Св. преподобни Антоний Велики
St. Anthony the Great (St. Antonius The Great, St. Anthony of Egypt)
Св. преподобный Антоний Великий
ок. 250/1- 356 година
Чества се на 17 януари
|
Св. преподобни Антоний ВеликиSt. Anthony the Great (St. Antonius The Great, St. Anthony of Egypt) ок. 250/1- 356 година Чества се на 17 януари
|
Подражаващ в нрава на ревнителя Илия
и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние,
си бил жител на пустинята и си утвърдил вселената с твоите молитви.
Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Отхвърлил житейската мълва, си преминал безмълвно житие
и по всякакъв начин си подражавал на Кръстителя, преподобни:
с него те почитаме, началниче на отците Антоние.
По-долу:
Виж също:
Св. Антоний Велики. Икона от XVI в. от критския иконописец Михаил Дамаскинос.
Подвижничеството е толкова древно, колкото и християнството, но подвижниците от първите векове не напущали света. Те живеели в градове и села, в семейства или насаме, а
понякога и на малки групи. Монахът (или самотникът) още не познавал далечната пустиня. И по време, и по съвършенство отшелничеството получило първите си образци в лицето на
преподобните Павел Тивейски и Антоний Велики.
Св. Антоний Велики се родил около 251 г. в Среден Египет. Той бил дете на заможни и благочестиви родители. Той бил на 20 години, когато починали родителите му. Те му оставили богатството си и грижата за по-малката му сестра. Нито ранната свобода, нито полученото наследство се оказали опасни за този младеж с вродена склонност към подвижничество. След като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене", (Мат. 19:21), св. Антоний раздал своето имущество. С остатъка от наследството той поверил сестра си на един девически дом и започнал подвижнически живот.
Отначало той се заселил в една изсечена в скалите египетска гробница, където го посетили първите изкушения. Най-напред това било съжалението за света, за оставеното богатство, за любимата сестра. След това дошло жилото на плътта – най-силното оръжие на дявола против юношите. Но мисълта за Христа и за вечните мъки подкрепяли Антоний и Господ му помагал да побеждава врага на човешкото спасение. За пръв път му се явил "дракон" във вид на жалък и немощен черен отрок, който нарекъл себе си "дух на блуда" и се признал за победен. Но това било само началото на онази страховита борба с демоните, която продължила доста време.
Юношата
Антоний засилил да крайност суровостта на своето въздържание. Той не спял по цели нощи и не приемал храна по няколко дни, защото бил убеден, че "силата на духа укрепва, когато
слабеят наслажденията на тялото".
Приятелят, който му носел хляб и вода, веднъж го намерил на земята пребит и го пренесъл в църквата за погребение. Но Антоний се свестил и отново се върнал на това особено полесражение за нови изпитания. През нощта се чул страшен шум. Изглеждало като да се срутват стените, а през отвора се втурнал орляк от всевъзможни гадове и зверове: змии, аспиди и скорпиони, лъвове и леопарди, вълци, мечки и бикове. Всички те застрашително напирали към Антоний и му нанасяли тежки рани. Легнал на земята, подвижникът се надсмивал над безсилието на своите врагове: "Ако бяхте силни, нямаше защо да бъдете много!" И изведнъж всичко изчезнало. През пролуката на тавана той бил осветен от светъл лъч, от който раните му били излекувани. Като почувствал небесната помощ, Антоний възкликнал към Невидимия: "Къде беше Ти, благий Иисусе? Защо не се появи отначалото, за да изцериш моите рани?" И се чул глас: "Аз бях тук, Антоний, но чаках да видя твоето мъжество. И сега, понеже храбро се бори, Аз всякога ще ти помагам и ще те направя именит по целия свят!"
По това време Антоний бил на 35
години. След това той минал от другата страна на реката Нил и живял 20 години на планината при пълно усамотение и мълчение в една изоставена постройка, като зазидал входа за
влизани и излизане. На това място негов приятел идвал два пъти в годината, за да му спусне от покрива запас от хляб, без да види лицето му. Минаващите покрай чували отвътре страшен
шум и гласове, но и гласа на Антоний: "Да възкресне Бог и да се разпръснат враговете Му..." (Пс. 67:2). Надниквайки обаче през пукнатините на стената, те не виждали нищо.
След дванадесет годишен подвиг Антоний вече постигнал душевен мир. Отсега нататък той става старец, авва – отец на множество монаси. По околните планини изникват манастири, отделни калии на пустинножители. Понякога отшелниците се събирали при своя духовен баща и слушали неговите мъдри беседи. Когато безпокойството от хората заплашвало подвижника да го лиши от неговото безмълвие, той оставял това място и потъвал в още по-далечната "вътрешна пустиня" на много дни път от Нил. Там той живеел от труда на ръцете си, обработвайки малък оазис. Демоните го преследвали и тук със заплахи, нападения на зверове, с призраци. Но победителят не се боял от тях. Той учил на безстрашие и своите духовни чеда: "Демоните нищо не могат, те играят като на сцена, преправат лицето си и плашат децата с шума на маските си".
Като побеждавал природата си и почти свърхчовешко подвижничество св. Антоний бил удостоен с дара на чудотворство и на прозорливост. Но като лекувал болни и прогонвал бесове, той винаги внушавал на излекуваните да въздават благодарност не на Антоний, а само на Бога.
Нему била открита във видение следсмъртната борба на душата с демоните, които препречвали пътя на душата към небето. Той видял да се възнасят към небето душата на основателя на Нитрийската подвижническа колония авва Аммун (+ около 356 г.). Явено му било и тайното пребиваване в пустинята на преподобни Павел Тевейски, когото той посетил в пещерата му в 341 година.
