 |
|
На древния арамейски език - езикът, на който е говорил Иисус Христос, вместо "Отивам в Йерусалим" казвали "Изкачвам се в Йерусалим". И не само защото градът е съграден върху хълм, който настина трябва да бъде изкачен. Казват, че Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога. А приближаването към Него винаги е свързано с човешкото извисяване - едно непрестанно изкачване на душата - нагоре и нагоре - към Създателя. Затова Йерусалим не е просто един от многобройните туристически маршрути по света. От стари времена идването тук се означава само с една дума - поклонение.
По всяко време на годината човек може да направи своето "изкачване"
в Светия град. Но ако наистина иска да съпреживее последните земни дни на Спасителя и неговото Възкресение, най-удачното време за поклонение е
Страстната седмица и Великден.
Естествено този период има и недотам привлекателна страна - градът е претъпкан от поклонници. Блъсканицата и шумотевицата са несравнимо по-големи от другите дни в годината, но само
тогава човек може да стане свидетел на толкова интересни неща, които се случват само по Възкресение Христово. И особено, ако е за православния Великден - тогава, следобед на
Велика събота, в църквата на Божи гроб слиза
невещественият божествен огън - едно чудо, което продължава да става вече 2000 години.
Старият Йерусалим, основан от цар Давид преди повече от 3000 години, се издига върху карстово плато. Ако човек го гледа отдолу - от източното подножие в долината Кедрон - добива наистина усещането за град, който се извисява в небето. Неслучайно християнските химни възпяват земния Йерусалим като предобраз на Небесния Йерусалим - т.е. Божието царство.
Старите крепостни стени,
издигнати в библейски времена, преправяни и доизграждани от римляни, византийци, араби, кръстоносци и османци, са прорязани от седем порти. Шестте от тях са отворени денонощно.
Седмата е зазидана - Златната порта (Golden Gate). По времето на Иисус тя е главният вход на града откъм изток. През нея,
яздейки бяло магаре влиза Спасителят, посрещнат възторжено с палмови клони и възгласите "Осанна! Благословен е идещият в името Господне!"
През същата тази врата, през 628 г. византийският император Ираклий решил да влезе триуфално, облечен в блестящи одежди, яздейки кон – завръщайки се от победоносен поход срещу Персия. По време на този поход владетелят успял да възвърне от плен и да донесе обратно в Йерусалим великата светиня – Христовия кръст, открит от императрица Елена през IV в. и обкован със злато и скъпоценни камъни, който персите заграбили при оплячкосването на светия град през 622 г. Естествено императорът смятал, че има право да увенчае така бляскаво победата си над Персия. Но когато триумфалното шествие стигнало до Златната порта, конят на Ираклий се спрял като прикован и отказал да върви. “Не тъй носеше кръста си нашият Спасител” – упрекнал императора тогавашният йерусалимски патриарх Захарий. Тогава Ираклий свалил бляскавите одежди, събул се бос и пешком внесъл в Йерусалим през Златните врата Христовия Кръст.
Според едно предание след това Ираклий заповядал да зазидат портата – щом като през нея минал Светият Кръст, никой друг не трябвало повече да тъпче мястото с нозете си. Според друго предание Златната порта била зазидана чак по времето на султан Сюлейман Велики – от суеверие – за да не се сбъдне вярването на християните, че в Съдния ден през тези порти ще влезе отново Спасителят. И тъй като евреите все още очакват Месия, пред Златната порта е най-скъпо струващото гробище в света. Богати евреи от цял свят плащат хиляди, за да бъдат погребани точно тук – те вярват, че в Деня на Страшния съд ще бъдат възкресени най-напред юдеите, погребани пред Златната порта.
Златната порта (Golden Gate) в Йерусалим.
Архив Pravoslavieto.com
Точно срещу Златната порта, от другата страна на долината Кедрон е Гетсиманската градина. По времето на Иисус тя е била осеяна с маслинови дръвчета и кипариси, с малки карстови дупки, в каквито вероятно са смятали да пренощуват Иисус и учениците Му след Тайната вечеря. Подобна атмосфера днес има градината на тукашния руски манастир “Св. Мария Магдалина”.
Гетсиманската градина в Йерусалим с руския манастир "Св. Мария Магдалина".
Източник:
www.kiev.ua
Под манастира е “Църквата на всички нации” – католически храм. Издигнат е над скалата, край която Иисус отправя последната Си молитва преди залавянето. Наблизо е станало и предателството на Юда.
'Църквата на всички нации" (Гетсиманската църква) в Йерусалим.
Фото: whitesoul.com
"Църквата на
всички нации" в Маслинената гора в Гетсимания, Йерусалим.
Източник: photosight.ru
Особено мистична е Гетсимания на свечеряване, когато поклонническият поток е отшумял и вечерната тишина потапя човек в драматизмът на нощта, когато Иисус е предаден и заловен.
В Гетсимания е и друга светиня - гробът на Света Богородица.
Голямо стълбище ви отвежда в подземието на храма, където е каменното ложе, приело тялото на Божията майка. Според преданието от тук то е качено на небето и отново съединено с душата на Пречистата. Зад гроба, който едновременно е и църковен олтар, върху специален постамент е иконата "Св. Богородица Йерусалимска" - същата, която гостува у нас през 2000 година и предизвика невероятен наплив от вярващи.
Йерусалимската (Гетсиманска) чудотворна икона на Божията Майка.
Източник palomnic.org
Най-вълнуващият за християните маршрут в Йерусалим безспорно започва при някогашната римска крепост Антония - до Лъвската порта, северно от Златната. По времето на Иисус това място е извън очертанията на еврейския Йерусалим. Тук след бичуването на Спасителя Пилат оправдателно си измива ръцете и го осъжда на смърт чрез разпъване.
Йерусалим, Лъвската порта (Lion's Gate).
Източник: greatcommission.com
На това място се издига храм, в чийто купол е изобразен голям трънен венец - спомен за Христовите страдания.
