История на Българската църква
Том първи. Първи период (864-1186 г.)

Димитър Цухлев, 1911 година

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
> Текстът е частично осъвременен от Pravoslavieto.com. (Променени са  словосъчетания, които днес могат да бъдат възприети като съдържащи правописни грешки, както и смущаваща читателя пунктуация.)
> Всички бележки са на автора. В книжното издание бележките са приведени на всяка страница под черта. За прегледност при четене и отпечатване тук бележките са отстрани или след съответния абзац, а по-кратките са вмъкнати в текста. Поради това номерацията им не съвпада с тази в оригинала.

Предговор към първия том

Историята на Българската църква е сравнително нова наука. До църковния въпрос във втората половина на ХІХ век за нея, като отделна наука, не е ставало и реч. Нашите историци, например, о. Паисий, о. Спиридон и др. са я смесвали с политическата история на българите.

Едвам в 1869 г. покойният историк Марин Дринов се опитал да събере появилите се тук-там в миналото столетие в Западна Европа и славянските страни исторични издирвания и съобщения по нашия църковен живот в едно систематично и целно изследване. Плод от този му историко-научен опит е бил неговия "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес" (Виена1 1869 г.). Но колкото и да е бил ценен този историчен труд на покойния професор на времето си, като с него се е допринесло твърде много за правилния развой на почнатата тогава духовна пробуда на българите, и той не може да се похвали с висока научна стойност и с онази строга критичност и систематично изложение на църковния живот в разните негови проявления и насоки, с каквито трябва да се отличава всяка история, като вярно копие на миналото на народа. Това, впрочем, е съзнавал и сам г. Дринов, който в предисловието към своя труд, между другото, сам казва: "Ние сме се допирали и до тези (църковните) още не разяснени въпроси и опитвали сме се да разясним поне тези от тях, за които сме намирали много или малко достоверни свидетелства, а за които не се намират подобни свидетелства, за тях сме споменували вкратце и пред положително Като е далече от всяко едно притязание да обема в себе напълно Българската църковна история, това наше списание е имало за главна цел да събере наедно по-главните исторически съдби на Българската църква и да ги разгледа, в историческия им ред, до толкова, до колкото е възможно за сега. При това ние намерихме за по-добре съвсем да изоставим един твърде важен въпрос, а именно историята на българските манастири: подробното разглеждане на този важен въпрос е възможно само с помощта на нашенски паметници, а за сега сме твърде оскъдни от тях" (стр. VІ-VІІ), като, при това, е изказал надежди дано тома му "списание" подбуди "други, по-достойни изследователи на това невозделанно поле" (стр. VІІ).

Тези родолюбиви надежди на професор Дринов е осъществил след две години професора на Московската Духовна Академия г. Е. Голубински, който в 1871 г. в книгата си "Краткiй очерк исторiи православных церквей, Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашской" (Москва, 1871) издаде с една рядка в историята критическа придирчивост историята на Българската църква и с това я постави на твърде научни начала на равно с църковните истории на другите напредничави народи. Трудът на г. Голубински по обем не е много голям, съдържа всичко 328 печатни страници, от които 210 текст и 118 стр. забележки към текста, но по своето научно достойнство той стои по-горе от всякаква похвала. За съставление на своя труд г.Голубински е имал под ръце почти всичкото, което е могъл да има – при дадените условия на времето и мястото. Той е прегледал византийските писатели по изданията: Бонско, Парижко, Венециянско; преровил многотомните издания на Боландистите, Миня, Перца, Тейнера, Фарлати, Фабриция, Баттияна, Райналда, Ассемани, Ралли и Потли, Манси, Алляция, Крузия, Мартинова, Ерша и Грубера и мн. др. Той внимателно е изучил литературните и историческите паметници, издадени от Шафарика, Миклошича, Даничича и други, а отчасти и непосредственно по ръкописите в Троицката, Синодалната, Волоколамската библиотеки, а отчасти и по списъците на Първосвещенний Порфирия и А. Гилфердинга и някои други лица. И в разработката на материала ученият професор не е пренебрегнал никакви пособия, не е оставил без внимание ни едно колко-годе важно изследване.

Нарад с имената на славянските учени, ние срещаме множество указания на новогръцки, френски, немски и др. писатели. Раич, Копитар, Шафарик, Ербен, Чаплович, Каражич, Даничич, Кукулевич, Миклошич, Рачки, Петрановиц, Новакович, Ристич, Гаврилович, Медо-Пучич, Аврамович, Иокич, Милотинович, Бантке, Венелин, Строев, Кеппен, княз Обеленски, Ундолски, Шевирев, Надеждин, Срезневски, Бодянски, Григорович, Мартинов, Муравев, Палаузов, пр. Филарет, пр. Макарий, п. Порфирий, Горский, Гилфердинг, Майков. Ковалевски, Ламански, Попов, Хихонравов, Сихомлинов, Чистович, Викторов, Мекушев, Левицки, Павлов; после от славянските: Хрисант, Антим, Григорий, Аврантинос, Дюканж, Монфокон, Лекиен, Леунклавий, Цахарие, Гаммер, Тафел, Круг, Муралт, Фалмерайер, Гизлер, Гопф, Пихлер, Зилбернагел, Негер, Волф, Шагуна, Гинцел, Бем, Чернич, Фикер, Ган, Цуквил, Ами Буе. Гризебах, Барт, Каниц, Темел, Роскевич, Бидерман Бинер и др. – ето от какъв дълъг списък авторски имена, от съчиненията (твърде многотомни) се е ползувал г. Голубински за написването на своя кратък очерк! В този много сложен научен материал, в който се срещат множество противоречия, че повидимому, и неразрешими и безизходни въпроси, той с един забележителен критически талант е съумял да преведе всичко в ред и с надлежна оценка. В това отношение трудът на г. Голубинский, поради изобилието на своите библиографически указания, е станал и един от най-необходимите пособия за всекиго, който пристъпва да изучи историята на Българската църква и тясно свързаните с нейните съдбини Сръбска и Румънска църкви.

Но при всичката тази много сложна учена работа, упорен труд и трезвост във възгледите, и трудът на г.Голубински представлява много непълноти и празнини. В него читателите ще намерят, както дума и сам автора в предисловието на труда си, "само това, което се нарича вънкашна история". Изброени и разгледани са в последователност всичките господари и епископи, числото и границите на епархиите и диоцезите, определени са годините на разни църковни и отчасти граждански събития, посочени са местата на някои стари градове и поселения, и в него съвършено малко е зачекната вътрешната, битовата, културна, просветителната и т. н. страни от устройството и управлението на народната църква, които страни съставляват, така да се каже, душата на всяка история. А история, представена без тази душа, е прилична на вехта мозаична картина, на която "зъбът на времето" е оставил неизгладими следи. Оцелели са черчеветата на картината, запазил се е, отчасти, нейният фон, но игрите на цветовете, чертите на живота и личностите не се видят. Ала за тези  празнини и непълноти не е виноват учения професор, както отчасти и сам той се извинява в предисловието на книгата си, като дума: "ние и сами желаехме нещо по пълно отколкото това, което представляваме, но за съжаление, за сега няма по какво да пишем. Българските летописи са още неизвестни… така щото, трябваше да говорим най-главно по чужди източници – по византийците. Като липсват летописи, остават така наречените исторически актове, т. е. разни официални грамоти и записи, но български актове до сега са открити само десетина"… И действително, виноват ли е историка, за гдето не е представил вътрешния църковен живот на народа, когато за него не са се запазили пресни и живи възпоменания и предания? Виноват ли е този учен, че византийците са сухи и безцветни, че папските були  са лъжливи, че актовете на българските царе са били унищожени от зли ръце или са погинали под развалините на срутените стари замъци и църкви, и че само тъжните песни на поробения народ са поддържали в това двойно тежко робско време в народната памет смътен отглас на изчезващата слава и разбити мечтания?

По-нататъшния развод на историята на Българската църква се е ознаменувал с появата на няколко труда. В нас, напр., са били напечатани историите на Р. М. Каролев (второ издание, Пловдив, 1887 г.), Ст. Станимиров (Пловдив, 1894 г.) и Ст. К. Стефанов (издание на Д. В. Манчев в Пловдив), които, обаче, не могат да се похвалят нито със своето високо научно достойнство, нито със строго, систематично и вярно изложение на историчните факти и явления. Те в много отношения даже не са предали критически изложеното и изученото от г. Голубинский. В странство са се появили така също малко целни исторически изследвания по миналото на нашата църква. От тях можем да отбележим само трудът на протоиерея Константин Добронравин в "Очеркъ исторiи православныхъ церквей" (С. Петербург, 1873 г., вып. І, стр. 112-196 и забележки, стр. 26-45), съставен по Голубинский и други славянски източници. Но и този труд не се отличава с високо достойнство и научна цена.

По е била щастлива историята на Българската църква с появата на някои статии и трудове по частни въпроси, лица и събития, например, трудовете: на Васильевскiй "Обновленiе Болгарскаго патрiаршества при царъ Iоанъ Асенъ ІІ в 1235 г. " (в Ж. М. Н. Пр. 1885, кн. 3-4), на П. Сырку, "Къ исправленiе книгъ въ Болгарiи (т. І и ІІ), на митроп. Антонiй, "Изъ исторiй древней болгар. церков. проповеди. Константин еп. Болгарскiи и его учительное евангелiе" (Казан, 1887 и преведено на български от нас в сп. Средец, 1887 г., кн. 21-22), на Е. Петухов "Болгарскiе лтературные дятели древ. Епохи на русской почве" (в Ж. М. Н. Пр. 1893 г. април), на М. Соколов "Из древней исторiи болгаръ" (С. Петербург, 1879 ),  "Матерiали и заметки по старинной славян. литературы" (вып. І и ІІ) и др.; на А. И. Соболевскiй "Южно-славянское влiяние на русскую письменность в ХІV-ХV в." (С. Петерербургъ, 1894), на Г. Баласчев "Климент сп. Словенский" (София 1898), на Хр. Ив. Попов "Евтимий, последен търновски и трапезицки патриарх (Пловдив, 1901), на Начев "Време и живот на св. Борис-Михаила" (Варна 1901), на Ю. Трифонов  "Уничтожението на Търновската патриаршия" и на много други, които съставляват ценни приноси по външния и вътрешен живот на Българската църква. Тях цитираме и в текста на историята си.

