(1914 - 2003)
Митрополит Антоний Сурожки е роден в Лозана, но прекарва детството си в Русия и Персия, където баща му е представител на Имперския дипломатически корпус. Вуйчо му е композиторът Александър Скрябин.
След Руската революция цялото семейство известно време странства по света, докато накрая се установява в Париж. Там завършва гимназия, където усилено изучава класически езици и литература, след което следва физика, химия и биология във Факултета по точни науки в Сорбоната. След дипломирането си там се записва в Медицинския факултет, който завършва непосредствено преди началото на войната.
В продължение на 10 години работи като лекар: до края на войната е първоначално фронтови хирург във Френската армия, а по време на немската окупация участва в Съпротивата. През 1939 г., няколко дена преди да замине за фронта, тайно дава монашески обет, а през 1943 г. е постриган за монах от своя духовник архимандрит Афанасий Нечаев.
След войната продължава медицинската си практика до 1948 г., когато е ръкоположен за свещеник и е изпратен за пастирско служение във Великобритания. През 1957 г. е хиротонисан в епископски сан. Като Сурожки епископ той е назначен да управлява енориите на Московската патриаршия във Великобритания. През 1966 г. - става митрополит и патриаршески Екзарх за Западна Европа до 1974 година.
От този момент той изцяло се посвещава на пастирско обгрижване на все по-нарастващото му паство и на всички, които се обръщат към него за съвет и помощ. Като основател и иерей на Руската Православна Църква във Великобритания служи повече от петдесет години - до кончината си в Лондон на 4 август 2003.
Митрополит Антоний е почетен доктор по богословие на университетите в Кеймбридж и Абърдийн и на Киевската и Московската Богословски академии. За него се знае, че че е говорел завладяващо с часове, но никога не пишел. Всичко издадено от него първоначално се е родило като слово, отправено към слушателя, към отделния човек, с когото е беседвал. Проповедите му са били записвани и разпространявани, за да стигнат и до тези, които не са могли да го чуят. Със своята дълбока хуманност и неуморно свидетелство на Евангелието на Христа, митрополит Антоний завоюва уважението и докосна сърцата на хиляди хора из целия свят.
На български език от митрополит Антоний са издадени книгите "Началото на молитвата" и "Бракът като подвижничество".
Pravoslavieto.com
Митрополит Антоний Сурожки
Поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите (това не е трудно), а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение. Тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях.
Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.
Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко, човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става "възрастен" и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.
Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: "Амин!" - а това значи "Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това". На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема и тогава можем да кажем: "Господи - не разбирам! Как е възможно това?" Понякога изрази като "Аз съм най-големият грешник на земята", излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни и тогава ние ще кажем: "Господи, това не може да бъде и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!..." Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече, отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.
Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.
Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: "Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе..." Или може да се случи да станем и да кажем: "Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!..." Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чувства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: "Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли..."
Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.
И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: "Господи, аз Те знам, Ти си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб - какъв позор! Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си..." Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: "Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори..."
Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.
Митрополит Антоний Сурожки
Препечатано от Църковен вестник, брой 10 за 2002 година
В тази беседа за молитвата искам да поставя въпроса за вярата като абсолютно условие за плодотворна и честна молитва. Съвременният човек често се страхува да покаже, че е вярващ; на него му се струва, че има нещо особено, нещо специално религиозно в това да бъдещ вярващ, че това е област, в която той ще бъде сам, че другите културни хора не могат да имат понятие за вярата, че това упражнение на ума и на сърцето им е чуждо.
Тук ми се иска да подчертая, че става дума за чисто недоразумение, възникващо от недообмисляне. Вярата не е само религиозно понятие. Вярата има място във всички човешки отношения, тя има своето място и в научното дирене. Свещеното Писание определя вярата като увереност в това, че съществува невидимото. Нима това не е определение, което обхваща целия ни живот? Например, срещам някакъв човек и съм поразен от лицето му, иска ми се да се запозная се него - защо? Ако съществуваше само видимото, би трябвало да съм удовлетворен от това, което съм видял. Но аз знам, че лицето му е интересно, че е изразително, тъкмо защото зад видимото е невидимото, а именно: неговият ум, сърце, цялата му човешка съдба. Същото се отнася и до научните търсения. Ученият не описва заобикалящите го предмети; той не се задоволява с това да нарече с различни имена камъните, да обозначи цветята или животните. Ученият отива много по-надълбоко. Вниманието му се спира върху външното, но интересът му е насочен към това, което е невидимо. Гледайки предмета, той се задълбочава в природата на материята, забелязвайки движението, той навлиза в природата на енергията, виждайки живото същество - търси естеството на живота. А всичко това е невидимо. Той може да се занимава с подобни изследвания, само доколкото е напълно уверен, че зад видимото се крие едно богато, значимо невидимо, чието познание му е необходимо, тъй като външното не го удовлетворява - не това е познанието.
