Православен речник

Речникът е дългосрочен проект, много от дефинициите се уточняват и допълват текущо. Възпроизвеждането и разпространяването на целия речник или на отделни статии в какъвто и да е вид е забранено.
© Pravoslavieto.com

ТЪРСЕНЕ в речника:
Натиснете едновременно CТR+F на клавиатурата и въведете думата или израза.

Новодобавени статии до 24.06.2008:

     > Климент Александрийски, Св. Николай (Велимирович), Св. патр. Никифор, Св. апостол Юда (Тадей), Св. Григорий Чудотворец, Св. Игнатий Богоносец, Св. Вукол Смирненски, Св. Стефан Нови, Св. Теофан Начертани, Св. Теодор Начертани, Св. Георги Софийски Нови, Св. Власий Севастийски, Св. Димитрий Ростовски, Св. Симеон Богоприемец

     > Блажени Йероним, Пантен, Йоаникий папа Витанов, император Аркадий, Сапор II, Зенон, Юлиан Отстъпник, Халев, Навуходоносор II, император Михаил III, Неокесария, Евагрий Понтийски, Митрополит Йосиф Варненски, Н.Н. Глубоковски,  O. Георги Флоровски, Сим, Керинт, Матей Властар, Послание на Варнава

     > Израил, Земя израилева, Палестина, Комана Понтийска, Одигитрия ("Пътеводителка"), свещени съдове, потир, дискос, звездица, копие, лъжичка, покровец, въздух, дароносица, дарохранителница, църковна (богослужебна) утвар, кадилница, дикирий, трикирий, имебожие, Витания, Първороден грях, Финикия, Самосат, Влахерна, Обетована земя, Йерусалим, Гетсимания, Гроб Господен, Витезда, Газа, Витсаида, хананейци, хананейка, Кападокия, Кесария (Кападокийска, Палестинска), Ниневия, Смирна, Иопия, Хозевски манастир, левират, иконография, Елеуса ("Умиление"), "Утоли моя печали", политеизъм, омофор, епитрахил, орар, скиния, анагогическо тълкуване, архангел, Кремиковско евангелие, апостолски мъже, апологети, Лоно Авраамово

 ***

А

Аборт - прекъсване на бременността, при което се убива детето, преди да се е родило. Библията казва: "Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш от утробата, осветих те" (Иер. 1:5). При аборта се убива човешко същество. Съществуват поне две алтернативи на аборта: 1) предотвратяване на забременяването чрез въздържание или контрацептиви и 2) даване на детето за осиновяване. За християнина всички деца, включително и неродените, са ценни пред Бога и дар от Него. Дори в редките случаи, когато трябва да се избира между живота на майката и този на детето, решението трябва да се съобразява с факта, че се касае за живота на две отделни личности.

Абсида - виж Апсида.

Абсолют - своеобразно, пантеистично по смисъл разбиране на някои източни религиозно-философски течения за божеството като абсолютна безличностна реалност.

Авва - (на арамейски "отец") - 1) молитвено обръщение към Бог Отец. 2) Игумен или старец-подвижник. Извън речника: Старчество.

Августин Блажени Аврелий (354 - 430, чества се на 15/28 юни) - представител на западната патристика, преминал през манихейството, скептицизма и неоплатонизма. От 395 година епископ на Ипон (Северна Африка). Автор на  93 сочинения в 132 книги, сред които философско-исторически и богословски съчинения, проповеди и полемически статии срещу езичеството и ересите (манихейството, донатизма, пелагианството). Своите "Изповеди" започнал да пише като епископ в 397 година,  и те станали първи паметник на жизнеописание от изповедален тим, по чийто образец в последствие са написани много автобиографии. С "Изповеди" започнал и поврат в християнската мисъл към антропологичната проблематика. В съчинението си "За Божия град" (426 г.) развил християнската концепция за всемирната история, която приемал като резултат от божественото предопределение. Развил идеята на св. Амвросий Медиолански за двата града: "земният греховен град" (основан на любовта към себе си, довел до презрение към Бога), и "Божият град" (духовна общност, която се основава на любовта към Бога, водещ човека към презрение към себе си). Характеризирал държавната власт като "голяма разбойническа шайка", но все пак необходима. Неговите възгледи са един от източниците на схоластиката. До Тома Аквински (XIII в.) бл. Августин неоспорван авторитет в католицизма. Вж. също блажен; Блажени Августин.

Сергей Аверинцев - световноизвестен руски византолог, литератор и богослов, автор на над 700 труда - монографии, студии, статии, преводи на художествена, философска и богословска литература от старогръцки, латински, немски, френски, италиански, сирийски, коптски и др. Проф. Аверинцев е роден на 10 декември 1937 г. Завършва класическа филология в Московския държавен университет през 1961 г. От 1980 г. е доктор на филологическите науки. Член е на Европейската академия, на Световната академия за култура и мн. др. През 1995 г. получава наградата Lukas, присъждана за заслуги в разбирателството между народите, културите и религиите. Понастоящем (към 2002 г.) проф. Аверинцев преподава история на руската литература във Виенския държавен университет. На 9 ноември 1999 год. проф. Аверинцев бе удостоен и с титлата "Почетен доктор" на Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Архиепископ Аверки (Таушев) (1906-1976) – руски богослов, духовен писател, йерей на Руската православна църква зад граница, архиепископ. Роден в Русия, средното и висшето си образование получил в България (през 1930 г. се дипломирал в Богословския факултет на Софийския университет). Живял след това в Подкарпатска Русия, Белград, Австрия, Германия и (до последните си дни) в САЩ. Отличавал се с дълбоко и чисто православно световъзприятие. Оставил богословски трудове и духовни слова. Извън речника: Архиеп. Аверки.

"Авраамов дом" Фразеологизъм, който се използва в нашия език със значение много гостоприемно семейство; дом, където постоянно има радушно посрещани гости. Изразът води своя произход от библейския разказ за дома на патриарх Авраам. Праотецът Авраам бил много богат. Имал много добитък, сребро и злато (вж. Бит. 13:2). Той се отличавал с голяма любов към хората и винаги дружелюбно посрещал гости в своя дом. По особено достопаметен начин Авраамовото гостолюбие се проявило, когато Бог се явил на Авраам в дъбравата Мамре. Тримата пътници-Ангели са старозаветно свидетелство за троичността на Бога. Авраам помислил, че те са странници. Той изтичал да ги посрещне, поклонил им се доземи и ги поканил да се отбият в жилището му. След това богато ги угостил с пити от най-доброто брашно, с месо от младо и добро теле, с мляко и масло (вж. Бит. 18:1-8). Гостоприемството е добродетел, която високо се е ценяла сред близкоизточните народи още от най-древни времена. Тя се е възприемала като изява на вярност към Бога. Щедростта на Авраам към тримата пътници-Ангели е особено показателна в това отношение.

Автокефална църква (гр. avuto ­ сам, самостоен и kefavlh ­ глава) - напълно самостойна, независима църква. По-съществените й белези са: 1. цялостна организация; 2. по-голяма или по-малка хомогенна етническа общност в рамките на определена страна и църковна област; 3. право на самостоятелен избор и интронизиране на свой предстоятел; 4. право на свикване и провеждане на поместен събор и изработване на свой устав; 5. право на освещаване на миро; 6. канонизиране на местни светии и др.

В Православната църква днес има 14 автокефални Поместни църкви. От тях патриаршии са Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската и Българската; автокефални архиепископии са Кипърската, Гръцката, Албанската и Чехословашката, а автокефална митрополия е Полската. (Финландската и Японската църкви са автономни.) Затова "автокефален" не е израз на титлата на предстоятеля на поместната църква (той може да бъде наречен патриарх, митрополит или архиепископ в зависимост от местната употреба ), а на правото на пълна административна независимост, официално призната от всички църкви. Единството на Вселенската Църква е израз на разбирателство във вярата и любовта, а не на силата на една църква над другите. Между автокефалните православни църкви съществува йерархия на почит, която не се определя от броя на вярващите, а е изградена върху каноните и традициите. За пример може да послужи Вселенският патриарх в Константинопол. Въпреки че броят на вярващите в неговия диоцез през последните години бе свит до няколко хиляди, той продължава да бъде пръв между равни ­ чест, предоставена му, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския изток. ЦВ.

Агапа, мн.ч. агапи (от гр. "агапа" - любов) - "вечери на любовта". Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.

Първи споменава "вечерите на любовта" св. ап. Юда (ст. 12), а в следващите 3-4 века за тях често споменават отците и учителите на Църквата. Агапите са живо описани от Тертулиан в 39 глава на "Апологетика". Първоначално те имали строго религиозен характер, като най-важен момент било извършването на Евхаристията. Агапите символизирали също социалното равенство на членовете на общината и тяхното единение в Христа. По-заможните давали своя принос за препитанието на бедните, но и бедните давали своя принос или труд. На агапите всички целували ближния по челото, чели послания от други църкви и пишели отговори до тях.

С разпространението на християнството и увеличаването на общините обществените различия довели агапите да изменят своя характер. На някои места: те се превърнали в пиршество на богатите, при които псалмите, славославията и духовни песни от древни времена (вж. Еф. 5:19, Кол. 3:16) били заменени от музициране с лира, арфа, флейта и др. инструменти, което напр. св. Климент Александрийски укорявал. Другаде заможните християни постепенно прекратили участието си в агапите, но ги подпомагали, при което те постепенно се превърнали в своего рода благотворителни учреждения. Тъй като нерядко водели до безпорядък поради употребата на вино и нецеломъдреното поведение на някои участници, в по-късно време агапите били изцяло премахнати. Третият Картагенски събори (391 г.) постановил верните да говеят, подготвяйки се за Св. Евхаристия и затова Тя била отделена от агапите. Лаодикийският (340 г.) и Трулският (392 г.) събори забранили извършването на агапите в храма, лишавайки ги с това от църковно-религиозен характер. (Гангрският събор от 380 г. направил неуспешен опит да възвърне първоначалното им значение). В началото на V век агапите започнали постепенно да изчезват.

Агиографи (от гр. Agio ‘свят, свещен’ и grafi ‘писмено изложение’ ) - гръцкo название на последния раздел на Старозаветния канон, който еврейската традиция нарича Писания (ктувим или кетубим). В славянската православна традиция агиографите се наричат Поучителни книги (Учительные книги).

Агиография - богословска дисциплина, занимаваща се с изучаването на житията на светците, с богословските и историко-църковни аспекти на светостта.

Агиология (от гр. hagios - свят и logos - слово, учение) - богословска дисциплина, която изучава живота и почитта към светците с цел да установи типовете святост и духовните особености на светостта в богословски (и конфесионален), еклезиологичен, национален и исторически аспект.

Агнец (на слав. – ягненок, козленок, Изх. 12:3) - основното жертвено животно у евреите (1Цар. 7:9). Могъл да бъде овен или козел, но без дефект, едногодишен и от мъжки пол (Изх. 12:5). Агнец бил употребяван при жертвоприношенията още до Мойсеевия закон (Бит. 22:7). Иисус Христос е Божият Агнец. Господ наричал учениците си също така (Лук. 10:3).

Агнец Божи - символично название на Иисус Христос като предобраз на Отрока Яхве, който взел върху Себе си греховете на света и принесъл Себе Си в жертва за изкупление на нашите грехове.

Агнец Евхаристиен - средната част на просфората, която се изрязва при извършването на Св. Евхаристия. Виж също: църковна (богослужебна) утвар.

Aгни Йога ("Йога на Огъня", "Учение на Живата Етика", "Учение на Етиката на Новата Епоха") - окултно учение, създадено от Елена и Николай Рьорих в периода 1924 - 1938 година. Авторите твърдят, че учението им било дадено от тайствени "махатми", живеещи в Хималаите, в "Шамбала", които никой до сега не е виждал. Под "махатма" в учението им се разбира духовен учител, който владее окултните сили и съзнателно приема участие в "духовното" еволюционно развитие на Земята.

Агностицизъм - (от гр. а - "отрицание" и gnosis - "знание) - философско учение, което отрича възможността за познание на света. Терминът е въведен от естествоизпитателя Хъксли. Възникнал  като форма на скептицизма в древногръцката философия, агностицизмът е развит от философиите Юм и Кант.