Към края на изтеклото столетие и началото на сегашното историята ни и въобще славянската наука и историография са били ощастливени с появата на маса ценни научни трудове от областта на политическата история на славяните и българите, на литературата, езикознанието, географията и др., които имат малко или много връзка с външния и вътрешния живот на Българската църква. Достатъчно е да посочим само авторските имена на: Дринов, Иричек, Ягич, Веселовски, В. Василевски, Т. Д. Флорински, Пыпин, Спасович, Галахов, Калайдович, Ив. Соколов, П. Сырку, А. И. Соболевски, Ив. С. Палмов, М Спарански, П. Лавров, Варонов, Е. Карски, А. Будилович, Ю. Кулаковски, М. Соколов, А. Лебедев, св. В. Архангелски, Т. Барсов, Д. Г. Розен, А. С. Архангелски, И. Успенски, Панченко, Иловайски, Р. Брант, Теплов, Зигел, Г. А. Воскресенски, К. Грот, С. Пташицки, Истомин, А. Петров. П. Драганов, Е. В. Петухов, В. Каченовски, А. А. Василиев А. Погодин, И. Ястребов, Д. И. Абрамович, Г. А. Илински, Н. В. Шляпков, К. Радченко, М. Козловски, Папруженко, Яцимирски, Веркович, Средкович, Облак, Гелцер, Де Боор, Богдан, Хажду, Д-р Л. Ниедерле, Ст. Станоиевич, Ст. Новакович, Милетич, В. Златарски, Бр. Шкорпил, Цонев, Бурмов, С. Бобчев, Тодоров, Шишманов, Гудев, Е. Спространов и много други наши, славянски и не славянски учени, трудовете на които съставляват вече огромна литература, с която трудно може да се справи един човек, особено като се има пред вид, че много от тези трудове или издадените старобългарски и славянски произведения са пръснати във всевъзможни разни журнали, списания и издания, от които много вече са станали библиографическа рядкост и ползуването от тях може да става само при богатите европейски книгохранилища.

Този своеобразен развой на литературата по историята на Българската църква е съставлявал и съставлява особени трудности, които не са могли винаги да бъдат преодолявани, даже и тогава, когато сме излагали на риск и служба и средства. Ние имахме желание да прочетем всичките стари и нови изследвания, излезли до сега, било в отделни книги или като статии в списания, по нашия предмет; искахме да прегледаме някои неиздадени още писмени паметници в някои европейски, особено руски и атонски библиотеки, ала нашето желание се указа неизпълнимо, главно, поради липса на средства и други, независещи от нас, причини. За голямо съжаление, ние срещнахме пречки и от там, от където очаквахме само подкрепа и улеснение При това, сношенията ни със славяните и гърците са съпрежени с големи затруднения. Вследствие на всичкото това, някои книги, които трябваше да прочетем, не можахме да си доставим и прегледаме.

Но като изтъкваме тези трудности, които са били причина за някои празноти в книгата ни, ние не искаме да кажем, че няма много недостатъци в нея, които произтичат и по наша собствена вина. Трудно се оре и работи на поле, което от векове е напуснато и обраснало с непроходими храсти и бодли, които отколе завиват развалините на някогашния наш развит и словен църковен живот. За неговото обработване се изискват не само дълго време и средства, които един гимназиален учител почти никога не може да има, а и цяла редица по-талантливи и учени работници.

Нам ще бъде твърде приятно, ако със своя скромен труд възбудим жив интерес към нашата църковна историческа наука и така с общи усилия да изработим нещо по-добро, нещо по-пълно и съвършено. Ето защо, ние с голяма благодарност ще приемем всяко посочване на недостатъци, непълноти и критика на нашата книга, която сами признаваме, че е далеч да бъде пълна и съвършена

Останалата част от историята на Българската църква ще излезе в два отделни тома или книги, които почти са привършени. Във втория том ще бъде поместен историческия живот на Българската църква до падането на България под турците (1393 г.), а в третия – турското робство и до днешно време. Като явяваме това, ние се обръщаме към нашите съотечественици с молба на ни явят някои важни, намерени от тях неща, като: ръкописи, надписи на икони, църкви и др., които имат тясна връзка с църковния живот на българите, или да ги напечатат в наши списания, за да се възползуваме от тях при излагането на този живот. За това ще им бъдем твърде признателни, че и те ще допринесат нещо към градежа на историческото здание на нашата църква.

В заключение не можем да не изкажем своята благодарност и признателност на всичките лица и учреждения, които ни оказаха съдействие при написването на този труд. На първо място изказваме нашата сърдечна благодарност на нашето тогава Книжовно Дружество, а сега Академия на науките в София, която с готовност ни е откривала своите книжни хранилища, дори ни е изпращала и пособия във Видин, а напоследък (1907 г.) прегледа и рецензира самата книга и я препоръча на Св. Синод да я издаде, понеже на тогавашното дружество липсвали средства за това; а сетне, особено чувствително благодарим на Българския Св. Синод и на Св. Екзархия, които винаги симпатично са се отнасяли към нашите издирвания и са ни улеснявали в тях с разпоредбите си до духовните власти и до игумените на св. Обители в царството и вън от него, за да ни дават пълно съдействие в изследванията: на тях в голяма степен се дължи и изданието на този том, благодарение на взетото им решение да откупят една голяма част книги от него; също изказваме голяма благодарност на Редакционния комитет на "Българско Отечество", който в желанието си да се напишат по-пълно възложените на нас от него няколко монографии по Историята на Българската църква, които изцяло влизат в този ни труд, материално ни улесни в задграничните занятия през лятната ваканция на 1907 год., както и на техни В. Преосвещенства, нашите Св. Митрополити, свещеници и игумени на манастирите за съдействията, които ни указваха при научните ни екскурзии из България и вън от нея. Не можем да не подчертаем и своите почитания към паметта на покойния министър Д. К. Попов, който ни улесни да пропътуваме североизточна България през месец август 1904 г., както и на управленията на Софийската Народна Библиотека и Университета, за гдето винаги са ни давали пълното си съдействие и улеснение при занятията ни през летните ваканции на редица години в София.

Д. Цухлев

Видин, юни 1910 година

Въведение в историята на Българската църква

1. Понятие за Българската църковна история

Българският народ, като приел Христовото учение от чист и неповреден източник – от Източната Православна църква, която едничката, подир съвършеното отцепване на Западната църква (1054 г), запазила и пази до днес неповредимо учението на основателя си, Христа Спасителя, и като живял повече от десет столетия отделен църковен живот в истинно християнски съюз с нея, непременно трябва да има история на своя църковен живот. И тази история трябва да обема в себе си всичките променения и събития, които са се случили в живота на Българската църква в самото й основаване до настоящето време. А като наука, тя трябва да представи в пълен систематически ред, връзка и последователност, живот на Българската църква във всичките му проявления – било в църковно, било в културно просветително, било в анти-църковно и т. н. отношения, в които той се проявил в разни епохи и времена.

2. Предмет на Българската църковна история, съставните й части и цел

От предидущото се вижда, че предметът на Българската църковна история е да представи, доколкото това е възможно, в пълнота църковния живот на Българския народ от самото му покръщане до днешно време. Страните, от които трябва да се разглежда този живот на българите, като предмет на историческа наука, се указват от самия живот на нашата църква.

Животът на Българската църква се е проявил в две страни: във вънкашна и вътрешна.

Вънкашната страна на живота си църквата е проявила в разпространението и утвърждението си между Българския народ, в разните форми на живота, който тя е прекарвала в разни времена, като е била стеснявана или спомагана често пъти от политическите условия на държавата, и най-после в отношенията си към вънкашните държави или църкви.

Вътрешният живот се е проявил в стремлението на църквата в разни времена и при разни обстоятелства да запази, разясни и приспособи към славянския дух на Българите Христовото учение, макар при това да е срещнала препятствия от някои лица или общества, които не принадлежали към нейното общество и съставлявали ереси и разколи; в постепенното й стремление да развие богослужението на славяно-българска почва, като го извършвала при тези или други обстоятелства и обреди; във въздигането й от недрата си национална църковна йерархия; в упоритото й стремление да създаде национална книжнина, като най-верен разсадник на здравите християнски истини в живота на народа и най-твърд оплот на вярата от външни посегателства; и най-после, в стремлението на църквата да достигне главната си цел, в тесен съюз с Източната църква, - нравственото усъвършенствуване и спасение на членовете си.

От тука и историята на Българската църква ще има за цел вярно и нагледно да изобрази вътрешните и външни страни на живота на българите във всичките му проявления в разни времена, като се начене от началото на проявлението му до днешно време.

3. Източници и пособия

Научният си идеал всяка история заключава в стремежа си да възпроизведе миналия исторически живот на народа така ясно, щото този исторически живот да се яви пред нас, като настоящ, с всичката си целокупна пълнота, с всичката си жизнена живост и с всичкия си смисъл. Да се приближи, обаче, към този идеал, нашата църковна история, както и всяка друга, се ползува от всякакъв род паметници, които народът е оставил в историческия си живот. От количеството на паметниците, от качеството им, значи, ще зависи историята ще може ли напълно да достигне идеала си или отчасти да се приближи до него. Тъй като паметниците от църковния живот на Българския народ са твърде оскъдни и по количество и по качество, то и неговата църковна история има най-малка възможност, спрямо църковните истории на другите образовани народи, да се приближи към идеала си.

Паметниците, които служат за източници на историята, доколкото въобще са запазени, могат да се разделят на три класа: на писмени, на веществени и на представляеми от настоящия живот.

Писмените източници от своя страна се подразделят на няколко частни класа:

1) на сказания, нарочно повествователни, каквито са общите и частните летописи и историческите монографии за отделни, особено забележителни, лица и събития;

2) на съчинения, които са посветени нарочно на описанието на нравите, обичаите и събитията, каквито са съчиненията с юридическо и с публицистическо съдържание, и

3) на паметници които обемат, от една страна, правителствената, законодателната и административната деятелности, каквито са: законодателните актове, укази и грамоти; а от друга – всичките произведения на литературата, в които се рисува живота в умственото и нравственото му проявление.

Веществените източници са: запазените стари църковни здания, разни богослужебни треби, като съдове, дрехи и др., икони и разни видове изображения и изделия.

Настоящият (живият) живот представлява от себе си източник на историята от към езика, бита, епическата народна поезия, поверията и суеверията и други подобни, които са се появили в разни времена в живота на народа.

Изброените източници на историята се подразделят още на главни и второстепенни: едни доставят в прав смисъл исторически сведения, сведения положителни и именно за това, което съставлява важното в историята; а другите – или доставят сведения, които са малко положителни и надеждни, касаят се до второстепенните страни на живота, или се отнасят косвено до общия живот и служат за построяване на разни заключения.

Единствен главен източник трябва да бъде летописанието, като такова, което съдържа в себе си най-верните факти от нашия исторически живот. Но летописанието от самото му начало се е водило в нас твърде едностранчиво. В него са били записвани деянията на управителите – царете, без да се касае до живота на народа; твърде рядко при описанието на някои големи работи на правителствените деятели, летописците са се докосвали до народа, като указвали на впечатлението или на реакцията, които тези дела са произвели на народа; въобще летописците си представлявали народа в неговото правителство и под история на народа разбирали историята на правителството, за което и отбелязвали деянията му. За църковно-историческия живот на народа в летописите е оставено, може да се каже, нищожно място. Отбелязани са само имената на църковните деятели, без да са указани поне датите на времето на техния живот и деятелност, а често и това не е направено и за църквата въобще, в продължение на няколко века, никак не се споменува.

