Мисъл и святост

Разговор с Алексей Сидоров

Алексей Сидоров е богослов, преводач, филолог. Най-вече с неговото име е свързано възраждането на традиията на дореволюционното патристическо богословие в Русия. Преводач, коментатор и изследовател на творенията на преп. Максим Изповедник, Евагрий Понтийски, св. Иоан Дамаскин и др. Автор е на над 100 публикации: книги, студии, статии, преводи.

Е. Димитров: Алексей Иванович, в предварителния ни разговор ми казахте, че в началото на 80-те години сте се обърнали във вярата и това е довело до значителна промяна във Вашите търсения. Та нека започнем оттук: как обръщането във вярата и свързаното с него преустройство на ума повлия на Вашите научни занимания?

А. Сидоров: Винаги - дори и когато все още не бях вярващ - съм притежавал нещо като чувство за Бог. Никога не съм признавал материализма. Като светски човек винаги съм разглеждал науката не като цел сама по себе си, а като инструмент за търсене на истината.

Когато истината дойде при мен и ме призова в акта на обръщане във вярата, един свещеник ми каза, че ще се моли за мен. Тогава почувствах, че у мен се зараждат първите кълнове на духовния опит. Тъкмо той - опитът на благодатта - като че ли ми даде нов тласък. Аз започнах да чувствам, че умът на невярващия, на деиста, трудно се съгласува с духовния опит, с опита на благодатта. Свързването, стиковката на тези два ума е много тежка и бавна работа, защото ние имаме не само минали, но и "умни" грехове, които ни дърпат надолу. Схванах, че човешкият ум е "скачен" с Божия ум.

Именно това свързване ме накара да осмисля всичко по един много по-различен начин. Не виждам никакво противоречие между науката и вярата; даже и през ум не ми минава, че тук може да има някакво противоречие, разномислие. Напротив: обръщането във вярата за мен бе нещо съвсем органично - като че ли в един миг пред мен се разкри онова, към което съм се стремил през целия си съзнателен живот. Едва тогава всичко застана по местата си.

Защо започнах да се занимавам с Отците на Църквата? Вече бях чел множество философи - и древните, и новите, и Хегел, и Фойербах... Изведнъж обаче аз почувствах, че премъдростта - даже в чисто човешки план - на Отците на Църквата е по-дълбока, по-фина, по-изящна, ако щете... Тогава се занимавах с антична философия, в частност с Плотин. Беше ми се сторило, че Плотин стои една глава над Хегел - и по философската си интуиция, и по яснотата на съзерцанието. Когато открих за себе си Отците на Църквата, то тяхното съзерцание и яснота, разбира се, надминаха за мен и Плотин. Оттогава до ден днешен с цялото си същество - и с интелекта си, и с душата си - се опитвам да пребивавам тъкмо тук, в тази пресечна точка. Това за мен е най-главното, макар и аз, като всеки човек, да съм спохождан от различни изкушения - интелектуални, църковни, човешки, всякакви. Но независимо от това аз съзнателно искам да си остана тъкмо тук.

Имаше и нещо друго. Когато започнах да се занимавам с Отците на Църквата, науката патрология просто не съществуваше у нас, в Русия. Все пак тя - в един хилав вид - бе запазена в Духовните академии, които все пак донякъде запазиха традицията на дореволюционното духовно образование. Аз се занимавах с Отците във философски ракурс, трябваше да се заема с тях и в исторически план. Постепенно достигнах до заключението, че трябва ясно да формулирам своята задача. И ето че я формулирах: възраждането на науката патрология в Русия.

Всеки се занимава със своите си работи: един служи в храма, принася на олтара безкръвна жертва, друг мие храма, чисти, трети пък се подвизава. Аз от своя страна ясно осъзнах, че тъкмо "моята" наука патрология е моето място в тялото на Църквата. Тя ми е интересна с това, че съсредоточава в себе си като че ли всичко - тук има и история, и филология, и богословие; много области и на светската, и на духовната култура се пресичат в нея. Аз съм човек на увлеченията, поради което и патрологията за мен е поезия.