Своите умножени дарове св. Антоний щедро отдавал на Църквата. Посетил на два пъти шумната столица на Египет – Александрия. Първият път той пристигнал там в 311 г. по време на
гонението, предприето от император Максимин, но Бог го запазил от мъченичество заради великата задача на монашеството. Антоний служил на изповедниците на вярата по рудници и
тъмници, а след това, придружен от бедуини, се отдръпнал на три дни път в пустинята, както съобщава това бБлажени
Йероним. По молбата на самия св. Атанасий Велики Антоний посетил Александрия в 335 година, за да помогне в борбата срещу нестихналото и след
Никейския събор арианство
.
Появата на великия подвижник в столицата направила необикновено впечатление. Дори езичниците и жреците се тълпели да видят Божия човек и мнозина искали да се докоснат до него. Той не само сразявал еретиците, но върнал в християнството и мнозина езичници. Неукият и безкнижен старец с мъдро и властно слово бранил своята вяра от надменните езически философи, с които могълда говори само чрез преводачи, понеже не владеел официалните езици /гръцки и латински/, а само египетски. Той, неграмотният, водил кореспонденция с Константин Велики и с неговите синове, като защититл своя приятел св. Атанасий от клеветите на неговите врагове. Св. Антоний бил строг към несправедливите съдии и умеел да им напомни за Страшния съд и за техния дълг да бъдат милостиви и справедливи.
- Не изпадайте в страх, когато слушате за добродетелта – казвал преподобни Антоний Велики. – Тя не е далеко от нас, не се създава извън нас. За да се обучават в словесните науки, елените предприемат далечни пътешествия, преплават морета, а ние нямаме нужда да отиваме далеко заради Царството небесно или да преплаваме морета заради добродетелта. Господ е казал "Царството Божие е вътре във вас". Ето защо добродетелта се нуждае от нашата воля.
- Потребни са ни силна молитва и подвизи, за да приемем от Св. Дух
- Никой, който не е победил изкушенията, не може да влезе в Царството небесно.
- Който кове парче желязо, обмисля отначало какво иска да направи от него – коса, нож или брадва. Така и ние сме длъжни да мислим към каква добродетел се стремим, за да не се струдим напразно.
- За да не изпаднем в безгрижие, нека си спомняме думите на светия апостол "всеки ден умирам". Когато ставате от сън, помислете си, че няма да доживеете до вечерта. Когато си лягата, помислете си, че може би няма да видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се приготвя за смъртта, ще се предпази от грях.
Преподобни Антоний Велики преживял до 105-годишна възраст, като запазил телесното си здраве и сила. Почувствал близостта на своя край, той завещал да го погребат тайно, за да не узнаят людете за неговия гроб. Небесна радост озарила лицето му, когато дал последно благословение на двамата ученици, останали докрай при него. Той починал на 17 януари 356 година.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Антоний Велики. Съвременна българска икона. Източник: sveta-nedelia.org
Преподобният Антоний Велики бил родом от Египет.
Родителите му, хора благородни и известни с християнското си благочестие, възпитали сина си така, че знаел само тях и своя дом. Стигнал юношеска възраст, той не бързал да се
занимава с наука, нито да се сприятелява с други деца, но прекарвал времето у дома си, пазел чистотата на сърцето и се стремял да преуспява в благочестието. Той не търсел
забавления, както е характерно за младежката възраст, но обичал да ходи заедно с родителите си в Божия храм и да слуша четенето от божествените книги. Стараел се да извлече оттук
цялата възможна полза и да живее точно според тяхното учение. Не искал от възрастните сладкиши, както е обичайно за децата, и изобщо не обръщал много внимание на храната,
задоволявайки се винаги с това, което му давали.
Родителите на преподобния починали, когато бил на двадесет години. Останал сам с мъничката си сестра, първоначално сам се грижел за дома и за възпитанието на девойката. Често, по обичая си, посещавал храма и там слушал да четат от божествените книги как апостолите, оставяйки всичко, последвали Спасителя и как, според свидетелството на книгата "Деяния на светите Апостоли", мнозина от християните продавали своето имущество и слагали цената при нозете на апостолите за милостиня към нуждаещите се. Юношата размишлявал колко крепка била вярата на тези хора и каква голяма награда е приготвена за тях на небесата. С такива мисли дошъл веднъж в храма и чул отново думите на Христос към богатия юноша: "ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене". Той приел това като откровение свише. Сякаш Христос изрекъл тези думи лично към самия него. Той излязъл от храма и още същия ден продал имуществото си, а спечелената от продажбата голяма сума пари раздал на бедните като оставил само незначителна част от тях за малката си сестра. Притежавал триста много хубави и плодоносни финикови палми и ги подарил на съседите, за да освободи себе си и сестра си от всякакви грижи за тях.
Наскоро след това той отново дошъл в храма и чул думите на Господа в Евангелието: "не се грижете за утре". Веднага излязъл и раздал на бедните и останалата част от имуществото си. Понеже не искал повече да живее в своя дом, поверил сестpa си на верни и познати му девственици, посветили себе си да служат на Жениха - Христос, за да се възпитава сред тях чрез примера на добрия им живот. Самият той започнал да води суров и строг подвижнически живот.
По онова време в Египет манастирите били все още малко и пустинничеството още не било разпространено. Всеки, който желаел да служи на Христос и да се спасява, се усамотявал някъде наблизо до своето селище, за да се упражнява в добродетелите.
Недалеч от родното село на Антоний живеел старец, който от младини се предавал в уединение на монашески подвизи. Като се срещнал с него и получил полза за душата си, Антоний започнал да му подражава и също да търси уединение на различни места близо до своето село. И по-късно ако се случело да чуе за някой отшелник, той, подобно на благоразумна пчела, тръгвал да го търси и не се завръщал обратно докато не го откриел, и от срещата и беседата си с него не извличал също тъй, както пчелата извлича меда, някаква полза за себе си.
