Архиепископ Серафим (Соболев) (1881-1950)
Смирението е най-главното средство, с помощта на което ние можем да извършим делото на нашето спасение.
Смирението е нещо повече от добродетел: то е цялостното християнско светоусещане, началото на новозаветния живот и самият този живот.
Ето защо преп. Макарий Египетски в своите дивни творения говори, че смирението е признакът на християнството, т.е. критерият, по който можем да определим християни ли сме, или езичници; има ли в нас благодат, или няма; с Бога ли сме, или без Бога; щастливи ли сме, или нещастни.
Без смирението нито една от добродетелите няма за нас никаква спасителна сила.
И може ли да бъде другояче, когато самата благодат
- главното средство за нашето спасение, ни
се дарува от Бога, само ако имаме смирение.
Смирението определя насоката на целия наш християнски живот; то е неговата основа. Заради смирението Господ ни дава благодат. А благодатта ни дава сила неотклонно да спазваме
Божиите заповеди. Изпълнението на заповедите пък ни прави участници в Христовата радост и тук, и в бъдещия живот. Затова, ако в нас има смирение, то всички християнски добродетели
ще ни бъдат присъщи, защото смирението е тяхната основа.
Заради смирението и кротостта благодатта ще ни запази от всички вражески козни, ще превърне всички наши скърби в
радост, ще ни съедини навеки с Христа и ние още в земния си живот ще изпитваме неизказана небесна радост от това единение с Бога.
Нека смирението бъде за нас най-първата и основна добродетел. Ако го имаме, то ние ще придобием дивна кротост с присъщата й възвишена добродетел - любовта към враговете. Защото само при наличието на смирение Господ ни дава Своята благодат, а единствено тя може да ни даде сила да обичаме онези, които ни оскърбяват.
Спасително е да си припомним, че ап. Павел, говорейки в своето Първо послание до коринтяните за любовта като за най-висш дар на Светия Дух, под нея разбира не благотворителността, нито дори туй да раздадем целия си имот на бедните. И това е понятно. Та нали и чревоугодници, и пияници, и блудници, и горделивци, и тщеславни хора нерядко се занимават с благотворителност. Благотворителността всъщност е само подготвително стъпало към придобиване дара на съвършената любов, но тя не е самата тази любов.
Тогава какво трябва да разбираме под любов? Светите отци учат, че под съвършена любов трябва да разбираме кротостта, т.е. кроткото приемане на нанасяните ни обиди. Защото Господ изисква от нас да имаме истинска любов към нашите врагове (Мат. 5:44), към тези, които ни обиждат. Господ иска да им прощаваме от цялото си сърце.
Кротостта се изразява най-напред в мълчание на устата, когато ни оскърбяват. Та нима да отвърнеш на оскърблението с кротост не е велико чудо? Ето защо преп. Йоан Касиан казва в своите дивни творения, че кротостта, или кроткият човек, е чудо на чудесата. Кротостта - това е нашето съвършенство.
Затова
повече от всичко ние трябва да се стремим да придобием най-висшия дар на Светия Дух - съвършената християнска любов и кротост.
За да ни съедини със Себе си, Господ изисква от нас преди всичко кротост, като казва: Дойдете при Мене... и се научете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:28-29). А този покой не е нищо друго, освен блаженството на Небесното Христово царство. Става ясно, че без кротост ние никога няма да дойдем при Христа, няма да се съединим с Него, и тогава ще бъдем не блажени, а най-нещастни хора.
Кроткият човек се намира под особено Божие покровителство. А това покровителство е източник на всички неизказани Божии милости към нас, на цялото наше щастие и блаженство - временно и вечно.
Оттук разбираме защо светите отци казват: "Не търси чудеса, а търси кротък човек, който е чудо на чудесата."
Нека търсим тази кротост и към нея най-вече да се стремим. Но преди това трябва да разберем какво представлява тя.
Кротостта е младенческо незлобие, и не само младенческо, но и ангелско, и не само ангелско, но дори нещо повече - божествено. Най-отличителната и най-съществената черта на светците е била именно кротостта.
Такава кротост е имал преп. Серафим Саровски. Когато в саровския лес го нападнали трима разбойници, той хвърлил на земята брадвата, която държал, сложил кръстообразно ръце на гърдите си и кротко им казал: "Правете с мен каквото искате". Разбойниците пребили почти до смърт светия старец със собствената му брадва. Ала когато те били разкрити и разобличени за извършеното престъпление, а след това предадени на съд, св. Серафим ходатайствувал пред властите да бъдат освободени от наказание. И наистина, по неговото ходатайство разбойниците били освободени от затвора. Те дошли при великия Божий угодник да го молят за прошка и той от цялото си сърце, като роден баща, им простил.
Такава кротост имал и светител Тихон Задонски Когато един горд и злобен чифликчия го ударил по лицето, светителят паднал в нозете му и му поискал прошка.