Така че вярата е състояние на всеки човек през целия му живот, състояние - изпълващо цялото му време, всяко негово общуване с друг човек. Вярата е и подход на учения към заобикалящия го свят. Вярата определя всичко. Помня как един съветски представител ми беше казал: "Човек не може да живее без вяра!" Той имаше предвид, че не може да се живее без дълбоко и силно убеждение, което да определя всяка постъпка на човека. Когато човек казва, че е вярващ и че предмет на вярата му е Сам Бог, той не доказва своята некултурност; той просто доказва, че в кръга на неговите търсения предмет на неговото познание е не само човекът, не само живият свят около него, не само вещественият свят, но че по една или друга причина той е почувствал и съществуването на друг свят: може би света на красотата, света на дълбините на собствената му душа, а възможно и да е усетил вече полъха на Божия дух.
Вярата има и друго значение - значение на доверие. Когато казвам: "вярвам ти", това значи, че ти имам доверие. Същото говори вярващият за Бога, когато мисли за Него или се обръща към Него. Но да се доверяваш, значи също така да следваш съветите, указанията. Ето защо, за да израснем в духовния живот, за да познаем дълбините на онзи опит в познанието на Бога, който обикновено наричаме вяра, трябва да се научим да живеем така, както ни съветва Господ, да живеем живота, към който ни призовава Сам Бог: това е пътят на заповедите, за които говорят древните подвижници, това е опит да се слеем в мисълта, със сърцето и духа си със Самия Бог - и не само в чувството, но и в постъпките си.
Ако същността на молитвата се състои в общуването на човека с Бога, в такова общуване, каквото е налице между човек и човек, то, естествено, между Бога и човека трябва да има истинско и дълбоко разбиране и родство. В Евангелието Христос казва: "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен..."
Това значи, че не е достатъчно да се молим. Освен молитва, освен молитвени слова, трябва и да живеем такъв живот, който да бъде израз на нашата молитва, който да оправдава тази молитва. Някой от древните писатели беше казал: не затваряй молитвата си само в думи, направи целия си живот служение на Бога и на хората... И тогава, ако се молим на фона на такъв живот, нашата молитва ще бъде правдива; в противен случай тя ще бъде от край до край лъжа, ще бъде израз на несъществуващи в нас чувства и мисли, които сме взели от някого, тъй като ни се струва, че така трябва да се говори с Бога. А на Бога Му е нужна правдивост: правдивостта на нашия ум, на нашето сърце, и непременно правдивостта на нашия живот.
Има ли смисъл, наистина, да се обръщаме към Него не докрай правдиво? А правдивостта започва в момента, когато, като заставаме пред Бога, си задаваме въпроса: кой съм аз пред лицето на Този, с Когото беседвам в момента? Наистина ли искам да се срещна с Него лице в лице, влече ли ме към Него сърцето ми? Открит ли е умът ми? Какво общо има между мене и Този, към Когото се обръщам? ... И ако открием, че между нас няма нищо общо или че то е твърде малко, то и молитвата ни непременно ще бъде или неправдива, или слаба, или безсилна, чрез нея човек няма да изразява самия себе си. Наблягам на това толкова настойчиво, защото става дума за една много важна черта на молитвата: трябва да сме правдиви докрай. Чак след това идва въпросът за думите, с които ще се молим. Защо, например, в църквата се молят само с чужди думи, или с думите на светиите, с думи, които са били съставяни от поколение на поколение в продължение на векове? Може ли да се молим с такива думи правдиво? - Разбира се, че да! Но за да бъде тази молитва правдива, трябва да споделим с хората, които векове преди нас са се молили с цялата си душа, с целия си ум, с цялата си сила, с вика на своята душа, трябва да споделим с тях онзи опит на познание на Бога и опита на техния човешки живот, от които са се родили тези молитви. Светците не са измисляли молитви; молитвите са се изтръгвали от тях по необходимост: от радостта или от скръбта, от покаянието или от тъгата на изоставения, или просто - тъй като и те са били земни хора - опасността, пред която са се намирали, е изтръгвала тези молитви, изтръгвала ги е от душата им. И ако искаме да се молим с тези техни думи, ние трябва да се приобщим към техните чувства и опит.
