Светите отци от Първия вселенски събор - българска икона от 1829 г.

Първи Вселенски събор в Никея Събор на 318-те богоносни отци в Никея през 325 година 29 май 325 г.

Първият вселенски събор бил свикан през 325 година по повод ереста на Арий при Константинополския архиепископ Митрофан, Римския папа Силвестер и император Константин Велики. В него участвали 318 отци. Неговите постановления били потвърдени и допълнени от Втория Вселенски събор, който допълнил Никейския символ на вярата (виж по-долу) и окончателно формулирал Православния Символ на вярата.

Църковното възпоменание на светия събор е на 29 май и в Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор.

По-долу:

• Възпоменание на Първия и Втория Вселенски събор
• Никейски символ на вярата утвърден на Първия Вселенски събор

Виж също:

• Неделя на Светите Отци на Първия вселенски събор
• Втори Вселенски събор Константинополски
• Никео-Цариградски символ на вярата утвърден на Втория Вселенски събор. Аудио запис и пълен текст на няколко езика
• Иконография на Църковните събори
• Християнски ереси и секти: Арианство
• "Шифърът на Леонардо"

Възпоменание на Първия и Втория Вселенски събор

Първи вселенски събор. Икона от 1770 г. от Църквата Протата в Карея

Като Глава и Основател на войнстващата Църква на земята, Господ Иисус Христос, и оставил велико обещание, вселяващо мъжество в сърцата на верните негови последователи: "Ще съградя Църквата Си" - изрекъл Той - и портите адови няма да и надделеят". Но това радостно обещание съдържа и пророческо предсказание за това печално явление в живота на Църквата Христова на земята, че тя трябва да премине в борба с тъмните адски сили, които непрестанно, в един или друг образ се опитват да рушат непоклатната твърдина, въздигната от Господа сред бурните вълнения на световното зло.

Първите три века от своето съществуване Църквата претърпяла гонение, отначало от страна на иудеите, а после и на езичниците, което било особено яростно; най-добрите синове на Църквата претърпели мъчение и дори смърт заради изповядване на Името Христово. Тогава на някои места от гръко-римската империя се пролели потоци християнска кръв, но силата на външното оръжие не могла да победи вътрешната сила на духа, и езическият меч накрая бил принуден да падне пред смирения знак на Кръста Христов, когато в началото на IV век на гръко-римския трон се възцарил християнски император, светият равноапостолен Константин Велики. С неговото възцаряване се прекратила самата възможност за гонение, но не и действащата вражеска сила на дявола. Като не успял да победи Църквата отвън, той се опитал да я победи отвътре, възбуждайки арианската ерес (лъжеучение), унищожаваща Лицето на Основателя на Църквата - Иисуса Христа.

Основните положения на арианската ерес се свеждат до следното:

"Било време, когато съществувал само Един Бог Отец, нероден, Първопричина на всичко. Искайки да създаде свят, и знаейки, че светът, разбира се, ще бъде отделен от Бога и не ще може да понесе непосредствените действия на творческите Му сили, Бог Отец сътворил от несъществуващото посредническо Същество между Себе Си и света - Сина Божий, та чрез Него да създаде света. Като сътворен от несъществуващото, Синът е също така изменяем по природа, както е изменяемо творението."

С една дума, ерес, признаваща Христа, Сина Божий не за Бог, единосъщен на Отца, а за сътворено Същество, макар и най-съвършено от всички твари. По името на своя родоначалник тази ерес е известна в историята на християнската Църква като арианство.

Арий се родил в 256 г. в Ливия. Бил човек строг и безукорен в личния си живот, ученик на антиохийския презвитер Лукиан. Външно скромен, в действителност той бил много честолюбив.

Петър, Александрийски епископ, ръкоположил Арий в дяконство, но впоследствие го отлъчил от Църквата заради действено съучастие в една от местните църковни партии, проникната от разколнически стремления. Ахил, приемникът на епископ Петър, приел отлъчения Арий в общение с Църквата, посветил го в свещенство и му връчил една александрийска енория. След смъртта на Ахил, по свидетелството на някои църковни писатели, Арий се надявал да заеме мястото на епископската катедра, но в действителност на епископския престол бил избран Александър.

