо и п о-конкретно за човека като образ Божи.

Божие царство - виж Царство, Царство Небесно, Христово царство.

Елена Блаватска (1831-91) - световноизвестна окултистка, създала така наречената теософия и пряко общувала с падналите, отхвърлените духове. Според свидетелството на очевидци демоните навсякъде и винаги я съпровождали, като напомняли за себе си по чувствен, сетивен начин дори в домашния бит.

Богослужебна утвар - виж утвар.

Св. равноапостолен цар Борис-Михаил, покръстител на българския народ - Роден през тридесетте години на IX в., св. цар Борис утвърдил християнството като държавна религия през 864 година. Воден от съзнанието, че България е третата "велика сила" в тогавашна Европа, той постигнал международното признание на автономна Българска архиепископия. След смъртта му през 907 г. Княз Борис-Михаил е канонизиран за светец и е удостоен с царска титла. Календарната му прослава се празнува на 2 май. В иконографията се изобразява най-често със св.Кръст и свитък с писмена, които свидетелстват за огромния му принос в християнизацията и просвещението на българското общество. Извън речника: Св. цар Борис Покръстител.

Брак - тайнство, при което на младоженците са дава свише чрез благословение от свещенослужителя Божия благодат, която освещава техния брачен съюз и ги подпомага в съпружеския им живот. Женихът и невестата обещават един на друг взаимната си вярност пред свещеника и Църквата. Така, по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата, се благославя техния съпружески съюз и благодатта Божия се подава за взаимна помощ и за благословено раждане и възпитание на децата. В Православната църква бракът се сключва веднъж завинаги. Той не се свежда до размяна на клетви или до договорни отношения между мъжа и жената. Напротив, Бог съединява двамата в "една плът" като образ на единението на Христа с Църквата (Ефес. 5:32). Успехът на един брак не зависи от взаимни обещания, разменени между човеци, а от обещанието и благословията Божии. В тайнството Бракосъчетание женихът и невестата предават живота си на Христа и един другиму. Виж също раздела За Църквата и Тайнствата.

Брат - в Библията най-близък родственик по кръв; равен, както деца на един баща. Освен най-близко кръвно родство (Мт. 10:2; Лк. 6:14, Бит. 13:8, 14:16; Иоан 7:3; Деян. 1:14), в Библията думата "брат" обозначава и по-отдалечено родство, или хора, произхождащи от един и същи народ (Бит. 13:8, Естир 10:3, Деян 8:25). "Братя" Св. Писание нарича представителите на Божия народ, считайки всички за родственици. Хора, свързани помежду си са също наречени така (2Цар 1:26: "26. Жалея за тебе, брате Ионатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женска любов").

В Новия Завет думата братя обозначава тясно духовно общение, което искрените последователи на Христа имат с Господа и един с друг (Мат. 25:40). Господ е наричал братя Своите ученици (Мат. 12.49; 23.8). Понякога думата "братя" се употребява символично (Иов 30.29; Пр 18.9).

Була (лат.) - папско послание по религиозно-верови въпроси, които имат общоцърковно или общозадължително за римокатолиците значение. Първите две думи от текста на булата дават нейното наименование.

Протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944) - в света - един от най-крупните икономисти, в религиозния живот - световноизвестен богослов, активен участник в икуменическото движение. През 1922-1944 бил професор по догматика и декан на руския богословски институт в Париж.

Доминираща богословска тема за протоиерей Булгаков е Боговъплъщението и връзката между Бог и създадения от него свят. Учението му за София, Премъдростта Божия (наследено в по-голямата си част от Владимир Соловьов), е предизвиквало възражения от страна на митрополит Сергий (Страгородски), впоследствие патриарх, на Владимир Лоски, на архиепископ Серафим (Соболев), на протоиерей Георгий Флоровски. То дало основание на Събора на архиереите на Руската Православна Задгранична Църква да го обвини в софиологическа ерес. Въпреки изобличаването на софиологическите отклонения на о. Булгаков, той никога не е лишаван от свещеническия си сан - признание за големия му принос в популяризирането на православното богословие в Европа през първата половина на двадесети век. Виж също: Соловьов, Флоренски, Бердяев.

В

Валдензи - последователи на лионския търговец Валдо (12 в.), който раздал богатството си и проповядвал бедност и аскетизъм, живот без семейство и собственост (апостолски живот). Последователите му били най-многочислени в Испания, Италия, Франция, Германия, Чехия и Швейцария. От всичко установено от католическата църква признавали само Кръщението и Причастието. Отричали Вселенските събори и авторитета на светите отци и приемали само Библията за единствен авторитет. Отричали иконите и монополът на свещениците да проповядват. Поради пазенето на съботния ден, на някои места валдензите често са наричани "съботяни". Подложени на жестоки преследвания от католическата църква и нейната инквизиция. Виж ерес, еретици.

Варлаам (1290-1350) - византийски монах от Калабрия (Южна Италия), привърженик на Аристотел и противник на исихазма. Осъден на църковния събор в Цариград (1341). След победата на исихастите избягал в Италия, където оказал влияние върху първите хуманисти.

Варлаамитство - еретично религиозно-философско учение и движение във Византия и България през XIV вeк, създадено от монаха Варлаам и доразвито от Григорий Акиндин, намерило особена популярност сред столичната аристокрация и културните среди. Варлаамитите твърдяли, че не трябва да се прави разлика между Божествената същност и Божествената енергия. През 1350 г. варлаамитството е обявено за ерес.

Варнава, Послание на Варнава - раннохристиянски текст вероятно от I век, приписван на сподвижник на св.ап. Павел (Мнението за авторството на Варнава принадлежи на Климент Александрийски и Ориген). Авторът му е живял в Александрия по времето на император Адриян. В Синайския кодекс посланието е поместено след Книга Откровение на св.ап. Йоан Богослов, Климент Александрийски го причислява към Новозаветните текстове, а при цитирането му Ориген го нарича "съборно (католическо) послание".

Василевс - титла, с която бил удостояван през Средните векове византийският император.

Ванга

Великомъченик - една от категориите светци, които Църквата почита.

Велик покаен канон - богослужебен молитвен текст от св. Андрей Критски (VIII в.), изпълняван през първата седмица на Великия пост по време на вечерната служба. Канонът призовава човешката душа да се откъсне от светските грижи и напомня, че пътят на всеки човек трябва да води към Христос, защото само Той е източник на вечен живот. Като сюжетна линия е използвана библейската старозаветна и новозаветна история. Образите и събитията от Свещеното Писание навсякъде в канона се свързват с прехода от греха към примирението с Бога. Виж също канон. Извън речника: Текст на Великия покаен канон на св. Андрей Критски.

Вербализъм - от лат. verbum «дума». Теория, според която Св. Писание е продиктувано изцяло от Св. дух и затова всяка негова дума, като идваща от Бога, трябва да се разбира буквално. В. има за основа равинската представа, че Тората е просъществувала на небето и е дадена на хората в готов вид. До известна степен подобен подход е характерен и за св. отци на Църквата от ранния период (напр. св.мч. Юстин Филисоф сравнява библейските писатели със струна, от която се извлича звук). Но по-нататък този механичен подход към теорията за боговдъхновеността е преосмислен. Срещу вербализма свидетелстват следните факти:
   1) самите свещени писатели, например ап. Павел, говорят понякога от свое име, а не по Божа повеля (1Кор. 7:6-12);
   2) езикът, възгледите и стилът на библейските автори са различни, което е трудно да се обясни, ако се приеме, че са записвали дадено им единно Боже слово;
   3) като пишат свещените книги, техните автори, както сами си признават, използват литературни източници и църковното предание (вж. "Предадох ви първо това, което приех" - 1Кор 15:3);
   4) разказите на свещените книги за едни и същи събития са различни и дори противоречиви;
   5) в библейските книги има неточности във фактите, засягащи историята и естествознанието; 
   6) това, че Новият Завет в Септуагинта има отправки към Стария Завет, показва, че четенето на Библията в превод е допустимо; но всеки превод е вече крачка встрани от буквата и е интерпретация на текста. Следователно, както казва блж. Йероним: "Евангелието е не в думите на Писанието, а в неговия смисъл" (Тълкуване на Гал., I,1, 11-12);
   7) трябва да се имат предвид вариантите в библейските ръкописи, които не дават възможност да се реконструира всяка дума от Писанието;
   8) Вербализмът отрича на практика богочовешкия характер на Писанието, правейки негов автор само Бог и лишавайки хората от съучастие в предаването на Откровението (вж. Синергизъм);
   9) книгите на Писанието съдържат цитати от граждански документи (напр. 1 Ездр. 2), а също и сведения по история и естествознание, които не са от областта на Откровението;
   10) самото Писание не разглежда тайната на Божественото вдъхновение като въздействие на Божия дух върху човека, което го прави несъзнателно оръдие. И пророците, и апостолите пишат в пълно съзнание и с участие на собствените си сили, разум и способности (вж. Св. Василий Велики, "Тълкуване на Ис.", Предговор).
Вербализмът е тясно свързан с убеждението, че в Библията трябва да се търси само буквален смисъл. Между другото още от епохата на Св. Отци тълкувателите използват не само този метод, но търсят и съкровения смисъл, който стои зад буквата. (Александър Мен - Библиологичeн речник)

Верни – кръстени и неотлъчени от евхаристийно общение богомолци, които - за разлика от оглашените - имат право да участват в Евхаристийното тайство и в цялата света Литургия. Виж също: Литургия на оглашените. Литургия на верните. Извън речника: Божествена Литургия от Св. Йоан Златоуст.

Вероопределение (гр. oros, от "oros" от "ori" - букв. предели, граници; лат. terminus) - кратка формулировка, определяща истина на вярата; в тесен смисъл - догматическо положение, формулирано на Вселенски събор.

Via patrum (лат.) — пътят на отците

Византион - вж. Цариград.

Витания - селище близо до Йерусалим в полите на Елеонската гора по пътя от Йерихон за Йерусалим. Във Витания е живял със сестрите си Марта и Мария Лазар, когото Спасителят по чудесен начин възкресил на третия ден (Ин 11:1-46, 12:1-3). Тук често пребивавал Господ Иисус Христос, особено в последните дни на общественото Си служене за човешкия род и в него се случили няколко забележителни събития от живота Му (Мат 21:17, 26:6, Мк 11:11-12, 14:3) - оттук Той предприел тържественото влизане в Йерусалим, оттук Господ се възнесъл на небето. Днес Витания е бедно мюсюлманско селище на име Ел-Азариех, в което поклонниците в Светите земи посещават гроба на Лазар и развалините на дома му. В изсечената в скалата пещера-гробница някога е имало църква, от която е съхранен само беден каменен престол, с който се предполага, че някога е бил закрит входът на пещерата.

Витезда (дом на милосърдието) (Иоан 5:2) – къпалня, т.е. неголям басейн, който вероятно се е намирал при северната стена на Йерусалим, при така наречените Овчи врата.

Витсаида - името на няколко древни библейски градове.

Витсаида Галилейска - град на северозападния бряг на Тивериадското  езеро (Галилейското езеро), недалеч от Капернаум и Хоразин. Във Витсаида са родени светите апостоли Петър, Андрей и Филип. В този град бил много пъти Господ Иисус Христос (Мат. 11:21). Да се различава от Витсаида Юлия.

Витсаида Юлия - град на североизточния бряг на Тивериадското езеро (Галилейското езеро), наречен на името на дъщерята на римския император Октавиан Август. Недалеч от града Иисус Христос наситил 5000 души с пет хляба и две риби (Лук. 9:10, Марк. 6:41-45). Във Витсаида Юлия Господ изцелил и слепия (Марк. 8:22-25).

Св. Власий Севастийски Чудотворец (+316) - свещеномъченик, епископ на гр. Севастия в Малоазийската област Кападокия (днес в Турция). Гоненията на християните от имп. Диоклетиан го принудили да се оттегли в пещера в пустинната планина Аргеос. Там в молитви и трудове прекарвал дните си, общувайки само с диви животни. Като научил за него, Ликиний заповядал да го доведат, св. Власий бил жестоко мъчен и накрая обезглавен заради нежеланието му да се отрече от Христа. Поради кротката му мъдрост и чудесата, които направил много езичници се обърнали към християнската вяра. Извън речника: >Св. Власий.

Вотан (Водан, Wodan, Wotan, Wuotan) - бог на мълнията и гърма в древногерманската (езическа) митология; върховен бог, обитаващ Валхала, където пируват боговете и където попадат загиналите в битка войни. В скандинавската митология на Вотан съответства бог Один (произнасян "Удин").

Вселенски събор - събор за разрешаване на въпроси от общоцърковен характер, предимно из областта на вярата и църковното устройство, на който присъстват епископи от цялата Христова Църква, и чиито решения се отнасят до цялата Църква.

В ранната Църква възникнал остър спор по повод на законничеството, тоест спазването на еврейските закони от християните като средство за спасение ("Апостолите и презвитерите се събраха, за да разгледат тоя въпрос", Деян. 15:6). Съборът, проведен в Йерусалим, определил реда за разглеждане на такива въпроси в Църквата. През вековната история на Църквата са провеждани стотици събори – поместни и регионални и седем събора, определени като "вселенски". Заключенията на тези събори по вероучителни и канонически въпроси имат особено голям авторитет по отношение на вярата и практиката на Църквата.

Църквата вярва, че чрез Вселенските събори е говорил Сам Бог чрез Духа Си и признава седем Вселенски събора:
 - Първият в 325 г. в Никея (Мала Азия);
 - Вторият в 381 г. в Константинопол (на тях бил съставен и утвърден неизменяемият Символ на Вярата);
 - Третият в 431 г. в Ефес (Мала Азия);
 - Четвъртия в 451 г., свикан по настояване на св. папа Лъв Велики, в Халкидон (установил догмата за двете естества (природи) на Христа - божествената и човеческата);
 - Петият в 553 г. в Константинопол;
 - Шестият в 680 г. в Константинопол (установил догмата за двете воли и действия на Христа);
 - Седмият в 787 г. в Никея (установил догмата за иконопочитанието).
Римокатолическата църква признава 21 вселенски събора. Извън речника: Вселенските събори. Основни доктрини и вероизповедни формули.

Власт Православната Църква разграничава духовната власт от светската въз основа на Христовите думи: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу" (Мат. 22:21). Тя учи, че духовната власт произхожда от Бога и има свои свещени права, но така също и законната държавна власт произтича от Бога и има свои неоспорими права. По силата на това държавната власт трябва да бъде самостойна в действията си и отговорна за тях пред Бога. От своя страна, духовната власт, в изпълнение на Христовите слова: "Моето царство не е от тоя свят" (Иоан. 18:36), трябва да се занимава изключително с делата на Църквата. А те са: истинска проповед на Христовото благовестие с цел спасение на човешките души; защита на спасителната православна вяра от ереси и изопачения; молитва, богослужение, извършване на светите Тайнства и преподаването им на вярващите за тяхно възрастване в благодатта на Светия Дух, приобщаване към Христовото царство на благодатта и наследяване на вечния живот в него; дела на християнско милосърдие. Тези високи задачи, поставени от Бога пред църковната власт, налагат нейните служители да са посветени всецяло на духовното си звание, което изключва прякото им участие в държавното управление.

Християнският принцип за разделяне на духовната от светската власт е изразен ясно в 81-то апостолско правило, предвиждащо да бъдат низвергвани свещенослужители, които се впускат в народни управи. (вж. Правилата на св. Православна Църква съ тълкованията имъ, С., 1912, с. 226 — 229). Православният идеал за взаимоотношение между духовната и светската власт се осъществява, когато между тях се установи т. нар. симфония, т. е. съгласие и съдействие, основани на истинската Христова вяра, в името на Бога и спасението на човешките души.

Матей Властар (+ ок. 1360) - византийски йеромонах, химнограф, преводач на ранните гръцки отци и автор на множество богословски трактати. Написаната от него през 1335 г. ”Азбучна синтагма” е до днес един от основните източници на църковното право в Православната църква. Извън речника: Матей Властар и неговата "Азбучна синтагма".

Влахерна - местност в североизточната част на Константинопол, аречена на името на прочут скитски воевода Влахерн, който бил убит там. По време на разцвета на Византийската империя се славила из целия Изток със своите светини. Тук са станали много събития, показали особеното покровителство на Богородица над Константинопол.

Във Влахерна Лъв Велики (457-474) издигнал един от най-знаменитите храмове, посветени на Божията Майка. В красиво ковчеже, изработено от злато и сребро, се е пазела ризата на Света Богородица, донесена от Йерусалим. Храмът бил разрушен през ХV век. Днес върху основите на древния храм отново е изградена църква.

Втори Вселенски Събор - Вселенски събор, състоял се в Константинопол през 381 г. за утвърждаване на истинското учение за Светия Дух против лъжеучението на Македоний, отхвърлящо Божественото достойнство на Светия Дух. На анатема били предадени също ересите на арианите (евномиани, аномеи и евдоксиани) и полуарианите (или духоборците), савелианите и др. Виж също филиокве.

ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ НА ХРИСТА - второто идване на Иисуса Христа, когато Той ще въздаде окончателно всекиму заслуженото. Православните християни изповядват, че Христос ще дойде отново, за да съди живи и мъртви и че Царството Му не ще има край. Православната проповед обаче не се опитва да предвиди Божия Промисъл, а насърчава християните да наредят живота си по начин, угоден Богу, за да имат надежда и упование в Съдния Ден. Днес, когато в разни християнски групи се множат спекулациите относно Второто пришествие на Христос, е добре да се знае вярата на Православната Църква по този въпрос. Виж също разделa Второто пришествие и Страшният Съд.

Св. Вукол († ок. 100) - ученик на св. Йоан Богослов, който обърнал в Христа много езичници. Св. Вукол приел св. Кръщение и бил  ръкоположен за първи епископ на Смирненската църква от ап.ев. Йоан Богослов. Паметта му се чества на 6 февруари. Извън речника: Св. Вукол.

Вулфила (gr. Ulfilas; Ulphilas, Вульфила), еп. (ок.311-83) - просветител на германските племена вестготи, превeл Библията на готски език. Най-старият запазен неин препис е от 520 г. и се съхранява днес в университетската библиотека в Упсалла, Швеция. Ръкописът е написан със сребърни и златни букви върху пурпурен велум (тънък пергамент), поради което е наречен "Сребърната Библия" (Codex Argenteus). Извън речника: Вулфила.

Вулгата (Vulgata) - латински превод на Библията, осъществен от блажени Иероним. Необходимостта от превода възникнала поради несъвършенствата на направения по-рано Италийски и др. латински преводи на Библията. През 382 г. папа Дамас І (366-384) поръчал на блаж. Иероним да прегледа и да поправи текста на старата латинска Библия, преведена от гръцки. Иероним не се ограничил с редактиране, а направил собствен превод от оригиналния език. Тъй като по онова време не съществували учебни ръководства, стридонският учител започнал да учи старогръцки език от хора, с които се запознава, живеейки в Палестина.

Иероним работил над превода на Библията петнадесет години (от 382 до 405 г.), като използвал древни ръкописи на Писанието. С малки промени той запазил латинския превод на Новия Завет и Псалтира, а в предишния си вид оставил Книгите Товит, Естир, гръцките части на Даниил, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Варух и 1-3 Макавейска. Така основните усилия на преводача били насочени към древноеврейските текстове.

