| Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България! (Надпис върху оловен печат, намерен в Плиска, последна третина на IX в.) Нека знае Ваша светлост, че чрез авторитета на князете-апостоли и на свещените канони, също и с присъдата на нашето постановление е низвергнат евнух Сергий, който, бидейки
родом славянин и оплетен в много порочности, заел с измама свещенството; после пък се узнава, че свръх другото разкрит и изобличен в нарушение, той бил разпопен от епископа си
тогава и после доста недостойно бил издигнат на Българското епископство от Георги, който с лъжа си присвоил името епископ. Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез своя избраник княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с
Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце... изведе го от мрак на виделина, от измама и
кривда към истина;... утвърди ги със светите книги и правата християнска вяра, като доведе архиепископа св. Йосиф и други учители и наставници, съгради църкви и манастири,
постави епископи, попове, игумени, които учат и ръководят народа му по Божия път. На новия изповедник Йосиф, вечна памет! |
От 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г. в Цариград се състоял всехристиянски църковен събор (Западната римокатолическа църква го признава за VIII вселенски събор). Замислен и организиран като демонстрация на пълния триумф на Римския апостолически престол над Цариградската патриаршия и над източните поместни църкви, съборът завършил с поражение за папството, с което то никога не могло да се помири.
Четири дни след закриване на събора, на извънредно съборно заседание на 4 март 870 г., обиграната византийска дипломация, с помощта на пратениците на българския княз Борис-Михаил, изтръгнала арбитражно решение на представителите на поместните църкви по спора между Рим и Цариград за юрисдикцията над новоучредения църковен диоцез на България. Като се позовал на църковната традиция от ранновизантийската епоха (преди заселването на славяните и прабългарите в сегашните български земи), съборът постановил новоучредената Българска църква да бъде призната за отделна, самостойна и автономна (самоуправляваща се) църква, под върховенството на Цариградската вселенска патриаршия.
На събора представителите на Византия и България действали задружно за постигането на диаметрално противоположни цели. Цариградската патриаршия и стоящото зад гърба й византийско правителство на император Василий I Македонец (867-886 г.) целели чрез върховенството над Българската църква да изтласкат папските домогвания далече на запад и да си осигурят трайно културно влияние в България като предпоставка за политическо влияние и господство над нея. В същото време, княз Борис-Михаил, убедил се, че от Рим никога няма да получи подкрепа и санкция за желаната от него църковна независимост на България, приел предлаганата от Цариград автономия на българската църква като неизбежно канонично стъпало към нейната автокефалия (независимост).
Позовавайки се на съборното решение, княз Борис-Михаил подкупил богато епископ Гримоалд Полимартийски и го склонил начело на римокатолическото духовенство без много шум и излишни усложнения да напусне България.
Междувременно цариградският патриаршески синод побързал да избере архиепископа на България, както се полага за една новоучредена поместна църква, а патриарх Игнатий (846-858, 867-879 г.) в съслужение с някои от синодалните владици - да го ръкоположи. Веднага след това новоосветеният български архиепископ начело на голяма група гръко-византийски епископи, свещеници и проповедници пристигнал в България и пристъпил към изпълнението на своите високи църковни функции.
Автономната Българска църква, възглавявана от архиепископ, както се каза, е била отделна и самостойна църква; нейната църковна йерархия е била отделна от тази на Цариградската патриаршия. Българският архиепископ е редял делата на църквата в съгласие с 34-то апостолско правило - съборно, в съгласие с останалите български митрополити или на по-голямата част от тях, които от своя страна са отдавали дължимата почит на архиепископа като пръв между равните български архиереи. Канонична зависимост е съществувала само между главата на Българската църква и цариградския вселенски патриарх - получавал е от последния църковно миро и предложения за кандидати за откриващите се бързо една след друга епископски и митрополитски катедри, вероятно е споменавал и името на патриарха в богослуженията си. След като Българската църква е била в състояние да избира канонично своя църковен глава в синода на българските владици при съобразяване с волята на владетеля, вероятно Цариградската патриаршия е утвърждавала избора на българския архиепископ - без съмнение едно чисто формално правомощие.