На едно от събранията на александрийските презвитери в 318 г., когато епископ Александър водел беседа на тема единството на Пресвета Троица, Арий го обвинил в савелианство, изказвайки свои еретически убеждения по въпроса за Второто Лице - Сина Божий. Епископът се опитал да вразуми заблудения презвитер Арий първо с дружески увещания, но последният оставал непреклонен. Междувременно неколцина ревнители за правата вяра порицали епископа за снизхождението му към Арий толкова настоятелно, че Александрийската църква се изправила пред опасността от разкол. Тогава епископ Александър, признавайки неправославното мислене на Арий, го отлъчил от църковно общение.

После Арий бил приет от няколко епископи, сред които най-известни са Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Към тях се присъединили и двадесет презвитери, още толкова дякони и множество девственици.

Виждайки, че злото се разраства, Александър свикал в 320--325 г. Събор на подведомствените му епископи, които също отлъчили Арий от Църквата. Невъзможността повече да остане в Александрия заставила Арий да потърси убежище за себе си отначало в Палестина, където се постарал да увеличи броя на своите привърженици, по същото време, когато епископ Александър разпространявал послания, предпазващи от увличане в еретическото учение и решително отказвал да се помири с Арий, за когото се застъпвали неколцина, начело с Евсевий, епископ Кесарийски.

Прокуден от Палестина по настояване на Александрийския епископ, Арий дошъл в Никомидия, където епископ бил Евсевий; също ученик на Лукиан. Един Витинийски местен събор, ръководен от Евсевий Никомидийски, признал Арий за православен и Евсевий го приел в църковно общение. По време на пребиваването си в Никомидия Арий съставил книга "Талия".

Книгата имала предназначението да бъде разпространявана сред простолюдието, чието разположение той умеел да печели на своя страна: тук в общодостъпна полустихотворна форма Арий излагал своето еретическо учение за Сина Божий - и с тази цел се разпространявало съчинението му; той съчинил и песни за мелничари, матроси и пътешественици.

Църковният смут от надигналата се ерес, все повече разпространяваща се, достигнал до самия император Константин, който най-накрая му обърнал внимание. За да изясни спора в раздиращата се Църква, той, посъветван от няколко епископи, главно Евсевий Кесарийски, който имал особено влияние над него, се обърнал с писмо, адресирано едновременно до епископ Александър и до презвитер Арий, като ги увещавал към мир и единомислие. С писмото на императора в Александрия бил изпратен Осия Кордубски, един от най-старите и уважавани епископи. На места в Александрия избухвали спорове. Осия се убедил в необходимостта от решителен мир и унищожаване на злото, тъй като раздорите в Църквата дотолкова се развихрили, че предизвиквали насмешка в езическите театри, а на някои места при бурни смутове дори нанасяли оскърбление на статуята на императора. Когато Осия, връщайки се в Константинопол, разяснил на император Константин истинското положение и същност на нещата, последният с подобаваща сериозност погледнал на раздора в Църквата, предизвикан от Арий.

Решено било да се свика Вселенски събор, за да се възстанови нарушеният мир - църковен и обществен, - а също така да се реши неотдавна възобновеният спор за времето на празнуване на Пасха. Отначало с обединението на Изтока и Запада под властта на един християнски император се явила необходимостта от Вселенски събор.

Съборът бил определен да се проведе в Никея. Императорът издал особено разпореждане, което облекчило свиканите на мястото на събора в тяхното пътешествие. Издръжката им по време на съборните заседания той наредил да се представи като отчет в съответните им държави. Повечето от епископите пристигнали от Източната половина на империята; един епископ бил представител на Скития и един - на Персия; от Западната половина, където още не били проникнали надигналите се поради арианството раздори, на събора присъствали само Осия Кордубски, Цецилиан Картагенски и заместници на престарелия римски епископ Силвестър - презвитерите Витон и Винцентий. Всички епископи били общо 318. Освен епископите участвали презвитери и дякони повече от 2000 души. Дори няколко езически философи се явили на събора и водели беседи с епископите по сходни въпроси.

