Роден около 311 г. в Кападокия, починал 383 г. в Константинопол
По-долу:
Виж също:
The Codex Argenteus Online Digital version of the facsimile edition of the Codex Argenteus from 1927
Browse the Gothic Bible University of Antwerp
Епископ Вулфила (Ulphilas, Вульфила, ок. 311-383) бил просветител на германските
племена вестготи, преводач на Библията на готски език.
По някои сведения Вулфила произхожал от гръцко семейство, преселило се в земите на готите; по други сведения Вулфила бил син на гот и пленена кападокийска гъркиня. Християнското възпитание и гръцко образование Вулфила получил в семейството си и в младежките си години се сближил с готския епископ Теофил. През 341 г. станал негов приемник.
Времето на служението му съвпаднало с арианските спорове и смутове сред готите. Около 348 г. Вулфила изпросил от император Констанций разрешение да се пресели с паството си в Мизия зад Дунава. В догматични спорове той, под влиянието на Евсевий Никомидийски, приел страната на една от арианските партии.
По свидетелство на църковния историк Сократ, Вулфила създал и готските писмена и, като превел божественото Писание на готски език, "разположил варварите да се учат от божественото слово" (Църковна история, IV, 33). Впрочем, достоверността на това съобщение се оспорва от някои изследователи.
Съхранени са няколко фрагмента от готския превот, в т.ч. знаменития "Сребърен кодекс", чийто текст е написан със сребърни и златни букви на пурпурен пергамент.
Литература:
Беликов Д., Христианство у готов, Каз., 1897, вып.1;
Кардини Ф., Истоки ср.-век. рыцарства, М., 1987 (гл.5);
Леонтьев А.А., К проблеме авторства
«вульфилианского» перевода, в кн.: Проблемы сравнит. филологии, М.-Л., 1964;
Самуилов В., История арианства на лат. западе (353-430), СПб., 1890;
Thompson E.A.,
The Visigoths in the Time of Ulphila, Oxf. (USA), 1966;
проч. библиогр. см. в ODCC, p.1404.
о. Александър Мен
Превод Pravoslavieto.com по ст. А. Мень Словарь по библиологии
www.pravoslavie.org
Сребърната Библия в библиотеката на университета в Uppsala, Швеция,
считана за
национално съкровище на Швеция
Азбуката на готите,
съставена на основата на гръцки и латински
букви и руни
Архим. проф. Георги Елдъров
(Проф. Елдъров е римокатолически историк и теолог, роден 1926 г., Pravoslavieto.com).
"Тази, прочее, бежанска маса императорът настани, както изглежда, в Мизия, а самия Вулфила толкова високо ценеше, че когато говореше за него, често го наричаше съвременния
Мойсей."
Филосторгий, по Фотий патриарх, PG, 65, 469
Определението за Вулфила - Нови Мойсей се приписва от сънародника му и верски съмишленик от онова размирно време, Филосторгий, на покръстителя св. цар Константин Велики. Ако хронологията на споменатите в текста събития не е изрядна (Константин тогава не е бил сред живите), "обетованата земя" била наистина Мизия, както тогава наричали България.
Вулфила, или Улфила, както по-точно предават името му източниците от времето, епископ сред готите отвъд и отсам Дунава около средата на IV в., представлява личност от особено значение за историята на християнската църква в Европа. Подобно на светите братя той изобретил за своите сънародници готи, и по-общо за всички германски племена, азбука за придаване писмена форма на тяхната култура, като също превел на техен език Свещените писания - първи книжовен паметник на огромната германска литература, наложила се по-късно в света. Гьоте, Кант, Ницше, до Елиас Канети и Гюнтер Грас са негови длъжници на книжния пазар до днес.
По историческа съдба ли, поради специфични качества на духа му ли, или по съзнателен избор и лично чувство за мисия, той се вмества в пограничните пространства на вярата, историята и културата на своето време, оставяйки следа в много направления, кога като защитен насип за своя народ, кога като мост и път към бъдещото развитие на Европа.
Биографията на Вулфила, в общото й разгъване и в специфичните насоки на дейността му, е достатъчно известна от източници, датиращи от периода на залеза на Римската империя и възникването на Византия, когато и християнската църква, напуснала дербите на нелегалното си съществуване сред гонения отвън и сектантски брожения вътре, изпъкваше все по-релефно в обществото, като водещ фактор в историята на европейските народи.
Фигурата на Вулфила е застъпена в летописите, оставени от най-известните църковни хроникьори от времето, като сънародниците му готи Филосторгий (Църковна история, книга 2) и Йорданес (Getica, глава 31), както и класиците Сократ (книга 2 и 4) и Созомен (книга 4 и 6). Те оставят за него един образ на апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя сред славяните, и като тях само маргинално включен в големите спорове на времето, воден единствено от чувството за мисия сред своя народ.
Представата за него значително се променя около средата на XIX в., след като в Парижки кодекс бе открито пространно негово житиеописание от Доростолски (Силистренски) епископ
Авксентий, негов ученик и приемник сред готите и, по презумпция, най-ценен свидетел за живота и дейността на "апостола на готите". То обаче достигнало до нас, не самостоятелно и
пряко, а в рамките на силно пристрастно изложение на еп. Максимин (около 360 - след 427), низвергнат заради арианската си ерес
, която сега хвърля сянка и върху фигурата на Вулфила.