Колкото се отнася до второстепенните деятели и фактори на вътрешното развитие на църковния живот, - това е оставено от летописците без всякакво внимание. Към тези недостатъци на летописите трябва да прибавим и обстоятелството, че те са уцелели до нас, благодарение на тежките разрушителни времена, които преживял Българския народ, в твърде малко количество, и запазените представляват твърде печално явление. Много от тях по причина на невежеството на разните преписвачи с изкривени, не точно записани (Попов А. Обзор Руск. хроногр., стр. 90-91) (понеже и самите преписвачи често са изпълнявали работата на хронографа за съвременните на тях събития), а често и нарочно обезобразени, полуунищожени от враговете на Българската писменост - гръцките фанатици и фанариоти владици, разни азиатски варвари и потисници и др.

По този начин, летописите щяха да бъдат съвършено недостатъчни източници на историята, ако да нямаше други източници, които биха допълнили указаните недостатъци. Тези други източници са: паметниците на църковното и светско законодателства, съчиненията с публицистическо или юридическо съдържание. Под названието "публицистически съчинения" разбираме този отдел, който в светската литература се нарича сатира, а в духовната – изобличителни слова: сатирата и изобличителните слова, които изобразяват пороците и недостатъците на живота на съвременното на писателя общество, служат за източници на историята на този живот.

Но и с тези допълнителни (второстепенни) източници историята на нашата  църква не може да се похвали, както по качеството, така и по количеството на изобилието им. Светското законодателство в нас, освен някои малки откъслеци, не се е запазило; не са се запазили и никакви учени коментарии, каквито се срещат в другите образовани народи по него, коментарии, които, като изясняват законите и приложението им в живота, биха разкрили много тъмни страни от народния живот. И законодателната деятелност (актове, укази, грамоти и др.) представлява същото: и от нея се е запазило твърде малко и запазеното никак не е осветлено от летописците или от някои юридически съчинения, поради което разните официални документи представляват от себе си неми и глухи грамоти, от които трудно може да се прочете нещо с увереност.

Църковното законодателство по се е съхранило; запазени са и някои указания по него, които знаели църковните закони и обичаи, и които са били принудени или по собствено подбуждение, или от запитването на някои незнаещи човеци, или от обстоятелствата на самото време, да напишат някои дисциплинарно-канонически наставления. В тези указания и наставления, малко или много, се е зачеквал живота и бита на църквата с техните живи черти.

Сатирата и изобличителните слова съставлявали род на писмеността, който изисквал литературно образование. Да се осмива и изобличава не е все едно да се повествува за нещо. Да се съставят разкази за някои истории, да се води летописание - това може да направи всеки малко грамотен човек. Но съвсем друга е работата със сатирата и изобличителните слова: те могат да се съчиняват само изкуствено; да се напишат не е достатъчно само едно знание на пороците и недостатъците и да бъде човек изпълнен с негодувание против тях, а трябва умение изкуствено да се съчинява, в противен случай ще излязат само едни кратки  несвързани изречения. За това у нас не могли да се явят истински изобличители (макар църковният живот да е довеждал човеците към съзнание на пороците и недостатъците си) и църквата ни трябва да се ограничи с малки едни изобличения. Запазени са подобни изобличения от Х, ХІІІ и ХІV векове.

Този недостатък, повидимому, значително би се допълнил от един друг род произведения от духовната ни писменост, а именно от църковните биографии, - житиетата на светиите, които са били предназначени за нравственото повдигане на народа.

Житиетата на светиите, колкото и да нямат общо с историята, която не съставлява тяхната цел, все не могли да преминат в пълно мълчание, без да не съобщят поне някои исторически сведения за лицата, светостта и подвизите на които те описват. Така щото, житиетата на нашите национални светии, макар и да съдържат малко исторически данни, биха били твърде полезни за историята. Но не трябва да забравяме това, че житиетата за нашите светии имаме твърде малко, колкото ги има, като изключим житиетата на Кирил и Методий, св. Климент, Йоан Рилски, Иларион Мъгленски и на всички онези от ХІV ст., като например Теодосий Търновски, св. Ромила, патриарх Евтимий и други. Някои, които са едничките с богати исторически сведения, те повечето са жизноописания на такива лица, които не са имали никаква връзка с течението на  историческия църковен живот (като напр. жизноописанията на разни монаси и аскети, които нарочно са се отделяли и се скривали от обществото).

Няма съмнение, че подобни житиета не могат да дадат никакви сведения за историята. В неотколешно време някои мислили, че житиетата, вместо исторически сведения, са изобилен материал за изображението на народа, за известни епохи, в нравствено и църковно-битово отношение. Но в същност се указва, че те и в това отношение са недостатъчни по следните причини: 1) писателите на житиетата малко са се грижили да описват същността на положението на работите и 2) действителността на съвременния живот жизноописателите са описвали не с черти, заети от действителния живот (съвременен на самите светии или пък на самите автори, ако те са от по-късно време), а посредством общи места и риторически фрази, в които няма почти нищо живо и индивидуално, и които могат да бъдат приложими към всяко място и време и към всякакъв род човеци (Голубинскiй Е. Исторiя Русской Церкви, т. 1,І, стр. 1-ХХІІІ).

Историята на Българската църква, освен от указаните източници, ползува се още и от някои пособия. Този род източници са:

1) разните писания на еретиците и въобще на недоброжелателите на господствуващата църква и

2) разните научни изследвания по нашия древен и нов църковен и политически-социален исторически живот, написани от разни учени, българи и чуждестранци, през разно време.

Съчиненията на българските еретически писатели (като: разни апокрифи, фантастични разкази, разни изопачени житиета, подложни църковни книги и др.), като излагат системите на разни сектанти и еретици, освен че са важни сами по себе си, като разкриват злините, от които се е разяждал вътрешния живот на Българската църква, но като съчинения един вид полемически против църковния съвременен живот, много пъти дават добри сведения и факти за точното и пълното обрисуване на съвременния на тях живот. Такива са съчиненията на разните безименни писатели от Богомилската, Месалиянската и други секти от Х-ХІV векове. Но и за тези антицърковни съчинения, при всичката им важност за историята, трябва да се каже същото, както и за другите паметници. И над тях разрушителността и унищожението са си позволили твърде много: освен че са изпитали същата участ, както и другите паметници, но са били безпощадно, систематично унищожавани от самата църква, като непотребна духовна храна, като плевели в чистата Божия нива, благодарение на което от тях са се запазили твърде малко и запазените по качество стоят на много долна степен: само на основание на тях даже трудно може да се обрисуват системите и обществата на техните автори.

Учените изследвания на разни учени по нашия исторически живот, като представляват от себе си не суров, а разработен материал, събрание и щателно разглеждане на много паметници за разни епохи от историческия живот на народа, значително облекчават работата на всеки историк и могат да се считат въобще за добро помагало на историята по отношение на точното и пълното оценяване на някои исторически факти или цели епохи. Важността им особено се разширочава, като се вземе във внимание, че историята на Българската църква е в самото начало на разработването си, че материалите, на които тя гради своето повествование, са още не събрани и не разяснени както трябва. Но, въпреки че тези учени изследвания съставляват ценен материал за нашата църковна история, не трябва да се изпуска никога из вниманието на безпристрастния изследовател една тяхна твърде характерна черта, която може да им се вмени в недостатък. Тази характерна черта е тенденциозност, а често и недобросъвестност по отношение към някои факти, въпреки правия им смисъл. Този недостатък особено изпъква на лице, когато се направи сравнение между разните изследвания. Разните учени, като са се ползували от краткостта, неточността и неопределеността на нашите паметници, построявали твърде тенденциозни теории и заключения, а някои до толкова далеко са отивали в пристрастията си, щото истината или смисълът  на известна епоха е представена в съвсем обратен вид. Такова нарочно изопачаване на правата смисъл на фактите особено се забелязва в трудовете на някои западни писатели, ревностни защитници на католицизма и папството. Изследванията на славянските учени, обаче, се отличават с по-голяма правдивост и искреност - качества, които съставляват отличителните достойнства на всяка историческа наука.

От казаното до тук се вижда доколко историята на Българската църква е бедна от към източниците си и, следователно, има най-малка възможност да се приближи към идеала си. В това отношение тя принадлежи към онези истории, които още не могат да се похвалят и с високо достойнство, подобно на историите на образованите народи, които щателно са запазили своите паметници.

4. Трудности по изучаване на историята

Оскъдното положение на паметниците, на които нашата църковна история гради повествованието си, съставлява най-голямо затруднение на всекиго, който пристъпва да изучава този предмет. При това много от нашите паметници са пръснати по разни европейски библиотеки и много от тях още не са издадени, а издадените са поместени във всевъзможно разни, чужди и наши, журнални издания, от които много в днешно време са станали археологическа рядкост. Това съставлява особен род затруднения, които често не могат да се преодолеят с никакви средства.

Освен това, много страни от вътрешния живот на Българската църква са още никак неизследвани. В това отношение може да се посочи на нашите манастири, които са играли важна роля в църковно-просветително, ако не и в национално-социално отношение, когато за тях не е посветено до ден днешен нито едно научно изследване, като изключим някои случайни описания на някои манастири, направени в ново време от някои наши и чужди пътешественици.

За да се възнаградят поне отчасти трудовете на всеки работник по нашата църковна история, освен голямо усърдно трудолюбие се изисква да се рови из разни тъмни кюшета с надежда, че ще открие нещо, но и внимателно да проверява известните паметници едни с други посредством сравнение; макар и в този случай да има работа с паметници от малка важност; трябва да се обръща твърде критически и към разните писма, повествования и съчинения на чуждестранните писатели, преимуществено гръцките и латинските, които се отличават с голяма тенденциозност, сухост и невярности, да се обръща скептически и към документите, които носят или нямат официален характер; и най-после, никога да не изпуща из внимание общия вървеж на църковния живот, който в дадения случай, особено при някои тъмни въпроси, винаги може да бъде добър регулатор при правилното разбиране на разните паметници и вярно и точно оценяване на някои епохи от църковния живот на българския народ.

5. Разделение на историята

Историята на Българската църква, като наука, трябва да бъде правилно, органическо развитие на всичките страни на предметите си. За това е необходимо всяка страна от църковния живот на нашия народ да бъде изобразена в нея в непрекъснат ред и последователност. Но тъй като между всичките страни на църковния ни живот съществува тясна историческа връзка, то не може всяка отделно да се разглежда за през всичките векове; от друга страна, ако разглеждаме църковния ни живот изцяло за всеки век, тъй също ще бъде неудобно, защото има такива събития, началото на които е в един век, а продължението им в други и даже в трети век, от което може да се изгуби връзката в изложението.

За най-удобно ще бъде, ако разделим историята на Българската църква в изложението й на периоди съобразно с характерните особености на живота на църквата в известни промеждутъци на времето. Съобразно с това историята на Българската църква може да се раздели на следващите четири периода:

1) От покръстването на българите при Бориса - особено от времето на обръщането на Борис от Рим към Константинополската църква, - до падането на Българската държава под Византия (1019 г.). Към този период трябва да се отнесе и живота на Българската църква под Византийското иго до 1186 г., като продължение на стария църковен живот под прякото управление на Охридската архиепископия;

2) От възстановението на Българската държава в 1186 г., собствено от учредяването на Търновската патриаршия (1235 г.) до падането на царството под турците (1393 г.) и унищожението на Търновската патриаршия. Към този период трябва да се отнесе историческия живот на Охридската патриаршеска катедра през времето на Търновската патриаршия, като важен духовен център на югозападна Македония, Албания и пр.;

3) От края на ХІV век (1393 г.), когато животът на Българската църква се е концентрирал около Константинополската и Охридската патриаршии, а от унищожението на последната (1767 г.), когато се свързал само с Константинополската патриаршия, - до извоюването на църковна независимост (Български екзархат) в 1872 г.; и

4) Развитие на църковния живот подир 1872 год. до ден днешен.

