Деян Енев, Вестник "Сега", 2002 г.
"На 3 март 1878 г. в Сан Стефано, на 12 километра от Цариград, бил подписан мирен договор между Русия и Турция, който влязъл в историята като Санстефански мирен договор. Според него България се възстановявала на политическата карта на Европа като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и своя войска. Границите на България почти напълно съвпадали с етническите граници на българската нация."
История на България, изд. "Марин Дринов"
"Тук е главата на проигумена Дамаскин, който беше на таксид в Свищов и там биде убит от агаряните в лето 1779."
Надпис върху ковчеже в костницата на Хилендарския манастир
През петнайсети век българските земи вече са включени в границите на османската държава и плътно обхванати от османската администрация. Чисто биологическият, стопански, верско-религиозен и културен натиск са огромни. Дълго време учехме, че народният организъм изкарва първите три века от робството едва ли не в състояние на ступор. И после изведнъж от нищото се появява Паисий Хилендарски, който възвръща народната свяст. Всъщност Паисий Хилендарски е само брънка, макар и най-внушителната, от несекналия монашески подвиг през всичките векове на робството, подвиг, към който българската историческа наука все още е в дълг.
При липсата на собствена държавност, българската народност прави единствения верен ход в условията на враждебната политическа и верска среда - тя припознава себе си и поставя знак на пълно равенство с източноправославната вяра. В този смисъл манастирите израстват като средища, които акумулират всички възможни в условията на робство форми на обществен живот - религиозен, икономически и културен. След чуждото нашествие и завоеванието първата задача на манастирските средища е оцеляването, втората - спасяването на духовността, на писмената традиция, на книжовността, а третата - изнасянето й отново в народната тъкан. Така те се превръщат за дълъг период от време в единствената опора на народността.
Връзката на манастирите с българския етноареал се осъществява чрез институцията на таксидиотството. В превод от новогръцки "таксидиот" значи "пътник", но и "духовник", "изповедник"... Тоест таксидиотите са принадлежащи към черното духовенство лица, които обаче пребивават не в затвореното и извисено духовно пространство на манастира, а в светска среда, където изпълняват мисионерски - богослужебни и просветителски функции.
Таксидиотството е сред най-интересните феномени в родната ни история. То е етап от българското национално узряване, който при изчерпване на функциите и появата на нови приоритети естествено отмира към средата на XIX век.
Постепенно през XVIII и първата половина на XIX век страната е покрита с плътна мрежа от метоси в по-важните селища. Според Иван Радев, един от малцината ни по-задълбочени изследователи на таксидиотството, "метохът е едновременно молитвен дом, страноприемница и средище за просвета". С най-добре развита мрежа от метоси са най-големите български манастири - Рилският, Зографският и Хилендарският. За таксидиоти се изпращат по правило най-интелигентните монаси; повечето са въведени в архимандритски сан, мнозина вече са били игумени, тоест притежават и необходимия социален опит.
Според твърдението на Климент Рилец "изпращането на един манастирски брат за духовник (таксидиот) ставало след продължителна подготовка в манастира, при пълна телесна и духовна зрелост". Таксидиоти са Йосиф Брадати, йеромонах Паисий Хилендарски, архимандрит Неофит Бозвели, първият български екзарх Антим Видински, митрополит Иларион Макариополски... - да изброим само най-известните. Една от най-важните дейности на таксидиотите била финансовата. Те събирали милостиня, чрез която се поддържала дейността на големите манастирски центрове.
Пътуващите монаси таксидиоти са разработили още в първите векове на робството цяла система от бойни техники, за да оцелеят във враждебната среда и да могат да съхранят народната свяст.
В своята книга "Бойни изкуства и военно дело на древните българи" Дориян Александров е отделил специална глава за бойните умения на таксидиотите. Той твърди, че има запазени сведения за наличие на цялостна бойна система при монасите таксидиоти, тъй като в своите пътувания те били изложени на безброй опасности, както от страна на турци и гърци, така и от страна на разбойници, защото пренасяли непрекъснато пари и ценности.
Монасите, пише Дориян Александров, избрали тоягата като основно средство за самозащита, което може да обезвреди, но не и да убие нападателите с цел да не се пролива кръв. Системата на таксидиотите била комплексна и включвала бой и фехтовка с тояга, техники с голям железен кръст, самоотбрана с продълговата кожена торба - кемер, която се носела препасана на кръста под расото и когато била пълна с монети, се превръщала в страшно оръжие, ръкопашен бой с кама, ръкопашен бой с голи ръце и борба. Освен това се изучавали приложна психология, методи на дегизиране, преобразяване и преправяне на гласа, както и специална психо-физическа подготовка на базата на религиозната практика. Авторът твърди, че преди години в Търновския църковен архив имало книга-ръководство (ръкопис с илюстрации) за системата на таксидиотите, препис от по-стари книги. По-късно тази книга изчезнала...
Тоягата била с кука на дебелия край, като овчарските геги. Била от твърдо дърво, дрян, габър или дъб, за да не може да бъде разсечена лесно с меч. Във филма "Козият рог" Антон Горчев и Катя Паскалева демонстрират именно такъв бой с тояги, какъвто са практикували българските монаси таксидиоти. Големият железен кръст бил второто основно оръжие на таксидиотите. Кръстът можел да се държи по четири различни начина и също бил страшно оръжие в ръцете на експерт. Кожената торба или кемерът с парите също се използвали като оръжие.
Освен това таксидиотите се подлагали на тежки и продължителни тренировки, включващи упражнения за сила и техника, психически тренировки на базата на религиозната дисциплина, както и специални диети. Системата включвала упражнения в бягане, скачане (лъвският скок на Васил Левски), бързо катерене по дърво, както и методи за обезвреждане на насъскани кучета и преодоляване на водни прегради. За физическата подготовка се използвал особен тренажор, състоящ се от два успоредни стълба, забити в земята. Стълбовете се използвали и за отработване на длановите удари и ритниците в ръкопашния бой.
Психическата подготовка на таксидиотите се градяла върху основата на религиозната дисциплина и аскезата на православното християнство, най-ярко изразени в исихазма, който гледа на човека едновременно като на субект и обект на творчеството "добротолюбие", или както учи един от адептите на исихазма, авва Таласий: "Като придобиваме навик за добродетели, ние си връщаме чрез него природното свойство и се изкачваме към своето първоначално здраве." Таксидиотите практикували и редица други умения за оцеляване във враждебна среда, като дегизиране, преобличане, лечебни изкуства, изграждане на агентурен апарат, пароли, тайни явки, квартири и скривалища.
Могъщата организация, създадена от Васил Левски, просто дублира и заздравява една вече създадена, почти двувековна организация, към която самият Апостол е бил съпричастен. Именно в Хилендарския метох в Карлово е бил послушник дякон Игнатий. Той придружава вуйчо си хаджи Василий в таксидиотската му мисия в Ст. Загора през 1855-1858 гoдина. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир бъдещият апостол е подстриган за монах, а на следващата, 1859 г., е ръкоположен от пловдивския епископ Паисий в чин йеродякон. Най-верният помощник на Дякона е не друг, а пак таксидиот - отец Матей Преображенски-Миткалото. Той прекарва 12 години в Атон, от 1850 до 1862 г., преди да се посвети на националната кауза. Моралният облик и чистота на Дякона, по вярното наблюдение на Дориян Александров, подсказват, че той е познавал истинските стойности на православната вяра и исихазмът в никой случай не му е бил чужд.
© Вестник "Сега", 2 март 2002 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com