Събота на Великата седмица. Слизането на Иисуса Христа в ада
Великая Суббота
Виж датата през настоящата година
|
Събота на Великата седмица. Слизането на Иисуса Христа в адаВеликая Суббота Виж датата през настоящата година
|
По-долу:
Виж също:
На други езици:
Епископ Иларион (Алфеев) 
Благообразный Иосиф, с древа снем Пречистое тело Твое,
плащаницею чистою обвив, и вонями во гробе нове покрыв положи.
Благообразният Йосиф, снел от дървото пречистото Твое тяло,
с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи.
Егда снизшел еси к смерти, Животе Безсмертный,
тогда ад умертвил еси блистнием Божества.
Егда же и умершия от преисподних воскресил еси, вся Силы небесныя взываху:
Жизнодавче Христе Боже наш, слава Тебе.
Когато Си слязъл при смъртта, Животе безсмъртни,
тогава ада Си умъртвил с блясъка на Божеството,
когато и умрелите от преизподнята Си възкресил, всички небесни сили викаха:
Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе.
Мироносицам женам, при гробе представ Ангел вопияше:
мира мертвым суть прилична, Христос же истления явися чуждь.
На мироносиците жени, при гроба застанал ангелът викаше:
Мирото за мъртвите е прилично, а Христос за изтлението яви се чужд.
Заключилият бездната мъртъв се вижда и със смирна е плащаница обвил се,
Безсмъртният в гроб се полага като смъртен,
и жените дойдоха да го помажат с миро, като плачеха
горко и викаха:
Тази събота е преблагословена. В нея Христос, заспал, ще възкръсне тридневен.
Да молчит всякая плоть человеча, и да стоит со страхом и трепетом,
и ничтоже земное в себе да помышляет.
Царь бо царствующих и Господь господствующих приходит заклатися
и датися в снедь верным.
Предходят же сему лицы Ангельстии со всяким началом и властью,
многоочистии херувимы и шестокрылые серафимы, лица закрывающе и вопиюще песнь:
аллилуия.
Днесь содержит гроб Содержащаго дланию тварь,
покрывает камень покрывшаго добродетелию небеса,
спит Жизнь и ад трепещет, и Адам от уз разрешается.
Слава Твоему
смотрению, им же совершив все упокоение вечное,
даровал еси нам, Боже, всесвятое из мертвых Твое воскресение.
Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.
Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.
Спи животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.
Слава на Твоя промисъл, чрез който си създал вечното упокоение,
като си ни дарил, Боже, Твоето всесвето Възкресение от мъртвите.
Днешний день тайно великий Моисей прообразоваше глаголя:
и благослови Бог день седмый:
сия бо есть благословенная суббота,
сей есть упокоения день,
в оньже почи
от всех дел Своих Единородный Сын Божий.
Великият Мойсей тайнствено предобрази днешния ден,
като каза: "Благослови Бог седмия ден".
Защото това е благословената Събота,
това е Денят на упокоението,
в който почина от всичките Си дела Единородният Син Божи.
На Велика събота Църквата възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и слизането Му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло
Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалче от Голгота. При погребението на Иисуса
присъствали Мария Магдалина, майка на Яков и Йосиф.
Първосвещениците и фарисеите знаели, че Иисус Христос е предрекъл възкресението Си. Не вярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат Тялото на Иисуса, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали (Мат. 27:57-66; Иоан. 19:39-42).
Църквата прославя Велика събота като "най-благословения седми ден". Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете.
Положен вече в гроба, Духът на Иисуса е в ада, за да разкъса оковите му и да отвори отново за нас райските двери. Това ще се случи на другия ден. В Неделята, наречена с най-краткото име - Великден.
Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания. Защото страст означава страдание. А страданията Христови са прелюдия към вечния живот.
Състоянието, в което се намирал Иисус Христос след Своята смърт до възкресението Си, ни разкрива следната църковна песен:
(Христе), Ти беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.
Като пояснение на тази пасхална песен могат да служат думите на св. апостол Петър:
"Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница" (1Петр. 3:18-19).
Тук "тъмница" означава царството на мъртвите - ада. "Ад", образно казано, е място, лишено от светлина. В християнството под "ад" се разбира особеното състояние на грешните души, лишени от общение с Бога, т.е. лишени от светлина и блаженство.
Иисус Христос слязъл в ада, за да проповядва и там победата над смъртта и дявола и да изведе оттам за царството небесно душите, които с вяра очаквали Неговото идване.
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991
Pravoslavieto.com
Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. "Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. "Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!...
Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.
Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония тялото на Умрелия...
Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.
Гробът е празен.
Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.
Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е говорил на учениците си (Лк. 24:27).
Преди четенето на Евангелието се пее прокименът "Възкресни, Господи...". В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба светоносен ангел.
Вместо Херувимската песен на литургията се пее:
Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите.
И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!
прот. Александър Мен
На Велика събота обикновено се служи утреня (като всяка утреня, и тя е привечер на предния ден, Велики петък). Храмът се осветява и се провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Свещеникът, носещ Евангелието и Плащаницaта, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на "живота на света" в смъртта.
Службата на Велика събота принадлежи вече към Пасхалната неделя.
Вечернята на
Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските
двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.
На края на Литургията се благославя хляба и виното, а в много храмове се освещават козунаците, житото и яйцата.
