Кръстът е хранител на целия свят,
Кръстът е красота на Църквата, сила за царете,
Кръстът е укрепление за вярващите,
слава за ангелите и язва за демоните.
На утрената: Възкресно евангелие.
На литургията: Евр. 4:14, 5: 6. Евангелие от Маркa 8:34, 9:1.
"И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.
Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.
И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила".
Марк 8:34-38, 9:1
Като средство за наказание разпятието е използвано най-напред във Финикия и Картаген, откъдето преминава в Рим, а от Рим в Палестина. Според римския държавник, философ и блестящ оратор Марк Тулий Цицерон, живял от 106 до 43 г. преди Христа, кръстното наказание се считало за най-жестокото и най-позорното, на което римски граждани не били подлагани, а само роби и големи престъпници. Осъдените носели сами кръста си до мястото на разпятието. В началото на Новозаветните времена, в родината на богоизбрания еврейски народ, в столицата Иерусалим Христос беше предаден от Своя ученик. Римският прокуратор Пилат Понтийски търсеше случай да освободи Иисуса. Но народът и първосвещениците викаха: "Премахни Го, премахни, разпни Го!... И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота. Там Го разпънаха" - гласи повествованието на светите евангелисти. Оттогава кръстът се превърна в оръдие на всемирното спасение, а Голгота - най-светото Жертвоприношение.
Неслучайно днешното литургийно евангелие ни говори за кръст. Неделята е Кръстопоклонна, третата от Великия пост, и Църквата тържествено изнася всред храма Христовия Кръст за поклонение, като ни приканва да произнасяме със сърце и душа думите на великопостната песен: "На Твоя кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим". Застанали пред Кръста, на който Спасителят беше прикован, "презрян и унижен" повече от всички синове човешки, според пророчеството на Исаия, ние се питаме: Какво беше сторил, че така жестоко се отнесоха към Него?
- Пилат не намери в Иисуса вина, и си оми ръцете;
- Клаудия Прокула, неговата съпруга, изпрати известие на Пилата да не прави нищо на тоя праведник, защото на сън пострада много заради Него;
- Юда върна сребърниците и каза: "Сгреших, че предадох невинна кръв", след което отиде и се обеси;
- Римският стотник и неговите войници, които пазеха при Кръста, извикаха в часа на смъртта: "Наистина Божи Син е бил Този Човек";
- Първосвещениците ги обвиниха, че нарича себе Си "Син Божи".
А това беше самата истина! Никой не откри в Него грях или вина! Въпреки неговата невинност, Той беше осъден на смърт. Седем века преди Голгота, вдъхновен от Светия дух, пророк Исаия даде отговор на този мъчителен въпрос: "Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпонаранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез неговите рани ние се изцерихме".
Вгледани в Христовия Кръст, ние се учим на търпение - безценна и необходима по всяко време и при всички обстоятелства добродетел. Тя съхранява сили и предпазва от прибързани решения и постъпки. Христовият Кръст ни учи на безпределна любов. Да обичаме себе си, майка и баща, братя и сестри, семейство и деца, приятели, всички, от които очакваме и получаваме добро, е съвсем естествено. Но да обичаш враговете си и да се молиш за тях, както Иисус на Кръста: "Отче, прости ми, понеже не знаят, що правят!" - това е пълнотата и съвършенството на любовта, при която няма следваща степен, няма друга възможна категория, по-висок морален връх. Светият Кръст Христов ни учи и на смирение. Вечният Бог, Творецът на Вселената, Синът Божи смири себе Си, "бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна" - свидетелства свети апостол Павел.
В богослужебната химнология Христовият Кръст се величае като всеоръжие, т.е. най-съвършеното, най-универсалното оръжие, но което единствено не погубва, не отнема живот, а дарява живот, благодат и спасение. С какъв друг знак би си позволил човек да осени скъпата си рожба, гърдите си в началото на трудовия делник и преди нощната почивка!? Кръстното знамение съпътства целия живот на християнина - от свещения купел при тайнството Кръщение до последното съзнателно движение преди смъртта. Няма друг Символ на земята, който да е толкова почитан, толкова скъп и съкровен! Коленичил пред Него, в подножието на Голготския Кръст, големият френски мислител Блез Паскал филососки възкликва: "Не бих Те търсил, ако не бих Те намерил!"
Човешката душа по рождение носи в себе си религиозна потребност от Бога, глад и жажда по Бога, усещането и съзнанието, че Той наистина съществува и реално присъства в съдбите на човечеството и във всяка лична съдба. Светата Църква мъдро ни напомня в средата на Великия пост за символа на Божията любов - честния и животворящ Кръст Христов, за да ни вдъхне търпение, обич и смирение и да ни ободри с неговата сила за продължаване на великопостния подвиг и достойно посрещане на славното Христово Възкресение.