Оттук започва "Виа долороса" (Via dolorosa) - Пътят на Страданието, или Пътят на Кръста ("Via Crucis").
Това е тясна, каменна улица, често преминаваща в стълбища, осеяна със сергии и магазинчета, в които шумно се предлага всякаква стока и сувенири - две хиляди години след Христа шумотевицата в Йерусалим е все същата. А между сергиите - различни по големина параклиси и църкви, бележещи местата, където е спирал Христос по пътя към Голгота, съхранили паметта за последните мигове на Спасителя, за мъките му и за великата му любов към света. Втората спирка е там, където Иисус взима кръста си, четвъртата напомня за последната среща с майка му, петата бележи мястото, където Симон Киренеец поема кръста, за да помогне на Иисус...
"Пътят на Страданието" свършва в църквата на Божи гроб.
Изглед от вътрешността на храма на Гроба Господен в Йерусалим.
Източник: jerusalemshots.com
Обикновено поклонниците най-напред се спират на "Плочата на помазанието", която е точно срещу входа. Но за да извървите целия земен път на Спасителя, трябва първо да се отбиете вдясно от входа. Малка вита стълба ще ви изкачи на Голгота - възвишението, върху което е разпънат Иисус. Тук са 11 и 12 спирка от "Виа долороса". Преди 2000 г. мястото е било извън Йерусалим, в непосредствена близост до стените му. Отдалече скалистият венец на хълма приличал на човешко чело и затова го наричали Голгота - т.е. Лобно или Челно място (на старославянски лоб е чело). За да разберете колко е бил висок, трябва да слезете до арменската църква и да се изкачите обратно - тук преди две хилядолетия е започвало подножието на хълма.
Стъклена витрина покрива къс разцепена скала от Голгота - евангелието разказва, че когато Иисус издъхва на кръста, става земетръс и скалите се напукали. До тази скала е мястото на най-великата жертва в историята на човечеството. Поклонникът коленичи под малък олтар и може да докосне скалата, в която е стоял забит кръстът с разпънатия Христос. Точно тук невинната кръв на Спасителя попила в земята, за да обнови света от недрата му. Под хълма Голгота в далечни библейски времена е погребан Адам - Христовата кръв достигнала черепа му и така първите хора били опростени, а човешкият род - изкупен.
След Голгота друга стълба ви връща на "Плочата на помазанието" - тук съгласно древния юдейски обичай, тялото на Иисус е помазано с благовония и завито в бял плат. След което е пренесено и положено в изсечена наблизо скална гробница. Няколко метра след Плочата - вляво от входа - и вие сте пред заветната цел на поклонника-християнин. Божи гроб!
Вратата на храма "Гроб Господен" в Йерусалим.
Рисунка Дмитрий А.
Белюкин, artlib.ru
Евангелието разказва, че Иисус е погребан набързо в скална гробницата, която неговият сподвижник Йосиф Ариматейски предварително приготвил за себе си. Още през IV в., след като царица Елена прави експедиция да открие кръстът и гробът на Христа, двете светини са превърнати в храмове, преустроявани и съединени впоследствие.
Църквата на Божи гроб всъщност представлява един огромен храмов комплекс, побрал под общ покрив хълма Голгота, гроба Господен и храмовете на различни християнски изповедания - православни, католици, арменци, копти. Бурната история и човешкият стремеж към благоукрасяване на тези най-велики християнски светини са запазили много малко от автентичността им. И все пак, вълнението е неописуемо.
Основната част от храма има кръгла форма - символ на безкрайността на Вселената. В центъра на тази ротонда е Гробът Господен - олицетворение на самия Бог, Творецът в центъра на цялото си Творение. Куполът, който се издига над ротондата и Божи гроб, е наричан омфлос - т.е. пъп, и всички християни смятат това място за пъп, център на света.
Изглед от вътрешността на храма на Гроба Господен в Йерусалим.
Източник: jerusalemshots.com
Предверието на Божи гроб е миниатюрен параклис, наричан Църквата на ангела. По средата има малък олтар, в който е вграден къс от камъка, закривал гробницата. Върху този камък, дошлите да помажат тялото на мъртвия Иисус в неделната сутрин жени видели да седи ангел. От този камък той възвестява на човечеството великата вест - "Христос Възкръсна!
Защо търсите живия при мъртвите, няма го тука?!" Върху олтара в църквата на Ангела всяка нощ се отслужва света лигургия. Първи да сторят това имат православните - православното богослужение започва в полунощ и завършва към 3 сутринта, след което идва ред на католическата литургия, после арменската и т.н. От преддверието се влиза в също толкова малко помещение - тук през пролетта на 33-та г. от н.е. мистично, непостижимо за човешкия ум става тайнството, възвестено от ангела - духът побеждава материята, вечността тлението. Спасителят Възкръсва!
Каменното ложе, върху което е лежало тялото на Бога и където три дни след разпятието Той възкръсва, е скрито под плочи от бял мрамор. Над него горят кандила на всички вероизповедания, стопанисващи Божи гроб. Ако в храма има много поклонници, човек има не повече от минута, за да коленичи и да се концентрира в молитвата си. Но и това не е малко, защото се е докоснал до нещо, до което се е докосвал самият Бог - гробът му, от който продължава да извира Божията любов и да събира човешката надежда.
Колкото и да сте развълнувани след поклонението на Божи гроб, съветвам ви да отидете и от другата страна на параклиса - там където са скалните гробове на Никодим и Йосиф Ариматейски, едни от първите христови последователи. Това е един малък, неугледен храм с голи стени и няколко прашни кандила. В туристическите справочници ще прочетете, че това е параклисът на Антиохийската патриаршия в Сирия. Но никой няма да ви каже, че някога е бил... български.
