Калистос Уеър, епископ на Диоклия
"Църквата не предлага система, а ключ; не предлага план на Града Божий, а средство да се влезе в него. Може би някой ще се загуби, защото няма план. Но всичко, което ще види, ще го види без посредник, ще го види пряко и то ще бъде реално за него; докато този, който само изучава плана, рискува да остане отвън и да не открие нищо."
Прот. Георги Флоровски
Един от най-известните египетски отци от IV век св. Серапион (Синдонит) веднъж пътувал на поклонение в Рим. Тук научил за прочута подвижница-затворник, жена, живееща в малка стая, която не напускала никога. Скептично настроен към такъв живот, тъй като самият той бил голям странник, св. Серапион отишъл при нея и я запитал:"Защо седиш тук?". Жената отговорила "Не седя. Аз пътувам".
Не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да каже същото за себе си. Да си християнин означава да си странник. Нашето положение, казват гръцките отци, е като на израилтяните в Синайската пустиня: живеем в шатри, а не в къщи, защото духовно сме винаги на път. Това вътрешно пътуване не се измерва с часовете и дните на календара, защото е насочено извън времето – към вечността.
Едно от най-древните имена на християнство е просто "Пътят". "По онова време", се казва в Деяния, "биде голям смут за пътя Господен" (Деян. 19:23). Това име изтъква практическия характер на християнската вяра.
Християнството е повече от теория за вселената, повече от учение, написано на книга, то е пътека, по която се движим - начин на живот, в най-дълбокия и богат смисъл на думата.
Има само един начин да се открие истинската природа на християнството. Необходимо е да поемем по тази пътека, да се посветим на този начин на живот, и тогава ще започнем да разбираме от личен опит. Докато стоим встрани от нея, ние не сме способни да разбираме добре.
Преди да започнем с положителност ще ни бъдат необходими указания; ще трябва да ни кажат за какви знаци да внимаваме из пътя; и ще се нуждаем от спътници. Наистина, без чужди напътствия едва ли може да се започне пътуването. Но напътствията, получени от други никога не могат да ни дадат представа как всъщност изглежда пътят. Те не могат да заменят прекия, личен опит. Всеки от нас е призван да провери за себе си това, на което е учен; от всеки се изисква да преживее Преданието, което е приел. Св. митр. Филарет Московски казва: "Веруюто не ти принадлежи, без да си го преживял". Никой не е в състояние да осъществи това най-важно пътуване от фотьойла си. Никой не може да бъде християнин "от втора ръка". Бог има чада, но няма внуци.
Колкото повече напредва духовният пътешественик по пътя си, толкова по-често се натъква на два контрастиращи факта - на отвъдността и близостта на Вечния. Преди всичко той се убеждава отново и отново, че Бог е тайна - напълно "друг", невидим, неразгадаем, радикално отвъден на думите и разбирането. Гръцките отци настояват, че "Бог, който може да се схване, не е Бог". Бог, за когото може да се претендира, че е разбираем изцяло със средствата на разсъдъка ни, се оказва не повече от интелектуален идол, оформен по наш собствен образ и подобие. Такъв бог със сигурност не е Живият Бог на Църквата и Библията. Човек е направен по Божий образ, но обратното не е вярно.
На второ място, този Бог на тайната е необикновено близък до нас; Той изпълва всичко, присъства навсякъде около нас и обитава в нас. При това, присъства не като атмосфера или безименна сила, а по личен начин. Между нас и отвъдния на света Бог има взаимоотношения на взаимна любов, подобно на връзката на всеки от нас с най-близките му същества. Ние познаваме другите хора чрез любовта си към тях и чрез тяхната към нас. Така е и с Бога. По думите на св. Николай Кавасила нашият Господ Бог е
по-сърдечен от всеки приятел,
по-справедлив от всеки владетел,
по-любящ от всеки баща,
повече е част от нас, отколкото собствените ни крайници,
и е по-необходим за нас от сърцето ни.