Николай Хаджиев
† Траянополски епископ Иларион
Третата неделя от Великия пост е Кръстопоклонна. Чрез припомняне кръстните страдания на Господ Иисус Христос по средата на поста Църквата иска да подсили верните в подвига на поста, тъй като почитта, отдавана на св. Кръст, се предава на Самия Господ Иисус. Дървото на живота бе посред рая. Адам съгреши в средата на деня, затова и в средата на Великия пост се издига Кръста - дървото на спасението. Когато тръгнем по нагорен път, бързаме да достигнем до някое сенчесто дърво; да се подслоним, да отдъхнем под него и така, с подновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост Църквата издига св. Кръст, дървото на живота, и укрепени във вярата за спасението дошло чрез него, да съберем сили в подвига на поста.
Светият кръст дава сила в подвига на спасението. Някога той е бил оръдие на най-позорно и жестоко наказание. Но след като се освети със страданията на Христа Господа, той стана мощна благодатна сила срещу злото и греха, чест и слава за вярващите. "Кръстът е пазител на цялата вселена, кръстът е красота на Църквата, кръстът е сила на царете, кръстът е твърдиня на верните, кръстът е на ангелите слава, а за демоните - язва" - пее Църквата всяка сряда и петък.
Кръстът е пазител на цялата вселена, красота на Църквата и сила на царете. Историята потвърждава тази истина. Константин Велики, както съобщава църковният историк Евсевий, бил във война с Максентий, който заграбил трона в Рим и отказал мирни преговори. В навечерието на решителните сражения край Рим, виждайки, че войските му са малочислени, Константин се оттеглил уединено на молитва и пред погледа му блеснал кръст, очертан от лъчите на слънцето, клонящо на заник, и надпис на него - "С това побеждавай!" Необикновено явление! Ужас обхванал императора и цялото войнство, което наблюдавало това чудесно знамение. През нощта Господ Иисус се явил на Константин и му заповядал да направи хоругва-знаме с очертание на кръста и да го издигнат срещу врага. Константин изпълнил поръчението. Кръстът блеснал на знамето в скъпоценни камъни. Подобни знамена с изображение на кръст били понесени от всичките му полкове. Войниците, множеството от които били християни, се въодушевили. Вражеските войски били разбити. Константин Велики влязъл в Рим победоносно и през 313 г. бил издаден едикт за свободно изповядване на Христовата вяра. Народът ликувал.
Тези събития връщат мисълта ни в библейската история. Моисей, предвождайки израилтяните в бягство от египетското робство, стигнал до Червено море. От една височина издигнал жезъла си високо над водите и после го разпрострял напречно в очертание на кръст. Водите се разделили на две страни и се образувал път по дъното. Народът минал по него като по сухо. Преследващият ги фараон с войската си в безумие, без да мисли, че чудото е станало само за избава на евреите, навлязъл по дирите им в морския път. Но като се изтеглил народът, Моисей пак прострял жезъла си кръстообразно над водите. Те се съединили и фараонът с коне, колесници и войнството намерил смъртта си на дъното на морето. И Максентий подобно на египетския фараон намерил смъртта си във водите на Тибър. Всичко това станало, за да се узнае силата на св. кръст, който е "сила на царете".
Силата на св. кръст виждаме проявена и в нашата история. След покръстването на българския народ в 865 г. недоволните боляри, свикнали с разпуснатите нрави на езичеството, поискали да го възвърнат и подбудили народа да се разбунтува. Дворцовата гвардия била незначителна. При все това царят Покръстител заповядал да разтворят широко портите и сам се показал, като високо носел кръста, обграден от духовници с пламтящи в ръцете свещи. Народът, като видял тази величествена картина, изтръпнал в благоговеен страх. Тъй св. Кръст се показал "сила на царете" - сила и за нашия цар Покръстител - св. цар Борис. И в ново време благодатната сила на св. Кръст, изобразен на Самарското знаме, даде храброст на опълченците и победата бе опечалена.
Така св. Кръст се показва "слава на ангелите, а на демоните - язва".
Брой 6 от 28 март 1998 година
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
В Свещеното Писание има един необикновен разказ за патриарх Иаков. Веднъж той останал да нощува в пустинята и когато заспал, видял в съня си една стълба от земята до небето и ангели слизали и се качвали по нея, а на върха бил престолът на Небесния Цар. Когато се събудил, Иаков разбрал, че съществува някаква тайнствена и невидима връзка между Божия свят и тварния.
Често, когато говорим за пътя на човека, го сравняваме с едно дълго изкачване по висока и стръмна стълба или планина. Духовният опит на синайския монах Йоан най-добре ни разкрива това толкова трудно изкачване, описано в книгата му Лествица. В тази боговдъхновена книга той пише за състояния и учения, взети от дългия му подвижнически живот. В гръцкия ръкопис, тридесетте глави на книгата му не са наречени стъпала, а слова, защото те са беседи за наставление. В старобългарския превод е приета алюзията от стълбата на Иаков.
Колко е велик авторът и неговото произведение Лествица си личи от факта,че всяка година четвъртата седмица от великия пост е посветена на тях.
Сякаш напълно логично е да поставим в тази неделя темата за нашето изкачване.
