Днес освещават паметна плоча с имената им в храма "Св. София"
Ваня Къндова, 1 ноември 2002
На 24 октомври алтернативният синод на Инокентий канонизира за светци около 120 свещеници, зверски убити от комунистите след 9 септември 1944 г., в това число и убития през юли тази година свещеник Стефан Камберов.
Днес, 1 ноември, след светата литургия в Деня на народните будители в най-стария столичен храм "Света София" ще бъде освещаването на паметната плоча, на която са изписани имената на мъчениците. За признаването на светиите няма всеобщо правило. Съществува обаче убеденост, че църквата е направлявана от Светия Дух "във всяка истина", следователно и в признаването на светците.
Комисията по канонизации под председателството на алтернативния пловдивския митрополит Борис е работила повече от година, събирайки документални сведения за нравствения и молитвен живот и за мъченическата смърт на тези 120 свещенослужители. Същата комисия извърши първата канонизация в демократична България - на дякон Игнатий (Васил Левски) през 1996 година. "Това са свещеници, убити заради вярата си. Те принадлежат на БПЦ и е кощунство да не бъдат канонизирани и паметта им да не се почита", смятат инициаторите на събитието. След прочитане на имената ще бъде представена и книга, която съдържа части от житията им. Ще бъде изпят за първи път и тропарът, който ще се пее в деня на тяхното честване, 10 юли, който започва така: "С хвалебствия да увенчаем блажените свещеномъченици на Българската православна църква - архиереи, свещеници и монаси - измъчвани и убити от безбожните комунисти."
Вестник "Сега", 1 ноември 2002
Виж също:
Документи и материали относно политическия разкол в БПЦ и закона за вероизповеданията от 2002 година
Свещеник Илия Христов
Мъченичеството е най-древния подвиг в Христа. Пантеонът на българската святост е изпълнен с мъченически подвизи, доказващи твърдата непримиримост към вероотстъпничеството и дълбоките корени, които животворящата лоза на Православната вяра е пуснала в сърцата на нашия народ. Преди още свети княз Борис да вземе решението да избави повереният му от Бога народ от мрака на езическите вярвания, княз Енравота-Боян, син на хан Омуртаг и брат на хан Маламир, загинал мъченически по заповед на собствения си брат, изповядвайки вярата си в Единния Бог.
Дълга и непреставаща е историята на българското мъченичество. В годините на петвековното друговерско робство, насилието и смъртта заради вярата са висели над всеки български дом. Мнозина духовници и миряни, чиито имена са забравени за поколенията са заплащали с мъчения и смърт своята непреклонност пред поробителите, доказвайки, че тялото може да бъде поробено, защото е немощно, но духът – не.
Можем да изредим имената на мъченици, просияли в святост пред Господа, които народът ни никога не ще забрави, защото пълнотата им в Божията слава е засвидетелствана от чудесни явления, ясно доказателство за тяхното безсмъртие в Господа. Ние и до днес се обръщаме с надежда в молитвите си към тях, като към бързи застъпници и несъмнени Божии угодници, чиито живот е живо свидетелство на вярата. Сред тях са:
Св. княз Иоан-Владимир - великомъченик, който загинал от ръката на Иван-Владислав, подавайки му собствения си меч с думите: "Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит като Исаак и Авел.", а когато убиецът го посякъл, по чуден начин тялото му взело в ръцете си отсечената глава и побягнало към близкия храм, където предало Богу душата си. Нетленните му и до днес мощи са мироточиви и са се прославили с множество чудеса;
Св. Онуфрий Габровски – преподобномъченик, който съзнателно се подготвил за мъченическа смърт в Светогорския, Хилендарски Предтеченски скит при стареца Никифор, като приел смъртта за Христа на остров Хиос. Турските съдии, осъзнавайки величието на подвига му, го посекли на самия морски бряг и хвърлили тленните му останки в морето, за да не могат християните да вземат частици от тях за благодатно благословение;
Св. Георги Софийски Нови, който мъжествено отстоявал своята вяра пред турския съдия и когато най-сетни бил хвърлен в пламъците на кладата удивил насилниците си с нетлението на своето тяло.