В дванадесет часа се извършва полунощница, на която се пее канонът на Велика Събота. На края на полунощницата свещенослужителите мълчаливо пренасят Плащаницата от средата на храма в олтара през Царските врата, и я полагат на Светия престол, където остава до празника Възнесение Господне, в памет на четиридесетдневното пребиваване на Иисуса Христа на земята след Неговото възкресение от мъртвите.
Богослуженията на Велика събота са най-високата точка в православната литургическа традиция. Те не представляват драматическо разиграване на историческите събития на смъртта и погребението на Христос и не са ритуално изобразяване на евангелски сцени. Тези богослужения са най-дълбокото духовно и литургично проникновение във вечния смисъл на Христовите спасителни действия.
Превод Pravoslavieto.com по кн. "В исследовании Православной веры", кн. 3, гл. 28
"Христос... като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строенето на ковчега" (1Петр. 3:18-20).
"Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом" (1Петр. 4:6).
Посмъртната среща на старозаветните праведници с Бога, която ни е разкрил апостолът, е осъзната по различен начин от богословите на Православния Изток и Латинския Запад.
На римокатолическото богословие е присъщо т.н. "ограничено" тълкуване на тези апостолски думи. Католиците вярват, че Спасителят е слязъл в ада, за да изведе оттам Своите избрани - старозаветните праведници, упоменати в Библията, а също и за да изобличи нечестивите, т.е. онези, които не са вярвали в Него през земния си живот. След "еднократното" Христово влизане в ада, споменът за него се заличил сред обитателите му веднага след Христовото "излизане" от него. На практика католиците вярват, че Иисус само е "наранил" ада, освобождавайки от властта му една малка част от неговите (адови) заложници, без да разруши ада в собствен смисъл на думата.
Това "ограничено" тълкуване на Христовото слизане в ада успяло да се промъкне през XVII-XVIII векове в т.н. символични книги на Православната Църква. Но то намира своето частично потвърждение единствено в творенията на двама от по-късните Западни Отци - Блажени Августин и св. папа Григорий Велики Двоеслов. Техните предшественици, както и Източните (византийски) Отци не споделяли подобна гледна точка. (Подробно този въпрос е разглеждан от Виенския епископ Иларион Алфеев в изследването "Христос - Победитель Ада", бел. ред.).
В творенията си Източните Отци не разглеждат темата за Христовото слизане в ада като някаква "самостоятелна" част на християнското вероучение. Още от първите векове тази тема се развива в по-широк сотирологичен контекст, а именно в контекста на Христовата победа над греха и смъртта, както и възстановяването на човешкото естество. Като унищожил с Възкресението Си смъртта - това "оръдие" на дявола, - и като възсъздал човешката природа в първоначалнато й нетление, Христос върнал на човечеството загубения при грехопадението дар на божествен живот.
Всички човеци без изключение получили възможността да се приобщят към този дар, както живите, така и починалите. Живите - приемайки Христовото Евангелие на земята чрез апостолите и техните приемници, а мъртвите - в ада, непосредствено от Самия Христос.
В два ранни християнски писменни източника (Пастирът на Ерм и у Климент Александрийски) се споменава, че в ада са проповядвали и Христовите ученици. Заслужава внимание една мисъл на Климент Александрийски за спасението:
"...Вярвам, че това ще извърши Спасителят, защото Неговото дело е да спаси. Той го и извършил, привличайки с проповедта Си за спасение всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".
Тази последна фраза се явява ключова за разбиране кого именно Христос е извел от ада: "всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".
Бог, Който желае всички да се спасят и достигнат до познание на истината (1Тим. 2:4), сторил всичко възможно за спасението на човечеството. Плодовете на извършената от Него Изкупителна Жертва имат общочовешки характер. Те се разпростират обективно над цялото човечество като цяло и над всеки човек отделно. Човешкото естество е вече освободено и единствено условие за спасението на човека се явява неговото собствено желание. Както е отбелязал преподобни Максим Изповедник, след като Христос умря и възкръсна, спасението ни зависи само от нашето съизволение.
Христос разрушил ада и смъртта, обезсилил дявола, възсъединил човешкото естество с Бога и го въвел в недрата на Пресветата Троица
, без при това да ограничи човешката свобода. След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само
отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи "камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане
в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.
Пръв св. Климент Александрийски изразява тази мисъл, но по-късно тя се среща и в творенията на други Отци, както и в богослужебните текстове на Православната Църква. В своята книга "Седем слова за живота в Христа" св. Николай Кавасила (XIV в.) също разсъждава над това, кого Христос е извел от ада.
Причина за пребиваването на грешниците (включително и самият дявол) в ада е именно тяхното свободно "не искам". В това убедено вярвали също св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, преп. Максим Изповедник, преп. Иоан Дамаскин преп. Исаак Сириец и други. Св. Ириней Лионски например казва:
"Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас".
Че целта на Христовото слизане в ада била да изведе не само иудейските праведници, но и всички праведници от всички народности, e oбщоцърковно учение.
Преживяването на неразкаялите се души, които не желаят срещата с Бога, Евангелието нарича "геена огнена". Не случайно свети Исаак Сириец казва, че "измъчваните в геената огнена биват поразявани от бича на Божествената любов!"
И така, за разлика от римокатолиците Православната Църква не разглежда слизането на Христа в ада като "частен фрагмент" в историята на Божието домостроителство. Църквата не приема, че то е "еднократно" действие, но и не учи, че Христос слиза в ада многократно. Най-точно би било да се каже, че от момента на Своето слизане в ада, Христос пребивава в него със Своето спасително действие, със Своята спасителна енергия неизменно.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com