Да, наистина, животът ни е едно изкачване и който не ще да върви нагоре и счита,че може да бъде християнин и спокойно да си стои там долу на едно място, обижда както себе си, така и Бога. Може да минат десет или двадесет, или седемдесет години и ако нищо не сме сторили за Господа, ако нищо не сме променили в себе си към добро, то напразно са изминали тези години.
Изкачването открива пред нас все повече светлина, а долу е тъмнина и сянка смъртна. За нас е много радостно като си помислим, че на върха ни чака Христос, а колко страшен е долу мракът. Тъмнината на греха, леността, нерадението.
Небесната стълба е особена. При обикновената стълба, като се изкачваш, може да спреш и да стоиш на едно място, а при другата застоят е невъзможен. Всеки от вас знае по себе си какво става, когато престане да се моли. Оставяме молитвата, после ежедневните дела ни обземат и минават седмица, месец, два, а колко сложно е след това сърцето да се настрои молитвено. Така е с човешката душа - паднала в греха, набира сили и започва да се изкачва, но е още по-трудно от предния път.
Да вървим по пътя към Бога без помощник е невъзможно. По този път има много трудности - от една страна е пропастта на гордостта, от другата - на унинието, от трета - на изпитанията и скърбите.
Главният наш пътепоказател е Св.Писание. Отваряме го и там е написано как да живеем по Бога и да станем наследници на Неговото Царство. Има указатели на този път, подобни на стрелки, сочещи пътя към светостта и пътя към погибелта. Така всичко ни е дадено като знание и нямаме никакво оправдание. Имаме по изкачването нагоре своите застъпници, защитници, приятели, по-големи братя - светиите и преподобни учители.
Техният живот за нас е наставление, те са живи и се молят за нас. Когато изпитваме затруднение, вървейки по пътя, те ще ни се притекат на помощ.
Св.Йоан Лествичник и неговото произведение ни говорят красноречиво, че трябва да надникнем дълбоко в душите си и да чистим всичко, което е Богопротивно. Да водим борба с греха и да се украсяваме с добродетелите.
Този път е изключително труден, но само той води към небето.
Александър Македонски, много римски, византийски императори, Наполеон Бонапарт и други, се прославиха като велики завоеватели и победители, но за Бога герой е само този, който е победил себе си, т.е. надвил е страстите.
Често се питаме защо падаме, защо слизаме надолу, защо получаваме удари?
Отговорът се съдържа в днешния Евангелски текст. Спасителят пита бащата на болното дете:”Вярваш ли?”А той казва:”Вярвам, Господи, помогни на неверието ми”. И Господ излекувал сина му. Така и при нашето изкачване по небесната стълба - ако вярваме силно в Бога и изцяло му се отдадем, пътят, макар и труден, не е вече страшен. Изпълнени ли сме със съмнение, ропот, униние, то небето става все по недостижимо. Колко необходимо е човек още от малък да бъде възпитаван, че земният му път трябва да се превърне в едно изкачване по лествицата.
Днес грехът е на мода. По-лесно е да се живее така. Ставаме свидетели на страхотни ужасии в обществото, дори и сред най-малките. Питаме се откъде толкова агресия в децата? Както след “Индиго”, така и след всеки пореден инцидент, се чудят какви превантивни мерки да вземат в училищата. Въвеждат все нови часове по сексология, как да се пазят от наркотиците, работят с психолози и така до следващото нещастие. А вярата в Бога не им е потребна. Как да знаят що е грях и как да се стараят да не го извършат? Как да познаят пътя на любовта към Бога и човека? За тези неща няма място в учебната програма - просто не са модерни. Искаме светло бъдеще за себе си и за децата ни, а без вярата и живота по Бога това е невъзможно.
Животът минава много бързо. Нека се трудим да си събираме нетленни съкровища.
Смело да се изкачваме по стълбата нагоре. По стъпалата на молитвата, въздържанието и доброто, които ще ни отведат в сиянието и славата на Небесния ни Отец.
Амин.
Свещеник Дончо Александров
Проповед в храма "Св. Атанасий" във Варна в Четвърта неделя на великия пост, 18 март
2007 година
Поучение в третата неделя на Великия пост (Кръстопоклонна) от Светител Игнатий Брянчанинов
Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Господ на учениците Си, призовавайки ги пред Себе Си, както днес слушахме в Евангелието (Марк. 8:34).
Възлюбени братя! И ние сме ученици на нашия Господ Иисус Христос, защото сме християни. И ние сме призовани пред лицето на Господа в този свят храм, за да слушаме Неговото учение. Ние стоим пред лицето на Господа; Неговият поглед е устремен към нас. Пред Него са оголени душите ни, нашите тайни мисли и съкровени усещания са открити пред Него. Той вижда всички наши намерения; Той вижда праведните дела и съгрешенията, извършени от нас от младостта ни; вижда целия ни живот, и миналия, и бъдещия; още неизвършеното от нас вече е записано в Неговата книга (Свети Симеон Нови Богослов. По книгата, написана в стихове, слово 55-то.). Той прозира часа на нашето преминаване в неизмеримата вечност и ни възвестява за наше спасение Своята всесвета заповед:
Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва.
