 |
Св. праведни Николай КавасилаNicolas Cabasilas (Nicola Cabasilas, Nicholas Kavasila), archbishop of Thessalonica 1332 - 1371 година Канонизиран през 1982 г. от Еладската църква. Чества се на 20 юни
|
По-долу:
Из духовното наследство на св. Николай Кавасила:
Николай Кавасила (1332 - 1371) е християнски писател и богослов, един от най-видните представители на византийската богословско-мистична литература на XIV век, редом със св. Григорий Палама. Племенник на Солунския архиепископ Нил Кавасила (Nilus Cabasilas, † ок. 1390 г.), самият той не приел свещенически сан. Бил е секретар в двореца на император Иоан Кантакузин и се подвизавал на дипломатическото поприще. По-късно се усамотил в манастир и се посветил на духовно творчество.
Живял по време на апогея на исихастките спорове, Кавасила подкрепил св. Григорий Палама. От него са останали съчиненията: "Тълкование на Божествената литургия", "Седем слова за живота на Христос", "Опровержение на Тома Аквински". В неговите трудове срещаме тълкувание на цялата традиция на св. Григорий Палама, макар че той е използвал друга терминология.
Св. Николай Кавасила е канонизиран на 3 юни 1982 година от Еладската Православна Църква. Чества се на 20 юни.
Pravoslavieto.com
След мирото пристъпваме към трапезата, която е предел на този живот и след като сме стигнали до нея, нищо повече не ни липсва за постигането на блаженството, към което сме се устремили, защото ние не се стремим само към смъртта и погребението или към общение в живот непорочен, но и към Самия Възкръснал; не само към даровете на Духа, които можем да получим, но и към Самия Благодетел, Самия Храм, в Който е положен целият кръг от благодатни дарове.
Той присъства във всяко тайнство, с Него Самия се помазваме и умиваме, Той е нашата Тайна вечеря. Той следователно присъства заедно с тези, върху които се извършват тайнствата и им дава от Себе Си, но не навсякъде по един и същи начин, а като умива, освобождава глината от порока и в умития отпечатва своя лик. Като помазва пък, го прави причастен към енергиите на Духа, на които сам той става съкровищница по плът, защото, след като е довел човека до трапезата и му е дарувал да яде от тялото Си, Той го променя изцяло, пренася го в Своето собствено положение и глината вече не е глина (тъй като е приела царствен лик), а сама е вече царствено тяло и нищо по-блажено не може да бъде мислено от това.
Ето защо, евхаристията е и последното тайнство, тъй като след него няма накъде да се продължи и нищо не може да се прибави. Ясно е, прочее, че първото тайнство има нуждата от посредник, а второто – от последното. След евхаристията няма накъде да идем, но трябва като останем тук, да се опитваме да търсим онова, посредством което бихме могли да запазим съкровищницата си докрай. Действително тайнството на кръщението ни е предало всичко, но въпреки това ние сме далеч от това да бъдем съвършени, тъй като все още не сме получили даровете на Светия Дух, които се приемат чрез всесветото миро. По същия начин върху кръстените от Филип още не бяха слезли даровете на Дух Свети, тъй че трябваше Иоан и Петър да възложат ръце върху тях. "Той не бе слязъл", се казва, "още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса. Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго" (Деян. 8:16–17).
Когато приемем Светия Дух и след като тайнството ни е показало силата си, тогава получаваме даруваната ни благодат и друго от Благодетеля вече съвсем не е нужно да ни се дава, въпреки че няма нищо невъзможно, макар и да сме виновни за нещо. Нищо не ни възпрепятства да извършваме тайнството, за да не се унищожава даденото ни и да не се лишаваме от онова, от което се нуждаем.
Твърде много са свидетелите в полза на това. По времето на апостолите с коринтяните се е случило същото. Въпреки че бяха изпълнени с Дух, пророкуващи, говорещи езици и въпреки че показваха различни дарби, при все това до такава степен бяха далеч от божественото и духовното, че бяха обхванати от ненавист, неблагоприятно честолюбие, взаимна надпревара и всевъзможни пороци. Изтъквайки това, Павел им казва: "плътски сте и по човешки постъпвате" (1Кор. 3:3). Ако и да бяха духовни от гледна точка на благодатните дарове, това не бе напълно достатъчно, за да изгонят от душата си всичкото лукавство.