Как да стане това? Можем ли да се пренесем назад във вековете? Естествено, не! Но някъде в нас съществува един фундаментален човешки опит, който ни свързва с тях: ние сме хора като тях, и ние търсим Бога, Същия, Когото са търсили и те, Когото са намерили; борбата, която се води в нас, е същата като тази, раздирала душите им.
И ето, че ние можем да се научим от тях на молитва, точно както в съвсем други области разширяваме и задълбочаваме знанията си, както се приобщаваме към опита, по друг начин недостижим за нас, като слушаме музикалните произведения на великите композитори, като гледаме картините на великите художници. Те са живели същия живот, който живеем и ние; само възприятията им са били по-изтънчени и по-дълбоки, което невинаги ни е достъпно; и чрез техните произведения ние се приобщаваме към разбирането, което иначе не бихме имали.
Ето защо трябва да обединим живота и молитвата, да ги слеем в едно, за да може нашият живот да дава храна на молитвата ни, и, от друга страна, за да бъде нашият живот израз на правдивостта на нашата молитва.
В предишната беседа говорих за това, че поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите - това не е трудно, а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение; тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях. Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.
Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните, и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко: човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става "възрастен" и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.
Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: Амин - а това значи "Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това." На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема, и тогава можем да кажем: Господи - не разбирам! Как е възможно това? Понякога изрази като "аз съм най-големият грешник на земята", излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни, и тогава ние ще кажем: Господи, това не може да бъде, и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!... Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.
В предходната беседа говорих за това, как можем да се молим с думите на светците. Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.
Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим, с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе... Или може да се случи да станем и да кажем: Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!... Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чуства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли...
Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.
И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: Господи, аз Те знам, Ти Си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб, - какъв позор? Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си... Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори...
Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.
Митрополит Антоний Сурожски
Из книгата "Може ли все още да се моли съвременният човек".
Превод от руски Анастасия Рашева
Препечатано от Църковен вестник, брой 9 за 2002 година
Митрополит Антоний Сурожски
...Искам да поставя два въпроса: защо се моли вярващият човек и достъпна ли е молитвата за все още неповярвалия.
Но може би преди всичко трябва да кажем какво е молитвата. Молитвата е вик на душата, молитвата е словото, което се изтръгва от сърцето. За вярващия да се поставя въпросът защо се моли човек е толкова неразбираемо, както да се пита защо влюбеният говори на любимата си за своята любов. Или защо детето плаче и търси от майка си помощ. Защото знаят, че ще получат отговор на своя зов, че на думите за любов ще им бъде отговорено с радост, с ответна любов.
Понякога вярващият се моли, защото е обхванат от живо, дълбоко чувство за Божията близост, за Божието присъствие. Това може да се случи в храма, може да се случи вкъщи или на полето, или в гората: внезапно човек усеща как Бог му е много близък, сърцето се препълва с умиление, с трепет. И той се обръща към Бога с молитва за благодарност, или за изпитаната радост, или за усетения трепет. В един от псалмите цар Давид възкликва: Господи! Радост моя! ето това е молитва, най-истинската молитва. Понякога у преживелия подобен опит човек остава чувството: Защо не е винаги така! Защо това не продължи по-дълго и го обзема копнеж по Бога. Започва да му се струва като че ли Бог го е напуснал или че самият той се е отдалечил от Бога. Разбира се, че това не е вярно. Бог е безкрайно и постоянно близко до нас... Но човекът започва да търси Бога; както понякога в тъмнината ние опипваме около себе си, търсейки някакъв предмет, така и човек търси Бога не някъде там на небето, а търси Бога дълбоко в себе си, като се старае да се потопи молитвено, благоговейно в собствените си дълбини, за да застане отново пред Божието лице.
Този опит е сроден с опита на човека, който още не вярва, но търси. Барон Николай основателят на Студентското християнско движение в Русия, като слушал от своите връстници и приятели често да говорят за Бога, усетил желание да разбере дали Бог съществува, или не съществува. И тази жажда за увереност го накарала веднъж, както се разхождал в гората, да възкликне: Господи! Ако Те има обади се!... Внезапно някакво дълбоко чувство го обзело и той повярвал.