През ХVI в. един руски дипломат го нарича "голяма българска черква, в която денонощно горели 15 златни кандила". Можем само да си представим божествената литургия, отслужвана тук на български език, как от този храм българското духовенство тържествено е излизало и заставало край самия параклис на Божи гроб, за да се присъедини към множеството очакващи слизането на невеществения небесен огън на Велика събота. И как след тайнственото слизане на огъня със свещи те са пренасяли пламък от божествената пасхална светлина и пеейки "Христос Возкресе" са запалвали с 15-те златни кандила в "българската църква" при Божи гроб... Излизайки от големия храм, при самия му вход ви очаква още една, по-реална българска следа в Йерусалим. Върху лявото крило на голямата дървена порта, високо над човешкия ръст, има надпис, издялкан с ножче: "Недко от Копривщица, 1854 лето" - някогашен хаджия, един от предшествениците ни, за които поклонението на Божи гроб е било най-заветната цел на живота им. Да се докоснат до мястото, където е бил Бог, и да се въздигнат до Него.
Ако искате да изпитате истинско духовно преживяване в Йерусалим и по Светите земи, най-добре е да се включите в поклонническа група със специализиран гид, който няма да претупа като стандартен туристически обект и най-малката християнска светиня.
Всички християнски храмове са без вход. Но има една уловка - под формата на допълнителни услуги, като паркинг за автобуса или използване на въжена линия някъде може да ви поискат 1-2 долара.
Хубавите и луксозни хотели обикновено са в Новия Йерусалим. Но са и по-скъпи. Освен това в повечето случаи са израелски, което прави задължително сервирането на кошерно меню - то изключва смесването на месо и мляко. Повечето български групи са настанявани в хотели в старата част, които обикновено са собственост на палестинци. Предлагат прилични условия и са удобни, защото са в непосредствена близост до всички светини.
Сувенирите с християнска тематика обикновено се намират в арабските магазини. В тях и пазарлъкът върви по-лесно. С израелските търговци пазаренето е почти невъзможно.
Т.нар. "поклоннически" или "хаджийски" свидетелства са два вида. Първите - за "поклонник на Светия град" - се издават от Израелското министерство на туризма и Йерусалимското кметство. Безплатни са и ги предоставят на всеки туроператор. Православните свидетелства за "Поклонник на Божи гроб" се издават само от Йерусалимската патриаршия - за тях обаче има, макар и минимална такса, а и не е сигурно, че до края на пътуването си можете да ги получите.
Хаджи Горан Благоев
Вестник "Сега", 31 март 2006 година
Видът на Йерусалим, облян от ослепителна духовна светлина, е вълнуващ и неповторим. Разположен сред по-високи планини на брега на дълбока клисура, градът излъчва постоянно нетленно сияние. Дори да нямаше особено историческо значение, той пак би събудил силни чувства с необикновения си външен облик. Погледнат от върховете на Скопос и Елеон, хоризонтът е отрупан със средновековни укрепления и кули, позлатени куполи, зъбери, рушащи се останки от римско и арабско време. Около него има долини и склонове, превърнати в просторни, зелени морави, които променят дори свойствата на светлината. Гледката е завладяваща.
Според преданията при цар Давид той се нарича Йевус. На еврейски език Йерушалаим означава "град на мира" (тази етимология не е съвсем уточнена – б. р.), което е парадокс, защото в своята хилядолетна история той познава твърде малко периоди на мир. На арабски език името му е ал-Кудс, което означава "свещен". Той е древен близкоизточен град на водораздела между Средиземно и Мъртво море на височина 650-840 метра. Представлява невероятна смес от паметници на историята, културата и на народите с огромно количество забележителности. От древност този малък провинциален град е наречен "пъп" или "център" на света поради изключителното му религиозно значение (така е наречен и в прор. Йезекиил 5:5 – б. р.).[i] В различно време Йерусалим е владение на Юдейското царство, държавата на Александър Македонски, Сирия на Селевкидите, Римската империя, Византия, Арабския халифат, кръстоносците, държавата на Айюбидите, татаро-монголите, мамелюците, Османската империя и Британската империя.[ii]
Възрастта на Йерусалим надхвърля 3500 години.[1] Археологическите изследвания на този град, който заема изключително място в световната духовна история, започват през 1864 г. и продължават до днес.[2]
Името Шалем (Салем) се споменава за първи път през 2300 г. пр.Хр. в документите на Ебла (Сирия) и в надписите на XII египетска династия. Според една версия това е вероятен предшественик на Йерусалим.[3] През XIX век пр.Хр. се споменава за Мелхиседек, цар на Салим. Според Библията той посреща Авраам и царя на Содом след победоносна битка и му поднася хляб и вино, като приема десятък от тях (Бит. 14:18-20). В новозаветното послание до евреите (5:6, 10; 6:20; 7:1, 10-11, 15, 17, 21) св. апостол Павел доказва свещеническото достойнство на Иисус Христос по чина на Мелхиседек.
През XIV век пр.Хр. при разкопки от отците францисканци около капелата "Доминус Флевит" ("Плач Господен") са открити изделия от керамика и фаянс, които се отнасят към XVI в. пр.Хр., а също украшение във вид на бръмбар-скарабей от Египет. Една случайна находка – комплект клинописни плочки от Тел ел-Амарна в Горен Египет (ок. 1350 г. пр.Хр.), хвърля светлина върху царския архив на Аменхотеп III и сина му Ехнатон. Сред около 400 съобщения върху глина от князе и вождове в Палестина, Финикия и Южна Сирия има осем от някой си Абду Хеба, владетел на Йерусалим и египетски васал. В тревожните си писма до фараона Абду Хеба моли за подкрепления, които не получава, и изгубва фараоновата земя "от хабиру". Кои са били тези племена "хабиру"? Връзката между тях и древните евреи остава въпрос на предположение.