Така че в човешкия опит за Божественото има два "полюса". Бог е същевременно по-далечен и по-близък до нас от каквото и да било. И ние парадоксално откриваме, че тези "полюси" не се изключват един друг, а напротив - колкото повече биваме привлечени от единия, толкова по-отчетливо се натъкваме на втория. Напредвайки по Пътя, всеки се убеждава живо, че Бог става по-близък и по-далечен, по-добре познат и по-неизвестен - добре познат и на най-невръстното дете, и непонятен и за най-блестящия богослов.
Бог обитава "в непристъпна светлина", но въпреки това човек пристъпва в присъствието Му с любящо доверие и се обръща към Него като към приятел (срв. Изх. 33:11 – бел. прев.). Той е отправната точка и краят. Посреща ни като стопанин в края на пътуването и е наш спътник, съпровождащ ни през целия път. Както казва св. Николай Кавасила: "Той е и странноприемницата, в която отсядаме да пренощуваме, и завършекът на нашето пътуване."
Ако не започнем с благоговение и удивление – с това, което се нарича чувство за святото – няма да напреднем много по пътя. Гръцките отци оприличават срещата с Бога с впечатлението на човек, който, изкачвайки се по планина в гъста мъгла, прави крачка напред и внезапно открива, че се намира на ръба на бездънна пропаст.
Авраам тръгнал от познатия дом на предците и близките си към неизвестна страна; Моисей е напредвал от светлина в мрак. Така се оказва и с всеки, който следва духовния път – ние излизаме от известното и продължаваме към нещо неизвестно. Не преминаваме просто от тъмата на незнанието към светлината на познанието, а от светлината на частично знание към огромно познание, което е така дълбоко, че може да бъде описано само като "мрак на неизвестното". Като Сократ започваме да разбираме колко малко знаем. Убеждаваме се, че задачата на християнството не е да дава лесни отговори на всеки въпрос, а да известява постепенно за една тайна. Бог не е толкова обект на нашето познание, колкото причината за удивлението ни. Псалом 8:1 казва: "Твоята слава се простира по-горе от небесата." А св. Григорий Нисийски добавя: "Божието име не е нещо, което се знае, то е това което ни учудва."
Откривайки, че Бог е несравнимо по-велик от всичко, което можем да кажем или
помислим за Него, ние разбираме, че е необходимо да Го описваме не само с преки твърдения, но и чрез картини и образи. Затова нашето богословие е до голяма степен символно. Но даже
символите не са достатъчни да предадат отвъдността и "другостта" на Бога. Твърдейки каквото и да било за Бога, ние трябва да преминем отвъд казаното: нашето твърдение не е невярно,
но нито то, нито някой друг словесен израз може да обхване пълнотата на невидимия Бог.
Така духовният път се оказва път на покаяние, в най-радикалния смисъл на думата. Гръцката дума за покаяние, метанойя, означава буквално "промяна на ума". Обръщайки се към Бога, ни предстои да отхвърлим себе си, във всичките си мисловни привички. Предстои да бъдем обърнати не само във волята, но и в разума си. Това се налага дори от самата дума тайна - тайнство.
В собствено религиозен смисъл думата тайнство означава не само скритост и затвореност. Християнското й значение не препраща просто към нещо неразбираемо и тайнствено, към една загадка или нерешим проблем. Напротив, тайнството е нещо, което се разкрива пред нашето разбиране, но което то никога няма да изчерпи, защото води в дълбините на Бога. Така, говорейки за Бога като за тайна, ние биваме доведени до втория "полюс" – Бог е скрит за нас, но също ни е и открит: открит ни е като Личност и като любов.
