"Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори.
Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."
Св. Николай Кавасила
В живота на Църквата един от важните моменти на благодатното строителство са свещенодействията, които постепенно са получили наименованието "тайнства".
Св. Игнатий Богоносец, непосредствен ученик на апостолите, пише за дяконите, че са "служители на тайнствата на Иисус Христос". Това е потвърждение, че още в древната църква понятията "тайни" и "тайнства" се отнасят към църковните свещенодействия.
Тайнствата (на лат. sacramentia) са свещенодействия, които под видими знаци дават на вярващия невидимо Божията благодат. Всяко тайнство има две страни: видима (или външна), и невидима (вътрешна). Към видимата страна спадат: веществото, което се употребява (например при Кръщението водата, хлябът и виното при Евхаристията, Св. миро при Миропомазването), думите, които се произнасят, и главните действия (например при Елеосвещението - помазването на болния с елей).
Невидимата страна е възприемане на благодатните дарове на Св. Дух, които са различни за всяко тайнство. Така при покаянието са дава благодат, която очиства от греховете, строени след кръщението; при брака християните получават благодат, която освещава съпружеския им съюз, раждането и възпитаването на децата.
Обект на тайнствата може да бъде само жив човек, независимо от пола и възрастта му. Православната църква изключва жената от тайнството свещенство.
Някои от тайнствата не могат да се повтарят в живота на човека. Това са Кръщение, Миропомазване и Свещенство. Останалите могат да се повтарят. Едни от тях - Кръщение, Миропомазване, Евархистия и Покаяние - са необходими за всички членове на Църквата без изключение. Другите - Свещенство, Брак и Елеосвещение не се извършват над всички християни.
Нужно е да различаваме действителност от действеност на тайнствата. Под действителност се разбира, че в тайнствата действително се съдържа Божията благодат и се предава на тези, над които се извършват. Когато се говори за действеност, това означава действието, което произвежда благодатта у човека за негова полза и спасение. За да бъдат тайнствата действителни, свещенослужителят трябва да спази външната форма, като изпълнява последованието, възприето от Църквата, и се ръководи от намеренията, които е имал Спасителят при учредяването им, а именно - Божията слава и човешкото спасение.
А за да са действени, християните, върху които се извършват тайнствата, трябва да ги възприемат благочестиво и с вяра. Те преподават обновяваща и спасителна сила само на тези, които достойно пристъпват към тях. Тези, които пристъпват недостойно, могат да получат вместо спасение осъждане.
Благодатта, действаща чрез тайнствата, не ограничава свободата на човека, не действа върху него механически и не дава святост. Святост и праведност се постигат с усърдие чрез вяра и добри дела. Често хората, ползващи тайнствата, не получават това, което могат да им дадат те, защото не са отворили сърцата си за благодатта.
Накрая трябва да се отбележи разликата между тайнствата и обредите. При тайнствата се дават едни или други дарове на Св. Дух и Божията благодат. Обредите са: водосвет, молебен, панихида, опело на починали и други. Те се извършват за засилване и укрепване на вярата и за изпросване милост и помощ от Бога.
Дончо Александров, магистър по богословие
http://list.hit.bg/1/2.htm
Древната Църква не е имала строга класификация на тайнствата и те не са били дори терминологично фиксирани: изхождало се е от истината, че действията на Светия Дух са безчислени. И на Запад, и на Изток всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало "мистерион" - тайна, тайнство.
В патристическата епоха не съществува дори специален термин за обозначване на тайнствата като особена категория църковни свещенодеяния. Терминът "мистерион" се е използвал тогава в много по-широк и общ смисъл като "тайна на спасението", и само в спомагателен смисъл се употребявал за обозначение на частни действия "даряващи спасение". В такъв смисъл под "мистерион" светите отци са разбирали всичко, което се отнася до Божественото Домостроителство.
Св. Йоан Златоуст казва:
"МИСТЕРИОН е всичко, което съобщава (в смисъл приобщава, единява) Св. Дух и човека и се постига само с вяра. Тайнство - това е самата Църква и нейните най-важни свещенодействия - Кръщение и Евхаристия; тайнства са също и църковната догматика, и молитвите, и въобще всичко, което изразява едното спасително тайнство или спасителната тайна Иисус Христос."
Св. Лъв Велики пише:
"това, което е било видимо в нашия Изкупител, сега е преминало в тайнствата."
През първото хилядолетие на Църквата никой от светите отци не говори за "седем тайнства".
Първи опит за систематизиране на тайнствата прави св. Дионисий Ареопагит, който говори за шест тайнства, без обаче да ограничава техния брой. През IX век св. Теодор Студит преповтаря казаното от св. Дионисий.
През XII век за пръв път се споменава за седем тайнства, при това на Запад - от епископ Отон Бамбергски (1139 г.). Тази система придобива популярност чрез известния католически богослов Петър Ломбард (1161 г.).
На Изток за седем тайнства за пръв път се споменава през 1267 година като част от подготовката за Лионската уния по времето на император Михаил Палеолог.