Историята на Йерусалим започва от протоградския период, към който се отнасят няколко погребения. С първото си заселване в къснобронзовата епоха той става град на йевусейците, които са ханаанско племе. Намира се на планината Офел (в югоизточните покрайнини на днешния Йерусалим). "Но Иудините синове не можаха да изгонят иевусейци, жители на Йерусалим, и затова иевусейци живеят със синовете на Юда в Йерусалим дори до днес" (Иис. Нав. 15:63).[4]
От 922 до 586 г. пр.Хр. Йерусалим е столица на Юдейското царство. Градът е превзет от евреите, водени от цар Давид (през последното десетилетие се наложи мнението, че градът не е превземан със сила – б. р.). Давид намира тук съществуващо древно светилище и преименува града на Сион.[5] Той построява дворец (2 Цар. 5:11), но неговите основи досега не са открити. Царят обновява града и стените, включително и т.нар. Мило (1 Пар. 11:8). Значението на този термин е неясно, но се предполага, че става въпрос за терасите и основите на акрополиса. Соломон превръща Йерусалим в пищна столица. Той удвоява размерите на града и построява храмов комплекс на хълма Мория (2 Пар. 3:1).[6] Благочестивият цар Езекия (727-698) възстановява крепостните стени и прокопава водоснабдителен тунел.[7] Асирийският цар Сенахирим обсажда Йерусалим през 701 г., но ангел Господен умъртвява 185 000 от неговите войници и нашествениците се оттеглят.
През 598 г. пр.Хр. вавилонският цар Навуходоносор обсажда Йерусалим, който пада, а юдейският цар Йехония е отведен в плен във Вавилон. На престола е поставен като васал Седекия. Той се разбунтува, като се надява на помощ от Египет. През 587 г. вавилонската армия се връща и разрушава Йерусалим. Почти всички жители са откарани като пленници във Вавилон. През 539 г. пр.Хр. персийският цар Кир Велики побеждава вавилонците и издава указ, с който разрешава на евреите да се завърнат в Йерусалим и да възстановят храма.[8]
Годината е 332 пр.Хр. Жителите на Йерусалим без съпротива се предават на Александър Македонски, който потвърждава привилегиите, дадени на града от персийските управници.[9]
Под ръководството на братята Макавеи избухва въстание на евреите, продължило от 167 до 164 пр.Хр. Сирийските окупатори на Антиох ІV Епифан, които налагат езичеството, са изгонени.[10]
Римските войски под предводителството на Помпей завземат Йерусалим през 63 г. пр.Хр. Градът става
административен център на римския протекторат Юдея.[11] Съвременният план на Йерусалим датира от времето на Ирод Велики (37-34
г. пр.Хр.).[12] Този сатрап е най-големият строител в историята на града. Той възстановява стените на Хасмонеите и добавя три
големи кули, изгражда дворцово-административен комплекс на западния хълм, наречен по-късно "преторий", и преустройва храма. За града копнеят юдеите от диаспората начело с именити
интелектуалци като Филон Александрийски.[13]
Римският гнет подклажда тайното освободително движение на зилотите. Към тях вероятно спада и Христовият апостол Юда Искариот.[14] През 66-70 г. юдеите водят въстание срещу римляните. След продължителна обсада Йерусалим пада. Неудачното въстание влиза в историята като Юдейската война. Въпреки заповедта на римския пълководец Тит да бъде запазен храмът, той е изгорен и разрушен на 9 ав 70 г.[15] По-късно по заповед на император Адриан върху развалините на Йерусалим започва строителството на град, наречен Елия Капитолина в чест на императора (Елий Адриан) и капитолийската триада (Юпитер, Юнона и Минерва). Градът се строи по образец на римски военен лагер - квадрат, в който улиците се пресичат под прав ъгъл. На мястото на юдейския храм е построено светилище на Юпитер.
Възмутени от налагането на езическия култ, евреите вдигат второ въстание против римските завоеватели. От 131 до 135 г. Йерусалим е в ръцете на еврейските въстаници на Шимон бар Кохба, който дори сече свои монети. Но през 135 г. римските войски превземат отново града. Император Адриан издава декрет, с който забранява достъпа в града на всички обрязани. След разпада на Римската империя започва византийският период и градът постепенно добива християнски облик.[16]
На мястото на Голгота римляните издигат храм на Афродита. През 326 г. св. Елена и епископ Макарий ръководят строежа на църквата на Божи Гроб. Тук през вековете започват да се стичат милиони поклонници от целия свят.
През 1894 г. в православната църква "Св. Георги" в Мадаба (дн. в Йордания) е открита прочута мозайка с изображение на Св. Земя и Йерусалим. Тя датира от VІ в. и днес има размери 16 х 5 м. Най-голямото и най-подробно изображение в центъра на произведението е на Йерусалим и неговите забележителности.[17]
През 614 г. градът е превзет и разграбен от персийския шах Хозрой, а църквата на Божи Гроб е опожарена. След
24 години св. патриарх Софроний отваря вратите на града за нов завоевател - арабския халиф Омар ибн ал-Хаттаб и Йерусалим постепенно започва да придобива мюсюлмански облик. Малко
по-късно за халиф в Йерусалим е провъзгласен Муаф I, основател на династията на Омайядите. На мястото на разрушения юдейски храм е построена джамия, която за мюсюлманите е третата
по святост след тези в Мека и Медина.
През 1009 г. налудничавият халиф ал-Хаким заповядва да бъде разрушен изцяло храмът на Божи Гроб. Това светотатство предизвиква вълна от протести на Запад и подготвя епохата на кръстоносните походи. През 1099 г. участниците в първия поход под предводителството на граф Готфрид Булонски превземат Йерусалим, избиват всички мюсюлмани и евреи и превръщат града в столица на Йерусалимското кралство начело с крал Балдуин I. През 1187 г. след дълга обсада войските на египетския султан Салах-ат-дин (Саладин, 1138-1193) покоряват Йерусалим. Всички църкви в града освен храма "Възнесение" са превърнати в джамии.[18]
Но западните християни не се отчайват и през 1189-1192 г. организират Втори кръстоносен поход под предводителството на английския крал Ричард Лъвското сърце. Градът отново пада в ръцете на кръстоносците. През 1229 г. крал на Йерусалимското кралство става Фридрих II Хоенщауфен, който успява временно да възстанови властта на кръстоносците в Йерусалим, като се възползва от противоречията между мюсюлманските държави,. Въпреки това през 1244 г. монголо-татарите завладяват града. През 1247 г. Йерусалим е превзет от египетски султан от династията на Аюбидите. На власт идват мамелюците - гвардейци на египетските султани, чиято армия се набира от роби от тюркски и кавказки (основно черкезки) произход.
