Екзарх Антим I
светско име Атанас Михайлов Чалъков
1816 - 1888 година
Български екзарх от 1872 до 1888 година
|
|
Екзарх Антим Iсветско име Атанас Михайлов Чалъков 1816 - 1888 година Български екзарх от 1872 до 1888 година
|
По-долу:
Виж също:
Антим I (1816—1888) е първият и многозаслужил български екзарх (от 1872), виден политик и общественик, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Негови са думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!"
Роден е в Лозенград (светското му име е Атанас Михайлов Чалъков). Учил е в Цариград и на Света Гора (в манастира Хилендар приел монашески сан), след което продължил на остров Халки и в Одеса. През 1856 г. завършил богословие в Московската духовна академия, след което станал ректор на семинарията в Халки.
През 1861 г. бил избран за варненско-преславски, а през 1868 г. - за видински митрополит. Тук той скъсал с Цариградската патриаршия, като взел страната на народа и станал един от най-енергичните и предани борци за българската църковна независимост.
След основаването на Българската екзархия е бил избран през 1872 г. за пръв екзарх. Като екзарх енергично отстоявал правата на народа, снел отлъчването на владиците, ръкоположил нови владици. Екзарх Антим I протестирал против Баташките кланета и се обърнал с писмо до руския цар, в което изложил тежкото положение на българския народ и помолил царя да се застъпи за България (след като прочел писмото, Александър II написал върху него "Да се освободи България!").
За тази му дейност Портата свалила екзарх Антим от екзархийския пост и го заточила в Мала Азия. След свършването на Руско-турската война през 1878 г. екзарх Антим I бил освободен и заминал за епархията си във Видин.
През 1879 г. бил избран за председател на Учредително народно събрание, което на 17 април 1879 г. избрало княз Александър Батемберг.
Екзарх Антим I починал във Видин през 1888 година.
Pravoslavieto.com с използването на "Българска енциклопедия", изд. в София през 1936 г. от Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов.
Антим I е първият български екзарх (от 1872), виден политик и общественик, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Негови са думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!"
Роден през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия (днес в Турция) със светско име Атанас Чалъков.
През 1837 г. приема монашество в Хилендарския манастир.
През 1843-1844 г. учи в най-реномираното светско училище в Османската империя - Великата гръцка народна школа в цариградския квартал Куручешме.
През 1848 г. завършва с първия випуск богословското училище на Великата христова църква в Хaлки, Гърция. От запазената диплома, написана на старогръцки език на прегамент през 1848 г. става ясно, че бъдещият екзарх е завършил училището с отличие, че преподавател по свещено богословие и философия му е бил ректорът Константин Типалд, а сред подписите е и този на Неофит йеромонах Рилски - професор по славянска филология.
Постъпва в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистерска степен по богословие. Заради изрядните си качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски.
От Русия бъдещият екзарх се завръща в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на богословското училище на о. Халки.
През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Същата година отхвърля църковното подчинение на Цариградската патриаршия и повежда борба за независима българска църква.
На 20 февруари 1870 г. излиза султански ферман за учредяването на Българската екзархия трябвало. През март 1871 г. митрополит Антим е избран за член на Привременния синод на Българската екзархия и участва в църковно-народния събор от 1871 година.
На 16 февруари 1872 г. митр. Антим е избран от Църковно-народния събор за български екзарх. Активният и просветен екзарх играе съществена роля в борбата с униатската пропаганда, за изграждане на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ.
Екзарх Антим I подпомага морално и материално освободителното движение за освобождаване от турското иго. В екзархийския дом в Цариград той се среща с Христо Ботев (есента на 1875 г.) и други революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание и ги благославя с думите:
"Бъдете блaгословени, Вие бългaрски чедa. Когaто се върнете при Вaшите другaри във Влaшко, предaйте им, че от високия екзaрхийски престол, нa който ни постaвихa, кaкто Вие достойни чедa нa Бългaрия, aз не ще престaнa дa бъде носител нa духa нa нaродa си и с нaй-буден поглед и твърдо постоянство ще вървя към постигaне нa великaтa неговa нaционaлнa зaдaчa (освобождението)."
След жестокото му потушаване и Баташките кланета през 1876 г., по инициатива на екзарх Антим I са събрани доказателства за турските жестокости в Перущица и Батак. Екзарх Антим I ги обобщава в доклад, изпратен до посланиците на великите сили в Цариград. Той уведомява и правителствата им за турските жестокости, като на свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ.