През XIV век св. Григорий Палама, Кавасила и др. отново говорят за тайнства, но споменават поименно само тайнствата Кръщение, Евхаристия и Миропомазване - последното значително по-рядко. Основната идея на Кавасила е: "Всичко отнасящо се до Тялото на Църквата има началото си в Кръщението и своя завършек в Евхаристията".
За пръв път през XV век православен светец - св. Симеон Солунски говори за седем тайнства, макар че често споменава и за едно осмо тайнство - "ангелският образ" - монашеското пострижение. През същия този век митр. Йоасаф Ефески говори дори за десет и повече тайнства.
Така че в контекста на светоотеческото предание няма сериозни основания за догматизиране на седемте тайнства (има се предвид числото, бройката, а не самите тайнства). Строго фиксиране на броя на тайнствата у светите отци не се среща, както не се среща строго диференциране на тайнствата от обрядите, за разлика от Запада, който разделя sacraments и sacramentals.
Венцислав Каравълчев
Обредите (на гр. ευλογία, на лат. sacramentalia) са символични действия и свещенодействия, установени от Светата Църква за благославяне, освещаване и посвещаване на лица, предмети и места.
Външно обредите приличат на тайнствата: подобно на тайнствата обредите извират от изкупителното дело, извършено от Господ Иисус Христос чрез Неговия живот, страдания, кръстна смърт и възкресение; подобно на тайнствата обредите целят освещението на човека и славата на Бога. Те обаче се различават от тайнствата по следното:
1. Тайнствата са установени от Христа, а обредите – от Църквата.
2. Тайнствата преподават изкупващата Божия благодат, а обредите подпомагат приемането на оправдаващата благодат от вярващия и продължават действията й в ежедневието му.
3. Тайнствата преподават на вярващите Божията благодат, а обредите само низвеждат Божието благословение над лица, предмети и места, за да ги осветят и посветят за църковно служение или църковна употреба (например пострижение в монашество, обновление на храм, освещение на икони, утвари, одежди), или за преподаване на духовни ползи (например водоосвещения, опела, панихиди), или на телесни и материални блага (например молитвите за родилки и родени, против болести, при беди, за благополучия, за домове, ниви, животни, храни и прочие).
Символичен характер имат и някои жестове и действия, извършвани от клира и миряните в богослужението, напр. благословение, прекръстване, коленичене, стоене, седене, навеждане на глава, поклон, обръщане на изток, поръсване със светена вода, помазване с елей, осеняване със светилник, кръст или със Св. Евангелие, почитане и поклонение пред свети мощи.
Средновековният католицизъм направи опит да раздели обредите на три групи: благословения (benedicere), освещения (consecrate) и посвещения (dedicere). Гръцкият евхологий (молитвослов, требник) групира обредите около тайнствата, с които са свързани, като поставя обредите, които нямат пряка връзка с някое тайнство, под рубриката “Чинопоследования при отделни случаи”. Нашият требник поставя обредите отделно от тайнствата. С малки изключения (освещаване на миро, наричане християнско име на детето) и ние групираме обредите отделно от тайнствата.
Има разлика между тайнства и обреди, макар че и двете са свещенодействия. При тайнствата се получава Божията благодат чрез невидимите дарове на Светия Дух, а при обредите се измолва чрез молитви укрепване на вярата, милост, помощ и закрила от Бога. Обреди са: водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие.
За разлика от тайнствата, които са установени от Христа, обредите са определени от Светата Църква. Те са наложени от самия живот.
Такъв обред е Водоосвещението (водосвета). Той се извършва както в храма, така и по домовете, на полето, в учреждения, учебни заведения, в казарми, болници, социални домове, при полагане основите на нова къща. Светената вода има целебна сила, затова водосветът като обред е много популярен у нас.
Когато се прави водосвет извън храма, трябва да има свещи, купени от църквата, които присъстващите да държат запалени; съд за светената вода и китка. Накрая свещенослужителят с кръст в ръката поръсва от светената вода, а вярващите целуват светия кръст. В молитвите - последование на водосвета, се измолва помощта на Бога за здраве, просперитет и напредък на начинанията. Останалата светена вода се пази в чист съд - за здраве, поръсва се или се отпива от нея.
След изнасяне на мъртвец от дома трябва да се извърши водосвет. Някъде това се прави на 40-ия ден след погребенито, след равнението на гроба и завръщането в дома.
Народът ни е свикнал да изпраща покойника с опело, извършено от свещенослужител. Какво трябва да се знае за подготовката на този обред?