През 1517 г. армията на Османската империя след победа в Сирия над мамелюците завладява земята на Ерец-Израел (територията на Палестина) без кръвопролития.
През Първата световна война Великобритания установява контрол над Палестина.[19] От 1920 до 1947 г. Йерусалим е административен център на британската подмандатна територия на Палестина. През този период еврейското население се увеличава с 1/3 главно поради миграция от Европа. Резолюцията на генералната асамблея на ООН № 181 от 29 ноември 1947 г., известна под името "Резолюция за разделението на Палестина", предполага, че международната общественост ще вземе под свой контрол бъдещето на Йерусалим след края на Британския мандат (15 май 1948 г.).[20]
През 1950 г. Израел обявява Йерусалим за своя столица и всички клонове на властта на израилското правителство се разполагат в него, въпреки че това решение не е прието от световната общественост. Източната част на града става част от Йордания.[21]
След победата си в Шестдневната война през 1967 г. Израел получава контрол над цялата територия на града, законодателно отделя източен Йерусалим от западния бряг на река Йордан и обявява суверенитета си над Йерусалим.
Със специален закон от 30 юли 1980 г. Израил обявява Йерусалим за своя единна и неделима столица. В Йерусалим се намират всички държавни и правителствени учреждения на Израел.[22] ООН и всичките й членове не признават едностранното анексиране на източен Йерусалим. Почти всички държави разполагат своите посолства в района на Тел Авив с изключение на няколко латиноамерикански държави, чиито посолства са разположени в йерусалимското предградие Мевасерет-Цион. Конгресът на САЩ още през 2000 г. приема решение за преместването на посолството в Йерусалим, но американското правителство постоянно отлага изпълнението на това решение. През 2006 г. латиноамериканските посолства се преместват в Тел Авив и сега в Йерусалим няма посолства на чужди държави. В източен Йерусалим се намират консулствата на САЩ и на някои други страни, които осъществяват контакт с палестинската автономия.
Статутът на Йерусалим продължава да е тема на ожесточени спорове. И Израел, и
Палестинската автономна република официално считат Йерусалим за своя столица и не признават това право на друга страна, макар че израелският суверенитет на част от града не е
признат нито от ООН, нито от повечето държави, а органите на властта на палестинската автономия никога не са се намирали в Йерусалим. Арабите дори отричат изцяло еврейския период
от историята на Йерусалим, с което оспорват Библията, приета като откровение в техния Коран. След победата на ислямската революция в Иран аятолах Хомейни установява на 5 октомври
нов празник – деня на ал-Кудс (Йерусалим). Всяка година на тази дата мюсюлманите се молят, за да бъде градът освободен от израелското военно присъствие.[23]
По най-нови данни жителите на Йерусалим наброяват 763 800, докато през 1948 г. те са само 84 000 души. На територията на стария град, която обхваща само 1 кв. км, са разположени 96 христиански, 43 ислямски и 36 юдейски светини. Той е свързан с мира чрез името си. Представлява средно голям, провинциален, в много отношения скромен и все пак непреодолимо привлекателен град, който поражда страхопочитание и удивление. Две световни религии са основани в Йерусалим, а третата – ислямът, е възприела различните му традиции в своето вероучение. Но вместо да бъде подобно на името си "град на мира", Йерусалим се оказва арена на противопоставяне.
Насилието продължава като действия в безкрайна антична драма, в която обаче няма катарзис. От същите стени, по които се катерят римляните през 70 г. на І век и кръстоносците през 1099 г., палестински младежи, въоръжени като Давид с прашки, замерват преминаващите бронирани полицейски коли с камъни. Отгоре кръжат хеликоптери, които пускат капсули със сълзотворен газ. Наблизо в тесните улички непрестанно се извисяват звуците на трите вери, които почитат града за свещен - гласът на мюезина, който призовава вярващите мюсюлмани за молитва; звънът на църковните камбани; напевът на евреите, които се молят на Стената на плача - единствената запазена част от древния юдейски храм.
Някои наричат Йерусалим "некрокрация" - единствения град, където решаващият глас е даден на мъртвите. Навсякъде тук се чувства тежкото бреме на миналото, което тегне върху настоящето. За евреите той винаги е столицата на паметта. За мюсюлманите е ал-Кудс, т.е. Светинята, от възникването на исляма през VII в. до днес. За християните е епицентъра на тяхната вяра, свързан с проповедта, смъртта и възкресението на Богочовека.[24]
Йерусалим е град, в който духът на историята всеки ден неотстъпно и суеверно се призовава от
съперничещите си страни. Йерусалим е въплъщение на влиянието на паметта върху умовете на хората. Той е град на паметници, които имат свой собствен език. Те пробуждат взаимно
противоречиви спомени и изграждат образа му на град, скъп не само един народ, свещен не само за една вяра. В Йерусалим религията се смесва с политиката. Той живее твърде дълбоко
погълнат в очарованието на мощни религиозни вярвания и религии.[25] Благоговението и фанатизмът на съжителстващите тук
вероизповедания и националности си взаимодействат. В Йерусалим никога не е имало една единствена религиозна истина. Винаги е имало много истини и са съществували взаимно
противоречиви образи на града. Тези образи взаимно се отразяват или изопачават и миналото прелива в настоящето.