Св. мъченик Георги Най-нови Софийски, който устоял на всички съблазни и мъчения, които турската управа упражнила върху му и когато бил обесен мъртъв за назидание, от неговото тяло вместо зловоние, се разнесло Божествено благоухание;
Св. Николай Софийски - великомъченик, чието тяло по чудесен начин било изцелявано от Божията благодат всяка вечер след многобройните мъчения, които е трябвало да изтърпи;
Св. Димитър Сливенски, който претърпял нечовешки едногодишни страдания, но Бог укрепил мъжествения страдалец до поседния му миг, като дори палачът, които изпълни присъдата над него, не можал с един удар да го умъртви;
Св. Злата Мъгленска – великомъченица, чиито мъчения е трудно да си представим дори и във въображението си, но които тя претърпяла, за да се пречисти, както казва житиеписеца, в огъня на страданията;
св. Йоан Българин, който доброволно, се отправил към турската столица за да понесе мъченическа смърт едва 19 годишен;
Св. Лазар Български (1774—1802), който 28 годишен понесъл мъчения за вярата и бил прославен в Господа с нетление.
Виждаме, че сам Господ е онзи, който прославя Своите светии. Той не оставя в забрава онези, които са Му благоугодили - било в аскетически и молитвен подвиг, било в равноапостолно светителско дело, било приемайки мъченическият подвиг заради името Му. Той е, Който им дарява обещаното безсмъртие в Царството небесно и ги прославя и на небето и на земята. Необикновеният им живот и съпътстващите го приживе, а и след смъртта им благодатни чудеса, са онова неоспоримо доказателство, което дава основание на Църквата да потвърди и канонизира тяхната святост.
Ние, днешните духовници и миряни, сме длъжни към онези братя и сестри, които, загърбвайки личния си живот и понасяйки кръста си като древните Христови апостоли, с цената на лишения и жертвоготовност, дори до мъченическа смърт, са отстоявали с живота и подвизите си истинността на Неговото спасително Слово. Длъжни сме да славим паметта им, защото те са неугасващ пример за жива вяра, който осветява пътя към Господа сред многообразието на светските заблуди. На тяхно име са написани тропари, акатисти и молебни песни, с които Църквата възпява подвизите им.
Последният, безбожен и тежък за Православната църква период от Българската история, все още остава необхванат от нашата религиозна памет. Това се дължи най-вече на липсата на достатъчно документи и неоспорими доказателства за произтеклите събития. Всички знаем, че болшевишката власт е избивала без съд и присъда, както представителите на българската интелигенция и духовенството, така и множество миряни, които не са били съгласни с методите й на действие, които очевидно са противоречали на заявените от нея цели. Ние трябва да знаем тяхната съдба, трябва да проследим детайлите в техния живот, защото Бог може да открие светостта в делата на някои от тях.
Това, обаче, не бива да се прави прибързано. Мъченичеството в Христа не е просто мъченичество. Всяка жертва и особено смъртната, когато е продиктувана от общочовешки идеали, е достойна и трябва да бъде запомнена от поколенията, каквато е например героичната саможертва на иеродякон Игнатий–Левски, но светостта е нещо различно. Със святост се прославят онези, които са постигнали пълнота в Господа и Бог сам свидетелства за тяхната слава, което можем да видим в житията на всички Православни светци. Дори и Римо-католиците, които си позволяват да претендират, че са в правото си да преразпределят като стока Божията благодат, чрез учението си за "свръх-длъжностните заслуги" на своите светци и индулгенциите, дори и те – преди да обявят някого за светец, създават комисия, която обстойно изследва делата му и търси неоспорими свидетелства за светостта му, след това той става "блажен" и едва когато светостта му се потвърди - светец.