Това положение на Българската църква се запазило до втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г., когато била прогласена автокефалията (независимостта) й, а църковният глава - за патриарх.
Благодарение на откритията на нашата археология вече сме в състояние да назовем точно името на назначения от Цариград пръв български църковен глава - архиепископ Георги. Това име е известно много отдавна от едно писмо на папа Йоан VIII (872-882 г.) от 16 април 878 г. до княз Борис-Михаил, в което папата гневно напада някой си Георги, "Който с лъжа си присвоил името епископ" (изглежда папата намеква за предварително режисираното извънредно съборно заседание на 4 март 870 г.), за това че "дръзнал" да "издигне" (това може да означава: да избере или да ръкоположи) славянина Сергий за белградски епископ в българския църковен диоцез, считан наивно от Рим, въпреки поменатото съборно решение, все още за собствен. Тъй като разгневеният папа не е уточнил служебното звание на този Георги (хорепископ или викарен епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, католикос и папа са само служебни звания на епископа), в миналото бяха създадени няколко твърде противоречиви хипотези, една от друга по-невероятни. Недоразуменията бяха разсеяни от открития преди тридесетина години в Мадара оловен печат с надпис: "Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България". Оловен печат със същия надпис неотдавна бе открит в развалините на манастира около Голямата архиепископска базилика в Плиска, а друг подобен печат се пази в нумизматичния кабинет на Атинския национален музей (по к.и.н. Т. Тотев).
Без съмнение, архиепископ Георги е бил грък, до архиепископската си хиротония (ръкополагане) - висш византийски духовник. Той е дошъл в България като верен проводник на гръко-византийското църковно, културно и политическо влияние. Поучен от горчивия опит на своите византийски и римокатолически предшественици мисионери в България, архиепископ Георги е изпълнявал мисията си с дипломатическа гъвкавост - проявявал е готовност да се вслушва във внушенията на двореца. Иначе не може да се обясни готовността му да издигне славянина Сергий за белградски епископ. Изключено е такъв важен църковен акт да е станал най-малко без съгласието на княз Борис-Михаил, ако не и по негова изрична препоръка.
Архиепископ Георги преди всичко друго е бил митрополит на Дръстър, дн. Силистра (от грамотата на император Василий II Българоубиец от 1020 г. и от Дюканжовия списък на българските първосвещеници, XII в., узнаваме, че Дръстърската епархия е била първенстващата в България през цялата епоха на Първото българско царство до бягството на патриарх Дамян в западните български земи в 968/969 г., т.е. собствената епархия на българския църковен глава).
Иначе не е могло да бъде. Столиците Плиска и Преслав са били новоосновани градове без християнска традиция. Правило 6-то на Сердикийския поместен събор (343/344 г.)
и правило 57-мо на Лаодикийския поместен събор (343 г.) разпореждат епископ да се
постави само там, където и по-рано, т.е. от древността, е имало епископ. Дръстър е бил епископско седалище в ранновизантийската епоха в диоцеза на древната архиепископия на
Марцианопол, дн. Девня. Вероятно се е счело за лошо знамение да бъде възстановена само по име архиепископията на Марцианопол, тъй като този град тогава бил разрушен от варварските
нашествия до основи, а Дръстър е бил цветущ град и най-мощна българска крепост на Долния Дунав.
За да се осигури постоянното общение на църковния глава с владетеля и неговия двор, нещо абсолютно наложително за Средновековието, столицата Плиска, а след 893 г. (а възможно е и от самото начало) и Преслав, са били включени в Дръстърската епархия. По този начин архиепископът е резидирал постоянно не в своя епархийски център - Дръстър, а в друг град на своята собствена епархия - столицата. При съборно решение в този смисъл забраните на Първия вселенски събор в Никея, 335 г., и на правило първо на Сердикийския поместен събор нямат сила. Внушителните развалини на Голямата базилика край Плиска и на манастира край нея - най-големия църковен комплекс, построен в Европа през IX в., не оставят съмнение, че именно там е била постоянната резиденция на църковния глава на България.
