Първородният грях
Първородният грях
Виж също:
Какво е прочее прародителски грях? Какво причини Адамовият грях в човека? в книгата на М. Калнев "За Светото кръщение и необходимостта от кръщението на децата"
Грях буквално означава "да пропуснеш целта". Грехът е това, което е разделило и продължава да разделя човека от Бога, неговия Създател. Сътворил човека прекрасен и съвършен, Бог му дарувал пълна свобода, включително свободата да приеме доброволно Божията любов чрез съзнателно послушание и пълно доверие. В.П. Вихлянцев посочва, че думите "плодете се и множете се" (Бит. 1:28), са в оригинала "растете, усъвършенствайте се и се множете числено" (при това непознавайки доброто и злото - Бит. 2:16-17, и притежавайки безсмъртие - Бит. 2:9,16, което човекът загубил, съгрешавайки - Бит. 3:24).
Бог е желаел човекът да бъде свободна личност, а не автоматично послушен на Божията воля робот; чрез послушание да избере пътя на съвършенството, без да Му отнеме възможността за собствен и доброволен избор. Вероятно Бог е имал Свой продължителен и благодатен план за довеждане на човека до пълно съвършенство, но човекът избрал свой път за уподобяване на Бога (Бит. 3:5) чрез чувствено познание.
Грехът преминал от дявола в Адам и така "чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта" (Рим. 5:12). И човек продължава да греши, престъпвайки Божия закон ("Грехът е беззаконие", 1Иоан. 3:4). Както пише св. ап. Петър, "Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия" (Рим. 3:23).
Грехът ни отделя от Бога, убива ни духовно ("Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша" Ис. 59:2). Поради това грях се нарича и всяко отделно неспазване на Божиите заповеди.
Човек остава по наследство роб на греха. Дори да осъзнае това, не може да се изкупи от това робство със собствени сили, тъй като - бидейки роб, - човекът няма нищо свое. Човек може да се спаси само вярвайки в изкуплението, извършено чрез цената на невинната Кръв на Иисус Христос, защото именно заради нашето спасение, Божият Син е приел нашата човешка природа и, бидейки Сам без грях, "осъди греха в плътта" (Рим. 8:3). "Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога" (2Кор 5.21).
В милостта Си Бог ни прощава греховете, когато ги изповядаме и се отречем от тях, давайки ни сила да преодоляваме греха в живота си. "Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда" (1Иоан. 1:9).
Православната Църква под първороден грях винаги е разбирала онова "семе на тлението", онази наследствена повреденост на природата и склонност към греха, която всички хора получават от Адам посредством раждането. Зачеването и раждането са канал, по която се предава родителската повреденост. "Ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми" (Пс. 50:7).
На Православието е чужда представата за това, че потомците на Адам носят лична отговорност за греха на прародителите като за свой собствен грях. Така в постановленията на Картагенския Събор от 252 година е казано, че "не бива да се забранява да се кръщава младенецът, който едва родил се, не е съгрешил с нищо, а само произлязъл по плът от Адам, е възприел заразата на древната смърт чрез самото раждане" и че при кръщението му се прощават не неговите собствени грехове, а чуждите...
Първородният грях се явява наказание поради това, че получилият повредена природа човек не може да влезе в Царството Небесно (Йоан 3:5). Дори невинните младенци подлежат на това наказание, макар те, като нямащи лични грехове да са избавени от вечните мъчения. Картагенският събор е провъзгласил анатема за тези, които отхвърлят необходимостта от кръщаване на младенците, и е подчертал, че те, нямайки лични грехове, все пак се кръщават "наистина за опрощаване на греховете" (правило 124), тоест "първородният грях" или "родителската сквернота" в дадения случай по своя резултат се приравняват към престъпване на Божия закон, доколкото по силата на плътското раждане всеки човек вече подлежи на наказание - лишава се от Царството Небесно.
Из кн. Речник по библиология
Грехопадение - събитие, което според Библията е отделило човека от Бога и е извратило човешката природа.
Трета глава на книга Битие (отнасяна обикновено към яхвистката традиция) описва Грехопадението като нарушение на Божествената воля от първите хора, които се съблазнили от думите на змията, уверила ги, че като вкусят от Забраненото дърво, ще станат "като богове, познаващи добро и зло". Изобличени в грях, хората не се разкайват и са изгонени от Еден. Тяхното отдалечаване от Твореца довежда до тежки последствия: борба срещу човека на злите сили (поколението на змията), нарушаване на хармонията между хората, а също така между човека и природата. Лишен от достъпа до Дървото на живота, човекът губи своето безсмъртие.