Преводът на блаж. Иероним получил по-късно названието Vulgata Editio, "общоприето издание", или просто Вулгата (Vg). Той се отличава с голяма близост до оригинала, но същевременно преводачът не го следвал буквално и не отстъпвал от законите на латинския език. Иероним отстранил промъкналите се в текста глоси и поправил стила. Познавач и ценител на римските класици, той придал на Вулгата лаконичната красота на латинската проза. Нежелаейки да смущава благочестивите читатели, преводачът запазил при възможност вариантите на старите преводи, които са използвали много св. отци, в това число св. Амбросий Медиолански и блаж. Августин. Въпреки това Вулгата предизвикала съпротивата на съвременниците си и получила пълно признание едва през VІІ век. От времето на Исидор Севилски авторитетът на превода повече не се оспорва. Католическата църква го канонизирала фактически на Тридентския събор през 1546 година.

Въздух - виж покровец, църковна (богослужебна) утвар.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО (ВЕЛИКДЕН, ПАСХА) - 1) събитие, което станало на третия ден след разпятието на Господ Иисус Христос (засвидетелствувано в Мат. 28:1-20, Марк 16:1-20, Лук. 24:1-12, Иоан 20:1-18), с което Бог Слово ни осводи от греха, проклятието и смъртта. Виж Възкресение Христово - ПАСХА.

2) най-важният празник за християните, в който ежегодно възпоменаваме Възкресението от мъртвите на Господа Иисуса Христа. Празникът принадлежи към подвижните празници (за начина на тяхното определяне виж Пасхалия).

Богослужението на Великден се състои от утреня, пасхални часове, Света Литургия и вечерня. Всички молитвословия се пеят (пасхалният канон също се пее).
 - Чинопоследованието на пасхалната утреня се отличава от обичайната утреня и се състои от благословение, стихове с пеене на пасхалния тропар "Христос възкресе", велика ектения, канон, екзапостилария, хвалитни стихири, четене на Огласителното слово на св. Иоан Златоуст ("Аще кто благочестив и боголюбив..."), пеене на тропара на св. Иоан Златоуст и на Пасхалния тропар и отпуст (Виж също текст на Възкресната утреня ).
 - Пасхалните часове се състоят от благословение, пеене на пасхалния тропар, възкресната песен "Воскресение Христово видевше...", ипакой, кондак и отпуст. На Св. Литургия, в храмове, където богослужението се извършва от няколко свещеника, Евангелието се чете на няколко езика в памет на Христовата заповед за проповед на Словото Божие на всички народи.
 - Пасхалнята вечерня завършва същинския празник, но Пасхалното тържество продължава през цялата Светла седмица (виж църковни празници).

ВЪЗНЕСЕНИЕ ХРИСТОВО - 1) събитие, което станало на четиридесетия ден след Възкресението на Господ Иисус Христос; 2) едни от големите християнски празници, който се чествува винаги на четиридесетия ден след Великден. Извън речника: Възнесение Господне.

Външен епископ - така се назовал император Константин Велики, за да изрази причастността си към Църквата. Показвало се, че императорът има функциите на епископ, но "външен", т.е. не от състава на самия клир.

Въплъщението се отнася към идването на Христа на земята в плът. Предвечният Божи Син възприел изцяло човешката природа от Дева Мария. Той бил (и винаги е) една Божествена Личност, притежаваща в пълнота от Бог Отец Божествената природа и в пълнота човешката природа от Мария с идването Си в плът. Така Синът вечно съчетава двете природи в единната Си Божествена ипостас. Божият Син, безкраен в Божествената Си природа, доброволно приел ограниченията на своето човечество, в което изпитвал глад, жажда, умора и накрая смърт. Въплъщението е в основата на християнската вяра; без него тя не би могла да съществува. Библията казва: "А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога" (1 Иоан. 4:3). Чрез Боговъплъщението Синът Божи е изкупил човешката природа и това изкупление е отворена врата за всички, които отиват при Него в прославеното Му човечество.

Вяра - една от трите главни християнски добродетели. По ап. Павел вярата е осъществяване на очакваното и увереност в невидимото ("Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда" (Евр. 11:1), а според Св. Златоуст: "Вяра е това, да приемаш онова, което по никакъв начин и чрез никакви разсъждения не може да бъде постигнато" (Беседа върху 1Кор.). Но вярата трябва да бъде неразделна от добрите дела, защото "вярата без дела е мъртва" (вж. (Иак. 2:14-26). Виж също Вяра и раздела Нашата вяра.

Г

Архангел Гавриил (архангел Гавраил) (евр. - "сила Божия") - един от седемте архангели. Извън речника: Събор на св. архангел Гавриил.

Газа (твърдина, укрепление; Бит 10.19; Вт 2.23; Нав 10.41; 11.22; 13.3; 15.47; Съд 1.18; 16.1,2,21; 3Ц 4.24; 4Ц 18.8; Иер 25.20; 47.1,5; Ам 1.6,7; Соф 2.4; Зах 9.5; Деян 8.26) - един от петте най-древни и най-известни филистимски градове (редом със Сидон, Содом, Гоморра, Адам, Цевоим). Разположен на брега на Средиземно море, на югозапад от Йерусалим. Отдаден по жребий на Юдиното коляно (Съд 1:18, 1Цар 6:71, Деян 8:12), но така и не взето от тях (Иисус Навин не успял да го завладее, и градът си останал филистимски). Била за кратко време независима при юдейския цар Езекия (4Цар 18:8), а после - подвластна на Персия, Халдея и Александър Велики. В Новия Завет Газа се споменава само в разказа за обръщането на Етиопската царица Кандакия

От времето на св. Константин Велики Християнската църква тук процъфтявала и Газа и останалите градове в долината Сефила (Сефела, 1Мак 12:38 и др.) - Аскалон, Азот и др. били епископски катедри. След нашествието на сарацините настанал упадък и разорение. През VII в. Газа била покорена от мюсюлманите и в по-късните години този цветущ град загубил своето значение. Днес от него са останали само пясъчни хълмове и развалини. Недалеч от тях е разположен нов град със същото име. Днес град Газа (наричан от арабите Ghuzzeh) е малко и бедно селище сред живописна и плодородна местност.

Максимиан Галерий (Гай Галерий Валерий Максимиан, наричан също Арментарий) - римски император в източната половина на Римската империя, най-яростният гонител на християните. Като зет и съуправител на император Диоклетиан (Диоклециан), Галерий бил главен инициатор на гоненията. След оттеглянето на останалите тетрарси, през 305 г. обсебил властта. Едва месец преди смъртта си отменил жестоките гонения срещу християните в едикт от 311 г., издаден съвместно с Максимин, св. Константин Велики и Лициний. Починал в Сердика (София) от жестока болест (тялото му било покрити от язви). Извън речника: Св.равноапостол Константин. Св. великомъченик Мина Св. Димитър Солунски. Св. Николай Чудотворец. Св. великомъченица Варвара. Св. Евгений и Макарий изповедници. Св. мъченик Гордий. Св. мъченици Агатопод и Теодул. Св. мъченици Евстратий, Авксентий, Евгений, Мардарий и Орест . Св. Теодор Стратилат

Галилея - 1) област в северна Палестина, в която се родил (в Назарет), прекарал детството и юношеството Си нашият  Господ Иисус Христос, и в която Той най-много проповядвал новата вяра вяра. На север граничела със Сирия и Ливанските планини, на запад - с Финикия, на юг - със Самария, а на изток опирала до река Йордан.
2) град в северна Палестина, в подножието  на Ермонската планина. Построен е от тетрарха Филип - син на Ирод Велики (40/37-4 г.пр.Хр.), който украсил града и го нарекал Кесария на името на римския кесар Тиверий. За да се различава от Кесария Палестинска (Кесария Стратонова), градът е наричан Кесария Филипова.

Геена (Мат 5:22,29,30; 10:28; 18:9; 23:15; Марк 9:43,45,47; Лук.12:5; Иак 3:6) - гръцкото название на долината Еном извън Иерусалим. Тук старозаветните принасяли деца в жертва на езическото божество Молох чрез изгаряне (2Пар 28:3; 33:6; Пс. 105:37-38). По-късно е било осквернено и превърнато в сметище, в което за предпазване от зараза, постоянно горял огън (Ис. 66:24, Марк 9:43-48). Затова впоследствие е наричано огнена геена - ужасно място, от което израилтяните се отвращавали. В по-късно време става символ на вечните мъки, на мъчението на осъдените, като адския огън "дето червеят им не умира, и огънят не угасва" (Мк 9:44). В този смисъл думата геена е използвана постоянно от Господ, сама или с добавката огнена. (ср. Мат. 18.8, Лук. 16:14, Мат. 5:29-30, 10:28, Марк 9:43-45, Лук. 12:6, Мат. 5:22, 18:9, Марк 9:47, Иак. 3:6). Виж също ад.

Гений на императора - почитане гения на императора; своеобразен култ към обожествяване приживе на римския император, чрез което се целяло постигането на духовно единство в Римската империя. Този култ бил задължителен за всички граждани и поданици на империята.

Св. Георги Софийски Нови (св. Георги Кратовски) - светец, мъченик за Христа. Родом от гр. Кратово, Македония. Съден от турците в София, той твърдо отстоявал вярата си. Св. Георги намерил смъртта си на кладата през 1515 година. Църквата чества паметта му на 11 февруари - деня на мъченическата му смърт. Извън речника: Св. Георги Софийски Нови.

Гетсимания, Гетсиманската градина (Гефсимания, Gethsemane, The Garden of Gethsemane; Мат 26:36, Мк 14:32, Лк 22:39, Ин. 18:1) - название на свещеното за християните място в подножието на Елеонската гора около Йерусалим, където с големи душевни страдания и до кървава пот се молил нашият Господ преди кръстната Си смърт, и където произнесъл изкупителната Си  първосвещеническа молитва (Мат. 26:36-46, Марк 14:26-42; Лук. 22:39-46, Иоан 18:1). Св. евангелисти наричат Гетсимания "място, село", а св. Йоан Богослов описва Гетсимания като градина с маслинени дървета. В нея Господ често се усамотявал с учениците Си (Лука 22:39). Там Той в последните дни от земния Си живот бил предаден от Юда Искариотски (Мат 26:36) и арестуван в присъствието на молещите се с Него ученици след Тайната вечеря. В Гетсимания са погребани родителите на Пресвета Богородица - праведните Иоаким и Анна, св. праведни  Йосиф Обручник и Божията Майка, а през IV в. над погребалната пещера е бил построен храм в памет на Успението Й. Днес Гетсимания е с квадратна площ, обградена със стена, а в градината има все още древни маслинени дървета.

Глас (ήχος) - в църковно пеене един от осемте основни диатонични лада, всеки от които има господстващ и краен тон. Всичките осем гласа съставят системата на осмогласието, която се гради на предхристиянската гръцка, сирийска и юдейска музикална традиция. Гласовете са наследени от византийското пеене и са запазени в богослужението на българската, гръцката, сръбската и др. православни традиции. В древноруското пеене гласовете са преобразувани в система от различни диатонически мелодически обрати с неголям диапазон ("попевки") - в обем на трихорди и тетрахорди, - при което отсъства годсподствуващ и краен тон.

Глоса - (гр. glоssa – "език, реч, наречие" – 1. Бележка на преписвач или читател на полето на ръкопис или в самия текст, която обяснява и тълкува непозната дума или неясен текст. 2. Тълкуване на текст на закон ред по ред. 3. Всяка рядко употребявана или специализирана дума с неясно значение за обикновения читател, поради което се налага да се обяснява. Понятието глоса се използва в библеистиката и изтокознанието. С него се обозначава пояснение или допълнение към текста на древен ръкопис (направено на полето или между редовете от коментатор или преписвач), което след време бива добавено в самия текст на по-късен препис.

Николай Никанорович Глубоковски - бележит руски богослов и църковен историк, професор в Санкт-Петербургската Духовна Академия и Петроградския университет, един от създателите на Свето-Сергиевския Православен Богословски институт в Париж. От 1923 г. до смъртта си професор по Св. Писание на Новия Завет в Богословския факултет на Софийския университет. Проф. Глубоковски участвал в междухристиянски конференции и бил участник в българската църковна делегация в първата и втората икуменически конференции (съответно през 1927 в Лозана и 1937 г. в Единбург). Изключително плодотворен богослов, особено ценен с приноса си в изследването на благовестието на св.ап. Павел. Починал на 18 март 1837 в София. Извън речника: Проф. Глубоковски.

Гностик, гностици (гр.) - еретици от първите векове на християнството, привърженик иа гностицизма.

Гностицизъм (от гр. gnosis - γνώσιζ  "знание, познание"). Многолико религиозно-философско течение, развивало се паралелно с християнството. Най-известните основатели на гностически секти били Симон Влъхв, Менандър, Стурнин, Керинт (I в.пр.Хр.), Василид (+ок. 140 г.), Валентин (ср. II в.) и Маркион (II в.). Те имали своя собствена гностическа система, в която в различна степен съчетавали християнски с източни, елинистични и юдаистки елементи. Против гностицизма са писали много св. отци на църквата, сред които св. Ириней Лионски, Тертулиян, св. Иполит Римски, Епифаний и други.Най-характерни черти на гностицизма са политеизмът (поради вярата в съществуването на множество по-нисши божества - еони) и дуализмът (вярата, че светът е сътворен не от Бог, а от зла сила, наречена Демиург). В своя чист вид гностицизмът е изчезнал твърде рано, но остатъци от гностическата духовност съществува и днес, особено след откриването в средата на XX в. на множество гностически писания в Наг-Хамади, Египет. Виж също: плирома, манихейство; ереси. Извън речника: Гностицизъм.

Голгота (арам. -  "череп", "лобно място") - хълм, някога близо до Йерусалим (на северозапад от града), а сега в централната му част, където Господ Иисус Христос приел Кръстната Си смърт. Наречена е така или поради това, че гората имала форма на череп, или защото тя служела като място за смъртни наказания. Днес в Голгота се намира Храмът "Гроб Господен".

Горно място ­ в православния храм - пространство на изток от Св. престол, източната страна на Св. олтар. Там сядат свещенослужителите по време на литургийното апостолско четене. Обикновено там се намира креслото на епископа.

Грамота (гр.) - официален документ, издаден от висше светско или духовно.

Грехопадение - престъпването на Божията заповед от страна на Адам и Ева, проявеното от тях непослушание към Бога. Виж първороден грях.

Григорий Акиндин (XIV в.) - византийски философ, автор на религиозни съчинения, слова и писма, един от теоретиците на варлаамитството. Според някои източници Г. Акиндин бил българин по произход.

Св. Григорий Богослов

Св. Григорий Палама (1296-1359) - светител, атонски монах и архиепископ на гр. Солун,  един от отците на Църквата, виден представител на късновизантийската култура. Роден в Мала Азия, отрасъл в двора на император Андроник II Палеолог. Под негово настоятелство осиротелият св. Григорий изучил светските науки. На двадесетгодишна възраст се замонашил заедно с майка си и сестрите си. Св. Григорий се подвизавал на Света Гора, научил от духовника си "умното делание" (исихазма), който св. Григорий успешно защищавал от еретика Варлаам и богословски обосновал. През 1347 1350 г. бил посветен за митрополит на Солун и ръководил Църквата тринадесет години, през една от които бил в робство при сарацините в Азия. След Константинополския събор през 1341 г. учението за исихазма се счита за официална църковна доктрина. Починал в мир в 1360 година. Чества се на 14 (27) ноември. Извън речника: Св. Григорий Палама.

Св. Григорий Синаит, преподобен (1260-1346) - византийски монах, богослов, духовен писател, голям подвижник и духовен учител на Балканите, един от основоположниците и най-горещите защитници на исихазма. Наречен Синаит, защото бил замонашен на Синайската планина. По времето на цар Андроник II Палеолог, около 1330 година, отишъл на Света Гора, да посети манастирите и да научи нещо за умната (наричана също умствена) молитва и съзерцанието. Но тези духовни деяния по онова време били малко познати на светогорците, единствен св. Максим Капсокаливит ги практикувал до съвършенство.

Св. Григорий разпространил учението за умната молитва из келиите и манастирите на Света Гора и Балканите, като основал обители, в които монасите практикували Иисусовата молитва с ум, като им помогнал да се вдълбочат в молитвата и да се спасят. Св. Григорий се установил в областта Праория (Странджа планина) и основал манастир, който станал център на исихазма на Балканския полуостров. Той и неговият ученик св. Теодосий Търновски се смятат за основатели на исихазма и в България. Починал в мир на 27 ноември 1346 г. в Праория. Прочут между учениците му бил Калист, патриарх Цариградски, който написал неговото житие.

Съчиненията на св. Григорий Синаит за подвижничеството и за умствената молитва са включени в "Добротолюбието". Той е написал и припева към Пресвета Троица "Достоино есть", който се пее на възкресната полунощница. Извън речника: Св. Григорий Синаит.

Григорий Цамблак

Св. Григорий Чудотворец - светител, епископ на Неокесария (град на север от Кесария Кападокийска). Съставил множество съчинения, сред които символ на вярата и каноническо послание. Чества се на 17 ноември. Извън речника: Св. Григорий Неокесарийски

Гроб Господен – пещера в Гетсимания, в която Господ Иисус Христос бил погребан и възкръснал. Гробът Господен е светиня, на която от най-древни времена се стичат множество богомолци-поклонници от целия християнски свят. Днес над него има храм, където всяка година на Велика Събота се случва най-великото чудо – слизането на Благодатния огън, който без да изгаря и без да излъчва топлина, запалва свещите на хилядите поклонници. Виж също: Йерусалим.

Грях (букв. "да пропуснеш целта") - нарушение на Божествените заповеди и отстъпление от Божия Закон ("Грехът е беззаконие", 1Иоан 3:4). На езика на богословието грехът е помрачение на ума: когато умът напусне сърцето, той вече няма памет за Бога, разпилява се чрез чувствата в обкръжението и води до извършването на грехове. Тъй като това разпиляване става чрез дела, то и делата се наричат грях. Грехът започва с т.н. съсложение (рус. сосложение) и преминава 3 етапа: желание, действие и страст.

Грехът е това, което е разделило и продължава да разделя човека от Бога, неговия Създател. Сътворил човека прекрасен и съвършен, Бог му дарувал пълна свобода, включително свободата да приеме доброволно Божията любов чрез съзнателно послушание и пълно доверие. В.П.Вихлянцев посочва, че думите "плодете се и множете се" (Бит. 1:28), са в оригинала "растете, усъвършенствайте се и се множете числено" (при това непознавайки доброто и злото - Бит. 2:16-17, и притежавайки безсмъртие - Бит. 2:9,16, което човекът загубил, съгрешавайки - Бит. 3:24).

Бог е желаел човекът да бъде свободна личност, а не автоматично послушен на Божията воля робот; да избере пътя на съвършенството чрез послушание, без да Му отнеме възможността за собствен и доброволен избор. Вероятно Бог е имал Свой продължителен и благодатен план за довеждане на човека до пълно съвършенство, но човекът избрал свой, бърз път за оподобяване на Бога (Бит. 3:5) чрез чувствено познание.