Понятието "полугрък" се считало за комплимент, като реално цивилизационно постижение за варварин по потекло, прегазил водите до брега на елинската цивилизация, в състояние да общува с елини и римляни като със свои. То е напълно оправдано по отношение на Улфила. Така нарекли пет века по-късно също третия син на св. княз Борис, Симеон, след като достатъчно задълбочено се просветил в Магнаурската школа на престолния град Константинопол.
От следващи събития от живота му се предполага, че Вулфила бил роден към 311 г., незнайно къде, но с голяма вероятност в Херсон, днес Крим, тъй като там вече се била настанила важна група готи, сред които и ядро християни, със собствен епископ. Родителите му били потомствени гърци, или поне майка му била такава, отвлечени от Кападокия в Мала Азия, в следствие набег на готите там през 257 година. Предполага се, че баща му е бил вероятно гот с известно положение в обществото им. Името му Вулфила е с явен готски корен - означава "Вълче" (Wulflein). За по-голямо благозвучие гръцките летописци го тушират като Улфила, както е най-вече известен също в западните източници, и под тази форма трябва да се търси в съответните справочници.
Като негов учител се споменава епископ Теофил, участвал в Първия Вселенски събор в Никея (325) като представител на Херсонските (Кримски) готи, скрепил с подписа си съборните решения. Той сигурно ще го е посветил както в правоверието, така и в основите на елинската и готската култура. От по-късното развитие на живота му, а и от приписвани му творби, личи, че е ползвал еднакво добре готски, гръцки и латински език, последният тогава все още доминиращ в администрацията на империята, както на Запад, така и на Изток (поне да началото на VII в.).
Времето на Вулфила е белязано от първото голямо разделение на християнската църква, обхванало най-вече източната част на Империята. Поводът бе уточнението, въведено на Първия Вселенски събор, свикан в Никея (325), за божественото естество на Спасителя, обявен за "единосъщ" с Отца, както и днес четем в Символа на вярата. На това се противопоставят последователите на Арий (около 250-336), презвитер на Александрийската църква, влязъл в конфликт по въпроса със собствения си епископ св. Александър, както и с дякона му, а от 328 г. също епископ, св. Атанасий Велики (около 296-373), най-известен представител на ортодоксалното никейско учение. Арий, родом либиец, афоресан и низвергнат на събора, е на доживотно заточение в Илирик (приблизително територията на бивша Югославия).
Конфликтът основно се породил на фона на стремежите на християнските мислители от времето да систематизират логично и рационално евангелското послание с помощта на съвременната тогава елинска мисъл. Тя обаче, както се изразява руският православен теолог Георгий Флоровски (1893-1979), не е била все още "покръстена", т. е. изчистена от недостатъците на езическото мислене, присъщи даже на най-възвишената й тогава философска форма, платонизма, и представлявала трайно изкушение за първоначалните християнски мислители да се задвижат по противоречивите пътеки, предложени от неоплатонизма, тогава на особена почит в много църковни среди, особено в Александрия. Отношението на Христа (Слово Божие, Логос) спрямо единния и вечен Бог, изповядван в Библията и възприето като аксиома също от философията, се обяснява от видни християнски представители на тази школа, включително до известна степен и от най-известния сред тях, Ориген (около 185-254), в подчинената му роля спрямо Бога, като негов пратеник или посредник към света и човека, но коренно различен от него по същество. В крайна сметка той е като второстепенно божество в непристоен някакъв християнски пантеон... При Арий положението на Спасителя се признава изрично като това на сътворено от Отца лице с оглед на ролята, за която е предназначен, а не като на същински единороден син Божи, както подсказват евангелските текстове, когато му приписват божествени дела и качества. В по-далечна историческа перспектива арианството предлага едно тълкуване на естеството и на мисията на Христа, доста близко до онова, което ще му припише по-късно ислямът.
Склонни сме наистина да съзрем необичайно сходство между тези две религиозни виждания, арианизъм и ислям, по отношение на Христа. И двете са изключително опростени откъм догми, тайни, тайнства и култ вероизповедания, с еднакво войствено настроени последователи, както ще стане ясно от последвалото развитие на едното и на другото. Стихийното разпространение на арианството сред простолюдието в империята през IV в. и сред варварските народи извън границите й през IV-V в. се дължи немалко именно на тази схематична форма на посланието, дотолкова, че е било възможно да бъде сгъстено в куплетите на подходящ "шлагер", измислен от самия Арий за ефикасното му и бързо разпространение: песента "Талия" (Пир), съставена от самия Арий, текст и мелодия, със строфи, свързани помежду си чрез акростих, за по-лесното им запаметяване и широко устно предаване.
Въпреки противното решение, взето от 318-те Свети Отци на събора в Никея, в присъствието на император Константин, последователите арианци на еретичното становище се опълчват в защита на своите позиции, като временно надделяват в източната част на християнската църква, особено след като самият Константин, както и приемниците му, първо Констант (337-350), а после също Констанций II (337-361) и Валент (364-378) лавират между двете доктрини, с компромисни предложения за помирение между двата лагера. На различни църковни сбирки се предлага размиване на твърдото понятие Христос, единороден Син и Слово Божие, "единосъщ" с Отца, чрез други: че е " подобно същ", или просто "подобен" на Отца. От което пък следват нови разцепления сред последователите на едната и на другата страна.