Дейността на екзарх Антим I води до свиквaнето нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1976 година. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от българския народ до султана и конференцията, с думите "Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!"
През януари 1877 г. Антим I проваля специално свикано "Велико народно събрание" в Цариград, като нарочно се "подхлъзва" в Цариградската баня. Единствена цел на събранието е била екзарх Антим да се отрече публично турските кланета.
На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна. След скорошен преврат в отоманската империя, присъдата е заменена със заточение.
На 17 юни 1877 г. екзарх Антим I е изпратен на заточение в Анкара, Мала Азия.
В писмо до руския император Александър II, екзарх Антим I описва тежкото положение на българския народ и моли царя да се застъпи за България. Прочитайки го, Александър II се просълзил и написал на него "Да се освободи България!".
През март 1878 г., след освобождението от турско робство, в резултат на обща амнистия екзарх Антим отново заема екзархийския си пост и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава.
От 14 февруари до 16 април 1879 г. екзарх Антим I председателствува Учредителното народно събрание, което избира подкрепяния и от него проект за конституция.
От 17 април до 26 юни 1879 г. председателствува Първото Велико народно събрание в Търново, което избира княз Батенберг за първи български княз. Екзарх Антим е избран и за председaтел на Първото обикновено нaродно събрaние, но откaзвa.
През 1878-1879 г. екзарх Антим I се включва активно и в комитетите "Единство", подкрепя и дава голяма материална помощ на Кресненско-Разложкото въстание.
На Щипка екзарх Антим полага основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България и по единодушното решение на Народното събрание оглавява делегация до Русия, която благодари на руския народ и на Царя-Освободител Александър II за Освобождението на България.
Екзарх Антим се връща във Видин и поема ръководството на Видинската митрополия като митрополит, какъвто е бил преди да бъде избран за екзарх. Той завещава цялото си състояние за построявaнето на катедралата "Св. Димитър", за изграждането на читалище и за развитие на просветното дело във Видин и построява голяма двуетажна прогимназия (която носи днес името му).
След Берлинския конгрес през лятото на 1879 г. Антим I организира масово събиране на подписи във Видинската и Врачанската епархия срещу решението за разпокъсване на Санстефанска България.
За разлика от повечето русофилски настроени политици и иереи, Антим I отстоява неизменно българските национални интереси. Когато разбира, че руските империалистически интереси ги застрашават, той подкрепя либералите в лицето на Стефан Стамболов и Петко Каравелов, с които е и дългогодишен приятел. "Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от Вaс?", попитал Антим I княз Дондуков през 1879 г., на банкет по повод неговото изпращане в Търново.
Антим I се обявява рязко против преврата, свалил на 9 юли 1886 г. княз Александър Батемберг, и подкрепя Стамболов и Регентството.
На 14 ноември 1885 г., през Сръбско-българската война, Антим I отказва да напусне обсaдения Видин с думите "Трупът нa пaстирa трябвa дa бъде тaм, дето пaдa нaрод и войскa."
През 1887 г. той е депутат в Третото Велико народно събрание, което избира Фердинанд за български княз и го призовава публично да спазва Търновската конституция.
На 1 декември 1888 г. екзарх Антим I предава Богу дух в град Видин.
Pravoslavieto.com
Приснопаметният първойерарх, митрополит Видински и екзарх Български Антим I е роден в Лозенград през 1816 година. В млада възраст приема монашество в Света Гора и за известно време се подвизава в Хилендарската света обител. Там се закърмя със свято родолюбие, четейки огнените слова из "История славянобългарска" на преподобни Паисий Хилендарски.
Завършил духовното училище на остров Халки и със стипендия, издействана от руския консул в Измир, постъпва в Одеската духовна семинария. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен. Заради изрядните си качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от известния и авторитетен Московски митрополит Филарет. След завръщането в Цариград Патриаршията го удостоила с архимандритско достойнство и широко използвала неговата висока богословска подготовка като преподавател, а по-късно и ректор на Халкидонското богословско училище.