Грехът преминал от дявола в Адам и така "чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта" (Рим. 5:12). И човек продължава да греши, престъпвайки Божия закон ("Грехът е беззаконие", 1Иоан 3:4). Както пише св. ап. Петър, "Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия" (Рим. 3:23).

Грехът ни отделя от Бога, убива ни духовно ("Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" Ис. 59:2). Поради това грях се нарича и всяко отделно неспазване на Божиите заповеди.

Човек остава по наследство роб на греха. Дори да осъзнае това, не може да се изкупи от това робство със собствени сили, тъй като бидейки роб няма нищо свое. Само вярвайки в изкуплението, извършено чрез цената на невинната Кръв на Иисус Христос, човек може да се спаси. Заради нашето спасение, Божият Син приел нашата човешка природа и, бидейки Сам без грях, "осъди греха в плътта" (Рим. 8:3). "Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога. (2Кор 5:21). В милостта Си Бог ни прощава греховете, когато ги изповядаме и се отречем от тях, давайки ни сила да преодоляваме греха в живота си. "Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда" (1 Иоан. 1:9).

Д

Дароносица – малко сандъче, в което свещеникът носи Светите Дарове за причастяване в дома на болен. Виж също: църковна утвар.

Дарохранителница - свещен съсъд, в който се съхраняват преждеосветените дарове (запасните количества от хляба за причастие, осветен на Златоустова Литургия, който се използва по време на Преждеосветената литургия, за причастяване на болни или при извънредни случаи). Най-често дарохранителницата се изработва във формата на църква и се поставя върху светия престол, а в някои църкви за нея има специално място в олтара. Виж също: църковна утвар.

Св. Йоан Дамаскин, преподобен (680 - 780) - византийски богослов, философ, поет-химнограф, систематизатор на гръцката патристика, един от Отците на Църквата. Живеел в столицата на арабския халифат Дамаск. В разцвета на силите си напуснал високия пост (първи министър на халифа) и се оттеглил в манастира на преп. Сава Освещени. Неговият главен труд "Точно изложение на Православната вяра" е догматическа творба, която според светите отци има определящо значение за по-нататъшното развитие на православната догматика; образец за всички следващи изложения на християнската догматика. Преп. Иоан Дамаскин е един от най-големите борци с иконоборческата ерес в нейния първи етап и изучавал богословието на иконата (повече тук ). Неговите слова за природата на образа са били основополагащи за приетото от Седмия вселенски събор (787 г.) вероопределение за същността на иконите и на свързаната с тях почит. Написал е и жития на много светци, както и полемични слова, в които опровергава лъжеученията на манихеите, сарацините, яковитите (монофизити) и несторианите.

Преп. Иоан е автор и на множество църковни песнопения. Той е съставил гласовете на Октоиха (осмогласника) и почти всички празнични тропари, а също и пасхалните песнопения, неописуеми по своята прелест и вдъхновение. (около 64 канона, в т.ч. Пасхалният канон). Паметта му се празнува на 4 декември. Извън речника: Св. Йоан Дамаскин. Догмат за иконопочитанието.

Двери ­ една от трите врати на съвременния иконостас.

Централно разположената врата в древността наричали свети двери, защото открива за богомолците Светия Престол на Царя на Царете, а днес - царски двери (гърците я наричат красни двери). По подобие на "Свeтая свeтих" в Йерусалимския храм, тя е двукрилна и богато украсена. На нея е изобразена сцената на Светото Благовещение, често с четиримата евангелисти, а понякога и с пророци. Тя е символ на това, че Бог чрез Благовещението слезе от небето на земята (символизирано тук  от Св. олтар и нефата), което беше възвестено от пророците и евангелистите. Царските двери се отварят, когато клирът извършва своите тържествени входове и изходи. През тях минават само лица, приели трите степени на свещенството, облечени в одежди.

Южните и северните врати на иконостаса са от по едно крило. На тях обикновено се изобразяват архангелите Михаил и Гавриил, както и св. архидякон Стефан. Те символизират вратите на рая, пазени от ангели след грехопадението на Адама. В някои по-малки храмове  има само една странична врата; нерядко входът е закрит и само със завеса. През южната врата могат да минават свещенослужители и църковнослужители, без да са облечени в одежди.

През време на Светлата седмица трите врати на иконостаса се оставят отворени, в символ на това, че Христос чрез Своята смърт и Своето възкресение ни откри вратите на небето (тук символизирано от олтара).

Aлександър Леонидович Дворкин - съвременен руски богослов и публицист, водещ експерт по проблемите на експанзията на новите религиозни движения. Роден в Русия през 1955 г. През 1977 г. емигирал в САЩ, три години по-късно завършил Ню Йоркския университет (спец. руска литература), а през 1983 г. получил степен кандидат на богословието в Свето-Владимирската Православна Духовна академия. През 1988 г. защитил в Фордхаймския университет в Ню Йорк докторска дисертация на тема "Цар Иван Грозни като религиозен тип" под ръководството на прот. Йоан Майендорф. След завръщането си в Русия през 1992 бил приет на работа в отдела по Религиозно образование и катехизация към Московския патриархат. От 1992 г. оглавява Центъра на свещеномъченик Ириней Лионски. Понастоящем (2005 г.) е професор в Руския Православен университет. Автор е на две книги и повече от 100 публикации на 10 езика. Вицепрезидент е на международния институт по изучаването на съвременното сектантство "Диалог-центр".

Деизъм - направление в богословието около XVII век, което изгражда понятието си за Бога само на основание на разума. Богът на деизма по нищо не може да бъде отличен например от Платоновия или Аристотелевия абстрактен първопринцип на битието и космоса. Вярата според някои деисти не може да бъде свръхразумна, не може обектът на вярата да е умонепостигаем, а също така според тях е необходимо критическо отношение към откровението. Деизмът залага на нравствения аспект на всяка религиозност.

Демиург (гр. Demiurgos) - при гностиците - творец, създател на света; при платониците - върховен разум, творческа сила.

Демон (бяс) (гр. зъл дух. дявол, сатана) - В древната класическа литература демонът е добър бог или същество с божествена сила, но в Евангелията демоните винаги са враждебни на Бога. Техният водач е Велзевул (Сатана). Хората, обладани от демони, проявяват симптоми като нямота, епилепсия и ненормално поведение.

Деструктивен (разрушителен) култ – разновидност на религиозния култ, чиято практика (религиозна, както напр. "Семейството" или комерческа, както напр. при движението "хърбалайф") е призната от авторитетни институции в дадено общество (народ) за разрушителна 1) по отношение на личността в дадено общество, нейното духовно, психическо и/или физическо здраве; 2) по отношение на самото общество със създадените от него традиционни структури, учреждения и институции, култура, норми на обществен порядък и нравственост, ценности и начин на живот. Вж. също секта.

Диаспора (гр. "разсейване, разпръсване") - християни, които живеят извън пределите на църквата, към която юрисдикционно принадлежат.

Дикирий - двусвещник - свещник с две свещи, с които архиереят благославя, символизиращ Божественото и човешкото естество на Господ Иисус Христос. Виж също: църковна утвар.

Св. Димитрий Мироточиви - Солунски Чудотворец († 306 г.) - светец, великомъченик, особено почитан от древност от всички балкански народи. Родом от Солун. По времето на императора-гонител на християните Диоклетиан (286-305) заемал поста градоначалник на Солун. Получил заповед да преследва християните, но вместо това той станал техен защитник. Заради вярата си в Христа св. Димитър бил затворен в тъмница и убит (прободен с копие). Извън речника: Св. Димитър Солунски.

Св. Димитрий Ростовски (Дмитрий Ростовский, 1651-1709) - до приемането на монашество Даниил Савич Туптало - именит руски църковен писател и проповедник от времето на Петър I, одухотворен богослов, философ и поет, светител, Ростовски-Ярославски митрополит (от декември 1651 до 28 октомври 1709). Завършил Киево-Могилянската духовна академия. През 1668 г. приел монашество, бил игумен в редица манастири в Малорусия. Оглавявал дълго време Ростовската катедра и бил представител на "старата школа" руски архипастири, които поддържали император Петър I в държавните му дела. През 1702 г. бил избран за митрополит на Ростов. Тук той основал първата в Русия духовна семинария с преподаване на гръцки и латински езици. Автор на много духовни съчинения, сред които множество слова и "Духовна азбука". Главен труд на живота му са "Четьи-Минеите" (Житията на светците), които имате възможност да четете в български превод и на страниците на Pravoslavieto.com. Извън речника: Св. Димитрий Ростовски.

Дискос (дискус) - ( от гр. diskos - "свещен съсъд") – неголям кръгъл съд на поставка, използван в православното богослужение. По време на проскомидията върху дискоса се поставя евхаристийният Агнец и частици от просфората. По време на Евхаристийния канон на дискоса се извършва освещаването и преосъществяването на Агнеца в тяло Христово. Според литургичното тълкувание дискосът символично изобразява едновременно Витлеемските ясли и гроба, в който е бил погребано тялото на Господ Иисус Христос, поради което на дискоса е изобразено Рождеството или Разпятието на Спасителя. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Св. Дионисий Ареопагит - член на атинския ареопаг, обърнат в християнството от проповедта на св. ап. Павел (Деян. 17:34). Според църковния историк Евсевий той бил първият епископ на Атина и, както казва апологетът Аристид, запечатал своето служение с мъченическа смърт при Домициан през 96 година. Извън речника: Св. Дионисий Ареопагит.

Disciplina arcana ("тайно учение", "тайна дисциплина") - в Древната Църква практика, която сочи недопустимостта верните да разгласяват свещените текстове, същността на Евхаристията и другите тайнства на непосветените. Поради жестоките гонения над християните, тази практика се запазила на места до V век. Израз на disciplina arcana е символизмът в раннохристиянското изкуство. Тайното четене на молитви, запазено до днес в някои части на православното богослужение се разглежда от някои също като частичен отглас от тази идея.

Дисциплината в Църквата е необходима, за да се поддържа чистотата и светостта на Църквата, както и за да се насърчи покаянието у тези, които не са се покорили на съветите на братята и сестрите си в Христа. Църковната дисциплина често е свързана с лишаване от св. Причастие. Новият Завет разказва за решението на св. ап. Павел да лиши от св. Причастие неразкаял се мъж, който поддържал сексуални отношения със съпругата на баща си (1Кор. 5:1-5). Св. ап. Иоан предупреждава да не приемаме в дома си онези, които своеволно са отхвърлили Христовата истина (2 Иоан. 9, 10). През цялата си история Православната Църква е упражнявала дисциплината със състрадание и никога като наказание, стремейки се да предизвика промяна в сърцата на Божия народ, за да живеят хората чист и свят живот.

Диоцез (гр. "област") - териториалните граници на една църква; област, управлявана от висше духовно лице; епархия.

Добрият пастир - така се е нарекъл Сам Иисус Христос (Ин. 10:11, вж. Ис. 6:11, Лк. 15.3-7), Който подобно на грижовен пастир положил живота Си за словесното стадо - цялото човечество. В раннохристиянското изкуство символичното изображение на Христа като Добрия пастир е било широко разпространено.

Догмат (гр. "догмат" (do¢gma), от "докео" (doke¢w) - мисля, считам, предполагам - положение или определение, твърдо установено, истинско и задължително). В християнството с догмати се обозначават истините на вярата, които се съдържат в Божественото откровение. Съдържанието на догмата е божествено, а формата- човешка. Църквата преподава тези богооткровени истини като неизменни и задължителни за всички вярващи норми или правила, водещи към спасение. Виж също Символ верую. Извън речника Догмати  и раздела Основни доктрини и вероизповедни формули.

Догматика (гр.) - 6огословска дисциплина, която изучава догматите - истините на вярата.

Докетизъм (Docetism, от гр. δοκέω - "изглежда") - еретично раннохристиянско учение с главни представители гностиците от II в. Василид, Валентин и Маркион, според което Иисус Христос само е имал вид на човек. Докетизмът отрича както пълнотата на човечеството на Христа, който според символа на вярата бе "разпнат... при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. И възкръсна в третия ден", така и действителността на Въплъщението и е отхвърлен от Вселенските събори. Най-дълго докетизмът просъществувал у катарите (албигойците) и други дуалистични и гностически учения. Извън речника: Докетизъм.

Доксология - от гр. - славословие, отправено към Бога.

Доминиканци (лат) - католически монаси от ордена на св. Доминик. Основан е през XIII в. за борба против албигойците.

Домостроителство - Божият промисъл за спасението на човешкия род, осъществяван в историята на човечеството.

Донатизъм - еретическо учение, близко до учението на агонистиците. Донатизмът започнал съществуването си като разколническо движение в края на IV в. в Северна Африка и получил името си от името на епископ Донат. Донатистите подчертавали необходимостта от чистота и святост на ръководителите и членовете на Църквата; настоявали на това, че Църквата представлява общество на светиите, а не смесено съобщество на праведници и грешници. Затова те не признавали епископи и свещеници, които са се опетнили по някакъв начин и изисквали отлъчването от Църквата на нарушителителите на нравите и църковната дисциплина. Обявявали се също против всякакъв компромис с държавната власт. Донатисткият спор поставил въпросът за това как може да бъде реформирана цялата Църква без от нея да се образуват разколнически групи. Този въпрос възникнал отново по време на Реформацията.

"Достойно есть..." . С тази песен за първи път е възпята Божията Майка през 431 г. от отците на III вселенски събор, които постановяват да се величае Пресвета Дева Мария ­ Богородица. През X в. песента не била в състава на Литургията, но в същия век при император Василий Багренородни било установено да се пее "Достойно есть" на Св. Литургия след освещаването на св. Дарове. Атонско предание от X в. говори, че тази "похвална песен" била изпята за първи път пред образа на Божията Майка и записана на мраморни плочи от архангел Гавриил, който се явил на един отшелник. Това станало по времето на Константинополския патриарх Николай Хрисоверг. На Атон, в Карейския катедрален храм, се пази иконата на Божията Майка ­ "Достойно есть", пред която според преданието се молел монахът, а архангелът изпял песента. Тая песен е двусъставна ­ първоначално се е пеело само: "Честнейшую...". Ангелът, който се е явил на отшелника, казал: "Ние я пеем тъй: "Достойно есть..." и тогава "Честнейшую...".

"Достойно есть..." се изпълнява в най-свещената част на Литургията, когато се отправят молитви и песни предимно към Бог Отец. Въвеждането на тази песен именно на това място разкрива високата степен на почитание, което се отдава на св. Богородица от Православната църква ­ като по-висша от серафимите и херувимите.

В Литургията на св. Василий "Достойно есть" се заменя с песнопението "О тебе радуется". Освен в Литургията, "Достойно есть" е включено и в последованието на утренята и повечерието.

Догматическо богословие - раздел на богословието, което се занимава със систематичното изложение и изучаване на християнските догмати.

Марин Дринов (1838–1906) – български историк и държавен деец, родом от Панагюрище. Основоположник на историко-филологическото дружество в Харков, където от 1875 г. е професор по славяноведение. След Освобождението взима участие в уредбата на гражданското управление на България. По негова идея София е обявена за столица на княжеството. Поставя учебното дело в България на демократична основа. Извън речника: Проф. Марин Дринов.

Дуализъм (лат. "двойнствен") – философско учение за произхода на света, чиято същност се състои в съществуването на две равноправни, самостоятелни, вечни и независими едно от друго начала - добро и зло, дух и материя, духовно и материално. Дуализмът разглежда творението като въздействие на духовното начало върху материалното. Под знака на дуализма се развива древногръцката философия и гностицизмът, както и различните близкоизточни религиозни учения, сред които и павликянството. Най-видният представител на дуализма в западноевропейската философия е Рене Декарт.

Дух - философско понятие, означаващо невещественото начало, за разлика от вещественото, материалното.

Светият Дух - третата Ипостас (Лице) на Пресветата Троица, единосъщна на Отца и на Сина. Православната Църква непрестанно изповядва: "Вярвам... в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците". Той е даден от Сина като дар на Църквата, за да може тя да служи на Бога (Деян. 1:8), за да постави Бога в сърцата ни и да ни предаде духовни дарове и добродетели, неоходими за християнския ни живот и свидетелство. Православните християни вярват, че Светият Дух ни се предава в тайнството Миропомазание по време на светото Кръщение. Ние развиваме този първоначален дар на Светия Дух в продължение на целия си живот. Извън речника: Бог Свети Дух.

Духовни дарове. Когато младата Църква се раждала, Бог излял Своя Свети Дух над апостолите и техните следовници, давайки им духовните дарове, необходими за да се изгради Църквата и за да служат един другиму. Сред конкретните духовни дарове, споменати в Новия Завет, са апостолството, пророчестването, благовестителството, пастирството, учителството, изцелителството, мъдростта, дарбата на езиците и т. н. Всички тези и други дарове са признати от Православната Църква, като нуждата от тях се променя според епохата и условията, в които живее Църквата. Даровете на Св. Дух са най-ясно изявени в богослужебния и тайнствен живот на Църквата.

Духовник – свещеник, извършващ св. тайнство покаяние, приемайки изповедта. Задължен да пази тайната на изповедта под страх от лишение от духовен сан.

Душа човешка - безсмъртият образ на Бога, заключен в човека. Човекът е създаден чрез единението на тялото и душата (духа): след като сътворил първия човек Адам от пръстта, Бог му вдъхнал дихание на живот, т.е. душа, същество духовно и безсмъртно (Бит. 1:26-27). След смъртта на човека, духът му ще се върне към Бога, Който му я е дал (Екл. 12:7).

В Библията думата "душа" най-често означава живот, свойства на живото създание, жизнената сила, с чието отделяне живото същество (както животното, така и човекът) умира, но по отношение на човека означава понякога свойствата на неговия дух, който не трябва да убиваме (Мат 10:28). Понякога "душа" обозначава свойство на характера и състояние на духа (Деян. 4:32) или просто личност, човек (Иез. 27:13, Деян. 2:41, Откр. 18:13).

Душата често е синоним на понятията дух (Екл. 12:7; Лук. 1:46-47), сърце (Пс. 18:8-9; 2Петр. 1:19; Еф. 1:18), живот (Пс. 25:9; Пс. 87:4), цялото същество на човека (Пс. 34:9-10), аз, т.е. човек (Пс. 129:5). Но понякога душата е различна както от сърцето (Втор 4:29; Втор 6:5), така и от духа (1Сол 5:23; Евр 4:12).

В Св. Писание душата изразява човешки емоции като успокоение (Пс. 22:4), укрепление (Пс. 18:8), радост (Пс. 34:9), мъжество (Съд. 5:21), подкрепа (1Цар. 14:7), скръб (1Цар. 1:10-15; Иов 30:25), печал (Мат. 26:38), мъка (Иов 7:11), потрисане (Пс. 6:4), униние (Пс. 41:6,12), депресия  (Плач 3:20).