По същество целият Пролог на книга Битие е едно цяло с това сказание, тъй като рисува картината на човешкия бунт срещу волята на Вечно съществуващия и "лавинообразното увеличаване на греха (Рад). След греха на Адам идва първото братоубийство, което прави кръвното отмъщение регулатор на отношенията между хората (Бит. 4:1-24). "Развращаването на човеците" довежда до Потопа, а вавилонското стълпотворение - до разделянето на хората.
Интересно е, че на други места в Стария Завет почти няма препратки към събитията от Пролога на книга Битие и учението за Грехопадението остава неразкрито. По правило в Стария Завет срещаме общи мисли за греховността на човека (вж. например 3Цар. 8:46; Пс 50:7). Първи намеци за събитието, описано в трета глава на кн. Битие, се съдържат в Сир 25:27 и Прем 2:23-24. Първа книга на Енох (вж. Апокрифи) разглежда Бит. 6:1 и сл. като Грехопадението на ангелите ("Божите синове"), които са извратили хората, научавайки ги на магия.
Трета книга Ездра и апокрифът Апокалипсис на Варух, написани през І в. пр.Хр., вече определено свързват плачевното състояние на хората с греха на Адам. От това може да се направи заключение, че старозаветната доктрина за Грехопадението се е формирала окончателно през междузаветния период.
Ап. Павел задълбочава и развива по-нататък това учение. Той не само констатира трагичната противоречивост на човека, колебаещ се между доброто и злото (Рим 7:15 сл.), но говори и за Грехопадението на Адам като начало на всеобщата греховност (Рим 5:12). На Адам, стоящ в началото на старото човечество и пожелал да похити висшата власт, апостолът противопоставя Иисус Христос като Втори Адам, принизил се и застанал начело на новото човечество (Филип 2:7 сл.). Първият Адам отваря към света път за греха и смъртта, Вторият дарява човека с вечен живот (1 Кор 15:22, 45-49).
Ап. Йоан сочи, че волята за зло се е зародила в света на духовните същества: "първо дяволът сгреши" (1 Ин 3:8). В Откровение на Йоан дяволът, извратил живота на природата и хората, се отъждествява със змията в Бит. 3 и с дракон. Образът на дракона в Стария Завет символизира силите на разрушението и хаоса. Той е твар, която въстава срещу Твореца и която ще бъде победена едва в края на вековете (Ис 27:1; ср. Откр 20:2-3).
Екзегетите, които интерпретират библейските текстове, свързани с Грехопадението, са търсели отговор на редица принципни въпроси, сред които:
В писанията на Св. Отци и в изследванията от по-късно време са се оформили три основни интерпретации на трета глава на Книга Битие.
а) Буквалното тълкуване е разработено преди всичко от антиохийската школа. То предполага, че трета глава на Книга Битие рисува събитието така, както се е случило в зората на човешкото съществуване. Еден се е намирал в определена географска точка на земята (св. Йоан Златоуст, Беседи за Бит, XIII, 3; блаж. Теодорит Кирски, Тълкуване на Бит, XXVI; Теодор Мопсуестски, Migne. PG, t. 66, k. 637). Дървото на познанието е било реално земно дърво (блаж. Теодорит Кирски, Тълкуване на Бит, XXVII). Едни екзегети от това направление смятат, че човекът е създаден безсмъртен, а други, по-специално Теодор Мопсуестки, предполагат, че е можел да получи безсмъртие едва след като вкуси от плодовете на Дървото на живота (което съответства повече на Писанието, вж. Бит. 3:22). Буквалното тълкуване се приема и от рационалистическата екзегеза, но тя вижда в трета глава на Книга Битие вид етиологично сказание, призвано да обясни несъвършенството на човека. Тези коментатори поставят библейския разказ на едно равнище с други древни етиологични митове.
б) Алегоричното тълкуване съществува в две форми. Привържениците на едната теория отричат събитийния характер на сказанието, виждайки в него само иносказателно описание на вечната човешка греховност. Тази гледна точка е прокарана от Филон Александрийски и намира развитие в новото време (напр. при Бултман и Тилих). Привържениците на другата теория, като не отричат, че зад повествованието от Бит 3 стои някакво събитие, разшифроват образите му с помощта на алегоричния метод за интерпретиране, според който змията означава чувствеността, Еден - блаженството да бъде съзерцаван Бог, Адам - разума, Ева - чувството, Дървото на живота - доброто без злото, Дървото на познанието - доброто и злото и т.н. (Ориген, св. Григорий Назианзин, св. Григорий Ниски, св. Амвросий Медиолански, блаж. Августин и др.).
