(наричан още Габровско-Соколски манастир, Габровски манастир, Соколовски манастир, Соколски манастир)
|
Манастирът е основан през 1833 г. от Архимандрит Йосиф, известен по-късно в борбата за църковна автономия като униатски архиепископ Йосиф Соколски*. Той дошъл тук от Троянския манастир заедно с йеромонах Агапий през 1833 година. До входа на близката пещера построили малка дървена църквица, а следващата година я съборили и на същото място, със средства и помощ на селяните от близките села Етъра и Нова махала, изградили днешният голям храм.
Манастирската черква "Успение Богородично"
Представлява красива еднокорабна, едноапсидна, еднокуполна сграда с две конхи и открит притвор - забележителен паметник на българската възрожденска архитектура. През 1862 поп Павел Зограф и синът му Никола от с. Шипка, Казанлъшко украсяват със стенописи наосът на църквата и обширната й нартика. Изографисването продължило през 1935 г., а през 1836 г. в манастира е открито килийно училище, а по-късно се превръща в образователен център, където учителствува Неофит Бозвели.
Соколовският манастир взема активно участие и в националноосвободителните борби. На 31 юли 1856 г. в него се установява четата на Капитан дядо Никола, с намерение да го превърне в център на въстанието, а по време на Априлското въстание, на 1 май 1876 г., тук е сформирана четата на воеводата Цанко Дюстабанов. Васил Левски също е намерил подслон тук. По време на Руско-турската война манастирът е бил превърнат във военна болница. Малка музейна експозиция пази реликви от борбата за освобождение.
В параклиса на манастира са запазени иконите на Св. Богородица и Иисус Христос, рисувани от Захарий Зограф (1810-1853).
В средата на просторния манастирски двор, потънал в цветя и зеленина, ден и нощ ромоли уникална белокаменна чешма с осем чучура със соколи, за която се предполага че е построена през 1865 г. от майстор Колю Фичето.
Понастоящем манастирът е постоянно действащ и представлява комплекс от черква, жилищни и стопански сгради. Унищожените при пожари през 1918 г., 1924 г. и 1938 г. части на манастира са възстановени през периода 1980-1982 година. Манастирът е обявен за паметник на културата.
Манастирът е живописно рaзположен по горното течение на река Янтра, високо сред северните склонове на Стара планина - на 4 километра южно от етнографското селище Етъра и на 12 километра югоизточно от Габрово. До манастира има автобусен транспорт, а от Етъра може да се достигне по маркираните пътеки за по-малко от два часа.
Соколски манастир "Успение Богородично", XIX век.
Габровска духовна околия, снимка Албена Вачева.
Из книгата на Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев "Манастирите в България", издателство "Спектър", София, 1992 г.
Всред плавно разливащите се северни склонове на Стара планина, по горното течение на Янтра, се намира Соколският
манастир. Необичайното разположение на неговия комплекс, простиращ се на две различни нива, видимо разделени едно от друго, го
прави един от интересните български манастири.
Като умело използва теренните дадености, строителят на манастира разполага манастирската църква на по-ниска площадка, оградена от изток, юг и запад с отвесни скали. В източната скална стена на около 5 метра от сегашната църква е издълбана доста широка апсида, от двете страни на която са изсечени две полукръгли ниши, служещи за диаконикон и протезис. Една естествена, с неправилни очертания кухина, отваряща се в западния край на южната скална стена, както и няколкото по-малки, но вече обезличени кухини в околните скали подсказват, че на това място по време на Второто българско царство е имало скален манастир.
През 1833 г. бъдещият униатски епископ Йосиф Соколски, деен участник в националните борби за българска църква, заедно с йеромонах Агапий от Троянския манастир възобновяват тази старинна света обител. По всяка вероятност към оцелялата скална апсида те пристройват малко еднопространствено помещение, а монашеските килии изнасят на горната равна и просторна тераса. Само една година по-късно, през 1834 г., манастирът се разраства. Малката църквица отстъпва място на стройна монументална сграда, която обаче остава скрита всред заобикалящите я скали. Единствената причина, наложила разполагането на тази изявена църковна сграда в едно съвсем неподходящо за нея място при наличие в съседство на просторна равна площ, е навярно желанието да се поддържа жива традицията на стария манастир.
В
планово и обемно-пространствено отношение новата църква принадлежи на съкратената разновидност атонски тип кръстокуполни църкви с
плътни междурамия и странични певници. На изток тя завършва с една многостенна апсида, а на запад, вместо притвор, подчинен на
главния обем на наоса, се издава открит аркаден портик. Над освободеното от колони подкуполно пространство на наоса се издига
просторен дванайсетостенен барабан, прорязан от дванайсет тройни прозореца. Полусферичният купол, който го покрива, е увенчан с
коничен завършек, а основата му е вълнообразно нагъната според ритъма на прозоречните арки. Отвън стените на наоса са облицовани
със сравнително малки бигорни блокчета и са разчленени от стройни едностъпални слепи ниши, чиито арки достигат почти до покрива.
Един добре пропорциониран, също така бигорен подпокривен корниз опасва наоса, като включва на едно равнище двата певника и
апсидата. За разлика от наоса стените на подкуполния барабан и на портика са измазани с хоросан и са стенописвани. Заоблените
покривни площи на купола и на портика са обшити с ламарина, а наосът е покрит с каменни плочи.