На събора се оформили три партии, действащи преди времето на събора: две от тях държали противоположни позиции по въпроса за Второто Лице, Сина Божий, а третата поддържала средна позиция, примирителна между двете крайни.

Православната партия била съставена предимно от изповедници, претърпели мъчения за Името Христово по време на гоненията. Членовете на тази партия "се чуждеели - по думите на Созомен - от нововъведенията във вярата, която е предавана исконно"; особено по отношение на учението за Света Троица те считали за необходимо да подчинят разума на светата вяра, "тъй като тайнството на Светата покланяема Троица превишава всеки ум и всяко слово, и бидейки съвършено непостижимо, се усвоява само по вяра."

Поради това на въпроса за същността на Сина Божий, подлежащ на разискване на Събора, православните гледали като на тайна, непостижима за човешкия ум, но същевременно изказвана в строго определено догматическо учение, според което Син Божий е толкова съвършен Бог, колкото е Отец: "Христос казал: "Аз и Отец едно сме" (Йоан 10:30). С тези слова Господ не казва, че две единства съставляват една Ипостас, но че Синът на Отца точно и съвършено съдържа и съхранява едно естество, същото като на Отца, имащ в Себе Си отображение на самото естество като подобие на Отца и нищо в Неговия образ не се различава от Отца".

Най-важните представители на православната партия на събора били: Александър, епископ Александрийски, Осия, епископ Кордубски, Евстатий, епископ Антиохийски, Макарий, епископ Иерусалимски, Иаков, епископ Низибийски, Спиридон, епископ на остров Кипър, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, и Николай, епископ Мирликийски. Александър Александрийски и Осия Кордубски били ръководители на партията на православните.

Съвършено противоположна на православната партия на събора била строго арианската, чиито представители били хора "изкусни в споровете и презиращи чистата простота на вярата", хора, които поставяли въпросите на вярата, както и всички други, на разсъдъчно изследване, стремейки се да подчинят вярата на знанието. Начело на тази партия със своето еретическо учение, разтърсващо самите основи на християнството, бил Евсевий Никомидийски - опора на арианството и "първостепенен епископ на времето", както и епископите Минофан Ефески, Патрофил Скитополски, Теогнис Никейски, Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Тази в строгия смисъл на думата арианска партия не била многочислена, наброявала не повече от 17 членове.

В средната между двата уклона партия с доста голяма численост епископи, колебаещи се между православие и арианство, влизали онези, които впоследствие получили названието полуариани, които, макар и да почитали Сина Божий като Бог, не признавали Неговата Божественост като равна на Божествеността на Отца, а като намираща се в подчинено спрямо Отца отношение. Глава на тази партия бил известният църковен историк Евсевий Кесарийски.

Св. равноапостолен Константин Велики и отците на I Вселенски събор в Никея.
Фреска в манастира Панагия Сумела (Sumela Monastery) в Турция. Снимка: ufukdonmez.

Съборът започнал работа през месец юни 325 г., като първото му заседание по всяка вероятност се състояло в храма. Около две седмици след откриването на Събора в Никея пристигнал сам император Константин и заседанията били пренесени в просторните палати на царския дворец, като императорът участвал в тях не като ръководител, а като наблюдател. Още при първото си появяване в заседателната зала, слушайки приветствените речи на Евстатий Антиохийски и Евсевий Кесарийски, Константин Велики се обърнал към отците от Събора с подобаваща реч, умолявайки ги да прекратят "междуособната бран в Църквата Христова!"