Похвална е инициативата на г-жа Весела Илиева и Българската Национална телевизия, които със съдействието на архива на Софийска света митрополия подготви и излъчи няколко филма за мъченически загинали достойни български свещеници.
Този исторически период е твърде близо хронологически до нашето съвремие, за да можем ние неоспоримо да твърдим, че имаме достатъчно доказателства за канонизацията в святост на мъченически пострадалите от комунистическата власт. Това, разбира се, не означава, че не трябва да отдаваме дължимото на тяхната памет. Напротив, общественото внимание трябва винаги да бъде насочвано към живота и съдбата на всички, които са поставили постигането на общото благо пред личното, защото те са най-достойните представители на нашия народ, а и на човечеството.
Не бива, обаче, да забравяме, че светецът е светец, независимо от Църковната му канонизация, защото него Бог го прославя, Църквата само засвидетелствува славата му. Още от най-дълбока древност канонизирането на светците е ставало едва след като се прояви благодатното действие на Св. Дух, затова и никога не са ставали грешки. Всякакъв друг подход е неуважение към светостта, както и към личността и личния подвиг.
В името на Отца и Сина, и Светия Дух!
Братя и сестри,
Твърде обезпокояващ факт стана едно явление, което през последните десет години успя негласно да се самоузакони и заплашва да се превърне в една от лошите български традиции. Ние, българите, сме имали, имаме и надявам се, и за напред ще имаме достатъчно не само талантливи, но и нравствено извисени мислещи хора, които биха могли да използват таланта си за градивни цели от общонационално значение. Странно е обаче, защо тези хора мълчат, когато с делата и паметта на техните предшественици се извършват спекулации. Не бих искал дори и да си помисля, че те не осъзнават стойността на онова, което предците им са сторили, понеже самите те не са се опитвали да го извършат в съвремието си. Дано мотивите им са достатъчно основателни, защото Господ Иисус Христос казва: "Комуто много е дадено, много ще му се и поиска".
Обяснимо е, защо през годините на войнстващия атеизъм, светостта на български духовници като преподобни Паисий Хилиндарски и най-вече на Светите братя Кирил и Методи и техните ученици бе сведена до книжовно-патриотична дейност, а мъченическите подвизи на светци като св. Николай Нови, св. Георги Софийски и пр. до героична саможертва, близка до тази на хайдушките чети (и партизанските отряди). Не бе засегната, може би, само паметта на Свети преподобни Иоан Рилски Чудотворец. Вероятно, защото управляващата атеистична власт не е могла да проумее как точно би и послужил той за знаме, когато не е бил нито образован книжовник–просветител, нито общественик-агитатор, нито пък е грабнал меча за да раздава "висша" справедливост. Необяснима е била за тях, вероятно, и неговата популярност, продължаваща и до днес, въпреки, че не е правил нищо от гореупоменатото, но неизменно съпътстващо техните идеолози. Обяснимо е, също така, защо манастир като "Св. Кирик и Юлита" край Асеновград, бе превърнат в "творческа" база на Съюза на Архитектите в България, въпреки, че точно те са хората, които най-добре знаят защо мястото на кухненската печка не е в библиотеката. Това обаче не им е попречило да разположат около храма питейни заведения и да поместят в сградата киносалон. Обяснимо е и защо Созополския храм приютяваше, а и продължава да приютява, концерти и светски изложби. И много други неща са обясними.
Обясними са, но до 1990 година, когато всички оправдания с комунистическата власт загубиха силата си.
Какво, обаче, видяхме и какво продължаваме да наблюдаваме от тогава насам? Аз бих го нарекъл "общобългарски нихилизъм", но ще се въздържа, защото ще се огранича само в църковната сфера.