Впрочем, и понастоящем църковната практика допуща подобни случаи - митрополитът на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) резидира постоянно в Благоевград, а митрополитът на Доростол-Дръстър (дн. Силистра) и на с. Червен, Русенско (Доростоло-Червенският митрополит) - в Русе; патриархът на Антиохия (дн. Антакья, Турция) резидира постоянно в Дамаск (Сирия), а архиепископът на Синай - в Kайро (Египет), т.е. не в своите епархийски центрове, а в други градове на епархиите си.
Св. Йосиф Изповедник, Архиепископ Български. Детайл от миниатюрата "Покръстването на българите" от Мадридския препис на хрониката на Скилица-Кедрин. Източник: ald-bg.narod.ru
Малко след средата на осемдесетте години на IX в. (най-вероятно след завръщането на Кирило-Методиевите ученици в родината в 885/886 г.) на върха на българската църковна йерархия става промяна. Дали архиепископ Георги е умрял или се е оттеглил от българския архиепископски престол доброволно или под натиск ние не знаем. Възможно е да е имало предварителна уговорка между Цариград и Плиска архиепископ Георги да остане начело на автономната Българска църква, докато съборът на българските архиереи бъде в състояние да направи каноничния избор на българския църковен глава в съответствие с предпочитанията на княз Борис-Михаил.
Известието на старобългарския разказ "Чудото на св. Георги с българина" не може да означава друго, освен че новият църковен глава на България е бил избран от събора на българските владици по изричното желание и предпочитание на владетеля. Свързването на този избор в разказа с утвърждаването на българите в християнската вяра със "светите книги" и с "довеждането" на учители и наставници на българския народ, при патриотичната насоченост на разказа, без съмнение означава подготовката за българизация на държавата и църквата чрез просветната и книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици и следовници. Вероятно изборът на архиепископ Йосиф е бил част от трескавата подготовка за "преложение книг" - съдбоносното решение на Първия църковно-народен събор, състоял се през есента на 893 година в Преслав, траяла почти седем години.
Дали архиепископ Йосиф е бил по народност грък или по-вероятно български славянин с гръко-византийско образование и култура, не може да се установи точно. Във всеки случай, безспорно е бил "гръкоезичен" архиепископ, т.е. извършвал е богослуженията си на гръцки език. От него се е очаквало друго - ако не да подпомага, поне да не пречи на стремежите на княз Борис-Михаил, които след завръщането на Кирило-Методиевите ученици най-сетне са намерили реална опора. Освен това, архиепископ Йосиф е трябвало да се грижи дейността на славянските учители и наставници на българския народ да не смути българо-византийските отношения, от което Плиска не е била заинтересована. Въобще, архиепископ Йосиф е осигурявал онази църковно-канонична легитимност на разпространението на Кирило-Методиевата книжнина и просвета в България, без която в Средновековието не е можело да се мине.
В един от късните преписи на разказа "Чудото на св. Георги с българина" архиепископ Йосиф е назован Стефан. Вероятно това е грешка на преписвача. Възможно е обаче архиепископ Йосиф да е имал двойно духовно име - първото, възприето при монашеското подстрижение, а другото - при ръкополагането му в някоя от трите степени на църковната йерархия - дякон, презвитер и епископ (съгласно правило 10-то на Сердикийския поместен събор кандидатът за епископ трябва да е преминал през всички степени на свещенството). Нека си спомним, че един от Кирило-Методиевите ученици, от блестящата група на Седмочислениците - Сава, в Пространното житие на св. Климент е назован и Лаврентий, а популярният новобългарски писател Софроний епископ врачански (поп Стойко Владиславов от Котел) се е самоназовавал и епископ Серафим.
В Синодика на цар Борил от 1211 г. архиепископ Йосиф е наречен "нов изповедник". Такова прозвище се дава на човек, който в трудни времена, с риск за себе си, е изповядвал открито Христовата вяра. Такива трудни времена за Българската църква и нейния архиепископ са настанали през годините на управлението на Борисовия наследник хан Расате-Владимир (889 - 893 г.), но българският църковен глава с чест ги е преодолял.