Съборът преди всичко съсредоточил вниманието си върху въпроса, предизвикал междуособните раздори, тоест учението на Арий. Разобличили последния като еретик, отците от Събора утвърдили православното учение за Второто Лице на Света Троица - Сина Божий, и по-точно за Неговата същност. Предварителните разсъждения по този главен въпрос протичали в дух на пълна търпимост. На еднакво ниво и равноправно се изказвали православни, ариани и полуариани. С една дума - както отбелязва гръцкият църковен историк от V век Сократ -

"определението относно вярата било постигнато не просто случайно, а било обявено след продължително изследване и изпитване и не така, че едно да е казано, а друго премълчано, но било взето под внимание всичко, отнасящо се до утвърждаване на догмата; и вярата не просто се дефинирала, но най-напред щателно се разглеждала така, че да се отстрани всяко частно мнение, даващо повод за взаимност или за раздвоение намисленето. Божият Дух установил съгласие сред епископите."

Първа на Събора била изслушана арианската партия, тъй като именно нейното учение, нарушавайки църковния мир, било главната причина за свикването му. Главният представител на тази партия, Евсевий Никомидийски, внесъл от името на партията за разглеждане от отците на Събора символ, заключаващ в себе си следните възражения, изчерпващи същността на учението на строгите ариани за Лицето на Сина Божий:

"Син Божий е произведение и твар";
"било е време, когато Синът не е бил", тоест нямал е битие;
"Синът е изменяем по същност".

Веднага след прочитането на този символ отците на Събора единодушно и решително го отхвърлили, признаващи го за пълен с лъжи и безобразие; при което дори и самият свитък, съдържащ символа, бил разкъсан, както и заслужавал, на парчета.

Главното основание за осъждането на символа на Евсевий Никомидийски за отците на Събора служело това важно обстоятелство, че в еретическия символ за Сина Божий не се намирал нито един израз от онези, които има за Него в Свещеното Писание. Заедно с това основание за възражение отците на събора "кротко" - според свидетелството на древните църковни историци - изисквали от Евсевий Никомидийски и от Арий да им изложат доводи, потвърждаващи правдивостта на техните мъдрувания. Изслушвайки доводите им, Съборът ги отхвърлил като напълно неистинни и неубедителни.

Сред тези прения с еретическите учители из средите на православните се надигнали като ревностни защитници на истините на вярата и умело изобличили ереста: Александрийският дякон Атанасий, придружаващ своя епископ, и Маркел, епископ Анкирски.

Св. Николай удря плесница на Арий на I Вселенски събор в Никея.
Детайл от фреска в манастира Панагия Сумела (Sumela Monastery) в Турция. Снимка: ufukdonmez.

Към този момент на съборното заседание очевидно трябва да споменем и следното предание за участника в Събора, светия епископ Николай Мирликийски, съхранено от монаха от Студийския манастир Иоан. Когато Арий изложил пред отците на Събора своето еретическо учение, тогава много от тях запушвали ушите си, за да не го слушат; присъстващият при това светител Николай, въодушевен от ревност по Бога, подобна на ревността на пророк Илия, не понесъл хулите на ересеучителя и му ударил плесница. Отците от Събора възнегодували срещу постъпката му и решили да го лишат от архиепископски сан. Но те били принудени да отменят това решение след едно чудно видение, очевидци на което били някои от тях: те видели, че от едната страна на светителя Николай стоял Господ Иисус Христос с Евангелието, а от другата - Пресвета Богородица с омофор и му връчват тези отличия - знаци на епископския сан, от който бил лишен. Вразумени свише, отците от събора престанали да упрекват светителя Николай и му отдали чест като на велик угодник Божий.

След като осъдили учението на крайните ариани поради еретическото му съдържание и учение за Лицето на Сина Божий, отците от Събора подробно изложили истинното православно учение за Него.

В противоположност на еретиците, чужди на словата на Свещеното Писание при излагането на своето лъжеучение, отците от Събора направили точно обратното: основавали се на Свещеното Писание. Но опитът, предприет в това направление от ревнителите на правата вяра, претърпял неуспехи вследствие на това, че буквално всеки израз относно Божествеността на Христа Спасителя, привеждан от Свещеното Писание от отците на Събора, арианите и полуарианите претълкували в смисъл, съответстващ на техните неправослани възгледи.