Агностик - човек, който не вярва в нищо, което не се потвърждава с помощта на сетивните органи.

Агонистици (циркумцелиони) (от гр . agonistikos - способeн на борба; Христови или храмови войни) - християнска секта в Африка по време на римското владичество през IV-V век. Агонистиците били свързани със североафриканското движение на донатистите (религиозно движение против официалната църква и римското господство), които отричали всякакво съглашение с представителите на държавната власт в Римската империя. Към края на IV в. ереста добила форма на въоръжено въстание на селската беднота против състоятелните земевладелци. Агонистиците разрушавали езическите светини, а от християнските храмове гонели недонатистките клирици.

Ад (евр. шеол - пустота, гр. хадес - невидим, етим. "място, лишено от светлина") - подземното царство на смъртта (Бит 37:35, Чис 16:30, 33. Пс. 15:10; Откр 1:18; 6:8; 20:13,14), наричано също преизподня (рус. преисподня). Според вярванията на древните, адът е мястото, в което са душите на умрелите, които пребивават в забвение, без движение и звукове, не добри и не зли, без проклятие и благословия в очакване на вечния съд (Иов 10:21-22; 17:16; Пс. 93:17; Иер 32:17-32; 2 Пет 2:4). Гръцката дума "геена" означава също ад, но символизира само "адските мъки".

В християнското учение под ад се разбира състоянието на максимална отдалеченост от Бога, Източник на света; духовната тъмнина, т.е. особеното състояние на духовете (грешните души), които поради греха са лишени от възможността да виждат Бога и свързаната с Него светлина и блаженство (Иуда 1:6). Адът е място на вечни мъки за ония, които своеволно са отхвърлили милостта Божия. Бог желае да спаси всеки (I Тим. 2:4). Ужасът и безвъзвратността на състоянието на тези, които сами се отделят от присъствието на Христа (Мат. 7:23), е обрисуван като тъмнина, плач и скърцане със зъби (Мат. 8:12). Адът е обрисуван и като огнено езеро (Откр. 19:20), място на неугасващ огън и на неумиращ червей (Марк 9:43). Господ казва: "И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън, дето червеят им не умира и огънят не угасва" (Марк. 9:43, 44). Той провокира лицемерите с въпроса: "Как ще избегнете осъждането за в геената?" (Мат. 23:33) и Сам им отговаря, че Бог не е изпратил Сина Си в света, за да осъди света, а светът чрез Него трябва да бъде спасен. Идва Ден Съден и за ония, които са вкаменили сърцата си срещу Бога, има отредено място.

Адамитство - ерес, разпространена в България в средата на XIV век, според която хората се раждат равни, а обществените различия са дело на човека, а не на Бога. Според адамитството Адам е образът на съвършения човек. Адамитите не носят дрехи, защото смятат носенето на дрехи за белег на неравенство.

Адонай - едно от имената на Господ, употребявано често в Книгите на Стария Завет, напр. Ис. 40:10. Виж също: Имена Божии.

Акакия (гр.) - кожена торбичка с пръст, носена в лявата ръка от византийските императори в знак на смирение (пръстта сочи пьрвоизточника на човека, към който той се връща след смьртта си).

Акатист - от гр. Ακατιστος "akathistos", буквално "без сядане, т.е. правостоящ" - поетическо произведение (най-често хвалебни песнопения) за прослава на Иисус Христос, Св. Богородица и светиите, при изпълнението на които се стои прав. Акатистът е близък по форма до древния кондак. Състои се от 25 отделни строфи, всеки две от които, освен последната, образуват смислено звено. Докато древният кондак се състои само от икоси, в акатиста се редуват 12 кондака (kontakion, кратки песнопения) и 12 икоса (ikos, дълги песнопения). С изключение на първия, всеки кондак завършва с "Алилуя". Икосите завършват с припева на първия кондак, напр. припева  "Слава на Тебе, Боже, во веки" (Акатист "Слава Богу за всичко"), припева "Господи мой, Господи, радосте моя, дарувай ми да се зарадвам на Твоята милост!" (Акатист към Всемогъщия Бог), припева "Радвай се, Невесто неневестна!" (Акатист на Пресвета Богородица). Последната, 25-та строфа на акатиста (кондак 13) представлява молитвено обръщение към прославяния. Сборниците с акатисти се наричат акатистници.

Първият от известните акатисти е бил посветен на Пресвета Богородица и е написан в памет на чудесното освобождение на Константинопол от нашествието на персите (626 г.). Това е указано и в текста на самия акатист: "Радвай се ти, която си прекратила поклонението на огъня". Наричан е  Велик акатист (виж текста). По негово подражание са съставени много акатисти, вкл. от богословски и литургически неграмотни хора. Единствено Великият акатист е включен в богослужението, и според Устава се пее на повечерието в първите четири петъка на Великия пост по "статии", т.е. разделен на четири части (по три кондака и икос), а в петия петък се пее целият Акатист.

През VII - IХ в. акатистът е изместен като жанр от канона, но през XVIII - XIX били отново съставени множество акатисти. Акатисти се четат по време на молебен и при други богослужения. Извънбогуслужебната употреба на акатисти в молитвеното правило не бива да бъде за сметка на по-чистата поезия на псалмите, стихира или древните кондаци.

Аколут, аколути - принадлежащите към първия от нисшите църковни чинове в Древната църква, чиито задължения били предимно техническо подпомагане на свещенослужителите при извършване на тайнството Евхаристия. Този чин съществувал на Запад. На Изток това били, пък и сега са иподяконите. Виж също: йерархически степени.

Акривия - в превод от гръцки - "напълно определен, строг, ясен" - тези елементи от християнското учение, които са неизменни. В по-общ смисъл, един от двата способа за прилагане на църковните канони, при което акривия изразява изискването за точно съблюдаване на правилата, а икономията е изключение от правилото, смегчаване или отмяна на дадено канонично изискване, породено от конкретна нужда в конкретни жизнени обстоятелства.

Албигойци - френски (тулузки) еретици, последователи на секта, разпространена в Южна Франция през XI век, които се считали за приемници на манихеите, възприели някои идеи от богомилството и споделяли възгледите на катарите и валдензите. Наричани така по името на гр. Алби, един от центровете на албигойците. Водели строго аскетичен, нравствен живот и проповядвали апостолско християнство. Отричали Св. Троица, Тайнствата Причастие и Брак, смъртта и възкресението на Спасителя и проповядвали превъплъщението на душите. Отлъчени поради това от Църквата в 1119 година, а през 1209 против тях бил започнат жесток кръстоносен поход (Албигойски войни 1209-29), организирани от папа Инокентий III. В завзетия от кръстоносците град Лезер били умъртвени две хиляди души без разлика от вероизповеданията им. Походът прерастнал в завоевателна война на Франция на юг. По време на втори кръстоносен поход против албигойците (1231г.) била създадена инквизицията.

Алегория (в Библията), алегорическо тълкуване - от гр. "друг" и "говоря" - една от формите на иносказание, широко известна в художествената, философската, богословската и хомилитичната литература. Тя заменя отвлечени идеи и понятия с образи, картини и нагледни примери, в които всички (или много) елементи предават съдържанието на идеята. Алегорията е родствена с метафората. Вид алегория може да бъде притчата. Особено широко алегорията се използва в изобразителното изкуство, старо и ново (алегорията на майчинството, мира, правосъдието и т.н.). Алегорията се среща често в Стария Завет (напр. притчата за лозето - Ис 5:1 и сл.; орелът, изобразяващ вавилонския цар - Ез 17:1 и сл.). Понякога пророците придават на алегорията вид символично действие. Подобно действие, както и цялата алегорията, се нуждае от тълкуване (вж. Дан 7-12; Откр 17). Алегоричен характер носят някои притчи на Христос (Йн 10:1-18; 15:1-8). Алегория намираме и в посланията на ап. Павел (Гал 4:22-31; Еф 6:13-17). Виж също анагогическо тълкуване.

Александрийска патриаршия - една от най-древните поместни православни църкви. Според Свещеното Предание тя е основана от св. ап. и евангелист Марк, когото ап. Петър изпратил да проповядва в Египет. В Александрия св. евангелист Марк създал и първото църковно богословско училище, наричано катeхизическо. Първият вселенски събор (325 г.) възложил на александрийския патриарх всяка година да съобщава на православния свят деня и месеца за празнуване на Пасха.

Значението на Александрийската патриаршия в църковната история е голямо. През първите векове тя била вселенска крепост на апостолската вяра. Нейни предстоятели са били св. Климент Александрийски, св. Атанасий Александрийски (Велики), св. Кирил Александрийски и много други. Александрийската църква дала и много велики подвижници. Именно в Египет се зародило и монашеството. Негов основател е св. Антоний Велики, последван от просиялите св. Макарий Велики, св. Пахомий, св. Макарий Александрийски и много други.

От 995 г. седалище на Александрийската патриаршия е гр. Кайро. Паството й се състои основно от гърци, живеещи в Египет и неголям брой араби. Александрийските патриарси носят древната величествена титла "Папа и патриарх на Александрия и цял Египет, отец на отците, пастир на пастирите, архиерей на архиереите, тринадесети апостол и съдия на вселената". Когато извършва Литургия, Александрийският патриарх носи два епитрахила и две митри ­ едната обикновена, а другата от червено кадифе със златни херувими.

Алилуя (гр. - от евр. "хвалете Господа") - словосъчетание, което се среща често в еврейските богослужебни текстове (напр. в псалмите); навлязло в гръцкото, а оттам и в славянското  богослужение без превод. В църковните песнопения "Алилуя" е обръщение към трите ипостаса на Троицата, което се произнася три пъти последователно с добавяне на "Слава тебе, Боже".

Алфа - първата буква на гръцката азбука, символизираща началото.

Алфа и омега  (първата и последната букви на гръцката азбука) – израз от Книга Откровение на св.ап. Йоан, който означава пълен обхват, цялост. "Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят" (Откр. 1:8,10; 2:8; 21:6; 22:13; Ис 44:6; 48:12).

Амвон ­ издигнато място в православния храм, от което се проповядва или се чете св. Евангелие. Първоначално амвонът е бил в средата на храма, а в последствие се установява в северната стена или колона в кораба на храма. В раннохристиянските и византийските храмове амвонът бил разположен до хора или под централния купол. В българските възрожденски църкви амвонът е срещу владишкия трон, прикрепен към някоя от колоните.

Св. Амвросий Медиолански (Ambrosius Aurelius) (334/40-397) - светец, един от западните отци на църквата, проповедник, химнотворец, богослов, екзегет, епископ на Милано от 374 година. Роден в семейството на префект на Галия, възпитан в християнската вяра, макар че по тогавашния обичай отлага дълго кръщенето си. Следвайки своя баща, избира политическа кариера и е управител на Лигурия и Емилия. През 374 г. е издигнат по желание на народа на каф. Медиолан (Милано) и едва след това се кръщава. Амвросий се слави с проповедническия си дар и административни таланти. Бори се активно със западното арианство и езичество (по негово настояване от римската курия е махната статуята на богинята Победа). Известен е откритият му протест във връзка с кървавата разправа на имп. Теодосий с безредиците в Солун. Амвросий е плодовит писател, изявяващ се преди всичко като житейски учител и църковен пастир. Паметта му Православната църква празнува на 7 декември. Извън речника: Св. Амвросий Медиолански.

Амин! (гр., от евр. "истина", "действително", "така да бъде") - дума, потвърждаваща висшата истинност на заявеното и съгласие с казаното (Чис. 5.22; Втор. 27:14-26). Често Господ е говорил така: "Истина, истина (в оригинала амин, амин) ви казвам"... Спасителят Сам назова Себе си "Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание" (Откр. 3:14), "понеже всички обещания Божии в Него са "да", и в Него "амин", за слава Божия чрез нас" (2 Кор. 1:20). Думата се среща също в много от Посланията на Апостолите, а също и в някои от псалмите (напр. 40:14; 71:19; 88:63), за да потвърди преди казаното. Първите християни произнасяли на висок глас "амин" както при произнасяне на благодарност, така и в края на всяка молитва (1 Кор. 14:16), т.е. със значението "така да бъде".