Душата има също духовни потребности: тя жадува за Бога (Пс. 41:2-3), стреми се към Бога (Пс. 83:2-3), търси Бога (Втор. 4:29), успокоява се, когато намери отдих у Бога (2Пар 15:12; Пс. 61:2-6), очаква, жадува за Бога (Пс. 129:5-6), обръща се към Бога (Втор. 30:10; 3Цар 8:48), крие се от Бога (Пс. 56:2), обича Бога (Втор. 6:5; Втор. 13:3), служи на Бога (Втор. 10:12; Нав. 22:5), оплаква се на Бога (Втор. 30:2; 4Цар. 23:3), хвали се с Бога (Пс. 33:3), слави Бога (Пс. 102:1-2,22), вопие към Бога (Откр. 6:9-10).

Бог изкупва душата ни (Пс. 48:16), освобождава я (Пс. 55:14), спасява душата ни (1Пет 1:9), дава ни надежда и служи за котва за душата ни (Евр 4:12).

Дъбрава - в Стария завет (Бит 12:6; 13:18; 14:13; 18:1; Вт 11:30; Нав 19:33; Съд 4:11; 1Ц 10:3; 3Ц 16:33; 18:19; 4Ц 13:6; 17:16; 18:4; 21:3; 23:14-15; 2Пар 15:16; 17:6; 33:3; Ис 1:29; 27:9; Иер 17:2) естествена или засадена група дървета, разположени често на възвишение, сред които поставяли истукан, стълб, статуя или посветено на местното божество (свещено) дърво. На много места такива дъбрави в оригинала са наречени направи капища на Астарта. Господ се явил на Авраам в близост до дъбравата Мамре.

Петър Дънов (Беинса Дуно). Извън речника: Петър Дънов. Дъновизъм. Виж също: теософия, антропософия, окултизъм.

Дякон (от гр. "диаконос" - служител) - свещенослужител от първата, най-ниската йерархическа степен в Църквата. Поставя се "ако са безпорочни" (1Тим. 3:13) чрез ръкополагане (хирoтония), но сам не може да ръкополага и не може да извършва богослужения самостоятелно. В апостолските времена дяконите са  прислужвали на църковните трапези, а по късно са започнали да прислужват и при богослужението. Днес дяконът е помощник на архиерея и свещеника в богослужението.

Дяконите монаси се наричат йеродякони, т.е. свещенодякони. Проявилите усърдие в службата и живота си йеродякони биват отличавани със званието протодякони, т.е. първи или старши дякони, а йеродяконите получават отличие архидякони, т.е. началници на дяконите.

Дякониса (diaconissa; от гр. - "служителка") - в източната църква през IV-VIII в. девойка или вдовица, която след приемане на посвещение имала определени църковни задължения без да взема участие в извършването на светите тайнства. Дяконисите наблюдавали съблюдаването на религиозните обреди, помагали при кръщението на жени и ръководели раздаването на милостиня и грижата за болните.

Предшественици на дяконисите били т.н. вдовици-служителки, споменати в посланията на св.ап. Павел (напр. в Рим 16:1; но от 1Тим 2:11-12 се вижда, че до презвитерско служене те не били допискани), а също и в съчиненията на църковните писатели от I-III в. С разпространението на монашеството чинът на дяконисите в източната църква постепенно изчезнал. 2) В протестантските страни в Западна Европа от 1836 г. дякониси се наричали сестрински общини за оказване на милосърдие (Diakonissenanstalten). Виж дякон. Извън речника: Жените в Православната църква.

Е

Евагрий Понтийски (346—399) - църковен писател, дякон и проповедник в Константинопол, а от 383 г. - монах в Нитрийската пустиня. Съчиненията на Евагрий са първи опит за осмисляне на монашеското духовно "делание". Те са оказали голямо влияне на православната аскетика след него. Извън речника: Евагрий Понтийски.

Евангелие (на гр. "евангелион", от наречието "ев" - "добре, хубаво" и глагола "ангелло" - "известявам" - радостна вест, благовестие, приятна, радостна вест; жертвоприношение по случай радостна вест; награда за съобщаване на радостна вест; в Стария Завет 2Царе 18:20-25, 19) - Раннохристиянско съчинение, в което раждането, животът, учението и дейността на Спасителя, Неговата кръстна смърт, Възкресението и Възнесението Му. Евангелия са първите четири книги на Новия Завет на Библията, възникнали през втората половина на I в. след Р.Х. Написани са от св. евангелисти Матей, Марк, Лука и Йоан. За да може Божието слово да достигне до повече хора, св. евангелисти са писали не на родния си арамейски (еврейски), а на народен гръцки език - т. нар. кини диалектос, широко разпространен в цялата Римска империя и особено в източната й част. В Новия Завет думата евангелие се употребява само за благата вест за Спасението, за Спасителя на света. В по-широк смисъл на думата под Евангелие се разбира и целият Нов Завет. През IX вeк евангелията са преведени от гръцки на старобългарски език; най-старите запазени преписи са Зографското евангелие и Мариинското евангелие.

Взаимно допълвайки и разяснявайки житието на Спасителя, евангелията представят живота и учението на Спасителя без никакви противоречия и несъгласие в основното и същественото. Освен тези четири канонични Евангелия през първите векове били известни към петдесетина други писания, наричани също "евангелия" и приписващи си апостолски произход. Църквата ги отнася към списъка апокрифни, т. е. отречени, неканонични книги. Към апокрифните евангелия се отнасят "Първоевангелие от Иаков", "История на дърводелеца Иосиф", "Евангелие от Тома", "Евангелието от Юда", "Евангелие от Никодим" и други.

Евангелисти - авторите на четирите канонични евангелия (признати от Църквата още през първите векове за достоверни, и влизащи поради това в състава на Новия Завет): св. апостол и мъченик Матей, св.мъченик Марк, св.апостол и мъченик Лука и св.апостол Йоан Богослов. Въз основа на видението на св. Йоан Богослов (Откр. 4:6-7) и на св. пророк Йезекиил (Иез.1:1-28, видение на тайнствената колесница, която св. пророк видял при река Ховар, и която се състояла от четири същества, напомнящи с вида си човек, лъв, телец и орел), от V век насам четиримата евангелисти са изобразявани символично като човек или ангел (ев. Матей), лъв (ев. Марко), телец (ев. Лука) и орел (ев. Иоан). Символите имат и своето значение според спецификата на евангелския разказ: Ев. Матей е наречен човек, защото учи за човешката природа на Христа и неговото евангелие започва с родословието на Христа; Ев. Марк е наречен лъв, защото ни уведомява за царското достойнство на Христа и разказа му започва с "Гласът на викащия в пустинята" (св. Йоан Предтеча, живял в пустинята, която е жилище на лъвовете); Ев. Лука е наречен телец, защото засяга жертвата на Христа и евангелието започва със сцена в храма Господен (жертвоприношението на свещеник Захария); Ев. Иоан е наречен орел, защото взорът му е насочен далеч в Небесните тайни и започва повествованието си с пролог - поема за Словото, Което стана плът. Така, според специфичния си подход и почерк, можем да наречем ев. Матей проповедник, ев. Марк - летописец, ев. Лука - историк, ев. Йоан - богослов.

Евангелистка църква - общо наименование на протестантски църкви, развили се на основата на лутеранството.

Евионитство (от евр. "евион" - "беден") - най-ранната християнска ерес, , наричана ерес на юдействащите еретици. Появила се в апостолско време и просъществувала в Сирия и Персия до края на IV век. Не е известно дали евионитите са били наричани бедни от противниците им, или сами са се наричали така, за да подчертаят своята духовна нищета. Евионитите са отхвърляли най-важното в християнството - Божествеността на Христос, смятайки Го за обикновен смъртен човек. Като много други гностици са признавали Иисус Христос за Месия, но не са виждали в Него Бога-Изкупител, а само велик пророк, подобен на Мойсей.

Евионитите са вярвали, че юдейската религия е еднакво важна в делото на спасението на човека - както преди, така и след пришествието на  Спасителя. Те не са приемали християнството за нова вяра, а за продължение на юдейството. Евионитите са съблюдавали строго юдейските обичаи - извършвали са обрязване, спазвали са съботния ден и пр. Вярвали са също, че спазването на Мойсеевия закон е задължително за всички християни. Поради това евионитите са считали за отстъпник от вярата самия апостол Павел, който възстанал против това. Извън речника: Апостолски събор.

Евсевий Кесарийски (ок. 260/4 – 340) - епископ на Кесария Палестинска, църковен писател, заради книгата си "Църковна история" наричан "баща на църковната история". Извън речника: Евсевий Кесарийски.

Eвтаназия Термин, предложен през ХVI век от английския философ Ф. Бейкън за обозначаване на "лека", не съпроводена с агония, безболезнена смърт. В наше време с този термин се налага разбирането за съзнателно, целенасочено ускоряване настъпването на смъртта на нелечимо болния с цел прекратяване на страданията му. Всъщност става дума за преднамерено убийство на безнадеждно болния страдащ пациент, с цел да бъдат прекратени мъченията му. Евтаназията като феномен е породена от безрелигиозния морал в самото общество. Вж. също Eвтаназия (ефтаназия).

Св. Евхаристия (Причастие) (от гр. "благодарение") - най-великото чудо, извършвано на земята; необяснимо тайнство, при което вярващите приемат Иисуса Христа под вид на хляб и вино, след като те по време на тайнството са претворени в истински тяло и кръв Христови. На Тайната вечеря Христос казал за хляба и виното "Това е моето тяло", "Това е моята кръв" и "Правете това за мой спомен" (Лук. 22:19-20), ("И когато ядяха, Христос взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците си, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове", Мат. 26:26-28). В Евхаристията по тайнствен начин ставаме съпричастници на Христовото тяло и кръв, които ни предават Неговия живот и сила.

Извършването на Евхаристията е било основен момент от живота на Църквата от самото начало. Ранните християни наричали Евхаристията "лекарство на безсмъртието", защото знаели за голямата благодат, която получавали чрез нея.

Думата евхаристия е станала отрано синоним на св. Причастие. Евхаристията е тайнството, което фокусира всичко, което става в Църквата. Именно заради Евхаристията се извършва православното богослужение (Св. Литургия), заради Нея се строят храмове, рисуват се икони и пр. Църковността получава своето пълно разкриване и осмисляне единствено в Евхаристията. Виж също раздела За Църквата и Тайнствата.

Евхаристиен канон (Евхаристийна молитва) - главната част на Литургията, по време на която се извършва преосъществяването на светите дарове. След произнасянето на Символа на вярата във втората част на литургията, Евхаристийният канон започва с възгласа "Благодатта на Господа наш Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и общуването със Светия Дух да бъдат с всички вас!" (2 Кор. 13:1). След това свещеникът или архиереят четат полугласно молитви, като произнасят гръмко последната строфа (след което хорът пее съответно песнопение):
1) молитва - благодарност към Бога за създаването на света и човека и за Неговото промишление за спасението на човека (след молитвите хорът пее т.н. ангелско славословие "Свят, Свят Господ Саваот", по думите на Исая 6:3 и Матея 21:9;
2) молитва - възпоменание на Тайната Вечеря и Кръстното изкупление;
3) молитва, призоваваща Светия Дух, по време на която се извършва освещаването и преосъществяването на Светите Дарове. В наши дни Църквата използва евхаристийни канони от литургията на св. Йоан Златоуст (виж целия текст) и св. Василий Велики, които се различават по съдържанието на молитвите. Канонът от Василиевата литургия е по-дълъг.

Едикт (лат.) - постановление на върховната власт, което има силата на закон.

Единосъщен (гр. "омоусиос") - о6ладаващ с другиго една и съща същност. Лицата на Св. Троица са единосъщни.

Езичество (Paganism, Язычество) - обобщено понятие, което изразява идеята за многобожие, т.е. за съществуването на много богове. Различните религиозни вярвания до появата на монотеизма са свързани в различна степен и по различен начин с магията, анимизма, шаманизма, аниматизма, фетишизма, тотемизма и култа към предците.

Езичник - който изповядва езическа (не монотеистическа, а политеистическа) религия.

Езотерика, езотеризъм - от гр. "eзотерикос" - вътрешен, таен, скрит, предназначен изключително за посветени.

Екзарх - Висше духовно лице, облечено с особена, висша власт. 1) Патриаршески наместник, управляващ или инспектиращ епархия при извънредни случаи; 2) архиерей, предстоятел на Българската екзархия (1872-1953). Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957). След вдигането на схизмата, наложена през 1872 г. от Цариградската патриаршия, Българската православна църква станала пълноправна автокефална църква, ръководена от патриарх.

Екзарх Стефан I - виж Стефан I, екзарх.

Екзегет (гр.) - тълкувател на съдържанието на библейските книги.

Екзегетика - (от гр. "екзегеза" - тълкувание на текстове) - дял от богословието, тълкуване на Свещеното Писание.

Eклезиология - отдел от богословието, занимаващ се с Църквата, нейната същност и задачи.

Еклектизъм (гр.) - философско течение, което прави опит за подбор и съчетаване на противоположни възгледи и идеи. Близък до религиозния синкретизъм.

Ектения - от гр. протяжно моление, кратки прошения, възношение или пространно моление. В богослужението eктения се нарича редът на прошенията, които свещеникът или дяконът принася пред Бога от името на молещите се. В зависимост от прошенията, които включва, ектенията бива "малка" и "голяма" ("велика"), като "малката" ектения е съкращение на "голямата". В тях завършваме всяко прошение с "Господи помилуй". Първа и най-обширна в службата е великата ектения. В древността били наричани мирни, защото започват с прошението "миром Господу помолимся".

Към края на богослужението моленията са с удвоено молитвено усърдие и затова ектенията се нарича "сугуба", т.е. усилена; на призива отговаряме с тройно "Господи помилуй".

Когато прошенията започват с думите: "Исполним молитву...", ектенията е "просителна", и всяко моление завършва с "Подай, Господи". Ектения, в която се молим за умрелите, се нарича, "заупокойна".

Елей – смес от пет съставки: ароматна смола от мирово дърво, кора от кафяво дърво, благовонна тръстика, кора от лаврово дърво, маслиново масло, която се вари и се използва за помазване, освещаване и други християнски тайнства и обреди.

Елеосвещение - тайнство, което се извършва над душевно или телесно болни с надежда те да получат от Бога изцеление. Виж Маслосвет, както и раздела За Църквата и Тайнствата.

Елеуса - виж Умиление. Извън речника: Умиление (Елеуса).

Елинизъм (гр.) - понятие с широко културно историческо значение. Елинизмът обхваща периода от IV до I в.пр.Хр. Най-често той е обобщение на гръко-римската култура от епохата на Античността.

Елинисти (гр.) - привърженици на древната елинска култура (IV-I в. пр.Хр.).

Ричард Елперт - съвременен американски психоаналитик, получил демонично посвещение в Индия. В своите лекции и книги рекламира различни видове медитация, окултни методики и магически системи, чиято цел е да покажат най-краткия път към астрала, с други думи - да въведат жертвата в царството на сатанинската тъмнина.

Еманация (лат.) - изтичане, излъчване, отделяне от нещо. Виж Еон.

Енох - 1) седмият по ред потомък на Адам и Ева, за когото ни е известно следното: "Енох живя сто шестдесет и пет години и роди Матусала. И откак роди Матусала, Енох ходи по Бога двеста години и роди синове и дъщери. А всички дни Енохови бяха триста шестдесет и пет години. И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе" (Бит. 5:21-24). Как и защо Бог "взе" Енох? Това не можем да знаем, но можем да предположим, че Енох (както след него и пророк Илия) е бил взет на небето жив или поради особената му праведност (Бит. 5:2-24), или поради други причини.

2) Kнига на Енох - апокрифен текст, написан в I в. пр. Р.Хр. от името на старозаветния патриарх и пръв пророк Енох. Написаната от неизвестен автор (или автори) книга на Енох повествува за преселването на Енох на небето, където той наблюдавал въстанието на Синовете Божии, картини от бъдещия край на света и пр. Авторските видения и пророчества съставят въпросната книга. Въпреки нейната неканоничност, в раннохристиянската литература книгата на Енох се ползувала с авторитет. Но след окончателното установяване канона на Св. Писание, авторитетът на книгата Енох угаснал, а текстът й изчезнал. Бил намерен отново едва в 1773 г. на етиопски (амхара) език, в двоен превод. Впоследствие, при разкопките в Ахмим (Египет) били намерени два големи фрагмента на гръцкия текст, а в Кумран (Палестина) - в повече на брой, кратки арамейски фрагменти.

Еон (гр.) - според гностиците - духовна същност която изтича (еманира) от върховния Бог.

Епархия (гр. έπαρχία) - църковно-административна единица, управлявана от архиерей (епископ, архиепископ, митрополит, патриарх).

Епикурейство - учение на древногръцкия философ Епикур (341 -270), който обяснявал света на основата на атомистическото учение и на стремежа на човека към щастие.

Епископ (от гр. "епископос" - надзирател) - духовно лице (свещенослужител) от третата, най-висшата степен на църковната йерархия. Първите епископи са били св. апостоли. Те ръкоположили от своя страна други лица за епископи (от гр. надзорник), презвитери (от гр. старейшина) и дякони (от гр. служител). Виж. Апостолска приемственост. Първоначално дяконите прислужвали на църковните трапези, а по късно започнали да прислужват и при богослужение.

За епископи се избират и ръкополагат най-достойните, най-подготвените и богопосветени лица от монасите. Епископът се ръкополага най-малко от двама архиереи. Той извършва самостоятелно всички тайнства и треби; обладава върховната власт в управлението на епархията (църковния окръг). В Българската православна църква епархийските архиереи се наричат митрополити. Епископите у нас нямат епархия, а заемат висши длъжности по управлението в Църквата, в повечето случаи като викарии (помощници) на митрополитите. Те носят име на древноцърковни епархии, които днес не съществуват. Хорепископ или викарен епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, католикос и папа са само служебни звания на епископа

Свещена Епистасия - в Света гора изпълнителният орган на Свещения Кинотис - управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от 20-те пълноправни манастира дава свой епистат веднъж на пет години. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Епистолография (гр.) - правило за писане на писма. По-често се употребява като вид литература, представяща писма на известни личности като документални източници.

Епитимия (от гр. epitimion, от epi – над, timi – наказание) - особено средство за освобождаване от неправдите на греха, за вразумяване, за преодоляване на греховни привички, за очистване и омиротворяване на съвестта на каещия се грешник, при което неговият изповедник му назначава благочестиви упражнения и някои лишения, например да чете покайни и други молитви, да пости извън полагащото се за всички време, да се смирява, правейки определен брой земни поклони и др. При по-тежки грехове духовникът може и да го отлъчи от приобщаване със Светите тайни, т.е. от приемане на Светото причастие за определено време. Ако, въпреки епитимиите и молитвите на Църквата съгрешилият не се вразуми и покае, Църквата го изключва от обществото на вярващите и го оставя на Божията воля, изричайки анатема над неразкаялия се.

Епитрахил (на гр. “нашийник”) – принадлежност на богослужебното облачение на свещеника и архиерея. Представлява дълга лента, която обхваща плътно врата и се спуска свободно на гърдите. Символизира благодатните дарове на свещеника като свещенослужител. Без епитрахил свещеникът и архиереят не могат да свещенодействат – замяната на епитрахила с парче плат, благословен за епитрахил, е възможна единствено в крайни обстоятелства. Епитрахилът е знак на свещеническия сан, така както орарът е за дякона и омофорът – за архиерея.