Със силата на живата вяра да издигнем мисленото си око към Господа – и ще Го видим, ще видим Него, Вездесъщия, присъстващия тук с нас! Да отворим сърцето си, отмествайки от входа му тежкия камък на ожесточението, и да чуем, да видим, да приемем, да усвоим за себе си учението на нашия Господ.
Какво значи да се отречем от себе си? Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, посредством който е станало нашето падение, е станал като че естествен за нас: отричането от греха е станало отричане от естеството, отричането от естеството е отричане от себе си. Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека. Но падналият човек признава поддържането и развиването в себе си на властта на смъртта за развитие и преуспяване на живота. Така заразеният със смъртоносен недъг бива победен от насилствените изисквания на недъга и търси ястия, които го усилват, търси ги като най-необходима храна, като най-приятно наслаждение. Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35). Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.
Какво значи да вземем своя кръст? Кръстът бил оръдие за унизително наказание на презрените хора и пленниците, лишени от граждански права. Гордият свят, враждебен на Христа, лишава Христовите ученици от онези права, с които се ползват синовете на този свят. Да бяхте от света, казва Господ на Своите последователи, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба (Иоан. 15:19; 16:2).
Да вземем своя кръст означава великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия последовател, онези скърби и гонения, с които грехолюбивият и заслепен свят го преследва. Защото това е угодно Богу, казва свети Апостол Петър, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо. Вие за това сте призвани (1Петр. 2:19-21) от Господа, Който е известил на Своите възлюбени: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Иоан. 16:33).
Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, невидим труд, невидимото страдание и мъченичество заради Евангелието в борбата със собствените си страсти, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с ярост ще въстанат против нас и с ожесточение ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на греха и да се подчиним на Христовото иго. Нашата борба – е казал свети Апостол Павел, – не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа (2Кор. 10:4-5). Удържал победа в тази невидима, многотрудна борба, Апостолът възкликнал: Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).
Да вземем своя кръст означава с покорност и смирение да се подчиним на временните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за очистване на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на човека за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил споменатият в Евангелието разбойник, изкачил се е от най-ужасните престъпления в най-светлите обители на рая: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; чрез смиреномъдрието встъпил в богопознанието, чрез богопознанието придобил небето. Получаваме заслуженото според делата си, казал той, спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лук. 23:41-42). И ние, възлюбени братя, когато ни обградят скърби, да повтаряме думите на разбойника, цената на които е раят! Или, подобно на Иов, да благославяме наказващия ни и в същото време справедлив Господ. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Както беше угодно Господу, тъй и стана, да бъде благословено името Господне (Иов. 2:10; 1:21). Да се сбъдне над нас нелъжливото Божие обещание: Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат (Иак. 1:12).
Да вземем своя кръст означава доброволно и с усърдие да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните стремежи на нашата плът. Към такова разпъване на плътта прибягвал и свети Апостол Павел: Изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, тоест, които не обуздават своята плът, но допускат тя да властва над духа, не могат да угодят Богу. И затова, живеейки в плът, ние трябва да живеем не за плътта! Ако живеете по плът, ще умрете с вечна смърт; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи с вечен, блажен живот (Рим. 8:8, 12, 13). Плътта наистина се обуздава от духа, но духът може да властва над плътта и да я управлява само тогава, когато плътта с пост, бдение, коленопреклонения и други телесни подвизи, възлагани върху нея благоразумно и умерено. Благоразумният и умерен пост освобождава тялото от тежестта и дебелостта, изостря неговите сили, държи го постоянно леко и способно да действа. Ония пък, които са Христови, казва Апостолът, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).
Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания. Това значи да се задоволяваме именно с тези телесни подвизи, които съответстват на нашите телесни сили, от които именно се нуждае нашата плът, за да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно усърдие, по израза на свети Иоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към усилен пост, към усилено бдение и други прекомерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето! Всеки човек има свой кръст. И именно този свой кръст е заповядано на всеки християнин да приеме със себеотрицание и да последва Христа. Който е приел своя кръст, отричайки се от себе си, който се е примирил със самия себе си, със своите обстоятелства, със своето положение, външно и вътрешно, само той може разумно и правилно да последва Христа.
Какво значи да последваме Христа? Това значи да изучаваме Евангелието, да имаме Евангелието за единствен ръководител на дейността на ума, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя начин на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните чувства според Евангелието и всичките ни постъпки, всичките ни движения, тайни и явни, да бъдат израз на Евангелието. На такова следване на Христа е способен, повтаряме, само този, който, избягвайки прелъстяването с измислено от него смиреномъдрие (Кол. 2:18), е пожелал да придобие истинно смиреномъдрие там, където почива то – в послушанието и покорността към Бога. Встъпил в послушание към Бога, в послушание, съединено с пълно отричане от себе си, той е взел своя кръст, признал го е и го е изповядал като свой кръст.