В Символа на вярата ние не казваме "Вярвам, че има Бог "; казваме "Вярвам в един Бог". Между вярата че и вярата в има решаваща разлика. Напълно възможно е да вярвам, че някой или нещо съществуват и тази вяра все пак да няма никакъв ефект върху мене. Мога да отворя телефонния указател на "Петрови" и да проследя всички имена на страницата. Това са имена на непознати хора, които безспорно съществуват реално, но вярата в чието съществуване не променя нищо за мен, нито самия мен. От друга страна, когато казвам на най-обичаните си приятели "вярвам в теб ", аз изразявам нещо повече от увереност в тяхното съществуване. "Вярвам в теб" означава: "държа на теб, уповавам се на теб, възлагам цялата си вяра и надежда на теб"; и във Веруюто ние всъщност казваме точно това. Вярата в Бога изобщо не е вид логическа сигурност, каквато получаваме в евклидовата геометрия. Бог не е заключение на поредица от разсъждения, решение на математически проблем. Да се вярва в Бога не означава да се приеме възможността за Неговото съществуване, защото то ни е било "доказано" чрез някакъв теоретичен аргумент, а да възложим своето упование и надеждите си на Някой, Когото познаваме и обичаме. Вярата не е предположение, че нещо би могло да е истина, а увереност, че някой е.
Тъй като вярата не е логическа сигурност, а лична свързаност, при това все още твърде непълна у всеки от нас и нуждаеща се непрекъснато да бъде развивана, то съвсем не е изключено тя да съжителства със съмнението. Вероятно има хора, които, по Божия милост, запазват през целия си живот детинска вяра, позволяваща им да приемат без съмнения всичко, на което могат да бъдат научени. За повечето от нашите съвременници обаче такава нагласа е просто невъзможна. На всички ни се налага да направим свой възгласа "Вярвам Господи! Помогни на неверието ми" (Марк. 9:24). За много от нас той ще остане постоянна молитва до самите двери на смъртта. Но съмнението все пак не означава липса на вяра. То може да означава обратното - че нашата вяра е будна и израства; тъй като вярата предполага не самодоволство, а поемане на риск, не ограждане от непознатото, а смелост за среща с него.
Така вярата означава лична връзка с Бога; засега още непълна, незавършена и колеблива, но напълно реална. Въпросът е Бог да се познава не като теория или абстрактен принцип, а като личност. Да се познава една личност е нещо далеч по-значително от това, да се знаят факти за нея. Познаването на личност по същество означава да се обича той или тя; не може да има истинска осведоменост за други личности без взаимна любов. Ние нямаме каквото и да било автентично познание за тези, които мразим.
В такъв случай, двата най-малко объркващи начина да се говори за Бога, превъзхождащ нашето разбиране, са: "Бог е личен" и "Бог е любов". Нашият начин да влезем в тайната на Бога е чрез лична любов. Както се казва в "Облакът на неизвестното": "Той може лесно да бъде обичан, но не и мислен. Чрез любовта може да бъде уловен и задържан, но чрез мисълта – никога." През единадесети век св. Симеон Нови Богослов описва явяването на Христос в светлина по следния начин: "...докато стоях удивен и треперещ, размислих за миг вътрешно, и казах: "Какво значат тази слава и този ослепителен блясък? Поради какво съм избран за такова велико благословение?" "Аз съм Бог - каза Ти - Който стана човек заради теб; и понеже Ме търсеше с цялото си сърце и душа, оттук нататък ще бъдеш мой брат, сънаследник и приятел."
Бог е Някой, Когото обичаме, наш личен приятел. Ние не се нуждаем от доказателства за съществуването на личните си приятели. Оливие Клеман* казва: "Бог не е външно свидетелство, а тайният зов вътре в нас". Ако вярваме в Бога, то е защото го познаваме от личен опит, а не поради логически аргументи. Обаче трябва да правим разлика между "опит" и "впечатления". Прекият опит може да съществува, без непременно да е съпътстван от специфични преживявания. Има немалко хора, които са повярвали в Бога поради глас или видение, като ап. Павел по пътя за Дамаск (Деян. 9:1-9). Много повече обаче са тези, които никога не са имали конкретни преживяния от този вид, но които все пак могат да потвърдят, че целият им настоящ живот е опит за Живия Бог - едно убеждение, съществуващо на ниво, по-фундаментално от всичките им съмнения. Въпреки че не биха могли да посочат, подобно на блажени Августин, Паскал или Уесли**, точно място или момент от Пътя, те могат да кажат със сигурност: "Познавам Бог лично".