Така, когато православните епископи, основаващи се на свидетелството на Евангелието от Йоан (1:1, 14, 18), искали да включат в съборното вероопределение думите Син от Бога, то арианстващите нямали нищо против този израз, с изключение на това, че според учението на апостол Павел "а всичко е от Бога", и "един Бог Отец, от Когото е всичко".

Тогава отците предложили да бъде наречен Синът Бог Истинен, както Той се нарича в Първото Послание от евангелист Иоан (5:20); арианстващите приели и това възражение, като разсъждавали, че "щом Синът е сътворен от Бога, то разбира се, че Той е истинен Бог"

Същото се случило и при следващите изявления на православните епископи: "в Него" (тоест в Отца) Синът пребивава; според мнението на отците с този израз, основаващ се на първите думи на Евангелието от Иоан, православното учение в пълнота изказва определението, че Синът е в Отца и в Отца винаги неразделно пребивава; но арианстващите и тук намерили възможност да кажат, че това свойство е напълно приложимо към човеците, както казва Писанието: "чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28).

След това отците на Събора предложили друг нов израз, приложен към Сина Божий, наименованието "сила", взето от свети апостол Павел: "Словото е сила Божия" (1Кор.1:18). Арианстващите обаче и тук намерили възражение, доказвайки, че в Свещеното Писание не само човеците, а даже гъсеницата и скакалецът са наречени "сила" и то сила велика.

Накрая, за да разбият арианството, отците решили да внесат във вероопределението изречение от Посланието на свети апостол Павел до евреите: "Сина... [e] сияние на славата и образ на Неговата  ипостас" (Евр. 1:3), но тогава арианите изтъкнали, че Свещеното Писание казва същото нещо и за всеки човек, наричайки го образ и слава Божия. Така стремежът на отците на събора да изразят православното учение за Сина Божий по пътя на внасянето във вероопределенията на съответстващи библейски изречения нямал никакъв успех.

Възникналото затруднение се опитал да разреши представителят на полуарианската партия Евсевий, епископ Кесарийски.

Той внесъл за обсъждане на Събора готов символ и предложил да бъде утвърден чрез общо гласуване от членовете на събора, при което символът бил съставен по такъв начин, че да може да бъде приет както от православните, така и от строгите ариани. Имайки предвид православните, Евсевий Кесарийски изложил вероопределение и го предложил на Събора със слова, взети от Свещеното Писание; а за да угоди на крайните ариани, внесъл в своя символ прекалено общи изрази, поради което еретиците можели да ги тълкуват в желания от тях вложен смисъл. Освен това, за да предразположи членовете на Събора към утвърждаване на предложения символ и да отстрани всякакъв род подозрения, Евсевий още в началото направил следното изявление:

"Ние поддържаме и изповядваме вярата така, както сме я приели от предшестващите наши епископи, които са я научили от Божественото Писание, каквато са спазвали и изповядвали презвитерите, преди да бъдат епископи."

На главния въпрос в спора за Сина Божий, каква именно била степента на близост на Сина към Отца, символът на Евсевий Кесарийски давал следния отговор, който по силата на своята неопределеност можел да бъде приет от строгите ариани, и който по същата причина не можел да удовлетвори защитниците на правата вяра:

"Вярваме - казва символът на Евсевий, използващ изречения от Свещеното Писание - в единия Господ Иисус Христос, Божие Слово, Бог от Бог, Светлина от Светлина, Живот от Живота; Син Единороден, Първороден от всяка твар, преди вековете от Отца роден."