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: "Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“ Със съзнание за своята греховност, с благодарност към Бога, с покорност пред Божията воля да направим от своя кръст – оръдие на наказанието и знаме на безчестието – оръдие на победата и знаме на славата, подобно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме рая. Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. "Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт (Възкресен тропар на втори гласи възкресен тропар на пети глас), та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт. Подготвяйки светите Апостоли към великото събитие – предстоящото изкупление на човешкия род чрез страданията и позорната смърт на въплътилия се Богочовек, Господ своевременно открил на Апостолите, че Той трябва да бъде предаден в ръцете на грешници, много да пострада, да бъде убит и да възкръсне. Такова предсказание се сторило на някои от светите Апостоли странно и невероятно. Тогава Господ повикал пред Себе Си Своите ученици и им казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов
Из "Аскетическа проповед", Творения том трети. Изд. Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон, 2006 година
"Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8:36)
Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало; не виждат душата и изобщо не я ценят тъй, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; "лживи сынове человечестии в мерилех" [Пс. 61:10, "Лъжовни са синовете човешки в претеглянето", т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят единствено мъртвите.
Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна слава, красота и богатство. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата заради света, вие изгубихте всичко - небето, рая, вечния живот, Бога. И тъй, каква полза за човека, ако придобие света, свършващ за него заедно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква полза, но напротив - велика загуба. О, ако само узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но как тъй? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем съвсем добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме колко трудно се добиват неговите блага, как горчиви са насладите от тях, как бързо свършват. Виждаме колко грижи, страхове, завист, разорения потресават, отслабват, вгорчават и даже разрушават цялото светско благополучие. Виждаме колко страдания и болести, колко войни отвън и коварни замисли колебаят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат тъй бързо, и полските цветя не вехнат тъй лесно, нито мълниите небесни се разсейват тъй мигновено, както бързо изтича, лесно увяхва и мигновено се стопява всяка сладост, наслаждение и радост на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, защото го виждаме. Ала наистина не знаем какво е душата, понеже не виждаме нито красотата, нито природата на душата. Затова днес искам да говоря за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и ако веднъж я погубим, губим я завинаги.
Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, но малко подходящи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно същество, което не може да бъде заменено с нищо друго.
Творческата Премъдрост и сила Божия проявила три особености при създаването на човека. Преди всичко, с една дума Той създал всичко небесно и земно; рекъл - и тозчас се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкова много животни и растения по земята. "Заповяда - и се сътвориха" (Пс. 148:5). Но при създаването на човека Той не само изрекъл словото Си, но предварително сякаш помислил и се посъветвал, понеже отначало рекъл: "да сътворим човека" (Бит. 1:26), сякаш приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. "О, чудо - казва той, - всичко се довежда до битие с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към създаването на човека Творецът на всичко пристъпва обмислено". По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал само "да бъде" и нищо повече не е вършил. А за създаването на човека Той и говорил, и действувал. За да създаде тялото, взел с божествените Свои ръце (това трябва да се разбира в смисъл, подобаващ Богу) и слепил праха, "като взе пръст от земята" (Бит. 2:7 по слав. превод); за да създаде душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: "вдъхна в лицето му дихание за живот". Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е създадено по образ Божий. С тая чест се удостоил единствено и само човекът, сътворен по образ и подобие на Бога. Но човекът е образ и подобие на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, тъй като по природа Бог е безтелесен; но по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното благородство.
Ако сравним с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първоначалната Светлина, утринни звезди на разумната небесна твърд, които тъй отблизо възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие - не знам с какво те я превъзхождат? Те имат умствена природа - и душата е разум. Те са безтелесни - и душата е дух; безсмъртни са - и душата е безсмъртна. Те са разделени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това отбелязват Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите. Подобие на това откриваме в силите и способностите на душата. В Серафимите пламти чистият и горещ пламък на любовта, поради което те се и изобразяват в огнен вид - съвсем същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания. У Херувимите бодърствува съзерцанието, заради което те се и наричат многооки - съвсем същото е и в разума на душата, който наистина е многооко същество, винаги готово за съзерцание, дори и когато тялото се упокоява в дълбок сън. На Престолите седи справедливост - в душата смисълът на познаваното чрез ума и на желаното чрез волята имат най-точни теглилки. Господствата притежават величието на царствено достойнство в долния свят - у душата също има господство, цар над страстите. Началата имат промислителност за управлението на света - душата пък обладава разсъдителност. Силите движат небесните тела в дивна хармония - и душата движи членовете на тялото със също тъй чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата - и душата съхранява порядъка на живота. У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост - в душата е паметта, обител на познанието, където разумът скрива съкровища с познания. Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, изключително бързи в движението, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото творение - и душата има свои слуги: мислите, които непрестанно се раждат и мигновено летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в ада, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.