в) Историко-символичното тълкуване е близко до алегоричното, но използва за интерпретация на Свещеното Писание система от символи, съществуващи в Древния Изток. Според тази трактовка същността на сказанието от Бит 3 отразява духовно събитие. Разглеждайки първите глави на Книга Битие, Булгаков пише:
"Няма никаква необходимост да им се приписва исторически характер в смисъла, характерен за събитията от емпиричния живот на този свят, защото цялата пълнота и дълбочина на битието съвсем не се изчерпва с тях... Сказанието от ІІІ глава на Битие за грехопадението, макар че е история, е именно метаистория и в това си качество е мит, който е повече и по-значителен в обобщенията си за историческите образи от цялата емпирична история" ("Невестата на Агнето").
Образната конкретност на сказанието за Грехопадението е призвана да изобрази нагледно, "иконоподобно" същността на трагичните събития: отпадането на човека от Бога в името на своеволието. Символът на змията не е избран от автора на Битие случайно, а тъй като за старозаветната църква основната съблазън са били езическите култове към пола и плодородието, имащи за своя емблема змия (Копенс).
Символът на Дървото на познанието екзегетите обясняват различно. Едни разглеждат вкусването от плодовете на дървото като опит да се изпита злото на практика (Б. Вишеславцев), други обясняват този символ като установяване на етични норми независимо от Бога (Лагранж). Тъй като глаголът "познавам" има в Стария Завет значение "владея", "умея", "обладавам" (Бит. 4:1), а словосъчетанието "добро и зло" (евр. тов ве ра) може да се преведе като "всичко на света" (ср. Бит. 24:50; 31:24, 29), образът на Дървото на познанието понякога се тълкува като символ на властта над света, но такава власт, която се утвърждава независимо от Бога и прави свой източник не неговата воля, а волята на човека. Затова именно змията обещава на хората, че ще бъдат "като богове". В такъв случай основната тенденция на Грехопадението трябва да се вижда в първобитната магия и в целия магичен мироглед.
Много екзегети от периода на Св. Отци виждат в библейския образ на Адам само конкретен индивид, първият сред хората, а предаването на греха интерпретират в генетичен план (като наследствена болест). Но при св. Григорий Ниски (За устройството на човека, ХVІ) и в редица богослужебни текстове Адам се разбира като корпоративна личност.
При подобно разбиране и Божият образ в Адам, и грехът на Адам трябва да се отнася към целия човешки род като единна духовно-телесна свръхличност, която по думите на прот. С. Булгаков е "многоипостасна в съществуванията си".
Това се потвърждава от думите на св. Григорий Назианзин, който пише, че "престъпното вкусване е падение за целия Адам" (Тайнствени песнопения, VІІІ), и от думите на богослужението, говорещи за идването на Христос да спаси Адам.
Особено мнение имат тези, които подобно на Пелагий смятат, че Грехопадението е личен грях на първия човек, а всичките му потомци грешат само по своя воля.
Думите в Бит 3:17 и сл. за проклятието на змията често са се разбирали в смисъл, че несъвършенството е влязло в природата като резултат от Грехопадението на човека. При това се цитира ап. Павел, който учи, че Грехопадението е довело след себе си смъртта (Рим. 5:12). Но указанията на Библията за змията (дявола, дракона) като начало на злото в творението позволяват да се твърди за дочовешки произход на несъвършенството, злото и смъртта. Според тази гледна точка човекът е въвлечен във вече съществуващата сфера на злото.
"Светът - пише Бердяев - е йерархически организъм, в който всички части са свързани помежду си, в който това, което става по върховете, се отразява на низините... Тъмнината се сгъстила първоначално във висшата точка на духовната йерархия, там свободата за първи път е дала отрицателен отговор на Божия зов, на Божата потребност да се обича Другото аз, там творението е тръгнало по пътя на самоутвърждаването и самозатвореността, по пътя на разрива и омразата".
С други думи - Писанието позволява да се говори за две грехопадения: космическо, довело до частично отклонение на природата от Божите пътища, и антропологично, потопило човека Адам в бездната на богосъпротивата. Условие за двете фази на Грехопадението е свободата - както на духовните сили, така и на духовно-телесното същество, човека. Но и в двата случая изопачаването на замисъла на Твореца не е пълно и окончателно. Бог осъществява спасение и изкупление на света чрез своето Домостроителство, което в Божето царство ще завърши с приобщаване на човека към Божественото битие.
Превод Павел Б. Николов, из кн. Словарь по библиологии от Александр Мень.
Преводачът не е използвал Синодалния превод на Библията.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com