В наше време хората стъпиха на луната в търсене на нови обетовани земи и нови Йерусалими, но засега старият Йерусалим още не е заменен. Той запазва необикновена власт върху въображението, като поддържа за три едновременно близки и далечни вери страх и надежда за Апокалипсис, изразен с напълно взаимозаменяеми фрази.[26] Тук религиозната борба за завземане на територии е древен вид богопочитание. Национализмът и религията винаги са преплетени в Йерусалим, в който идеята за обетована земя и избран народ за първи път е открита на евреите преди 3 000 години.
Йерусалимските книжници и пророци оспорват преобладаващото антично схващане, че историята по необходимост се движи кръгообразно, повтаряйки се отново и отново. Те изразяват всеобхватната надежда за необратим напредък към по-добър и по-стойностен живот. Разновидности на Петокнижието и книгите на Иисус Навин, Самуил и Царства се разпространяват в Йерусалим като устни предания в началото на VII или IX в. пр.Хр. Археологически и епиграфски свидетелства многократно потвърждават със забележителна точност фактологическите подробности на библейските извори. Тук цар Давид съставя поемите на псалмите, а Соломон строи храма и се наслаждава на стотиците си жени. Тук Исайя вика в пустинята, а Иисус носи трънения венец и е разпънат заедно с разбойниците. Християните се събират след смъртта Му в този град и в името на надеждата завладяват Римската империя и целия средиземноморски свят. Тук според ислямската легенда идва Мохамед на тайнствен крилат бял кон и се изкачва на небето по стълба от светлина. От XII в. насам евреите три пъти дневно се молят при западната стена, за да могат да "се върнат по милост в Твоя град Йерусалим и да живеят в него, както си обещал".
Четири хиляди години история, безчислени войни и изключително силни земетресения, някои от които причиняват пълна разруха на сградите и стените, са оставили своя отпечатък върху топографията на града. Той е преживял 20 разрушителни обсади, два периода на пълно запустение, 18 възстановявания и поне 11 преминавания от една религия към друга.
Йерусалим остава свят за евреите, християните и мюсюлманите, за всички хора по света. "Искайте мир за Йерусалим" (Пс. 121:6)!
[i] Wolf, B. Jerusalem und Rom: Mitte, Nabel - Zentrum, Haupt. Die Metaphern "Umbilicus mundi" und "Caput mundi" in den Weltbildern der Antike und des Abendlands bis in die Zeit der Ebstorfer Weltkarte. Bern u.a., 2010.
[ii] Энциклопедический словарь. Христианство. Т. I. М. 1997, с. 586. Срв. Otto, E. Das antike Jerusalem. Archaeologie und Geschichte. München, 2008 (Beck'sche Reihe, 2418).
[1] Elon, A. Jerusalem: City of Mirrors. London, 1996, p. 30.
[2] Whiting, C. Geographical Imaginations of the "Holy Land": Biblical Topography and Archaeological Practice. - Nineteenth-Century Contexts, 29, 2007, № 2 & 3, 237-250.
[3] Elon, A. Op. cit., p. 54.
[4]За древната история на града вж. Harold Mare, W. The Archaeology of the Jerusalem Area. Grand Rapids (MI), 1987;
Jerusalem in Ancient History and Tradition. Ed. by T. L. Thompson. London, 2004 (Copenhagen International Seminar).
[5] Cogan, М. David's Jerusalem: Notes and Reflections. - In: Tehillah le-Moshe: Biblical and Judaic Studies in Honor of Moshe Greenberg. Edited by M. Cogan, B. L. Eichler, and J. H. Tigay. Winona Lake (IN), 1997.
[6] Голдхил, С. Храмът в Иерусалим. С., 2007.
[7] На библейската история на Йерусалим е посветена книгата: Jerusalem in Bible and Archaeology: The First Temple Period. Ed. by A. G. Vaughn and A. E. Killebrew. Atlanta (GA), 2003 (Symposium Series, 18)
[8] Энциклопедический словарь. Христианство. Т. I. М., 1997, 587. Срв. Ritmeyer, L. Jerusalem in the time of Nehemiah. Chicago, 2008.
[9] Ameling, W. Jerusalem als hellenistische Polis: 2 Makk 4, 9-12 und eine neue Inschrift. - Biblische Zeitschrift, 47, 2003, 117-122.
[10]Tromp, J. The Religious Significance of Jerusalem for Jews in the Greco-Roman Period. – In: À la recherche des villes saintes. Actes du colloque franco-néerlandais "Les Villes Saintes". Ed. A. Le Boulluec. Turnhout, 2004 (Bibliothèque de l'École des hautes études. Sciences religieuses, 122), 51-61.
[11] Мирасто, И. Христос воскресе (В Божията земя през страстната седмица). С., 1999, с. 9.
[12] Julia Wilker, Fuer Rom und Jerusalem. Die herodianische Dynastie im 1. Jahrhundert n.Chr. Frankfurt am Main, 2007 (Studien zur Alten Geschichte, 5)
[13]Pearce, S. Jerusalem as "Mother-City" in the writings of Philo of Alexandria. – In: Negotiating Diaspora: Jewish Strategies in the Roman Empire. Еd. by J. M.G. Barclay. London and New York, 2004, 19-37. (Library of Second Temple Studies, 45).
[14] Hengel, М. The Zealots: Investigations into the Jewish Freedom Movement in tho Period from Herod I until 70 AD. London, 1989.
[15] Rives, J. B. Flavian Religious Policy and the Destruction of the Jerusalem Temple. – In: Flavius Josephus and Flavian Rome. Eds. J. Edmondson, S. Mason, and J. Rives. Oxford, 2005, 145-166.
[16] Belayche, N. Déclin ou reconstruction? La Palaestina romaine après la révolte de ‘Bar Kokhba’. - Revue des études juives, 163, 2004, 25-48. Срв. Colbi, P. A Short History of Christianity in the Holy Land. Jerusalem, 1965; Wilken, R. The Land Called Holy: Palestine in Christian History and Thought. New York, 1992.