При това към това деление трябва да се прибавят и някои допълнения, които съставляват или въведение в историята на църквата, или случайни отдели, които могат да бъдат и да не бъдат.

Забележка.
За да се проследи вътрешното единство на църковния живот на Балканския полуостров за всичките му периоди още от началото на съществуването му, и с това да се покаже, че Българската църква е наченала да живее и да се развива в лоното на Източната православна църква и че винаги, от как е станала самостоятелна, отделна църква, се е намирала в "единенiя духа въ съюзе мира" с общата и частните нейни братски Христови църкви, с които е съставлявала и съставлява едно цяло, ние предшествуваме самото изложение на църковния живот на българите в кратък преглед на състоянието на църквата в онези места, където в VІІ век се е сформирала Българската църква и които са влезли в нейния състав в ІХ-Х векове.

В този преглед ще се разкрие развитието на църковния живот (външно и вътрешно) в Мизия, Тракия и Македония и как този църковен живот с време постепенно е прониквал в славяно-българите, а главно ще се обърне внимание на процеса: как постепенно и планомерно Божественото провидение е насаждало и въплътявало възвишените начала на Христовото учение в народния дух, бит и понятия, изпърво в разните балкански народи, а после и в българския народ; или иначе казано, ще се разкрие онази неизменна историческа връзка - вътрешното единство на църковния живот, - която си води началото още от самите апостоли, преминава през всички векове и действува до днес благотворно на нашата църква.

В това предисловие ще се разкрие и онази велика църковна борба, която се е водила между двата велики културни центъра Византия и Рим (първоначално за юрисдикция над източния Иллирик, а сетне – в VІІІ-ІХ векове пренесена и на каноническа почва), в която велика борба на разнородни интереси и идеи българският народ е попаднал още в началото на своята поява на историческия си живот на Балканския полуостров и в съприкосновение с която се е наченал, развивал и закрепял неговият славянски християнски живот, до като във втората половина на ІХ век този живот не е обхванал всичкото духовно битие на българите, които по силата на историческите събития и асимилирането им с местните православни славянски народи най-после са преминали към лагера на източно-православните народи и с това са дали широк простор на присаждане и развитие на Византийската християнска култура и книжнина на родната си почва (Пухлев Д., Разбор на "Учебника по Историята на Българската църква, написал С. Станимиров. Второ преработено и допълнено издание, в "Християнска Мисъл", София, год. І, кн. ІІ, стр. 145-146).

6. Разпространение на християнството на Балканския полуостров (в пределите на Българското царство от Х век) до покръстването на българите.

Виж също: Раннохристианско изкуство и архитектура в България

Разпространение на християнството на Балканския полуостров:

І. От апостолите и техните близки сътрудници.

Балканският полуостров, като кръстопът между Близкия Изток и Западна Европа, и като културно просветителен център, особено в южните му крайнини, е бил предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква още в първите години на нейната поява. Апостолите, след като основали църкви в Палестина – люлката на християнското учение и във всичките първостепенни и второстепенни градове в Мала Азия, обърнали погледите си към Балканския полуостров, към страните, на които било определено от провидението да станат в последствие отечество на българите, които тогава не били още познати на образования и културния свят, като скитници из азиатските необятни пространства и степи.

Апостолите Андрей и Павел първи благовестили на балканските жители за Месия и учението му, за източната заря, която огряла вече малоазийските народи. Андрей със смела и гръмлива проповед ходил от гр. Византия (бъдещата всемирна столица) по бреговете на Черно море до устието на Дунава; а оттам - в Голяма Скития (южна Росия), където развил обширна мисионерска дейност и после се върнал пак във Византия, от където покрай бреговете на Егейското море заминал за Епир (Васильевскiй, Ж. М. Н. Пр., январь и февраль, 1877 год., където критически се разгледали всичките сказания за апостол Андрей. Гл. Eusebii, Hisstor. Eccles. Lib., сар. І; Теодоритъ, Jn Psalom (СХVІ, §1) ; Le Quienq Oriens Christianus, І. Р. 1094; ср. и Църковен Вестник, София, год. VІ, брой 30, стр. 355).  

Има достоверни исторически предания, че този апостол във време на тези си смели пътувания основал някои църкви и в Малка Скития (сегашна Добруджа или първата ядка на българското отечество), и лично е ръкоположил епископи и презвитери (Menelogium Graecfrum iussu Basilii imper. Urbini 1725, t. ІІ, р. 124; Записки Акад. Наук, т. VІ, стр. 106-107; Гласник, кн. ХVІ, стр. 37-38; Филарет, Свят. юж славян, изд. ІІ, стр. 30-32).

Така: св. Иполит, епископ Портуенски (+ около 222 год.) в краткото си съчинение за дванадесетте апостоли говори: "апостол Андрей подир това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрос Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан" ¹). И знаменития Ориген (200-258) дума, че Андрей проповядвал между скитите ²); а св. Доротей (307-322) още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: "Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието" ³).

Апостол Павел, повикан от Св. Дух да отиде в Македония на проповед, особено много се трудил да разпространи Христовото учение между народите в поменатото крайбрежие. За неговото смело влизане в Македония евангелист Лука дума, че "от Трояда се отправихме в Самотрак ¹), и утринта – в Неапол ²), а от там във Филипи, който е пръв град на земята Македония" ³). След като образувал в него църква (Деян. 16:13-40), той посетил и основал църкви в градовете: Анфиполис ⁴), Аполония ⁵), Солун (Тесалоник), Берия ⁶) и други някои градове край морския път за Гърция (Деян. 7:1-34). От тези градове по-сетне християнството се разпространявало във вътрешна Македония и Тракия, за което, прочее, се е трудил и сам апостолът, както той сам говори в едно от посланията си, че разпространил Христовото учение от Йерусалим до Иллирик (Рим. 15:18-19) и основал църква в Никопол ⁷). За проповедта на ап. Павел в Македония и Тракия свидетелствува и блажени Теодорит (Ср. Брумов, Български книжници, ч. ІІ (май), г. ІІ, 1859, бр. 10, 303). За да уякчи основаните от него църкви, ап. Павел не само лично проповядвал в тях като ги посещавал няколко години под ред, по-подир, когато не му е било възможно това, той с присърце поддържал вярата в новите християни с постоянните си до тях послания, или нарочно пращали за това постоянните си спътници и сътрудници: Тимотей, Сила, Тита и др.

По думите на Епифания, в посочените страни проповядвал и евангелист Лука, което, впрочем, се вижда и от книгата му Деяния Апостолски.

(Деян. Ап. 16:9-39, където ап. Лука, като спътник и участник в проповедта на ап. Павел в гр. Филипи, в който той останал, когато Павел и Сила заминали за Анфиполис. Le Quien, Oriens Christ., t. ІІ, p. 5; Брумов, ibid., ст. 303).

На скоро след това се явили плодовете на тази усърдна апостолска деятелност, което се вижда от подирното процъфтяване на Солунската и Филипийската църкви, забележителни по благотворното си влияние върху по-нататъшното развитие на църковния живот на Балканския полуостров.

Солунската църква

Солунската християнска община, основана от Ап. Павел и наречена от него заради пълното й уреждане църква, се отличила още в началото на съществуването си с вярата, любовта и надеждата си в Исуса Христа. Тя с образцовия си християнски живот служила за пример на вярващите в Македония и Ахия (Гърция), и била  средоточие, от където вярата се разпространявала в околните градове и села (Виж Първото и второто послания на Ап. Павел към Солуняните). Всичката тогавашна християнска църква се чудила на ревността на солунските християни, с която те оставили поклонението на идолите и наченали да служат на истинаго Бога. За нейното образцово устройство особено са се трудили четирима другари и сътрудници на Ап. Павел, от които някои са били и първи нейни епископи. Това са били:

1) Св. Силуан (В Йерусалимския кодекс № 423 - за който глед. в "Църковен Вестник", г. VІ, бр. 30, стр. 356, заб. 13 -  в 16 пункт (по ред) се дума, че "Силуан, сътрудник на Ап. Павла, по-после епископ в Солун.),

2) Св. Сосипатър (Деян. 20:4; Рим 16:21; ср. "Църковен Вестник", ibid., стр. 355 и 357, заб. 16),

3) Св. Аристарх родом от Солун и пръв Солунски епископ Деян. 9:29; 20:4, 28; Филим. ст. 24; Кол. 4:10) и

4) епископ Св. Кай или Гай, който се споменува в посланието на Ап. Павел до Римляните. Той е бил един от 70-те Христови апостоли според преданието и втори епископ в Солун
(В Деян. ап. 9:29, се споменава за Кайя и Аристарх, че били македонци; в Послание към Римляните 16:23 и Първо към Коринтяните 1:14, се говори за втори Кай, който бил родом от гр. Коринт; и в Деян. ап. 20:4, се говори за трети Кай, родом от Дервия. До Кая от Коринт пратил, според общоприетото мнение, третото си послание апостол Иоан. Този Кай е станал по-после и Солунски епископ, както за това говори Ориген (Le Quien, Oriens Christ. t. 1, р. 37. Еп. Теофан, Толкованiя п. св. ап. Павла към Римл., Москва, 1879, стр. 383). Паметта му се чества на 3 ноември. Лепорскiй, Оессалоникскiй Экзархатъ. Спб. 1901, стр. 303).  

Гонението на църквата в първия век от императора Нерон засегнало и Солунската църква: загинал мъченически епископа й Аристарх, ръкоположен от Ап. Павел*; пострадали така също и много други нейни членове. Но това тежко изпитание за вярата в Христа не могло да изкорени християнството; напротив, възбудило в християните по-голяма енергия и силна деятелност: явили се множество проповедници и пастири, които, имайки власт от Господа, поддържали в нея чистотата на Христовото учение, не само с живата проповед и писанията си, но и с високо нравствения и непорочния си живот, както се дума за това в І и ІІ послание към Солунците.

* Martyr. Rom, p. 343. Памят на Св. Аристарха се празнува на 14, 15 и 27 април. Ср. Лепорскiй, ibid., стр. 302-303; Le Quien, Oriens Christ, t. ІІ, р. 27.

С такава твърдост и високо благочестие тази църква се отличила и в последващите времена, като създала цял ред даровити пастири и сонм мъченици за вярата. Само при кесаря Максимина пострадали за вярата: Агатон, Агапий, Хионий, Ирина, Касия, Филип, Евтихий, Ансихия, Iоан, Тимотей, Боян, Борин, Варин, Мирун, Саил, Сепан, Флед, Араб, Мария, Нина, Кара, Трурия, Бублаза, Гозия и Димитър (Гете В. Исторiя церквы, т. ІІ, стр. 270; Архимандрит Антонин, Поездка в Румелiю, стр. 105-111).