(Душата е) образ Божий в три отношения - по природа, по благодат и по слава. По природа, тъй като при създаването й тя е образувана по Божий образ; по ума си е подобна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разум е подобна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е подобна на Светия Дух, извора на всички блага. По благодат - при възсъздаването тя става сходна с образа на Самия Син Божий чрез усиновяването, както казва ап. Павел: "които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му" (Рим. 8:29). По слава - в блаженството тя чрез силата на Божествената Светлина ще възприеме образа на Самия Бог; "гледайки славата Господня - казва същият Апостол, - се преобразяваме в същия образ, от слава в слава" (II Кор. 3:18). И Иоан казва: "ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е" (I Иоан. 3:2). И тъй, който пита какво е душата, нека знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща красота на душата! Как вие, християни, си представяте Царството небесно, райското блаженство, славата на праведниците? Това не е нищо друго, освен съзерцание на Божието Лице. Тъй прекрасен е Ликът Божий, че светите ангели са готови винаги да го гледат. Те с жажда гледат тоя неизчерпаем извор на непристъпната Светлина. Затуй и Петър казва: "в което желаят да надникнат Ангелите" (I Петр. 1:12). Ако Той само за миг би се явеше в ада, адът щеше да се превърне в рай, и ако Той само за миг се скриеше от рая - раят щеше да се превърне в ад. Образ на този Божествен Лик е душата. И тъй, какъв откуп ще даде човек за душата си? С какво може той да замени едно тъй прекрасно същество, подобно на което не може да се намери нито на небето, нито на земята? И съзерцавайки в душата си такава красота, мога ли след това да гледам към някоя друга красота на тоя свят? Почитам дъсчицата, върху която е изрисуван образът на царя или на някой велможа, мигар няма да почитам душата си, в която Бог е начертал Своя образ? Когато осквернявам душата си с плътско въжделение, аз сякаш хвърлям в кал и нечистота образа Божий и не съзнавам, че извършвам велико зло! О, душа! Колко често те унижавам! О, Боже, как търпиш Ти такова оскърбление! Напълно справедливо е твърдението, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, но и нищо не ценим тъй малко, както душата. Та ние продаваме това многоценно съкровище за някаква греховна наслада, траеща само миг! Ние заменяме душата за нищожно богатство! Ние я предаваме за еднодневния блясък на временната слава!…
Това щеше да се търпи все пак, ако имахме няколко души, понеже ако една погине, друга ни остава. Ала ние имаме само една душа, заради която е създадено всичко небесно и земно, заради която се труди природата, небето се движи, слънцето сияе, земята дава плод, появяват се растения и животни; заради която е насаден раят, приготвено е Царство небесно, безконечно блаженство, безпределна слава и изобщо всички блага на вечния живот, които "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало" (I Кор. 2:9). Ако погубим душата, ние със сигурност губим всичко - и земята, и небето, и света, и рая, и тоя временен живот, и другия - вечния, всичко, всичко! …За да изпита търпението на праведния Иов, Бог дал власт на дявола да го изкушава, да му вреди, да го огорчава и поразява в децата му и в собственото му здраве. "Ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само душата му запази" (Иов. 1:12; 2:6). Пребогатият Иов обеднял за един миг; от многобройните му стада от дребен и едър добитък част били оплячкосани от разбойници, част - изпепелени от мълния. Високите му чертози паднали, разрушени от бурния полъх на силен вятър. Синовете и дъщерите му за час време погинали от непредвидена и внезапна смърт. Сам той - сиромах, бездетен, бездомен, извън града, поразен от рани от глава до пети, лежал на бунището. Денем го горели слънчевите лъчи, нощем още по-люто го мъчел студът. Иов изгубил всичко: и богатство, и деца, и здраве; …Не, собствено казано, Иов нищо не изгубил, понеже не погубил душата си. Че какво, казва той, съм изгубил? Богатствата си? Но гол се родих аз, тогава нищо чудно, че гол ще и да си умра. "Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна" (1:21). Че съм изгубил здравето си? Тъй било угодно на Бога: "както беше угодно Господу, тъй и стана". Че съм изгубил децата си? "Господ даде, Господ и взе" (1:21). Всичко изгубих и все пак нищо не съм изгубил, щом като не съм погубил душата си. Все още съм праведен пред Бога, макар и без предишното си благополучие, богатства, деца и здраве. Както ми ги отне Тоя, Който ми ги бе дал, тъй също може да ми ги върне Тоя, Който ми ги отне. Макар и всичко да съм изгубил, но и за това славя и благославям Неговото свято име, понеже Той допусна да бъда изпитан във всички отношения, но без изкушенията да се допират до душата ми. "да бъде благословено името Господне!" И тъй, човеколюбивият Бог има такъв велик промисъл, че когато допуска върху нас изпитание или наказание, или когато позволява на дявола да ни изкушава и вреди в най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той все пак му заповядва: "само душата му запази", за да бъде внимателен и да не причини някаква вреда на душата, тази единородна дъщеря на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-вече на Ангела-пазител, да я покрива, да се грижи за нея и да я пази "от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне" (Пс. 90:5-6). И защо? "Затуй, защото всички останали неща са много - казва Златоуст, - и даже едно от тях да потърпи вреда, използуваме услугите на друго", и по-нататък: "ако днес едно се изгуби, утре ще се намери, както и Иов намерил това двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало, и ако нея погубим, с какво ще живеем?" Ето защо ако загубим съкровищата си, недвижимите си имоти, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, честта, но при това опазим душата си - нищо не сме загубили. Но ако и душата си сме погубили - всичко е изгубено. Да загубиш всичко, ако душата е запазена - това е незначително. Ако придобиеш всичко, ала погубиш душата си - никаква полза. Единствено душата е, което дава на човеците живот на тоя свят и което вдъхва надежда за блажен живот в рая. Ако нея сме погубили - изгубили сме и света, и рая, изгубили сме всичко. Защо? "Ако нея погубим, с какво ще живеем?"