Анагога, анагогия, анагогичен или анагогическо тълкуване - от гр. “анаго” - "водя нагоре, възвеждам, възвисявам" -  вид тълкуване на Библейския текст, при което думите не се разбират в техния буквален, тесноисторически или частен смисъл, а се възприемат иносказателно с по-широк, духовен, символичен смисъл. Анагогичното преосмисляне на библейския текст води началото си още от Стария Завет. Например пророк Амос вложил ново съдържание в идеята за Господния Ден: докато преди него разбирали Господния Ден като победа на Божия народ над враговете, на пророка Той бил открит като Божий Съд над човешката неправда (Ам. 5:18-20).

Много пророчества, отнасящи се до древния Израил (Ис. 1-4 и др.) се осъществили по време на Вселенската Църква и в процеса на разкриване и задълбочаване в богооткровените истини много библейски понятия са били анагогично преосмислени. Така Обетованата земя с времето е станала символ на Божието Царство (Мат. 5:3). Анагогическото тълкуване открива тайните на идното Царство. По определението на св. Димитрий Ростовски, то е “нещо, прилично на вечен живот, който очакваме, или на Църквата, тържествуваща във висините, към която желаем и се надяваме да преминем”.
Анагогичното тълкуване е достъпно само на хора, просветени от благодатта на Светия Дух; без нея, тълкуванията им биха били просто плод на човешки измислици. Затова 19-то правило на Трулския събор е определило Свещеното Писание да бъде тълкувано само в съгласие с писанията на св. Отци на Църквата. За разлика от буквалното тълкуване (буквално-историческо или буквално-пророческо), духовното тълкуване може да бъде не само анагогическо, но и алегорическо, и топологическо (нравствено).

Анахорет (от гр. anachoretes) - отшелник, пустинник, живеещ в пълно уединение, посветил себе си на покаяние, богомислие, молитва и строг аскетичен живот.

Даниил Андреев - син на известния руски писател Леонид Андреев, православен християнин по вероизповедание, поет и мислител, написал литературно-философско-религиозния трактат "Роза на Света" (откъси от него са публикувани в сп. "Новый мир, № 3, 1989 г.). Авторът на това нашумяло произведение, получавал неведнъж "озарения свише", подробно и стилистически безупречно описва странстванията си в "други светове" с тяхната, както се изразява един критик, "недогматическа иерархия" на добрите и злите сили и по такъв начин неусетно въвежда читателя в сферата на демоничната духовност, в областта на падналите и отхвърлени духове.

Аналой - поставка за икони в православния храм.

Св. Анастасий Синаит (VII в.) - светец, преподобен, настоятел на Синайския манастир "Св. Екатерина", автор на тълкувания на Св. Писание и на апологетическия  труд "Пътеводител", посветен на опровергаването на различни еретически учения. Паметта му Църквата празнува на 20 април, а Католическата - на 21 април.

Анатема (от гр. оставяне, предоставяне, подразбира се - на Божията воля; англ. anathema, anathemize) - гръцка дума, използвана в Превода на 70-те (Септуагинта) за обозначение на проклятие или нещо осъдено и затова подложено на унищожение. Позната е като формула за проклятие и извън юдаизма. "Никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса" (IКор. 12:3), въпреки че заради неповярвалите евреи ап. Павел сам би се молил "да бъде отлъчен (т.е. отделен, бел.ред.) от Христа за братята си" (Рим. 12:14). "Анатема" се нарича църковно проклятие, отлъчване от Църквата на тези, които отхвърлят или извращават основните истини на вярата, изключване от обществото на вярващите, отделянето им от общение с вярващите. В този смисъл обявявали анатема на еретиците и неразкаяните се грешници на съборите. Чинопоследованието за отлъчването им се извършва до днес на Неделя Православна. "Анатема" се нарича и временното отстраняване от евхаристийното общение, т.е. от приемане на св. Причастие, на християнин поради тежки провинения по верови или дисциплинарни въпроси, което цели осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Църквата винаги е съжалявала и се е молила за хората, изпаднали по внушението на дявола в ерес и невъзможност да достигнат до истинско покаяние. Виж също епитимия. Извън речника: Св. Йоан Златоуст за проклятието. Неделя Православна. Какво е "анатема" и може ли някой да отмени анатема, наложена от събор. Молебно пеене за обръщане на заблудени. Молитва за отблъскване на гибелното влияние на лукавия.

Ангел, ангели (на гр."ангелос" - "пратеник, вестител на Бога", на евр. "малах Яхве") - безплътно (безтелесно), разумно духовно същество (разумен дух), което известява и изпълнява Божията воля (Пс 102.20). Ангелите са посредници между "горния" и "долния" свят, които Бог изпраща за нашето спасение.

Ангелите били първото Божие творение; били почтени и покорни на Бога, но надарени също със свободна воля, и поради това податливи на изкушения и дори грях. Както Старият, така и Новият Завет загатват, че някои ангели загубили първоначалната си святост: съблазнени от Сатана, те тръгнали против Бога и станали демони (вж. паднали ангели). Останалите верни на Бог ангели се сподобили с вечно блаженство. Обрисувани са потънали в блясък и неземна красота (Мат. 28:2-3). Те не изпитват човешките слабости и страсти (Марк 12:25), съчувстват и служат на хората (Лука 15:10), чрез тях Бог възвестява своята воля на хората. Макар "по-горен от ангелите" (Евр. 1:4), Христос също получава помощ от тях в редица случаи (Мат. 4:11; Лук. 22:43). Всеки човек - кръстен или не - се сдобива с ангел-хранител още от момента на своето раждане (Матей 10:18). Виж също: Ангел Господен.

В Св. Писание ангели са наречени св.цар и пр. Давид (2Ц 19:27), пророк Агей (Аг 1:13, в евр. текст), свв. Йоан Кръстител (Мал 3:1а; Мат. 11:10), Стефан (Деян 6:15). В Книга Откровение (2:1,8,12,18; 3:1,7,14) са споменати отделни ангели, различаващи се по характера на църквата, които в някои случаи са по-нископоставени от отделните вярващи (Откр. 2:24; 3:4), а в Откр. 16:5 е споменат Ангелът на водите. В Кн. Битие 22:11; 31:11; Изх 3:2,4; Съд 2:1; Исая 63:9; Малахия 3:1б Ангел е наречен Сам Господ.

Ангел Господен (Бит 16:7) - не само един от ангелите като създания, а Ангел-Бог, Божествен Логос в историческата форма на старозаветното му действие, едно от общите наименования в Стария Завет на Второто Лице на Св. Троица, който щял да се въплъти в Божия Син (Изх. 23:20, Деян. 7:38).

Англиканска църква - официалната църква в Англия, оформила се в сегашния си вид през време на Реформацията и след нея.

Св. Андрей Критски (ок. 660-740) е византийски подвижник и църковен поет-химнограф. Роден в Дамаск, живял в Ерусалимската обител "Св. Сава". Като секретар на Ерусалимската патриаршия участвал в VІ Вселенски събор. По-късно става епископ на г. Хортина на о. Крит. Най-известното му произведение е "Големият канон" (наричан Велик покаен канон), съдържащ 250 тропари (строфи). Църквата празнува паметта му на 4 юли. Извън речника: Св. Андрей, архиепископ Критски.

Анимизъм (англ. animism, от лат. anima, animus - "душа, дух") - примитивен предхристиянски култ, първоначална форма на религиозност, характерна за първобитните народи; вяра в това, че всички явления в света имат собствена душа. Но анимизмът не е само убеждение в всеобщата одухотвореност на природата (християнството също учи, че материалният свят има духовна подоснова и че по цялото творение Божият Дух изпълва всичко - "везде сый и вся исполняяй"). Обаче при анимизва надделява личната воля и желания на всеки природен феномен. Във всички, дори материални и космически процеси, анимизмът предполага самостоятелна "душа". Това е черта на примитивното религиозно съзнание. Анимизмът е необходима основа на магията, а поради това и на окултизма. Много нехристиянски писатели поддържат тезата, че анимизмът е присъщ на всички религии и присъства дори в християнството. На тази основа Едуард Тейлър гради хипотезата си за зараждане на религията. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие. Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма. >>>

Аномеи (гр.) - ариани, които учели, че Отец н Син не са равни по същност.

Екзарх Антим І (+2 декември 1888 г.) - виден политик и общественик, председател на Учредителното и Великото Народно събрание, което след Освобождението приема Търновската конституция, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Негови са думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!"

Антиминс (англ. corporal) – специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка. В горния край на плата е вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей. В буквален превод от гръцко-латински антиминс означава "вместо трапеза".

В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството.

Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило - църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс - свой или от друг каноничен архиерей.

Антиминсът до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие. По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се отделят от престола.
При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място - дори на открито. Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни единствено на осветен храмов престол.

В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи, намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро.

Антиномии в Библията (от гръц. аnti - "'срещу" и nоmo -  "закон") -с думата антиномия се означава вътрешно противоречие в концепция, което не се преодолява по чисто логически път. Произходът на антиномиите е свързан с това, че реалността не може да бъде сведена до рамките, които се допускат от формалната логика. Религиозният опит, мистиката и откровението при опит да бъдат изразени на разумен език неизбежно приемат антиномична форма. Това е характерно и за Свещеното Писание. От една страна То говори за Бога със земни термини, използвайки антропоморфизми, учи за Божето всеприсъствие (Бит 1:4; 11:5; Пс. 138), а от друга учи за несъизмеримостта на Твореца с Творението, за абсолютната другоприродност на Божеството (вж. Апофатично богословие в Библията). Христос говори за единството Си с Отца (Мт 11:25-30; Йн 17:21 и др.) и в същото време се обръща към Него с молитва (Мт 26:39 и сл.; Мк 14:36; Лк 22:41-44). Не малко антиномии има и при ап. Павел. Антиномичен характер имат основните християнски догми (за Божественото Триединство и Богочовечието на Христос).

Антипасха (гр. "вместо Пасха") - първата неделя след Възкресение Господне, наричана още "Томино възкресение" или "Томина неделя".

Антифон (Antiphon) - общо название на химни или на части от Псалтира. Думата "антифон" е гръцка и означава "противозвучащ, пеещ отсреща, отговарящ на гласа на другия". Антифоните са песнопения, възпяващи въплътилия се Божи Син, който дойде на земята, за да даде мир. Пеят се от двата клироса или от два хора едновременно ­ единият хор започва да пее дадено песнопение, а другият го довършва. Първоначално така се наричало последователното пеене на стихове от псалмите (91, 92, 94; виж също катизма). Певците били разделени на две групи. На Литургията се пеят три вида антифони: всекидневни, изобразителни и празнични. През VIII век в обикновените дни се пеели псалмите 91, 92 и Пс. 94 "Спаси ни, Сине Божий, во святих дивен Сий...".

Антихрист - 1) определена личност - противник на Христос, която ще се яви преди свършека на света, за да води борба с Христовата църква, но в края на краищата ще бъде победен от Христос (Апокалипсис). Макар че времето за второто идване на Иисус Христос не е известно, Свещеното Писание описва конкретно признаците, предшествуващи идването на Антихриста. 2) В по-широк смисъл антихрист е всеки човек, "който отрича, че Иисус е Христос" (1 Иоан 2:22), "не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос" (1 Иоан 4:3), разполага с власт и активно се бори с християнството.

Св. Антоний Велики (ок. 250/1-356) - основател на христианското монашества, отшелник в Египет. Извън речника: Св. Антоний Велики.