Ерес (от гр. - отделяне, избор, предпочитание) - съзнателно, явно и упорито отричане на догмите на православната вяра; лъжливо учение, противно на точната църковна догматика и изкривяващо Божия закон (за разлика от грях - нарушение на Божия закон), представяно за истинно. По думите на св. Игнатий (Брянчанинов) "същност на всяка ерес е богохулството", защото "всяка ерес съдържа в себе си хула против Духа Свети: тя или хули догмата за Светия Дух, или действието на Светия Дух, но хули непременно Светия Дух".

Ереста е винаги вътрешен враг, а не странично учение. Изопачавайки догматите на вярата, лъжеучителите подриват самите основи на християнското вероучение и напълно отчуждават последователите си от светоотеческата вяра.

В апостолските времена учението на садукеите и фарисеите било в рамките на Мойсеевия закон, но последните възприемали садукеите за еретици (Деян 5:17; 23:8), тъй като не признавали възкресението и ангелите. Ап. Павел наричал фарисеи представителите на Назорейската ерес (Деян 24:5), тъй като не признавали Христос за Месия, страхувайки се да подронят устоите на собственото си учение. Но и самото учение на фарисеите е наречено ерес (по отношение на християнството, Деян 15:5), тъй като някои повярвали фарисеи започнали да настояват и вярващите езичници да изпълняват Мойсеевия закон. Ерес може да бъде  наречено и упоменатото в Кн. Откровение на Йоана учение на Николаитите, Валаам и Иезавел (Откр. 2:6,14,15,20).

Историята на църквата познава редица ереси. През първите векове те носели характер на изкривяване на истинното християнско учение. В по-късните векове, при укрепването на папството, те носели протестантски, освободителен характер, и по такъв начин представлявали "ерес" само по отношение на папството.

Най-значими са ересите проповядвани от гностиците (I-III в.), монтанистите (II в.), манихеите (III в.), арианите (IV в.), донатистите (IV в.), несторианците и пелагианците (V в.), монофизитите (V в.), монотелитите (VI-VII в.), павликяните (VII в.), иконоборците (VIII в.), богомилите (IX в.), катарите (XI-XIIIв.), валдензите (XII в.), албигойците (XII-XIII в.). Еретични учения проповядвали и евионитите (II-III в.), докетистите (докетите) и агонистиците (IV-V в.), варлаамитите (XIV в.), адамитите (XIV в.) и старообрядците в Русия (XVII в.). От XIII в. до XVIII-XIX век инакомислието в Европа е било "премахвано" от инквизицията и йезуитите. Някои руски  философи от XIX век изповядват т.н. софийната ерес. Най-разпространени в най-ново време са филетизмът и противоположната му ерес на икуменизма, наричана "ерес на всички ереси" поради това, че съчетава в себе си почти всички досегашни еретични учения. Вж. също еретик, ересиарх по-долу, гностицизъм. Извън речника: Какво е било винаги отношението на църквата към еретиците и раздела Ереси и разколи.

Ересиарх (гр.) - основател, родоначалник на ерес.

Еретик (от гр. - последовател, привърженик на ерес) - изхождайки от етимологията на думата ерес, за еретици трябва да бъдат считани всички инославни християни - като хора, отстъпили от пълнотата на вселенското учение, избрали и предпочитащи своите погрешни мнения и предания пред неизменното и всеобщо Предание на Църквата. По думите на св. Василий Велики еретик е онзи, който е чужд по вяра ("еретици св. отци са нарекли онези, които напълно са се откъснали [от Църквата] и са се отдалечили [от Нея] в самата вяра"). Св. Агатон Египетски (празн. 2 март) нарича ереста отчуждаване от Бога. Еретикът се отчуждава от Живия и Истинен Бог и се приобщава към дявола и ангелите му. Отлъченият от Христа няма в себе си Бога, Когото да моли за прошка на греховете си (Отечник, стр. 54). Думата "еретик" не представлява обидна квалификация, а констатация на факта, че даден човек изповядва неправославно християнско вероучение.

Ермоген Александрийски (+ ок. 313) - христиански мъченик, пострадал по време на гоненията на император Максимин. Чества се на 10 декември (23 декември ст.стил).

Ероти - митически същества с повишена възбудимост.

Есеи - юдейска религиозна общност в навечерието на Христовото раждане, известна по описанията на Филон Александрийски, Плиний Старши и Йосиф Флавий, а в по-ново време - от  Кумранските ръкописи. Есеите, както терапевтите, се стремели към по-одухотворено разбиране на еврейската религия и стигали до отричане на нейната обредова страна. Водели живот, откъснат от обществото, разисквали верски и морални въпроси, отричайки се от притежаване на богатства и от общуване с жени. "Есеи" се нарича понякога и по-широк кръг от юдейски сектантски групи.

Есхатология (от гр. eschatos - последен, краен, крайна цел, и logos - слово, учение; на англ. Eschatology) - християнско учение за последните събития и края на света, за смисъла и завършека на земната история и крайната съдба на света и човечеството. Включва представата за Второто пришествие на Христа, възкресението на мъртвите и Страшния съд на праведниците и грешниците, бъдещото обновление на света и тържеството на праведниците, в тяхното единение с Бога. Това основополагащо учение представлява отделен дял от богословието и се изучава като отделна дисциплина в богословските факултети. Извън речника виж раздела Нашата вяра.

Етикет на обръщенията в Българската Православна Църква. Виж йерархически степени.

Титулуване и обръщение към неженените духовни лица:

Титулуване и обръщение към женените духовни лица:

Ефес - древен пристанищен град на Егейско море, главен град на Малоазийската провинция Асия, разположен на река Каистър, на юг от Смирна (днешния гр. Измир, Турция), на 4 километра от днешния град Selcuk.

В езическата древност Ефес е бил свързан с култа към богинята на плодородието Кибела, а по римско време – на Артемида. Градът е основан през III в. пр.Хр. по времето на Александър Велики. Населението на града достигнало 200.000 души и бил втори след Рим по големина и значение. Градът бързо западнал след като голямо земетресение морето се оттеглило и пристанището било запълнено с пясък. Днес Ефес е един от най-добре запазените антични градове.

Св.ап. Йоан Богослов заминал от Йерусалим за Ефес и с проповед, чудеса и личен пример продължил апостолската си проповед. Когато гонението на християните утихнало след смъртта на имп. Домециан, той проповядвал отново в Ефес до смъртта си. Св. ап. Павел проповядвал в Ефес през 35 г. и написал двете си послания до ефесяните. Градът бил епископски център и през 431 г. в Ефес се състоял ТретиятВселенски Събор.

Ж

Жени-мироносици - жени, които следвали Христа при Неговата обществена проповед, а след смъртта и погребението Му, според юдейския обичай, отишли неделя рано сутринта на гроба да помажат тялото Му, но Той бил вече възкръснал.

Жертвеник ­ в православния храм маса отляво на Св. престол, върху която се извършва проскомидията. Другото наименование на св. Престол, защото върху него се извършва безкръвната жертва при тайнството Евхаристия.

З

Заамвонна молитва - молитва, която свещеникът чете в края на Св. Литургия, "зад амвона".

Закон за кръвното родство виж левират, левиратен брак.

Звездица – свещен съд, представляващ приспособление, което се състои от две неголеми метални дъги, съединени кръстообразно с винт. В края на проскомидията звездицата се поставя на дискоса, за да предотврати отделените от просфората частици да се смесят при покриването им от покрова. Звездицата изобразява символично Витлеемската звезда, която се явила при раждането на Спасителя. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Земя Израилева (Мат 2:20) - в Св. Писание наименование на цяла Палестина, като земя, обетована от Бог и населена от евреите след покоряването на обитаващите я преди това езически племена. Названието Палестина е от древни времена въведено от географите по името на филистимляните, които населявали югозападната част на страната. Виж също: Израил, Земя израилева, Палестина.

Василий Василиевич Зенковски (1881–1962) (Василий В. Зеньковский) - протопрезвитер, руски религиозен философ, педагог, литературовед, преподавател по психология, педагогика и философия в Киев, Белград, Прага и Париж (професор в Свето-Сергиевския православен богословски институт); ръкоположен в 1942 г. в свещенически сан. Основните му идеи намерили отражение в книгите Русские мыслители и Европа (1926), На пороге зрелости (1929), Проблемы воспитания в свете христианской антропологии (1934), История русской философии в два тома (1948–1950), Апологетика (1959), Н.В.Гоголь (1961), Основы христианской философии в два тома (1961–1964). Зенковски изпитал влиянието на B.C. Соловьов и Лопатин, а също духовните търсения на Н.В. Гогол и Толстой. Философското му учение включва метафизика, гносеология, антропология и космология. Заедно с А. Лосев направил опит да създаде софиологическа теория, освободена от принципите на пантеизма. (Неговите разсъждения относно Християнското учение за познанието можете да намерите тук).

В. Зенковски е един от най-активните деятели на руската емиграция, един от първите председатели на Руското студентско движение зад граница (виж ИМКА) и един от най-влиятелните руски икуменисти в Париж. Негови са еретичните, недопустими за православното съзнание думи "Ние трябва завинаги да забравим, да се откажем от горделивата мисъл, че Божият Дух е само при нас и с нас [православните - бел.ред.]... И когато бях... вън от Православието, аз въпреки това се чувствувах в Църквата. Видях, че рамките на Църквата са безкрайно по-широки и по-вместителни, отколкото ние си мислим. ...Църквата Христова е по-широка от нашето стеснено разбиране за нея; тя включва в себе си всички, които вярват в Бога и Го обичат, независимо от това как се проявява тяхната вяра и любов".

Зенон (ок. 426–491) – византийски император, управлявал от 474–475 и от 476–491 г. По негово време империята неколкократко се разтърсвала от безпорядъци и войни; в Александрия се появила ерестта на акефалитите, а монофизитските смутове продължавали. За да възсъедини монофизитите с Църквата, той издал догматическия едикт (указ) Генотикон, който съдържал компромисна вероучителна формула, противоречаща на приетата от Халкидонския събор от 451 г. Указът  породил т.н. Акакиева схизма - първият разрив между Източните църкви и Рим (484–519). Виж също ереси. Извън речника: Св. Анастасий Синаит, Св. преподобна Домника

Зилоти (гр. "ревнители"). 1) Хора, които отстояват горещо своята кауза. 2) Във Византия - религиозна партия, чиито привърженици, за разлика от "политиците", не желаели компромиси със светските власти. Отстоявали правата на Църквата сама да се разпорежда със своите дела. 3) Днес "зилоти" иронично са наричани християни, които не приемат календарната реформа и са против икуменизма.

Константин Златев - пропагандатор на дъновизма. Роден 1958 г. в София. През 1983 г. завършва Висшия икономически институт "Карл Маркс", специалност "Международни икономически отношения". Между 1983 и 1987 г. работи като икономист във Външнотърговското дружество "Машинекспорт". По-късно постъпва в Софийската духовна семинария "Св. Иоан Рилски", а след това и в Духовната академия "Св. Климент Охридски". През 1989 г., във втори курс, се прехвърля задочно обучение и постъпва на работа в Синодално издателство на длъжност литературен сътрудник и редактор-коректор на "Църковен вестник".От 1991 г. е назначен по съвместителство и на длъжността машинописец към Синодално издателство. След завземане на Синодалната палата от разколниците през 1992 г. той остава при новите й "обитатели". През 1993 г. низвергнатият Пимен го назначава за началник на своя Културно-просветен отдел. В момента (2002 г.) Константин Златев работи към "синода" на разколниците.

Св. Йоан Златоуст (ок. 34/350 - 407) - от Антиохия, патриарх на Константинопол по времето на император Аркадий, ненадминат оратор и проповедник, един от най-великите отци и учители на Църквата. Огромното му творчество съставлява част от съкровищницата на религиозната мисъл на човечеството. Извън речника: Св. Иоан Златоуст.

"Златоструй" - един от най-древните паметници на старобългарската и славянската книжовност. Представлява обширен некалендарен чети-сборник (за домашна, извънбогослужебна употреба) с постоянен състав, който съдържа преводи на части от слова и беседи, написани от св. Йоан Златоуст. Сборникът бил рано разпространен из славянския свят и добил изключителна популярност. Преписван бил на ръка чак до XIX век. Най-пълните редакции на сборника съдържат до 136 статии. След него започнали създаването и на други сборници от светоотечески поучения, както и на други сборници от творения на Златоуст, наречени "Маргарит", "Учително Евангелие" и други.

"Златоструй" бил един от сборниците, преведени по указание на христолюбивия цар Симеон (893–927), който сам прибавил към сборника думите: "Ако пък другиго по това име "Златоструен" назоваха, то и ние, мисля, не сме никак съгрешили, наричайки книгата "Златоструйна", понеже както учението на Светия Дух, сякаш чрез златни струи, чрез сладките човешки думи и спасителното покаяние към Бога привежда, отмивайки [ни] от всеки грях; и като гладило чрез гладки речи, изчистващо цялата скверност — телесна и душевна, — стреми се да изпълни чрез делата на благонравието заради всички християни премногото обиталища божии. И ето, заради ползата и подвига на мнозина, та да се не отпускат, нито да се ленят, четейки продължително многобройните му словеса, ние, малко от многото избрали, направихме всички да прогледнат чрез тях, та всеки, прочитайки прилежно с разбиране, стига само да не се лени, много полза в тях за душата и тялото ще намери".

И

Св. Иван Рилски (св. Иоан Рилски, ок. 876-946) - първият български отшелник и основател на най-величествения манастир в страната, Рилския манастир. Роден в село Скрино (край град Дупница). Бил пастир до 25-годишната си възраст, след което приел монашество. В обителта останал недълго, отдал се живот в пълна самота, молитви, пост и лишения. На два пъти бил прогонван, но успял да се уедини в суровото лоно на Рила планина. Там прекарал 12 години в една пещера, от която го прогонили разбойници. Тогава аскетът се приютил в хралупата на един огромен дъб. С Божията благословия отшелникът извършвал чудеса: освобождавал от нечестиви духове, лекувал болести и недъзи. По-късно напуснал хралупата и прекарал 7 години и 4 месеца на една висока скала.

Сведенията за светията достигат до българският владетел цар Петър I, който предприел 120-километрово пътуване до Рила планина, за да се срещне с благочестивия старец. Св. Йоан Рилски му се поклонил отдалеч и върнал изпратеното му от цар Петър злато. След тази среща към отшелника започнали да се присъединяват ученици, които построили колиби наоколо. Това е началото на най-известния български манастир.

Св. Йоан Рилски починал през 976 г. на около 70 годишна възраст. Скоро след това по заповед на българският владетел мощите на светеца преместили в София. Ковчегът с тленните останки на Йоан Рилски също притежавал чудотворна мощ. Гръцкият писател Йоан Скилица станал свидетел на излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). През 1183 г. унгарският крал Бела III превзел София и изпратил мощите на светеца в столицата си Естергом. Естергомският католически архиепископ отрекъл съществуването на светеца и бил наказан с онемяване. Говорът му се възвърнал едва след като се преклонил пред мощите на св. Йоан Рилски и помоли за прошка. През 1187 г. унгарците върнали светеца в София. А през 1194 г., по заповед на българският цар Асен мощите били пренесени в столицата Велико Търново. Те оцеляли след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. През 1469 г. с разрешение на султан Мурад II мощите му били върнати на Рилския манастир с голямо народно честване. Църквата почита св. Йоан Рилски като светец-покровител на българския народ и го чества на 19 октомври. Извън речника: Св. Иван Рилски.

Св. Игнатий Антиохийски виж св. Игнатий Богоносец

Св. Игнатий Богоносец (67-110 г.) - един от църковните отци, ученик на св.ап. Йоан, вторият епископ на Антиохия, заведен в Рим и захвърлен на дивите зверове по време на гоненията на император Траян през 107 година. Неговите послания, писани против юдействащите и докетите имат важно значение за историята на християнските догмати и опровергават възгледите на протестантите за свещенството и епископата. Извън речника: Св. Игнатий Богоносец.

Св. Игнатий Брянчанинов (в света Димитрий Александрович Брянчанинов, 1807—1867) – епископ, светител, аскет, църковен писател и публицист, учител на християнски живот. Роден на 5 февруари 1807 г. в Русия. Завършил военно инженерно училище, но скоро след това напуснал света и се оттеглил в манастир. Настоятел на Троице-Сергиевия манастир (1834-1857) в Санкт Петербургска губерния в Русия в архимандритски сан, Кавказки и Черноморски епископ от 1857 година, оттеглил се през 1861 г. "на покой" по здравословни причини в Николо-Бабаевския манастир в Костромска епархия, където и починал в 1867 година.

Св. Игнатий е бил деятелен учител на монасите не само в своите богословски съчинения по аскетика; целият му живот представлява пример на самоотверженост, борба със страстите, скърбите и болестите. В своите съчинения "Аскетически опити", "Аскетическа проповед", "Принос към съвременното монашество", Отечник" (сборник с мисли и примери от живота на древното монашество), "Слово за смъртта" и в множество по-късно издадени писма св. Игнатий изложил аскетическото учение на св. отци и са признати за класически произведения на православната богословска и аскетическа мисъл. Канонизиран от Руската Църква през 1988 година. Паметта му се почита на 30 април (13 май ст. стил). Извън речника: Св. Игнатий (Брянчанинов).

Игумен – монах със свещенически сан, предстоятел или ръководител на манастир. Званието в по-високо от иеромонах, но по-нисше от архимандрит. Към игумена (и архимандрита) е прието да се обръщаме с "Ваше Високопреподобие". Игуменка - настоятелка на женски православен манастир.

Идолопоклонство - грях против втората Божия заповед, състоящ се почитането като божество на нещо, което не е Бог, в обоготворяване на кумири или идоли. Освен грубото идолопоклонство, което е било характерно за езичниците, има и друго вътрешно, слабо забелязвано идолопоклонство, на което могат да се отдават хора вярващи в истинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни страсти, които, като завладяват душата ни, стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите задължения към Него и ближните. Виж ст. Втората Божия заповед.

Идол вж. кумир

Иерарх - от гр. свещеноначалник – представител на висшето духовенство, архиерей: епископ, архиепископ, митрополит, патриарх.

Иерархия (йерархия) - от гр. свещеноначалие - общо название на трите степени свещенство: дякон, презвитер (свещеник) и епископ.

Иерей (йерей) - от гр. "иереис" - свещеник, духовно лице, посветено във втората степен на свещенството. 
Иеродякон (йеродякон) - от гр. дякон-монах - монах с дяконски чин (сан).
Иеромонах - от гр. свещеник-монах - монах с свещенически (иерейски) чин (сан). Към иеромонаха е прието да се обръщаме с "Ваше преподобие".