Странна работа! Ако имаме едно единствено дете, колко много се грижим слънце да не го изгори, вятър да не му навреди, човек да не го оскърби. А нали спасението ни изобщо не зависи от това дете! Ако имаме драгоценен камък, ние го пазим с такова старание, че сме готови, ако е възможно, и в сърцето си да го скрием. А нали с този камък ние не можем да купим рая! И след всичко това ние никак не ценим душата, от която зависи благополучието ни в сегашния и блаженството в бъдещия живот? И това неоценимо богатство, с изгубването на което ние губим всичко: и небесно, и земно, ние поверяваме на ръце, за които се срамувам и да говоря!
Алкивиад бил изгонен от Атина. Когато минало дълго време подир изгонването му, атиняните пратили да го повикат поради нуждите на избухналата война, като при това му изпратили писмо, в което всички архонти с подпис се задължавали да не му причиняват никакво зло; Алкивиад, който бил имал много случаи да се убеди в непостоянството на решенията на своите съграждани, не повярвал и решително отказал да се върне. "Как, о Алкивиаде? - рекъл му един приятел. - Цялото отечество те зове, кани, дава ти обещание и ти не вярваш на отечеството?" "За всичко друго - отвърнал той, - вярвам на отечеството, но своя живот не доверявам никому, дори на майка си, да не би тя по незнание да тури черно кълбо вместо бяло". За всичко, което искат от мене атиняните, искал да каже Алкивиад, им вярвам. Но за онова, което засяга живота ми, не се доверявам никому, дори на оная, която ме е родила. Защо? Защото имам един живот, само един, и ако го погубя, губя всичко. Тъй разсъждавал Алкивиад за живота си, понеже животът е само един. А ние, християните, колко живота имаме? И тъй, казвам аз, заради нашето отечество, родители, братя, деца, заради учителите и всичко останало аз с удоволствие съм готов да подложа на опасност парите и имотите си, и въобще всичко, което имам на тоя свят. Но ако става дума за душата, една и единствена, която ако погубя, губя всичко, - нека ми простят и отечеството, и родителите, и братята, и учителите, и приятелите - душата си аз никому не ще доверя! Алкивиад не поискал да изложи на опасност живота си, който при всички случаи е временен и има определен край, а аз, стига да е нужно, съм съгласен и живота си да подхвърля на опасност. Каква разлика има днес ли ще умра или утре? Но да подлагам на опасност душата си - безсмъртната, чиято гибел е гибел навеки? О, това аз никога не ще сторя, никога!
Безсмъртието е другото забележително предимство на душата. Този суетен и тленен свят с всичко красиво, добро и ценно в него има отреден край. "защото е преходен образът на тоя свят" (I Кор. 7:31). Рано или късно ще дойде смъртта и с нея за нас ще дойде краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато губим всичко, или ние оставяме всичко, когато умираме. "Всяка плът е трева, и всичката й красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва" (Ис. 40:6-7). В нас безсмъртна е само душата, която вечно живее и никога не умира. "Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Марк. 8:36). Ако изгубя някаква вещ, отново мога да я придобия, ако изгубя честта си, мога пак да я възвърна, ако изгубя свободата си, мога да я откупя, ако изгубя здравето си, мога да се изцеля, ако изгубя самия си живот дори, мога да възкръсна. Тъй вярвам аз: чакам възкресението на мъртвите. Но ако душата си погубя, няма вече откуп, няма изцеление, няма възкресение. Изгубил съм я веднаж завинаги! О, да можеше това "веднаж завинаги" да влезе в нашия ум и сърце! Бог е създал рая и ада; първият е място на вечния живот, вторият - на вечната мъка. Там са душите на праведните, тук - на грешниците: "И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен" (Мат. 25:46). Ключовете от рая Той предаде в човешки ръце: "ще ти дам - казва Той на Петра и всички апостоли, - ключовете на царството небесно" (Мат. 16:19). Ключовете от ада не са дадени ни на човеците, нито на ангелите - тях ги държи Сам Бог. Той Сам казва това в първата глава на Откровението: "имам ключовете на ада" (1:18). Но как тъй ключовете на рая, на чертога Божий, на царския чертог на божествената слава Той даде в ръце на човеци, т.е. на Своите раби, а ключовете на ада, на страшната тъмница на външната тъмнина, мястото на измъчваните с мъки души, Бог, Цар и Господ, Сам задържал при Себе Си? Да. То е, за да ни даде да разберем, че в тоя живот, само щом поискаме да отворим рая за спасение на душата си в него, ние лесно намираме ключовете. Те са връчени на човеци тук, долу на земята. Стига само да се обърнем, ние тозчас ги намираме в ръцете на епископа или на всеки духовник. Но ако дойде естествена или внезапна смърт и ни намери (не дай, Боже!) обременени със светски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на ад, тогава къде ще намерим ключове, за да отворим ада и спасим оттам душата си? Тях не ги има човек, не ги е получил ангел, тях ги държи Сам Бог. Тогава Той, Съдия без милост, не отваря, понеже вратата е заключена. "Няма надежда за освобождение, понеже в ада покаяние няма". И тъй, нещастната душа, заключена в ада веднъж, завинаги ли е заключена? Завинаги! Погинала веднаж, завинаги ли вече е погинала? Завинаги!