Митрополит Антоний Сурожки - йерарх на Руската православна църква, почетен доктор по богословие на Абърдийнския университет, на Московската духовна академия и на Кеймбриджкия университет. Завършил биология и медицина и дълги години бил практикущ лекар, вкл. военен хирург във френската армия през Втората световна война, а по време на немската окупация - участник в Съпротивата. През 1939 г., преди заминаването за фронта като лекар от френската армия, той тайно дал монашески обет. След войната продължил медицинската си практика до 1948 г., когато е ръкоположен за свещеник и е изпратен за пастирско служение във Великобритания. Епископ е от 1957, митрополит и патриаршески Екзарх за Западна Европа от 1966 г. От този момент той изцяло се посвещава на пастирско обгрижване на все по-нарастващото му паство и на всички, които се обръщат към него за съвет и помощ. Съхранени и издадени са множество негови проповеди. Виж също Митр. Антоний Сурожски.

Антропология (от гр. ανθροπος - човек и λογος - учение) - учение за човека и неговото предназначение. Православната антропология се основава на Богооткровеното Писание и на мистичните прозрения и размисъл на светите отци на Църквата. В най-голяма степен антропологически въпроси изясняват богослови като св.ап. Павел, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски и Ориген, мистици като св. Максим Изповедник и ареопагитите, пастири като св. Йоан Златоуст и други, . Те изясняват въпросите за създаването на човека като Божий образ и подобие, за неговата свобода и разум, за същността и произхода на човешката душа, за Грехопадението, Изкуплението, Възкресението, спасението и обожението и пътищата към него, за мястото и ролята на човека в света и отношението му към другите Божии създания.

Антропоморфизъм (гр.) - приписване човешки свойства и качества на Бога.

Антропоморфизъм, антропоморфизми (в Библията) - от гръц. "човек" и "вид, образ, форма" -  описания на свойства и деяния на Бога, които Му придават човешки черти. Антропоморфизмите се срещат често в Стария Завет (Бог "слиза да види" - Бит 11:5, "разкайва се" - Бит 6:6, приписват му се ръце - Изх 14:31, уши - Пс. 33:16, уста - 3 Цар 8:24 и т.н.). Те присъстват и в Новия Завет, особено в притчите.

В същото време Свещеното Писание съвсем определено говори за непреходна граница между безпределната съкровена природа на Вечносъществуващия и човека. Бог е Дух (Йн 4:24). Той е незрим (Изх 33:23), несъизмерим с хората (Ис 40:25). Разумът му превишава човешкия разум, както небето земята (Ис 55:8-9). Който Го е видял, не може да остане жив (Ис 6:5). Всичко това се сумира в понятието "кадош", святостта на Вечносъществуващия - понятие, което означава абсолютно друга негова природа в сравнение със света. В старозаветния култ идеята за Божата святост се изразява в забраната да се създава каквото и да е изображение на Яхве (Изх 20:4).

Това противоречие има следните причини: 1) говорейки за Безпределния, свещеният писател използва метафори, за да го разберат хората, които не биха могли да възприемат думите му по друг начин (св. Йоан Златоуст, "Беседи за Битие", XIII, 2); 2) Антропоморфизмите са призвани да покажат, че Богът на Откровението не е безличен, студен Абсолют, а "жив Бог", активно намесващ се в битието на човека; и накрая: 3) фактът, че човекът е създаден по Божи образ и подобие, дава право на библейските автори да говорят за Предвечния с условните термини на антропоморфизмите.

Aнтропософия - (от гр. "антропос" - човек и "софия" - мъдрост) - еклектично еретическо учение, разновидност на теософията. В центъра на антропософията е обожествяването на човешката същност, открито само на посветените. Основана от немския окултист Рудолф Щайнер. Според св. Игнатий (Брянчанинов) притежава следните отличителни черти: "- ярко изразена окултна насоченост; - пълно отсъствие на покаен дух; - антропоцентризъм, който неизбежно довежда до дяволоцентризъм. Антропософията, която е еретична пародия на християнската антропология, откъсва християнина от Църквата и го лишава от благодатта на църковните тайнства. Без изповед и причастяване към Светите Христови Тайни не е възможно да се води правилна, успешна борба със страстите. В резултат на отхвърлянето на тази светиня се отхвърля и изпълняването на Господните заповеди, т. е. животът по законите на Богооткровеното Евангелие. Подвигът на вътрешното носене на кръста се подменя със съмнителна интелектуална активност. Лъжливото разбиране на новозаветното вероучение довежда до задънената улица на рационалистическата прелест. Антропософите приемат и обичат Изкупителя с разсъдъчното си въображение, а всъщност се отричат от Него с целия си живот. Като правило при тях "няма явно отричане от Бога, но несъмнено има скрито отричане - тъй като в днешно време дяволът изобщо много умело скрива мрежите си, понеже повече се грижи за унищожаването на същественото, отколкото на външното."

Апокатастасис (гр.  άποκατάστάσις - "възвръщане, възстановяване, привеждане в първоначалното състояние") - понятие, използвано от Ориген (185-254) в учението му за връщане към състоянието преди греха, към първоначалното състояние на духовния свят и на човека. Вярвал, че ще се обърнат към Бога, ще се възсъединят с Него и ще бъдат спасени всички твари - и дяволът включително. Учението за апокастасиса било осъдено на Петия вселенски събор (553 г.) като нецърковно (еретично).

Апокалипсис - откровение; по-точно Божието Откровение, дадено на св. Иоан Богослов на о. Патмос в  последните години от царуването на Домициан. Бог открива на Апостола язвите, които ще дойдат на земята преди Второто  пришествие Христово. Толкова страшни са тези видения, че  самото понятие Апокалипсис е придобило значение на нещо  ужасяващо.

Апокрисиарий (гр.) - пратеник или представител (предимно на папата) по църковни въпроси при византийския императорски двор.

Апокрифи (от гр. apokryphos - таен, скрит, секретен, по евр. 'сефери', 'хицони') - произведения на иудейската и ранната християнска литература, чието съдържание не съвпада изцяло с установеното и общоприето вероучение на Църквата, поради което не са признати за свещени (виж Книги на Библията). Приетата в иудаизма традиция приписва събирането на свещените книги в едно цяло на свещеника и законоучител Ездра, живял в V в. пр. Р. Хр., т.е. в период на персийското господство над евреите. В началния еврейски текст броят на старозаветните книги е 22 - колкото е и броят на буквите в еврейската азбука. Но към времето на Иисус Христос, древноеврейското свещено писание включвало вече в себе си 39-те книги, известни ни днес като Стар Завет на Библията. Освен 39-те книги, иудеите познавали и други книги, които впоследствие излезли от употреба. (Виж също книгата на Енох).

Освен вехтозаветни, съществуват и новозаветни апокрифи. При новозаветните апокрифи, думата "апокриф" се е отнасяла първоначално до произведенията на гностическите християни. По-късно така са определяни всички древни християнски писания, непризнати за боговдъхновени. Всичките апокрифни съчинения са написани от анонимни автори, които представят трудовете си за писания на апостолите или други благодатни Христови подвижници. Между апокрифните книги е имало такива, които са били изцяло отхвърлени от Църквата, защото са съдържали лъжовни исторически и догматически постулати. Друга част от тях са били отхвърлени за богослужебна употреба, но не и за четене и разпространяване. Повечето апокрифи не са запазени до днес. По-подробно за старозаветните и новозаветните апокрифите.

Апологет, апологети (от гр. άπολογεόμαι- защищавам) - 1) В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. 2) Раннохристиянски писатели - защитници на християнството, често автори на "апологии". Сред най-ярките апологети от периода след Апостолските мъже са св. Юстин Философ и неговия ученик Татиан от Асирия, св. Мелитон Сардикийски, Атинагор Атинянин, св. Теофил Антиохийски, Минуций Феликс и св. Ириней Лионски, Ориген, Тертулиян и св. Климент Александрийски. В по-общ смисъл - защитник на религията и в частност на християнството. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апологетика - предмет от християнското богословие, занимаващ се с защитата и оправдаването на християнското вероучение с помощта на доводи, насочени към разума. Тъй като, обаче, вярата е изява на човешката свобода, която се постига чрез Божията благодат, разумните доводи са неубедителни за всеки, който не вярва предварително. Основните догмати на вярата са достъпни за разума, но не могат да бъдат доказани и се приемат само чрез вяра. "Апологетика" - съчинение на Тертулиян (първият вариянт на трактата носел името "Към езичниците"). Извън речника: Апологетика.

Апология (от гр. apologia - оправдание, защита) - слово на застъпничество за християнството като справедлива и разумна религия.

Апостат (гр. "отстъпник") - название, употребявано за лица, "отстъпили" от официално признати убеждения.

Aпостол (от гр. пратеник, посланик) -
1) Ученик на Иисус Христос, избран и изпратен от Него на проповед. Христос е избирал апостоли на два пъти. Първо е избрал дванадесетте апостола, a след това и седемдесет апостоли (вж. Лук. 10:1-16), сред които според Преданието са и св. евангелисти Марк и Лука. За да признае изключителните заслуги на св. Павел за разпространение на християнството в Римската империя, Църквата го нарича апостол, въпреки че по време на земния живот на Иисус Христос не е принадлежал към числото на учениците Му. Редом с апостолите, Църквата почита и други светци. Виж също ст. Категории светци, които Църквата почита.
2) Богослужебна книга, включваща почти целия Нов Завет, с изключение на Евангелията (т.е. Деянията и Посланията на светите апостоли и Откровението на св.ап. Йоан Богослов (Апокалипсис). Разделен е на две глави, които се четат от певците в храма по време на Св. Литургия.

Апостолски мъже ("patres apostolici") - Св. Климент Римски  (†ок. 101),  авторът на "Послание на Варнава" (I в.), Ерма (II в.), Св. Игнатий Антиохийски (†ок. 107), Св. Поликарп Смирненски († ок. 156/167), Папий Йеранополски. Извън речника: Апостолски мъже и християнски апологети.

Апостолически престол (лат.) - папски престол, папска катедра.

Апостолско приемство (апостолска приемственост) - предаване на властта, дадена от Христос на учениците Му - апостолите, на всички апостоли, които възглавяват поместните църкви. Осъществява се непрекъснато - от апостолските времена до наши дни - чрез ръкополагане от епископ на епископ. Апостолското приемство е ключов въпрос за Църквата - не само като догмат, но и като решаващо средство за запазване на вярата. За значимостта му говори още св. Климент Римски (81-98 г.). Още през втори век сл. Хр. се появили учения, които настоявайки че говорят от името на християнската Църква, претендирали за божествен авторитет (позовавайки се на видения) и дори "проследявали" родствените си връзки с апостолите и Самия Христос. В отговор ранната Църква укрепила авторитета на апостолската власт, която се предавала от поколение на поколение. И днес може да се проследи фактическата последователност на ръкоположенията на свещенството, започвайки от избраните от Христа апостоли.

Апостолското приемство е незаменим фактор за запазване единството на Църквата. Тези, които го получават, са отговорни за него пред Христа и трябва да следят учението и практиката на Църквата да не се отклоняват от апостолските си основи. Лични предпочитания по отношение на учението не се считат за валидни за Църквата. Едно от средствата за предпазване от разколи и гарантиране на апостолската приемственост е свещеният антиминс - скрепен чрез св. мощи и чрез подпис на каноничния архиерей. Днес критици на апостолското приемство са онези, които стоят извън историческата му реалност и търсят самоидентичност с ранната Църква на базата на собствените си идеи и теории. Огромният брой деноминации на християнска основа, които съществуват днес, също се дължи в голяма степен на отхвърлянето на апостолското приемство.

Апофатично богословие в Библията (от гр. apophatikos - "отрицателен")  - учение за Бога в самия себе си, което отрича възможността за всякакво негово определяне със средствата на човешкия език и понятия. Апофатичното богословие се стреми да изрази абсолютния Бог чрез последователни отхвърляния (отрицания) на всички отнасяни към Него определения като несъизмрими с Неговата природа. Появява се в Индия, където Божеството се определя като "не това и не това", а също така и в гръцката философия (особено при Платон), по-късно е разработвано от св. Григорий Назианзин и в "Ареопагитиките". 