Стародавна традиция е край ковчега с мъртвеца да има запалени свещи, а на гърдите му да е поставено икона, може и кръст. Някъде покриват покойника с покров, наречен саван (дълга бяла материя с изображението на Христовото погребение). На някои места практикуват до идването на свещеника вкъщи да звучи механична църковна траурна музика. Преди мъртвецът да бъде вдигнат от дома, свещеникът извършва кратка траурна молитва (наречена трисаги). По време на молитвата близките на покойника трябва да са край ковчега. В храма се извършва опелото. Всички присъстващи държат в десните си ръце запалени свещи в памет на починалия. При запяването "Вечная памят" всички коленичат. Не се коленичи от Великден до Възнесение (Спасовден). Преди полагането в гроба на покойника се излива елея от кандилото, което свети в дома до изнасянето на мъртвеца. Също отдавнашна традиция е да се хвърля пръст върху ковчега в гроба с думите "Бог да го прости, лека му пръст". Прощаването на близките с покойника става в дома или в църквата.
Традицията е различна, но на гроба на покойника се ходи на третия, деветия, 20-ия и 40-ия ден. Някъде близките ходят на гроба всяка сутрин до 40-ия ден, когато се извършва т.нар. равнение на гроба. На някои места, поради невъзможност да се отива редовно на гроба и да палят свещи вземат в съд пръст от гроба и върху нея палят 40 дни наред свещи вкъщи в памет на покойника.
Тялото на починалия се умива като символ, че преди Възкресението той трябва да застане чист пред Божието лице. Пречистеното тяло Христово, според св. Йоан Златоуст, било умито с вода след снемането Му от кръста. В знак на обновяване на покойника след Възкресението по възможност той се облича в нови дрехи (1 Кор. 15:53).
Умрелия дякон обличат в стихар. Над него покривката е бяло платно, което означава, че дадената при кръщение бяла дреха е запазена, подобно на Христа, обвит в бяло платно и плащеница. На гърдите му има кръст и икона.
Починалия архиерей се облича в пълно одеяние и на гърдите му има Свето евангелие. В ковчега е сложен с лице нагоре, със затворени очи и уста и с ръце, сложени кръстообразно на гърдите, в знак на вярата в разпнатия Христос. До последованието на опелото над починалия архиерей се чете Псалтир, подобно на древните християни, които пеели псалми от псалмопевеца Давид. Вкъщи и в храма, както и при носенето, покойникът е обърнат с лице към изток, символ на очакваното Второ Христово пришествие. Паленето на свещи означава, че покойникът преминава от този свят на мрака във вечното жилище на светлината.
Кога се прави помен на починали? Освен в утвърдените от Светата църква съботи - задушници: събота срещу неделя Месопустна, събота срещу Петдесетница и събота пред Архангелровден (най-голямата, наречена Архангелова задушница), всички съботни дни са посветени на покойниците и е добре да отправяме молитви за тях, да посещаваме вечното им жилище и да палим свещи.
Израилският народ оплаквал Мойсей 40 дни подир смъртта му. Спасителят се възнесъл на 40-ия ден подир Възкресението. В годишнината от смъртта за покойника се прави панихида, а също и на 20-ия, и на 40-ия ден. Тогава се приготвя варено жито (грухано) и се раздава за "Бог да прости". Нашите покойници не искат нищо от нас. Достатъчни са само споменът за тях и тихата молитва в храма, придружена със запалването на свещ - тя се поставя на определените места - обикновено нисък свещник или съд с пясък, поставен ниско долу.
Други обреди, при които Църквата е установила специално последовение и съответни молитви, са: посвещение в монашество, освещаване на храм или параклис, освещаване
на икони и църковна утвар (съсъди), на одежди, превозно средство; молитва за родилка и новородено, против болести, при беди, природни бедствия, за дъжд, нов дом, нива,
животни, храни, благополучие. В Православния молитвеник са поместени още следните молитви: молитва след 40-ия ден след раждане, над родилката, когато въвежда детето в храма;
благославяне на производи и трапеза; благодарствен молебен. Молитви при освещаване на храм, осквернен от еретици, при осиновяване, при завръщащи се в Църквата заблудени от други
учения и секти; преминаване на юдеи, мохамедани към християнството, на инославни към Православието; молитви при безсъние, главоболие, невралгии, парализа; над душевно болни; преди
операция, преди пътуване, при мъчително раждане; за чадородие, за задомяване, за заздравяване на брачните връзки; молитви за помиряване на враждуващи, за затворници.
В миналото земеделецът у нас не е започвал полска работа без молитва. Жътвата и вършитбата също са се предшествали от молитва, така е било и при засаждането на лози и при гроздобер.
Народът ни е прибягвал към Църквата за молитва в зависимост от нуждата. Вече се възстанови традицията учебната година да не започва без молебен и водосвет.
Във всеки християнски дом трябва да има Православен молитвеник. В него вярващият ще открие нужната молитва, която с вяра и благоговение може да си прочете сам, когато не е в състояние да посети храм. Но при възможност добре би било обредът и молитвата да се извършат с благословението на Църквата. И да не забравяме нашите деца - сега е моментът да посеем в душите им семето на вярата и обичта към Църквата.
Използвани са материали от книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма", изд. "Компас П - Пловдив", 2006 година
Текстът е препечатан от margaritta.dir.bg
Виж също:
www.Pravoslavieto.com