Последният – св. Димитър – е бил управител на Солунската област; като такъв той усърдно е поддържал християните и сам разпространявал християнството, като насърчавал и другите за това, през времето на гонението от Максимина. Когато кесарят узнал за неговото християнство, като се връщал от войната със Сарматите, заповядал да го затворят в тъмница, а после – умъртвят. Паметта на св. Димитър се празнува на 26 октомври и е имала голямо влияние за развитието на църковния живот на Балканския полуостров и в по-следващите времена, както това показва голямото честване, което този светия е имал и има до ден днешен (Жизнь и страданiя Свят. Димитрiя Солунскаго (отделна брошура).

Солунски епископ през време на това тежко гонение е бил св. Ахил, който приел мъченически венец в 306 год. на 26 октомври*.

* Hammer, Gesch., t. s., p. 335; Iоаn. Thess. Continuat. De Demetrio, в Н. Вуs. Script. Post Theophan., ed Venet, 172, p. 338; Църков. Вестник, г. VІ. Бр. 30, стр. 355; Лепорский П., Исторiя Оессалониксаго Экзархата, стр. 305.

За този й възвишен християнски живот Солунската църква в ІІ и ІІІ векове постепенно се издигала пред другите християнски църкви в източния Иллирик и имала решително влияние за развитието на църковния живот в неговите провинции, докато в началото на ІV в. тя не станала и фактическа духовна глава на неговите църкви със званието екзархат. Ней станала подчинена и Филипийската църква (За това издигане на Солунската църква по власт и по достойнство в Източния Иллирик говорим подробно по-сетне).

Филипийската църква

Филипийската църква – основана от ап. Павел и организирана от евангелист Лука, който след заминаването на великия апостол, останал в гр. Филипи да ръководи новата църква и продължил тази си организаторска длъжност до 58 г. след Христа, когато отново се присъединил към Павел при повторното му посещение на Филипи и отиването му в Йерусалим*, - обладавала, подобно на Солунската, отлични християнски качества. Членовете й твърдо се придържали в Христовото учение. Това те показали и на дело, когато ап. Павел, първият им учител, е бил в Солун и сетне затворен в Рим: събирали на няколко пъти милостиня (признаци на обоюдно християнско братство и висока християнска добродетел) и му я изпращали дори и в тъмницата в Рим по Епафродита. Павел искрено им благодарил, като ги похвалил в посланията си до тях за тези им християнски добродетели и още ги заякчавал във вярата и християнския дух (Филип. 1:7, 28, 29; 2:12; 4:10-23).

* Деян. Ап., ХVІ, 8-40, ХХ 3-6; Itinerdr. Kierosol., Civitas Philippis M. Х. Ubi Pauius et Aibas in carcere fueruntq Safel. P. 15; Церк. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 364-365.

Първи филипийски епископ е бил Епафродит, един от 70-те апостоли, за когото ап. Павел пише на филипийците: "такива хора уважавайте"*. В негово време се трудили мнозина над развитието на филипийската църква; от тях по-забележителни, за които упоменава и ап. Павел, са били: две жени. Еводия и Синтихия, св. Климент, който подир смъртта на ап. Павел, станал римски епископ, Сосипатр, Аристарх, Секунд, Кай, Тимотей, Тихик, Трофим, които били (всичките) спътници и сътрудници на ап. Павел (Гете В. Истор. Цер. Т. І, стр. 255). За този възвишен християнски живот филипийската църква или епископия към ІІ-ІV век била издигната в митрополия, която имала вече подчинени на себе си седем епископии със седалища в градовете: Полистилон (стара Абдера), (Велица или Величка) Христополис (днешна Кавала), Смолене (по горното течение на Арда), Кайсарополис (може би Неврокоп) и Анакторополис (днес Елевтерполис при морето близо до гр. Кавала) (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 390 и заб. 8; Църкв. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 365). Епископите на тези градове, които са били мъже проникнати с апостолски дух и ревност, разпространили християнството далеко във вътрешността на полуострова.

* Послан. към Филипийците, 2, 25; Le Quiens, Oriens Christ. t. І, р. 67; ср. Еп. Теофана, Толкованiе посления Ап. Павла къ Фил. И Сол., Москва 1883, стр. 99. Чествуването на св. Епафродита е на 8 декември, а в запад. Църква – на 22 март (гл. Маr. Rom., p. 136),.

ІІ. От апостолските приемници: църкви във вътрешните провинции на Балканския полуостров

По-нататъшното разпространение и заякчаване на християнството във вътрешностите на Македония, Тракия, Мизия и други провинции на Балканския полуостров е било работа на най-близките приемници на апостолите или на епископите на поменатите две и други основани от апостолите църкви. От тези приемници и епископи са известни следните:

			1. Ангелов В., Разпространение на християнството в Македония, в Църк. Вестн., г. VІ, бр. 31, стр. 365, погрешно е счел епископа Ерма за "Филипийски", когато и в Йерусалимския кодекс, преведен от него (гл. Ц. В., брой 30, стр. 356), под № 37, той е наречен "Филипополски (т. е. Пловдивски) епископ. Гете, Исторiя Церкви, т. 1, стр. 396. 2. Le Quien, Oriens Christ. t. І; Бурмов, в Христ. Чит. 1858, кн. ІХ-ХІ, и Български Книжици, г. ІІ, ч. 2, май, стр. 305; Соколов, Из древней исторiи болгаръ, Спб. 1879, стр. 97.), 3. Гете, Ibid. стр. 396-397; в Йерусалимски кодекс, № 58 (в Църк. Вест., г. VІ, бр. 31, стр. 366) се дума, че св. Климент, след епископствуването си в Сердика, заел Римския престол. По отношение названието "Сердика", а не "Сардика", както до сега неправилно са употребявали разни учени, виж изследването на В. Болотова, Либерiй, еп. Римкiй и сирмiйскiе соборы в "Христ. Чтенiе", 1891, кн. 5-6, стр. 511-517 и в отделна брошура, стр. 55-61; ср. Пальмов И., в Магистерскiй коллоквiум в С. – Петербургской духовной Академiй Спб. 1904 г., стр. 8. [Виж също по-долу, бел.ред..] 4. За Онисима ап. Павел писал: "С Онисима верния и любезния наш брат, който е от вас; те ще ви кажат всичко за нашите работи тука" (Послание към Колосяните 4:9. 5. Le Quienq Oriens Christ., t. І, р. 1165; Бурмов, Български книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, брой 10. 6. За последните двама се упоменава в посланието на Серапиона, запазено в творенията на Евсевия (История Церкви, т. 1, стр. 300, руски превод; Бурмов Т., Български книжици, год. ІІ, ч. 2, Май, стр. 305; ср. Соколов, Изъ древней исторiй Болгаръ, стр. 98.

Ерма, който основал църква в Пловдив¹,

Стахий, епископ на Византия (Цариград) и ръкоположен от Ап. Андрей (Le Quien, Ibid., t. І., р. 9, 195.),

Епафродит (Солунски), който светителствувал и в Андрияния (до Черното море),

Амплий, който действувал в Хераклия, а може би и в Одесеус (Варна) и бил ръкоположен от ап. Андрей. За него ап. Павел казва: "цалувайте Амплия" (Римл. 16:8). Този свят мъже претърпял мъченическа смърт, за гдето съборил идолите²,

Мелитон, който основал църква в Сердика (София)³,

Онисим, който е бил пръв епископ в Берия⁴,

Карп - епископ в същия град, претърпял мъченическа смърт от юдеите, на които доказвал божеството на Иисус Христос⁵,

Елий Юлий Публий – в Девелт (недалеч от Бургас), където преследвал прорицателя Монтана (Le Quienq Oriens Christianus, t. р. 1184). За него е известно, че подписал посланието на Серапиона Антиохийски до Кирика и Понтика, в което изказал и следното свидетелство за Анхиялския епископ Сотоса: "Елия – Публия Илия, епископ на колонията Дебелт в Тракия, извиквам Бога за свидетел, че блаженний Сотас, анхиялски епископ, искаше да изпъди нечестивия дух на Прискилла, но лицемерите не го оставиха";

Сотас, който, според приведеното свидетелство, бил строг ревнител на православието и основал за пръв път църква в Анхиял⁶;

Иенен, Ирин и Пин, ученици на ап. Андрей, които разпространявали християнството от Скития до северните страни.

За тяхната деятелност и мъченическа смърт в един наш синаксар от 1340 година се говори:

"Тии святии беаше от скиоия северьскыя страны, оученици светааго апостола Андрея, и оучяще о имени христовъ многыя отъ поганыхъ бращая (обращающе ¹) къ правеи верe и кръщахъся (крьщахоу) того же ради яти бышъ (ети быше) от поганскаго княза и много иждими бышь отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришеся. Бывши же зиме люте и рекамь всемь премрьзьшимь отъ мраза и не тъкмо человекомь по връхоу леда ходити, но и конемь и колемь (и воломь). Поставише врьхоу леда древеса велика, яко и съ самемь корениемь, и тоу привязяше стыя; воде же вьзьвльпивьшисе и ледови пробиваящоусе (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выiя етых и от многыя  лютости предаше светея и блаженея своя душе господеви ²)".

1) По Синаксаря на Москов. Синод. Библиотека, № 7
2) Ламанскiй, О некоторыхь Славянскихь рукописяхъ въ Белград, Загреб, и Вене, Спб. 1864 г., стр. 110-111.

Тези и много други проповедници на Евангелието, имената на които не са запазили, са били първите епископи в поменатите градове, а епископствата им – първите центрове на вярата, нравствеността и просвещението. Когато римското правителство, подпомагано от старата философия, наченало силно да преследва християнството, като учение опасно за запазването целостта на империята, те твърдо са стояли за вярата и мъжествено защитавали беззащитните си църкви не само с устните си увещания към християните, но и с литературните си трудове, като са писали разни апологии до разни високопоставени лица.

В това отношение особено внимание обръща на себе си поменатият Мелитон Сердикский. Той вземал живо участие в разрешението на повдигнатия от църквата въпрос за времето на празнуването на пасхата и написал множество съчинения, от които по-забележителни са: За праведния живот, За живота на пророците, За църквата, За възкресения ден, За природата на человека, За душата и тялото, За покорението на чувствата на вярата, За кръщението, За истината, За пророчествата, За гостоприемството, Ключ, За дявола, За Апокалипсиса на Йоана и за въплошението на Христа (което някои учени считат за подложно) и за въплъщението на Бога. Последното съчинение е било апология, пратена до император Антонин (138-161), в което ученият пастир, между другото говори:

"Обвиняват ни, че сме причина на упадъка на империята, понеже сме привличали на нея гнева на небето, когато империята не е бивала така добре от царуването на Август! Само Нерон и Домициян са повдигали против нас гонение. Останалите императори са бивали благосклонни към нас, между тях и баща ти Адриян... Не можем да не вярваме, че ти, мъдростта, на когото се провъзнася на всякъде, не ще постъпиш с нас не человеколюбиво" (Есевий, Църковна история., кн. ІV, 26. Гете В., История Церкви, т. І, стр. 419-420).

Благодарение на такава възвишена апостолска деятелност, още в началото на ІІІ век възникнали църкви в Маркиянопол (основан от император Траян, сега в развалини до с. Девня*, където пострадала за вярата св. Метелина, която проповядвала против бездушните идоли, които падали, когато я довеждали при тях и насила я заставяли да им се поклони. За това тя била жестоко изтезавана и умъртвена при императора Антония**, и в Доростоль (Силистра) където пострадали за вярата св. Исихий, римски войник и св. Юлий, които приели мъченически венци на 27 май при тогавашния римски управител на града Максим и при императора Александра Севера (L`abbe Rohrbacher, Hist. De L`Eglise Cdtholique, t. V, 378 еt. 360), Гезилий и епископ Дасий (Le Quien, Or. Christ, t. р. 1217 еt. 1227); последния пострадал във времето на императора Деоклитияна.

* Маркиянопол (или Мегалопол в Анна Комнина, гл. Memor. Pop. t. ІІ, р. 619) е бил главен град на долна или втора Мизия и в последствие катедрален град на втория гемимонски, т. е. балкански митрополит (гл. Hieroclis, Synecdemus ed Bonn. P. 391. Le Quien, Oriens Christ, t. І, 1217; Иричек, Княжество България, ч. ІІ, стр. 849; Киперт; картата), а първия гемимонтски митрополит е бил в Адриянополь или Одрин (гл. Голубинскiй, Краткiй очеркъ исторiи православных церквей, стр. 51), но за тях подробно ще говорим по сетне.

** Паметта й е поставена в Римския Мартирологий на 12 септември. Le Quien, Oriens Christ, t. І, р. 1217; Бурмов, Български книжици, год. ІІ, ч. ІІ, бр. 10, стр. 306).

Приемството – живата проповед и развитието на християнския живот на начала, завещани от самите апостоли – в тези църкви не се прекъсвало и в подирно време. Тертулиян (западен църковен писател от ІІІ в.) говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павла, се съхранило до негово време.

Благодарение на тази устойчивост и твърдост на църквите, християнството наченало да се разпространява и между простото (селското) население. За това съдействували или гоненията, в които, от една страна, пролятата кръв на св. св. Мъченици, според общите забележки на старите писатели, "била семе на християнството" и възпламенявала мнозина да последват техните самоотвержени подвизи, и от друга – ставали причина, щото пастирите, за да се укрият от разярената езическа тълпа, са отивали по селата, където разпространявали християнството и образували нови християнски общини; или търговски операции, когато селяните, идвайки в градовете да си накупят нужните потребности, или да продават нещата си, са се сближавали с църковните общини. И в двата случая те са имали възможност да чуват християнската проповед и да се запознаят с основните начала на християнството; а обичаят на църквата – да се изяснява словото Божие на прост и разбираем език и да се извършва богослужението на родния език на всяко племе е най-много спомогнал, щото посеяните християнски семена да пущат дълбоки корени в простото население. Тогава приели християнството народите, които съставлявали простото население в първите три-четири века на Балканския полуостров*, а именно:

1) тракийците (собствено в Тракия и долна Мизия) и родствените на тях племена;

2) скитите, които населявали сегашна Добруджа (малка Скития), част от долна Мизия (сегашна северо-източна България, където били смесени с други тракийски племена, велика Скития (на север от Дунава, сегашна южна Росия);

3) бесите и съседните на тях смолени, които обитавали около и в Родопските планини и по горното течение на р. Арда;

4) даките, които заемали земите: Дакия прибежна и Дакия средиземна, първа Мизия. Дардания, Провалитания и втора Македония (Macedoniae Saiutaris) и други тракийски племена, които населявали останалата част на Балканския полуостров – Първа Македония, Тесалия, стария и новия Епир и горна Мизия (сегашна Сърбия) и

5) готите, свирепо скандинавско племе, което се преселило първоначално от към южна Росия в северна България, а сетне и в Тракия* и приело по политически съображения християнството в ариянска форма.
* В южна Росия по бреговете на Черно море готите са се преселили в половината на ІІ век, а на Балканския полуостров почнали да грабят от третия век. Подробности за това вж. Соколов, Из древ. исторiи болгарь, стр. 17-23. Ценов, Произход на българите, стр. 47-48.

Християнският живот между тези балкански народи особено силно наченал да процъфтява, когато Константин Велики в 313 год. обявил християнството за господствуващо вероучение в Римската империя. Като съзнавал, че с въвеждането на християнството, Римската империя не ще се разсипе, както мислели предшествениците му, а ще се обнови живота й с нови начала, и че християнството ще принесе трайно обединение на обширната Римска държава, Константин Велики с голяма енергия залягал за разсаждането и развитието на църквата. Старанията на християнския император били обърнати особено към буйните балкански народи, понеже християнството укротявало буйството на нравите, правило немирните и безпокойните варвари мирни граждани на империята* и понеже с новите начала на богопознанието и нравствеността държавата сполучливо разсаждала между свирепите балкански народи високите идеи за държавния ред, благочинието и общежитието, като ги приучвала да гледат на римската империя като на единствена вечна държава, която трябвало да обеме всичките народи и християнски племена, а на императора – като на Божи помазаник и избраник, на източник на всяка справедливост и милост, защитник на невинните и угнетените, върховен глава на всичкия християнски или, което е било едно и същото, римски мир. Няма съмнение, че християнството, в този случай, е водело след себе си и бързото романизиране на старите балкански народи (Ламанскiй В., Славянскiй сборник, т. І, стр. 420. Юнг много добре е очертал романизирането на всичките балкански народи (ср. Соколов, Из Древ. Исторiи болгарь, стр. 65 и др.).

А. Разпространението на християнството между тракийците

Първоначалното разпространение на християнството между тракийците, които завземали пространството от западния Илирик до Дунава* и които съставяли низшия клас на населението, е било работа на самите Христови апостоли и на основаните от тях църкви в Солун, Филипи, Никополис и др.; а в ІІ и ІІІ векове то е било разсаждано и от основаните в Тракия, Мизия, Дакия, Дардания и Скития църкви. При това християнството са усвоявали, несъмнено, по-напред гърците и римляните, а сетне то е прониквало и между простата тракийска маса (Соколов, lbid, стр. 98).

* Тракийците се разделяли главно на два големи народа: западни и източни.
Към западните принадлежали от една страна македонците и епаротите (остатък от които се намират сега в южните албанци – тоските), и от друга – иллирите, които заемали сегашна северна Албания (сегашни потомци от тях се считат северните Албанци – Гегите), Черна Гора, Далмация, Либурния и Истрия. Някои учени считат илирите и тракийците за едно племе, останало от старите плазги (каквито са: Ган, Фр. Миллер, историк Курциус, Фик и др.), а други – отделят иллирите към пелазгите, които са се появили и в Италия (Helbig, Studien ueber die alteste itasche Geschichte, Hermes, ХІ), а Тракийците считат заедно с малоазийските фригийци, витини и др. племена, към иранския или източния клон на арийците (каквито са: Лассен, Гоше, Савелсберг, Томашек, Реслер, Флигиер. Ср. Fligier, Zur prahistorische Ethnologie d. Balkanhalbinsee, Wien 1877, р. 18-19, 24-25, 65).

Към източните тракийци се отнасяли собствено тракийците, които са се разделяли на множество племена: одризи - на изток от р. Стримон, в сегашна Тракия и северна Македония, дардани - в сегашна стара Сърбия, трибалли - в сегашна Сърбия, бесси - в Родопските планини, мизи - в западната част на северна България, и гети – в Източна България. Част от последните се населявали с други тракийски племена зад Дунава и станали известни под името даки. Към тези тракийски племена някои учени (Томашек, Реслер, Флигиер и др.) отнасят още по-голямата част от старите обитатели на югоизточна Европа – сарматите или савроматите, скитите и др. (гл. Roesler, Romanische Studien, Leipzig, 1871, s. 1-8, 53-64; Fligier, Beitrage z vrhst. Vlkrkng. Europas, 1876, s. 21; Същия, Prahist. Ethnoiog. D. Blkhlbns. s. 24-25). Остатъци от тракийския език е обяснявал с помощта на иранския Томашек в своето забележително изследване "Brumalia u. Rosalia (Sitzungsberichte d. Wiener Akademie Hist. – philolog kl. B. LX, 1868). Тракийските племена са живели твърде враждебно помежду си, което е дало възможност на римляните лесно да ги покорят и да въведат сред тях своята култура и език, а в последствие и християнството. Соколов, Из древней исторiи болгарь, стр. 2-17.

От лицата, които са се трудили над християнизацията на тракийците (както в това време, така и в последващия ІV век), са известни следните:

1) Св. Филип, епископ на тракийска Ираклия или Хераклия, и другарите му: Север и Гермес, всичките редом тракияни.*

Блажени Филип първоначално е бил дякон, после свещеник, и подир някое време, като мъж с доказан високонравствен живот, е бил покачен и на епископския престол на тракийска Ираклия. Той често получавал и наставлявал учениците си - свещеника Север и дякон Гермеса, и по този начин ги подготвил да бъдат подобни на него не само по мисли и чувства, но и по страдания за Христа. Когато се подигнало жестоко гонение против църквата, той отблъснал този съвет. Началникът на града Аристомах се явил, за да запечати християнската църква, а блажени Филип му казал: "Нима ти мислиш, че Бог е затворен между стените? Той живее в сърцата". Аристомах описал и запечатал всичко в църквата. Епископ Филип, придружен от Север и Гермеса, останал при вратата и поучавал паството. След това против Филип и учениците му бил заведен съдебен процес от управителя Басса. На съда той попитал подсъдимите: "Кой от вас е учител на християните?" – "Аз съм същия, отговорил Филип, когото ти търсиш". – "Вие знаете, казал Бас, законите на императорите, които запретяват на християните да се събират и им заповядват или да принасят жертви, или да погибнат. Донесете ми вашите златни или сребърни съсъди, или пък каквито имате, а така също и книгите, които вие четете или изучавате". Тогава управителят повикал изпълнителя на наказанията. Явил се Мукапор, който е бил твърде жесток човек. Управителят заповядал да доведат свещеника Север; но него не намерили и управителят заповядал да мъчат еп. Филип. Когато почнали жестоко да го бият, стоящият наблизо Гермес казал: "ако би ти и да намериш и вземеш нашите книги, то нашите последователи, които се грижат за душевното спасение, ще напишат други (това е дало повод на някои учени да мислят, че тракийците имали св. Книги на своя език) и с още по-голямо усърдие ще изучат благоговението, което подобава да оказват на Христа". За тези му думи го наказали с бой; а когато той направил забележка на члена на съда Публия за несправедливото присвояване на църковната собственост, него го били толкова зверски, че всичкото му лице се покрило с кръв. След това управителят заповядал да се предадат съсъдите и книгите на войниците, а Филип и другарите му да се заведат на площада. Тогава последвала втора заповед да се събори покрива на храма и книгите да се изгорят.

Натрупал се много народ и еп. Филип, душевно спокоен, почнал да проповядва. Управителят го прекъснал и му казал: "Принеси жертва, на нашите господари трябва да се принася тамян!" – "Ние, отговорил Филип, сме научени да се подчиняваме на императорите, но не да им даваме божеско почитание". Управителят останал зачуден от тази твърдост на Филип и веднага се обърнал към Гермеса и му казал: "Принеси ти жертви!" – "Не мога, му отговорил и Гермес, аз подражавам във всичко на учителя си". "А ако Филип принесе, продължил управителят, ще последваш ли неговия пример"? – "Нито аз ще последвам, отговорил утвърдително Гермес, нито той ще бъде победен". Управителят казал: "ще бъдеш предаден на огън". – "Този огън е лек, отговорил Гермес, но има огън неогасяем, който е приготвен за нечестивите". Басс заповядал да затворят изповедниците в тъмницата. Те тръгнали с радост и пеели псалми. След някое време те получили позволение да посещават със стража, близко стоящата къща на Панкратия, който ги приемал с любов. В неговата къща те извършвали тайнствата и поучавали народа.

През това време се случило, щото Басс бил сменен с управителя Юстина, който бил твърд развален човек. "Басс отстъпвал пред умните разсъждения, се говори в записката, и жена му някога е била служителка на истинния Бог; но Юстин не знаел страх Божий". Еп. Филип бил повторно повикан пред съда и Юстин му казал: "нашите господари са заповядали да принуждаваме християните да принасят жертви, а ако те не искат, да ги подлагаме на мъки". – "Аз съм християнин, му отговорил Филип, - не мога да изпълня това, което ти искаш; ти можеш да мъчиш, но не можеш да ме принудиш (да се откажа от Христа) ". Юстин заповядал да го заведат в окови в тъмницата и войниците го изтезавали по пътя. – Доведен бил пред съда и Север. И нему Юстин казал: "Изпълни заповедите на императорите"! – "Аз съм длъжен да изпълня това, което съм научен", отговорил Север. И него откарали в тъмницата. Представен бил и Гермес и управителя му казал "Мъките ще те заставят да изпълниш волята на императорите". – "Не, отговорил Гермес, - аз съм пораснал в св. вяра и да отстъпвам от нея нямам намерение; ти можеш да ме мъчиш, колкото искаш". И него закарали в тъмницата. Цели седем месеца тримата мъченици прекарали в смрадната тъмница; после били преведени в Одрин, където не закъснял да се яви и жестокият управител. Тогава настъпили и решителни минути за затворниците: Филип измъчвали толкова жестоко, че всичкото му тяло било раздрано и се виждали вътрешностите; и така обезобразен бил хвърлен в тъмницата. Извикан бил Гермес, но и той не отстъпил нито пред заплашванията, нито пред обещанията и ласкателствата, които свирепият Юстин показал към него.

На третия ден отново довели Филип. "Защо ти така безразсъдно се противиш на императорската воля? – го запитал управителят. Филип отговорил: "Не безразсъдно аз постъпвам, а изпълнявам волята на Бога – Твореца и Съдията на всичките. Св. Писание говори: воздадите Божие Богу и кесареву кесарю. Това и аз изпълнявам. На справедливите заповеди на императорите аз винаги съм се покорявал". Доведен бил и Гермес, който пред съда обяснил глупостта и нечестието на идолопоклонството. Юстин, пламнал от гняв, заявил: "Как ти, нещастнико, мислиш да обърнеш мене в християнската вяра?" И тутакси произнесъл присъдата: "Заповядваме да се изгорят живи Филип и Гермес, които не изпълняват волята на императорите". Святите мъже я изслушали с радост.

Когато те били докарани на наказателното място, Гермес повикал едного от близко стоящите християни, на име Белчо (Uelogum)* и му предложил, със заклинание в името на Исуса Христа, да изплати всичките дългове. Това предсмъртно завещание към сина се отнасяло за парите, които му били предадени на хранение от разни християни. После прибавил: "Той е млад; нека с работа да изкарва прехраната си; така е постъпвал баща му и е живял с всичките добре".

Мъчениците били турени на кладата. Когато предали Богу дух, мъчителят Юстин заповядал да хвърлят телата им в р. Ебър (Марица). Но Одринските християни, след малко, седнали на ладии, енергично се впуснали по течението на реката да търсят скъпоценните останки на своите мъченици. Желанието им се изпълнило. Те измъкнали от водата св. мощи и ги отнесли в мястото, което на техния език се казвало Гетистирон* и което се намирало две мили от града.

Оставал Север в тъмницата. Когато му обадили за мъченическата смърт на Филип и Гермеса, той се зарадвал за тяхното тържество и молил Бога и него да удостои с такава чест. Молитвата му била чута: подир три дена и нему бил подарен същия венец*.

* В менолога на Василия и в славянския Пролог памятьта на Север е поставена на 20 август, когато в Мартиролозите за него не е посочено къде е загинал, а паметта на Филип и Гермес е посочена на 20 октомврий. При това в Менолога се говори, че Север "е бил родом от Сид Памфилийски и дошъл в тракийския Филипопол, когато управителят Апелиян мъчел в него 36 мъченици". В латинската записка или "мъчение" не е казано, къде е бил замъчен св. Север; но "то могло да бъде, мисли митроп. Филарет (Ibid., стр. 54, заб. 23), че след като изпратили свв. Филип и Гермес в Одрин, св. Север да е бил изпратен в Филипопол. Но несъмнено е, че Менолога греши, като нарича Севера пришелец от Сиди. Според съвременната (латинска) записка, той е ученик на свещеника на Тракийския светител Филип. В Менолога и латинската записка не е посочена и годината, кога тези мъченици са пострадали. Бароний е отнасъл страданията на Филип, Гермес и Север към времето на императора Юлиян. Него последвал и Вершинскiй, Мясецеслов, стр. 128. Но митрополит Филарет, Ibid., стр. 54, решително е отхвърлил това мнение и е отнесъл мъчението при Диоклитиян, в 304 год. По повод на това руския учен йерарх, като коментира мнението на Барония и Вершински, дума: "в описанието на мъчението не само няма никакво основание за такава мисъл, напротив, както е казано, то ясно говори за времето на Диоклетиян. Гонението против книгите в Лактинция. De morte persecnt. С. 15, 18; Евсавiй, 8, 2; и в Руинарта записката за мъчението на св. Сатурнина, се начева така: "при Диоклитияна и Максимияна дяволът е повдигнал такава война против християните, че е изисквал изгората на светите завети на Господа и св. Писание, разрушавал храмовете, запрещавал богослужението и свещените събрания. Acta, 2, p. 373". Ibid, р. 54, заб. 24. Също са преследвали началника Аристомах и управителя Басс в Тракийска Ириклия, като изгорили св. книги, унищожили църковните съдове и съборили покрива на храма".

От това кратко описание на мъченията на тримата мъжествени тракийски светители, което характеризира самоотвержеността на християнските пастири, ясно се вижда, че в Тракийска Ираклия и Одрин е имало до ІV в. добре благоустроени църкви с множество верующи, които ежечасно са били готови да запечатат вярата със смъртта си. Поразителен е бил и примерът на одринските християни да приберат из водите на р. Марица св. останки на своите св. мъченици. Затова тези църкви са дали още цяла редица други мъченици и светители през време на гоненията (в Меналога на Василий се говори, че наедно с св. Север са пострадали мъченически до 30 св. мъченици (ср. Филарет, Ibid., стр. 54).

Известни такива са:

1) св. Евсевий, който пострадал мъченически заедно със св. Филип и Гермес в Одрин (Филарет, Ibid., стр. 54, заб. 23);

2) Мъчениците "свв. Климент, Климентин, Теодот, Филимон и много други", които пострадали мъченически "в Ираклия, град Тракийски" на 14 ноември, когато и църквата почитала паметта им (Иеронимов Мартиролог на 14 ноември, гл. Филарет, Ibid);

3) Мъчениците "свв. Григорий, Виктор и Гем, които пострадали мъченически в същия град на 16 ноемврий, когато е била установена паметта им (Ibid);

4) "Една света жена с 46 свои", които мъченически пострадали в същия град на 18 ноември (Ibid. От Ираклийската епархия е бил и св. Тодор Стратилат, паметта на когото и до днеска се празнува от всичките православни народи на Балканския полуостров в първата събота от Великите пости);

5) Евтихий и Плавт, които мъченически починали някъде в Тракия на 29 ноември (Филарет, Ibid.);

6) "свв. Едикт, Евтик, Феликс, Гермоген и Ашеста, "които мъченически загинали на 12 ноември в Тракия" (Ibid);

7) св. Юлий, който мъченически загинал на 20 декември, "в Тракия, в гр. Гетдуб", който се намирал някъде на границата между сегашна България и Румъния (Ibid., стр. 54 и 56: Гетдуб от Гет – славянин и дуб – дъб – Славянски дъбник);

8) св. Емилиян Доростенски (Доростолски, Силистренски), който бил родом славянин и пострадал мъченически на 18 юли 362 година. В древното известие (Menologium Vasilii, 3, 172) за него се говори, че е бил роб на един грък, който е бил градоначалник на града, а по вяра християнин". Това е било по време на императора Юлиян Отстъпника, който още при завземането на престола възнамерил желание да замени християнството с отживялото езичество и в Дунавските страни на империята. За тази цел императорът изпратил особен префект – "безпощаден деспот", със заповед да подложи на усилени мъки всичките християни в Доростен, които би се отказали да почетат боговете. Префектът се явил в града със салтанатите на сатрап. "Кой е тук християнин?" – попитал той гражданите още при първото им представяне. Изплашените от слуховете за жестокостите на префекта граждани отговорили, че между тях не се вижда нито един християнин, че всичките се кланят на боговете. Възхитен от мислите, че само името му унищожило християнската вяра в Доростен, надменният префект дал разкошен пир на гражданите. Мъчно и болно е било на блаженни Емилиян да чува хвалбите на езичника и да вижда, че недостатъчната твърдост на християните се обръща в позор на християнството. За това във време на пиршество той взел един чук, отишъл в капището и разчупил идолите.

Езичниците не знаели, кой е строшил боговете им и по подозрение арестували един земеделец. Емилиян, като се научил за това, явил се при защитниците на боговете и им заявил: "аз разтроших силните ваши богове". Те веднага го завели при префекта, който го запитал: "кой те научи така да безчестиш боговете"? "Бог и душата ми", спокойно отговорил изповедникът и прибавил: "сега и умният префект и всички други трябва да видят колко са безсилни, колко са глухи и неми вашите идоли, които считате за богове! Както обикновените камъни и дървета, от които са направени идолите, и те нито един не издадоха глас за защита при строшаването им".

Разсърден от смелия глас на истината, префектът заповядал да повалят изповедника на земята и да го бият с волски жили. Слугите немилостиво го били, кръв почнало да блика от месата. "Как ти посмя да безчестиш идолите? Аз ще те науча да ги почиташ", викал свирепия префект. А страдалецът отговарял: "постъпката ми не е безчестие, а слава и хвала на истинния Бог". Префектът заповядал да го обърнат и бият по гърдите и корема. Дълго изтезавали страдалеца и по едно време префектът го попитал: "Роб ли си или си свободен?" – "Роб съм в градоначалника", - отговорил смазаният от бой Емилиян. Тогава префектът заповядал да се глоби градоначалника с един фунт сребро, за гдето държал в себе си непокорен на боговете слуга, а от гражданите да се вземе един фунт злато в полза на хазната, за гдето казали, че между тях няма нито един християнин; а относително Емилиян – жив да се изгори.