Разбира се, всичко ми се отдаде не току-така изведнъж. Започнах с преводи и отначало не ми бе никак лесно - трябваше да се усвоява една специфична лексика, бяха нужни усилия да се разбере и "изкове" тази лексика, даже да се намерят някакви собствени "ходове". Ето защо отчитането на опита и постиженията на западните изследователи е просто необходимост. Нашата патрология се е формирала при отчитането на този опит, но независимо от него тя винаги си е била православна патрология.

И така, за мен лично не съществуваше проблемът за отношението на вярата и науката, знанието; този проблем на мен наистина ми изглежда изкуствен. Човекът е най-финото Божие творение; в него всичко е свързано. Независимо от всичко, замисълът Божий за човека се запазва. И Отците на Църквата ни карат да обичаме не грешното "его" в себе си, което обикновено обичаме, а онова наистина Божие "Аз", образа Божий, който се намира в постоянна динамика. И ето този образ Божий преминава в порив, в труд на ума и на цялата душа. Без тази "суровина" науката патрология е невъзможна.

Е. Д.: Какъв е предметът на патрологията? В какво се изразява специфичният подход на патролога, отличаващ го от този на филолога и историка, към съчинения и текстове, които могат да бъдат предмет и на други типове анализ?

А. С.: В какво е спецификата ли? Патрологията не е само синтез на различни науки, но тя е par exellence църковна наука.

По какво се отличава от светската? Да речем, за всеки невярващ атеист е все едно дали става дума за Варлаам или Григорий Палама - за него те са равностойни величини. За патролога ясно и определено първото правило винаги е църковното признаване на това, че определен църковен писател принадлежи към Светите Отци. Това признание тутакси го отделя от другите писатели; кара ни да гледаме на него по друг начин и да виждаме, че даже в земния си живот и дейност (това, че той е бил политик, действал е по определен начин, накърнявал е интересите даже на своите приятели и т. н.) е намирала израз неговата осветеност. Ликът на светеца ни явява максималната приближеност до образа Божий. За светския учен този лик не съществува; той обича, тъй да се каже, плътското изпълване на този лик. Оттук се разделят и различните перспективи на зрителната оптика.

Отличавайки се от светския учен, патрологът същевременно трябва да владее инструментариума на различни дисциплини, които обаче винаги трябва да се свеждат до една единна точка - умението да се отчлени главното в съчиненията и личността на един или друг църковен писател. Патрологията се доближава до всички науки по това, че притежава твърде широк набор и арсенал от т. нар. чисто научни средства - филологически, исторически и пр. Така например добре е да бъдеш историк, да виждаш един или друг от Отците на Църквата в исторически контекст, в неговата собствена епоха.

Същевременно обаче патрологът не бива да бъде погълнат от този арсенал, а винаги трябва да служи на Църквата! Ето това е най-важната отлика за патролога. В патрологията същевременно не трябва само да се изброяват фактите от живота на еди-кой си светец или съчиненията, които той е написал, или пък да се представят неговите възгледи. Необходимо е да се опиташ да почувстваш този светец отвътре - да поживееш с него и в света на мислите му, доколкото това изобщо е възможно.

И ето това вътрешно "виждане" на църковните писатели според мен сега става най-насъщната задача за съвременния патролог. Това обаче не означава, че тук ние трябва да даваме израз на своите преживявяния, емоции и т. н. От това като резултат би се получила една сантиментална патрология, която за съжаление присъства в работите на някои патролози. Това трябва да бъде избягвано. Трезвението, за което говорят Отците на Църквата, трябва да бъде първото и най-важно качество на истинския патролог.

Е. Д.: Отците на Църквата се изучават и в Католическата църква, но като че ли патрологията заема привилегировано място тъкмо в православното богословие. Така ли е?