О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още сега целият свят с всичко прекрасно и добро в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най-прекрасното създание, защото ти си образ Божий; ти си най-драгоценния имот, понеже изгубя ли тебе, губя всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те веднъж - значи изгубил съм те навеки. И защо ми е да те погубвам? Мигар си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен враг? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляда пъти повече от тоя суетен и тленен свят, той или няма душа, или е недостоен да я има.
Душата и светът, повтарям, са такива две неща, за които хората съдят твърде несправедливо. Цялата грижа на хората, цялата тяхна любов и попечение са обърнати към света! А жребият на душата остава нехайство и пренебрежение. По молитвите на Тесвитянина Илия, който заключи небето тъй, че три и половина години то не даде дъжд, "в Самария имаше голям глад" (III Царств. 18:2). Каква плачевна гледка представлявало цялото царство! Земята изсъхнала, дърветата олисели, растенията завяхнали, людете били полумъртви или напълно примрели. Царят, който тогава бил Ахав, се стараел да даде каква-годе помощ. "И Ахав повика Авдия, началника на двореца. И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева… И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път" (III Царств. 18:3,5-6). Какъв добър цар, добър баща на своя народ! Сам взима върху си труда и се упътва да дири храна! Но не, слушатели мои, ние се заблудихме! Знаете ли какво отива да дири цар Ахав? Сено за конете и мулетата си. "да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка" (ст. 5). Толкоз народ гине от глад, а царят на тоя народ се старае да нахрани своите животни, а не людете! И това е предмет на неговите грижи, съвещания и труд! Това ли е цар, това ли е баща? - Това е тиранин и убиец. Не тъй постъпил неговият иконом Авдий. Той се боял от Бога, спомнял си за душата: "когато Иезавел изтребваше пророците Господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода" (ст. 4).
О, ако сред хората малцина само споделяха начина на мислене на безчовечния Ахав! Но колко много от тях се грижат и трепят повече за животните, отколкото за човеците! Нима и една десета от това, което се изразходва за гледане на коне в конюшните и на породисти кучета, не бива да се отдели за препитаване на вдовици и сироти? Но тъй иска светът и това се изпълнява, а онова, което е необходимо за душата, то не се изпълнява. Не щеше ли да е по-добре това, което се харчи за изхранване на ненаситни зверове, да бъде употребено за освобождаването на човек, лишен от свобода поради дългове? За омъжване на бедна девойка? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. Това, с което отхранват кучета, умеещи само да хапят и да лаят, не беше ли по-добре да се даде за изхранване на гладуващото семейство на някой беден? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. И това, което се потрошава за зрелища и разпътство, не беше ли по-добре да се даде в църкви и манастири? Но първото го иска светът и се изпълнява, а второто е нужно за душата и затуй не се изпълнява. Всички подражават на злия цар Ахав, който по време на глад се грижел за изхранването на своите коне и мулета, но никой не подражава на добрия домоначалник Авдий, който се грижел за препитанието на сто гладуващи пророка. Онова, което светът иска, то се изпълнява, а което иска душата - не. И всичко заминава за ядене и украсяване на това животинско тяло, а нищо - за милостиня за душата. О, неправда човешка, о, нещастие на душата! Твоята душа, човече, погива от глад за добри дела, а тебе това сякаш не те засяга? И след това размисляш и се трудиш, за да нахраниш животните, които изобщо не съзнават твоята милост. Ти си длъжен да сториш тъкмо обратното, ти казва св. Василий Велики: "Какво друго трябва да правиш, освен да се грижиш единствено за душата си, като се освободиш от всички други грижи?"
Разпнати Иисусе мой, Сине на живия Бог! Ти даде Своето дихание, за да създадеш тая душа; проля кръвта Си, за да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, за да я омиеш; установи и второ кръщение, за да я очистиш; приготви трапеза от Твоите пречисти Тайни, за да я нахраниш; устрои тук Църквата, за да я осветиш; а отвъд - рая, за да й дариш блаженство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята крайна благост, за да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което само може да стори нашето крайно зло, за да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, но да запазим душата. Понеже спасим ли я един път, спасяваме я завинаги. "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" Дарувай ни Твоята благодат, за да придобием душата си за Твоето царство. Амин.
Първа публикация в Интернет © "Православна беседа"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com