[17] Дамянова, Е. Йерусалим като топографски и духовен център на мозайката от Мадаба. - В: Богословски размисли. Сборник материали. С., 2005, 29-33.
[18] Шамдор, А. Саладин. Благородный герой ислама. СПб., 2004. Срв. L'Orient au temps des croisades. Textes arabes présentés et traduit par A.-M. Eddé et F. Micheau. Paris, 2002.
[19] Grainger, J. The Battle for Palestine, 1917. Woodbridge, 2006.
[20] The Christian Heritage in the Holy Land. Ed. By A. O’Mahony with G. Gunner and K. Hintlian. London, 1995, p. 18.
[21] Keay, J. Sowing the Wind: The Seeds of Conflict in the Middle East. New York, 2003.
[22] Tessler, M. History of the Israeli-Palestinian Conflict. Bloomington (IN), 1994. Срв. Kailani, W. Reinventing Jerusalem: Israeli's Reconstruction of the Jewish Quarter After 1967. - Middle Eastern Studies, 44, 2008, № 4, 633-637.
[23] Емельянов, В. Что делать с проблемой аль-Кудс – Иерусалима? В Москве отметили памятную дату, установленную 27 лет назад имамом Хомейни. - http://www.portal-credo.ru/site/?act=news&id=57418&cf=, 8 октября 2007.
[24] The Christian Heritage.., p. 39.
[25] Kalian, М., S. Catinari, U. Heresco-Levi, E. Witztum. "Spiritual Starvation" in a Holy Space: a Form of "Jerusalem Syndrome". - Mental Health, Religion & Culture, 11, 2008, № 2, 161-172.
[26] Elon, A. Op. cit., p. 71.
Архим. доц. Павел Стефанов
Чакахме и дочакахме! Когато белокосият патриарх запя: "Христос воскресе", сякаш тежко бреме
падна от душите ни. Почувствахме се като ангели, сякаш самите ние възкръснахме! Веднага от всички страни се разнесоха виковете на народа, подобни на бучене на бурни води: отдолу,
откъм Гроба, отгоре, откъм Голгота, откъм галерията, откъм колонадата, откъм первазите на прозорците: навсякъде, където имаше място дори колкото само за едно човешко стъпало, се
тълпяха хора.
Тъй изразяват радостта си нашите африкански и азиатски братя: за нас европейците това е необичайно, но такива са хората на Изток. Страдание до изстъпление и радост до изстъпление. През Страстната седмица те ридаеха на глас до Гроба Господен, целуваха Гроба, притискаха лица и ръце до него, биеха се в гърдите, нареждаха. А на сутринта – викове на буйна радост. Те са искрени и непосредствени като деца, но нима не на децата е обещал Господ Царството Небесно? Чувал съм от един копт, че европейците могат да се смеят, но не умеят да се радват. Радостта на източните хора без смях е особено възвишена, духовна радост.
"Да воскреснет Бог и расточатся врази Его", пее патриархът. "Христос анести", пеят гърците. Гробът се превърна в рай, мястото на мъченията – в извор на радост. Всички държим свещи в ръцете си, но душите ни са по-сияйни от свещите.
"Христос воскресе", пеят руснаците. Чудесно и нежно, меко като коприна, както само руснаците умеят.
Ала в този миг и на това място и най-лошото пеене изглежда пленително, и най-грозното лице – прекрасно. В светлината и радостта на Възкресението всичко се променя, всичко се преобразява: и гласовете, и лицата, и предметите. Всичко около нас е прекрасно, всичко е чисто, всичко е свято, всичко е като в рая.
"Христос воскресе", пеят арабите, танцувайки и пляскайки с ръце. Сълзи текат по лицата им и блестят в светлината на хилядите свещи и кандила. Сълзите, израз на скръб, изразяват радост. Ах, колко велика е човешката душа в своята искреност! По-велик е само Бог и Неговите Ангели!
"Христос воскресе", пеят сърбите, коптите, арменците, българите, етиопците – всеки на своя език и по своя си начин. Но всички пеят прекрасно. Знаете ли, всички хора около нас изглеждат прекрасни и добри като ангели. Това е чудо, каквото само възкръсналият Христос може да извърши. И това е единствената основа за братството между хората – да виждаш всички хора прекрасни и добри.
След като всички народи изпяха пасхалния тропар, край Гроба Господен тръгна литийно шествие. Азиатци с фесове, африканци с чалми пееха някаква своя песен, пляскайки в такт с ръце и крака: "Една е истинската вяра, православната вяра!".
След това започна канонът и литургията. Но всички четения и песнопения се заглушаваха от все същата победоносна песен: "Христос възкръсна от мъртвите!".
На разсъмване пасхалната служба завърши в храма, но продължаваше в душите ни. Гледахме на всичко около нас в светлината на Христовото възкресение и слава, и всичко изглеждаше по-друго от вчера: по-хубаво, по-тържествено, по-величаво. Само в тази пасхална възкресна светлина животът придобива смисъл.
По пладне служеха Антипасха – тържествено литийно шествие през целия Свети град и четене на Евангелието на много езици. След това гледахме как арабите играят с мечове и носят на ръце патриарха. Искаше ни се да слезем до руската църква "Света Магдалина" в Гетсимания, където ни бяха поканили милите руски сестри. Тръгнахме отново по кръстния път на Господа. Но виж ти: сега той е съвсем друг – красив и светъл. Колко леко е станало в душата ни. Христовата победа погълна смъртта, а с нея и мъката и страданието. Тъй силен е блясъкът на възкресната светлина, че не виждаме нищо освен нея.
Воистину, воистину възкресе Христос!
Св. Николай Велимирович
Из "Мисионерски писма"
Превод Андрей Романов, www.glasove.com
Още през XVI столетие православни миряни тръгвали на дълго пътешествие до светите места. Мечтата на възрожденските българи била по Великден да се поклонят на Божия гроб и да получат благоволение. Оттам се връщали вече не прости християни, а хаджии. Стъпил на свещената земя, богомолецът правел своето споразумение с Господа. Опитвал се да купи спасението на душата си. За здраве и дълъг живот на родителите, децата, за благополучие и берекет, дори и за здравето на домашни животни той дарявал пари, земя и стока.