Такива били първите подвизи на блажения и като преуспявал в тях, той все повече и повече укрепвал своите помисли в добра насока. Заедно с това припечелвал с труда на ръцете си, помнейки словата на Писанието: "който не иска да се труди, не бива и да яде". Със спечелените от продажбата на своите изделия пари купувал хляб и хранел гладните. Душата му била в непрекъснато молитвено общение с Бога, понеже той знаел от Писанието, че трябва да се молим непрестанно. Четенето на Свещеното Писание изслушвал тъй съсредоточено, че не забравял нищо от прочетеното и при строгото съблюдаване на всички Господни заповеди, паметта започнала да заменя за него самите свещени книги.
Така живял Антоний и всички братя, при които идвал, за да получи душевна полза го обикнали, а той се поучавал от добродетелта им, кой с каквато се отличавал най-много: на едни се стараел да подражава във въздържанието, на други в бодростта, на един в кротостта, на друг в бдението, на трети - в съсредоточеност при четенето; от едни се учил да се подвизава в пост, от други бил учуден от почивката им на гола земя, прославял смирението на един, търпението на друг.
Докато той преуспявал и укрепвал в доброто, врагът на християнското име - дяволът, който не можел да гледа такива добродетели у юношата, въстанал против него със своето
древно коварство и се опитвал да го прелъсти и отклони от добрите му намерения и да го отвърне от правия път. Той му внушавал мисли на съжаление за продаденото и раздадено
имущество, за необезпечеността на сестрата, за величието на рода, за суетната слава в света, за удоволствието от разнообразната храна и другите прелести на светския живот. В същото
време представял мислено пред юношата трудния път и тежкия край на добродетелта, немощта на тялото и продължителността на подвига.
Дяволът скланял младия Антоний да стъпи на хлъзгав път, водещ към падение, а той, мислейки за вечните мъки след страшния съд, въпреки изкушенията, ненарушимо съблюдавал
чистотата на душата си. Чрез всичко това дяволът бил посрамен: окаяният, който поискал да бъде подобен на Бога, сега бил победен от един юноша; въставащият против кръвта и плътта
сега бил победен от човека, живеещ в плът, понеже на своя раб съдействал Господ, Който приел заради нас плът и чрез това дарувал на плътта сила да побеждава врага, за да може
всеки, изкушавай по този начин в свое време да повтори думите на апостола: "не аз, а Божията благодат, която е с мене".
При тези думи привидението изчезнало. Това била първата победа, която младият подвижник удържал над дявола с помощта на благодатната Христова сила. Обаче нито той станал небрежен към себе си след своята първа победа, нито у дявола след първото поражение отслабнали силите, понеже той като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне. Антоний помнел от Писанието, че козните на дявола са много и различни, постоянно се упражнявал в различни подвизи, разсъждавайки, че дори и сатаната да бил победен, когато изкушавал с плътска похот, но той би могъл да го подложи на някакви още по-тежки и опасни изкушения. Затова все повече и повече изнурявал и подчинявал тялото си, за да не би след като е победил в едно, да бъде победен в друго. Привиквайки постепенно към все по-строг начин на живот, той привикнал към необикновено високи подвизи в служене на Бога, превърнал навика в своя природа. Всеки ден постел до залез слънце и цялата нощ прекарвал в молитва; понякога вкусвал храна през два дни и чак на четвъртата нощ си позволявал малко сън. Храната му била хляб и сол, също и малко количество вода. За постеля му служела рогозка или власеница, а понякога - и голата земя. Изобщо не употребявал масло за храна, за месо и вино да не говорим, тях не употребяват и по-малко усърдните монаси. Блаженият казвал, че за юношеското тяло е невъзможно да победи врага, ако то бива размеквано със сладостта на маслото и че е нужно да се налагат на тялото възможно по-тежки подвизи, така че при неговото изнуряване духът да става по-силен, според думите на апостола: "кога съм немощен, тогава съм силен".
Но време е да разкажем за кончината на преподобния. Той имал обичай да слиза от върха на планината, където прекарвал сам при братята, които живеели в подножието й, и да ги посещава. При едно от тези обичайни посещения им казал за приближаването на смъртта си, което му било открито от Бога.
- За последен път съм дошъл при вас, чеда мои - казал той, - повече няма да ви видя през този живот и вече идва време да се освободя от този живот и да почина, понеже преживях сто и пет години.
При тези думи братята се предали на дълбока скръб, плакали и целували стареца, като че вече си отивал от света. А той ги убеждавал да се трудят с неотслабващо усърдие, да не униват сред подвизите на въздържание, но да живеят като че всеки ден се готвят за смъртта, да пазят душата си от нечисти помисли, да следват примера на светиите, да не се сближават с разколниците - мелетиани, да не влизат в общение с нечестивите ариани; напротив, убеждавал ги да държат отеческите предания и да пазят в цялата й чистота благочестивата вяра в нашия Господ Иисус Христос, която са научили от Писанието и от неговите наставления.
След това братята настоятелно го замолили да остане при тях, понеже всички искали да се удостоят с честта да присъстват при кончината му. Но той не се съгласил, знаейки тяхното желание да почетат тялото му с тържествено погребение. Избягвайки даже посмъртното въздаяние на чест и слава от страна на хората, преподобният побързал да ги остави и се оттеглил в уединение. След като се простил с братята, той се отправил на върха на планината в любимото си жилище, мястото на неговите подвизи. След няколко месеца заболял тежко. Тогава повикал при себе си двама монаси, които се подвизавали заедно с него в течение на последните петнадесет години и прислужващи на преподобния поради старостта му, и им казал:
- Чеда мои! Както е написано, "аз заминавам по пътя на целия свят"', Господ ме вика при Себе Си и аз се надявам да вкуся небесните блага. Но вас, мои възлюбени деца, умолявам - пазете се да не изгубите плодовете на своето многогодишно въздържание, но ревностно и с успех продължавайте започнатите от вас подвизи. Известно ви е колко различни препятствия ни поставят бесовете, но не се бойте от нищожната им сила. Надявайте се на Иисуса Христа, твърдо вярвайте в Него от цялото си сърце и от вас ще бягат всички демони. Помнете всичко, на което съм ви учил, старайте се да водите благочестив живот - и несъмнено ще получите награда на небето. Избягвайте всяко общение с разколниците, еретиците и арианите; известно ви е, че аз нито веднъж не съм беседвал дружески с тях, по причина на техните лоши замисли и христоборна ерес. Най-вече се старайте да изпълнявате заповедите Господни, за да ви приемат, след смъртта във вечните обители като сродници и приятели. Помнете, размишлявайте и винаги разсъждавайте за това. И ако вие действително се грижите за мен, обичате ме като баща и сте готови да изпълните волята ми, не позволявайте на никого да отнесе в Египет тленните ми останки, за да не предадат там тялото ми на пищно погребение, понеже главно по тази причина се усамотих на тая планина. Вие сами, деца мои, ме погребете в земята и изпълнете следната заповед на своя старец: нека никой, освен вас, не знае гроба, където ще бъде погребано тялото ми, което, по моята вяра в Господа, ще се вдигне нетленно при общото възкресение на мъртвите. Разделете одеждите ми тъй: милота и овехтялата долна дреха, на която лежа, дайте на епископ Атанасий, другия мил от дайте на епископ Серапион, власеницата вземете за себе си. Прощавайте, деца мои! Антоний си отива и няма да е повече с вас в тоя живот."