Точно тогава (340-341), когато партиията на арианите е най-силна в империята (337-361), Вулфила се появява в Цариград начело на готска делегация за уточняване отношенията на своята нация с престолния град, когато там, за нещастие, управлява църквата видният представител на арианството Евсевий Никомидийски, съученик на Арий при Лукиан Антиохийски (+312) и човек с голямо влияние в двореца (лично кръстил Константин на смъртното му легло през 337 г.). Освен всичко друго сторено и получено при това посещение, Улфила е хиротонисан от същия този Евсевий за епископ готски и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил. Волю-неволю по този начин се включва официално в църковния спор от времето, и то недвусмислено на страната на арианците.
Точната му лична доктринна позиция, сред няколкото варианта на арианизма, все още не е изяснена. Останал докрай лоялен както на "великата цариградска църква", така и на изредилите се императори, се предполага, че е поддържал някоя от полуарианските позиции. Ако приемем обаче за дословно автентичен текста на вероизповеданието, оставено като завещание на своя народ, когато бил вече на смъртния си одър при едно свое последно посещение в Константинопол около 380 г., както е запазено в контроверзията на епископ Максимин с Амврозий Медиолански (около 339-397), и открито много по-късно през 1840 г., излиза, че нашият до смъртта си застава на исконни ариански позиции, въпреки че те са вече изоставени от повечето последователи на арианизма. Съществува обаче сред изследователите съмнението Максимин да е манипулирал грубо текста за целите на спора си с Медиоланския архиерей, един от стълбовете на ортодоксалното правоверие в църквата.
Първоначалното поле на действие на Вулфила, както е отбелязано от всички източници, е Дакия, и по-точно днешно Влашко. Тук той развива църковна дейност, като четец, неизвестно при каква църковна организация. Още тогава той първо си спечелва уважението на своите сънародници готи, тук известни с по-специфични имена, като тервинги, малоготи, визиготи, вестготи (т.е. западни готи, за разлика от източните или остготи, наречени също гройтунги или остроготи, останали на изток от река Днестър). Сънародниците го признават като свой водач и съдник, ако не и като княз. Когато е около 30-годишен, той е толкова авторитетен в църковно и гражданско отношение, че през 341 година оглавява важна готска делегация в Цариград, за да води преговори както по националната, така и по църковна линия, приключили с много изгоден за готите договор с империята. По този случай, както вече отбелязахме по-горе, получава също епископски сан, и то от водача на арианската фракция в империята, Евсевий Никомидийски. Най-вероятно само тогава ще са се доизбистрили концептуално неговите доктринни позиции по отношение на спора между православни и еретиците арианци.
Усърдието му сред своите сънародници, след завръщането му, е безспорно. Бързо нараства броят на християните сред тях. Силно опростеното от догматична гледна точка християнско учение на (полу)арианците очевидно способства за лесното му разпространяване сред люде, несвикнали на теоретични конструкции. Не са известни и храмове, в които да са се черкували. Предполага се, че продължавали да се молят под открито небе, в лесове и по поляни, както другите им съплеменници германи. Ако не тогава, когато е бил все още отвъд Дунава, то малко по-късно, когато преминава на днешната българска територия, ще да е решил да снабди новопокръстените с най-важното помагало за въвеждането и утвърждаването им във вярата - Свещеното писание. За целта, подобно на Солунските братя, обаче пет века по-рано, изобретил специална азбука, предназначена да замести ползваните дотогава "руни" (черти и резки) на сънародниците си, с букви, съставени по образеца на гръцки и латински букви, допълнени с нови специфични готски знаци, годни да придадат писмена форма на звуковите особености на езика им, известен като западноготски, а също и като мизийско-готски, ще рече (с голям историко-географски скок), българо-готски. През 1963 г. хърватският изследовател Марко Япунджич съобщи (без да ги споделя) за предположения на историци за някаква връзка между готската азбука и по-късната глаголица на Славянските учители. Трябва да се подчертае също, че готската азбука, създадена от Вулфила, е различна от известния "готически" шрифт, в обращение докъм Втората световна война в немски издания. Той е основно една специална калиграфична (краснописна) форма на латинската азбука, с особено изострени и ъгловати букви, ползвани през ренесанса в многобройни печатни издания предимно на мощната гилдия на немските печатари.
Източниците говорят за цялостен превод на Библията (Стар и Нов Завет) от Вулфила, с изключение, както твърди цитираният до заглавието Филосторгий (книга 2, гл. 5), на Книгите Царе, да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!... По-вероятно е да е превел само основни части от Новия Завет, с евангелията (в този ред) от Матея, Йоана, Лука и Марка, и послания на апостол Павел, представени също в най-древния ръкопис на Готската библия (Равена, около 550 г.), достигнал до нас, днес съхранен в библиотеката на град Упсала (Швеция), известен като "Сребърният кодекс", заради сребърните му (и златни) букви, изписани на кафяв пергамент. Първото й издание е от края на XVII в. (Стокхолм, 1671), с паралелен превод на латински, шведски, норвежки и исландски, последните три, считани за езиково най-близки до оригинала, тъй като няма днес преки езикови приемници на древните готи.