Във всеобщата еуфория, настъпила непосредствено след 10 ноември 1990 г., като че ли никой не обърна внимание, как отново проверените стойности започнаха да служат за знаме, герб или декор на временни, а често и съмнителни прояви. Най-възмутително, според мен е, че фасадата на храм-паметник Свети Александър Невски се превърна в обществена сцена за политически агитации и дори за рок концерти. Изглежда онези, които продължават да вършат това не разбират, че ако неграмотен човек застане пред университета, това няма да го направи професор. Неопетненият до днес лик на Свети Иоан Рилски се появи върху най-пипаните и омачкани български банкноти. Не му отстъпва и образа на преподобни Паисий Хилендарски. И всичко това стана въпреки протеста на Светата Православна църква. Защото има "по-мъдри" хора, които знаят що е "народен капитал", но за жалост, не знаят що е святост. Нека внимаваме, прочее, та наричайки себе си мъдри, да не обезумяваме отново, както ни предупреждава Апостола (Рим. 1:21-25), и да не изопачаваме славата на нетленния Бог.
Същото продължава да бъде и отношението към храмовете и манастирите, но върху това няма да се спирам сега, защото поводът за тези мои думи е прибързаната канонизация в святост от т.нар. "алтернативен синод" на 120 български свещеници, загинали по време на атеистичния режим. Че този акт е ненавременен от духовна гледна точка няма никакво съмнение, но най-тъжното е, че той не получи никакъв обществен отклик – дори очакваният положителен. Господи, прости и помилуй!
Какво да кажем сега на тези, които го извършиха освен да ги попитаме:
"Защо си присвоихте правото на Господа и жънахте там, където не сте сяли?
Защо не почакахте плода да узрее?
Ако наистина бяхте така загрижени за паметта на тези достойни хора, защо не обърнахте душите и сърцата ни към делата им?
Не прозира ли във вашия акт и особено в текста на предложения от вас тропар идеологическа ненавист?
Нима вие, братя, сте в правото си да прославяте светците? Нима светостта зависи от нас – смъртните?
Не прегрешавайте със светотатство! Не докосвайте с лека ръка светостта, защото в нея е Сам Бог! Не посягайте с личен интерес към българското мъченичество, защото това е най-честият и най-българският подвиг в Христа. От 1300 години история, българинът е бил свободен едва половината, а през всичкото останало време е трябвало да отстоява вярата и езика си като мъченик. Дори и днес – в годините на "свобода и демокрация", истинският български християнин, отново е като странник (чужденец) сред ближните си, а често и сред най-близките си. Не посягайте с такава лекота към човешките съдби, защото думата мъченик е значила и значи твърде много за българите!"
Свещеник Илия Христов,
11 ноември 2002, Кладнишки манастир "Свети
Николай Мирликийски"
"Да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползва." (1 Кор. 13:3)
Георги Тодоров
Наскоро националните медии съобщиха, че т. нар. "алтернативен синод" бил "канонизирал" за светци духовници, които са станали жертва на комунистическия режим след 1944 г., а също и убития неотдавна край Банско разколнически свещеник.
Целият този акт е неистински: неистинска канонизация, дело на неистинска църковна институция и с неистински цели. Всички знаят това и никой не вярва в тази "канонизация" - включително лъжесинодът, който я извършва и медиите, които разпространяват тази новина.
А тъкмо светостта е напълно несъвместима с неистинността. Защото светците са тези избрани съсъди Божии, които не само живеят според истината и умират в истината, но и постигат пълнотата на онова неизразимо всетайнство, което апостолът нарича любов и което е повече от саможертвата.
Светците са онези люде, които след земната си смърт се радват на особената Божия благодат и са приети сред небожителите в Царството Божие. Те са приети в славата и с това стават светъл пример за подражание от всички нас.
Но как можем да узнаем дали даден човек е влязъл след кончината си в славата Божия? С какви човешки мерки можем да го установим?
С никакви.
Никакъв човешки съд не може сам да отсъди кой е получил Божия венец, освен ако Бог Сам не ни даде несъмнени свръхестествени и благодатни знаци за небесна прослава. Такива знаци са чудесата свързани с живота преди смъртта на светците и особено с техния посмъртен живот: нетленност на мощите, изцеления, застъпничество и пр.
В този процес винаги Бог е първият. Земната Църква Го следва, а не поема сама инициативата.