В Стария Завет терминът, който съответства на апофатичната идея, е кодеш (святост). Божията святост е не просто нравствена категория, а абсолютна несъизмеримост на Твореца с хората. Коренът на думата кодеш е в глагола "отделям". Природата на Божеството е извън пределите на света, а който види неговата теофания (явяване), не може да остане жив (ср. Ис 6:1 и сл.).
Човекът постига Божите пътища дотолкова, доколкото му бъдат открити. Човешките мисли са далече от Божите мисли, колкото небето от земята (Ис 55:9). С това учение е свързана забраната да се правят изображения на Божеството. В Новия Завет също се изповядва непостижимостта на Бога, но се възвестява, че Бог, когото никой не е виждал, се е разкрил за хората чрез еднородния си син (Ин 1:18). За разлика от апофатическото (отрицателното) богословие, съществува и положително (катафатическо) богословие.

Апсида (абсида) - от гр. hapsis, род. падеж hapsidos – свод, дъга, полукръг, лат. absis) – в архитектурата изпъкналост на здание с полукръгла, овална или правоъгълна форма, с прикрит от конха полукупол или смъкнат полусвод. , както и аналогичната част от вътрешното пространство на зданието. С абсиди за пръви път били строени древноримските базилики, терми и храмове. Православният храм има обикновено нечетен брой абсиди. Олтарната абсида е разположена в източната част на храма (на противоположната част на главния вход на храма) и в нея се помещава Светият престол.

Св. Дионисий Ареопагит - светител, един от най-близките сподвижници на ап. Павел, обърнат в християнството след проповедта на ап. Павел в атинския ареопаг (Деян. 17:34). Според преданието, св. Дионисий бил първият епископ на Атина. По-късно бил изпратен от св. папа Климент да оглавява мисията в Галия, където и загинал от гоненията на император Дометиан около 96 година. Чествува се на 3 (16) октомври. Под същия псевдоним писал през VI век друг християнски мислител, наричан днес Псевдо-Дионисий Ареопагит. Извън речника: Св. Дионисий Ареопагит.

Арий (Ареус, +336 г.) - александрийски свещеник, роден в Ливия. В противоположност на съзерцателния дух и склонност към мистика на Александрийската богословска школа, Арий избягвал всяка отвлеченост в тълкуването на истините на вярата (характерно за Антиохийската школа). Така, опирайки се на понятието за Единия Бог, Арий изтълкувал разсъдъчно догмата за Въплъщението и започнал да учи лъжливо за неравенство на Божия Син с Отца и за тварна природа на Сина: че Христос е само превъзходно творение на Бог Отец, и следователно е само "подобносъщен", а не "единосъщен" с Отца. Ереста, наречена по негово име арианство обхванала Източната половина на Римската империя и, въпреки че била осъдена, се запазила почти до края на IV век.

Арианство - еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Проповядвано първоначално от александрийския свещеник Арий. Получило разпространение и в други градове на Римската империя и особено сред германските племена. Арианите отричат единосъщността на Бог Отец и Бог Син и считат Христос за нещо средно между Бог и човек. Осъдено на Първия вселенски събор (325 г.), повторно осъдено на Втория вселенски събор (381 г.), арианството било продължено и развито от аномеите (строги ариани), Аеций (бивш дякон в Антиохийската църква) и Евномий (до отлъчването си - Кизикски епископ). Аеций и Евномий довели арианството до крайни еретически изводи, като развили учение за друга природа на Божия Син, различна от природата на Отца. По-късното название на арианите е евномиани. По време на Реформацията идеите на Арий били възприети от редица протестантски секти. Извън речника: Арианство. Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор.

Ариматея - град в Юдея, отстоящ на 30 км от Йерусалим.

Аркадий (377-408) - византийски император, управлявал от 395 до 408 година. След смъртта на Теодосий I Велики Римската империя била окончателно разделена между двамата му сина, и Аркадий управлявал Източната Римска империя - Византия. Управлението му преминало в отбранителни битки с германските племена и хуните. Неговият министър Руфин, евнухът Евтропий и съпругата му императрица Евдоксия на периоди управлявали империята със сделки и интриги. Въпреки това имп. Аркадий допринесъл много за утвърждаването на християнството, против езичниците и еретиците. След смъртта на патриарх Нектарий през 397 катедрата заел св. Йоан Златоуст - до 404 г., когато императрица Евдоксия след много интриги и намеса в църковните дела  изпратила светителя на заточение. Извън речника: Св. Порфирий Газски.

Армагедон - 1) Сборното място на Сатаната за решаващото сражение с Бог (Откр. 16:16). 2) В по-широк смисъл - символ на последната битка между доброто и злото.

Архангел (гр.) - висш ангел, първоангел, началник на ангелите (1 Сол 4, 16; Иуд 1,9) - Св. Писание различава девет различни чинове или степени: Серафими, Херувими, Престоли, Господства, Сили, Власти, Начала, Архангели и Ангели (Бит 3:24; Ис 6:2; Кол 1:16; Еф 1:20-21; Рим 8:38; 1 Сол 4:16; Иуд 4). От Св. Писание са известни имената на няколко архангела: Михаил ("кой е като Бог - Дан 10:13; Иуд 9; Опер 12: 7); Гавриил (Божи мъж или Божия сила - Дан 8:16; Лук 1:26); Рафаил (Божие изцеления, помощ - Тов 3:16; 11:1); Уриил (Божий огън и светлина - 3 Езд 4:1; 5:20) и Салафиил - молитва към Бога - 3 Езд 5:16); Иеремиил (висок или висота Божия - 3 Езд 4:36). Към архангелите се числи също Иехудил (хвала Божия) и Варахиил (Божие благословение). Техните имена не се срещат в Св. Писание.

Архидякон (гр. "пръв дякон") - старши дякон при монашеското духовенство. Звание, което се дава на проявил се в службата дякон.

Архиепископ (гр. "пръв епископ", старши ред епископите) - първоначално архиерей, глава на голяма църковна област, обединяваща няколко епархии. Епископите, които управлявали епархиите били подчинени на архиепископа. По-късно архиепископ бил наричан архиереят, управляващ крупна епархия или самостойна църква (титулувана архиепископия), в която са включени няколко епископии. Днес в Българската православна църква архиепископ е почетното звание, което предшества "митрополит".

Архиерей - духовно лице от най-високата (трета) йерархическа степен: епископ, митрополит, архиепископ, екзарх, патриарх.

Архиерейски събор - събор (събрание) на правещите архиереи на една поместна църква за решаването на конкретни църковни въпроси. Според сега действащия Устав на Българската Православна Църква, когато се налага спешно разрешаване на въпроси от църковен характер и не е възможно да се свика църковно-народен събор, към състава на Св. Синод се привличат всички епископи на Църквата ни. Така образуваният извънреден църковен орган се нарича архиерейски събор.

Архимандрит - свещенослужител, една от висшата степени на църковната йерархия. Към архимандрита е да прието да се обръщаме с "Ваше Високопреподобие".

Асеманиево евангелие - паметник на старобългарската писменост от втората половина на X или началото на XI век. Писано с обла глаголица с приписки на кирилица и украсено с оригинални  цветни заставки и инициали. Произхожда от югозападните краища на българската говорна област. По съдържание представлява изборно евангелие, чийто текст стои най-близко до предполагаемия Кирило-Методиев превод. В месецослова са отбелязани празничните дни на св. Кирил Философ (14 февруари), св. Методий (6 април) и св. Климент Охридски (27 юли). Намерено в Йерусалим от Йосиф Асемани. Съхранява се във Ватиканската апостолическа библиотека – Cod. Slav. 3. През 1981 г. е издадено научно издание от Вера Иванова-Мавродинова и Аксиния Джурова.

Асийски църкви (1Кор. 16:19, Откр.. 1:11 и др.). 1) Църквите в югозападната част на Мала Азия (днес в Турция), които св.ап. Павел е основал през 40-те години на I век. След неговата смърт св.ап. Йоан Богослов ги обгрижвал в продължение на около 40 години. Към “ангелите” т.е. епископите на тези църкви, апостолът отправял послания и по време на заточението си на остров Патмос. За тях – за “църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия”, апостолът получил откровение, което записал в Кн. Откр. 1:11 и сл. 2) В по-общ смисъл, всички източни църкви.

Аскет, аскети - подвижници за вярата през първите векове на християнството, постници и молитвеници, които водили усамотен живот. Движението на аскетите-подвижници породило монашеството. 

Аскетизм (гр. - упражнение, подготовка за борба; по-късно - духовни упражнения за добродетелен живот) - древен елемент от религиозния живот, свойствен на почти всички религии в света. В християнството аскезата е доброволно подвижничество, основано на следването на евангелсеките заповеди. Тя е пътят към духовна подготовка за спасение на душата чрез усърдна молитва, отказ от суетни развлечения, строго самоограничение в храната (пост) и подчиняване на своята воля на волята на духовния наставник (вж. послушничество). Аскезата е достъпна на всеки човек в различна степен: аскеза е например предпазването от гняв и други пагубни страсти. Аскетизъмът получил голямо разпространение в православната практика от IV-VI векове, виж монашество.

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски (295 – 373 г.) - светител, голям защитник на Православната вяра. Роден в Александрия, Египет. Духовен син и помощник на св. Александър Александрийски. Двадесет и три годишен взел дейно участие в Първия вселенски събор против ереста на Арий през 325 г. и в създаването на Символа на вярата. По-късно станал архиепископ на Александрия и с всички сили защищавал истинското Христово учение от арианската ерес. От всичките 47 години на своето епископско служение 15 той прекарал в изгнание, при императорите Констанций, Юлиан Отстъпник и при Валент.

Св. Атанасий Велики оставил богато духовно наследство: три апологии в защита на православната вяра, житие на св. Антоний Велики, тълкувания на много книги от Свещеното Писание, прекрасни проповеди и много послания. Неговите "Четири слова против арианите" са преведени на старобългарски език още през Х в. от Константин Преславски. Голям е приносът на св. Атанасий и при установяването на истинския сборник (канон) на книгите на Свещеното Писание. Житието на св. Атанасий Александрийски оказало силно влияние върху развитието на монашеството, особено на Запад. Св. Атанасий починал на 2 май 373 година. Извън речника: Св. Атанасий Велики.

Атараксия (гр. ataraxia - безусловно спокойствие, несмущаване на духа, невъзмутимост) - състоянието на душевено равновесие и невъзмутимост, което, по мнението на някои древногръцки философи (скептици), трябва да бъде идеалът за житейски стремежи за мъдрия човек, и което се постига за сметка от отказа от размишления над метафизическите въпроси (за Бог, за смъртта, за обществото), както и от отказа да изказват каквито и да било съждения за тях. При това, както те смятали, човек се пренасочва да възприеме всеки момент от живота в неговата пълнота и да достигне истинската радост, съдържаща се в него.

Атеизъм (гр. - безбожие) - система от възгледи, отхвърлящи религиозните представи (съществуването на Бог, безсмъртието на душата, възкресението на мъртвите и пр.) и на религията като цяло.

Атинагор Атински (AqhnagoraV,  Athenagoras, Афинагор Афинянин; ок. 170 г.) - раннохристиянски писател апологет, автор на едни от най-ранните запазени творби, които отхвърлят обвиненията на езичниците към християните в нелоялност и неморалност, изяснявайки на гърците и римляните християнската вяра и живот с неоплатонически понятия. Негов ученик е Климент Александрийски, учител на Пантен. Извън речника: Атинагор Атински.

Атон (Айон-Орос - "Света Гора", Mount Athos) - полуостров на източния край на Халкидическия полуостров в североизточна Гърция, център на православното монашество. Включва 20 манастира, подредени в определен ред, възприет от Свещения Кинотис (общината). Техният брой не може да бъде променян. От тях манастирът "Зограф" (XI-XIII в.) е български, манастирът "Хилендар" (XII в.) - сръбски, манастирът "Св. Пантелеймон"  (XII в.) - руски, Иверският манастир (X в.) - грузински. Останалите манастири са гръцки. През XIV-XV в. Св. Гора станала център на исихасткото движение. Извън речника: Света Гора и светогорските манастири.