Вероятно в резултат на изключителния успех на мисионерстването му, сред готите доста рано се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (или Кападокийски). Самият Вулфила се явява като изповедник на вярата, а понякога е означен с агиографска титла - светец. Налага му се, като всепризнат водач на своя народ, да поиска позволението на император Констант (337-350) да премине на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Nicopolis ad Istrum, днес развалини при село Никюп, северно от Велико Търново. Едуард Гибън (1737-1794) в основния си труд за залеза и падането на Римската империя (Decline and Fall of the Roman Empire), за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава готи до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, когато надали по същите места ще е имало още толкова романизирани траки, считани за основна нишка в българския етногенезис. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на римското великодушие да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. Доста скоро тя ще бъде скъпо платена: няма да мине много време и гостуващите готи ще представляват сериозна заплаха за домакините си. През 378 г. те настъпват срещу столицата, раздразнени от тежките социални условия, които им се определят, и при Одрин нанасят историческо поражение на имперските войски… По мнение на Джон Киган (A History of Warfare, 1993), тя е първата от 13-те световно значими битки, състояли се около този град в Източна Тракия, превърнали този край в световен триъгълник на войната, не без участието, по-късно, и на българите. При помирението, постигнато с император Теодосий I през 382 г., готите са упълномощени да се разположат също южно от Балкана, със задължението да предоставят наемници за римската армия…
Ако датите в източниците са точни, първоначалното настаняване на готите в границите на империята по нашите земи трябва да е станало около 348-349 г., т.е. седем години след хиротонисването на Вулфила като епископ. Някои изследователи сочат обаче като еднакво възможна по-късна дата. Те са склонни да свържат преселването на готите отсам Дунава с нашествието на хуните във Влашко (376).
При първото предположение, това означава, че на нашата днешна територия Вулфила остава повече от 30 години - достатъчно дълъг период от време, за да се затвърди сред сънародниците му гражданското, верско и културно послание на апостола им. При втората хипотеза, "побългаряването" му се явява доста скромно, всичко на всичко около 6-7 години, до смъртта му през 383 г. Във всеки случай научно ще трябва да си делим справедливо гостоприемството, оказано на готските ни европейски съграждани със съседи-румънци отвъд Дунава: седем години у тях и 33 у нас, или обратното - 33 у тях, седем у нас. При тях изследванията за присъствието на готите в региона са в по-напреднал етап (както също при унгарците и сърбите). Ще трябва непременно да ги догоним.
През този период данните за участието на Вулфила в големия църковен спор, който все още се разгаря между православни (което тогава включва и католиците) и арианци, са оскъдни. Откриваме името му сред подписалите формулата за помирение, предложена от император Констанций II през 360 г. на събор в Константинопол. Не ни е известно отношението му към други важни църковни събори, за изглаждане (или задълбочаване) на разногласията, свикани в нашия регион, като този в Сердика (Сардика, днес София, 343). Иначе той се движи широко извън диоцеза си - в Илирик, Галия, Сирия, вероятно все с мисионерска цел сред готските части към римски легиони. Той е специално поканен на големия събор в Константинопол, свикан през 380 г. от император Теодосий Втори (379-395) за окончателното разрешаване на въпроса, когато никейското правоверие взема убедително превес в империята. Явил се, но не успял да участва докрай, понеже го покосила смъртта. Едва смогнал да си напише духовен завет. Текстът, достигнал до нас, ако е автентичен във всичките си части, е откровено в ариански дух, като в него недвусмислено се подчертава по-ниското естество на Сина Божи по отношение на Отца (Бог на нашия Бог), а за Светия дух даже се твърди, "че не е нито Бог, какъвто е Отец, нито Господ, какъвто е Христос", а просто Христов служител за изпълняване на мисията му. Никак не си дава сметка, че междувременно съмишлениците му арианци са се били вече отметнали от важни предишни позиции, заставайки зад компромисни формули на първоначалните си тезиси. Неосведоменост? Или може би придобито балканско твърдоглавие?
Ако приемем, че днешна Европа е построена въз основите на древната елино-римска цивилизация с приноса на новозаселилите се на континента млади германски и славянски етноси, споени ведно от общата им християнска религия, немалка роля за това изиграл готският епископ Вулфила. Специалният християнски мироглед, с подчертана арианска нагласа, предаден от него на сънародниците му в Дунавския регион, бързо се разширява сред повечето германски племена. Освен преките му пасоми, западните готи, в течение на няколко десетилетия приемат арианството също източните готи, гепиди, херули, алани, вандали, лангобарди, шваби, бургунди, които след това, под натиска на хуните, последователно се стоварват върху Западна Европа, плячкосват неколкократно древния престолен град Рим и си създават собствени кралства на територията на Римската империя - в Панония, Италия, Франция, Испания, Северна Африка. Поне два века римската църква полага непосилни усилия, за да ги укроти и да ги приобщи църковно. До края на шести век те всички са приети в единната Христова църква, както постепенно ставало през същия период със сънародниците им франки, сакси, англи, юти, нормани, преминали направо от езичеството в православието според западната му, римска форма - като само малка част от готите (в Херсон) и норманите (киевските варяги) са приобщени към източното православие.