Над входа на западната стена се намира възпоменателен надпис, който съобщава, че храмът е украсен през октомври 1862 г. от живописците поп Павел Зограф и неговия син Никола от Шипка. Евангелските сюжети, покривали стените на интериора, са силно повредени. По-запазени са стенописите в нартиката. Над централния вход е поместено изображение на Дейсис (Моление), в калотата на ляво от центъра - Бог Саваот, обкръжен от сюжетите на "Шестоднева", а вдясно - "Всяко дихание хвали Господа" (илюстрации към псалмите на цар Давид). Надолу по западната стена е разположен "Страшният съд", голяма част от който е замазана. В центъра на челната стена на аркадата е поместена сцената "Успение Богородично" - нещо твърде необичайно за схемата на украсата на църквите.
Стенописи от нартекса в храма "Успение Богородично"
Живописта на поп Павел и сина му Никола е твърде примитивна, изпълнена с ярки чисти цветове, с отклонения от сюжетните и композиционните правила. На иконостаса и свободно от него се намират интересни икони. Върху "Христос Вседържител" има надпис "Рука Симиона от Трявна", "Св. Никола" е надписана от Йоаникий папа Витанов от Трявна през 1833 година. На един резбован проскинарий се намира още една икона с образа на "Св.Богородица с двадесет миниатюрни житийни сцени", подписана също от Йоаникий папа Витанов. На другия резбен проскинарий е "Св. Екатерина и св. Меркурий", живописвана в маниера на Захарий Зограф. Иконата "Св. Георги" е подписана от авторите на стенописите поп Павел и сина му Николай Попович - 1863 година. Тези творби говорят, че през XIX в. в манастира са идвали да работят известни възрожденски художници.
Жилищните и стопанските сгради на горната
площадка, построени във възрожденски стил с еркери, много дървени чардаци и стълбища, затварят големия двор, в центъра на който се
намира красива чешма, строена от Колю Фичето. През Възраждането в
Соколския манастир се разгръща голяма просветна дейност. С грижите на игумена на манастира Йосиф Соколски през 1836 г. се основава
килийно училище, където учат деца от околните села. Тук учителствува и големият народен будител и просветител Неофит Бозвели.
В Соколския манастир под ръководството на Цанко Дюстабанов се образува габровската въстаническа чета, която взема дейно участие в Априлското въстание. Споменът за националните герои свято се тачи в манастира. Музейната сбирка показва материали, свързани с културната история и с епичните национално-освободителни борби в този край. Тук се съхраняват и предмети, принадлежащи на Апостола на българската свобода Васил Левски, който често е намирал убежище в манастира. За увековечаване на спомена за борците за свобода в североизточния ъгъл на скалната площадка е изградена малка куполна сграда, свързана сполучливо с аркираната оградна стена, която затваря църковния двор пред отварящата се тук пропаст.
Днес почти всички жилищни сгради на Соколския манастир са реставрирани, като възстановяват неговия вид такъв, какъвто е бил през Възраждането.
Из книгата на Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев "Манастирите в България", издателство "Спектър", София, 1992 г.
По време на Възраждането, когато униатската партия (това е точната дума, защото става дума за политика, а не за църковно строителство) на Драган Цанков успява да увлече група български първенци и няколко йезуитски мисионери в една авантюра, която кулминира в т.нар. униатско представление: дядо Йосиф Соколски, някогашен габровски войвода и по-късно създател и игумен на Соколския манастир, е ръкоположен за български католически архиепископ. Това станало през април 1861 г. в Рим. По време на официалния обяд с папа Пий IX дядо Йосиф направил няколко "дивашки джумбуши", пише в мемоарите си Тодор Икономов. Първо като поднесли яденето се развикал: "Аз да не съм католик, че да блажа в петък." Донесли му постно и докато се хранел, непринудено и с жестове се възхищавал от тънката талия на неаполитанската кралица, а после разказал как на младини ходил по Балкана с пушка и ножове и как убил един много страшен арапин. По някое време, явно доволен от сития обяд, той погалил папата по корема и казал (слава богу на български) "Угоен е като коледен шопар." На следващия ден бил ръкоположен.
След като се прибрал в Цариград с титлата "Архиепископ и наместник на съединените българи", дядо Йосиф разбрал, че унията не е шега. Йезуитите го карали да изповядва католическия символ на вярата, да служи в техните храмове и те да служат в българската униатска черква. "Морно замишление" натиснало стария войвода, пише по този повод Раковски. Два месеца по-късно, подпомогнат от руската легация в Цариград, той изоставил високото си служение и с параход се озовал в Одеса. До смъртта си (1880 г.) бил въдворен в Киевско-Печорската Лавра, където постоянно пишел молби до Руския синод да бъде приет отново в лоното на православието и горчиво страдал за България, Балкана и Соколския манастир. Така българският католически архиепископ Йосиф се оказал мъченик на православието и още повече на своята гореща и готова на всякакви неразумни постъпки любов към отечеството. А краткото му, но бурно приключение е било повод за множество иронични забележки около догмата за непогрешимостта на папата.
Вестник Сега, 19 март 2001 www.segabg.com
Още по въпроса: Имало едно време уния... Златина Иванова
Виж също:
www.Pravoslavieto.com