По отношение на евхаристията няма нищо такова.Тези, за които хлябът на живота е станал действен, избавили са се от смъртта и участват в тайната вечеря, те нито биха имали, нито биха допуснали нещо лукаво и никой не би могъл да ги обвини в това, че са телесни. Невъзможно е, прочее, невъзможно е това тайнство да бъде действено изцяло в пълнота и участващите в него да имат участие в каквато и да било лукавост. Защо е така? Защото да бъде това тайнство действено означава на тези, които участват в него, да не им липсва никаква добродетел. Обещанието на трапезата е ние да пребъдваме в Христос и Христос да пребъдва в нас. Защото "пребъдва в Мен", казва, "и Аз в него" (Иоан. 6:56). Когато Христос пребъдва в нас, какво повече може да търсим или какво добро може да ни убегне? След като ние пребъдваме в Христос, какво друго можем да искаме? Той е и наш обитател, и наш дом, тъй че сме блажени, задето пребиваваме в такова обиталище, блажени сме и за това, че сме станали жилище на такъв обитател.
Кое благо отсъства у тези, които се намират в такова положение? Какво общо могат да имат с нечистотата онези, които са просветени от този блясък? Какво лукаво би могло да се промъкне при такова изобилие от блага? Какво зло може да остане или отсъствайки е в състояние да се промъкне, когато Христос е така плътно с нас, всецяло ни изпълва, и обгръщайки всичко, е навсякъде около нас? Като обхваща всичко около нас, не позволява на хвърлените отвън стрели да ни засегнат, защото Той е наше обиталище. Ако пък отвътре има нещо нечисто, Той го изхвърля навън, защото е наш обитател и изпълва със Себе Си цялото жилище.
Защото не нещо Негово, а Него Самия ние съдържаме, не отблясък някакъв или светлина, а Самото Слънце приемаме в душите си, тъй че обитаваме и биваме обитавани, биваме облечени и се обличаме, и от това, че се съединяваме с Него, ставаме един дух. Душа и тяло, и всички наши сили се одухотворяват, защото се съединяват душа в душа, тяло в тяло и кръв във кръв. Какво произлиза оттук? По-силното има власт над по-слабото и божественото владее над човешкото. Както казва за възкресението Павел, "смъртното да се погълне от живота" (2Кор. 5:4) и по-нататък: "и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:20).
О, величие на тайнствата! Какво ли е, прочее, Христовият ум да се съедини с нашия ум, волята Му – с нашата воля, тялото – с тялото и кръвта Му да се смеси с нашата? Какво е нашият ум да се остави във властта на Божия ум, нашата воля да се подчини на блажената божествена воля и пръстта да бъде обхваната от онзи божествен огън? А че това е точно така, свидетелства Павел, като твърди, че в него не обитават собствените му ум, чувство и воля, нито има собствен живот, а всичко това в него е станало Христос. Защото той казва: "ние имаме ум Христов" (1Кор. 2:16) и "вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мен" (2Кор. 13:3). Също така: "мисля, че и аз имам Дух Божий" (1Кор. 7:40) и "обичам всинца ви с любовта Иисус Христова" (Филип. 1:8). Оттук става ясно, че волята му е едно с Христовата и имат съгласие във всичко, за да каже "и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:20).
И тъй, съвършено е това тайнство и далеч по-възвишено от всяко друго тайнство, след като възвежда до самия връх на всички блага и се явява крайна цел на всеки човешки подвиг. В него получаваме Самия Бог и Бог се единява с нас в най-съвършеното единение. А след като сме станали един дух с Бога, коя връзка може да бъде по-непоколебима?
Превод от старогръцки: Никола Антонов
Виж също:
www.Pravoslavieto.com