По един исторически парадокс църковното приобщаване на преките пасоми на Вулфила, западните готи, духовно оформени в България и вече настанени в Испания (Църковен събор в Толедо, 589 г., и още по-определено на следващ събор през 633 г.) става повод за ново разцепление в християнската църква. За да бъде достатъчно силно изтъкнато "единосъщието" на Сина Божи Исус Христос с Бога Отца, в символа на вярата се прибавя изразът Filioque (Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина). Целта била да не остава никакво съмнение, че Спасителят е може би лишен от равенство с Отца. Мисионерската гъвкавост на Рим била криво разбрана на Изток. До днес, съображението на Западната църква с духовните нужди на Вулфиловите чеда се счита за основна догматична отстъпка и непреодолима пречка за обединението на източните и западните християни.
Проф. Георги Елдъров
© Литературен форум
Брой 9 и 10 2002 година
Образът на Вулфила в историческа и съвременна перспектива
Вулфила (311-383 г.) е безспорно една от най-загадъчните и малко познати исторически
личности на българските земи и на Европа изобщо. Но от днешна гледна точка той е "жив" и "актуален" като един от предтечите на европейската културна смисленост и ценностна
ориентация – на стремежа към просветление на народите в Христовата вяра, към творческо съзидание в името на напредъка и благоденствието им, на принципите на толерантност,
миролюбие, демократичност и равнопоставеност.
През ІV в. сл. Хр. начело на готите християни (станали известни по-късно и като мизийските готи или "малите готи") Вулфила се заселва в Мизия, близо до Никополис ад Иструм (днес с. Никюп, Великотърновско) с разрешение на император Констанций ІІ, и бива признат за духовен и светски суверен на своя народ в рамките на Късноримската империя. Тук той превежда Библията на готски език, като сътворява за целта и готската азбука, но проповядва също и на латински и гръцки за завареното местно население. Създава на практика първия действащ автономен модел на християнското мултикултурно общение и съжителство на територията, поверена му като васал на Константинопол.
Още приживе Вулфила е почитан като покръстител и просветител от най-висок ранг, той е съветник и съратник на няколко константинополски василевси и партриарси, на готски крале; други овластени първенци го считат пък за непримирим противник и своего рода конкурент.
Според изворите и преданията баща му е бил готски вожд езичник, а майка му – фригийка, гъркиня християнка от Кападокия. Затова не е учудващо, че някои то легендите за него разказват, че той е бил не само първенстващ познавач и проповедник на
Христовата вяра, но и посветен в тайните на старогерманската, готска жреческа практика. Ако наистина е било така, това го е правило, разбира се, още по-силен и опитен като
християнски мисионер. Давало му е възможност да интегрира познанието за готската духовност и култура в конкретната му работа като апостол на готите. Така например в създадената от
него готска азбука освен гръцки и латински букви Вулфила включва и няколко готски рунически знака.
Вулфила не взема дейно участие в споровете между православните (придържащи се към решенията на Никейския събор от 325 г.) и арианите (отхвърлящи никейската представа за Света Троица и проповядващи по-скоро монотеизъм с един Бог-Отец, и Христос като Божи син и пророк - догматика, близка до юдаизма, а по-късно и до исляма, но и до езичеството). (Виж гностицизъм).
Но дали защото е
ръкоположен като епископ от патриарха арианин Евсевий Никомедийски, дали защото е близък до императорите ариани Констанций ІІ и Валент, или защото след смъртта му неговият ученик
Авксентий Доростолски го обявява за виден арианин, тази по-скоро "външна" представа за него в исторически план доскоро се считаше за като че ли преобладаваща. В същото време
Вулфила не е могъл да не се съобразява с арианството, превърнало се в официална доктрина на империята още по времето на Константин Велики.
За това, че не е бил апологет на тази ерес, а най-малкото е бил дистанциран към големия догматичен спор на своето време, от друга страна, говорят не по-малко аргументи. Германският църковен историк проф. Кнут Шефердик в студията си "Мнимият арианизъм на Вулфила" (2002 г.) доказа, въз основа най-вече на съпоставителен анализ на превода на Вулфила с гръцката първооснова, че "апостолът на готите" е бил изключително прецизен и не си е позволил никакви фриволности в смисъл на арианизма, макар че би имал чудесна възможност за това чрез евентуални езикови манипулации. За това, че неговият готски превод на Библията е бил безупречен, говори и фактът, че видният православен богослов св. Йоан Златоуст използва готски библии при проповедите си сред колонията от готски войни в Константинопол в началото на V век.
Освен това в Мизия и на Крим делото на Вулфила има в последвалите десетилетия напълно канонично, православно продължение сред "готите, останали на Изток" (според термина на норвежката изследователка проф. Герда Хьост, 1971). Неслучайно и на Крим, и в Нове – Свищов, археолозите откриват следи на култ към св. Лупус (т.е. св. Вълк), който по всяка вероятност е именно латинското име на еп. Вулфила (Айбабин, 1999, Генчева, 2003).
