Свещенството е тайнство, при което избраният за съответното църковно служение се въздига чрез ръкополагане в една или друга от чиновете на свещенството. Чрез този свещенодействен акт на избрания се предава благодатта на Светия Дух и посветеният се облича с особена духовна власт по отношение на вярващите: да ги учи на истините на Христовата вяра, да извършва тайнствата и богослуженията, да ги води по пътя на нравственото съвършенство и духовни дела, да бъде пастир на Христовото стадо.
То се извършва само над лица от мъжки пол, които принадлежат към клира от православно вярващи - еднобрачни или приели монашески обет, - и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер (иерей, свещеник) и епископ.
Тайнството се нарича също Ръкоположение или Хиротония (от гр. "хир" - ръка и "тефими" - полагам). След извършването му посветеният в дяконски чин може да участва в общественото и частното богослужение и да служи при тайнствата, но не може да извършва нито едно от тях. Дякон, който е приел ръкоположение за свещеник може да извършва требите и тайнствата (с изключение на Хиротонията). Посветеният във висшата, епископската степен на свещенослужение може да извършва всички тайнства и да освещава храмове, антиминси и миро, както и сам да преподава чрез ръкополагане дара на благодатта. По древна традиция в епископски сан се посвещават само свещеници, приели монашески чин.
В обряда на тайнството няма тайноизвършителна формула. Основното външно действие е ръкополагането, извършвано
от архиерей и молитва за призоваването на Св. Дух. Извършва се само от епископ в светия олтар. В една литургия може да се ръкоположи само един дякон, свещеник или епископ. Едно и
също лице не може да премине трите степени на свещенството (дякон, презвитер, епископ) в една и също литургия.
Ръкоположенията се извършват в неделен ден. При тайнството дяконът се облича в стихар и орар, презвитерът (свещеникът) в стихар, епатрахил и фелон, а епископът - получава малък и голям омофор и в края на службата - жезъл и митра (корона). Над главата на епископа се слага Евангелие. Изборът на епископ става с одобрението на богомолците, които при възгласа "Аксиос - достоен", отговарят "Достоен, достоен, достоен". Ако някой от присъстващите богомолци се провикне "недостоен", ръковъзлагането се спира, докато се изяснят съображенията за тази оценка. Такава е практиката на Цариградската Вселенска патриаршия, приета и от Българската православна църква.
Епископът извършва и Хиротесия, тоест, Ръковъзложение на четци, певци, свещоносци, клисари и иподякони. Това става в средата на храма, в началото на Светата литургия. Християни, на които е извършено ръковъзложение от епископ, могат да се обличат със стихар по време на свещенодействия. Те не се числят към йерархията и са миряни (цивилни лица). Ръковъзложение се извършва и върху жени, посветени да служат в светия олтар.
Използвани са материали от книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма".
От 1992 година С.Кисьов е секретар на Бачковския манастир.
Едно от първостепенните задължения на свещенослужителите е проповядване словото Божие. То е необходимо на вярващите за тяхното духовно възраждане и душеспасение.
"Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч; то прониква до раздяла на душата и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни". (Евр. 4:12), пробуждайки човека от греховния сън и направяйки стъпките му по пътя на спасението. Неслучайно, запитани от Божествения си Учител дали не желаят да Го оставят, апостолите отговорили: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот" (Ин. 6:68).
Още в Стария Завет Бог избрал пророците, за да възвестяват Неговото слово и воля, като заплашвал с тежка отговорност небрежността към това много важно задължение. "Кога кажа на беззаконника: "бездруго ще умреш!" а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, - тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря от твоите ръце" (Иез. 3:18). Известно ни е също онова, което се случило с пророк Йона, който първоначално омаловажил Господнята повеля да възвести покаяние за жителите на Ниневия.
В Новия Завет Сам въплътилият се и живял на земята Господ Иисус Христос свидетелствувал за истината (Ин. 18:37). Негови са и думите "...трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен" (Лк. 4:43).
Благовестническото задължение Спасителят възложил и на апостолите, изпращайки ги да учат всичките народи (Мт. 28:19), да проповядват Евангелието на всички твари (Мк. 16:15). Ето защо светите апостоли гледали на проповедническото благовестие като на свещенодействие (Рим. 15:16), предпочитайки го пред хлябораздаването: "Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите" (Деян. 6:2) и дори пред извършване на тайнствата "Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, ... за да не се обезсили кръстът Христов" (1 Кор. 1:17). "Защото, ако ьлаговествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!" (1 Кор. 9:16).
Тази апостолска ревност към благовестието намерила място и в техните правила. На своите приемници те оставили следния завет: " Епископ или презвитер, небрежащ за паството и не учейки го на благочестие, да бъде отлъчен. Ако ли пребъде в тази небрежност и леност, да бъде низвергнат от сан" (58-мо апост. прав.).
Към това мнение се придържали и светите събори, постановили, щото "църковните предстоятели трябва ежедневно и най-вече в неделните дни да поучават целия клир и народ с благочестиви слова, като избират от Божественото Писание понятия и съждения на истината, без да нарушават установените вече граници и предания на богоносните отци" (19-то прав. на VI Вселенски Събор).
Великите пастири и църковни учители, бидейки най-ревностно проповедници, завещали същото и на приемниците си.
Господ Иисус Христос е онзи Крайъгълен Камък, на Който е основана Църквата (Еф. 2:20). Той е "Алфа и Омега, начало и край" (Откр. 22:13), Единият Истински Пастир, идеал за пастиря и проповедника, в чиито проповедите "друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос" (1 Кор. 3:11).
Собствено, Сам Господ и нашето в Него спасение съставляват християнската проповед. Дори и Старозаветната проповед можем да разглеждаме като проповед за Христа, защото, както справедливо отбелязва Блажени Августин "Старият Завет се разкрива в Новия".
По време на Своето земно служение, Спасителят непрекъснато проповядвал и благовестието Му било преди всичко свидетелство за истината.
"Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината" (Ин. 18:37).
Виж също:
www.Pravoslavieto.com