След тези думи учениците се простили с него, целунали го и свети Антоний с радостно лице, гледайки дошлите за душата му ангели като свои приятели, умрял и се присъединил към светите отци. Учениците на светията, съгласно неговото завещание, облекли тялото му, предали го на земята и никой освен тях до днес не знае мястото на погребението на свети Антоний.
Епископ Атанасий получил от учениците износената дреха и милота на светията. Той приел в тези подаръци като че самия Антоний. Той винаги с благоговейна радост гледал на тези одежди, като ощастливен с богато наследство, припомняйки си светия му образ.
Такъв бил животът и кончината на преподобния Антоний, когото Господ прославил по всички страни. И не с изкусно съставени съчинения, не със светска мъдрост, не със знатен род, не с огромни богатства се прославил той, а - с благочестив живот. На него се изпълнили думите на Спасителя: "Аз ще прославя ония, които Мене прославят". Той не живял на някое знаменито място, което всички знаели; напротив - отдалечил се почти на края на света в непроходимата пустиня. Обаче и оттам станал известен и в Испания, и в Африка, и в Италия, и в Илирия, и дори в самия древен Рим. Преподобният желаел да се скрие от всички в планината, не искал и не търсил тая слава.
Но Господ Сам открил и показал на всички този светилник на вярата и благочестието, та гледайки от него, да се учат на добродетели и като се удивляват на благочестивия живот на преподобния, да прославят Небесния Отец, на Когото, с Единородния Негов Син и Светия Дух да бъде чест и слава, благодарение и поклонение във вечни векове. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
"Велик подвиг за човека е покаянието за своите грехове
пред Бога и очакването на изкушения до последния дъх!"
"Който кове парче желязо, обмисля от началото какво иска да направи от него - коса, нож или брадва. Така ние сме длъжни да мислим към каква добродетел се стремим, за да не се трудим напразно".
"За да не изпаднем в безгрижие, нека си спомним думите на светия апостол "всеки ден умирам" (1Кор. 15:31). Когато ставате от сън, помислете си, че няма да доживеете до вечерта. Когато си лягате, помислете, че може би няма да видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се приготвя за смъртта, ще се предпази от грях".
Подвижничество
Св. Антоний Велики прекарал дълги години в тежки изпитания и борба с бесовете сред пустинята. Той се молел на Бога, но Бог като че ли не му отговарял. Това продължило много време. Най-накрая св. Антоний почувствал присъствието на Спасителя и извикал: "Къде беше, благий Иисусе? Къде беше до сега?" И чул глас: "Тук бях, но чаках да видя твоето мъжество. А сега, понеже храбро се бори, всякога ще ти помагам."
Какво да правим, за да угодим на Бога?
"Прави това, каквото ти заръчам: където и да отидеш, винаги имай пред очи Бога; каквото и да правиш, имай свидетелство за това в Св. Писание; и на каквото и място да живееш, не си тръгвай оттам скоро; спазвай тия три заповеди и ще се спасиш!"
На своите ученици св. Антоний казвал: "Аз се молих за вас да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и въздигайки своите помисли към небето, ден и нощ търсете с чисто сърце този огнен Дух - и Той ще ви се даде завинаги и навеки ... и Той, когато бъде приет от вас, ще ви открие небесните тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове и вие ще пребъдвате в небесна радост ден и нощ и, живеейки още в плът, ще бъдете подобни на тези, които вече се намират в Царството Небесно." Добротолюбие, т. 1.
Очите виждат видимото, а умът постига невидимото. Боголюбивият ум е светлината на душата. Чийто ум е боголюбив, неговото сърце е просветено и той вижда с ума си Бога."
Веднъж Антоний Велики се молил в килията си и чул отправен към него глас: "Антоние, ти още не си достигнал мярата на онзи кожар, който живее в Александрия."
На сутринта старецът станал рано, взел тоягата си и бързо тръгнал към Александрия. Намерил посочения мъж, който много се учудил, че вижда при себе си Антоний. Старецът попитал кожаря: "Разкажи ми за делата си, защото заради теб съм дошъл тук и съм оставил пустинята."
Кожарят отговорил: "Не зная да съм направил някога нещо добро и поради тази причина, ставайки рано от постелята, преди да ида на работа, си казвам: "Всички жители на този град, от мало до голямо, ще влязат в Царството Божие заради добродетелите си, а аз единствен ще ида на вечни мъки заради греховете си." Същите думи повтарям в сърцето си и преди да легна да спя."