Извънбрачен секс Православната Църква твърдо се придържа към библейското учение, че сексът е запазен за брака. Сексът е дар от Бога, който трябва да бъде изпитан и оценен единствено в рамките на брака. Брачното ложе е чисто (Евр. 13:4) и мъжете и жените са призвани да пазят целомъдрие извън брака. Нашата сексуалност, както много други неща, засяга връзката ни с Бога и с ближните. Тя може да бъде средство за прослава на Бога и изпълнение на Неговия замисъл за нас, но може да бъде изкривена; с нея може да се злоупотреби като с инструмент на греха, предизвиквайки огромна вреда на нас самите и на другите. Св. ап. Павел пише: "Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии" (1Кор. 6:19-20). Вж. секс.

Изкупление - църковното учение за освобождаването на човека от робството на греха, което Христос Христос извършил чрез Своето учение, кръстни страдания, смърт и възкресение.

Изкушение (от гр. peirasmos - изпитание, проба, от глагола peiradzo - изпитвам, проверявам) - "...и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия" (Мат. 6:9-13, Лука 11:2-4; Господнята молитва). Да не се смесва със съблазън.

Изповед или Покаяние - тайнство, чрез което вярващият след гласна изповед на греховете си с гласно изказана от изповедника прошка получава благодатно опрощаване на греховете от Бога. Буквално понятието означава "съгласие" с Бога по отношение на греховете. Св. Иаков ни съветва да изповядваме греховете си пред старейшините, или свещениците, както се наричат днес. Длъжни сме също така да изповядваме греховете си и непосредствено пред Бога. Православната Църква винаги е следвала практиката на изповед пред свещеник, заедно с личната изповед пред Бога. Изповедта е едно най-важните средства за покаяние и за получаване на увереност, че греховете ни са простени. В същото време тя е и най-доброто средство за преодоляване на тези грехове. Виж също Покаяние. Извън речника: За Църквата и Тайнствата.

Изповедник - една от категориите светци, които Църквата почита. 

Израил - Богоборец - име-благословия, дадено от Бога на св. патриарх Яков, след като той в Пенуел тайнствено и многознаменателно се бори с Божия ангел (Бит. 32:28: "отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш"), при което Яков "видя Бога лице с лице, и се запази душата му". Името Израел е потвърдено от Яков във Ветил (Бит. 35:10, 15). След разделянето на царството при Ровоам, с името Израил най-общо наричали царствата на десетте колена, а след Вавилонския плен (и до днес) - всички юдеи.

Но не само "чедата на плътта са чеда Божии, а чедата на обещанието, те [също] се признават за потомство" (Рим. 9:6-8). Затова във висш, метафизически смисъл Израил Божий (Гал. 6:16), Духовният Израил (Ис. 49:3), са потомците на патр. Яков по дух. Това са вярващите от всички народи - новата твар в Иисус Христос. Виж също: Църква, Земя израилева, Палестина.

Иисус - обичайно еврейско име - гръцка форма на еврейската дума Иешуа, съкратено от Иегошуа), със значението помощ от Йехова (Яхве) или Спасител. Произхожда от евр. дума "спасявам, изпратен да спаси". Това име носят различни хора в Св. Писание, и най-вече Господ Иисус Христос - извършителят на нашето спасение. Виж Христос, Иисус Христос.

ИИСУС ХРИСТОС е второто Лице на Светата Троица, предвечно роден от Отца. Той стана човек и във въплъщението Си е бил изцяло Бог и изцяло човек. Идването Му на земята е предсказано от пророците в Стария Завет (Ис. 9:7; LV:3; Иерем. 23:5; Иез. 34:23, 37:25; Aмос 9:11 и др.). Христос е сърцето на християнството и Православната църква отделя най-голямо внимание на общуването с Него и предаването на Неговото учение.

Произнасяйки Символа на вярата, православните християни непрестанно потвърждават историческата вяра по отношение на Христа като Божи Син: "Вярвам... в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог Истинен от Бог Истинен, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Пилат Понтийски, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и Царството Му не ще има край".

Икона (от гр. eikon – образ, портрет, изображение) – прието от Църквата и осветено изображение на Иисус Христос, ангелите и светиите, както и на различни събития от Библията и църковната история. За разлика от монументалните повествувателни цикли, които илюстрират Св. Писание, иконата е съкровен молитвен образ. По време на формирането на християнското изкуство във Византия икона наричали всяко изображение, независимо дали то е графично, скулпторно или произведение на монументалната и приложната живопис.

Историята на иконите датира от най-ранните дни на Църквата. Според църковното предание св. ап. Лука пръв е нарисувал образа на Св. Богородица. Виж иконоборство.

Иконите разкриват реалността, която изобразяват. Една икона на Господ Иисус Христос ни разкрива някакъв аспект на Самия Христос, изображението (образът) пресъздава Първообраза. Иконите са прозорци към небесата, които не само отразяват Божията слава, но за православния християнин са и предверие към Божието Царство. Православните християни не се покланят на иконите и не им служат, а ги почитат поради отношението им към небесната реалност.

Иконите се изписват в дълбоко молитвено състояние по строго определени правила (канони) най-често на храмовите стени (стенопис, фреска или мозайка) или на дъска. При класическата зографска техника за рисуване на преносими икони образите се рисуват с темпера върху суха основа (грунд) върху дъска (обикновено липова или борова), на която е поставено платно (левкас). Вж. също раздела Икони и иконопочитание.

Иконография - иконопис (от гр. eikon — изображение, образ и “'graphos” – пиша, рисувам) – в изкуството устойчива традиция в изобразяването на различни лица и събития, която се основава на различни източници (Св. Писание, църковното предание, литургически песнопения) и е в съответствие с догматическото, символическото и литургическото им тълкуване. Употребява се най-общо относно рисуването на икони и стенописи; богословска наука за портретната живопис. Виж също: Одигитрия ("Пътеводителка"), "Елеуса" ("Умиление"), "Утоли моя печали". 

Иконоборчество (иконоборческа ерес) - ерес,  възникнала във Византия през първата половина на VIII век и продължила почти до средата на IX век, от царуването на Лъв Исаврянин (714-741) до Михаил III и неговата майка Теодора.

Икономия - (гр. oikonomia от oikos - дом и nomos - закон). - устройство, ръководство, план за спасение. Понятието "икономия" буквално означава "управление на домакинството" (на църковнославянски "домостроителство", на руски "домоводство"). В Новия Завет той приема смисъла на божествен план за спасение: "като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, което бе отпреди положил в Себе Си (като план ­ oikonomia), в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под една глава ­ Христа" (Ефес. 1:9-10). Този божествен план за управление на историята и света е поверен на хора. Например проповядването на словото от ап. Павел е икономия, поверена му от Бога (1Кор. 4:1). По-специално "управлението" или "разпоредителството" се пада на онези, които изпълняват службата на ръководители в Църквата: "което е църквата, на която аз станах служител по Божия наредба (oikonomia), мен възложена за вас" (Кол. 1:24-25). Според пастирските послания икономията принадлежи на епископа "Защото епископът, като Божий разпоредник (oikonomos), трябва да е непорочен" (Тит. 1:7).

Според св. отци "икономия" означава "история на въплъщението". С това значение се употребява терминът и в каноническите текстове, където пастирското управление, поверено на Църквата, се поставя в контекста на Божия план за спасение на човечеството.

Терминът "икономия" във каноническите текстове (виж канони) се интерпретира в много по-широк смисъл. Икономията е решаване на индивидуални въпроси в общия контекст на Божия план за спасението на света. Каноническите ограничения понякога може да се окажат неадекватни на цялата реалност и универсалност на Евангелието. Сами по себе си те не гарантират, че ако човек стриктно ги прилага, е послушен на Божията воля.

Според патриарх Николай Мистик (901-907, 912-925), икономията е "подражание на Божията любов към човека", а не просто "изключение от правилото". Александрийският патриарх Евлогий (581-607) пише: "Икономията винаги може да се практикува правилно дотолкова, доколкото благочестивото учение остава непокътнато." С други думи, икономията засяга практическите последствия на християнската вяра, но никога не прави компромис със самата истина. Буквалното следване на църковните канони се нарича "акривия".

Иконостас (от гр. икона и stasis - местоположение) - преграда с икони между олтара и наоса в православния храм. Състои се от няколко хоризонтални пояса: цокъл с табли, царски, празничен и апостолски редове с икони, увенчани с Христовото Разпятие. В центъра на иконостаса са олтарните (царски) двери, на които обикновено е изобразено Благовещението, а над тях - икона на Тайната вечеря.

Ранновизантийският тип иконостас представлявал невисока преграда от дялан камък или мрамор. В началото на VII в. започнали да поставят кръст (според свидетелството на Софроний Йерусалимски и Георгий Амартол), а по времето на имп. Василий Македониян (876-886) – икона на Спасителя. Постепенно към нея започнали да добавят други деисусни и празнични икони, които съединявали понякога на една дъска – т.н. темплон. От него бил сформиран иконостаса. Като сложна система от свещени изображения, иконостасът може да бъде тълкуван символически по различни начини. Високите иконостаси с много редове от икони се появил чак в края на XIV-XV век. В българските възрожденски църкви иконостасът е изработван с богата дърворезбена украса. Извън речника: Българският православен иконостас, Православният храм.

Икос (на гр. "дом") -  църковно песнопение, втората част от строфа от кондак или акатист, пpославяща светец или празнувано събитие.

Икуменизъм - виж раздела ИКУМЕНИЗЪМ.

Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски, 1812 - 1875) - български митрополит (от 1872 г.), един от най-радикалните дейци на църковнонационалната борба. Роден в Елена. Учи последователно в родния си град, в гр. Арбанаси, в Карея (Атон), на о. Андрос, в Цариград и в Атина. Приема монашество на Св. Гора. От 1844 г. помага на Неофит Бозвели в началото на църковната борба в турската столица. В прошения до Високата порта излага българските искания за самостоятелна българска църква. Заради това той е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Ръкоположен за епископ (1858). След завръщането си в Цариград, на 3 април 1860 г. не споменава на тържествената Великденска служба името на Константинополския патриарх и по този начин фактически отхвърля църковното подчинение на българите. Отново е заточен в Мала Азия (1861-1864 г.). След учредяването на Българската екзархия е избран за Търновски митрополит и участва в съставянето на първия ни Св. Синод. Умира 4 юни 1875 година в Цариград. Извън речника: Иларион Макариополски.

Илиопол Финикийски - град в северна Палестина, в Келесирия, днес в азиатската Турция. В дълбока древност Илиопол бил главно място на почит към финикийския бог Ваал и център на източното езичество. От края на IV в. в него проникнало християнството. Родно място на св. Варвара. По-късно градът бил постепенно разрушен. Извън речника Св. великомъченица Варвара.

Иманентизъм (от "иманентно" - "вътрешно присъщо") - в противовес на трансцедентно (трансцедентизъм), тоест отвъдно, съвършено неприсъщо.

Имебожие или имеславие (гр. ономатодоксия) - учение, което утвърждава, че Божието име е Самият Бог, осъдено със Синодално Определение от Руската православна църква (РПЦ). Възниква през 1907 г. като движение сред руските монаси в Св. Гора. Неговите поддържници стават представители на руската интелигенция и редица религиозни философи, като о. Павел Флоренски, о. Сергий Булгаков, А. Ф. Лосев и др. Противници на имебожието са видни архиереи, като архиеп. Никон (Рождественски), архиеп. Серафим (Соболев) ("имебожничеството не е нищо друго, освен софиянство"), еп. Василий (Зеленцов), патр. Сергий (Страгородски), игумен Никон (Воробьов) и др. През периода 1913-1918 Св. Синод на РПЦ приема неколкократно постановления, осъждащи учението на "имебожниците" като еретическо. Въпросът е подложен на обсъждане и на Поместен събор, който не успява да вземе окончателно решение до закриването си. В началото на XXI век дискусиите относно имебожието са отново подновени. 

Имена Божии. В продължение на вековете Бог се откривал на хората под различни имена.

• В първа глава на Библията срещаме само името Бог, което в еврейския текст е записано като Елоим или Елохим (мн. ч. от Ел, ’силa’). Чрез това име Св. Писание показва Бога като всесилен Творец и Вседържител. Множествената форма на Елоаг и Елохим (мн. ч.) изразява величието и превъзходството на Божията същност; означава достопокланяемия Бог на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. В гръцката Библия Елохим - Теос, а в църковнославянския превод - Бог.
• Господ - Яхве (Yahwe, Jahveh/Jahvah) или погрешно възприетото през Средните векове Иехова, т.е. 'Същият', виж Изх. 3:14, изписано с тетраграмата YHWH (йод, хе, вав, хе) - се споменава за пръв път с това ново име по-късно, и това е така, защото човекът е вече сътворен. Разликата можем да схванем като разгледаме напр. следните места: "...и които влязоха (при Ноя в ковчега), мъжки и женски пол от всяка плът влязоха, както му беше заповядал (Господ) Бог [Eлоим]. И Господ (Бог) [Иехова] затвори след него (ковчега)" (Бит 7:16); или "...сега ще те предаде Господ [Иехова] в ръката ми ...и цяла земя ще узнае, че има Бог [Eлоим] в Израил" (1Ц 17:46); или "Иосафат извика, и Господ [Иехова] му помогна, и Бог [Eлохим] ги отвърна от него" (2Пар 18:31) С други думи, Бог е Господ за Своите избрани, а за всички останали Той е само Всесилният Бог.
• С името Адонай (Господ, Владика – от ивритската дума "адон" - господин, изписвано с друга тетраграма: алеф, далет, нун, йод) през III в. пр.Р.Хр. евреите започнали да наричат Яхве при четене на свещените текстове. Това станало след като по време на първосвещеника Симон Праведни била въведена забрана за произнасянето на YHWH дори в богослужението. За разлика от царската титла адони (господин, повелител), Адонай (мой Господ) се отнася само за Бог. На много места това име се среща като обръщение още в древните текстове (Бит.15:2,8; Изх.4:10,13; Вт.9:26; Нав.7:7 и др.). Тъй като в храма името Господ се произнасяло Адонай, 72-та преводачи на Септуагинта сложили на мястото на тетраграмата Кириос (Господ), след което св. апостоли, а и ние до днес, наричаме YHWH Господ.

Освен тези имена в еврейския текст на Св. Писание се срещат също други имена на Бога:

• Елион (означаващ Всевишен, като напр. в следните думи: "...Аврам рече на содомския цар: дигам ръката си към Господа Бога Всевишни [Елион], Владетеля на небето и земята...", Бит 14:22);
• Шадаи (означаващ Всемогъщ, например: "...Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" [Шадаи]; а с името Си "Господ" [Иехова] не съм им се открил", Изх 6:3). Псалом 90:1-2 изглежда в оригинала така: "Който живее под покрива на Всевишния [Елион], той обитава под сянката на Всемогъщия [Шадаи], и казва Господу [Иехова]: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог [Eлоим] мой, Комуто се уповавам!" Ел-Шадай е преведено в гръцката Библия с Пантократор, а в ц.славянския превод с Вседържител.
• Божието име Саваот (евр. Цеваот, от съществителното Цава - войска, армия, войнства) е употребено в оригиналния текст в този смисъл в Изх. 6:26; Чис 31:53 и др., а също в смисъл "небесни войнства" (и планети, и Ангели) - в Втор. 4:19; 17:3; 3Ц 22:19; Ис 24:21; Дан 8:10. Но в Писанието Саваот се употребява най-вече с думата "Господ на войнствата", изразявайки Божието владичество над всички сили на небето и земята. Като едно от Божиите имена, то изобразява безпределното Божие величие, Неговото владичество над всичко сътворено, Неговото всемогъщество и Неговата слава. Той е Бог на войнствата, Господ на силите. Той е Владика на всичко, всемогъщ и всесилен. Обкръжава Го и Му служи сонм от Ангели и всички небесни войнства. На Него се покоряват и Него прославя цялата природа; всички твари са неуморни свидетели на Неговата сила и могъщество, на Неговото величие и слава (2Ц 5:10; Ис 6:3; Ос 12:5; Зах 1:3). В Новия Завет името Саваот се среща само в съборното послание Иак 5:4 и в посланието към Рим 9:29.
• Божието име Хоел (Изкупител) се среща в "Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец, отвека Твоето име е: "Изкупител наш" (Ис.63:16) и на други места в Св. Писание.

Освен тези Божии имена Библията привежда и следните определения или характеристики на Бога (които понякога се наричат с имена):

• дух (Ин 4:24),
• отмъстител (Наум 1:2),
• огън прояждащ (Вт 4:24; Ис 33:14; Евр 12:29),
• ревнител (Изх 34:14; Вт 6:15; Наум 1:2),
• светлина (1Ин 1:5),
• страхът на Исаак (Бит 31:42,53),
• Съдия (Иов 23:7),
• Творец (Иов 4:17; Пс. 94:6; Рим 1:25),
• Утешител (Ис 51:12).

В Новия Завет Бог се явява в Своя Син Иисус Христос (Ин 1:18).

"Името им е легион" ("имя им легион") - библейски фразеологизъм. Извън речника: Имя им легион"

ИМКА (Младежка Християнска организация) - (YМCА, Young Men’s Christian Association) - надконфесионална организация, създадена през XIX в. с цел внедряване на икуменическата надконфесионална идеология сред християнската младеж. За осъществяване на своята дейност се ползува от финансовата и политическата поддръжка на масонството, като широко пропагандира неговите принципи: 1) равноценност на всички вероизповедания; 2) отричане Божественото естество на Спасителя и обявяването Му за обикновен човек; 3) обединяване на всички хора в единна религия; 4) осъществяване Царството Божие на земята в изопачен светски смисъл, т. е. установяване царството на антихриста.

Император-доминус (лат.) - император-господар; обичайна титла на късноримските и ранновизантийските владетели от епохата на домината (IV-VI в.).

Императорски култ - вж. Геният на императора.

Индулгенция - (oт лат. indulgentia – състарадание, милост) - в католическата църква опрощение на греховете, а също свидетелството за това; папско писмо (документ) за опрощаване греховете на членовете на Римокатолическата църква срещу заплащане. Каноническа молитва въведена от папа Бонифаций VІІІ (1294-1303) на юбилея на Римокатолическата църква през 1300 г., която и до ден днешен се изпълнява на повечето големи католически празници. Индулгенция се нарича също специална грамота, въведена от папа Бонифаций VІІІ в същата година и по същия повод, която се е продавала за пари и е "гарантирала" опрощение на съответните грехове, за които е издадена, облекчаване на страданията в "Чистилището" и в крайна сметка – отиване в Рая. Индулгенциите са били издавани за различни грехове, имали са различна цена и са се продавали във всички католически държави. Търговията с индулгенции е била широко организирана от католическата църква, продължила е чак до ХVІІІ век и е донесла на папството огромни печалби. Една от главните причини за протест от страна на Лутер и сподвижниците му.

Иноверен - човек, който принадлежи към една или друга религия, но не към християнската, принадлежи към друга вяра, друговерец.

Инославен - християнин, който не е православен, който слави Бога по друг начин, другояче славещ Бога.

Св. Иоан Рилски (св. Йоан Рилски, ок. 876-946) - виж св. Иван Рилски.

Иопия (от еврейски: "красива, възвишена местност) - древен финикийски град (днес гр. Яфа). До завоюването на Обетованата земя дал Дановото коляно. Разположен е на висок хълм покрай Средиземно море, на юг от цветущата Саронска равнина, на 12 часа път от Йерусалим. През всичките години този град е бил важно пристанище и търговски град.