Събитията след "Българския Великден" принудили Патриаршията да обърне внимание на талантливите български духовници за попълване нуждите от висши клирици в българските епархии. По съвета на радетелите за независима Българска църква архимандрит Антим се съгласил да приеме архиерейска хиротония, но се въздържал да заеме преславната митрополитска катедра, изчаквайки по-благоприятен развой на българо-гръцката църковна разпра. Впоследствие, очевидно по свой родолюбив замисъл, в началото на 1868 г. той се съгласил да бъде назначен за Видински митрополит. Настроението на повереното му видинско паство помогнало на мъдрия български архиерей да направи решителна крачка в бъдещото си църковно-родолюбиво служение - да се включи изцяло в общонародната борба за независима Българска църква.
По силата на султански ферман от 20 февруари 1870 г. за учредяването на Българската екзархия трябвало да се избере екзарх, който да оглави и ръководи църковно-народните дела и да бъде законен представител на българския народ пред държавната власт. Когато Църковно-народният събор потърсил великодостойника за тоя висок и отговорен пост в това съдбоносно за българите време, той го намерил в лицето на Видинския митрополит Антим I.
На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Българският екзарх започва своето високо църковно-народно служение с рядко умение, усърдие и смелост. Подпомогнат от Светия синод и Екзархийския смесен съвет, той бързо урежда административния апарат. Не закъсняват обаче и трудностите от страна на Цариградската патриаршия и от политическите среди на чуждата държава. Мобилизирайки своите нравствени сили и воля, умъдреният първойерарх екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и дадените ни права според фермана. Пред погледа му са ликуващите множества и дадените пред тях обещания. "Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост, видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението ни от гръцко иго, и навред народът ми поръча да пазя фермана и да не отстъпвам от него ни на йота."
В ония мъчни и тежки времена помощта на славянска Русия съпътства неотклонно църковно-народното дело на първия Български екзарх в защита на българските интереси.
Екзарх Антим I полага изключителни усилия за обединяването на разпокъсания народ в условията на големия подем на националното движение по това време и след обявяване на схизмата. "Безспорно е доказано, пише историкът Тончо Жечев, че екзарх Антим тайно е приемал в екзархията и в своя дом много представители на революционните среди в България, на Букурещкия и Гюргевския комитет." Това едва ли е останало в тайна за турското правителство, което започнало да храни подозрения към екзарх Антим.
Но истинският голям морален изпит за Българския екзарх е Априлското въстание и неговото потушаване с нечувана жестокост през пролетта на 1876 година. Това варварско злодеяние компрометирало турската държава пред културния свят. Правителството решило да организира публична изява на събрание от представители на народите в Отоманската империя пред дипломатическите представители в столицата. Екзарх Антим бил поканен, чрез личното си присъствие или писмено, да прикрие или отрече позорните изстъпления, както и да изрази голямата благодарност на българския народ от дадените му свободи. Неопетнената съвест и пламенното родолюбие не позволяват на Българския екзарх да измени на истината и на народа си и той категорично отказва.
Протестите му пред правителството за необективността на официалните сведения за априлските събития и заставането начело на 12-членна делегация пред Високата порта в защита на жертвите на терора, застрашават свободата и дори живота му.
С широкия политически поглед екзарх Антим изиграва важна роля в привличането на европейското обществено мнение на страната на българските национални интереси. Нещо повече, оплаквайки хилядите невинни жертви, той намира начин да оповести тази кървава трагедия там, откъдето народът очаквал помощ - чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, бил известен и Всерусийският император Александър II. Четенето на този знаменит документ трогва и днес: "Ако Русия - заявява между другото екзархът - не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните."
България да бъде освободена! - ще бъде отзвукът на този зов.
Турското правителство не могло да прости тези действия на екзарха. Съдбата му била решена. Обявен за враг на султанската империя, той бил свален насилствено от екзархийския престол на 17 юни 1877 г. и изпратен на заточение в Мала Азия.
От заточението българският екзарх се завръща във вече свободна България. Свободният народ го посреща с възторг. С нищо не може да се сравни ентусиазмът и въодушевлението на народните представители, когато княз Дондуков се приближил към дядо Антим, благоговейно целунал ръката му и поискал благословия да пристъпи към великото дело и откриването на Учредителното събрание в Търново. След изработване и приемане на Конституцията под председателството на всенародно уважавания йерарх, Великото народно събрание избрало Александър Батенберг за първи български княз. Придружен от двама митрополити, Антим I отслужил молебен на легендарната Шипка и положил основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България. Пак по единодушно решение на Народното събрание дядо Антим застава начело на делегация, която заминава за Русия, за да изкаже благодарност и вечна признателност на Царя-Освободител Александър II от името на българския народ за даруваната ни свобода. Трогнат до сълзи, Всерусийският император благодарил и наградил дръзновения български екзарх с брилянтен кръст, а императрицата му подарила скъпоценно енголпие.