Б

Георги Петров Бакалов (р. 1943 г. в гр. Неврокоп) - съвременнен български историк, доктор на историческите науки, от 1995 година професор в СУ "Св. Климент Охридски". Преподавал също История на Византия, Византийска култура и Обща история на Християнската църква и в други български университети. Автор е на няколко книги, учебници и учебни помагала за средното и висше училище, множество статии и научни изследвания в областта на византийската политическа и институционална история, на българската средновековна история и християнската култура на Балканите. Извън речника: Проф. д-р Георги Петров Бакалов.

Баптистерий (баптистериум, кръщелна, каменна купел; къпалня, басейн) - особено здание в раннохристиянската епоха, предназначено изключително за извършване на тайнството кръщение. Баптистерият се появил не по-рано от IV век, за извършването на масови кръщения. В центъра му, който обикновено имал кръгла или осмоъгълна форма, бил разположен басейн с три стъпала. Баптистерият имал и неголям олтар, посветен на Йоан Кръстител, където приелите св. кръщение незабавно се причастявали. В древността някои баптистерии били отделна част от притвора на православния храм.

Безбожие - отрицание на Божието битие, непризнаване въплъщението Господне, пълно безверие, атеизъм.

Безсребърник – светец, раздал своето имущество, който живее без да приема пари. Напр. свв. Безсребърници Косма и Дамиан.

Безстрастие - последната степен на християнското съвършенство, при което преобразеният в Христа човек не е достъпен за страстните помисли и демонските прилози.

Дейвид Берг Бивш проповедник от Христианския и мисионерски алеанс ( русс.), основал през 1969 г. сектата "Деца на Бога" ("Children of God", COG). Провъзгласил се за пророкът Мойсей и бил наричан с името МО. Осъден за педофилия, починал в затвора. Сектата е активна и днес под името "Семейството" ("Тhe Family"). Под прикритието на хуманитарна дейност развива дейност из целия свят. Обявена за един от най-деструктивните религиозни култове и забранена в много държави. В България "Деца на Бога" не са регистрирани в Дирекцията на вероизповеданията (2005г.). Извън речника: Семейството или Деца на Бога.

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) - религиозен философ-идеалист, автор на трудове по философия, религия и политология, допринесъл значително за развитието на лъжемесианския светоглед. В ранните си студентски години Бердяев бил под влиянието на кантианството и марксизма, участвал и в революционното движение. През 1901 година бил заточен във Волгоград, а по-късно изучавал философия в Германия, където и приел християнството. Така, по собствените му думи преминал "от марксистката лъжесъборност, от декадентско-романтичния индивидуализъм към съборността на мистическото неохристиянство". Бердяев е бил един от участниците на "Проблем идеализма" и сборника "Вехи". Изгонен от Русия през 1922 година. Издавал в Париж списанието "Путь", наричащо се "орган на руската религиозна мисъл".

Творческото наследство на Бердяев, пропито изцяло от тежък еретически дух, се радва на голяма популярност. Особено показателни в това отношение са есхатологическите възгледи на Бердяев, изцяло приемащ еретическата есхатология на Ориген. Философията на Бердяев обикновено се характеризира като разновидност на религиозния екзистенциализъм. Главните теми в нея са личността и историята, Бог и свободата. Бердяев разглежда свободата от дуалистична позиция, обяснявайки произхода на злото с "нетварна свобода", на "воля към нищо", неподвластна на Бог.

Този теологумен определя и неговия възглед за Грехопадението - Бердяев вярва, че Грехопадението е извършено в свят, който коренно се отличава от настоящия. Сегашното битие е тъмница за духа, което го държи в мъртва хватка. Според Бердяев висшето предназначение на човека е творчеството. Чрез него човек съучаства в делото на Христос и във вселенските замисли на триединния Бог. Тъй като философията на Бердяев се намира под влиянието на универсализма на Владимир Соловьов и неговото учение за "Богочовечеството", повечето критики от църковните среди към Вл. Соловьов се отнасят и за Бердяев. Виж също: С. Булгаков и П. Флоренски.

Елизабет Бер-Сижел (Élisabeth Behr-Sigel) (1907-2005) - френска теоложка, наричана от някои "бабата на европейското Православие". Родена през 1907 година в Страсбург, Франция, от баща-протестант и майка-еврейка. Бер-Сижел е една от първите жени, на които е било позволено да учи теология в Страсбург, а по-късно в Берлин и Париж. Тя е и първата жена във Франция, на която официално е позволено от Реформираната църква на Елзас-Лорен да проповядва и да изпълнява пасторско служение.

На 24-годишна възраст приема Православието и неин духовен баща става о. Лев Жилет (1893-1978), сам конверт. Защищава докторат за руския богослов от XIX век Александър Букарев и публикува есета и книги върху руската богословска традиция. Преподавателка в Православния богословски институт "Св. Сергий" и Католическия институт в Париж. Работи съвместно и е в близки приятелски отношения с прот. Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Мария Скобцова, Павел Евдокимов, Владимир Лосски и Оливие Клеман. Поборничка за промени относно ролята и мястото на жените в Църквата ("Феминизмът трябва да се освободи от менталността на общество, доминирано от "изопачените (perverted) мъжки ценности"). В по-късните си творби защищава идеята за свещеническо служение на жени. Защитник на правата на човека и член на Християнската асоциация за премахване на смъртното наказание и мъченията (както и неин вицепрезидент). Умира на 26 ноември 2005 година.

Библеистика - общо название на библeйските дисциплини, включващи исагогика, екзегеза и херменевтика.

Библиолатрия (от гръц. bjblia и latreja "служение, почитание, култ", т.е. "поклонение на Библията") - отношение към Писанието като към единствeн висш авторитет с пълно игнориране на каквито и да е форми на църкoвното предание и науката. Библиолатрията е характерна за много направления на протестантизма и обикновено се съпровожда с вербалисткото и фундаменталисткото му разбиране.

Библиология – (от гръц. bjblia и l3go~ "знание, учение") - всички знания за свещеноте книги на Стария и Новия Завет, включващи данните от *исагогиката, *херменевтиката, *екзегезата, библейската *критика, а също така и за връзките на Библията с различните сфери на културата.

БИБЛИЯТА е боговдъхновеното Слово Божие и е решаваща част от Божието Самооткровение на човечеството. Старият Завет разказва за историята на това откровение от сътворението до епохата на пророците. Новият Завет ни предава разказа за раждането и живота на Иисус Христос, както и писанията на Неговите апостоли. Той също включва част от историята на ранната Църква и полага основите на църковното апостолско учение. (Виж статията Относно отношението между Стария и Новия Завет ). Тези писания са били четени в църквите още по времето, когато са били написани, а най-ранния списък на всички новозаветни текстове може да бъде намерен в тридесет и третото правило на поместен църковен събор, проведен в Картаген и в откъс от едно писмо на Св. Атанасий Александрийски от 367 година. И двата източника изброяват всички познати ни днес книги на Новия Завет без изключение. Поместен събор, проведен навярно в Рим през 382, съставя окончателния списък на каноничните книги на Стария и Новия Завет. Светото Писание е в самото сърце на православното богослужение и благочестие.

Каноничните книги на Библията са 39 книги на Стария Завет и 27 книги на Новия Завет (съставляващи съвременната канонична Библия), които Църквата признава изцяло боговдъхновени. Редом с тях съществуват така наречените апокрифни книги, невлизащи в каноничната Библия. Така католическият старозаветен канон наброява 45 книги, еврейският и протестантският - само 39, смятайки за неканонични книгите Товит, Юдит, Предмъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Варух, 2 Ездра и две от книгите Макавейски. Освен 45-те книги Септуагинта, Вулгата, Славянската Библия и Синодалният превод съдържат Третата книга Макавейска, Трета Ездра и Псалом 151.

Неканонични книги (Anaginoskomena Books) - книги, които не са включени в Еврейския канон, но присъстват в Стария Завет на Свещеното Писание. Като не боговдъхновени, Църквата не ги е добавила в Библейския канон, но ги възприема като Свещено Писание поради това, че са църковни и полезни за назидание и благочестивост на вярващите. В Библията има 11 такива книги: историческите 2Ездра, Иудит, 1,2 и 3 Макавейски; учителните Товит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов и подражателно пророческите Послание на пр. Иеремия, Варух и 3 Ездра.

Отношението на християните към неканоническите книги е различно. От Лутер до наши дни протестантите ги смятат за безблагодатни и издават Св. Писание без неканоничните книги, като при това войнствено отричат дори позоваването на тях. Наричат ги "еклесиастки" и дори "апокрифни" книги. (Някои от евангелските християни, сред които напр. баптистите, ползват неканоничните книги - особено през последните десетилетия). Католическата Църква пък е утвърдила за боговдъхновени в еднаква степен както каноничните, така и неканоничните книги. Това е станало след Реформацията, на Тридентския събор в 1545 г., и оттогава католиците наричат неканоническите книги Deutrocanonical, т.е. принадлежащи към втори или по-късен Библейски канон. Православната Църква е чужда на подобни крайности: за боговдъхновени Тя признава единствено каноническите книги на Библията.

В неканоническите книги се съдържат най-велики истини на Божественото Откровение. Така например, за празника Обновление, на който Господ Иисус Христос е ходил в Иерусалим, се съобщава само в неканонична книга; единствено в неканонична книга ясно и определено е казано, че Бог е сътворил света от нищото (2 Мак. 7:28). Извън речника: Наименованията на отделните глави в Св. Библия - на руски и английски езици.

Библия (като термин) - думата Библия произлиза от гр. bjblia 'книги'. Съответният еврейски термин, използван в Св. Писание, се среща за първи път още в старозаветно време: "Аз, Даниил, разбрах от книгите (евр. 'сфарим') кои са годините, през които е стигнало словото на Повелителя до Еремия" (Дан 9:2). В християнската църква терминът Библия се употребява от края на І в., както свидетелства намерен през 1875 г. фрагмент от 1Кор на св. Климент Римски (14,2). Там думата Библия означава Стария Завет.

При св. отци на Църквата думата Библия се среща рядко (най-ранно свидетелство има в беседата на св. Йоан Златоуст за Кол 1). По-нататък терминът загубва множественото си число и започва да се употребява като название на цялото Свещено писание.

В юдейската традиция еквивалентна дума на Библия е Танах - съкращение от трите думи, означаващи разделите на Стария Завет: Тора (Петокнижие), Нвиим (Пророчески писания) и Ктувим (Писания).

Християнски синоними на думата Библия са: "Писание" (Мт 21:42; 2 Тим 3:16), "свети писания" (Рим 1:2), "Свещени писания" " (2 Тим 3:15). (Aл. Мен)

Библия (преводи) От множеството преводи на Библията най-широко ползвани са Септуагинта и Вулгата.

Библия - виж също раздела Светата Библия

"Биг Бенг" (англ. Big Bang) - битуващо в съвременната космическа физика популярно название на теорията за първоначалния взрив, послужил за тласък в развитието на Вселената.

Благодат (на гр. харизма) – особено Божие свойство, което прави възможно непостижимото за ума единство на Твореца и тварите; сила Божия, чрез която се извършва спасението; особен, благ (добър) Божий дар, получаван чрез вярата, дар, който е произлязъл чрез Иисуса Христа (Иоан 1:17). Понятието "благодат" играе изключително важна роля в редица новозаветни текстове (Рим 3:21-26, Рим 5:12-21, и особено в Иоан 1:16-18 и др.), в които благодатта се противопоставя преди всичко на закона (при което се има впредвид Божия закон, получен от Мойсей на планината Синай) и изразява качествено нова степен на общение с Бога, достигната чрез Въплъщението и изкупителната Му жертва.

Докато благодатта често се възприема погрешно като нещо благоприятно (благодатно), дадено ни в настоящия живот, в Св. Писание благодатта е синоним на Словото (Пс 44:3; Иоан 1:14; Деян 14:3), на Божието благословение (Зах 4:7), благовестие (Деян 11:23; 13:43), пророчества (Евр 2:9), вяра (Евр 13:9), Божията слава (Еф 1:6). В най-широк смисъл благодатта означава Божията милост въобще: Бог е "Бог на всяка благодат" (1Петр. 5:10) и поради Божието благоволение хората във всички времена (и в частност старозаветните праведници) са живели достоен живот.