Светците - именно защото са прославени от Самия Бог - са носители на огромен авторитет. Добре е да бъдем близки с тях, защото тази близост ни позволява и ние някак да се осеним с божествената им слава. Но тъкмо оттук произлиза и едно голямо изкушение: вместо да станем близки с онези, които Бог е прославил, да направим обратното: самите ние да прославим нашите близки.
Голямо е изкушението да изместиш Бог от началото на този процес и сам да поемеш инициативата при "канонизацията": да създаваш (пък било и с най-добри намерени) по свои човешки критерии подобни уж небесни свръхавторитети, за да можеш след това да се ползваш от тях.
Подобно користно "канонизиране" обикновено се отнася или до страдалци и жертви, или до популярни, уважавани и обичани личности с големи заслуги. "Канонизацията" им се прави с цел да се "допълни" земният авторитет на тези люде с онова, което му липсва - Божията прослава. Целта на подобен акт е авторитетът на "канонизираната" личност да бъде усвоен от "канонизиращата" институция.
Най-ярък пример за подобно деяние през последното десетилетие беше свързан с Васил Левски. Авторитетът на тази историческа личност в България е огромен. Всички социологически изследвания го поставят на първо място сред героите на българския народ.
Но. Героизмът и светостта са в различни измерения. Левски безспорно е герой, но имаме ли поне един несъмнен пример за Божия прослава в неговия случай?
Достатъчно е да погледнем опитите да се направи "икона" на Левски, за да се убедим, че никой не вярва в тази лъжеканонизация, която остава изцяло в областта на демагогията.
Често обвиняват Църквата, че протака прекалено много процеса за канонизацията. За пример се дават римокатолиците, които ни "изпреварват" с добре премислени и своевременно проведени "беатификации" със завиден медиен успех.
Но на римокатолиците им е лесно, защото папата е непогрешим "ex cathedra". В истинската Църква обаче няма непогрешими люде. Затова Църквата никак не може да прибързва и да изпреварва Бога в даването на Неговата награда. Истинската Църква наистина е Богочовешка институция и именно в акта на канонизацията нейната Богоначална природа влиза в правомощията си.
Затова по тези въпроси Църквата не бърза. И не бива да бърза. Не бива да действа, ако няма пълна увереност. Не бива да се поддава на изкушението да използва институцията на светостта за конюнктурни цели.
На времето Христо Ботев в своя календар за 1875 г. с лека ръка беше "канонизирал" по свое усмотрение "великомъченик" хаджи Димитър Асенов, "великомъченик" Стефан Караджа, "свети" Ангел войвода, "Васил Левски мъченик", "15 000 мъченици ослепени от гърците", та дори и самоубиеца "Ангел Кънчев мъченик". В същия този календар Ботев помества стихотворението си "Хаджи Димитър Асенов", в което героят в мига на смъртта си - т. е. пред срещата с Бога - "проклина цяла вселена". Без да иска, с това проклятие поетът сам опровергава собственоръчната "канонизация" на героя.
Всъщност какво е ставало в сърцето на умиращия хаджи Димитър Асенов: дали е проклинал като Лошия разбойник, или се е обърнал към Христа като Добрия? Това ние не знаем и няма как да знаем. Един знае. Един е Сърцеведецът. Един е Съдникът. И само Той дава светъл венец на Своите угодници. И ги прославя чрез чудотворство.
Едва след несъмненото установяване на тази Божия прослава истинската Църква добавя и своята - като извършва канонизацията.
Една е светата, вселенска и апостолска Православна църква и Българската православна църква е неразделна и всепризната част от нея. Единствено тя има правото и задължението да канонизира онези свои чеда, в чието прославяне от Бога тя има несъмнена увереност.
Наскоро извършената лъжеканонизация не е нищо друго освен опит за себелегитимиране на един антиканоничен лъжесинод в навечерието на неговото изчезване.
Георги Тодоров
Брой 20 за 2002 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com