След прочитането на този символ настъпило мълчание, което Евсевий Кесарийски изтълкувал в смисъл на одобрение. Пръв нарушил мълчанието император Константин и със своите думи унищожил преждевременната надежда на Евсевий за победа. Константин Велики одобрил символа, като казал, че и той мисли така, както учи символът на вярата, и желае всички да се държат о това вероизповедание; затова пък предложил за прецизно определяне на отношението на Сина Божий към Отца в символа да внесе думата omousioV- единосъщен (единосущный) (Aрианите вярвали, че Бог Син е подобносъщен - подобносущный, omoiusioV - на Отца, бел.ред.). Тази дума с желаната от членовете на православната партия сила и определеност, недопускаща превратни тълкувания, изразявала необходимата мисъл за равенството между Божеството на Сина Божий и Божеството на Отца. Внасянето на този термин в Символа разбило надеждите на Евсевий Кесарийски, тъй като думата с очевидност изобличила еретическите мъдрувания на полуарианите и на крайните ариани и в същото време осигурила тържеството на православието за всички векове.

Възпирани от авторитета на императора, арианстващите могли само да кажат против думата единосъщен, че с това понятие в учението за същността на Божеството се внася представа от твърде веществен характер. "Единосъщен" - казвали те, - "се нарича това, което произлиза от нещо друго, както например два или три златни съда от един къс злато". Във всеки случай разискванията по повод на думата "единосъщен" били мирни. Арианстващите били принудени, следвайки императора, да се съгласят с приемането на тази дума, разрушаваща тяхното еретическо учение.

Представителите на православната партия отчели принудителната отстъпчивост на еретичестващите членове на събора и внесли и други поправки и изменения. Благодарение на това Символът приел следния вид, чужд на всяка двусмисленост:

За да отстранят всяка възможност за каквито и да било нови и различни тълкувания на Символа, отците от Събора присъединили към текста и следната анатема към арианската ерес:

С изключение на двамата египетски епископи Секунд и Теона, всички останали подписали Никейския Символ, изразявайки с това съгласието си с неговото съдържание. Евсевий Никомидийски и Теогнис Никейски отказали да дадат своето съгласие и не подписали анатемата, присъединена към Символа. Така вселенското определение на вярата било прието единодушно почти от всички. Но последвалата история на арианското движение доказала, че много и много епископи се "подписали" под Символа с ръка, но не и с душа. За да избегнат отлъчване и да не изгубят катедрите си, строгите ариани подписали Символа, но в душите си останали същите - еретици, както и преди.

Поради съображения, чужди на искреността, подписали Символа и полуарианите. Техният глава Евсевий Кесарийски, в послание, написано до паството му след разпускането на Събора обяснява, че той и неговите привърженици "не отхвърлили думата "единосъщен" с намерение да не нарушават мира, толкова желан от всички", тоест от външни съображения, а не от убеденост в истинността на думата; а що се отнася до приложеното към Символа анатемосване, Евсевий обяснява, че то не било проклятие на самия смисъл на арианското учение, а само като осъждане на словесния израз на това учение, защото не се срещало в Свещеното Писание.

След решаването на главния догматически въпрос съборът изработил двадесет канона по въпросите на църковното управление и дисциплина.

Изяснен бил и пасхалният въпрос: Съборът постановил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от иудейската Пасха, и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него.

Съборът завършил с тържество, организирано от император Константин, по време на което той устроил великолепна трапеза в чест на епископите. Императорът с умиление се разделил с отците, увещавайки ги да поддържат мир помежду си, и просел техните молитви.

Църковното възпоменание на светия Вселенски събор, състоял се в Никея, е на 29 май.

След завършването на Събора императорът изпратил Арий и двамата открити негови привърженици - Секунд и Теона, в изгнание в Илирия, провъзгласявайки сурови наказания на последователите на ересеучителя, при което обявил за тежко престъпление дори самото притежаване на неговите съчинения.

Никейският Символ, разкриващ православното учение за Божеството на Второто Лице на Пресвета Троица, Господ Иисус Христос, и осъждащ като ерес хулните ариански мъдрувания, не поставил край на църковния смут: арианстващите епископи, подкрепили съборното определение със своите подписи единствено поради страх пред духовната власт, встъпили в ожесточена борба със защитниците на правата вяра. В средата на IV век те постигнали почти пълна външна победа над своите противници, обединени под свещените хоругви на Никейския Символ. Знамето на православната вяра отначало твърдо и самоотвержено държал свети Атанасий Велики, а след смъртта на престарелия александрийски епископ тя преминала в не по-малко мъжествените и самоотвержени ръце на великия Кесарийски епископ, свети Василий; около тези двама светители на православната Църква от описваното време се обединили оставащите й верни епископи.