Българските хаджии изтъквали с гордост, че не жалели пари, за да "молителстват" духовниците за тях и "да пишат имената им" в светите книги. Всяко едно записване, а те се пишели на много места, струвало 60 гроша.
Нерядко поклонниците дори заплащали такси, за да бъдат те преписани в собствените им търговски тефтери. От Божи гроб носели "осветен армаган - свещички, покров, чудотворни икони, кръстчета, съдържащи частица от светия кръст, множество чудодейни предмети и муски. Тези армагани се предавали от поколение на поколение или се подарявали на скъпи приятели. Пътуването до Ерусалим било изтощително и опасно. Поне три месеца били необходими в едната посока. И няколко хиляди гроша. Болести, корабокрушения и разбойнически грабежи грозели поклонниците.
И въпреки всекиму известните заплахи въпрос на чест било за българина да стане хаджия. Титлата била равностойна на "лорд", "кир", "господар", изобщо почитан човек. Или, както пише копривщенецът Михаил Маджаров, "нещо като английското лейди и сър". А чорбаджии и първенци давали мило и драго, за да се прочуят. Към Божи гроб тръгвали с волски коли, покрити с кочия и напълнени с всевъзможни хранителни припаси. Движели се на кервани със специални пазачи които да бдят нощем за върлуващи разбойници. На пристанището Енос поклонниците се качвали на кораби и продължавали по море. По пътя опознавали чужди градове и местности и после ги описвали на земляците. По-оправните между богомолците успявали да уредят и някои търговски сделки в Цариград, Кайро, Александрия. Те били първите пътешественици от по-ново време.
Ето какво пише Михаил Маджаров за Александрия:
"При всичките недостатъци на египетското управление, Александрия ни порази със свободата и благоустройството си. Ние я сравнявахме с Цариград и виждахме колко назад са останали големите градове на суверенна Турция... Големите магазини, осветлението на улиците, бързият растеж на града, непрекосновенноста на жената, учтивостта на полицията бяха за нас все нови неща, които не бяхме видели нито в Пловдив, нито в Одрин, нито в Цариград."
От Кайро потегляли нови кервани за Ерусалим. Ерусалимската патриаршия изисквала православните посетители на Палестина да се явят в нейното седалище, за да може да прибере от тях определения данък. В отделна стая на патриаршията епископ, в името на патриарха, умивал в леген краката на поклонниците, а пък калугер ги изтривал. Щом свършела церемонията, друго лице прибирало таксата. Манастирите в Ерусалим по онова време били и страноприемници. Във всяка стая имало по два стола и постелка. Кандидат-хаджиите спели на земята, а плащали като в европейски хотел. В Ерусалим поклонниците се подписвали на стени и в свещени книги, за да се знае, че еди-кой си е пристигнал тогава и тогава и дарил това и това... Сиреч не пожалил средства за хаджилък.
Свещенодействието започвало по Връбница. Богомолците преспивали тази нощ до река Йордан. Преди да пукне зората, всички се потапяли в нея с ушитите от предното лято хаджийски ризи. Тях пазели след това за сватби и погребения. Всеки напълвал съд с йорданска вода от "второто му кръщение". До Възкресение Христово хаджиите успявали да обиколят много свети места - Кръстни манастир, Витлеем. И навсякъде трябвало да оставят по нещо за черквите. На Великден в Ерусалим си поръчвали "ерусалимки" - щампи, изработени на мушами от ерусалимски живописец, на който са изобразени Страшният съд или други епизоди от живота на Христос. Купували гривни, пръстенчата, кръстове, броеници и още други свещени предмети, които после подарявали на близките си.
За хаджия се считал само онзи, който след като се е окъпал в река Йордан, е получил документ в патриаршията, купил си е "ерусалимка", присъствал е на служба в божигробския храм на Възкресение Христово и е видял с очите си "нура" - огъня, който излиза от Божи гроб и от който поклонниците си запалвали великденски свещи. Щом наближало времето да се каже "Христос воскресе", патриархът влизал в Мавзолея, изтривал с памук гроба Господен и тогава гробът се запалвал от само себе си. Този огън трябвало да се занесе до манастира, в който са отседнали богомолците. Свещите носели в родното място като доказателство за хаджилък. След Великдена богомолците поемали опасния път обратно. Носели "тескерета" за хаджии, сувенири и други доказателства за посещението по светите места. Кесиите им обаче били вече доста опразнени. Един хаджия пише в спомените си: "От десетте хиляди гроша върнах с мене около хиляда..."
На хаджилък не водели женската челяд. Щерките оставали вкъщи при бабите, а мъжът потеглял със синовете си и понякога с жена си. На момичето казвали, че ако сполучи в женитбата, мъжът й ще я заведе на хаджилък. Ако мъжът е хаджия, а жената не била ходила на Божи гроб, то тя приемала титлата на мъжа си, например хаджи Михалица, хаджи Стоянивица, хаджи Стефановица. Ако пък била с него по светите места, то тя кичела титлата до собственото си име: хаджи Петра, хаджи Иванка, хаджи Райна и т.н. Ако пък само жената е ходила в Ерусалим, а мъжът не - той не получавал титлата хаджия. Мъжете, които не са хаджии, не смеели да искат ръката на моми, станали хаджийки. Хаджийката, дори да не е пътувала до Ерусалим, е била по-тачена в селото и града дори от попадията. Хаджийката минавала за по-образована. Смятали, че знаела повече за света, а и се носела модерно. Защото от Кайро и Алекснадрия мъжът й я обличал в скъпи платове. Съгражданките й завиждали, но я почитали. Наричали я "баба хаджийка" независимо от възрастта й.
Румяна Николова
www.sl-news.sliven.net
Виж също:
www.Pravoslavieto.com