Като чул това, блаженият Антоний казал: "Наистина, сине мой, ти, като изкусен златар, живеейки спокойно в дома си, си придобил Царството Божие; аз, макар и да прекарвам целия си живот в пустинята, не съм постигнал духовен разум и не съм достигнал мярата на съзнанието, което ти изразяваш с думите си." (Отечник)
Когато авва Антоний Велики проникнал в дълбочините на пустинята, той запитал Господа: "Господи! Защо едни хора умират млади, а други доживяват дълбока старост? Защо едни са бедни, а други - богати? Защо нечестивците са богати, а благочестивите люде - бедни?
Тогава дошъл до него глас: "Антоний! Ти внимавай над себе си! А това са Божии съдбини и нямаш полза от това да ги изучаваш".
"Огледай хората около себе си и знай, че началниците имат власт само над тялото, а не над душата, и винаги помни това в мислите си... Бог е създал душата свободна и самовластна; тя е свободна да постъпи така, както иска – добре или лошо".
Поради Своята благост Бог Отец не пощадил Единородния Си Син, а за да се избавим от нашите грехове и неправди Го изпратил [при нас]. И Божият Син, като Се смирил заради нас, ни излекувал от нашите душевни болести, и устроил нашето спасение от греховете за нас. Затова е необходимо да знаем и винаги да помним великото Божие домостроителство: че Бог Слово заради нас се уподоби на нас във всичко, с изключение на греха. Да помним това и да се стремим усърдно истински да се освободим от нашите грехове с Божия помощ.
Превод Pravoslavieto.com
1. Бог Отец по Своята благост не пощади Сина Своя Единородния, но го предаде за избавление на греховете ни и на неправдите наши. И Сина Божий, смирявайки се заради нас,
ни изцели от душевните болести и в мислите си винаги поддържа тази велика нагласа. Затова ни е необходимо да познаваме и в мислите си да поддържаме тази велика божия нагласа – че
Бог Слово заради нас във всичко се е уподобил на хората, освен в греха. Всички трябва да помним това и усърдно да се стараем в действителност да се освободим от греха с помощта на
Господа.
2. Благодатта на Духа Божий преимуществено се дава на онези, които от цялото си сърце встъпват в подвиг и от самото начало решават да стоят и в нищо да не отстъпват на врага. Впрочем, Светият Дух като ги призовава, отначало прави всичко да изглежда лесно, за да поощри и утеши встъпилите в подвига на покаянието, а след това им разкрива цялата трудност на добродетелния път. Помагайки им във всичко, Той ги учи как да носят трудовете на покаянието, и им поставя определени граници и образ, както по отношението на тялото, така и по отношение на душата, докато не ги отведе до съвършеното обръщение към Бога.
3. Който се бои от Господа и спазва Неговите заповеди – той е рабът Божий. Но това робство, което ние изживяваме, всъщност, не е робство, а е праведност, водеща към осиновяване. Нашият Господ избра Апостолите и им повери благовестието на Евангелията. Дадените от Бог заповеди ни наложиха прекрасно робство, чрез които ние да господстваме над своите страсти и да се украсяваме с добродетели. Когато ние се приближим до благодатта, Господа наш Иисус Христос ще ни каже, както каза на своите ученици "Аз вече не ви наричам Раби, а Мои приятели и братя, защото всичко, което съм научил от Моя Отец, го казах на Вас".
4. Окото вижда видимото, а ума постига невидимото. Боголюбивият ум е свят на душата. У когото умът е боголюбив, той е просветен със сърцето и ума си да видят Бога.
5. Ако пристъпваш към някаква работа и не виждаш в нея съизволението на волята Божия, в никакъв случай не я прави.
1. Трябва да се говори не за това, че е невъзможно човек да води добродетелен живот, а за това, че това не е леко. И наистина, не за всекиго такъв живот е достижим, но само онези, които са благочестиви и имат боголюбив ум. Обикновеният ум е светски и превратен, той ражда помисли добри и лоши, изменчив е и е склонен към вещественото, а Боголюбивият ум наказва злото.
2. Тези, които изживяват живота си в малки и неголеми подвизи, от една страна се избавят от опасностите си, а от друга – нямат нужда да бъдат особено внимателни. Побеждавайки различните греховни пожелания, те удобно придобиват пътя, водещ към Бога.
3. Хората, които нямат природно разположение към доброто, не трябва да бездействат в отчаянието си, и да пренебрегват боголюбивия и добродетелен живот, колкото и той да е труден за тях. Но трябва да помислят и да положат по-сериозна грижа за себе си. Въпреки, че няма да могат да достигнат върховенството на добродетелта и на съвършенството, те стараейки се, ще станат или по-добри, или в крайна сметка, няма да станат по-лоши, което само по себе си не е малка полза за душата.
1.Злото се прилепя към нашата същност, както ръждата от медта и
мръсотията по тялото. Но както медта не е причинила ръждата и не родителите – мръсотията на своите деца, така и не Бог е създал злото. Той е дарил човека със съвест и разум, за да
избягва злото, знаейки, че то е вредно за него и го води към мъчения. Наблюдавай се внимателно: цени високо колко си щастлив и богат, но не хвали тези дарове под никаква форма.
Веднага си представи смъртта и тогава никога няма да пожелаеш нищо лошо и житейско!
2. Душата има свои собствени страсти: гордост, ненавист, завист, гняв, униние и други. Когато душата изцяло се предава на Бог, тогава щедрият Господ и дарява истинско покаяние и я очиства от всички страсти, учи я да не следва страстите и й дава сила да ги преодолява и да побеждава враговете, които не престават да и поставят препятствия. И ако душата е твърда в своето обръщение и добро подчинение на Светия Дух, който я е научил на покаяние, то милосърдният творец ще я пожали заради трудовете и, положени по време на лишения и нужда – по време на продължителен пост, на частно бдение, при изучаване на словото Божие, непрестанната молитва, поради отричането от светските утехи, смирението и нищетата духовна. И ако тя успее да устои с твърдост на всичко, щедрият Бог ще я избави от всички изкушения и ще я изтръгне от ръцете на враговете в Своята милост
Колкото по-умерен живот живее човек, толкова по-спокоен става, защото не се тревожи за много дела – за прислугата и придобиването на вещи. Ако ние се привързваме към земното, то ставаме подвластни на породените от нея скърби и достигаме до ропот срещу Бога. По такъв начин, желанието за "многото придобивки" ни създава душевни вълнения, и ние блуждаем в тъмнината на греховния живот, не познавайки сами себе си.