Разбира се, във всичката пълнота и съвършенство тази дивна кротост е притежавал нашият Спасител. Когато Го биели с тръст по главата, увенчана с трънения венец, когато Го заплювали, Господ не отвръщал лицето Си, а кротко и мълчаливо гледал Своите мъчители. Когато започнали да Го разпъват, Той се молел за Своите палачи...
Ето към каква благодат и към каква най-висша и дивна нейна проява трябва да се стремим с цялото си сърце. И ако достигнем тази кротост, ние ще достигнем блаженството на Небесното Христово царство.
Църковното предание ни разказва, че св. патриарх Йоан Милостиви и св. Григорай Палама, архиепископ Солунски, са проявявали особена любов към тези, които са ги оскърбявали.
Към тези светци трябва да причислим и великия оптински старец йеросхимонах Амвросий, който считал обиждащите го за големи свои благодетели. Той съветвал и другите да имат такова отношение към тях, като казвал, че хората, които ни оскърбяват, като с четка чистят душата ни от всичките й нечистоти.
Дълги години о. Йоан Йоан Кронщадски смирено понасял страшни хули и клевети от един свой помощник - протойерей и ключар на катедралния храм "Св. Андрей". Отец Йоан можел да помоли в Св. Синод, още повече че бил тогава негов член, да преместят този свещеник на друго място. Но праведникът на никого не се оплаквал и мълчал. Когато се разболял смъртно, от тежките страдания той не намирал покой и молел ту да го сложат в креслото, ту в постелята. Тогава свещеникът ключар се разкаял, съвестта му започнала силно да го мъчи. Той тръгнал да моли о. Йоан за прошка. По това време о. Йоан седял в креслото и бил в полуунес. Когато му казали, че е дошъл отец ключарят, праведникът събрал сетните си сили, станал, доближил се до него, поклонил му се и му целунал ръка. Това голямо смирение така поразило о. ключаря, че той се облял в сълзи и се хвърлил в нозете на о. Йоан. От този момент започнал на всички да разказва, че отец Йоан е велик Божий угодник и че такива праведници като него в Православната Църква е имало само през първите векове на християнството.
Върху светците в цялата пълнота се изпълнили думите на Господа: На кого ще погледна: само на кроткия и мълчаливия и на треперещия пред Моите слова (Ис. 66:2 - слав. прев.). Защо Господ, като говори тук за кротост, споменава и за мълчанието? - За да ни покаже, че нашата кротост трябва да се изразява в мълчание.
Но може с устата си да мълчим, а в сърцето си да имаме страшна злоба и омраза срещу нашите оскърбители. На Господа е угодно, когато мълчи устата, да мълчи и сърцето ни.
Затова нека в този случай мълчанието на Христа пред съда да бъде за нас постоянен пример и думите от Евангелието: Иисус мълчеше (Мат. 26:63) да ни бъдат главно, основно ръководство в духовния живот.
Да помним винаги увещанието на преп. Серафим Саровски към един инок: "Мълчи, мълчи, непрестанно мълчи!" Разбира се, при обиди трябва да мълчи и устата ни, и сърцето ни, за да постигнем кротост и съвършена любов.
Но някой може да каже: "Как да придобием тази кротост, тази съвършена любов, когато сме така слаби, така немощни и със своите сили нищо добро не можем да сторим?" Да, ние сме немощни и слаби, но в нас е всесилната благодат на Светия Дух, която и невъзможното прави възможно и постижимо.
Затова Господ не само от някои хора, но от всички нас, без изключение, изисква да се уподобяваме по съвършенство на Самия Него, като казва: Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец (Мат. 5:48).
И тъй, нека се стремим да придобием кротост и съвършена любов - този връх на всички християнски добродетели!
Но върха на планината не можем да достигнем, без да изкачим цялата планина. Затова нека се стремим да придобиваме всички добродетели, а най-напред - тяхната основа: християнското смирение.
Наистина, не е трудно да имаме смирение в смисъл да съзнаваме собствената си греховност. Не е трудно да се смиряваме и пред Бога, съзнавайки всички свои немощи и цялото си нищожество. Но много трудно е да се смиряваме пред ближните си. За това пречи нашето съзнание за въображаемото ни превъзходство над тях, защото ние се смятаме за по-добри от другите, дори когато имаме много големи недостатъци. Тези недостатъци обаче ние винаги оправдаваме, винаги сме склонни да ги омаловажим. Затова пък рядко се случва да извиняваме недостатъците на своите ближни. Почти винаги ние ги обвиняваме и осъждаме даже за грехове, които те нямат и които съществуват само в нашето греховно и гордо въображение.