* Оливие Клеман (1921-2009) - френски православен писател. (Бел. авт.)
** Джон Уесли (1703-1795) – прочут проповедник, наричан "Божият ездач". Заедно с брат си Чарлз е вдъхновител т. нар. "евангелско оживление" в англоезичния свят. По-късно инициирал обособяването на методизма от англиканската църква. Описва в "Дневника" си дълбоко, внезапно и ясно определено във времето религиозно обръщане. (Бел. прев.)
Такова е основното "доказателство" за Божието съществуване: позоваване на пряк опит (но не непременно преживяния). Но въпреки че не може да има логически доводи за реалността на божественото, съществуват определени "пътепоказатели", сочещи към нея. В света около нас, както и в нас самите, има факти, които викат за обяснение, но които си остават необясними, ако не се доверим на Бог-личност. Три такива "пътепоказателя" заслужват специално внимание.
Първият пътепоказател е светът около нас. В него има не само трагично отчаяние и безсмислени страдания, но и деликатен баланс, изящество и благо. Ако съществува "проблем за злото" има и "проблем за доброто". Не бива да сантиментализираме тези неща, но не можем и да ги игнорираме.
Ако взема колода карти, току що излязла от фабриката с четирите си бои, акуратно подредени в последователност и започна да ги разбърквам, то колкото по-дълго правя това, толкова повече първоначалния им ред ще се заменя с безсмислена бъркотия. В случая с вселената обаче, става точно обратното. От един първоначален хаос възниква ред на постоянно нарастваща сложност и значимост, и в нея най-сложното и значимо нещо е самият човек. Защо ставащото във вселената е точно противоположното на онова, което се случва с колодата карти, ако и двата процеса са напълно случайни? Какво или кой е отговорен за този космически порядък и организация?
Такива въпроси не са лишени от разумно основание. Самият разум ме кара да търся обяснения навсякъде, където съзирам ред и смисъл. Това наличие на значение и смисъл в света, редом с безпорядъка, на съгласуваност и красота, заедно с безсмислието, е първият "пътепоказател" към Бога.
Втория пътепоказател намираме в самите себе си. Защо редом със стремежа си към удоволствия и избягване на неудоволствия и болка, откривам в себе си чувство на дълг и морална обвързаност, за справедливо и погрешно, съвест. И тази съвест не ми казва просто да се подчинявам на правила, които съм научил от другите; съвестта е лична и ми говори, дори когато те не се оплакват. Защо, от мястото си във времето и пространството, изпитвам "жаждата за безкрайното", за която говори св. Николай Кавасила? Кой съм аз? И какво съм?
Отговорът на тези въпроси далеч не е очевиден. Границите на човешката личност са изключително широки; всеки от нас знае твърде малко за своята истинска и дълбока същност. Посредством външните и вътрешните си възприятия, чрез паметта и несъзнателните си способности, ние се носим надлъж и шир в пространството, разпростираме се напред и назад във времето, и посягаме отвъд тях - към вечността.
"В сърцето се крият неизмерими дълбини", твърди св. Макарий в Беседите си. "То е малък съсъд, но въпреки това е пълно с дракони и лъвове, с отровни твари и с мнимите съкровища на порока; неговите пътища са изровени и неравни, навсякъде зеят пропасти. Но в него е и Бог, там са и ангелите, животът и Царството, светлината и апостолите, небесните селения и съкровищата на благодатта; всичко е в него".
По този начин всеки от нас намира в сърцето си втория "пътепоказател" към Бога. Какво е значението на съвестта ми? Предназначението на чувството ми за безкрайно? Вътре в мен има нещо, което ме кара непрекъснато да гледам отвъд себе си; в себе си нося източника на изумление, източника на непрекъснато себенадхвърляне.