През 2003-2004 г. беше установено и даказано, че писмоведското дело на Вулфила и като наука и модел за създаване на азбука, и като една от конкретните първооснови е използвано и от Светите братя Кирил и Методий, и най-вече от техните ученици в Мизия през ІХ-Х в. при сътворяването, всъщност развиването на кирилската писменост (Милев, 2003, 2004). Предполага се, че тогава в тази широка просветителска и мисионерска програма са участвали и немалко готи книжовници, които са основно християнско население в Първото българско царство (Цухлев, 1911, Друмева, 2003).
И все пак, от друга страна, на Запад делото на Вулфила е продължено най-вече в ариански контекст – отначало от готските кралства в Северна Италия, Южна Франция и Испания, след това и от Лангобардското кралство в Италия до VІІ век. Като че ли по-важно за този "еретичен прочит" е последвалата през Х-ХІІ в. вълна от ереси именно по пътя на готското преселение на Запад, която се предава на "каскаден принцип" и по коридора от верски и родствено племенни връзки от Мизия, през Босна и Северна Италия до Южна Франция: все области, в които от векове са се заселили готи. Макар и до голяма степен вече асимилирано, това население явно има определен афинитет към отхвърляне на православното учение – и богомилите в Мизия и Босна, и патераните в Северна Италия, и катарите и албиойците в Южна Франция. Твърди се, че част от катарската книжнина дори се е изписвала с готската азбука, за да се засвидетелства почитта към традцията, основоположена от Вулфила (Блум, 1992). И масонството, като продължител на тамплиерството признава "Старите готически устави" (Коларов, 2004).
Но и на Запад делото на Вулфила и готската традиция не са продължени еднозначно в този еретичен план. Тъкмо обратното – като че ли за да обърка представите на съвременника окончателно, а всъщност за да потвърди една цялостност и вътрешна двустранност в историческото развитие на Европа, ние ще открием готите и Вулфилската духовност при зараждането на рицарството (Кардини, 1982) и при борбата за чистотата на католическата вяра, зачената с нова сила от Игнатий Лойола, а готската визуална символика (жълто-червено) - и в знамето на Римския престол чак до ХІХ век.
На събора в Базел през 1431 г. дори възниква разгорещен спор между представителите на Хабсбургите и на шведския кралски двор кой да има предимство като същински потомък на готите (Волфрам,2001). Този пиетет към готското като символ на някаква митична и мистична сила на владетелството и духовността продължава на Запад и през следващите няколко века. Т.нар. "Библия на Вулфила" (или "Кодекс аргентеус") е един от конкретните символи на поддържания през столетията и хилядолетията континуитет и мит на европейската кралска власт и е съхранявана днес в Университетската библиотека "Каролина редивива" в старопрестолната шведска столица Упсала. Всъщност това е препис на Вулфилската първооснова, създаден в началото на VІ в. в Равена, в двора на Теодерих Велики, векове по-късно придобит и от Карл Велики, за да стане след престой от още няколко века в "Златна Прага" притежание на шведския кралски двор (Мункхамар, 1998). "Кодекс аргентеус" е една от най-старите, запазени и до днес европейски книги (нека припомним, че има съхранени само една гръцка Библия от ІV в. (в Петербург) и по-стари ватикански ръкописи, но не и цели книги на латински език, а най-старите запазени славянски книги са около 500 години след "Кодекс аргентеус". Така че и извън митовете и легендите, с името и делото на Вулфила е свързан един от най-старите значими писмени паметници на Европа.
През вековете Вулфила е считан на Запад ту за първоучител, мисионер и строител на християнска Европа, ту за еретик арианин и предтеча на богомили, катари и тамплиери. Затова е ту възхваляван, ту хулен, ту споменаван с почит, ту осъждан на забвение. Признаван е за светец, после отново е отхвърлян. През ХІХ в. германските евангелисти лютерани вземат междинно решение, като въвеждат "възпоменателен ден" за "апостолите на готите" – 26-ти август.
Хем светец, хем "не съвсем", той остава и в традициите на източното, православно християнство. Също през ХІХ в. изтъкнатият руски богослов св. Дмитрий Ростовски го споменава на няколко пъти само с положителни думи като "ревностен проповедник на християнството сред готите" и "благоразумен и благочестив мъж" (Ростовски, 1902 в "Жития на светците"). Но в тази класическа за съвременното православие 12-томна енциклопедия за Вулфила става дума само във връзка с други готски светци, всъщност негови последователи или продължители на неговото дело – св. Сава Готски, св. Никита Готски и св. Йоан Готски. Св. Димитрий Ростовски, разбира се, осъществява своето епохално енциклопедично дело върху византийската първооснова и традиция. Явно и на Изток образът на Вулфила е останал не докрай разгадан, макар и да преобладава положителната оценка въз основа на значимото му мисионерско дело.
Тази неопределеност като цяло за живота и делото на Вулфила е и объркваща, и привличаща – включително и за съвременната наука. Обикновено историята ни оставя императивни, категорични оценки и трактовки за хора и събития, които понякога се пренаписват с обратен знак. По-рядко обаче подобна двузначност и многозначност като при Вулфила. Тя всъщност е и недоизказаност, явяваща се като че ли най-истинната провокация за издирване и систематизиране на комплексно, многопластово и същевременно обективно историографско познание.
Вулфила е историческа личност от изключителна величина и характер, след като е успял да остави подобна, почти по даоистки неопределима диря след себе си.