Иподякон (гр. - поддякон) - църковнослужител, който прислужва в храма и помага на архиерея по време на богослужение, но няма йерархическа степен. Виж също: дякон, аколут.

Св. свещеномъченик Иполит Римски (Hippolitus, Ипполит) е философ, богослов-ересолог и един от първите екзегети, писали на Запад. Св. Патриарх Фотий го нарича ученик на св. Ириней Лионски, макар че не е известно дали св. Иполит е познавал лионския светител лично. Неговият главен труд "Опровержение на всички ереси" е насочен към гностиците. Борел се е също и против антитринитарното учение на Савелий. Загинал мъченически по време на гоненията на император Максимин Тракиянина около 235 година. Паметта му се празнува на 30 януари. Виж също: Тропар и житие на св. Иполит.

Ипостас (гр. "същност, основание, битийност, вътрешна природа"; виж Евр. 1:3) - богословско понятие, характеращо същността на всяко от лицата на Св. Троица. Съгласно учението на Църквата, трите божествени ипостаси - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети - обладават една природа, една същност (ипостас) и една енергия във взаимно съгласие. Троичната същност на Бога е недостъпна за човешкия разум; тя не се поддава на рационално обяснение, а е обект на вярата.

Св. Ириней Лионски (ок.130 - ок. 202) - западен отец на Църквата, отстоявал истините на Православието от еретичните учения на гностическите теософи. Принадлежал към поколението непосредствено след Апостолските мъже, ученик на св. Поликарп Смирненски и Папий, епископ на гр. Лион. Родом от гр. Смирна (Мала Азия). Около 177 г., по време на жестоки гонения над християните, св. Ириней заминал за Галия и се заселил в Лион. Скоро бил ръкоположен за презвитер, а в 190 г. станал епископ на Лион след мъченически загиналия епископ Потин. По време на спорове относно времето за празнуване на Пасха, в името на единството на Църквата св. Ириней станал посредник между Изтока и Запада. Св. Ириней оставил голямо наследство, от което до нас в цялост са достигнали книгите "Против ересите" и "Доказателство за апостолската проповед". По сведения на Евсевий, св. Ириней е загинал мъченически. Църквата празнува паметта му на 23 август. Извън речника: Св. Ириней Лионски.

Ирмос (гр. "връзка") - първата строфа в песнопението на канона. Във византийските канони ирмосът служи за мелодичен образец за последващите тропари. Ирмосът е също свързващото по смисъл звено между библейската песен и тропара.

Исихазъм (от гр. hesychia - покой, мълчание, безмълвие) - мистико-аскетично учение, според което при усилена молитва вярващият може да види излъчваната от Бога енергия (Таворската светлина) и да влезе в контакт с нея. Последователите му спазвали аскетичен и уединен живот при пълно безмълвие и вътрешно вглъбяване, търсейки цялостно преображение и обожение на тялото и душата по образа на възкръсналия Иисус Христос. Исихазмът възникнал сред византийското духовенство през IV-VII в. (преп. Макарий Египетски, аскетите Евагрий и Иоан Лествичник в Синай), и добил особена популярност през ХIII-ХIV век. Негов "теоретик" е св. Григорий Палама. Константинополски събор (1341 г.) увенчал победа над противниците на исихазма - варламааитите.

Исихазмът в България. Св. Григорий Синаит - практикът и учителят по исихия, - създал школа в Праория (в северната част на Странджа), където сред най-добрите му ученици били българският патриарх св. Теодосий Търновски и св. Ромил Видински (Бдински). Самият Теодосий по-късно се установил около Търново, където проповядвал учението на много монаси, сред които бил и бъдещият български патриарх Евтимий. Исихазмът бил официално признат като религиозна доктрина от българския цар Иван-Александър през 1360 година.

Ислям (араб.) - монотеистична религия, възникнала през VII в. сл. Р.Хр. Нейният родоначалник Мохамед (570 - 632) през 622 г. положил основите на теократична ислямска общност в Медина, като бил неин духовен и светски водач до самата си смърт. Вж. също Шиитски ислям и раздела Православие и инославие.

Св. Иустин Философ (Юстин Философ) - най-значителният християнски апологет от II в., завършил мъченически живота си в Рим около 165-166 г.

Й

Йезуитски орден - един от многото католически ордени. Основан е от испанския дворянин Игнатий Лойола в 1539 г. за разпространяване на католицизма сред еретици и езичници.

Йерарх (гр.) – духовно лице от третата, най-висшата йерархическа степен - епископската.

Йерархически степени (от гр. "йерархия" - "свещеноначалие") - трите степени на свещенослужителите, които се получават при тайнството Свещенство. Те са: дякон, презвитер (свещеник) и епископ. Виж също Етикет на обращенията в БПЦ.

Блажени Йероним - християнски писател, екзегет, преводач и тълкувател на Св. Писание, един от четиримата най-почитани отци на Католическата църква, блажен. Учредил през 386 г. и ръководил монашеско братство във Витлеем, поради което Йероним се смята за основател на западното монашество. Извън речника: Блажени Йероним.

Йерусалим (основание на света или безопасно жилище) - главен град на Израилското царство и духовен център на цялата земя, "защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим - словото Господне" (Ис 2:3). Разширявайки царството си, св. цар Давид завзел крепостта Сион (2Цар 5:7), разположена на едноименния хълм, който дотогава бил населяван от йевусейците (местно семитско племе) и с това положил основите на Йерусалим. Неговият син Соломон съградил свещения храм в него. След смъртта му царството се разделило и Йерусалим останал столица на Юдея, но през 587 г. пр.Хр. е бил разрушен от вавилонския цар Навуходоносор. Това е първото от безкраен низ разрушения на крепостните стени и храма, като евреите били принудени да го напускат многократно. Бил е както възстановяван, така и разрушаван от римляните (съответно Ирод Велики - 37 г. пр.Хр. и Тит - 70 г. сл.Хр.). През 132 г. сл. Хр. бил наново съграден, но като езически град, посветен на Юпитер. През IV в. Св. Константин Велики позволил на изгонените дотогава евреи да се заселят отново. Оттогава градът е бил владение на перси, араби, турци, кръстоносци, англичани и днешните израелци. През 1542 г. турският султан Сюлейман Великолепни издигнал стените такива, каквито са и днес. Виж също Ариматея, Витезда, Голгота, Гроб Господен, Гетсимания. Извън речника: Йерусалим.

Св. Кирил Йерусалимски - вж. Св. Кирил Йерусалимски.

Йерусалимски храм - храм, построен в Йерусалим през 953 г.пр.Хр. от Соломон, сина на св. цар Давид, за поклонение на живия, истинен Бог от хората от всички краища на земята. В него той пренесъл и Ковчега на Завета. През 167 г. пр.Хр. селевкидския цар Антиох IV издигнал жертвеник на Зевс Олимпийски в свещения храм (вж. 1 Мак. 1:54) и навярно с това оскверняване започнала предсказаната от пророка "мерзост на запустението" (Дан. 9:27). През 164 г. пр.Хр. храмът отново е осветен след успешния бунт на Иуда Макавей (вж. 1Мак. 4:41-59). За втори път храмът в Иерусалим е осквернен през 70 г. сл.Хр. от армията на римския пълководец Тит (син на император Веспасиан и римски император след смъртта на баща си през 79 г. сл.Хр.). Тит заповядал той да бъде запазен, но войниците не се подчинили на своя вожд. Така се изпълнило пророчеството, изречено от Архангел Гавриил, че храмът ще бъде унищожен не от пълководеца, а от неговата армия: "градът и светилището ще бъдат разрушени от народа на вожда, който ще дойде" (Дан. 9:26).

Св. Йоан Дамаскин (680-780) - виж Иоан Дамаскин.

Св. Йоан Златоуст (347-407) - един от най-великите Отци и учители на Православната църква. Огромното му творчество съставлява част от съкровищницата на религиозната мисъл на човечеството. Извън речника: Св. Йоан Златоуст.

Архим. Йоан Крестянкин (1910-2006) - съвременен руски духовник, един от най-обичаните и известни съвременни руски старци-проповедници. Роден в гр. Орёл на 11 април 1910 г. като осмо дете в многодетно семейство. През 1945 г. бил ръкоположен за дякон, а малко по-късно - за свещеник от Московския патриарх Алексий I в Измаиловския храм "Рождество Христово". Там той служил до 1950 г., когато комунистическата власт го арестувала по обвинение за антисъветска агитация. Отец Йоан бил заточен в лагер за седем години, но през 1955 г. бил предсрочно освободен. Продължил служенето си в Псковска, а после в Рязанска епархия. През 1966 г. отец Йоан приел монашество, а от 1967 г. до смъртта си на 5 февруари 2006 г. се подвизава в Псковско-Печерския манастир "Св. Успение Богородично". Извън речника: Архимандрит Йоан Крестянкин.

Св. Йоан Кронщадски (1829 - 1908) - велик светител, образцов пастир, поборник за православната вяра, присъединен към лика на светците от Руската православна църква. Извън речника: Св. Йоан Кронщадски.

Йоаникий папа Витанов (†24 март 1853 г.) - един от последните големи български зографи. Принадлежи към тревненския зографски род на Витановците и е син на папа Витан Цонюв. Животът му е забулен в легенди. Единствените запазени писмени свидетелства са летописът на поп Йовчо от Трявна и едно писмо до Йоаникий от неговата съпруга. От летописа на поп Йовчо е известна само датата на смъртта му, докато годината на раждане е все още неясна. Ако се съди по най-ранната му подписана икона от 1814 година, може да се допусне, че той е роден около 1790 - 1795 година. Наследствотото на тревненския майстор наброява над 150 икони, лично датирани и подписани от него. Той е изографисвал множество храмове, сред които сливенските църкви "Свети Димитър", "Свети Никола", "Света София" и "Света Петка" в село Сотиря, храм "Св. великомъченик Георги" в Русе, Габровския Соколски манастир и други. Майстори от Тревненската школа са също Досю Коюв, Захария Цанюв, поп Димитър Кънчов и др. Йоаникий е съвременник на Захарий Зограф от Самоков (починали са в една и съща година). Извън речника: Йоаникий папа Витанов.

Йосиф – буквално “Нека Той (Бог) да добави (синове)” - в Стария Завет предпоследният от дванадесетте синове на св. праотец Иаков (Израил) от любимата му жена Рахил (Бит 30:23-24), и последният, който се родил в Месопотамия преди изхода на Иаков от Лаван. Йосиф бил галеник на родителите си, и това възбудило злобна завист у братята му. Първоначално те намислили да го убият, но после продали седемнадесетгодишния Йосиф в робство на пътуващи търговци. Така Йосиф се озовал в Египет (Бит. 37:22, 29) и станал един от многото евреи-слуги там между 1900 и 1600 г. преди Христос. По-късно Йосиф бил хвърлен в затвора по обвинение в грях (Бит. 39 гл.), но дарът му да тълкува сънища му помогнал да излезе оттам.

Фараонът извикал Йосиф в двореца си, за да изтълкува негов сън, който никой не успял да изтълкува (Бит. 41:14). Съновидението предсказало, че след седем години богат урожай и слава на фараона, ще последват седем изключително бедни години. Силно впечатлен от дара на Йосиф, фараонът го направил втори по положение след себе си в цялото царство (Бит 41:38-46). По-късно братята се сдобрили (Бит. 43-46 глава) и семейството на Йосиф се заселило в Египет, като фараонът им дал добро място за живеене (Бит. 43:34).

Йосиф управлявал Египет дълго и успешно. Тук му се родили двама сина – Манасия и Ефрем. Преди смъртта си старият Израил ги осиновил, благословил ги и им дал два дяла между братята. Техните колена са наричани по името на Иосиф (Числа 13:12; 36:5; Втор. 33:13-17; Съдии 1:22-23; 3Цар. 11:28; От. 7:8), но с тяхно име е наричано северното царство (Пс. 77:67 и др.) и дори целият израилски народ (2Цар. 19:20; Пс. 76:16; 79:2; 80:6; Ам 5:6; Авд. 1:18).
Йосиф е починал на 110-годишна възраст, като преди смъртта си заръчал синовете Израилеви да изнесат костите му от Египет. Балсамирали го, както и баща му, според египетската традиция (Бит. 47:12 и следв.). При Изхода от Египет Мойсей изпълнил завета на Йосиф: изнесъл костите му и го погребал в Сихем (Изход 13:19; Иисус Навин 24:32). Извън речника: Лоно Аврамово: Йосиф.

Митрополит Йосиф Варненски и Преславски (1898-1988, светско име Иван Лазаров) архиерей на Българската православна църква. Роден в Севлиево. През 1918 г. приема монашеско звание и името Йосиф в Рилския монастир. Завършва Софийската духовна семинария и една година е йеродякон в Рилския манастир. Висше богословско образование получава в Богословския факултет на  Софийския университет и в гр. Черновиц (Украина), където получава степента лесансие (доктор) по богословие. Преподава в Свещеническото училище в Черепиш и в Софийската духовна семинария. Протосингел на Неврокопска св. Митрополия от 1930 г. Ръкоположен за архимандрит (1931 г.) и Знеполски епископ (юли 1936 г.). След смъртта на митрополит Симеон Варненски и Преславски (1840-1937), епископ Йосиф е избран за Варненски и Преславски митрополит (26 декември 1937 г.). Почива на 8 ноември 1988 година. Извън речника: Варненски и Преславски митрополит Йосиф. Варненски и Преславски митрополит Симеон

К

Николай Кавасила (1332 - 1371) - богослов-мирянин, един от най-видните представители на византийската богословско-мистична литература на XIV век, редом със св. Григорий Палама. Син на Солунския архиепископ Нил Кавасила, самият той не приел свещенически сан. Бил секретар в двореца на император Иоан Кантакузин и се подвизавал на дипломатическото поприще. Впоследствие се усамотил в манастир, където се посветил на духовно творчество. Живял по време на апогея на исихастките спорове, Кавасила подкрепил св. Григорий Палама. Основни трудове: "Седем слова за живота на Христос" и "Тълкование на Божествената литургия". В неговите трудове срещаме тълкувание на цялата традиция на св. Григорий Палама, макар че той използва друга терминология.

Кадене - действие, извършвано с кадилница от свещенослужителя, с което се въздава чест на светите места и предмети, а предстоящите се освещават. Каденето с тамян изобразява възнасянето на нашите молитви към Бога, както е казано: "Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога" Откр. 8:3-4, Откр. 5:8. Каденето е преминало в православното богослужение от старозаветното богослужение (Изх. 30:1-9, Лев. 10:1, 16:12; Числ. 16:18, Иер. 52.19). Извън речника: Кадене.

Кадилница (кадило) -  красиво изработен и украсен многосъставен метален съд на синджири, използван за прикаждане от свещенослужителите в особено тържествени случаи. В благозвучната кадилница върху въглени изгаря тамян (лаван) и се разпространява благоухаен дим. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Калвинисти - последователи на Жан Калвин - един от най-дейните реформатори през XVI век.

Канон (от гр. правило; ръководна норма или жизнено правило) - църковно правило, установено съборно, което се отнася до организационния живот на Църквата. В църковния живот има различни значения.
1) Правило на вярата, установено от апостолите или църковните отци, решение на Вселенски или поместен събор.
2) В иконографията - правила за начина на рисуване на икони и подреждането им в храма като цяло и на иконостаса в частност.
3) В църковната химнография - сложно произведение от много строфи, посветено на прославата на определен празник или светия. Влиза в състава на богослужението на утренята, повечерието, полунощницата и др. Канонът се дели на песни, всяка от които се състои от ирмос и 26 тропара (в песните на някои канони тропарите са повече, напр. във Великия канон на Св. Андрей Критски те са 30). Във византийските и съвременните гръцки канони ирмосът и тропарите са метрически сходни, което позволява да се пее целият канон; в славянските преводи метричното сходство е нарушено и затова ирмосите се пеят, а тропарите се четат. Изключение прави пасхалният канон, който се пее изцяло. Мелодията на канона е подчинена на един от осемте гласа. В неделни и празнични дни на утренята след песните се пеят катавасии. Като жанр канонът се появил в средата на VII век. Първите канони били написани от св. Андрей Критски и св. Иоан Дамаскин. Виж също параклис, акатист.

Канон евхаристиен - виж Евхаристиен канон.

Канонизация - присъединяване на споминал се подвижник към лика на светците при спазване на определени изисквания и при тържествено богослужение.

Канонични книги на Свещеното Писание, виж Библия.

Кападокия - голяма бласт в източната част на Мала Азия с главен град Кесария Кападокийска. По времето на император Тиберий става римска провинция, по-късно е владение на персите, византийците, арабите, а днес се намира в Турция. Като византийско владение е седалище на архиепископ. Извън речника: Кападокия.

Капернаум - в превод "селището на Наум" - град, намиращ се на северозападния бряг на Галилейското (Тивериадското) езеро, споменаван многократно в Евангелията, тъй като в него нееднократно пребивавал нашия Господ Иисус Христос. В него Той започнал да проповядва (Иоан 2:12), в него изцерил и тъщата на Петър бесноватия, а също изгонил множество бесове от двама души (Матей 8:28-34; Марк 5:1-20; Лука 8:26-39); тук призовал ап. Матей към служение, тук произнесъл и немалко притчи. Капернаум започнали да наричат "Неговия град", но въпреки многото чудеса и притчи, които прозвучали в него, жителите на града не се покаяли (Mат. 11:20). В Евангелията Капернаум се споменава многократно (в Мат. 4:13; 11:23; 9:1; 17:24; 8:14-15; 9:2-6; 9:9; 9:10-17; 15:1-20; Марк. 2:1; 1:29-31; 1:32-54; Лук. 7:1; 4:33; Иоан. 4:46; 6:22-71; и др. Днес от Капернаум са останали само развалини.

Кардинал (лат.) - най-висш (след папата) духовен сан (но не специална йерархическа степен) в Римокатолическата църква. По неписан канон кардиналите избират и измежду тях се избира нов папа. Понастоящем в цялата Римокатолическа църква има има 130 кардинали.

Карлос Кастанеда - съвременен американски антрополог, дълги години живял в Мексико като ученик на един индиански магьосник. В книгите си описва мрачния свят на древноезическото индианско шаманство, разнообразните явявания на демоните и собствения си опит в общуването с бесовете.

Карпократиани - последователи на едни от александрийските гностици на име Карпократ. В основата на тяхното учение лежат идеи от Платон и отчасти от неопитагорейството.

Катавасия (гр. "схождение") - песнопение в състава на утрената в празнични и неделни дни, след пеенето на канона (след всяка песен има съответствуваща катавасия). Като такива служат ирмосите на някои канони. В различно време в богослужебната година от устава са определени различни катавасии.

Катакомби (итал.) - подземия във вид на дълги и тесни коридори в околностите на Рим и на други градове, в които първите християни погребвали своите мъртъвци и поради гоненията срещу тях се събирали там на молитва.

Катарзис (гр.) - духовно очистване, пречистване, обновяване.