Третият пътепоказател може да бъде открит във взаимоотношенията ни с другите човешки личности. Всеки от нас, поне един или два пъти в живота си е имал моменти, в които е съзирал най-дълбокото и истинно същество на другия, и тогава е преживявал неговия или нейния вътрешен живот като свой собствен. И тези срещи с истинската персоналност на другия са още един контакт с отвъдното и неподвластното на времето, с нещо, по-силно от смъртта. Както отбелязва Габриел Марсел, "Да кажеш с цялото си сърце на някого "обичам те", означава да кажеш "Ти никога няма да умреш". В подобни моменти на лично споделяне ние знаем, не от аргументи, а чрез непосредствено убеждение, че има живот отвъд смъртта. В отношенията си с другите, както и в своя вътрешен опит, ние откриваме моменти, които сочат към отвъдното. Въпросът е как да останем предани на тези мигове и да ги разберем.
Трите "пътепоказателя" – в света около нас, в нашия вътрешен свят и в отношенията ни с другите, - могат да послужат заедно като средство да се приближим до прага на вярата в Бога. Никой от тях не строи логически доводи. Но каква е алтернативата? Можем ли да кажем, че явният порядък в света е просто съвпадение? Че съвестта е само резултат от социално обучение? Че когато животът на тази планета в края на краищата изчезне, всичко, което човечеството е изпитало и построило, ще бъде сякаш никога несъществувало? Такъв отговор ми изглежда не само неудовлетворителен и безчовечен, но и крайно неразумен.
В самото ми естество на човешко същество е фундаментално залегнала нуждата да търся смислено обяснение навсякъде. Правя това и с най-дребните неща в живота си; няма ли да го направя и с най-значимите? Вярата в Бога ми помага да разбера света такъв, какъвто е, с неговата красота и всичко грозно в него; помага ми да разбера защо съм такъв, какъвто съм, с моето благородство и с моята подлост; да схвана защо трябва да обичам другите, утвърждавайки тяхната вечна стойност. Вярата в Бога ми позволява да осмисля нещата, да ги видя като съгласувано цяло, по начин, непостижим другояче.
Диоклийски епископ Калистос (Уеър)
Превод Михаил Шиндаров 
Обикновено покаянието се разбира като тъга поради греха, чувство за вина, усещане за скръб и ужас поради раните, които сме причинили на другите и на себе си. И все пак такъв възглед е непълен. Скръбта и ужасът наистина са важен елемент на покаянието, но не го изчерпват, нито пък представляват най-важната му част. Ще достигнем до по-пълно разбиране на този въпрос, ако разгледаме буквалния смисъл на гръцката дума за покаяние, метаноя. Тя означава "обнова на ума" – не само да съжаляваш за миналото, но да промениш основно възгледите си, да придобиеш нов поглед към себе си, и към другите; "велико разбиране". Велико разбиране, което не води задължително до емоционална криза. Покаянието не е синоним на печал и самосъжаление, а обръщане, пренасочване на центъра на живота ни към Светата Троица.
Като "нов ум" обръщането, пренасочването на центъра и покаянието е положителна, а не отрицателна опитност. Както казва св. Иоан Лествичник, "покаянието е дъщеря на надеждата и отрицание на отчаянието". То не е униние, а страстно очакване; не е усещането на човека, стигнал до задънена улица, а откриването на изхода. То не е самоомраза, а потвърждението на истинската ми личност като Божи образ. Да се покайваш не означава да гледаш надолу към недостойнствата си, а нагоре, към Божията любов. Не назад, към самоосъждането, а напред, с упование. Да виждаш не това, в което си се провалил, а това, което по благодатта Христова можеш да постигнеш със себе си.
Ако се разглежда в този положителен смисъл, покаянието се превръща не в еднократен акт, а в продължително отношение. В личния опит на всеки един от нас има решителни мигове на обръщане, но в този живот делото на покайването никога не завършва. Обръщането или промяната на центъра трябва постоянно да се обновява; до момента на смъртта, както е разбрал и Авва Сисой – "обновата на ума" трябва да става все по-решителна, "великото разбиране" – все по-дълбоко.
