Архимандрит Синоний, ректор на Софийската Духовна семинария: Духовното израстване на нацията е грижа и на държавниците

"Бог ни обича такива, каквито сме"

Архимандрит Сионий е роден на 18 ноември 1969 г. в София. Завършва Богословския факулет в София през 1994 г. През 1993-96 г. е игумен на четвъртия по големина български манастир - клисурския "Св.св. Кирил и Методий". Специализирал в Богословския институт в Ерланген, Германия. От 1996 г. е ректор на Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски"
Снимка: Красимир Свраков

- Ваше Високопреосвещенство, в тези празнични дни църквите са пълни с хора. Но значи ли това, че душите ни са пълни с вяра и доброта?

- Какво има в човешките души, какво има в човешките сърца само Бог може да каже! Той е този, който вижда какво става в нашето същество. И постоянно ни казва: "Дойдете при мен!" Но не само църквите са пълни с хора по време на празниците. За съжаление и други места са пълни с хора - ресторантите, кафенетата, кръчмите, баровете. Не съм против радостта от събирането на хората, против празнуването. Но този празник има преди всичко духовна страна. Не трябва той да се свежда до ядене и пиене. В дългите години на атеизъм, лишени от възможността да имаме истинско поклонение към Бога и живот в Православието, изградихме някакви свои "верски" стереотипи, с които се опитахме да заместим истинската вяра. Създадохме суеверие и погрешни разбирания, които са близки до езичеството.

- Българинът като че ли се вълнува повече от това какви и колко постни ястия ще сложи на Бъдни вечер, отколкото да иде на църква...

- Доколкото съм запознат с езическите култове, идеята какво да има на трапезата в определени дни е много силна. Струва ми се, че отиваме към ново езичество, към възвръщане на езически разбирания. Дори самото название на Рождество, Раждането на Спасителя, сме заменили с Коледа - название, свързано с езическата традиция. Като съдържание тази дума има нехристиянска стойност. Колкото и незначителен на пръв поглед да е този факт, той е силно показателен за нашето духовно състояние. Идеята за трапезата на Бъдни вечер и специалните ястия на нея се обезсмисля, ако ние в тази вечер не се молим на Раждащия се Христос, ако не очакваме в сърцата си идването на Спасителя. Центърът на истинския празник се губи. Всички си казват: "Честита Коледа!". Но това не е поздравление, което можем да кажем като "Добър ден!". "Честита Коледа!" означава първо, че ние не познаваме празника напълно. Второ, че нямаме представа как трябва да посрещнем празника. И трето, че макар да живеем в едно християнско общество и имаме възможност да почерпим духовен опит, не го правим. Стоим жадни и гладни до сложената от Господа трапеза. Не пристъпваме към духовната трапеза, а лекомислено я подминаваме. И което е най-страшното - учим така и децата си.

- Кой носи вината за тази бездуховност?

- Вината не се свежда само до една личност или група от хора. Тя е свързана с личната отговорност на всеки един от нас. Не може ние да сме наследници на една богата духовна, православна традиция и да стигнем до такива абсурди, до пълна индиферентност към църквата и духовността. Това, разбира се, не се отнася до всички - има много хора, които спазват постите, изповядват се, причестяват се, живят живота на църквата.

- Казвате: "Наследници сме на богата духовност". Но откъде идва този абсурд, че от всички православни народи ние сме последни във вярата. И в Русия, и в Румъния, и в Сърбия църквата има по-активен живот, има повече вярващи?

- Не бих казал,че сме последни във вярата. Защото Бог определя силата на вярата и той знае колко са вярващи хората. Прав сте, че като сила на традицията и църковността другите православни народи са много по-напред от нас. Но проблемът у нас е много дълбок. Той възниква още след Освобождението, когато към църквата се подхожда по един светски, секуларен начин. Имало е български управници, които след Освобожденето са рушали църкви, за да модернизират градовете. Някои от висшите духовници още тогава бяха подложени на хули или репресии - и по времето на Стамболов, и по-късно при Стамболийски. Всичко това не можеше да не даде отражение върху духовното състояние на народа. Да не говорим след 9.IХ.1944 година. Това не бяха репресии, защото репресиите по принцип заздравяват църквата. Беше подходено по-лукаво: тя беше осмивана, принизявана, свеждана до нещо, което буди подигравка. Православната просвета беше сведена до минимум.