В нашите разговори не трябва да присъства никаква грубост, тъй като скромността и целомъдрието обикновено украсяват умните хора. Боголюбивият ум е светлина, осветяваща душата, както душата – тялото.
1. Хората обикновено биват наричани умни по едно неправилно употребяване на тази дума. Не са умни онези, които са изучили изреченията и писанията на древните мъдреци, а онези, у които душата е умна, които могат да различат доброто от злото, всичко зло и вредно за душата избягват, а за доброто и полезното радеят и го правят с велика благодарност към Бога. Само те трябва да се наричат умни хора.
2. Когато вятърът духа спокойно, всеки мореплавател може да се гордее и хвали. Но само при внезапна промяна на ветровете се проявява изкуството на опитен кормчия.
3. Човек, който благочестиво живее, но допуска злото в душата си. А когато в душата няма зло, тогава тя е безопасна и невредима. Над такива хора нито злобния демон, нито случайностите имат някаква власт. Бог ги избавя от злините и живеят те невредимо пазени, като богоподобни. Някой похвали ли такъв човек, той не приема сериозно похвалите, някой обезславя ли го, той не се защитава и не се възмущава на онзи, който го обижда.
4. Който е незлоблив, той е съвършено богоподобен, той е пълен с радости и Дух Божий. Но както огънят изгаря гъстите гори, когато не го наблюдаваш, така и злобата, ако я допуснеш в сърцето си, ще погуби душата ти, тялото твое ще оскверни и ще предизвика в теб много лоши мисли. Тя ще породи в теб вълнения, завист, кавги, ненавист и подобни люти страсти, които ще те натоварят и ще ти причинят голяма мъка. Затова нека се постараем да придобием незлобливостта и простосърдечието на светиите, за да моге Господ Иисус Христос да ни приеме при Себе си и всеки от нас с радост да приеме.
5. Както тялото, което преждевременно излиза от майчинската утроба, не може да живее, така и душата, изведена от тялото, не достигнала богознанието чрез добродетелен живот, не може да се спаси и да живее в общение с Бога.
АНТОНИЙ Великий родился в Египте около 250-го года от благородных и богатых родителей, воспитавших его в христианской вере. 18-ти лет он лишился своих родителей и
остался один с сестрой, которая была на его попечении.
Удаление преподобного Антония от мира совершилось не вдруг, а постепенно. Сначала он пребывал близ города у одного благочестивого старца, жившего уединенно и старался во всем подражать ему. Посещал и других отшельников, живших в окрестностях города, и пользовался их советами. Уже в это время он так прославился своими подвигами, что его звали "другом Божиим." Затем он решил уйти дальше. Звал старца с собой, а когда тот отказался, попрощался с ним и поселился в одной из отдаленных пещер. Один из его друзей по временам приносил ему пищу. Наконец святой Антоний совсем удалился из обитаемых мест, перешел реку Нил и поселился в развалинах воинского укрепления. Он принес с собой хлеба на шесть месяцев, а после получал его от друзей своих только два раза в год через отверстие в кровле.
Нельзя изобразить, сколько искушений и какую борьбу вынес этот великий подвижник. Он страдал от голода и жажды, от холода и зноя. Но самое страшное искушение пустынника, по слову самого Антония, - в сердце: это тоска по миру и волнение помыслов. Ко всему этому присоединились прельщения и ужасы от демонов.
Однажды, во время ужасной борьбы с помыслами, Антоний воззвал: "Господи, я хочу спастись, а помыслы не дают мне." Вдруг он видит: кто-то похожий на него сидит и работает, потом встал и начал молиться, затем опять сел за работу.
"Делай так и спасешься," - сказал ему ангел Господень.
Уже двадцать лет жил Антоний в своем уединении, когда некоторые из его друзей, узнав о его местопребывании, пришли, чтобы поселиться вокруг него. Долго они стучали к нему и просили его выйти к ним из своего добровольного заключения; наконец решились уже выломать двери, как Антоний отворил и вышел. Они удивились, не найдя в нем следов изнурения, хотя он подвергал себя величайшим лишениям. Небесный мир царствовал в его душе и отражался на лице. Спокойный, сдержанный, ко всем одинаково приветливый, старец скоро сделался отцом и наставником многих. Пустыня оживилась: на горах кругом появились обители иноков; множество людей пело, читало, постилось, молилось, трудилось, служило бедным. Святой Антоний не давал своим ученикам каких-либо определенных правил для монашеской жизни. Он заботился только о том, чтобы укоренить в них благочестивое настроение, внушал им преданность воле Божией, молитву, отрешение от всего земного, неусыпный труд.
Преподобный Антоний скончался в глубокой старости (106 лет, в 356 г.) и за свои подвиги заслужил наименование Великого.
Преподобный Антоний основал отшельническое монашество. Несколько отшельников, находясь под руководством одного наставника - аввы (авва значит - отец [евр.]), жили отдельно друг от друга в хижинах или пещерах (скитах) и предавались молитве, посту и трудам. Несколько скитов, соединенных под властью одного аввы, назывались лаврой.
Нужно отметить, что еще при жизни Антония Великого появился и другой род иноческой жизни. Подвижники собирались вместе в общину, несли совместные труды (каждый по своей силе и способностям) разделяли общую трапезу, подчинялись одним правилам. Такие общины назывались монастырями. Аввы этих общин стали называться архимандритами.
Бог Отец по Своей благости не пощадил Сына Своего Единородного, но предал Его для избавления нас от грехов и неправд наших. И Сын Божий, смирив Себя ради нас, исцелил нас от душевных болезней наших и устроил нам спасение от грехов наших. Поэтому необходимо нам познать и в мыслях всегда держать это великое устроение Божие - что Бог Слово ради нас во всем уподобился нам, кроме греха. Следует же всем помнить это и усердно стараться на самом деле освободиться от грехов с помощью Господа.