Борбата между православни и ариани се възобновила след Първия Вселенски събор и се съсредоточила първоначално върху решението на отците по въпроса за Божествеността на Христа Спасителя, но с течение на времето предизвикала появата на друга, нова ерес, свързана с имената на Аполинарий и Македоний.

Аполинарий, епископ Лаодикийски, се издигнал измежду редовете на православната партия. Като не се ограничил с отричането на арианството относно учението за Сина Божий, Аполинарий се стремял да утвърди противоположна на арианската позиция и неговият стремеж довел до ерес. Така в противоположност на особеното твърдение на арианите за Сина Божий като тварно същество, признаващи Му всецяло човешката природа, Аполинарий унищожил в своята позиция човешката Личност в Господа Иисуса.

От психологическа гледна точка му се сторило невероятно учението на Никейския Символ, според който в Христа се съединили съвършено Божество и съвършено човечество; той разсъждавал, че две същности, всяка от които съхраняваща своите свойства, никога не могат да се съединят в едно. Немислима му се сторила идеята за Богочовечеството и от догматическа страна: с пълнотата на човечеството е свързан грехът; ако мислим, че грехът в човешката природа на Христа е възможност, то делото на Изкуплението за Него вече става немислимо. Затова Аполинарий учел, че възприемайки при въплъщението човешка душа и тяло, Христос не възприел отличителната част на човешкото естество - човешкия дух, той като последна необходимост предполага свобода на волята, а с нея и наклонност към грях. Аполинарий смятал, че човешкият дух в Христа бил заменен с Божествения Логос, господстващ над злите влечения на неразумната душа.

Скоро след Първия Вселенски събор арианите внесли в своите символи и учение за Третото Лице на Пресвата Троица - Светия Дух - в пълно съответствие с развитието на арианското учение за Сина Божий, "описващо Светия Дух като Ипостас разделена, "отчуждена, неприобщена" с Отца и Сина".

С течение на времето из средите на полуарианите по въпроса за Третото Лице се отделила особена партия, Македонианската, получила името си от Константинополския епископ Македоний (355-359 г.). Тази партия, почитайки Светия Дух, Третото Лице на Пресвета Троица, само отчасти, Го отличавала по същество от Първите Две Лица и Го признавала за творение, а не за Бог.

Въобще относно учението за Светия Дух в IV век, както сред арианите, така и сред православните, съществувало крайно разединение в мненията, което свети Григорий Богослов изразява чрез следния образ:

"Що се отнася до мъдреците на нашето време, то едни Го почитат (Светия Дух) като действие; други като твар; едни като Бог, а други не се решават да кажат за Него нито едното, нито другото, от уважение, както те твърдят, към Писанието, което нищо не изразявало ясно; затова и те нито почитат, нито безчестят Духа Светаго, а остават към Него някак с половинчато, направо казано, жалко разположение. Даже и от признаващите Го за Бог, едни са благочестиви само в сърцето си, а други се осмеляват да изразят своето благочестие с думи. Но чувал съм и за други, още по-мъдри в преценката си за Божеството, които макар и като нас да изповядват Пресвета Троица, разделят Лицата, като Първото почитат поради Неговата безпределност по същност и по сила (Отца); Второто Лице, като безпределно по сила (Сина), а Третото Лице - като ограничено и в едното, и в другото (Духа)".

При това положение, преди свикването на Втория Вселенски събор на Църквата, отново бил поставен въпросът за Божествеността на Второто Лице на Пресвета Троица, и освен това, ереста на Аполинарий и ереста на Македоний възбудили нови въпроси от догматическо естество: първият - за Богочовечеството на Христа Спасителя, а вторият - за Светия Дух, Третата Ипостас на Пресвета Троица.

