Евсевий Кесарийски (Евсевий Памфил)
Евсевий Кесарийский (Евсевий
Памфил)
Eusebius, Bishop of Cæsarea in Palestine
(EusebioV, Eusebius Pamphili)
ок. 260/4 – ок.340 година
|
Евсевий Кесарийски (Евсевий Памфил)Евсевий Кесарийский (Евсевий ок. 260/4 – ок.340 година
|
По-долу:
На други езици:
Евсевий Кесарийски често е наричан "отец на църковната историография" и един от основоположниците на християнската библейска концепция за всемирната история. Като близък на Константин Велики той поставя и основите на византийската идеология за отношенията между светската и църковната власт.
Биографичните данни за живота му са оскъдни и се черпят главно от съчиненията му. Кратки сведения са останали и у древните писатели - например по свидетелствата на Сократ, приемникът на Евсевий по катедра Ананий е имал житие на Евсевий, но то е изгубено.
Само у Никифор Калист (XIV век) има по-богати сведения, но поради дистанцията на времето много от изложените данни са неверни, напр. твърдението за родствени връзки между Евсевий, наричан Памфилов, и самия св. Памфил, негов духовен съратник и учител, претърпял мъченическа смърт при император Диоклециан.
Родината
му е Палестина, но за родното му място има спор. Във второто издание на Палестински мъченици Евсевий нарича Кесария най-често "нашия, родния полис", но това е вече по времето,
когато той оглавява епископската катедра там. Рожденната му дата се извежда от онези места и събития в Църковна история, където се говори за лица и събития от неговото поколение с
техническия термин "kath' hemas", с което се обозначава, че дадено събитие е станало по-късно от рождението на автора или че дадена личност все още живее. Въз основа на тези данни
историците определят рожденната му дата в периода между 260-264 година.
Семейството му е било заможно и му е осигурило добро образование. Той учи в Йерусалим и Антиохия, където се запознава с църковната и светска литература. Идейното му развитие е тясно свързано с живота на св. Памфил, деятел на Кесарийската църква, който от своя страна оформя възгледите си под силното влияние на Ориген. Памфил дълго работи в Александрия, където Оригеновите традиции са много силни и възприема като жизнен принцип строгата аскеза, съчетана с усилен книжовен труд.
В Кесария е ръкоположен за презвитер и под ръководството на епископ Агапий, чийто приемник ще бъде Евсевий, основава библейско училище, което да развие и съхрани дейността на Ориген. Така тук са пренесени филологическите принципи на Александрийската школа за работа с Библията и освен това е създадена библиотеката на Кесария с ядро сбирка оригенови ръкописи.
Това е духовната атмосфера, в която попада младият Евсевий. Влиянието на св. Памфил е толкова голямо, че Евсевий свързва името си с неговото, което е станало по-късно основание да се търси роднинска връзка между тях. Точната формула "Евсевий Памфил" обаче се среща само у късните латински писатели, а всички гръцки и ранните латински го наричат Евсевий Памфилов.
Евсевий и Памфил пострадват при гоненията на Диоклетиан и през 307 г. са хвърлени в тъмница, където продължават богословската си дейност. Тук Евсевий изучава Ориген и пише в негова защита съчинението "Апология".
През 310 г. св. Памфил е обезглавен, а година по-рано Евсевий е отправен на заточение и скита в Палестина, Сирия, Финикия и Египет. Плод на това странстване е "История на палестинските мъченици".
На 30 април 311 г. излиза едиктът на четиримата августи - Галерий
, Максимин,
св. Константин и Лициний, с който се слага край на гоненията срещу християните. Въпреки че в областта на Максимин едиктът
почти не е прокаран на практика, Максимин не се осмелява да повдига открити гонения срещу християните и в Палестина вече няма мъченици.