Катари - последователи на еретично социално-религиозно учение, разпространено през XI-XIII вeк в Западна Европа (Италия, Франция, Германия). Учението на катарите е повлияно от богомилството и е свързано с албигойците. Катарите са унищожени от Инквизицията в края на XIII вeк.

Катедра (гр. стол, кресло) – седалище; епархийски център; правомощия и власт.

Катафатическо богословие (от гр. kataphatikos - утвърдително) - описва Бога посредством позитивни атрибути и обозначения (за разлика от апофатическото богословие).

Катехизис (гр.) - устно обучeние или наставление. Постепенно устната катeхизическа дейност била заменена с писмена. След Реформацията (ХVI в.) тази форма на обучение и наставление получила широко разпространение както на Запад, така и на Изток.

Катизма (Kathisma) - една от двайсетте части, на които Псалтирът е разделен за литургична употреба от Църквата във вечерното и утринното богослужение. Всяка катизма се състои от определен брой псалми (напр. първата катизма съдържа първите осем псалми, втората катизма - псалми 9-17 и т.н), и е на свой ред разделена на три части, наречени антифони или "слави", които съдържат кратко славословие на Св. Троица. Такова разделение дава възможност да се посочи точно богослужебния текст за деня, напр. първа катизма, първи антифон, псалом 1-3.

Католик (гр.) - член на Римокатолическата църква.

Католическа от гр. katoliki - вселенска, универсална, повсеместна, съборна. В раннохристиянската литература понятието "католическа църква" означава не само че Църквата е повсеместна или универсална в географски смисъл, но преди всичко подчертава универсалната (вселенска) истина, която тя благовести, сочи пълнотата, всеобхватността (на гръцки kath'olon означава "съобразно цялото", "изцяло", "напълно") на Църквата като богочовешки организъм, като живо и действено единение на Спасителя Христос с вярващите. Православната църква е наречена вселенска в Никео-Цариградският символ на вярата и "Православното изповедание" - Послание на Източните патриарси от 1723 год. Не бива да се бърка с римо-католическа.

Анатолий Кашпировски, Алан Чумак, Джуна Давиташвили - съвременни руски екстрасенси, целители, хипнотизатори, психоенергетици - с други думи ултрасъвременни окултисти (магьосници), към които и най-малкото доверие е пагубно.

Квиетизъм (лат. quietism, от quies, quietus - пасивност) - направление в западната богословска мисъл, насочено към  пасивен, съзерцателен мистицизъм. Квиетистите вярват, че само когато душата е в покой и е очистена от всякакви мисли, чувства и желания, може да бъде постигнато единение с Бога и да бъде получено Божие откровение. Те твърдят също, че желанието за спасение превръща човека в напълно пасивно оръдие на Божия Промисъл. Квиетизмът получил разпространение в Римокатолическата църква в Испания и особено във Франция. Наричан е също молинизъм (molinism), по името на създателя си - испанския свещеник от XVII век Miguel de Molinos. Учението е анатемосано като еретическо през 1687 година от папа Инокентий XI (Innocent XI).

Келия - самостойно монашеско жилище.

Керинт (Cerinthus, кр. I - нач. II в.)- един от първите християни-гностици, който относно двойната природа на Иисуса Христа учел, че в  смъртния Иисус се вселило безсмъртно небесно същество - Христос, което преди кръстната смърт напуснало Иисус и се възнесло на небето. Извън речника: Гностицизъм.

Кесария или Цезария - в древността наименование на много градове, разположени в различни части на огромната Римска империя (от кесар - цар, император), в това число Кесария Кападокийска, Кесария Палестинска (Стратонийска), Кесария Филипова (Галилея) и други.

Кесария Кападокийска (днес Кейсери) - град в Източна Мала Азия, някога древна столица на кападокийските царе под името Мазаки. След превръщането на Кападокия в римска провинция, имп. Тиверий преименувал през VIII в. града в Кесария. В нея сечели римските монети в Азия. След разделянето на Кападокия на провинции при император Валент, Кесария останала столица на Cappadociae primae и впоследствие била разрушена от земетръс. Извън речника: Кападокия.

Кесария Палестинска (Кесария Стратонийска) - в древна Палестина голям и богат град на източния бряг на Средиземно море, на ок. 40 км от планината Кармил (днес на територията на Израел). Построен от юдейския цар Ирод Велики (40/37-4 г.пр.Хр.) на мястото на древния град Стратон и наречен Кесария в чест на Кесаря Август (римския император Октавиан Август. В нея пребивавали римските прокуратори, като резиденция на римския наместник Кесария съперничела по влияние и могъщество с Йерусалим. Градът бил разрушаван многократно. Днес на неговото място има само развалини.

Ап. Петър, след като посетил църквите в Юдея, Галилея и Самария, Лида и Иопия, посетил също и Кесария Палестинска. Кесария е родно място на св.ап. Филип, на свв. мъченици Памфил и Порфирий и други мъченици за вярата, а след гоненията - на преп. Мартиниан и други подвижници.

Свещен Кинотис - в Света гора единно управително тяло (съвет или събор), което способства всичките двадесет пълноправни и самоуправляващи се манастири да представляват единно цяло в духовно и административно отношение.
В него с равни права помежду си участват представители (антипросопи) на двадесетте манастира. Решенията се взимат с вишегласие, при наличие на повече от 2/3 от членовете, т. е. 14 антипросопи. Приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия. Дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис се регулират от Светогорската "конституция" - Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), приет като част от конституцията на Република Гърция, а също и от множество правилници, установления и правни разпоредби, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло. Такива са например въпросите за регулиране на броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и др. Атонското монашество е под юрисдикцията на Константинополската Патриаршия. Виж също: Прот. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Св. Киприян Цамблак (Киприан Цамблак, ок. 1330 - 1406) - български книжовник и висш духовник, исихаст, един от най-известните представители на Търновската книжовна школа, митрополит на Москва и цяла Русия от 1390 до 1406 г. Потомък на болярския род Цамблаковци и духовен брат на Св. Ефтимий Патриарх Търновски. Роден в Търново, Чичо на Григорий Цамблак. Ученик на св.Теодосий Търновски. Киевски и литовски митрополит (1375), Московски и Всеруски митрополит (1390). Радетел на идеята за обединение на всички християни срещу османските завоеватели, за свикването на Вселенски събор в Русия. Пренася в Русия идеите на св. патриарх Евтимий Търновски за ревизия на богослужебните текстове и  провежда неговата правописно-езикова реформа. Канонизиран от Руската православна църква през 1472.

Оставя богато творческо наследство от забележителни агиографски съчинения (Житие на московския митрополит Петър, Служба и Похвално слово за Петър), химнографски творби, много послания. Киприян ръководи и съставителството на т.нар. Московски летописен свод, на нов индекс на еретическите книги и др. Извън речника: Св. Киприян Цамблак Чудотворец.

Св. Кирил Александрийски (ок. 313/315 - 444) - светител, един от Отците на Църквата, богослов и тълкувател на Св. Писание, изразил  православното учение за Богочовека. Св. Кирил е родом от  Александрия, Египет, живял дълго в Нитрийската пустиня под ръководството на стареца Серапион. От 412 г. Александрийски архиепископ. С голямо усърдие изпълнявал  възложените му задължения и станал известен както със своето благочестие и ученост, така и с твърдостта, с която защитавал  основите на православната вяра.

Св. Кирил Александрийски се трудил много и против ереста на Теодор Мопсуетски, Диодор Тарсийски и най-вече Несторий (тогавашния Константинополски архиеписко) с тяхното лъжливо разбиране на Христовата ипостас. Несторияните учели, че у Христа в едно лице са съединени две природи - Божествена и човешка, като влагали у Него различен ипостасен център - човешкият. Св. Кирил пък указвал, че Христос е Богочовек в едно лице, че при Въплъщението никакво ново лице не се е появило, че у Христа не се съществува някаква нова, човешка ипостас, различна от Божествената, както няма и никакви изменения във Второто Лице на Пресветата Троица. Участвал в Третия Вселенски събор (431 г.), който осъдил ереста на Несторий о утвърдил почитането на Дева Мария като Богородица. Против лъжливото учение на несторияните е насочена и петата анатема на Петия Вселенски събор.

Св. Кирил оставил много съчинения, в които с яснота и сила излага  християнското учение. Едни от най-известните негови трудове са "Изяснения на Моисеевото Петокнижие", "Тълкувания на Евангелията на Иоан и Лука", "Учението за Св. Троица". Извън речника: Св. Кирил Александрийски.

Св. Кирил Иерусалимски (ок. 315-386 г.) по дарби, знания и служба е рядък светител, отличен богослов и класичен проповедник. В проповедта си той се разкрива като мисионер, катихет, догматик, екзегет, апологет и полемик. Негови думи са: "Нито една божествена тайна не бива да се проповядва без Светото Писание. Не вярвай и на мен, ако думите ми нямат доказателство из Божественото Писание." Извън речника: Св. Кирил Йерусалимски.

Кирилица – една от двете старобългарски азбуки. През X и XI в. се употребява едновременно с глаголицата. Постепенно кирилското писмо измества глаголическото и от началото на XII век е основно средство за буквено предаване на българска реч; от древна България то е пренесено в Русия и Сърбия, където през XI-XII в.възниква староруската и старосръбската книжнина. Оттогава насам с кирилица си служат всички православни славянски народности. В продължение на около 5 века (от края на XIV в. до 1859 г.) кирилицата е богослужебно и канцеларско писмо във Влашко и Молдова най-напред на славянската, а след това и на румънската книжнина. В началото на XVIII в. по нареждане на Петър I е отлята и т. нар. руска гражданска азбука въз основа на руско канцеларско писмо.

Старобългарската кирилица се състои от 24-те букви на византийското унциално писмо и от още 12 букви, създадени, за да бъдат отбелязани онези звукови особености на старобългарския език, които не са били присъщи на гръцкия език. Букве- ното разнообразие на старобългарските кирилски ръкописи не се изчерпва с тези 36 знака, които са задължителни за всички паметници от X и XI век.

За авторството на кирилицата съществуват различни догадки, които могат да се сведат до три главни предположения: 1) че кирилската азбука е славянско писмо, създадено преди Константин-Кирил въз основа на гръцката азбука за културните нужди на българските славяни; 2) че кирилската азбука е дело на самия Константин-Кирил, на брат му Методий или на някои от преките им ученици и последователи; 3) че кирилската азбука е създадена въз основа на гръцката азбука по образец на глаголицата.

Клерикализъм (фр.от гр.) - направление, което се бори за господство на Църквата (предимно Римокатолическата) и духовенството в политическия и културния живот.

Климент Александрийски (Тит Флавий Клеменс, ок. 150 - ок. 215 г.) - християнски апологет, един от Отците на църквата, представител на Александрийската школа. Ученик на Пантен, учител на Ориген. Поставил за пръв път проблемите за съотношението между вярата и познанието, богословието и философията. Извън речника: Св. Климент Александрийски.

Клир (лат. clericus, от гр. χληροζ - kleros, "жребий", "част от наследството") - свещенослужители и църковнослужители, посветени чрез особена благословия за служене на Бога и за извършване на храмовото богослужение и по такъв начин отличаващи се от миряните.

Клирик (гр.) - член на клира, свещенослужител.

Клирос - място в храма, предназначено за хора. Клиросите се разполагат на двата края на солея.

Клисар - Нисш служител (шетач, пазач, прислужник) в източноправославния храм.

Книжници - еврейски изследователи на закона и учители на народа. По времето на Христа мнозина от тях били отстъпили от тези си задължения, често проявявали лицемерие, поради което Иисус Христос ги изобличавал.

Комана Понтийска (Κόμανα Ποντικά, Comana Pontica, Komana Pontika) - град в Североизточната част на Мала Азия в някогашната римска провинция Понт. Днес развалините на градa се намират край Gumenek на 11 км от гр. Токат в областта Анатолия. В него по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, починал на 14 септември 407 г. на около 57-годишна възраст св. Йоан Златоуст, на път за Константинопол от най-отдалечените граници на империята (Кавказ), където бил заточен. Извън речника: св. Йоан Златоуст.

Комана Кападокийска - град в Кападокия, в който вероятно е приел мъченическата си смърт св. мъченик Ермий (31 май). Извън речника: Св. мъченик Ермий.

Конклав (лат.) - общото събрание на кардиналите за избиране на нов "папа".

"Константиновият дар" – една от най-известните фалшификации на папството, дело на папа Стефан ІІ Пипин в средата на VІІІ век. Според този документ, уж още през ІV век император Флавий Валерий Константин бил подарил на папата знаците на императорската власт, "град Рим, градовете на Италия и страните целия Запад". Уникален по обем и майсторска изработка фалшификат, от който Римокатолическата църква официално се е ползвала в продължение на цели седем столетия – чак до ХV век, когато фалшификацията е разкрита от италианския хуманист Лоренцо Вала (1407-1457 ). Но "Константиновият дар" е намерил толкова дълбоко отражение в политиката на папството и прогласените от него права на Римокатолическата църква дотолкова са се вкоренили в съзнанието на масите, че чак до наши дни, много след разобличаването на фалшификацията, Римокатолизмът до голяма степен се опира на влиянието си, придобито по силата на "Константиновия дар".

Константинополски събор (1341 г.) - поместен събор, осъдил учението на варлаамитите и утвърдил паламизма – учението за благодатта като нетварна божествена енергия, изразено най-ярко от св. Григорий Палама, но разкривано в богословието на Църквата от самото й начало (започвайки с великите пустинници от IV век, Евагрий Понтийски, преп. Макарий Египетски, а през XI век св. Симеон Нови Богослов). Съборът има вселенско значение. Десет години по-късно  последвалият го Влахернски Събор (1351 г.) тържествено засвидетелствувал православността на учението.

Конфесия (лат.) - вероизповедание в смисъл на принадлежност към дадена църква (Православна, Римо-католическа, Англиканска и др.) или църковна общност.

Космически илюзионизъм - израз, характеризиращ типичната за древноиндийското умонастроение представа за илюзорността на битието, за света като съновидение или игра на божеството.

Кирие, елейсон! (Господи, помилуй!) молитвено възклицание. Вж. За най-кратката църковна молитва "Господи, помилуй!".

Кондак (гр.) ­ жанр в църковната византийска химнография, обикновено кратко песнопение, което съдържа догматическото или историческото значение на празнуваното събитие или светец. Ненадминат автор и създател на жанра е св. Роман Сладкопевец (VI в.). Древните кондаци са многострофни (около 20-30) поеми. Кондаци се наричат също строфите на акатиста.

Конклав (Cum clave) - под ключ (лат.) – изборна сесия на кардиналите за избор на нов папа, след смъртта на предишния. Съветът заседава при пълна изолация от външния свят. Ако избраните да участват в конклава кардинали до три дни, след свикването му, не изберат нов папа, през следващите пет дни получават за храна само по едно блюдо за обяд и вечеря. В случай, че и след този срок не са стигнали до окончателен избор, остават на хляб и вода до избора на нов папа. През цялото време кардиналите не получават доходи от своите църкви. Правилата за това са утвърдени на Втория Лионски събор през 1274 година и действат и до наши дни.

Копие – свещен съд, представляващ малък двуостър нож, приличащ на копие, с който на проскомидията се изразват частици от просфората и се изрязва и раздробява Агнеца. Символизира копието, с което е прободено реброто на Христос на Кръста (Иоан. 18:34). Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Кремиковско евангелие - евангелие, написано по поръчка на софийския митрополит Калевит и използвано като богослужебно евангелие в църквата при Кремиковския манастир. В него в 307 страници с полууставно писмо са изписани текстовете на четирите евангелия, украсени с красиви заставки и заглавки. Писмен паметник от 1497 г., който се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Извън речника: Кремиковски манастир.

Гаврил Баев Кръстевич (ок. 1817–1898) – български обществен и политически деец. Роден в Котел. Получил юридическо образование във Франция. Заемал висши постове в турската съдебна йерархия. Виден деец на "просветителското течение" в националноосвободителното движение. Взел дейно участие в църковно-националната борба през 60-те и 70-те години на ХIХ в. и в изработването на устава на Българската екзархия. Участвувал в редактирането на сп. "Български книжици". От 1884 г. до Съединението (1885) е главен управител на Източна Румелия, при което поддържа тесни връзки със Съединистката партия. Извън речника: Гаврил Кръстевич.

Кръщение - тайнство на духовното рождение, в което на човек се дава благодатния дар на рождението свише като начало и предпоставка за Спасението; път, по който повярвалите в Христа се съединяват с Него и стават членове на Църквата. В него ние преживяваме Христовата смърт и Христовото възкресение (ап. Павел, Посланието си към римляните), в него наистина ни се прощават греховете и ни се дава възможност да водим свят живот, съединени с Христа. Кръщението е първо по извършване от тайнствата, и като ново раждане е неповторимо.
Мнозина днес считат Кръщението само за външен знак на вярата ни в Христа, но това мнение няма никакви исторически и библейски основания. Други го свеждат единствено до функционално изпълнение на Христовата заповед. Трети пък, изцяло пренебрегвайки Библията, направо отхвърлят Кръщението като фактор за спасението. Православието счита, че тези мнения (и съпътстващите ги практики) лишават хората от истинско съединение с Христа и Неговата Църква. Извън речника: виж раздела За Църквата и Тайнствата.

Ктитор (от гр. "строя, придобивам" - благодетел, дарил безкористно нещо за църквата; на църковносл. "староста") - човек, който е съградил храм или е дарил суми за построяването или украсата и поддържането му; а също благодетел, даром дал недвижими имоти на храм; в някои случаи се използва и в смисъл църковен настоятел. Сходни думи от по-късно време са спомоществовател и спонсор.

Св. Йоан Кукузел (гр. Иоанис Кукузелис) (ок. 1280 — между 1360 и 1375), византийски певец, композитор, музикален теоретик, българин по произход. Реформатор на византийското църковно пеене и нотация ("кукузелеви невми"). Извън речника: Св. Йоан Кукузел.

Кумир или идол, според обяснението на втората Божия заповед се нарича изображението на някоя твар, която е на небето (небесните светила) или на земята (различни одушевени и нeодушевени предмети), или във водата (различни водни животни), твар, на която хората се покланят и й служат вместо на Бога. Втората Божия заповед забранява да се покланяме на идолите, които са въображаеми божества или изображения на лъжовни богове.

Кумран - местност в днешна Палестина, на изток от Йерусалим, легло на поток северозападно от Мъртво море. Там през 1947 г. арабски пастир случайно открил т.н. "Свитъци от Мъртво море" или "Кумрански ръкописи".

Кумрански ръкописи ("Свитъци от Мъртво море") - пергаментови свитъци с най-древните ръкописи на Стария Завет, намерени през 1947 г. в пещерите край Кумран, Палестина. Предполага се, че те са част от библиотеката на оттеглили се тук есеи - неголяма секта в тогавашния юдаизъм. Извън речника: Свитъци от Мъртво море.

Култ (лат.) - религиозна почит, молитви и външни действия, чрез които се изразява благоговение към Абсолютното, към Свръхестественото - към Бога. Виж също деструктивен култ.

Методий Кусев (1838-1922) - старозагорски митрополит, църковен писател и обществен деец. Извън речника: Митрополит Методий Кусев.