Но къде всъщност е загадката на феномена Вулфила? Защо и до днес "апостолът на готите" остава някак неуловим и в същото време – толкова податлив на най-различни интерпретации? Дали защото данните за него, оставени от изворите и от съвременниците му, са твърде оскъдни и противоречиви, та затова са били обект на всякакви свободни интерпретации и недомлъвки? Или заради неопределеността, забулеността на неговите позиции в актуалния за онова време спор между православни и ариани? Или защото е първият голям старогермански духовник и просветител, чийто диоцез обаче попада векове по-късно и географски, и културно-исторически в центъра на могъщото славяно-византийско духовно пространство на Европа, "изтрило", поне у нас, до голяма степен спомена за него? Дали защото готите изчезват като народ или по-скоро се интегрират напълно в различни европейски народи, а готската азбука постепенно се превръща само в реликва от една отдавна отминала епоха?
Така или иначе днес, в етапа на разширеното осъществяване на европейския обединителен проект, когато търсим и общите духовни и културни корени на Европа, исторически личности и начинания, обединяващи Изтока и Запада, Севера и Юга, Вулфила и по-общо "готският фактор" в историята на Европа несъмнено ще бъдат преоткрити, доизследвани и популяризирани. В мащаба, който тези приноси към Европа, към съграждането на нейните основи, на нейната ценностна система и на нейните цивилизицаионни послания заслужават. При това от гледна точка и на историческата достоверност, и на актуалната значимост.
© Д-р Росен Милев. Вулфила, готите, Европа. Изд. Балканмедиа, София, 2004 година
Нов български университет 2004
Като германистка, която се опитва да изследва явления на немско-българските
литературни отношения, отдавна се вълнувам от факта, че първият писмен паметник на германските племена се е появил на днешна българска територия.
Неотдавна Генералният почетен консул на Германия за България проф. д-р Герд-Винанд Имайер в Хамбург ме покани да изнеса пред тамошното немско-българско дружество лекция върху немската култура в България. Разбира се, аз въведох в темата със споменатия факт, т. е. с превода на Библията на готски през IV в. в Никополис ад Иструм край дн. с. Никюп, Великотърновско от вестготския епископ Вулфила (311-383). Изненадата и въпросите на някои от присъстващите ме провокираха да осъзная необходимостта от популяризиране на това крупно културно събитие в европейската ни история. И затова особено се радвам на инициативата на проф. д-р Г. Елдъров и д-р Р. Милев за възникналия дискусионен форум в този смисъл.
Почти няма сериозно изложение на историята на немската литература, което да не започва с
предписмената епоха на старите германци, за чието словесно творчество знаем само от записани по-късно устни предания, от норвежки и исландски източници или от съчиненията на
римските автори Цезар и Тацит. А това значи, че преводът на Библията от Вулфила, направен повече от 1000 г. преди този на Лутер, е и първият литературен паметник на германската
култура. Нека отбележим, че още в средата на XVIII в., през 1753 г., американският епископ Роберт Лоут оценява Светото писание в труда си "De sacra poesia Hebrorum" и като
литературен документ. Само трийсетина години по-късно немският писател и философ на Европейското просвещение Готфрид Хердер, силно повлиян от Лоут, ще обяви намерението си да
напише подобна книга под заглавие "За духа на еврейската поезия" и да направи нов превод на Библията. Познатият и у нас компаративист проф. д-р Зоран Константинович, почетен д-р на
Софийския университет, изтъква, че докато Лоут открива в библейската философия за Бога и света и творческите възможности на човека, то Хердер, поставяйки поезията на еврейския
народ в контекста на историческия развой на човечеството, слага началото и на един литературоведски, при това сравнителен подход към Библията.
Вулфила превежда Библията на езика на готите, чиито две основни групи стават известни в историята чрез хрониките на готския историк Йорданес (VI в.) най-вече като остготи и вестготи.
Готите принадлежат към онези германски племена, които в началото на нашето летоброене са населявали земите между реките Елба и Висла. Говорили са на родственоблизки езици, които, с изключение на готския, са слабо засвидетелствани до днес.
Придвижването на готите на юг от Дунава е проблем, с който се занимава нашата историография. В последно време чл. кор. Васил Гюзелев в публикуваната в съавторство с проф. Иван Божилов "История на Средновековна България" (том 1 от "История на България") определя установяването на готите през втората половина на IV в. на Балканите като важен фактор в тяхната история. Вестготите, към която племенна група принадлежи Вулфила, се заселват в Малка Скития (дн. Добруджа) и Долна Мизия (дн. гр. Девня). Гюзелев цитира споменатия вече Йорданес, според който и по негово време в Мизия в областта на Никополис ад Иструм и в полите на Хемус са живели "мали готи" (т.е. вестготи), с които бил свързан някога Вулфила.
Готите, прогонени отвъд Дунава от нашествията на хуните, са желани като федерати на Късноримската империя да пазят границата й, въпреки набезите и бунтовете им. Известно е, че настаняването на готите наред по-късно с това на други "варварски" племена по нашите днешни земи допринася за забележими етнодемографски промени. Славяните ще започнат да се заселват на Балканския полуостров в края на VI и началото на VII в. А когато и българите преминат на юг от Дунава ще се открие пътят в края на VII в. и за създаване по тези места на нова българска държава.