А. С.: Отците на Църквата са сърцевината на Свещеното Предание, а без него няма и Свещено Писание. Съответно и Отците са сърцевината на всичко това. Това е нещо като редица от предания - сърцевината на цялата православна Църква, на църковния живот, на богословието като цяло; съответно и патрологията става нещо като сърце на това сърце. Аз, разбира се, абсолютизирам. Представителите на другите богословски дисциплини ме критикуват, което може би е справедливо. За мен обаче това е факт.

Е. Д.: Предвиждам, че тук ще възникне един задочен диспут. Неотдавна, в беседата си с немския протестантски богослов Герт Хумел (вж.: Истината е в другия // Култура, 1998, № 18, 17 април, с. 9, 12), той каза, че има усещането, че православното богословие и религиозна мисъл не са отишли по-нататък от Отците на Църквата, че те не са дали нищо ново в сравнение с тях, а това съвсем не е така в западната мисъл. И наистина, може понякога да се чуе, че освен Отците нищо друго не ни е нужно. Какъв е пътят между тези две крайности? Възможно ли е изобщо православното богословие "извън" Отците на Църквата?

А. С.: Извън Отците на Църквата? Извън тях е невъзможно. Това е така просто защото когато моят колега протестант казва, че западното богословие е отишло "по-нататък" от Отците на Църквата, то понятието "по-нататък" ме кара да застана нащрек; то може да ни подведе, да ни подхлъзне. А накъде "по-нататък", в какво направление? Идва ми наум знаменитият тезис от времето на марксизма, когато се казваше: "Пушкин е нещо хубаво, но по-добре е да познаваш класиците на марксизма-ленинизма. Те са отишли по-нататък".

Интелектуалното смирение е първата крачка за доближаване до Отците. Ние сме отишли "по-нататък"? - Та ние даже не сме се и доближили до тях. Когато казваме, че сме отишли "по-нататък", то ние всъщност се отдалечаваме от Отците, вървим в противоположна посока. Ето в какво се състои проблемът.

По какво умният човек се отличава от глупавия? - По това, че осъзнава границите на своя ум. Смирението се състои в ясното осъзнаване на своите граници. Никога не бих могъл да кажа, че съм отишъл по-нататък от Отците, защото осъзнавам границите и на своя ум, и на живота си, и на чистотата на душата си. Та кой от нас по чистотата на душата си даже се е доближил до светеца? Даже не говоря за това да е отишъл "по-нататък", а просто да се е доближил?

Всичко това за мен е твърде важно; то обаче не означава, че ние не можем в някои отношения да уточним мисълта на Отците, да разкрием онова, което те са казали... Ето, дори и най-големият авторитет (и според мен, и според други) в съвременното православно богословие - Владимир Лоски, - по-скоро уточнява, отколкото да "развива" Отците "по-нататък"; неговото богословие е пронизано от светоотеческия дух.

По въпроса за развитието по какво се отличават православието и протестантизмът? Протестантите гледат на Светите Отци, на църковните писатели като на някаква философия. А православната патрология? - За нея истината е дадена, но човешкият ум се е опитвал да разкрие във всеки един от Отците тази практически безкрайна Божия истина чрез средствата на езика, мисленето и т. н. Тук всеки е подхождал индивидуално, всеки е разкривал някаква отделна страна. В това, според мен, се състои отликата.

Е. Д.: Можем ли да кажем тогава, че спецификата на православното отношение към Св. Отци се състои не само и не толкова в изявяването на съдържанието на мисълта им, колкото в разкриването на тяхната святост?

А. С.: Едното е неотделимо от другото. Защо Отците винаги са казвали, че трябва да се започне с праксиса, т. е. отначало трябва да очистиш душата си, а едва след това да се насочиш към съзерцанието? Отците са най-добрият пример за единството между живота и мисълта. Това се отнася и за патролога. Ето, аз се занимавам с Отците на Църквата, а самият аз съм грешен човек. Винаги чувствам това и зная, че нечистотата на душата ми пречи да постигна чистотата на мисълта.