След завръщането си от Русия всеуважаваният дядо Антим председателствал свикания в София Църковен събор (октомври 1879 г.), на който били взети важни решения по уредбата на църковните дела.
Минало се още едно десетилетие в труд и грижи за своето видинско паство. На 1 декември 1888 г. той мирно се преставил в Господа.
Сто и петнадесет годишнината от блажената кончина на приснопаметния първи Български екзарх Антим I отново ни изправя пред сияйния образ на великия роден Първойерарх, голям родолюбец, мъченик за вяра и род, за свободно Отечество и братство с православна славянска Русия. Извървяният от народа ни път от тогава до днес потвърждава силата и истинността на неговите добродетели и саможертва.
Поклон и вечна признателност пред неговата светла памет!
Видински митрополит Дометиан
брой 23 за 2004 година
Със съкращения
Из спомените на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840-1937)
След Богоявление 1872 г. се получи известие, че пребиваващите в Цариград наши владици били изпратени
на заточение в Измир недалеч от Цариград. Това беше станало за богоявленската служба, но във Видин не знаехме причините на тази крута мярка на правителството.
Подир няколко дни местните видински власти направиха известно, че владиците ще бъдат върнати и населението да бъдело спокойно и мирно. Това съобщение трябва да е било предизвикано от демонстрациите, които бяха направили тогава пред Високата порта живущите в Цариград българи. Действително се получи известие от Цариград, че владиците са били върнати от заточение, а по-късно през февруари месец, че Видинският Антим е избран за Екзарх. Пръв е дал това известие във Видин Попович, търговец в Гал-капанът - Видин.
Като се получи това съобщение, Антим отсъстваше по селата и трябваше да се повика от там. Очаквахме да вземем и официaлно съобщение за избора. Достигна и такова. Антим трябва да отговори на това съобщение, какво ще направи, ще приеме ли избора или не. Известно време той се колебаеше каква форма да даде на отговора си. Колебаеше се, защото се знаеше, че в Цариград имаше две течения, едното от които беше да се направят нови опити за помирение с Патриаршията и че на това течение собствено се дължеше изборът на Антима, който ако и да беше се отказал от ведомството на Патриаршията, все пак беше чист от всяка епитимия или наказание от нея, както бяха други наши владици, та и Иларион Ловчански, който беше най-напред избран за екзарх, но не бил одобрен.
Другото течение смяташе, че разпрята ни с Патриаршията е свършена вече, че с избирането на Екзарх се полага началото на съществуване на Българската църква и трябва да се работи върху основа на фермана за учреждението на българската Екзархия. И за двете течения съществено питане беше накъде ще тръгне новоизбраният Екзарх Антим, който не спадаше в редовете на непримиримите противници на Патриаршията. Това питане трябваше да уясни Антим с отговора си, който предстоеше да даде на съобщението за избора му. Ако кажеше, че приема избора без никакви други съществени за случая подробности, това можеше да се тълкува, че той клони към първото течение. А такова едно съмнение би било грешка с неприятни последствия, защото болшинството на българите и в епархиите беше на страната на второто течение.
При обхваналия болшинството от българския народ възторг с избора на първия български Екзарх, отговор двусмислен би бил ледена вода, хвърлена върху главите на всички; той би бил грешка и за това още, защото не се знаеше доколко е разположена Патриаршията да направи отстъпки с цел да удовлетвори българския народ. При размишленията и разсъжденията, които правеше Антим, за да вземе едно становище, участие взимах и аз, защото Антим нямаше във Видин другиго, с когото да размени мисли по един такъв съдбоносен въпрос. Подир дълго колебание най-после се дойде до заключение, да се отговори, че той приема избора при условие, че ще се пази ферманът за учреждението на Екзархията. Телеграмата написах аз. Тя задоволи противниците на Патриаршията, а на приятелите на примирението с нея не угоди, както се узна отсетне.
От Цариград дойде депутация да придружи първия български Екзарх. Тя се състоеше от архимандрит Виктор, родом от Калофер, дългогодишен хилендарски таксидиот в Ниш и представител на Нишката епархия в Църковнонародния събор, свикан в Цариград за изработването на Екзархийския устав, човек забравил българския язик и по-късно Нишки митрополит, Георгаки бей Чалоолу от Пловдив и Яков Геров от Одрин, представители тоже и те в Църковнонародния събор. На девети март, празник на четиридесет мъченици, ден четвъртък след преждеосвещената литургия, Антим потеглил от Видин със специален параход, турнат под негово разположение от Дунавския валия, за да отиде в Русе. И аз бях наедно.