Положителният смисъл на покаянието е очевиден, ако погледнем думите на Христа, предшестващи вече споменатите: "Покайте се, защото се приближи царството небесно" (Мат. 4:17). В предния стих евангелистът цитира пророк Исая (9:2): "Народът, който седеше в мрак видя голяма светлина и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина" (Мат. 4:16). Такъв е непосредственият контекст на заповедта за покаяние, отправена ни от нашия Господ: тя е предшествана непосредствено от споменаване на "велика светлина, огряла ония, които са в тъмнина" и последвана от утвърждаване на непреходността на Царството. Покаянието, в такъв случай, е просветление, преход от тъмнина в светлина. Да се покаеш е да отвориш очи за Божията светлина – не да седиш тъжно в полумрака, а да жадуваш утрото. И покаянието е също така и есхатологично, откритост към "последните неща" които не са вече в бъдещето, но присъстват реално. Да се покаеш е да признаеш, че Царството Небесно е сред нас, работи между нас, и че ако само приемем идването на това Царство, всичко за нас ще се обнови.
Връзката между покаянието и снизхождането на великата светлина не е най-важното в случая. Докато не си видял светлината Христова, не можеш да видиш и греховете си. "Докато една стая е в мрак – казва еп. Теофан Затворник – не можеш да забележиш нечистотията; но след като светлината огрее, можеш да забележиш всяка отделна прашинка". Така е и със стаята на душата ни. Последователността не изисква първо да се покаеш, а после да познаеш Христа, защото само когато светлината Христова влезе в живота ни, започваме да разбираме истински собствената си греховност. "Покаянието – казва св. Иоан Кронщадски – е да разбереш, че в сърцето ти има лъжа", но е невъзможно да забележиш лъжата, докато не си развил усещане за истината. По думите на Е. И. Уоткин, "грехът... е сянката, хвърлена от Божията светлина, пресрещната от пристрастията ни, които не й позволяват да освети душата. По този начин познанието на Бога поражда знание за греха, а не обратното."
Както отбелязват Отците-пустинници, "колкото повече се приближава човекът до Бога, толкова по-ясно вижда, че е грешник". Те също цитират Исая в подкрепа на това – той първом вижда Господа на трона Му и чува вика на серафимите: "Свят, свят, свят!"; и чак след това видение възкликва: "Горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста" (Исая 6:1-5).
Такова е началото на покаянието – видение за красивото, а не за безобразното, знание за Божията слава, а не за моето нищожество. "Блажени са плачущите, защото те ще се утешат." (Мат. 5:4)
Покаянието означава не просто оплакване на греховете ни, но "утехата" (параклесис), която идва от уверението за Божията прошка. "Великото разбиране" или "обнова на ума", обозначено от покаянието, се състои именно в това – да признаеш, че "светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Иоан 1:5). Да се покаеш, с други думи, е да признаеш, че съществува добро, но и зло; любов, но и омраза; да потвърдиш, че доброто е по-силно, да вярваш в окончателната победа на любовта. Покайният човек приема чудото, че Бог има властта да опрощава грехове. И, понеже приема това чудо, за него миналото вече не е непосилно бреме, защото той вече не гледа на миналото като на нещо необратимо. Божествената прошка прекъсва причинно-следствената верига и развързва възлите на човешкото сърце, които сам човек не може да разкъса.
Много хора съжаляват за миналите си деяния, но казват в отчаянието си: "Не мога да си простя за това, което сторих." Неспособни да си простят, те са също така и неспособни да повярват, че са опростени от Бога, както и от другите хора. Такива хора, независимо от силата на усърдието си, не са достигнали до покаяние. Те не са получили "великото разбиране", по силата на което човек познава, че любовта е всепобеждаваща. Те не са постигнали "обновата на ума", която казва: "Приет съм от Бога – от мен се иска само да приема факта, че съм приет". Това е същината на покаянието.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com