Благодать Духа Божия преимущественно дается тем, которые от всего сердца вступают в подвиг и с самого начала определяют себе стоять и ни в чем не уступать врагу. Впрочем, Святой Дух призвавший их, сначала все делает для них легким, чтобы поощрить и утешить вступающих в подвиг покаяния, а потом показывает им всю трудность добродетельного пути. Помогая им во всем, Он учит их, как нести труды покаяния, и полагает им пределы и образ как в отношении к телу, так и в отношении к душе, пока не приведет их к совершенному обращению к Богу.
Кто боится Господа и соблюдает Его заповеди - тот раб Божий. Но это рабство, в котором и мы находимся, собственно, не есть рабство, но праведность, ведущая к усыновлению. Господь наш избрал Апостолов и вверил им благовестие Евангелия. Данные Им заповеди установили для нас прекрасное рабство, чтобы мы господствовали над своими страстями и украшали себя добродетелями. Когда же мы подойдем ближе к благодати, Господь наш Иисус Христос скажет и нам, как сказал Своим ученикам: "Я уже не называю вас рабами, но друзьями Моими и братьями: потому что все, что слышал от Отца Моего, сказал вам".
Глаз видит видимое, а ум постигает невидимое. Боголюбивый ум есть свет души. У кого ум боголюбив, тот просвещен сердцем и своим умом зрит Бога.
Если приступаешь к какому-нибудь делу и не видишь в нем соизволения воли Божией, ни в коем случае не делай его.
Следует говорить не о том, что невозможно человеку вести добродетельную жизнь, а о том, что это нелегко. И точно, не для всякого она достижима, но только те приобщаются добродетельной жизни, которые благочестивы и имеют боголюбивый ум. Обыкновенный же ум есть ум мирской и превратный; он рождает помышления добрые и худые, изменчив и склонен к вещественному, а ум боголюбивый казнит зло.
Те, которые проводят жизнь в малых и невысоких подвигах, с одной стороны от опасностей избавляются, а с другой - не имеют нужды в особенных предосторожностях. Побеждая же различные греховные пожелания, они удобно обретают путь, ведущий к Богу.
Людям, не имеющим природных расположений к добру, не следует в отчаянии опускать руки и пренебрегать боголюбивой и добродетельной жизнью, как бы ни была она трудна для них. Но должно им подумать и приложить посильную заботу о себе. Ибо, хотя и не возмогут они достичь верха добродетели и совершенства, но все же, стараясь, они или сделаются лучшими, или, по крайней мере, не станут худшими, что само по себе есть немалая польза для души.
Зло прилепляется к нашему естеству, как ржавчина к меди или грязь к телу. Но, как не медник произвел ржавчину и не родители - грязь на своих детях, так и не Бог произвел зло. Он вложил в человека совесть и разум, чтобы он избегал зла, зная, что оно вредно для него и ведет к мучениям. Следи же за собой внимательно: увидев какого счастливца в силе и богатстве, ни под каким видом не хвали его. Но тотчас представь перед собою смерть, и ты никогда не пожелаешь ничего худого или житейского.
Душа имеет свои собственные страсти: гордость, ненависть, зависть, гнев, уныние и другие. Когда душа всю себя предает Богу, тогда щедрый Бог посылает ей истинное покаяние и очищает ее от всех страстей, уча ее не следовать им и давая ей силу преодолевать их и побеждать врагов, которые не перестают полагать ей препоны. И если душа пребудет твердой в своем обращении и добром повиновении Духу Святому, научающему её покаянию, то милосердный Творец сжалится над нею, ради ее трудов, проводимых во всяком утеснении и нужде - в продолжительном посте, частом бдении, в изучении слова Божия, в непрестанной молитве, в отречении от мирских утех, в смирении и нищете духовной. И если она пребудет твердой во всем этом, щедрый Бог избавит ее от всех искушений и исторгнет из рук врагов Своей милостью (Ант.Вел.)
Чем более умеренную жизнь проводит человек, тем спокойнее он становится, потому что не печется о многом - о прислуге и приобретении вещей. Если же мы прилепляемся к этому [земному], то подвергаемся случающимся из-за этого скорбям и доходим до ропота на Бога. Таким образом, желание многого наполняет нас смятением, и мы блуждаем во тьме греховной жизни, не зная самих себя.
В наших разговорах не должно быть никакой грубости, ибо скромность и целомудрие обыкновенно украшает умных людей более, чем дев. Боголюбивый ум есть свет, освещающий душу, как солнце - тело.
Люди обычно именуются умными по неправильному употреблению этого слова. Не те умны, которые изучили изречения и писания древних мудрецов, но те, у которых душа умна, которые могут различить добро от зла; и всего злого и вредного для души они избегают, а о добром и полезном разумно радеют и делают то с великой благодарностью к Богу. Только они одни должны по правде называться умными людьми.
Когда ветер дует спокойно, всякий мореплаватель может высоко мнить о себе и хвалиться. Но только при внезапной перемене ветров проявляется искусство опытных кормчих.
Человек, благочестиво живущий, не попускает злу войти в душу. А когда нет в душе зла, тогда она безопасна и невредима. Над такими людьми уже ни злобный демон, ни случайности не имеют власти. Бог избавляет их от зол, и живут они невредимо хранимы, как богоподобные. Похвалит ли кто его, он не примет всерьез похвалы, обесславит ли кто его, он не защитится и не возмутится против обидчика ( Ант. Вел.)