От пръв помощник на презвитер Памфил през 311 г. Евсевий наследява епископския престол на Агапий в Кесария. Той става доверено лице на Константин Велики, води преписки с него и пише речи по повод 20-годишнината и 30-годишнината от неговото управление.
Евсевий умира около 340 г. в първите години от управлението на Констанций.
Религиозно-богословските му възгледи се оценяват различно, но най-често се определят като ариански
. Предложеният от него символ на вярата на Никейския събор през 325 г. не е приет, но и след събора Евсевий продължава да защитава Арий и да
осъжда св. Атанасий Александрийски.
Творческата му дейност е изключително плодотворна. Достигналите до нас произведения са изключително ценен извор за ранната църковна история, имайки предвид че Евсевий е не само свидетел на ключови църковни събития, но и като архивар в библиотеката в Кесария е имал на разположение огромен брой документи, които са изгубени през вековете.
Сред по-ценните запазени произведения са:
Златина Иванова
"Църковна история" на Евсевий Кесарийски е незаменим извор за ранната история на Църквата. За написването на своето главно произведение той ползва богата литература, което прави този труд незаменим източник на информация за всеки, който се интересува от автентичния, жив, пъстър и противоречив живот на ранната християнска Църква. Благоприятен фактор е достъпът на Евсевий до Кесарийската библиотека и до Йерусалимската, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също и до латинските хранилища.
Ползвал е пет книги на Егезип от II век, Хрониката на Юлий Африкан от III век, цитира Юстин Философ, Кирил Александрийски, Ириней, Аполоний, Юдейските войни на Йосиф Флавий, Филон Александрийски, послания на християнски общини за местни мъченици. От изключително значение за структурата на историята са епископските списъци за Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Първите части на Римската и Александрийската листи са взети от Юлий Африкан, частично от опровержителите на еретическите учения, които чрез приемствеността на епископите, която отвеждала до апостолите, доказвали неапостолския произход на еретическите общини. Друг важен източник са диптихите, които всички църкви, а особено основаните от апостолите, старателно водели. Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски са съчетали тези сведения с т.нар. императорски списъци и така се е получило хронологичното скеле на Църковната история.
Целта на произведението е апологетична и Евсевий открито го заявява: с въплъщението на Христос започва обновлението на човечеството, богочовечеството в процес на изграждане. Победата на християнството категорично сочи неговия божествен произход. Да докаже исторически този произход става основната цел на неговата История.
В Църковна история отчетливо се разграничават няколко потока:
1) Последователността на епископите, точната им хронологизация поне за по-важните общини. За християнските апологети апостолското приемство е от първостепенно значение за доказване на православния характер на католическата църква.
2) Християнските учители и писатели. Литературно-историческата гледна точка на Евсевий се различава от тази на св. Ириней Лионски и последователите му. Последните само полемизират с еретиците и ако случайно включат хронологични елементи в произведенията си, то това е само с цел да докажат самозванството и липсата на апостолска приемственост у еретиците. Главната заслуга на Евсевий е в хронологизирането на писателите и в систематизацията на техните произведения.
Особено място в християнската писменост заема библейският канон и Евсевий не може да не се спре върху проблемите около неговото съставяне. Но като книга с божествен произход, той не я подлага на литературно-историческо изследване. Отказва се от лични съображения и дори доколкото е възможно от догматична аргументация и се ограничава с това да събира цитати от православни автори и безпристрастно да посочи неоспоримите новозаветни книги и тези, които са били все още с неясен статут. Критерий за първата група е цитирането им от всички древни отци на Църквата. Едно изключение в известен смисъл прави за Апокалипсиса на евангелист Йоан. В VII книга помества за него дълго извлечение от Дионисий Александрийски, но в III книга прибавя и лична хипотеза, с която оспорва автентичността на тази книга. Хилиастичният реализъм на Откровението му се струвал заплаха за християнската философия. От друга страна, обаче, не е пристрастен и не премълчава, че Апокалипсисът е цитиран често от старите автори. Накрая поставя книгата в категорията с недоказана автентичност, но използвана от много, достойни за вяра автори.