Нека се смиряваме пред своите ближни дори до степен на робско служение, но не поради страх, а от любов към тях, както ни е заповядал Господ на Своята Тайна вечеря (Иоан. 13:14-15). И затова не трябва да смятаме себе си по-добри и по-издигнати от другите в своето нравствено състояние. Нека насочваме вниманието на своето сърце и ум само към собствените си грехове, а не към греховете на ближните.
Защото любовта се изразява в това - взаимно и снизходително да участвуваме в понасянето на теготите, т.е. недостатъците на нашите ближни.
Блажени Августин казва, че нищо не ни издига така високо в Божиите очи, както снизходителното отношение към недостатъците на ближните.
За съжаление в нашите взаимноотношения се наблюдава точно обратното явление: не любов един към друг, а жестокост; не снизходително, а осъдително отношение към недостатъците на ближните. Осъждането е любима тема на нашите разговори, при това то нерядко се съпровожда от клевета и чувство на злорадство.
В случая винаги трябва да помним думите на великия пастир на руската земя о. Йоан Кронщадски. Веднъж някой хулел в негово присъствие един познат нему човек. "Наистина ли е така?", попитал великият пастир своя събеседник. - "Наистина", отговорил онзи. - "Щом е така, казал о. Йоан, да не говорим за греховете на ближните си. Имаме достатъчно собствени грехове. И ако сравним нашите грехове с греховете на онези, които осъждаме, то може би собствената ни греховност ще надмине тяхната."
Същото деликатно и внимателно отношение към душите на ближните е имал и великият оптински старец йеросхимонах Амвросий. Когато през 1910 г. бях в Оптина, една от най-преданите и любими ученички на този именит старец, монахиня Мария, ми каза, че от всички Божии угодници най-великите са трима - св. Николай, св. Серафим Саровски и отец Амвросий Оптински. На въпроса ми защо към най-великите светии причислява само споменатите от нея, монахинята отговори: "Защото те са се отличавали с най-голяма любов към ближните, която се е проявявала в снизходителното им отношение към техните недостатъци".
С такава снизходителност се е отличавал и Воронежкият архиепископ Антоний, духовно близък на св. Серафим Саровски. По архипастирски дълг му се налагало да изобличава пороците на своите ближни, които идвали при него. Но архиепископ Антоний правел това така, че изобличаваният не чувствувал веднага разобличението и мислел, че то се отнася за някой друг. И едва по-късно думите на праведния и прозорлив светител, като примесени с благодатна сол, проявявали своята божествена сила. И изобличаваният от архиепископ Антоний постепенно се убеждавал, че макар владиката да бил започнал своето наставление отдалече, то се отнасяло именно за неговите недостатъци. Често пъти светителят придружавал назидателното си наставление с извинение: "Може би - казвал той на изобличавания, - аз съм Ви огорчил или съм Ви обидил със своите думи, затова Ви моля да ми простите заради Христа".
Но особено се отличавал с такова снизходително отношение към недостатъците на ближните преп. Серафим Саровски. Каква огромна любов е проявявал той към хората, се вижда от обноските му с тези, които идвали при него като при дръзновен молитвеник и утешител в скърбите. Той се кланял доземи на грешни хора, нерядко целувал ръце и на миряните и ги наричал своя радост.
Дори към явно порочни лица преп. Серафим се отнасял с изумителна по снизхождението си любов, като увещавал и другите да се отнасят така към хората.
В любовта си към ближните преп. Серафим се уподобил на Самия Спасител, Който не осъдил падналата жена, хваната от фарисеите в прелюбодеяние и доведена при Него на съд.
Да ни помогне Господ да имаме и ние такава велика любов към ближните, такава снизходителност към техните недостатъци. Според свидетелството на св. ап. Павел (Гал. 6:2), когато постигнем тази любов, ние ще сме изпълнили целия Христов закон, всички Негови спасителни заповеди.
Тогава кръщенската благодат на Светия Дух ще възсияе в нас със Своята божествена светлина. Тогава над нас ще се изпълнят думите на чудното църковно песнопение: Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (срв. Гал. 3:27), и благодатта на Кръщението ще бъде за нас Христова одежда.
Тази Христова одежда, или благодатната божествена светлина, ще ни покрие от всички бесовски козни, от бедите и скърбите. Тя ще ни покрие от всички нападения на бесовете, когато
след смъртта нашите души преминават въздушните митарства. Тази одежда Христова - кръщенската благодат, която сме преумножавали чрез изпълняване на заповедите и понасяне на
скърбите, ще ни покрие и на Страшния Христов съд. Като брачна одежда тази благодат ще ни въведе в Небесния чертог на нашия Спасител и ще стане за нас извор на вечна, непрестанна
радост в Небесното царство на нашия Господ Иисус Христос.
Амин.
Наставленията на архиепископ Серафим са подбрани из неговите проповеди и публикувани за пръв път в Интернет от "Православно слово".
www.Pravoslavieto.com