Архиепископ Йосиф е играл една от главните роли в Първия всебългарски църковно-народен
събор от 893 г. Той е освободил третия борисов син - Симеон от монашеския му обет, той го е коронясал за княз на България. фактите говорят,
че архиепископ Йосиф без съпротива е приел и съборното решение "да се отхвърли гръцкият език и тържествено да бъде обявен народният славянобългарски език за официален в държавата,
а в църквата да се въведат славянобългарски книги и богослужение" (проф. В. 3латарски).
Изглежда и след събора архиепископ Йосиф е продължил да служи на гръцки език - няколкото двуезични надписа от новата столица Преслав потвърждават тезата за един преходен период след 893 г. Но към църковния глава са били прикрепени "славяноезични" помощници и сътрудници: презвитер Йоан - "екзарх български", "църковния строител на българската земя"; презвитер и монах Григорий - "Клирик на всички български църкви"; монах Георги - "синкел български" и др. Каква е била точно служебната характеристика на тези длъжностни наименования е трудно да се уточни сега, тъй като в различните исторически епохи те са имали променлив обем от права и задължения. Вероятно се касае за организационни, методологични, надзорни и правосъдни функции, осъществявани от името на архиепископа в целия църковен диоцез на България.
Архиепископ Йосиф е оказал ценна помощ за фактическата подмяна на епархийските архиереи гърци със "славяноезични" хорепископи (викарни епископи). Съгласно Четвърто правило на Сердикийския поместен събор епископ може да се замени с друг епископ само подир смърт или низвержение от съд. Грубото изгонване на митрополитите и епископите гърци след събора от 893 г. би означавало погазване на цяла редица догми и канони на вселенската църква, което би навредило отрицателно не само на Българо-византийските отношения, но и на авторитета и каноничното положение на Българската църква в християнския свят - нещо, което Преславският ръководен център не е могъл да си позволи.
Именно поради това, веднага след събора архиепископ Йосиф и неговият синод избрали и ръкоположили великия български просветител и писател Климент за епископ на създадената специално за него епископия на Дрембица (Дебърица) или Велика (планинския район на север от Охрид) - хорепископ (викарен епископ) на Охридския митрополит грък. Изрични са данните, че тази епископска хиротония е станала по волята на княз Борис-Михаил и на неговия приемник княз Симеон, достойния продължител на безсмъртното му дело - акт със съдбоносно значение за Българите и досега.
Малко по-късно архиепископ Йосиф избрал и ръкоположил Методиевия ученик презвитер Константин за свой викарен епископ (помощник). Вероятно това ще е станало след окончателното преместване на архиепископията от Плиска в Преслав.
Църковното предание вести, че и презвитер Григорий (не без основание акад. Емил Георгиев приема, че и той е един от младшите Методиеви ученици) бил избран и ръкоположен за Прилепски епископ-хорепископ (викарен епископ) на Пелагонийския (Битолско-Прилепски) гръцки митрополит.
Поелите фактическото управление на съответните епархии, Климент, Константин и Григорий са първите трима епископи "на славянски език" в историята на Българската църква (според Най-старото житие на св. Наум, написано скоро след смъртта на бележития просветител на 23 декември 910 г., четвърти е Марко - епископът на Девол).
Кога е починал архиепископ Йосиф е неизвестно. От разказа "Чудото на св. Георги с българина" е ясно, че той е бил начело на българската църковна йерархия по време на драматичната война с византийци и маджари през 894 - 896 година. Вероятно, към началото на X в. архиепископ Йосиф вече не е бил между живите.
Ревнива към своята независимост, Българската църква не е допуснала името на назначения от Цариград архиепископ Георги в списъка на българските първосвещеници. В Синодика на цар Борил славословията за починалите български архиепископи и патриарси започват с името на архиепископ Йосиф - първия канонично избран от събора на българските владици църковен глава на България.
Българският народ е бил признателен на архиепископ Йосиф за делата му в полза на българизацията на държавата и църквата, за църковно-каноничната санкция на родолюбивите начинания на княз Борис-Михаил и следовниците му. Скоро след смъртта му, той бил канонизиран за светец - най-високото признание за заслуги на една личност към народ, държава и църква през Средновековието.
Иван Грудев
Виж също:
www.Pravoslavieto.com