Канонът на Стария Завет е споменаван многократно по данни на Йосиф Флавий, Мелитон, Ориген, Егезип, Юстин, Ириней. Тези сведения не са обособени в една глава, а се вплитат в изложението.
3) Еретиците. В оценките си за тях Евсевий е толкова малко толерантен, както и Ориген и не крие рязко отрицателното си отношение. Той не иска да се конкурира с християнските полемисти и не критикува еретическите учения на догматична основа. Интересува се главно от литературните и хронологични въпроси, като дава своя оценка за личностите на ересиарсите, като така косвено доказва, че злото сърце не може да роди добър плод.
Някои от по-важните ранни ереси са ереста на Симон Влъхва и наследникът му Менандър, които учели за съществуване на Божествени еони и кръщение, което носи безсмъртие и вечна младост още на земята; евионитите (юдействащи), които Евсевий характеризира като бедни и оскъдни на ум; николаитите по името на един от първите седем дякони и други. Всички гореспоменати са в III книга. В IV са описани гностиците и ересиарсите Кердон, Сатурнин и Василид и други, в VII е отделено много място на Павел Самосатски и манихеите.
4) Политическите събития го интересуват главно в два аспекта - гоненията и страданията на еврейския народ след богоубийството до трагичния им край при Веспасиан и Адриан. Откъсите за евреите имат апологетичен характер - това са плодовете на тяхното дело, които доказват, че те вече не са избран народ. Извор до разрушаването на Йерусалим е почти единствено Йосиф Флавий, когото Евсевий обширно цитира.
Данните за гоненията черпи от посланията на смирненската община за смъртта на св. Поликарп и други, писмото на общините от Лион, а също от Егезип, писмата на Дионисий и други. "Ние ще говорим не за победа над неприятели, за доблест на военноначалниците, а ще изобразим на вечни скрижали най-мирната бран за спасението на душите и ще опишем мъжеството на сражаващите се повече за истината, отколкото за отечеството".
Тези четири потока са обхванати от I до VII книга на "Историята". Книгите не са еднородни - докато в първите пет материалът е равномерно разпределен, то VI и VII са изцяло посветени на две личности: Ориген и Дионисий Александрийски. Евсевий прави истинска апология на Ориген като голям учител и екзегет на Църквата, а тъмните места около него като спора му с александрийския епископ не са споменати. Аналогично е и с Дионисий - подробно е описана борбата му с новацианите и е разобличен Павел Самосатски.
Според някои историци дотук свършва първоначалното издание на "Църковна история", обединен вариант с книгата за Палестинските мъченици. Идеята за връзката между Църквата и държавата все още не присъства.
Динамиката на епохата, в която живее обаче, кара Евсевий да наруши монолитния досега строй на произведението си с две нови книги. В VIII е обхванат бурния период на узурпациите и смяна на престолите (305-312), а IX довежда разказа до смъртта на Максимин през 313 г. Добавени са и актовете на Константин Велики, от 312 г. пълновластен господар на Запада.
След това Евсевий прави още корекции според конюнктурата, включвайки или изключвайки събития от своя разказ, за да постигне крайното звучене на "Историята" като един истински панигирик на универсалната монархия на Константин и синовете му.
Цялата последна книга е тържественото слово на Евсевий за освещаването на църквата в Тир, с подробно описание на новия храм. Характерни са символичните обяснения на автора за земния храм и вътрешното му устройство като отображение на Небесния Йерусалим.
Успехът на "Църковна история" е невероятен и още в първото столетие след написването й се появяват много преписи. През 402 г. е преведена на латински от Руфин с продължение до смъртта на император Теодосий. Старите издания и преводите взаимно се контролират и възстановяват автентичния текст на Евсевиевата история.
Златина Иванова 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com