Ето защо патрологът като идеал би трябвало да свързва светостта на живота със светостта, дълбочината и красотата на мисълта. Аз като патролог обаче чувствам, че не винаги достигам този висш план. Искам да го достигна, но не успявам и не зная кога изобщо ще успея.

[...]

Е. Д.: Имате ли своя концепция за превода? Удовлетворяват ли Ви старите руски преводи на Св. Отци? Имате ли усещането, че съвременният руски език се "справя" с предаването на мисълта на Отците?

А. С.: Концепцията си за превода я напипах на тъмно. Отначало старите руски преводи изобщо не ме удовлетворяваха и аз вървях по линията на оттласване от тях. Впоследствие все пак започнах повече да ги уважавам. Защо ли? Защото преводачите са били професори в Духовните академии или семинариите; много сред тях по правило са били свещеници. Те са живели в атмосферата на Църквата, на литургичната култура, която са попили още от детството си. Ето защо техният език ни се струва архаичен и неточен. Да, там, разбира се, има много слаби и чисто технически неточности. И, нека отбележим, никой не скучае, когато работи над уточненията.

Нашият руски език, обаче, идва от марксисткото минало. Искаме или не, но нас на това са ни учили в училище и Университета, то се е всмукало в нас. И с езика е същото, както с отказа от старите грехове. За мен преводът на преп. Максим бе една истинска школа. Когато започнах да се вглеждам в старите преводи, като че ли чрез тях аз възстанових връзката с миналото. Със Сергей Леонтиевич Епифанович - блестящ преводач и изследовател на творчеството на Максим Изповедник, споминал се твърде млад през 1917 г., - като че ли съвместно правехме прехода, работехме съвместно. В дадения случай трябва да протича една постоянна синергия, съработничество.

Нашият език трябва да се очиства от съприкосновението с предходния, марксисткия. Най-важното е да се възприеме самата стихия на езика, на дълбоката му църковна атмосфера; този език е носител на значително по-мощен духовен заряд от съвременния. Всичко това трябва да става в Църквата; на това се уповавам, макар че моите надежди засега не се сбъдват - надеждите за това, че ще израсне ново поколение църковни учени - такива, които да живеят в Църквата, да я разбират, но същевременно да бъдат и професионалисти. Понякога ме обзема отчаяние, понякога печал. Тъй че ако трябва накратко да го формулирам, ще кажа, че става дума за царския път, по който Отците винаги са вървели. Тъй е и с езика - той трябва постоянно да живее в единството на привличане и оттласване. Старите преводи трябва да се уточняват, да се правят нови, но не и да се изхвърлят и да се твърди, че не стават за нищо. Без средния път няма култура, в това число и църковна култура.

Е. Д.: И накрая: как можете да предадете на другите смисъла на патрологията?

А. С.: В патрологията е концентрирано всичко, което винаги съм търсил, онова, което съм намерил и придобил. Смисълът на патрологията като наука е в това, че тя е средоточието на Преданието. Този смисъл се разкрива в пълнотата си само в Църквата, в църковния живот. Без това тя (както това често сега се случва на Запад) е една чисто академична, дори схоластична дисциплина. Да, тя понякога е блестяща, в нея има много неща, които предизвикват възхищение, но често придобива формата на чист техницизъм, на функционална отключеност.

Как мога да предам смисъла ли? Не мога да отговоря, за това трябва да питате моите студенти. Ако доживеем, Господ ще покаже, а ако не - след смъртта ще се види. Никой не може да оценява резултатите от собствената си дейност. Въпреки многогодишните си усилия аз не виждам свои непосредствени ученици, в които да разпозная същия дух и същите стремежи. И пак съм сам на бранното поле...