В четвъртък вечерта преспахме в Лом, в петък вечерта в Свищов, дето Антим служил в една от тамошните църкви в събота, и след пладне същия ден отправихме се в Русе. За посрещанията няма какво да се говори. Те навсякъде до Цариград бяха тържествени царски. В Русе беше станала една случка, която свидетелстваше какъв дух владееше между народа.
В събота вечер една депутация, предводителствана от Драган Цанков се яви пред Антим и го замоли да вземе в службата, която имаше да отслужи на утрешния ден, неделя, и архимандрит Виктор. Тази молба имаше своето значение. Виктор, който беше взел участие в Богоявленската служба, беше низвержен от Патриаршията. Да служи и той с Антим, значеше да се игнорира низвержението, и с това да се очертае по-осезателно какво поведение ще държи Антим спрямо Патриаршията. Би могъл да отхвърли това искане Антим, но той предпочете да отстъпи и служи с Виктор, отколкото да има неприятности в Русе.
По време на пребиваването си в тоя град Екзархът посетил валията. Името му не мога да си спомня. Но русенци го наричаха кир Василаки. Причината на това наименование беше следната. Валията бил син на гъркиня и висок турски сановник, след смъртта на когото жена му взела сина си и се върнала в Гърция, дето кръстила сина си, възпитала го християнски и го изучила като грък. Син й свършил гимназията и Атинския университет. Обаче след като станал пълнолетен, той не рачил да остане нито в християнската вяра, нито в Гърция. Върнал се в Цариград и в мюсюлманството и достигнал да стане валия в Дунавския вилает. В срещата си с Екзарх Антим той осъдил крайностите, които си позволявали да вършат българите в борбата си с Патриаршията. В тоя случай споменал и една случка, в която бил замесен Антим. Случката бе такава.
През 1870 г. Антим след като сполучил да убеди валията Аниф паша да заповяда да се отвори Силистренската митрополия и се предаде на българската община в тоя град, на връщане за Цариград беше направил една обиколка и посетил Шумен, седалището на първата си епархия, Преслав, Джумая [Ески Джумая - дн. Търговище], Осман-Пазар дн. Омуртаг, та и Котел, дето останал да служи. В това време в Котел имало един таксидиот светогорски грък, брат на един гръцки монастир. Против тоя калугер били младите котленци и искали да го изгонят, обаче не успявали, защото по-старите котленци, предводителствани от Хаджи Петра хаджи Матеев защищавали светогорския калугер. Антим по време на божествената литургия държал проповед, в която остро осъдил гърците и светогорския калугер. Тази проповед наелектризирала мъже и жени в Котел и след службата една тълпа отишла, нападнала дома, гдето живеел калугерът, разхвърлили му дрехите и всичко негово, грабнали и светите мощи, с които калугерът посещавал къщите в Котел и извършвал водосвет, и се разпръснали. Обаче подир пладне всички първенци котленци на брой около осемнадесет души водени от Хаджи Петра хаджи Матеев отишли в дома, дето гостувал Антим, събудили го от сън и много възбудено осъдили Антима за проповедта му в църквата с такива печални последствия и изискали от него без друго да разпореди да се намерят светите мощи и се предадат на светогорския калугер, който бил готов да напусне Котел. Молбата на първенците котленци била изпълнена, светите мощи се оказало, че ги грабнала по-малката сестра на Раковски, която ги върнала на калугера. Последният след тази случка напуснал Котел.
Такива крайности не бива да се допущат - прибавил валията на свършване, - защото те не са в интереса на българите.
От Русе Екзархът минал през Каспичан, дето бил посрещнат и приветстван от шуменци, и вечерта стигнал във Варна. Тук посрещането бе небивало - и българи, и гърци, и арменци, та и турци слязоха на гарата - първите да поздравят Екзарха, а останалите да го видят. Отседнал бе в дома на Величко Христов - един от първите български варненски граждани. Къщата бе под силна полицейска охрана, защото бил пръснат слух, че гърците щели да убият Екзарха. От Варна Екзархът ходил в Бургас и от там в Цариград.
брой 23 за 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com