Кто незлобив, тот совершен и богоподобен, он полон радости и Духа Божия. Но как огонь сжигает большие леса, когда не следишь за ним, так и злоба, если допустишь ее в свое сердце, погубит твою душу, тело твое осквернит и вызовет в тебе много дурных мыслей. Она возбудит в тебе волнения, зависть, ссоры, ненависть и подобные лютые страсти, которые отяготят тебя и причинят тебе большие горести. Поэтому будем стараться стяжать незлобие и простосердечие святых, чтобы Господь Иисус Христос принял нас к Себе и каждый из нас мог с радостью сказать: "Меня же за незлобие принял и утвердил меня перед Тобой во веки" (Пс. 40:13).
Как тело, преждевременно выйдя из материнской утробы, не может жить, так и душа, вышедшая из тела, не достигнув боговедения через добродетельную жизнь, не может спастись или жить в общении с Богом.
Как тело, пока в нем находится душа, проходит три возраста, а именно: юность, зрелый возраст и старость; так три возраста проходит и душа, а именно: начало веры, преуспевание в ней и совершенство. В первом, когда начинает душа веровать, она рождается во Христе, как говорится в Евангелии. Апостол Иоанн дал нам признаки этого нового рождения, равно как и среднего состояния и совершенства, говоря: "Я писал вам, юноши; писал вам, дети; писал вам, отцы" (1 Иоан. 2:12-14). Так он писал не своим плотским друзьям, а верующим, раскрывая три состояния, которые проходят стремящиеся в духовную область, чтобы достигнуть совершенства и удостоиться полной благодати.
Когда в человеке перестает царствовать грех, тогда является душе Бог и очищает ее вместе с телом. Если же грех продолжает царствовать в теле, то не может человек видеть Бога:
ибо душа еще находится в грешном теле, а оно не допускает в себя свет, который есть видение Бога. Давид говорит: "Во свете Твоем увидим свет" (Псал. 35:10). Что же это за свет, в
котором человек видит свет? Это тот свет, о котором говорит Господь наш Иисус Христос в Евангелии, что весь человек должен стать светлым, чтобы не было бы в нем ни одной темной
части (Лук. 11:36). Господь также сказал: "Никто не знает Отца, кроме Сына, и Сына не знает никто, кроме Отца и кому Сын хочет открыть" (Матф. 11:27). Сын же не открывает Отца
Своего сынам тьмы, а только тем, которые пребывают в свете и являются сынами света, сердечные очи которых Он просветил познанием заповедей.
Смерть для людей, понимающих ее, есть бессмертие, а для простецов, не понимающих ее, есть смерть. Физической смерти не следует бояться, а бояться надо погибели души, которая происходит от неведения Бога - вот, что ужасно для души! Жизнь есть соединение души и тела; а смерть есть не исчезновение этих частей человеческого естества, а расторжение их союза. Все это Бог хранит и после расторжения. Как младенец выходит из материнского чрева, так и из тела душа выходит голой. И бывает иная чиста и светла, иная запятнана падениями, а иная черная от многих прегрешений. Почему умная и любящая Бога душа, поминая и рассуждая о бедах после смерти, благочестиво живет, чтобы не быть осужденной и не подвергнуться им. А неверующие, по своему неразумию, не сознают этого и грешат, не думая о том, что ожидает их там. Как вышедши из чрева не помнишь того, что было во чреве, так и выйдя из тела, не помнишь того, что было в теле. Как из чрева выйдя, ты стал лучше и больше телом, так выйдя из тела непорочным ты перейдешь на Небо лучшим и нетленным. Смертные должны заботиться о своем спасении, зная наперед, что их ожидает смерть. Ибо, блаженное бессмертие бывает уделом преподобной души, когда она пребывает доброй, а смерть вечная встречает ее, когда она становится злой. Помни, что юность твоя прошла, силы истощились, а немощи возросли и уже близко время твоего исхода, когда ты должен будешь дать отчет о всех своих делах. И знай, что там ни брат не искупит брата, ни отец не избавит сына. Всегда вспоминай об исходе из тела, не выпуская из мысли вечного осуждения. Если будешь так себя настраивать, то во веки не согрешишь.
Какое множество злых бесов и сколь многочисленны козни их! Они и после того, как мы покаялись и стараемся избегать злых дел, не отстают от нас, но продолжают искушать нас с отчаянным усилием, зная, что участь их уже окончательно решена и что наследие их - ад, за их крайнюю злобу и отвращение от Бога. Да откроет Господь очи ваших сердец, чтобы вы увидели, сколь многочисленны козни демонов и как много зла они ежедневно причиняют нам, и да дарует вам сердце бодрое и дух рассуждения, чтобы вы могли принести самих себя в жертву живую и непорочную Богу.
Дьявол, за свою гордость ниспав с небесного чина, всеми силами старается увлечь в падение и всех, кто от всего сердца желает служить Господу, - тем же самым путем, каким и сам ниспал, т.е. через гордость и любовь к суетной славе. Этим-то воюют против нас демоны: этим и другим подобным они хотят отдалить нас от Бога. Кроме того, зная, что любящий брата своего любит и Бога, они влагают в наши сердца ненависть друг к другу, - и до такой степени, что иной даже не может и смотреть на своего брата или сказать ему слово. Многие истинно великие подвижники понесли труды добродетельной жизни, но по неразумию погубили себя. Это же может произойти и с вами, если например, охладев в подвиге, вы будете думать, что обладаете добродетелями. Ибо вот вы уже и ниспали в эту дьявольскую болезнь (самомнение), думая, что близки к Богу и пребываете в свете, тогда как на самом деле находитесь во тьме. Что побудило Господа нашего Иисуса Христа снять Свои одежды, препоясаться полотенцем и умыть ноги тех, которые ниже Его, если не то, чтобы научить нас смирению? Да, - смирение Он тогда показал Своим примером. И точно, все хотящие войти в первый чин, не иначе могут этого достигнуть, как смирением... Итак, если не будет в человеке крайнего смирения, смирения всем сердцем, всем умом, всем духом, всей душой и телом, - то он Царства Божия не наследует.
Из "Наставления Святых Отцов о духовной жизни", Часть 1
Виж също:
www.Pravoslavieto.com