... Бих искал да поставя въпроса: как в невярващия човек може да се разгори желанието да търси нещо, за което той като невярващ няма и понятие? Не е достатъчно това, че познава вярващи, които може би уважава, чийто ум вероятно цени, чиито убеждения му се струват достойни за внимание: за да се моли, трябва да има някакво лично преживяване. И ето, като мисли за себе си, човек достига до едновременното познание на две противоречиви неща. От една страна, като се вижда в този безкрайно голям, огромен, понякога страшен и пълен с опасности свят, няма как да не се почувства като мъничка песъчинка, която може да бъде разрушена от силата, от мощта на този свят. От друга страна обаче, като се обърне към себе си, като се замисли над себе си, човек изведнъж открива, че в някакъв смисъл той е нещо повече от този грамаден свят, в който представлява такава малка, незначителна и крехка песъчинка. Целият свят, който го заобикаля, е в плен на двете измерения: на времето и пространството, а човек усеща в себе си сякаш едно трето измерение: в него има дълбочина, която не съществува никъде другаде и в нищо друго. Ако си представим земното кълбо и мислено проникнем в него, ако се движим все по-надълбоко, преминем в най-голямата му дълбочина, в един момент ще стигнем до центъра и това ще е пределът на дълбочината. Ако продължим да се движим, ние просто ще излезем от това земно кълбо и отново ще се озовем на повърхността му. Всичко веществено има сякаш ширина, но не притежава дълбочината, която я има единствено у човека, защото тази дълбочина е невеществена.
И ето, човек изпитва глад за познание, копнеж по любовта, изумление пред красотата, и колкото и знания да трупа, само все повече се разширяват познавателните му възможности; колкото и любов да има в живота му в сърцето му се откриват нови дълбини; то става все по-широко; колкото и красота да преживее чрез музиката, чрез природата, чрез произведенията на изкуството, пак му остава способността да поеме безкрайно повече, защото всичко, което е изпитал, се побира в него, потъва в някаква бездна и го оставя пак така открит, пак така празен. Кентърберийският архиепископ Рамзи казва, че у човека има дълбочина, има простор, които са толкова велики, колкото е велик и самият Бог, и че тази дълбочина може да бъде запълнена само от Бога. Струва ми се, че това е самата истина.
И ето, щом човек се замисли за себе си като за едно безкрайно малко същество в безкрайно грамадния простор на света и внезапно открие, че целият този свят е твърде малък, за да го запълни докрай, тогава той се сепва: как така?... Тогава той може да започне да си задава въпроси: кое може да ме запълни, щом нито знанията, нито любовта, нито красотата не могат да ме задоволят докрай, не могат да покрият тази дълбочина, тази бездна...
И тогава, дали под влиянието на собствените размисли или от четенето, дали вследствие на срещите или на чуждата молитва, човек може да се впусне в търсене на неведомото, той може да потърси онова, което би запълнило душата му, за което са му говорили другите: има го търси! Търси вглъбяване в себе си, защото тайната на познанието е заложена в собствената ти дълбочина, но това е друго познание: познание на Бога.
И по пътя на това търсене човек може да започне да се моли, да се моли с най-дълбокия вик на душата: Къде Си, Господи? Открий ми се, не мога да живея без смисъл и без цел! Сега разбирам, че не съм самодостатъчно същество, че целият свят е твърде малък, за да ме запълни и кой ще изпълни тази дълбинна пустота?... Е ето човек пристъпва към вярата и към молитвата, за които искам да говоря.
Откъсът е от книгата на митрополит Антоний Сурожски "Може ли все още да се моли съвременният човек". Превод от руски Анастасия Рашева
Препечатано от Църковен вестник, брой 6
за 2002 година
Животът и молитвата са съвършено неразделни. Животът без молитва е празен - в него липсва най-важното му измерение; това е живот повърхностен, без дълбочина, живот в двуизмерно пространство и време; живот, който се задоволява само с видимото, с ближния, но като ближен само във физически план, без да открива цялата безкрайност и вечност на неговата съдба. Посредством самия живот молитвата разкрива и утвърждава изключителния факт, че всичко е белязано с мярата на вечността и всяко нещо има измерение в безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят: ние самите го профанираме, но по своята същност той е творение на Божиите ръце и е обичан от Бога. Цената на този свят в Божиите очи - е животът и смъртта на Неговия Единороден Син; и молитвата свидетелства, че ние знаем тази цена, знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас са святи в очите на Бога: те са обичани от Него, те стават скъпи и за нас. Да не се молим - това значи да оставяме Бога извън пределите на всичко съществуващо, и не само Него, а и всичко, което Той означава за създадения от Него свят, в който живеем.