В по-конкретен смисъл понятието се използва в Новия Завет, при това в две значения, чието разграничаването е особено важно:
1) под Божия, Христова благодат, разбираме цялото домостроителство на нашето спасение, извършено от Пришествието на Божия Син на земята, Неговия земен живот, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение.
2) благодат наричаме и даровете на Светия Дух, изпращани на Христовата Църква за освещаване на членовете Й, за техния духовен ръст и за достигането на Небесното Царство. Така благодатта е сила, изпращана свише, Божия сила, която пребибава в Христовата Църква - сила възраждаща, живителна, усъвършенствуваща, водеща вярващия и добродетелен християнин до усвояване на спасението, принесено от Господ Иисус Христос. Затова апостолите често употребяват гръцката дума kharis (благодат) еднозначно с думата dynamis (сила). Понятието благодат в смисъл на сила за свят живот, дарявана свише, срещаме на много места в апостолските послания (2Петр. 1:3; 3:18; Рим. 5:2; 16:20; 1Петр. 5:12; 2Тим. 2:1; 1Кор. 16:23; 2Кор. 13:13; Гал. 6:18; Ефес. 6:21 и др.). Ап. Павел пише: "Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява" (2 Кор. 12:9).

Ако разбираме благодатта единствено в по-общото й значение, а не и като Божия сила, рискуваме да изпитаме заблудата на повечето протестанти, че веднаж повярвал (и получил опрощение на греховете), човекът е спасен. Но Апостолите учат, че бидейки оправдан даром, поради изкупителната благодат християнинът е само "спасяем" (1Кор. 1:18) и се нуждае от поддръжката на благодатните сили. "С вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим" (Рим.5:2); "нашето спасение е в надежда" (Рим. 8: 24).
Както новорождението, така и по-нататъшното духовно израстване на човека, се извършва чрез взаимодействието на две начала: на действието на самата благодат на Духа, и паралелно с нея на откриването на сърцето за получаването й, жаждата за нея, желанието да възприемем благодатта чрез личното си усилие за получаване, съхранение и действие в душата на Божествените дарове.

Разкриване в себе си благодатта на Светия Дух - това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа.

Следва да различаваме понятията Божий промисъл и благодат. Промисъл наричаме Божията сила в света, поддържаща битието на света, неговия живот, в това число и битието и живота на човечеството и на всеки отделен човек. Благодат наричаме силата на Светия Дух, проникваща във вътрешното същество на човека, и водеща до неговото духовно съвершенство и спасение. Учението за Благодатта е подробно изложено в творенията на св. Отци. Виж също За Божията благодат.

Блажен - така наричаме наричаме тези, които изпълняват Господните заповеди и чрез ума си пребивавали винаги в молитвено общение с Бога. Сред светците блажени са Августин, епископ Ипонийски, Иероним Стридонски (347 - 420), Ксения Петербургска, Василий Московски и др. Блажени наричаме и юродивите за Христа. Извън речника: Категории светци.

БОГ (гр. theos, англ. God, нем. Gott) – с тази дума Свещеното Писание нарича Твореца на небето и земята и Промислителя на вселената (Бит 1:1, 27; 2:7, Ин 1:1), Който човекът – Божието творение, не е в състояние нито да опише, нито да постигне (Иов 11:7). На нас, обаче, ни е дадено да видим Неговите дела (Вт 4.35; Деян 17.28; Рим 1.20). В продължение на вековете Бог се откривал на хората под различни имена.

БОГ ОТЕЦ е първоизточникът на Светата Троица. Светото Писание разкрива Бога като един по същност и троичен по лица (три Личности, Ипостаси) – Отец, Син и Свети Дух – споделящи една божествена природа във вечността. Отец ражда Сина преди всички времена. От Отца предвечно изхожда и Светият Дух (Иоан. 15:26). Ние познаваме Отца чрез Иисус Христос и Светия Дух. Бог Отец е сътворил всичко чрез Сина в Светия Дух (Бит. 1 и 2; Иоан. 1:3; Иов 33:4) и всички са призовани да Му се поклонят (Иоан. 4:23). Бог Отец ни обича и ни е изпратил Сина Си, за да ни даде вечен живот (Иоан. 3:16). Същността на Бога е непостижима за нас. Въпросът за същността Божия надвишава не само всяко човешко, но дори и ангелско познание. За същността на Бога и Неговите свойства ние можем да знаем само дотолкова, доколкото е поискал да ни открие Сам Бог. А Божественото Откровение свидетелствува, че Бог е Дух вечен, неизменен, всеблаг, всезнаещ, всемогъщ, всеправеден, вездесъщ, вседостатъчен и всеблажен. По своята същност Бог е Дух, абсолютно чист и абсолютно съвършен Дух, същество просто, напълно невеществено, безтелесно. Това, че Бог е духовно, неограничено от място или пространство Същество, е казал Самият Христос в разговора със самарянката: "Бог е дух" (Иоан 4:24).

Боговъплъщение - въплъщението на Сина Божи (второто лице на Светата Троица). Извън речника Рождество Христово. Нашата вяра: Иисус Христос.

Богомил (поп Богомил) - Български свещеник (X век), създател на богомилството в България. Данните за поп Богомил се основават на съчинението в две части "Беседа на недостойния презвитер Козма..." и т.нар. Сръбски синодик от 1221 година. В него се съобщава, че Богомил създава своето учение "в Македония българска, във Филипопол и околността му" - контактната зона с византийските ереси, и най-вече с павликянството.

Богомили - последователи на павликяните на Балканите (в Македония, Босна, Сърбия и България) през X-XII век. Възгледите на богомилите са близки до павликянството и манихейството.

Богомилство - еретично социално-религиозно учение, възникнало в България през първата половина на X вeк и получило X-XII век разпространение във Византия, Сърбия, Босна, Италия и Франция (виж катари и албигойци). Основоположник и пръв проповедник е поп Богомил, а последователите му се наричали богомили. Осъждали богатството, поклонението на кръста, светите мощи и светиите. Отхвърляли обредите и външността на църквата и били строги аскети. От тайнствата признавали само кръщението, което извършвали не с вода, а чрез възлагане върху кръщавания на ръце и на апокрифното евангелие на Иоан. Особено жестоко се борел с тях византийският император Алексий I, който изгорил вожда на богомилите Василий.

Учението им се състояло в следното: първородният син на Височайшия Бог Сатанаил възстанал против своя Височайш Отец заедно с подчинените му духове. Изгонен от небето, Сатанаил сътворил ново небе и земя, както и тялото на първия човек Адам. Но тъй като сам не можел да оживи човека, обърнал се към Височайшия Отец с молба да Му изпрати божествено дихание и Му обещал господство над духовната природа на човека. Височайшият Отец изпълнил молбата на Сина и оживил човека. Но Сатанаил пожелал да подчини на себе си и душата на човека, като прелъстил чрез змията Ева. Потомците на Сатанаил взели превес на потомството на Адам и Сатанаил успял да подчини човешкия род. Хората забравили за своето предназначение и считали самия Сатанаил за върховен Бог. За да освободи човека от властта на Сатанаил, Отец произвел от Себе си втори син - Христос, Словото. Богомилите разбирали по докетически въплъщението, животът и смъртта на Христос. Заключил в окови Сатанаил, Христос го лишил от божествено достойнство (което се заключавало в окончанието "ил"), след което започнал да се нарича просто Сатана. За да завърши делото на Христос Върховният Отец произвел от себе си втора сила - Светият Дух, Който въздейства на човешките души. Възвръщането на всичко в първоначалното състояние ще бъде последен акт на световната история.

Света Богородица е името, с което се нарича Дева Мария в Православната Църква, защото е носила в утробата си Божия Син и от нея Той е получил Своето човешко естество. Елисавета, майката на Йоан Кръстител, по Божие вдъхновение узнала тази истина и нарекла Мария "Майката на моя Господ" (Лук. 1:43). Самата Мария казва за себе си: "Ето, отсега ще ме облажават всички родове" (Лук. 1:48). Така нашият "род" я нарича "благословена". Животът на Мария бил праведен и свят и ние й отдаваме почит като пример за лична святост, първата от изкупените, майката на новото човечество в Сина й. За православните е смущаващо и неприемливо как много "християни", които претендират да вярват според Библията, никога не "облажават" Мария – тази, която роди и отгледа Бог Син в Неговата човешка плът.

Наричайки Дева Мария Богородица подчертаваме ясно вярата, че в личността на Иисус Христос Бог се е съединил с човека още в мига на Неговото зачатие в утробата на светата Дева, и че Той, като съвършен човек, е съвършен Бог. Името Богородица е обявено на Третия Вселенски събор (431 г.) по повод ереста на Несторий, който я наричал Човекородица или Христородица. След Третия Вселенски събор култът към Богородица се активизира. Създадена е богата и разнообразна литература: проповеди, молитви, песни, разкази. Богородица става символ на майчинството, закрилница на християните, пазителка на човешкия род.

Богословие (, "Theologia", теология) - 1) богопознание (богознание, боговедение), което не е плод на изучаване на книги и упражняване на разсъдъка. То е както познание на Бога, придружено с личен опит, така и път, водещ към изцеление на човека и познание на Бога. "Съвершенството на чистотата е начало на богословието" (преп. Иоан Лествичник), т.е. не думите и разсъжденията за Бога, а особеният духовен опит на непосредствено преживяване, постигана на Бога от чистия, свят човек. 2) Прието днес название на академична специалност, която изучава дисциплините агиография, патристика, омилетика, литургика и др.

Богослов (теологос) е човек, преминал пътя на очистване на сърцето към просвещение на ума и обожение. Така той е придобил познание за Бога и е получил право да говори за Него. Богослов е също човек, който без да има свой личен опит, възприема опита на светците.

Богослужението е предназначено да прославя, да възхвалява и да благодари на Бога – на Отца, Сина и Светия Дух. Цялото човечество е призвано да служи на Бога. Богослужението не се свежда само до приятни преживявания в храма, до слушане или пеене на песнопения. Бог може да бъде познаван и в творението Си, но това не е богослужение. Частните молитви, колкото и да са важни, не могат да заменят богослужението. В Православната Църква особено значение се отдава на прославата и благодарението на Бога, отправяно Му от самата Църква. Това богослужение кулминира в причастяването със Самия Бог.

В светата Литургия пеем: "На Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца, и на Сина, и на Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин." В това богослужение се докосваме и изпитваме Неговото вечно Царство, "бъдещия век" и се присъединяваме към прославата, която отправят към Бога небесните ангелски чинове; така изпитваме и истинската и всеобща слава на изпълнението на всичко в Христа.

По подобие на обществените молитви в Стария Завет, Църквата извършва в различни часове на деня и време от годината богослужения по определен канон. Според богослужебния Устав (Типикон) основните богослужения от денонощния кръг са вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове и Св. Евхаристия (Литургия), а при особени случаи Църквата извършва и всенощни бдения (вкл. литии), както и обредите водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие. Виж раздела Православното богослужение.

Богохулство (гр. blasphemia) (Мат. 9:3; 26:65; Марк 2:7; 7:22; 14:64; Лук. 5:21; Иоан. 10:33,36; 1Тим 1:20; Откр. 13:1,5, Лев. 24:11-16, Иов 2:9) - всички оскърбителни или непочтителни думи, действия или намерения по отношение на Бога и светините, в т.ч. към Св. Троица, Божието име, Божия промисъл, Св. Богородица и светиите, , съзнателното отхвърляне на Божието откровение. Обикновено богохулството се свързва със съзнателното кощунство или поругание на светините.

Сред Божия народ само един богохулник е достатъчен, за да оскверни цялата община. Ето защо по Мойсеевия закон хулителя на името Господне наказвали със смърт: извеждали го извън пределите на града и го убивали с камъни (Лев 24:11,15-16, ср. Изх 20:7; 22:27; 3 Цар 21:13, 3Езд 14:24). Бог не оставя неотмъстено оскверняването на Името Му (най-често от езичниците, вж. Пс 88.51 следв., 4 Цар 19:4 следв.; 16.22; Тов 1:18, 2 Мак 8:4; 9:28; 10:34; Дан 7:8,25; 11:36). Затова Божият народ бил длъжен сам да не предизвиква езичниците към богохулство (Иез. 36:20, Ис 52:5).