Вулфила превежда Библията на готски на границата на Античността със Средновековието. "Великото преселение на народите", както немски историци от XIX в. наричат нашествието на "варварите" между IV и VIII в., предизвиква окончателното разделяне на Римската и с това утвърждаване на Източноримската империя, наречена Византия. Източноримската империя ще просъществува 1000 години. Австрийският учен Херберт Хунгер, имайки предвид историческото развитие от Запад на Изток, от Рим в Константинопол, ще я нарече в едноименната си книга, преведена и издадена у нас преди две години, "Империя на ново средище".
Историците ще открият във времето на Вулфила "раждането на Европа", обусловено както от преселението на различните етноси, така и от приемането на християнството като държавна религия от св. Константин I Велики (324-337).
От сведенията за Вулфила, преди всичко останали ни от църковните историци Сократ, Созомен, Теодорет и Филисторгий, се знае, че Вулфила произхожда от най-старата християнска община на готите на Черноморското крайбрежие. Син е на баща - гот и майка от Кападокия, чиито родители-християни са били отвлечени от готите при техни нападения в Мала Азия. Въведен в християнството и подготвен за духовник от епископ Теофил, той бива хиротонисан от арианския епископ Евсебий за готски епископ в служба на арианската църква.
Арианите отричат единосъщието на Бога-Отца, Сина Божи и Светия дух. Според тях Исус Христос е роден и само подобен на Бога, комуто е подвластен, както подвластен на него е Светия дух. В статията си "Вулфила, пограничният просветител", публикувана в бр. 9 и 10/2002 на в. "Литературен форум" архим. проф. Г. Елдъров пространно разкрива същността на арианството, както и мястото на готския апостол в историята на взаимоотношенията и конфликтите между православни и ариани.
Вулфила, въпреки арианското си изповедание, срещу което се обявява православната църква, има възможност четири десетилетия да проповядва като законен епископ сред вестготите. Този факт навярно му е създал благоприятен климат да се посвети на своя превод. Нека отбележим, че за него като арианин единствено Библията сред църковните съчинения може да има убеждаваща сила.
С превода на Библията на готски, благодарение на който християнството се приема и от другите германски племена, Вулфила създава готската азбука, а с това и германския литературен език. Според някои това е допринесло за изолирането и национализирането на вестготския арианизъм, чийто ритуал се е съхранил в една църква на испанския град Толедо дори до ден днешен.
Въпросът за създадената от Вулфила готска азбука е многократно поставян в науката. И проф. Елдъров, и д-р Росен Милев ("Родина сме на две азбуки", в. "Лит. форум", бр. 8/2002) информират за схващането, че Вулфила е ползвал гръцки и латински букви, както и рунни знаци. В продължение на столетия руните са служили на германите за обозначаване на магии и култови ритуали. Любопитен факт е, че най-старият смисъл на "runa" - "тайнство" - е съхранен единствено в текст на Вулфила и в едно от първите произведения на вече "старонемската" литература от началото на IX в. "Heliand" ("Спасителят").
Някои учени допускат съществуването и на по-ранни готски букви, но досега няма данни за това. Колебания се забелязват и по отношение на това коя от посочените азбуки е имала за Вулфила по-голямо значение. Зигфрид Гутенбрунер предлага хипотеза, според която общоготското писмо на Вулфила е резултат от свързването на дунавско-готска runograeca с балканско-готска latinograeca. Джеймс Мърченд пък търси връзка между азбуката на Вулфила и глаголицата.
Безспорно е, че регионът на Балканите, включен в границите на християнска Византия, приютил и асимилирал езиково-етнически различни племенни групи, предлага контекст, който благоприятства Вулфила именно тук да създаде някаква азбука. Като преводач на Библията той поема функцията на посредник на различни култури. В лингвистичен план това се онагледява например с употребата на понятието "laikan". Докато с течение на времето то обединява значения за песен, обход, ритмично движение и други, Вулфила го запазва с тесния му смисъл на действие " скачам", като въвежда за "танцувам" славянската дума "plinsjan". Нека в обратна посока на културния обмен си припомним, че проф. Стефан Младенов беше регистрирал редица готски заемки в българския език като кладенец, хълм, кръст, котел и други.
Историята на световноизвестната готска Библия е надхвърлила вече хилядолетие и половина. Най-старият запазен до днес препис на създадения в Никополис ад Иструм на днешна българска територия оригинал е направен около сто години по-късно в Равена, в някогашна остготска Северна Италия по заповед на император Теодорих. Известният като Codex argenteus ръкопис е изработен върху императорски пурпурен пергамент със сребърни, а началните думи на всеки нов откъс със златни букви. Запазен днес като фрагмент той е оставил след себе си дългия път от Равена през манастира Верден на река Рур, Прага и Холандия до Университетската библиотека в град Упсала, Швеция. От литературоведски междутекстов аспект е любопитно, че в манастира Верден възниква и споменатото ранно произведение на старонемската литература "Hеliand".
С превода на Библията, "най-великото литературно произведение на човечеството", както пише З. Константинович, епископ Вулфила разшири възможностите за интегрирането на Запада и Изтока в една обща духовна система. Защото европейската идентичност е израз на европейската комуникация.
Проф. дфн Емилия Стайчева
© Литературен форум, 2001 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com