Често ни се струва, че е трудно да съчетаем живота и молитвата. Това е заблуждение, съвършено заблуждение. То произлиза от лъжливата ни представа и за живота, и за молитвата. Ние си въобразяваме, че животът се състои в житейската ни суета, а молитвата - да се уединим някъде и да забравим всичко: и ближния, и нашето човешко положение. Това не е вярно. То е клевета спрямо живота и клевета спрямо молитвата.
За да се научим на молитва, трябва преди всичко да се почувстваме единни с цялостната реалност на човека, на човешката съдба и на съдбините на целия свят - да ги приемем изцяло върху себе си. В това е същността на делото, извършено от Бога и от Въплъщението. Тук е цялата пълнота на това, което наричаме застъпничество. Обикновено възприемаме молитвеното застъпничество като едно вежливо напомняне на Бога за онова, което Той е забравил да направи. В действителност обаче то се изразява в една крачка, която ще ни постави в самия център на трагичната ситуация, крачка подобна на крачката на Христос, Който е станал човек веднъж завинаги. Ние трябва да направим тази крачка, която ще ни постави в центъра на положение, от което вече няма да можем да излезем. Християнската солидарност, Христовата солидарност е насочена едновременно към два противоположни полюса: въплътилият се Христос, истински човек и истински Бог, е изцяло солидарен с човека, когато човек в греха си се обръща към Бога; и изцяло солидарен с Бога, когато Той се обръща към човека. Тази двойна солидарност в известен смисъл ни прави чужди и на двата полюса и в същото време единни и с двата полюса. На тази основа е поставен християнинът.
Може би ще запитате: "Как да стане това?" Молитвата се ражда от два извора: или от нашето възторжено удивление пред Бога и Божиите дела, от близкия и обкръжаващия ни свят, независимо от неговите сенки; или от чувството за трагичност - нашето и особено чуждото. Бердяев казва: "Когато съм гладен, това е физическо явление; ако е гладен съседът ми, това вече е нравствено явление." Този трагизъм застава пред нас всеки миг: моят съсед е винаги гладен; той невинаги изпитва глад за хляб, понякога това е глад за човешки жест, за ласкав поглед. Именно оттук започва молитвата - от тази отзивчивост към удивителното и към трагичното. Докато има отзивчивост, всичко е лесно: в състояние на възторг е лесно да се молиш, лесно се молим и когато сме пронизани от чувство на трагизъм.
А през останалото време? И в останалото време молитвата и животът трябва да бъдат едно цяло. Няма време да говоря надълго за това, но бих искал да кажа следното: станете сутрин, застанете пред Бога и кажете: "Господи, благослови ме и благослови този начеващ ден", а после се отнесете към този ден като към дар Божи и възприемайте себе си като Божи посланик в онова неизвестно, което представлява сам по себе си започващият ден. Това е твърде трудно: защото нищо от онова, което се случва, не е чуждо на Божията воля; всичко без изключение са обстоятелства, в които Господ е пожелал да ви постави, за да бъдете вие Неговото присъствие, Неговата любов, Неговото състрадание, Неговия творчески разум, Неговото мъжество...
И всеки път, когато се сблъсквате с една или друга ситуация, вие сте този, когото Бог е поставил тук да принесе християнско служение, да бъде частица от Тялото Христово и от делото Божие. Ако постъпвате така, лесно ще забележите, че всеки миг ви се налага да се обръщате към Бога и да казвате: "Господи, просвети ума ми, укрепи и направлявай волята ми, дай ми пламенно сърце, помогни ми!" В други мигове пък ще кажете: "Господи, благодаря Ти!"
И ако сте разумни и умеете да благодарите, ще пренебрегнете тщеславието или гордостта, изразяващи се във въобразяването, че сме извършили нещо свръх силите и възможностите си, нещо кой знае какво. А всъщност всичко е свършил Бог. Бог ни е дарил изключителната възможност да го свършим. И когато вечерта отново застанете пред Бога и бързо прехвърлите в паметта си изминалия ден, ще успеете да възхвалите Бога, да Го прославите, да Му благодарите, да плачете за другите и за себе си.
Ако започнете да съединявате живота си с молитвата по този начин, между тях никога няма да има разрив, животът ще стане пламенен, разпалващ всеки миг нов огън, който ще се разгаря все повече и все по-ярко, докато постепенно ви преобрази в онази горяща и неизгаряща къпина, за която говори Писанието.
Митрополит Антоний (Сурожки)
Виж също:
www.Pravoslavieto.com