В Мат. 9:2-3 книжниците смятали за богохулство дори опитът за вършене на Божието дело и да се говори от Божие име. Юдеите обвинили Господ Иисус Христос за това, че наричал Себе Си Божи Син (Иоан 8:49-59; 10:31-36) и затова го осъдили на смърт (Марк 14:64 и следв.; Иоан 19:7), безчестили Го и Го обсипвали на Кръста с хули (Марк 15:29 и следв.). Ако те правели това поради непознаване на Богочовека и "понеже не знаят, що правят", то този им грях могло да бъде простен (Мат. 12.32, Лук. 23:34). Но те приписвали знаменията, които Иисус извършвал не на Божия Дух, а на бесовския княз Веелзевула (Мат. 12:24,28 и следв.). Отхвърляйки съзнателно Божието откровение, те извършвали най-тежкия, непростим грях на хулата към Светия Дух (Мат. 12:31, Мк 3:28-30), по думите на Спасителя: "всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят" (Мат. 12:31-32, също Марк. 3:28-30).

Именей и Александър, споменати в Първото послание на ап. Павел към Тимотей (1:20), били предадени от апостолите на страшно наказание, а в бъдеще, по Божиите думи "тяхното осъждане отдавна е готово, и тяхната погибел не дреме" (2Пет 2:3, Иуд. 8-15). Виж също хула, Смъртни грехове.

Богочовек - така е наречен Иисус Христос, с което наименование се подчертава, че Той едновременно е Бог и човек.

Божествено откровение - Свещено Писание (Библията) и Свещено Предание (отразено в древни християнски писмени паметници).

Божиите имена - виж Имена Божии.

Божи промисъл - грижата, промислянето на Бога за сътворения от Него свят изобщо и п о-конкретно за човека като образ Божи.

Божие царство - виж Царство, Царство Небесно, Христово царство.

Елена Блаватска (1831-91) - световноизвестна окултистка, създала така наречената теософия и пряко общувала с падналите, отхвърлените духове. Според свидетелството на очевидци демоните навсякъде и винаги я съпровождали, като напомняли за себе си по чувствен, сетивен начин дори в домашния бит.

Богослужебна утвар - виж утвар.

Св. равноапостолен цар Борис-Михаил, покръстител на българския народ - Роден през тридесетте години на IX в., св. цар Борис утвърдил християнството като държавна религия през 864 година. Воден от съзнанието, че България е третата "велика сила" в тогавашна Европа, той постигнал международното признание на автономна Българска архиепископия. След смъртта му през 907 г. Княз Борис-Михаил е канонизиран за светец и е удостоен с царска титла. Календарната му прослава се празнува на 2 май. В иконографията се изобразява най-често със св.Кръст и свитък с писмена, които свидетелстват за огромния му принос в християнизацията и просвещението на българското общество. Извън речника: Св. цар Борис Покръстител.

Брак - тайнство, при което на младоженците са дава свише чрез благословение от свещенослужителя Божия благодат, която освещава техния брачен съюз и ги подпомага в съпружеския им живот. Женихът и невестата обещават един на друг взаимната си вярност пред свещеника и Църквата. Така, по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата, се благославя техния съпружески съюз и благодатта Божия се подава за взаимна помощ и за благословено раждане и възпитание на децата. В Православната църква бракът се сключва веднъж завинаги. Той не се свежда до размяна на клетви или до договорни отношения между мъжа и жената. Напротив, Бог съединява двамата в "една плът" като образ на единението на Христа с Църквата (Ефес. 5:32). Успехът на един брак не зависи от взаимни обещания, разменени между човеци, а от обещанието и благословията Божии. В тайнството Бракосъчетание женихът и невестата предават живота си на Христа и един другиму. Виж също раздела За Църквата и Тайнствата.

Брат - в Библията най-близък родственик по кръв; равен, както деца на един баща. Освен най-близко кръвно родство (Мт. 10:2; Лк. 6:14, Бит. 13:8, 14:16; Иоан 7:3; Деян. 1:14), в Библията думата "брат" обозначава и по-отдалечено родство, или хора, произхождащи от един и същи народ (Бит. 13:8, Естир 10:3, Деян 8:25). "Братя" Св. Писание нарича представителите на Божия народ, считайки всички за родственици. Хора, свързани помежду си са също наречени така (2Цар 1:26: "26. Жалея за тебе, брате Ионатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женска любов").

В Новия Завет думата братя обозначава тясно духовно общение, което искрените последователи на Христа имат с Господа и един с друг (Мат. 25:40). Господ е наричал братя Своите ученици (Мат. 12.49; 23.8). Понякога думата "братя" се употребява символично (Иов 30.29; Пр 18.9).

Була (лат.) - папско послание по религиозно-верови въпроси, които имат общоцърковно или общозадължително за римокатолиците значение. Първите две думи от текста на булата дават нейното наименование.

Протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944) - в света - един от най-крупните икономисти, в религиозния живот - световноизвестен богослов, активен участник в икуменическото движение. През 1922-1944 бил професор по догматика и декан на руския богословски институт в Париж.

Доминираща богословска тема за протоиерей Булгаков е Боговъплъщението и връзката между Бог и създадения от него свят. Учението му за София, Премъдростта Божия (наследено в по-голямата си част от Владимир Соловьов), е предизвиквало възражения от страна на митрополит Сергий (Страгородски), впоследствие патриарх, на Владимир Лоски, на архиепископ Серафим (Соболев), на протоиерей Георгий Флоровски. То дало основание на Събора на архиереите на Руската Православна Задгранична Църква да го обвини в софиологическа ерес. Въпреки изобличаването на софиологическите отклонения на о. Булгаков, той никога не е лишаван от свещеническия си сан - признание за големия му принос в популяризирането на православното богословие в Европа през първата половина на двадесети век. Виж също: Соловьов, Флоренски, Бердяев.

В

Валдензи - последователи на лионския търговец Валдо (12 в.), който раздал богатството си и проповядвал бедност и аскетизъм, живот без семейство и собственост (апостолски живот). Последователите му били най-многочислени в Испания, Италия, Франция, Германия, Чехия и Швейцария. От всичко установено от католическата църква признавали само Кръщението и Причастието. Отричали Вселенските събори и авторитета на светите отци и приемали само Библията за единствен авторитет. Отричали иконите и монополът на свещениците да проповядват. Поради пазенето на съботния ден, на някои места валдензите често са наричани "съботяни". Подложени на жестоки преследвания от католическата църква и нейната инквизиция. Виж ерес, еретици.

Варлаам (1290-1350) - византийски монах от Калабрия (Южна Италия), привърженик на Аристотел и противник на исихазма. Осъден на църковния събор в Цариград (1341). След победата на исихастите избягал в Италия, където оказал влияние върху първите хуманисти.

Варлаамитство - еретично религиозно-философско учение и движение във Византия и България през XIV вeк, създадено от монаха Варлаам и доразвито от Григорий Акиндин, намерило особена популярност сред столичната аристокрация и културните среди. Варлаамитите твърдяли, че не трябва да се прави разлика между Божествената същност и Божествената енергия. През 1350 г. варлаамитството е обявено за ерес.

Варнава, Послание на Варнава - раннохристиянски текст вероятно от I век, приписван на сподвижник на св.ап. Павел (Мнението за авторството на Варнава принадлежи на Климент Александрийски и Ориген). Авторът му е живял в Александрия по времето на император Адриян. В Синайския кодекс посланието е поместено след Книга Откровение на св.ап. Йоан Богослов, Климент Александрийски го причислява към Новозаветните текстове, а при цитирането му Ориген го нарича "съборно (католическо) послание".

Василевс - титла, с която бил удостояван през Средните векове византийският император.

Ванга

Великомъченик - една от категориите светци, които Църквата почита.

Велик покаен канон - богослужебен молитвен текст от св. Андрей Критски (VIII в.), изпълняван през първата седмица на Великия пост по време на вечерната служба. Канонът призовава човешката душа да се откъсне от светските грижи и напомня, че пътят на всеки човек трябва да води към Христос, защото само Той е източник на вечен живот. Като сюжетна линия е използвана библейската старозаветна и новозаветна история. Образите и събитията от Свещеното Писание навсякъде в канона се свързват с прехода от греха към примирението с Бога. Виж също канон. Извън речника: Текст на Великия покаен канон на св. Андрей Критски.

Вербализъм - от лат. verbum «дума». Теория, според която Св. Писание е продиктувано изцяло от Св. дух и затова всяка негова дума, като идваща от Бога, трябва да се разбира буквално. В. има за основа равинската представа, че Тората е просъществувала на небето и е дадена на хората в готов вид. До известна степен подобен подход е характерен и за св. отци на Църквата от ранния период (напр. св.мч. Юстин Филисоф сравнява библейските писатели със струна, от която се извлича звук). Но по-нататък този механичен подход към теорията за боговдъхновеността е преосмислен. Срещу вербализма свидетелстват следните факти:
   1) самите свещени писатели, например ап. Павел, говорят понякога от свое име, а не по Божа повеля (1Кор. 7:6-12);
   2) езикът, възгледите и стилът на библейските автори са различни, което е трудно да се обясни, ако се приеме, че са записвали дадено им единно Боже слово;
   3) като пишат свещените книги, техните автори, както сами си признават, използват литературни източници и църковното предание (вж. "Предадох ви първо това, което приех" - 1Кор 15:3);
   4) разказите на свещените книги за едни и същи събития са различни и дори противоречиви;
   5) в библейските книги има неточности във фактите, засягащи историята и естествознанието; 
   6) това, че Новият Завет в Септуагинта има отправки към Стария Завет, показва, че четенето на Библията в превод е допустимо; но всеки превод е вече крачка встрани от буквата и е интерпретация на текста. Следователно, както казва блж. Йероним: "Евангелието е не в думите на Писанието, а в неговия смисъл" (Тълкуване на Гал., I,1, 11-12);
   7) трябва да се имат предвид вариантите в библейските ръкописи, които не дават възможност да се реконструира всяка дума от Писанието;
   8) Вербализмът отрича на практика богочовешкия характер на Писанието, правейки негов автор само Бог и лишавайки хората от съучастие в предаването на Откровението (вж. Синергизъм);
   9) книгите на Писанието съдържат цитати от граждански документи (напр. 1 Ездр. 2), а също и сведения по история и естествознание, които не са от областта на Откровението;
   10) самото Писание не разглежда тайната на Божественото вдъхновение като въздействие на Божия дух върху човека, което го прави несъзнателно оръдие. И пророците, и апостолите пишат в пълно съзнание и с участие на собствените си сили, разум и способности (вж. Св. Василий Велики, "Тълкуване на Ис.", Предговор).
Вербализмът е тясно свързан с убеждението, че в Библията трябва да се търси само буквален смисъл. Между другото още от епохата на Св. Отци тълкувателите използват не само този метод, но търсят и съкровения смисъл, който стои зад буквата. (Александър Мен - Библиологичeн речник)

Верни – кръстени и неотлъчени от евхаристийно общение богомолци, които - за разлика от оглашените - имат право да участват в Евхаристийното тайство и в цялата света Литургия.

Вероопределение (гр. oros, от "oros" от "ori" - букв. предели, граници; лат. terminus) - кратка формулировка, определяща истина на вярата; в тесен смисъл - догматическо положение, формулирано на Вселенски събор.

Via patrum (лат.) — пътят на отците

Византион - вж. Цариград.

Витания - селище близо до Йерусалим в полите на Елеонската гора по пътя от Йерихон за Йерусалим. Във Витания е живял със сестрите си Марта и Мария Лазар, когото Спасителят по чудесен начин възкресил на третия ден (Ин 11:1-46, 12:1-3). Тук често пребивавал Господ Иисус Христос, особено в последните дни на общественото Си служене за човешкия род и в него се случили няколко забележителни събития от живота Му (Мат 21:17, 26:6, Мк 11:11-12, 14: