Неделя на Блудния син
втора от подготвителните седмици за Пасха и Великия пост и Възкресение Христово
Виж датата в календара за текущата година
|
Неделя на Блудния син
|
По-долу:
Виж също:
На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32
"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,
защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).
Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.
Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.
Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.
"А като дойде в себе си, рече: ...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)
Светата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на
празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е
празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник Възкресение Христово не само че се предшества от
48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у
християните.
В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.
И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?
Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.
Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...
Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.
Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.
Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?
Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.
И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.
Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.
Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато, спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.
Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида...” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев
брой 4 за 2004 година
Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в "чужда и далечна страна". В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги "у дома" в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.
Защото
покаянието не е формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога и от общението с Него, от ближните си, в които Той
е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да разбереш, че си загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя
истински живот; че нещо безценно, чисто и прекрасно е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново загубения си дом. А
след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.
Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе...
Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата "не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели". Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.
Големият син... Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: "Синко, всичко Мое е и твое..."
А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?
Златина Каравълчева
брой 19 за 1998 година
В името на Отца и сина и Светия Дух!
Боголюбиви братя и сестри,
На днешната Неделя светата ни Църква е наредила да се чете в чина на божествената Литургия евангелския откъс с притчата за Блудния син. Защо именно към това поучение Светите Отци на Църквата поканват вниманието ни? Защото Църквата не е обикновено събрание на хора, а богочовешко Тяло, в Което Глава е Господ Иисус Христос, а връзката между отделните и членове е Светият Дух, както и защото целта на съществуването на тялото на Църквата е довеждането на човешкия род в Царството Небесно на Бога Отца. Ето защо не някакъв произволен избор ни занимава с тази така дъблокомъдра притча, а такава е волята на Бога произведена от Неговата воля за спасението ни.
Всички ние знаем, че Бог ни дава да разберем чрез откровение всичко, което търсим, стига да се обръщаме с молитва към Него, да очистим сърцата си чрез покаяние и християнски подвиг. Поради това и смисълът на една Господня притча може и да не се открие с цялата светлина на своята истина от сърцето заето със суетни грижи или обсебено от страсти. Не е ли обаче в различна степен такова сърцето на всекиго от нас, които живеем в света? Ето защо, за да ни се разкрие в пълнота смисълът, ние участваме отново и отново в живота на Църквата с нейните Тайнства в годишния богослужебен кръг и тъй с всяка крачка към светлината на спасението ни се откриват нови знания от предназначената за нас истина.
Светите Отци на Православието са разтълкували още в древност това, че разказаната от Господа за първи път притча е била предназначена за слушателите иудеи – потомците на народа, който праотецът и боговидец св. пророк Мойсей изведе от Египет. Иудеите трябвало да научат, че Божественото откровение ще стигне и до чедата на другите народи, които живеели далеч от Бога Отца като блудни синове пилеещи бащиното си богатство. Трябвало да научат и това, че има голяма опасност те, като верни на Бога по-големи във вярата братя, да се огорчат от посрещането на завръщащите се в Царството Божие прахосници на това, що са получили даром. Трябвало да разберат иудеите, че радостта на Отца от покаянието на блудните синове, ще е много голямо и да не завиждат на багрената дреха, на пръстена на наследието и на празничната трапеза. Трябвало още да си спомнят, че всички люде са от Едного, че са братя и сестри. Трябвало, но мнозинството от тях не могли да се преборят с демоните на завистта и гнева...
За нас, православните християни обаче тази притча има още по-дълбок смисъл. Ние, които живеем в тези времена, знаем как се случи всеобщото отстъпление от вярата. Знаем как на Църквата се гледаше като на отживелица, като на фолклорна традиция и дори като на враг на човешкия прогрес. Помним как вярата беше наричана "опиум за народите, вид духовна ракия”, но помним и това, че гонителите на Църквата бяха изобличени пред лицето на всички народи като измамници, грабители и убийци. Нека не забравяме обаче, че изобличените лъжеучители излъгаха милиони наши братя и сестри, че подведоха и оскверниха душите на наши близки и в различна степен и нас самите, които се уповаваме на Бога за всичко! Затова не бива, братя и сестри, ние които се смятаме за верни на Бога на нашето спасение, да изпадаме в положението на по-големия брат и да казваме на пристъпващите в храма Господен – дома на Отца, че нямат право на покаяние, на завръщане. Така ще лишим нашия Бог от радостта на Бащата, Който отново вижда изгубения Си син!
Не бива да кажем на никой, който се е подвел от лъжеучения, но е провидял светлината на Христовото учение, че не заслужава да принесе заедно с нас покаянието си пред нозете на нашия Отец Небесен! Ако постъпим така, то скоро ще отпаднем от Божията любов, а това означава, че не ще се спасим!
Нека, братя и сестри, неуморно да се молим за блудните синове и дъщери, които са далеч от Бога! И те са Божии чеда и тяхното завръщане ще предизвика голяма радост на небесата!
Да напрегнем волята си, за да се очистим от неуморно нападащите ни страсти, за да можем достойно да се подвизаваме в предстоящия Велик пост, та с велика радост да посрещнем Възкресението на Нашия Спасител Господ Иисус Христос! Амин!
2009 година
Покаянието - това е правият и истински път към спасението, а не праведността
През миналата неделя с думите на евангелската притча Светата Църква ни внушаваше да не разчитаме на своята праведност. Видяхме, че няма никаква възможност да възложим върху нея надеждата на спасението си. Защото къде можем да живеем така, че целият ни живот да представлява непрекъсната верига от добри дела, и при това така, че зад тези добри дела винаги да има добри чувства и разположения на сърцето, а освен това всички тези чувства и разположения, заедно с всички дела, да са въодушевявани от ревността по Божията слава?
Къде можем да живеем така? Далече сме от това! А именно всичко това, и то само в своята съвкупност, съставя пълната праведност, така че ако нещо не достига, тази праведност не е вече праведност и няма силата да ни отвори входа към Царството Небесно.
Но от друга страна, само праведните, чистите и светите могат да наследят Царството Божие, защото в него няма да влезе нищо нечисто. Така че какво да правим? Как да направим неправедния си живот - праведен? С какво да оправдаем неправдите си? Къде да денем греховете си и с какво да избелим нечистотата и гнусотата на душата си. Защото, ако при този недостиг на правда не съумеем да постигнем и да направим това, което следва после, няма да имаме надежда и спасение. Ще погинем. Бог на правдата не проявява излишна снизходителност и не гледа на лице - или бъди прав, или търси истинско оправдание пред лицето на Праведния и неподкупен Съдия.
Уви! Притиснати сме и от двете страни. И през тази теснота неизбежно преминава всяка душа, която търси спасение. Като не вижда правда в себе си, тя е поразена от чувството за Божия гняв и е готова да падне в отчаяние. Но благодарение на Господа, чува от кръста утешителния Му глас към разбойника: днес ще бъдеш с Мене в рая! (Срв.: Лук. 23:43)И се оживява от блага надежда. Ех, братя! Ако го нямаше Кръста, нямаше да има никога радост и утешение в нито една душа; щеше да има само скръб и теснота - и в този живот, и в бъдещия.
Чували ли сте, братя, със сърцето си това призоваване от Господа: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени от грехове, и Аз ще ви успокоя (Срв.: Мат. 11:28)- ще ви взема под Своя покров, ще ви умиря, облекча и ще наситя душата ви с блага надежда!” Дойдете всички, които търсите спасение! Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христа, като викаме от дълбочината на душата си към Него: "Спаси ни, Сине Божий, спаси ни! Освен Теб друг Спасител нямаме!”
И така, това е правият и надежден път към спасението, а не праведността. Затова и Новият Завет започва така: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15) . Покайте се: признайте себе си за грешни, без никакво оправдание пред Бога и плачете за това в мъката на душата си, вярвайте в Евангелието; вярвайте, че заедно с Господ на Кръста са приковани и всичките ни грехове и е разкъсано ръкописанието им и че всеки грешник, който вярва в Него, получава прошка и бива признат за праведен пред лицето на Божията правда.
Потоците сълзи на покаяние и сърдечно съкрушение за греховете ни, разтворени и смекчени от вярата в кръстната смърт на Господа - това е основата на нашето оправдание и следователно на нашето спасение. Ето защо свети Иоан Предтеча, когато подготвя народа за срещането с Господа, казва: покайте се ... (Мат. 3:2)Ето защо и Сам Господ започва проповедта Си със същата дума: покайте се (Марк. 1:15)- и след това, като изпраща Апостолите на проповед още докато е сред тях, им заповядва навсякъде да казват: покайте се(Срв.: Марк. 6:12). Ето защо и Светата Църква, като ни учи да се потрудим за спасението си през приближаващия се пост, влага такава песен в устата на всеки от нас: " Жизнодавче, отвори ни вратите на покаянието!” Тя вече ни предложи притчата за митаря и фарисея, за да ни научи, че спасението е в това, да удряме гърдите си като митаря с покайния вопъл: Боже, бъди милостив към мене, грешника (Лук. 18:13), а не в самооправдателното самомнение: не съм като другите... благодаря Ти ... (Срв. Лук. 18:11)и прочее; и сега ни предлага притчата за блудния син, за да покаже, че на Небесния Отец е по-скъп този син, който се обръща към Него след съгрешението си и казва: не съм вече достоен да се нарека Твой син (Срв.: Лук. 15:19), отколкото онзи, който мисли, че никога не нарушава волята Му и казва: ни веднъж Твоя заповед не престъпих ... (Срв. Лук. 15:29)
Дойдете с плач да се обърнем към Господа, Който ни е сътворил, праведния Господ, но Който е готов да ни помилва заради сълзите ни на съкрушение.
Да не помисли някой, като съди по примера на митаря и блудния син, че сълзите на покаяние са нужни само на онези, които са се заплели в безчестните си страсти и в големите си грехове, но не и на тези, които вече са престанали да грешат и живеят изправно! Не, не! Покайните сълзи са необходими на всички и без тях за никой в света няма спасение; при това са нужни непрестанни сълзи, а не така - поплакал си веднъж, изповядал си се и ти е достатъчно ... В живота те са това, което е полето при украсяване на платното с цветя. Както едноцветното поле служи за основа на цветовете и изпълва празното пространство между тях, така и сълзите на покаяние служат за основа на праведността и запълват недостига на праведни дела в живота ни. Така че, да не се опитваме да избегнем това. Подобава да плачем и да плачем!
За да ви стане по-ясно какво представляват сълзите и как трябва да плачем, ще ви приведа няколко примера за това от житията на светиите. Един свят мъж, струва ми се - свети Ефрем Сирин, отивал с учениците си в града или селището и като минавали покрай гробището, видял една вдовица, която проливала горчиви сълзи над гроба и, колкото и да я утешавали роднините, събрани около нея, тя никого не искала да слуша. Сякаш била забравила всичко, нищо не виждала и не чувала; мъката завладяла сърцето и душата ?. Като я подминали, старецът се обърнал към учениците си и им казал: " Както се съкрушава тази вдовица на гроба, така трябва и ние да се съкрушаваме с плач за душата си, която сме умъртвили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на този свят и на плътските похоти”. Като казал това, старецът заридал и ридал през целия път, докато стигнали до определеното място, а там вече трябвало да скрие сълзите си.