Вторият Вселенски събор бил свикан при император Теодосий Велики в 381 г. в Константинопол, с цел "да утвърди в цялата империя Никейското учение против всички ереси". На този Събор присъствали само източни епископи, числото на които било сто и петдесет. Сред отците на Събора били великите светители на онова време: Мелетий Антиохийски, Григорий Ниски, Кирил Иерусалимски, Григорий Богослов.

Първото заседание на Събора преминало под председателството на Мелетий Антиохийски. В същото време, по желание на императора и народа, на празната Константинополска катедра на Събора бил избран свети Григорий Богослов. Скоро Мелетий починал и за председател на Събора бил избран новият епископ на столицата, Григорий Богослов.

Първото дело на новия председател било внасяне на Събора на предложение за потушаване на отдавна развихрилия се Антиохийски разкол. Той предложил на отците на Събора да не избират приемник на починалия Мелетий, а изборът, според него, било необходимо да се отложи до кончината и на втория епископ Павлин, когато враждуващите партии при взаимно съгласие ще могат да си изберат епископ. Но Съборът отхвърлил предложението на председателя поради това, че между него и отците се получило взаимно охлаждане на отношенията, завършващо с несговорчивост заради отказа на свети Григорий да приеме Константинополската катедра; още повече - някои от епископите не дали съгласието си за избиране на свети Григорий Богослов за столичен епископ, като повдигнали въпроса за правилността на такъв избор, нарушаващ 15-ото правило на Първия Вселенски събор, запрещаващо преход на епископ от една катедра в друга.

През юни 381 г., след прощална реч към отците на Събора, свети Григорий се оттеглил в Назиан. Мястото му, по избора на Събора, заел сенатор Нектарий, който бил все още оглашен; Нектарий веднага се кръстил и за няколко дни бил ръкоположен във всички свещенически степени до епископска включително, така че дори светителските одежди той носел върху белите одежди на новокръщението.

Догматическата дейност на Втория Вселенски събор намерила израз в съставяне на Символа, известен като Никео-Цариградски. Този Символ бил приет без изменение от цялата Православна Църква и съдържа вярното учение на Майката Църква за всеки православен християнин. До осмия член, тоест до излагането на учението за Светия Дух, Символът на II Вселенски събор представлява Никейският Символ, изменен и допълнен от отците заради отхвърлянето на онази ерес, която била причина за свикването на II Вселенски събор.

В учението за Бог Отец, след думата "Творец" присъединили и думите "на небето и земята".

В учението за Сина Божий заменили израза: "из същността на Бога Отца", "Бог от Бога" с думите: "преди всички векове". Премахнали изречението "на небето и земята" и го заменили с "чрез Когото всичко е станало". В пространното учение за Сина Божий, съдържащо се в Символа от Никея, отците вмъкнали няколко слова, имащи за цел ясно да изразят православното учение за телесната природа на Богочовека, заради някои ереси; прибавените слова тук са означени с курсив: "заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и Се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана Човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда и бе погребан и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата; и седи отдясно на Отца и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край".

Никейският Символ бил изработен до (вярвам) "и в Духа Светаго". Вторият Вселенски събор го допълнил, като присъединил към него учението за Светия Дух; за Църквата; за Кръщението; за възкресението от мъртвите и живота в бъдещия век. Изложеното допълнено учение за тези истини на вярата съставляват съдържанието на 8, 9, 10, 11 и 12 членове на Никео-Цариградския символ.

Вторият Вселенски събор съставил четири правила. От каноничните правила особено важно значение имат две постановления:

1) запрещение на епископите на едни поместни църкви да се намесват в делата на други поместни църкви; и

2) предоставяне на епископа на Константинопол, наричан Новия Рим, първо място по чест след Римския епископ.

Православната Църква възпоменава Втория Вселенски събор на 22 май.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Виж също:

• Съборите на Православната църква
• Нашата вяра: Правила на Вселенските събори
• През вековете: Жития на светиите по векове
• През вековете: Светоотеческо наследство
• През вековете: Църковна история
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник

    www.Pravoslavieto.com