Архимандрит Сионий Доскоро поне говорехме, че се намираме в духовна криза, а сега даже и не се говори. От хилядите наши енории едва една трета имат свещеници. В останалите също има християни, но няма свещеници. В планинските райони има хора, има църкви, но няма кой да служи в тях. Значи проблемът опира и до организация на църковната дейност. Духовното израстване на една нация е грижа и на държавниците. Нашите политическите мъже невинаги адекватно, навреме и на място работят за духовното развитие на народа. Те трябва да идват в неделя в храма заедно с хората, за да дават пример.

- Да, но виждаме, как някои държавници ходят често на църква, четат "Символа на вярата", говорят за морал и същевременно освобождават от данъци реституираните си имоти, когато хората живеят в мизерия. Къде е примерът тогава?

- Когато казвам, че обществениците и държавниците трябва да са в храма, нямам предвид формалното им присъствие. С живота си, с делата си, с управлението си да бъдат проповедници на духовните ценности. Другото е лицемерие. Ние нямаме друг път за развитие освен християнството, още повече, че живеем в християнска Европа.

- Православието като че ли няма много приятели в западния свят, към който се стремим. Последният пример е в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ, където България е обвинена, че регистрацията на вероизповеданията е бавна и непрозрачна, че Законът за вероизповеданията толерира патриарх Максим. Как ще коментирате тези обвинения?

- Те не могат да протестират, тъй като не живеят в България. Това е първият нормално действащ закон за вероизповеданията от повече от 50 години. Навсякъде дават България като пример за толерантност. Нормално е един български закон, направен за българското общество, да защитава българския париарх. Би било абсурдно, ако не го защитава. Нямаме по-обединителна фигура от българския патриарх. Не се учудвам на това, което казва Държавният департамент, защото в САЩ има много религиозни общности. Докато в България над 90 процента се самоопределят като православни българи. Нормално е нашите закони да са ориентирани в друга посока, различна от американската. Не законите ще ни оправят. Ние сме карали и без закони - пет века сме били без закони, но църквата беше силна. Погледнете само какво велико строителство, какви организирани църковни общини имаме по време на робството.

- Вие поддържате контакти с представители на различните религиозни общности у нас. Оптимист ли сте, че диалогът между религиите може да даде резултати?

- Ние винаги сме били хора на диалога и толерантността. Никога българи, турци, цигани, евреи, арменци, православни, мюсюлмани, католици или протестанти не са искали да имат конфликт. Който обича Бога, той обича и своите ближни. Вижте на колко места у нас хора от различни етноси и религии взаимно зачитат празниците си.

- Означава ли, че всички тези терористични актове са резултат от отсъствието на Бога в душите на хората?

- При всички случаи е така, защото фундаментализмът и фанатизмът са крайни форми на религията, това всъщност е псевдорелигиозност. Те са показател за липса на Божието присъствие. Не можеш да бъдеш убиец, да бъдеш лъжец, да бъдеш недоброжелател и да кажеш, че си вярващ човек. Религията бива използвана от различни хора, организации за нечисти цели. Библията и Коранът говорят за любов между хората. При атентатите нещата стигат до психически отклонения.

- Вие сте един от младите духовници на нашата църква. В ръцете на такива като Вас е бъдещето й в началото на новото хилядолетие. Какво предизвикателство отправя към вас бъдещето?

- В църквата няма неща, които са свързани със някакво суперноваторство. В света е нормално ежедневно да се предлагат нови неща, да се отричат стари. Христос ни казва: "Аз съм един сега и во веки!" Христос не се променя, църквата не се променя. Неговата милост и неговата любов към нас не се променя. Ние се променяме като хора, живеещи в светския свят. Но в църквата ние живеем с вярата. Имаме тази свободна воля да отидем при Бога и да бъдем самите себе си. Защото Бог ни обича такива, каквито сме от Него самия сътворени. Бог ни обича! И от тук имам дръзновението да кажа, че това е наистина най-голямото предизвикателство за всички нас - да отидем и да живеем с Христа!

Д-р Горан Благоев, журналист в БНТ, специално за в. "Монитор", 24 Декември 2003