|
Небесният Ерусалим. Детайл от стенопис от 1580 г. на тема "Страшният съд" от Благовещенския собор в Сольвычегодске, Архангелска област в Русия. Източник:www.obraz.org
:: Воскресение мертвых. Несостоятельность хилиазма - Протопресвитер Михаил Помазанский
:: Обращение по проблемам трансплантации
Текстовете на Свещеното Писание, иконографията, църковната химнография представят Христовото възкресение косвено, с помощта на такива образи като празния гроб, Ангела, отвалил камъка от входа на гроба, свитите настрана погребални повивки... За разлика от добре описаните в Евангелието възкресявания, извършени от Господ Иисус Христос, отсъства точно указание за конкретния момент, в който мъртвото тяло на нашия Господ се е върнало към живота. Не, няма недостатък в свидетелствата за явяванията на Христос „с тяло" след Неговото възкресение: Той се явява на жените-мироносици, пред Лука и Клеопа по пътя към Емаус, в Иерусалим при затворени врати и на брега на Тивериадското езеро.
Съгласно опита и учението на Църквата, Христовото възкресение се различава от тези възкресения, които Божият Син е извършвал през време на земния Си живот. Възвърналите се жизнени функции в мъртвите тела на Лазар, сина на Наинската вдовица или дъщерята на Иаир, които Спасителят възстановява при тяхното възкресяване, както и чудесата, при които се изцеляват и възстановяват определени биологични функции: зрението - на слепия, речта - на глухонемия и способността да ходи - на паралитика, говорят за Божието всемогъщество, което е в състояние да преодолее всички естествени ограничения. Но въпреки чудесата, телата на възкресените хора остават смъртни и тленни, всички те не избегнали смъртта, защото и след възкресението над тях тежали последствията от грехопадението. Божията сила е в състояние да преодолее законите на природата, без да изменя нейното битие.
Промяната на самото битие би била изцяло външен акт, несъгласуван със свободата и личния избор на творението. Човешката личност, съчетаваща живот и битие, избира сама как да реализира даденото й от Твореца. Дали да подчини своя живот и своето съществуване на нуждите на тварното естество, като природна самодостатъчност, или да ги превърне в жизнена връзка и единение на любовта в Бога, освобождавайки себе си и своята природа от смъртта и тлението. Но любовта не може да бъде натрапена отвън. Тя е свързана със свободата, не може без нея. Затова нашият Господ Иисус Христос ни яви какво означава за Бога човешката свобода, свободата на всеки от нас. Със Своята покорност на Своя Отец „дори до смърт" Христос приведе човешката природа до съвършен отказ от всякакви претенции за екзистенциална самодостатъчност, преобразувайки естественото битие в пълна съпричастност на Божествената любов и свободно подчинение на Неговата воля. Кръстната смърт на нашия Спасител е акт на свобода, свободата, свободната воля на Сина Човешки. Той изцели, обнови, възкреси нашата природа завинаги. И вече нашето естество, което има като извор на своето съществуване Бога, повече няма да умира. Въпреки своята тварност, вече живеем нетварно битие. Начало на такова битие дава Възкресението на Христос, нашия Бог. Тялото на Христос, тварно, защото Той прие образа на раб, е напълно различно от другите възкресени тела. Защото вече съществува по образа на нетварното, свободно от всякакво подчинение на естествената необходимост. То е осезаемо, достъпно за чувствено възприятие, състои се от „плът и кости" (Лука 24:39); способно е да усвоява храна, както всяко друго тяло (вж. Лука 24:42-43), върху него са видни, напълно отчетливо, следите от гвоздеите на ръцете и нозете. Но, от друга страна, това тяло влиза в дома, чиито врати са заключени (Йоан 20:19), става невидимо след преломяването на хляба в Емаус (Лука 24:31) и накрая, това тяло се възнася на небето (Лука 24:51, Марк 16:19), утвърждавайки в божествена слава „праха" на човешката плът.
Преобразяването на самата същност на битието, което претърпява човешката природа на Христос след Възкресението е описано някак косвено в Евангелието, защото е невъзможно да се определи и опише това единствено събитие в „обективните категории" на нашия ежедневен опит. Библейският текст говори за изменение, но това изменение не може да бъде описано, то е тайна. Христос е Този, известен на нас Син Човешки, но явил ни се в нов, различен, вечен образ. Мария Магдалина, която Го среща в градината около гроба, Го помислила за градинаря; учениците, отиващи в Емаус - за обикновен пътник. Учениците, ловящи риба на Тивериадското езеро, Го виждат на брега, но изобщо не им хрумва, че това е техният Учител. Прозрението ги осенява внезапно, като светъл поток, но отначало те не разпознават Възкръсналия Господ. Това е факт, който също показва, че е настъпила промяна, но за нея е трудно да говорим, тя е непосилна.
С Възкресението Си от мъртвите, Христос възкресява заедно със Себе Си Адам и целия човешки род, всяко човешко същество. Нашият индивидуализъм ни пречи да проумеем същностната връзка между човека и цялото човечество. Трудно е да разберем по какъв начин човешката природа е била откъсната в лицето на Адам от вечен живот и как в Христос и с Христос същата тази природа възкръсва оживотворена?! „Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят"(1Кор. 15:21-22). В Личността на Възкръсналия и в плът възнесъл се на небесата Христос, Бог се съединява с всеки човек и ни възсъздава. Смъртта, последният враг (вж. 1Кор. 15:26), е преодоляна и превърната във врата към Царството на живота. „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно... И тъй, ние винаги сме спокойни и, като знаем, че, докато живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа... имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа" (2 Кор. 5:1, 6, 8). Всеки доброволен отказ на човека от екзистенциална автономия е подражание и повторение, опит да се доближим до Сина Божий, Който принесе Себе Си в жертва за нашите грехове, „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна" (Фил. 2:8).
След Христовото възкресение плътта, нашата плът, макар и да не престава да черпи своето битие и живот от собствените си биологични функции, вече принадлежи към естеството, от което е плътта на възкръсналия Христос и е съпричастна към живота на Света Троица. В Лицето на Спасителя човешката природа встъпва в отношения с Бога - отношения, които са аналогични на отношенията между Отец и Син. Защото Отеческата любов към въплътеното Слово Божие не е субективно преживяване, а извор на всяко битие.
И както Божията любов е сътворила със Словото всичко съществуващо в света, така чрез въплътеното Слово тази любов обновява цялото тварно битие, превръщайки го в нетленно.
Дария Захариева
Брой
10 за 2003 година
Когато възкръснал от мъртвите, Христос възкресил заедно със себе си всяко човешко същество. Нашият индивидуализъм пречи да бъде разбрана тази екзистенциална връзка между човек и цялото човечество, между личността и всеобщата природа.
"Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адам всички умират, тъй и в Христос всички ще оживеят" (1Кор.. 15:21). Апостол Павел набляга на това, че единната човешка природа е съсредоточена в една личност. Личността на Възкръсналия и Възнеслия се в плът на небесата Христос. Бог приема "всяка плът", оставяща в момента на смъртта претенциите за независимост на съществуването. Бог се съединява с всеки човек и го оживотворява.
Възкресението на Иисус Христос е залог за нашето собствено възкресение. Че възкресението е възможно, ние имаме доказателства и в природата, която е обект на постоянни изследвания. В нея някои търсят доказателства за несъстоятелността на християнството, но по-скоро намират доказателства за неговата истинност.
Още св. ап. Павел посочи зърното като символ на възкресението: зърното трябва да умре, преди да се развие в нов по-съвършен живот.
Ето как описва възкресението св. Йоан Дамаскин в заключителната глава на "Точно изложение на православната вяра":
"Вярваме и във възкресението на мъртвите. Но като говорим за възкресение, ние си представяме възкресение на телата. Защото възкресението е повторно въздигане на падналия, а след като душите са безсмъртни, по какъв начин ще възкръснат? Защото ако определят смъртта като отделяне на душата от тялото, то възкресението е повторно съединяване на душата и тялото и вторично въздигане на умрялото живо същество. И така – само тялото, което изтлява и се разпада, ще възкръсне за нетление – защото Този, Който в началото го направи от земна пръст, може отново да го възкреси. След като по волята на Твореца се е разложило и върнало обратно в земята, от която е било взето..."
Без да разбират смисъла на християнското учение за последните времена, някои съвременни автори обрисуват християните от първите векове като шепа "фанатици", очакващи всеки ден
"второто пришествие". Вникнем ли обаче по-дълбоко в същината на православното учение за човека, ще разберем и значението на есхатологията
, и основателния оптимизъм на християните по отношение перспективите на бъдещето. Православната антропология има есхатологичен характер, защото в нея доминира идеята
за всеобщото възкресение на човека и това я отличава от песимистичните учения на протестантите, и я доближава да философията. Руските православни мислители Николай Бердяев и Сергей Булгаков развиват този антропологически оптимизъм в своите трудове.
В контекста на този порядък на мисли не е трудно да се разбере откъде произтича причината за огромната радост, която съпътства празника Възкресение Христово в Православната църква. Преживяването на Пасха според Б. Зенковски е "непосредствено приемане на Божия образ" у човека, обновен в своето съвършенство чрез изтърпяването на мъченическа смърт и възкръсването на Иисуса Христа.
Христос е дошъл на този свят, за да унищожи смъртта и да обнови човека по Своя образ. Чрез Своята смърт Той е превъзмогнал нашата смърт и потенциално, обожествил цялата човешка
природа, като нов човек – нов Адам. Този православен Христос вярващите приемат чрез светата Евхаристия.
Посредством Църквата се реализира не само индивидуалният образ Божий у човека, но също така и колективния, наречен еклезиологичен. Човекът намира в Църквата цялото човечество. Единствено религиозното съзнание може да съедини в едно миналото, настоящето и бъдещето, и да види перспективата, водеща към окончателното разграничение на всички проблеми на съществуванието.
Според православното учение за човека на св. Григорий Палама, св. Йоан Дамаскин и св. Максим Изповедник е възможна духовно-нравствена промяна на човека чрез Божията благодат още в този свят, чрез Христовото Богочовечество. Св. Григорий Палама е създал от ученията на св. Йоан Дамаскин и св. Максим Изповедник далновидни изводи, проповядвайки науката за изменението на човешката природа (физическата) посредством въздействието на Христовата светлина.
Тъй като в православната антропология доминира идеята за възкресението, всички проблеми, като зло, страдание и смърт, човекът възприема в светлината на Христовото възкресение и в надеждата за всеобщото възкресение.
Християнската надежда е в него на основание вярата, извираща от познанието на човека. В този смисъл православната антропология е есхатологическа, изградена не само на основите на миналото, но и върху перспективите на бъдещето.
Според Православието човекът трябва да се измени до такава степен по пътя на усъвършенстването, че да постигне високата цел, да се преобрази, да се уподоби на Христос.
Св. Климент Римски в тълкуванието на Второ послание до Коринтяни пише: "И така, братя, тогава ще получим само вечен живот, когато изпълним волята на Отца, съхраним в чистота плътта си и съблюдаваме заповедите Господни. Защото Господ казва в Евангелието: Ако не запазите малкото, кой ще ви даде голямото? Казвам ви: верният в малкото ще бъде верен в голямот. Това означава: запазете плътта си в чистота и печата без повреда, за да получите вечен живот".
Истинският Христов последовател не е проповедник на смъртта. Смъртта е край и начало едновременно. Тя не унищожава живота, нито неговата същност. Иисус Христос със Своя Божествен авторитет потвърди истинността на вярата във вечния живот. Той каза: "Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки" (Йоан. 11:25:26). Вярата във възкресението и безсмъртието е кулминацията в християнската антропология, и то вярата в личното безсмъртие. Животът не завършва със смъртта. Затова, когато хората умират по плът, те не престават да съществуват. Нашият живот е пътуване "нагоре" и все нагоре. Защото е казано: "И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48).
Таня Груева
Брой 9 за 2002 година
Ако разтворим новите си здравни книжки на последната страница, ще открием една декларация за дарение на органи и тъкани след смъртта. Тя може да се попълни от здравноосигурено лице или от попечител, настойник. Тази декларация поставя всеки лице в лице с въпроса: какво да направя, какво решение да взема? Този въпрос за нас, християните, звучи и като: как трябва да постъпя като православен християнин и какво е църковното становище по този въпрос? Отговора ще се опитаме да намерим в принципно установените от християнството истини за страданието, любовта и саможертвата, както и за задгробната участ на тялото и душата и възкресението на мъртвите при Второто пришествие на Христа.
Какво представлява трансплантологията
Тя е сравнително нов дял на медицинската наука за теорията и практиката на присаждането на тъкани и органи от жив донор или труп, животински и синтетични материали и фетални тъкани (тъкани от човешки ембриони). Като изключим случаите на трансплантации на животински тъкани или синтетични материали, на чиито етически измерения ще се спрем накратко по-долу, трансплантацията е немислима без жертва. За да се извърши присаждане на един човек, трябва да се вземе от друг; за да се спаси един човешки живот, някой трябва да жертва приживе или след смъртта си част от своето тяло, а може би и човешкото си достойнство, убежденията си или шанса си за вечен живот.
Идеята за жертвата присъства във всички религии - древни и нови, племенни, национални и световни. Тя е дълбоко вкоренена в човешкото естество, но днес, в условията на господстващата хуманистично-атеистична култура, идеята за жертвата вече регулира не отношенията между Бога (боговете) и човека, а единствено междучовешките отношения. Особено значение идеята за жертвата получава в съвременната медицина, в частност в трансплантологията, където тя приема формата на даряване на органи в името на спасяването на човешки живот и се превръща в нов символ на любовта, милосърдието, взаимната грижа и спасението на живота. В рекламните кампании се залага именно на естествената вродена в човека склонност към саможертва в служение на Бога и ближния, като умело се борави с човешкото състрадание, с кадри на обречени на смърт нечии деца, нечии майки, нечии бащи, нечии съпрузи... Но хората логично си задават въпросите: ами ако моите и на близките ми органите се използват за удължаването на живота на някой злодей или мерзавец, който сам е увредил здравето си със своя безумен и греховен начин на живот? Ами ако някой спекулира с моето съгласие да даря органите си за трансплантации и ускори края ми? Кой и с какви критерии ще определи дали нямам шанс да живея, преди да разчленят тялото ми? Имам ли право да дарявам нещо, което принадлежи на Твореца? С какво тяло ще възкръсна и ще се явя за съд пред Господа? Доскоро си задавахме подобни въпроси само хипотетично, повлияни от някоя току-що гледана по телевизията американска драма. Сега въпросът стои ребром пред всеки българин - вярващ или атеист: съгласен ли си да дариш след смъртта си своите органи и тъкани за трансплантации на обречени на смърт хора и в случай на нужда, ще разчиташ ли и ти на чужди органи? Бурното развитие на трансплантологията в наши дни се изправя пред нуждата от все повече и повече органи за присаждане, а нас - пред необходимостта сериозно да се замислим и да се погрижим не само за задгробната участ на душата, а и за своето тяло след смъртта.
„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”
При всеобщото възкресение при Второто Христово пришествие, което изповядваме, използваното за трансплантации тяло ще бъде ли възстановено в своята цялост? Атеистите не се притесняват от този проблем. За тях тялото след смъртта така или иначе ще изгние, или ще стане на пепел. Трансплантологията им предоставя прекрасния шанс да проявят своя хуманизъм и да спасят човешки живот, вместо да станат храна за червеите. За вярващия християнин проблемът е много по-сложен. За него тялото не е само сложна материална структура, а и неповторима, индивидуална, видима форма на душата с вечна цел като част от пълнотата на човешката личност. В тялото се отразява и в него се проявява Божият образ в човека. То е храм на Светия Дух. При всеобщото възкресение мъртвите ще възкръснат с душите си и с телата си за прослава или осъждане. С какви тела ще възкръснем? Ще носят ли те язвите от болестите и греховете ни? С телата от разцвета на годините си ли ще се изправим пред Христа, или с тези при смъртта си? Св. ап. Павел пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло... Тъй е и възкресението на мъртвите” (1 Кор. 15:35-38, 42). Възкръсналите тела, макар и тъждествени по своята същност със земните, ще се отличават от тях по своите свойства и състав. Когато настъпи часът, Бог ще даде на умрелите тяло нетленно, ненуждаещо се от храна и питие, способно да живее на небето ангелоподобен живот. Елементите на сегашните тела ще се изгубят. Телата на умрелите изгниват, стават храна на диви зверове и риби, биват изгаряни, но нито този факт, нито претърпените приживе операции, злополуки, ампутации и т. н. ще лишат при всеобщото възкресение хората от безсмъртни тела. От нетленна вечна дреха ще бъдат лишени само безвъзвратно осакатените от греха души. Докато човек живее на земята, материалният състав на тялото му постоянно се променя чрез обмена на веществата. Плътта, която е оформяла тялото му при раждането, не е същата, която ще отиде в гроба, тя се сменя през годините чрез физиологичните процеси, онова, което я обединява, е личността. След смъртта плътта се разпада чрез процесите на гниене и влиза в състава на почвата, оттам - в състава на растенията, животните... При трансплантациите се използва именно този материал - плътта. При човека за разлика от животните плътта не е идентична с тялото. Плътта е материала, тя е обща и еднаква за всички (1Кор. 15:39), а тялото е индивидуалният, уникален образ на човека. Следователно: вярата във всеобщото възкресение не е пречка за съгласие за донорство, но условие за годността за присаждане е органите да са във все още витално състояние. Възниква въпросът къде е границата между живота и смъртта и какви са критериите за жизненост от медицинска и християнска гледна точка.
Проблемът за смъртта има както физически, така и метафизически аспект. И медицината, и християнството имат различни критерии за принадлежността към живота или смъртта. За медицината от определящо значение е състоянието на тялото (сърдечна дейност, дишане, състояние на органите и системите, мозъчна дейност), а за християнството от определящо значение е състоянието на душата, човек дотолкова е жив, доколкото е Божий. За физиологията, философията и религията отдавна е известно, че естествената смърт не е мигновен акт, а сравнително дълъг процес и че всяка категорична граница между живота и смъртта би била относително произволна. С появата и развитието на реанимацията (от лат. re - „обратно действие” и anima - „душа, връщане на душата в тялото”) от ХIХ в. постепенно се променят традиционните медицински критерии за прекратяване на човешкия живот: спиране на дишането и сърцебиенето, отговарящи на значението, което християнството определя на сърцето като седалище на живота. Сега, в съзвучие с новото определение за човека като разумно, мислещо същество, под смърт медицината разбира: мозъчна смърт или прекратяване на дейността на мозъка (мислене, контактност, управление на дейността на органите и системите в човешкото тяло). За съвременната медицина изрази като „жив на клетъчно ниво”, „диша, но мозъкът му е мъртъв” или „мъртъв е, но сърцето му работи” не звучат абсурдно, колкото и трудно да е за близките на болния да ги проумеят. Именно това размиване на границата между „определено жив” и „определено мъртъв” правят възможни трансплантациите на органи и тъкани от хора, намиращи се в зоната на неопределеността.
В медицината под клинична смърт се разбира обратим етап от умирането. В християнството под клинична смърт разбираме временно отделяне на душата от тялото. В медицината биологичната смърт отговаря на състояние на необратима гибел на организма. Докато в християнството под биологична смърт се разбира необратимо отделяне на душата от тялото, преминаване на душата във вечността - смърт първа. В християнството се изповядва и т. нар. духовна смърт - необратимо отделяне на грешния човек от Бога и окончателното му лишаване от вечен живот в Царството Божие след Второто пришествие на Христа - смърт втора (Откр. 20:12-15).
Етически проблеми на трансплантологията
Докато трансплатологическите операции бяха единици и все още имаха експериментален характер, те предизвикваха единствено удивление, одобрение и оптимизъм. Днес трансплантологията е широко разпространена и обичайна практика и страда от хронически недостиг на органи за трансплантация, т. е. търсенето далеч надвишава предлагането, а това поставя специалистите трансплантолози пред задачата да търсят пътища за стабилни източници на донорски материали. Реално сме поставени пред заплахата от все по-нарастващо потребителско и прагматическо отношение към смъртта на човека и неговото тяло, пред заплахата на човек с констатирана мозъчна смърт да се гледа като на банка за органи и умирането му да се удължава дотогава, докато се открие подходящ приемник. Възможността под прекрасния предлог за спасяването на човешки живот всичко да се изроди в търговия е реална. За никого не е тайна, че търговията с човешки органи и тъкани вече е факт, че не са малко хората, които, притиснати от бедността, са принудени да продават кръв и свои органи, за да припечелят някой долар, че има вече изградени мрежи за доставки и търговия със скъпоструващите човешки органи, за които пред лицето на смъртта болните са готови да платят огромни суми, че не са рядкост случаите на преднамерени отвличания и убийства на хора... Когато на едната везна се поставят усилията да се спаси човешки живот, а на другата - новите мотиви за физическо и психологическо насилие, които дава трансплантологията, кое от тях ще надделее? Бог знае...
Заплахата от всевъзможни злоупотреби с правата и достойнството на човека изисква определянето на ясни етико-правни принципи и норми, регулиращи трансплантологията. Един от двата основни модела за регулиране на процедурата за получаване на съгласие за изземване на органи от починалите е т. нар. принцип на съгласието по презумпция или „неизпросено съгласие”, съгласно който всеки човек на практика автоматически се превръща в донор след смъртта си, ако той или родствениците му изрично не са заявили своя отказ. Вторият модел, приет от законодателствата на Германия, Италия, Канада, САЩ и Франция, е т. нар. „изпросено съгласие”, съгласно което за потенциални донори се считат хората, които приживе чрез документ са заявили своето съгласие или такова съгласие изрично е заявено от родствениците.
Не по-малко драматичен е проблемът с разпределението на дефицитните донорски органи. Усилията на законодателите са насочени към обезпечаването на справедливост при подбора на оптимално подходящия от реципиентите само по медицински показатели, без оглед на тяхното финансово и социално положение, но където има правила, там има и хора, които намират пътища за заобикалянето им особено когато залогът е живот.
Искам специално да обърна внимание върху една друга опасност, дебнеща в иначе хуманната по своите цели трансплантология. Пряко свързани с дефицита на органи и тъкани за трансплантации са тенденциите за легализиране на късните аборти, като единствен източник на фетални тъкани, извлечени в резултат на прекъсване на бременността в напреднал стадий (16-22 седмица).
Поради стремителното развитие на трансплантациите с използване на тъкани от човешки зародиши, новите методи за аборт във всички стадии на бременността прехвърлиха всякакви граници, определени от традиционната етика и морал. Всякакви твърдения, че тези операции целят подмладяването на човека, продължение на човешкия живот или дори спасение на обречени, звучат абсурдно предвид избитите за целта неродени деца. Осъждайки абортите като смъртен грях, Църквата не може да оправдае това поголовно избиване на младенци дори в случай, че то служи за възстановяването на здравето на други хора. Тази практика несъмнено ще доведе до още по-широко разпространение на абортите, тяхната комерсиализация, дори до преднамерено забременяване и до колосална безнравственост и човешко падение.
Присаждане на органи от жив донор е допустимо само в случай, че донорът и приемникът са родственици. Във всички останали случаи най-вероятният мотив ще е материална облага. Тялото е дар Божий, поверено ни е като земно жилище на безсмъртната ни душа и търгуването с него за лично обогатяване е абсолютно недопустимо.
Що се отнася до присадките от животински материал, тук се използват тъкани от неодухотворено същество за спасяването на човешки живот. Трябва обаче да се има предвид, че донорските органи и тъкани се усвояват от приемащия ги човек, като се включват в сферата на неговото личностно, душевно-телесно единство. В случаите на трансплантации на органи и тъкани от животни се поставя под заплаха идентичността на реципиента, неговата уникалност като личност и представител на човешкия род.
От християнска гледна точка няма пречки за трансплантациите със синтетични материали, ако става дума за животоспасяващи операции, но операции за увеличаване на бюста или гениталиите са осъдителни, защото мотивите за тях са похот и суета.
Налага се изводът, че даже такава фундаментална цел като лечението и спасяването на човешкия живот не бива да става на всяка цена, за сметка на друг човешки живот, на етичните и религиозни норми. В трансплантологията задължително трябва да се обезпечат множество условия, като например - свобода и доброволност при вземане на решение, безкористно осъзнато самопожертвувание, справедливост при разпределението между чакащите. Ако човек приживе завещае своите органи, за да спаси и продължи нечий живот, този акт е в пълно съгласие с християнските етически норми. На християнството никога не е била чужда идеята за саможертвата в името на Бога и ближния, още повече, че то има за основа саможертвата на Господ Иисус Христос и хилядите мъченици за вярата. Но такова решение не бива да се счита за задължение на човека или да се взема несъзнателно, под влиянието на рекламни кампании, игрални и научни филми, изкусно манипулиращи човешката емоционалност. Решението за донорство трябва да се взема с подобаваща отговорност след сериозно обмисляне. При масовото практикуване на трансплантации съществува опасността донорството да се превърне в нещо общоприето и неподлежащо на обсъждане, в норма на поведение, а не лично осъзнат акт на саможертва. Доброволното съгласие на донора трябва да се утвърди и запази и занапред като условие за експлантации на органи. Така наречената „презумпция” за съгласие на потенциалния донор за изземване на органи и тъкани от тялото му, установено от законодателствата на редица страни, Църквата счита за недопустима.
Да се очертае категорично граница между греховното и благочестието е трудно, тъй като определяща е мотивацията, подбудите, от които е взето едно или друго решение. Греховно е, ако решението за донорство е взето насилствено, несъзнателно, от човекоугодие (воден от мисълта как ще изглеждаш в очите на обществото), егоистични подбуди (за да не бъдеш лишен сам ти от чужд орган в случай на нужда), от користолюбие (за пари или други облаги)... и т. н. И богоугодно и спасително, когато решението е взето свободно и отговорно и човек е воден единствено от любовта към Бог Творец и Жизнеподател и към обречения на смърт, но все още жив ближен.
Александра Карамихалева
В великий день пришествия Сына Человеческого совершится всеобщее воскресение мертвых в преображенном виде. О воскресении мертвых говорит Господь: Наступает время, в которое все находящиеся в гробах, услышат глас Сына Божия, и изыдут творившие добро в воскресение жизни, а делавшие зло в воскресение осуждения (Иоан. 5:28-29). Когда саддукеи выражали неверие в возможность воскресения, Господь укорял их: Заблуждаетесь, не зная Писаний, ни силы Божией (Матф. 22:29).
Несомненность истины воскресения и важность веры в воскресение ап. Павел выразил в таких словах: "если нет воскресения мертвых, то и Христос не воскрес; а если Христос не воскрес, то и проповедь наша тщетна, тщетна и вера ваша. Притом же мы оказались бы и лжесвидетелями о Боге, что Он воскресил Христа, Которого Он не воскрешал, если, то есть, мертвые не воскресают.... Но Христос воскрес из мертвых, первенец из умерших.... Как в Адаме все умирают, так во Христе все оживут" (1Кор. 15:13-15, 20-22).
Воскресение мертвых будет всеобщее и одновременное, как праведников, так и грешников. Изыдут творившие добро в воскресение жизни, а делавшие зло в воскресение осуждения (Иоан. 5:29). Будет воскресение мертвых праведных и неправедных (Деян. 24:15, слова ап. Павла перед правителем Феликсом). Если тот же апостол в другом месте — 1Кор. 15 гл., 1 Сол. 4 гл., — говоря о воскресении умерших во Христе, не упоминает о воскресении грешников, то очевидно потому, что его прямая цель была укрепить в христианах веру в их будущее воскресение во Христе. Несомненно также, что образ воскресения праведников будет иной, чем грешников. Тогда праведники воссияют как солнце в Царстве Отца их — это сказал Господь только о праведных (Матф. 13:43). "Одни уподобятся свету, другие тьме" — рассуждает об этом св. Ефрем Сирин ("О страхе Божием и последнем суде").
Из слова Божия должно заключить, что воскресшие тела будут в своей сущности те же, какие принадлежали душам в земной жизни: Ибо тленному сему надлежит облечься в нетление, и смертному сему — облечься в бессмертие (1Кор. 15:53); но они будут при этом преображенными и — прежде всего — тела праведников будут нетленными и бессмертными, как видно из тех же слов апостола. Они будут совершенно свободны от изнеможения и от немощей нынешней жизни. Они будут духовными, небесными, не имеющими земных телесных потребностей, жизнь по воскресении будет подобна жизни бесплотных духов-ангелов, по слову Господа (Лук. 20:3). Что касается грешников, то и их тела восстанут в новом виде, но получив нетление и духовность, они в то же время будут отражать на себе их душевное состояние.
С целью облегчить веру в будущее преображение тел, апостол дает сравнение будущего воскресения с посевом, как символом воскресения, даваемым природой: "Но скажет кто-нибудь: как воскреснут мертвые? И в каком теле придут? Безрассудный! То, что ты сеешь — не тело будущее, а голое зерно, которое случится, пшеничное или другое какое; но Бог дает ему тело, как хочет, и каждому семени свое тело (1Кор. 15:35-38). С этой же целью отцы Церкви указывали на то, что в мире вообще ничто не уничтожается и не исчезает; что Бог силен восстановить то, что Он сам созидает; обращаясь к природе, они находили в ней подобия воскресения, каковы: прозябание растений из семени, брошенного в землю и разложившегося, ежегодное обновление природы весной, обновление дня, пробуждение от сна, первоначальное образование человека из персти земной и другие явления.
Всеобщее воскресение и дальнейшие после него события составляют явления, которых мы не в состоянии ни вполне представить нашим воображением, так как они никогда не переживались нами, в их подлинном будущем виде, ни вполне понять их своей рассудочной мыслью, как равно разрешить те многочисленные вопросы, какие при этом встают перед пытливым умом. Поэтому, как сами эти вопросы, так и те личные соображения, какие в ответ на них высказывались — нередко по разному — в писаниях Отцов и учителей Церкви, не входят непосредственно в предмет догматического богословия, долг коего начертать истины веры точные, основанные на Священном Писании.
В нынешнее время получает большое распространение учение о тысячелетнем царстве Христа на земле до всеобщего, или страшного суда, известное под именем хилиазма (hiliasmos — тысячелетие). Сущность его заключается в следующем: задолго до кончины мира Христос опять придет на землю, поразит антихриста, воскресит одних праведников, устроит новое царство на земле, в котором праведники, в награду за свои подвиги и страдания, будут царствовать вместе с Ним в продолжении 1000 лет, наслаждаясь всеми благами земной жизни, затем уже последует второе, всеобщее воскресение мертвых, всеобщий суд и всеобщее вечное мздовоздание. Таковы мысли хилиастов. Защитники этого учения основываются на видении тайнозрителя в 20 главе Апокалипсиса. Там сказано, что Ангел, сшедший с небесе, сковал сатану на 1000 лет; души же обезглавленных за свидетельство Иисуса и за слово Божие "ожили и царствовали со Христом тысячу лет..." "Это первое воскресение..." Когда же окончится тысяча лет, сатана будет освобожден из темницы своей и будет обольщать народы"... Вскоре последует суд над диаволом и над обольщенными им. Мертвые будут судимы по делам их. "И кто не был записан в книге жизни, тот будет ввержен в озеро огненное"..."Это смерть вторая". Над воскресшими же в первое воскресение смерть вторая не имеет власти.
Хилиастические взгляды в древности распространялись, главным образом, среди еретиков. Впрочем они встречаются и у некоторых древних писателей Церкви (у Папия Иерапольского, Иустина Мученика, Иринея). В новое время они возродились в протестантских сектах; наконец, видим попытки некоторых современных богословов провести идеи хилиазма и в православную богословскую мысль.
Как указано, в этом учении предполагаются два будущих суда, первый для воскресших праведников, потом — всеобщий; два будущих воскресения: прежде одно — праведных, потом другое — грешных; два будущих пришествия Спасителя во славе; признается будущее чисто земное, хотя и блаженное, царствование Христа с праведниками, как определенная историческая эпоха. С формальной стороны, это учение основано на неправильном понимании выражения тайнозрителя о "первом воскресении"; внутренняя же причина его коренится в потере в массах современного сектантства веры в загробную жизнь, в блаженство праведных на небе, с которыми у них нет молитвенного общения. Другая причина, у некоторых сект — социально-утопические мечты, скрытые за религиозными идеями и вкладываемые в таинственные образы Апокалипсиса. Ошибочность толкования хилиастами 20 главы Откровения видеть не трудно.
Параллельные места к словам о "первом воскресении" ясно показывают, что здесь под воскресением подразумевается духовное возрождение в вечную жизнь во Христе через крещение, воскресение через веру во Христа, соответственно словам: встань, спящий, и воскресни из мертвых, и освятит тебя Христос (Еф. 5:14). "Вы воскресли со Христом" — читаем много раз у апостолов (Кол. 3:1; 2:12; Еф. 2:5-6). Исходя отсюда, под тысячелетним царством нужно понимать период времени от самого начала благодатного царства Церкви Христовой, в особенности — Церковь Небесную, торжествующую. Воинствующая на земле Церковь, по существу, тоже торжествует победу, совершенную Спасителем, но она еще переживает брань с "князем века сего", которая закончится поражением сатаны и окончательным низвержением его в озеро огненное. "Смерть вторая" есть осуждение грешников на Всеобщем Суде. Она не коснется "воскресших в первое воскресение": это значит, что духовно возрождаемые во Христе и очищенные благодатью Божиею в Церкви не подвергнутся осуждению, но войдут в блаженную жизнь Царствия Христова.
Если и можно было высказывать суждения в духе хилиазма, как частные мнения, то можно было до тех пор, пока не высказала об этом своего мнения вселенская Церковь. Но когда второй вселенский собор (381 г.), осуждая все заблуждения еретика Аполлинария, осудил и его учение о тысячелетии Христовом и внес в самый символ веры слова о Христе: Его же царствию не будет конца, — держаться этих мнений православному христианину совершенно непозволительно.
Протопресвитер Михаил Помазанский
"Православное
Догматическое Богословие", Часть восьмая. О Боге Завершителе судеб мира, гл. 4
©
Holy Trinity Orthodox Mission, 2001
Виж също:
Виж също:
Православната читалня: През вековете: Църковна история
www.Pravoslavieto.com