Има сказание за един старец, който оставил света и се отдалечил в пустинни краища, но не си построил килия, а така преминавал от място на място, като прелетна птица. Дали някой го е виждал да вкусва храна, не се знае, но никой никога не го бил виждал без сълзи, ридания и стенания. Когато се случвало като пустинна гургулица да се приближи до някой град или селище, той не влизал в него, а сядал на някой камък и склонил глава към гърдите си, викал със сълзи: "О! О! О! Уви! Ех, мъка! Ех, беда! Какво ще стане? Какво ще бъде?”. Случвало се жителите на това място да отидат при него и от състрадание да започнат да го утешават, но това още повече усилвало скръбта му и увеличавало плача и сълзите му. Предлагали му и храна, и дрехи, и пари - нищо не го утешавало, нищо не привличало вниманието му, и сълзите му били хляб за него денем и нощем. Понякога се обръщали към него и му казвали: "За какво плачеш и каква беда те е постигнала? Кажи ни; може би ние ще можем, според силите си, да ти помогнем и да облекчим горчивата ти участ”. Но при тези думи старецът започвал още по-силно да плаче, като закривал лицето си, и от ридания и вопли нямал сили да произнесе членоразделно нито една дума. И едва след като много пъти го питали така, през сълзи и стонове, казвал понякога: "Не зная дали ще ми помогнете, но ето каква е бедата ми: моят господар ми повери голямо богатство, а аз цялото го пропилях по увеселения, театри, гуляи, пиршества и разкошен нечист живот с блудници. Сега господарят ми ме търси и, като ме намери, ще ме предаде на съда и на позорно наказание. Не зная какво да правя? Какво ще бъде? Какво ще стане?” - и пак се предавал на плач, ридания и вопли. Разбирате ли за какво е плакал? Плакал е за греховете си и се е боял от съда на Владиката на всички - Бога! Ето така да заплачем и ние и може би Бог ще ни помилва!
Може би някой ще каже: "Все плач, стенания и сълзи! Приятно ли е на Самия Господ такова неестествено състояние!”. Да, така е. Само сълзите са приятни на Господа и само тези, които пристъпват към Него със съкрушено сърце, Той приема милостиво и благосклонно. За една душа, която търсела спасение, ето какво показал Господ в сънно видение: видяла тя себе си, сякаш заедно с множество други души се намира в широкия двор на една света обител, сред който се издигала преблаголепна църква. Всички очаквали нещо. Изведнъж се разнесло: "Идва, идва пастирът!” народът се отдръпнал и всички видели Спасителя да идва, облечен като пастир. Лицето Му било с необикновена красота и благият Му поглед носел радост и утешение на всички, към които се устремявал. Той преминал пространството между народа и църквата и застанал пред вратите на храма. Очите на всички били вперени в Него... Давайки знак с ръка и с очи, Той започнал да извиква при Себе Си от множеството онези, които Му били нужни. Извикваните се обличали със светлина и колкото повече се приближавали, толкова по-светоносни ставали. Виждало се, че това било знак на особена благодат и милост. Но като извикал двама-трима, Спасителят се спрял сякаш в недоумение. Душата, на която се дало това видение, водела добър живот, в подвизи и трудове, доколкото можела, вършела добро, и още с появата на Господа се надявала, че заради такова благоугаждане на Господа или заради това, че тя не е като другите, Господ ще ? покаже някакъв знак на особеното Си благоволение. Затова, когато той престанал да извиква, тя си помислила, че е дошъл нейният ред. Като пристъпила напред, тя се обърнала към Господа: "Няма ли и мен, Господи?”. Но Господ дори не я погледнал, а само погледът Му и движението на главата Му изразявали презрение и отхвърляне. Душата, която видяла това, била сякаш поразена със стрела и паднала с вик на отчаяние. Заобикалящите я се хванали да ? помагат, но тя отблъсквала всички, като само викала: "Аз съм грешница..., аз съм погинала... Господ ме отхвърли, а без Него как да живея и къде да търся спасение?”. Но Господ бил вече близо, стенещата от скръб душа едва успяла да повдигне глава и веднага видяла Господа, Който стоял над нея с разтворени обятия, готов да я повдигне. Божествените Му уста изрекли утешителните думи: "Ето как трябва да се идва при Мене!”. И с това видението свършило.
Ето, виждате ли как трябва да се отива при Господа! Няма какво да се умува! Такъв път на молитва е устроил за нас Господ: по този път и ще вървим. Той е дошъл в света да спаси грешниците: като грешници и ще пристъпваме към Него, само като грешници, които плачат за греховете си с решимостта повече да не ги повтарят. Няма нито един праведник на земята; всички са грешници и всички биват оправдавани даром, по благодатта на Господа Иисуса Христа, заради вярата си в Него и сълзите си на разкаяние и съкрушение! Нека да плачем за греховете си, за да се спасим! Амин.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com