Заповедта е била веднага изпълнена. Зад града, на брега на Дунав, е била издигната и разпалена огромна клада, хвърлили мъченика в нея и пламъкът така силно избухнал, че твърде тежко опърлил много близко стоящи езичници, без, обаче, да закачи нито един от тайните християни, които стояли на близо. Последните тайно се явили при жената на префекта, която била скрита християнка, и молили да им бъде позволено да погребат останките на мъченика. По просбата на префектовата жена е било дадено разрешение и св. мощи на мъченика са били погребани на три километра далеч от града. В този ден – 18 юли – църквата чествува и паметта на св. Емилиян (Чет-Миней, 18 юли; Вершинскiй, Месецеслов, стр. 111 и 319; Филарет, Св. юж. славян., ч. ІІ изд. 2, стр. 14-17.);

10) Св. Александър, Солунски епископ, който присъствувал на първия Вселенски събор и му било поръчано от събора да предаде определенията му на македонските църкви, понеже, според свидетелството на Геласия Кизийски, под негово ведомство се намирали епископите на Македонския диоцез, Ахия, част от Дакийский диоцез и някои тракийски провинции (Mansi, t. ІІ, р. 881 С; ср. 929 А, Лепорскiй, Исторiя Оессалонiйскаго Экзархата. Смп. 1901, стр. 1). Той с усърдие защитавал паството си от ариянството и присъствувал по пълномощно от Македонските епископи на осветяването на Йерусалимския храм, построен от Константин Велики. По пътя си за Йерусалим той взел живо участие на събора в гр. Тир (335 г.) по делото на св. Атанасий Велики и гласът му имал твърде авторитетно значение в решенията на събора (Le Quien, Oriens Christian., t. 2, р. 27; Гете, Исторiя христ. Церкви, т. ІІІ, стр. 43; Церкв. Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 335: Лепорскi, Ibid., стр. 2, 3 и заб. 5-14; Болотов В., Theodoretiana, стр. 152).;

11) Иоан, епископ на същата църква. За него се говори в писмото на арияните, събрани във Филипопол, след като са се отделили от Сердикския събор в 349 г. (Le Quien, Ibid., р. 28; Църк. вестн., бр. 30, стр. 355).;

12) Аеций, епископ на същата църква, който присъствувал на Сердикския събор в 343 г. и на който се жалвал, че чужди презвитери и дякони често идвали в града му и се бавели в него дълго време, което е било във вреда на църковната дисциплина (Ibid.; Гете, Исторiя церкви т. ІІІ, стр. 153);

13) Еремий, епископ на същата църква и светителствувал във време на Миланския събор (355 г.). Той е бил повикан на този събор заедно с други бележити йерарси, за да защитава св. Атанасий, поради сердикския събор, на който също е присъствувал (Le Quien, Ibid. Подробности за Миланския събор, гл. Д. С. Робертсон, Исторiя Христ. Церкви, т. І, Спб. 1890 г., стр. 208, където е посочена и останалата литература по въпроса.);

14) Св. Аскол, родом от Кападокия и частен приятел на св. Василий Великий*. Той светителствувал на Солунската епископска катедра във време на Теодосий Великий и се ползувал във всичкия Иллирик с всеобщо уважение и висок авторитет. Св. Аскол е бил високообразован, отзивчив на всякакво добро дело, горещо приемал до сърцето си всичките църковни нещастия във време на ариянските смутове и отбивал техните попълзновения. За това св. Амвроси в писмата си до него го нарекъл "чуден мъж", "стена на вярата, любовта и святостта" (Migne, Patrol. S. І. t. ХVІ, р. 955-961); същият отзив е изказал за него и Созомен, който казва, че "св. Аскол е бил силен и със слово и дела, и украсен с всичките добродетели на свещеното звание" (Hist. Eccl., VІІ, р. 4), а още по-хубаво се отзовал за него св. Василий Велики, като го нарекъл един от най-знаменитите светилници на църквата, който лъчезарно светел на мрачния фон на тогавашния живот, подобно на звездите в тъмна нощ (Лепорскiй, Исторiя Оессалоник. Экзархата, стр. 32 и заб. 3).

За него се разправя, че веднъж, когато Императорът Теодосий е бил в Солун и се разболял, повикал при себе си Аскола и го попитал да ли е ариянин или православен? "Православен, отговорил св. Аскол, и благодарение на Бога цяла Македония и Иллирия са запазили постановленията на Никейския събор, въпреки всевъзможните средства да ги отвлекат от този път" (Сократ, Hist. Eccl t. V, р. 6; Лепорскiй, Исторiя Оессалоник. Экзархата, стр. 33). Зарадван от този отговор и от срещата си със св. Аскол, Теодосий поискал да се покръсти, и след кръщението си от св. Аскол се излекувал в няколко дена, след което издал и бележития си закон "Cunetos Populos", в който се запретявало на еретиците да се наричат православни. Подир това св. Аскол е присъствувал на Константинополския събор против Македония (381 г.) (Tillamont, Memoir’s, t. VІІІ, р. 380; Лепорскiй, Ibid., р. 34); присъствувал и на Римския събор (382), свикан от папа Дамазия (+384) (Църковен вестник, VІ, бр. 30, стр. 355; Le Quien Or. Christians, І, ІІ, р. 29-30; Лепорскiй Ibid., стр. 35). След това той наскоро починал (382 или 383 г.) (Rauschen, Iahrbucher, s. 165, Амn. 8; Лепорскiй, Ibid, стр. 47).

15) Св. Анисий, който бил ученик на св. Аскол и стъпил, като негов приемник, на Солунската катедра в 384 година. Той е бил избран от Македонските епископи, които взели участие и в избора на св. Амвросия. Последния поздравил Македонските епископи за този избор, изказал за епископ Анасий много похвали и написал сам до него писмо, в което го увещавал да върви по стъпките на своя предшественик; а папа Сирикий го назначил викарий на всичкия източен Илирик (За това назначение говорим, по-сетне, където превеждаме и литературата на предмета. В Църк. Вест., VІ, бр. 30, погрешно е казано, че назначението е извършено от папа Дамазия или Дамаса).

Св. Анисий е бил ревностен защитник на св. Иоан Златоуст, с особено послание благодарил нему и на всичките Македонски епископи. Във време на светителствуването на св. Анисий се случила ужасната трагедия в Солун, в която погинали от 7 до 15 хиляди души без разлика на пол и възраст, изклани от войниците по заповед на импер. Теодосий, когато били събрани на публичните игри в цирка, за гдето по-рано се възбунтували и убили главнокомандващия на окръга Ботерик и много от войниците му, защото не искал да им отпусне от тюрмата един кавалерист по случай на едно конно надбягване в 390 година (Робертсон, Исторiя хр. Церкви, т. І, стр. 256). Св. Анисий донесъл за тази страшна касапница, която траела цели три часа, на св. Амвросий, който, от своя страна, заставил виновника император да принесе искрено разкаяние пред олтара на църквата (Ibid., стр. 257). Към него се отнесъл и папа Инокентий І в 402 г. с особено послание, в което му явил за своето стъпване на папския престол и потвърдил посланието на папа Сирикия (Ер. І, Мigne, Patr. s. І., t. ХХ, р. 463). Този възвишен Солунски светител починал в края на 407  или в началото на 408 г. в дълбока старост*;

16) Руф, приемник на св. Анисий. До него папа Инокентий І е изпратил на 17 юни 415 г. особено послание, с което превърнал поверения му Солунски екзархат в постоянно папско викариятство с особени пълномощия, за които говорим по-сетне. А на 19 септември 419 г. към него се адресирал папа Бонифаций (418-422) с послание, за да му даде точни сведения и да изглади възникналите недоразумения в Коринската църква по случай на ръкоположението на Периген за епископ на Патар (Ер. 5, Mansi, t. VІІІ, р. 754; Мigne, Ibid, t. ХХ, р. 763; Лепорскiй, История Оессал. Экзархата, стр. 80, заб. 4 по-горе.). Руф изпълнил искането на папата и го уведомил за това с послание (Лепорскiй, Исторiя Оесал. Экзархата, стр. 86-89); а към 421 г. той изпратил второ послание, в което се жалвал за неподчинение на властта Тесалийските епископи (Маnsi, t. VІІІ, р. 753.). Той е бил представляван от Ефеския ІІІ вселенски събор (431 г.) от Филипийския епископ Флавиян и починал около 434 година (Ibid., стр. 256; Лепорскiй, Исторiя, стр. 107. Заб. І);

17) Анастасий, приемник на Руса. Той бил утвърден за Солунски викарий от папа Ксист ІІІ и свикал събор (435 г.) от всичките Ириклийски епископи по делото на Коринския митрополит Периген, който искал да се провъзгласи за самостоятелен йерарх в Ахия (Елада) (Гергенретер, Photius, Bd. І, s. 57; Лепорскiй Исторiя Оесал. Экзархата, стр. 107, 108, 118). До този събор чрез него Ксист е отправил енергично послание (от 8 юли 435 г.), в което, между друго, убеждавал митрополитите на Иллирик да не се противят на викария му и ненарушимо да пазят привилегиите на Солунския епископ, на когото безусловно трябва да се подчини и коринския му събрат (Маnsi, t. VІІІ, р. 761 (ер. 8) ; Migne, Patrol. s. І., t. L, р. 611; стр. Лепорскiй Ibid., стр. 109).

Подир три години (в началото на 438 г.) Анастасий свикал втори Иллирийски събор по повод на обичая на някои епископи или от ниския клир да ходят в Константинопол без негово или на папата позволение (Tillamont, Memoires, t. ХІV, р. 263; Лепорскiй, Ibid., стр. 115). И до този събор папата се обърнал с послание, адресирано до всичките Иллирийски епископи, които убеждавал да следват с твърди стъпки по предадения от отците път, който се състоял в строго пазене на правата на Солунския епископ (Маnsi, t. VІІІ, р. 762 (ер., 10) ; Migne, Patrol. s. І., р. 616; Лепорскiй, Ibid., стр. 115). В 443 г. Той се обърнал с просба до папа Лъв І (430-461) да утвърди за него правото на наместничество на ап. Престол, каквото утвърдяване е получил и от предшественика му (Лепорскiй, Ibid., стр. 119-120). И папата с голяма охота изпълнил желанието му, като с послание от 12 януари 444 г. му явил, че се съгласил "на просбата му да запази за него по примера на предшествениците авторитета на папския заместник и да му повери управлението на църквите в Иллерик" (Ер. 6 в Маnsi, t. V, р. 1233; t. VІІІ, р. 767; Migne, Patrol. s. І., t. LІV, р. 617; Лепорскiй, стр. 120).

В началото на 446 г. свикал трети събор в Солун и на него по административен ред довел Никополския митрополит Атика, когато този последния се отказал да дойде доброволно (Ер. 14. С. І. Маnsi, t. V, р. 1279 В-1280; Migne, Patrol. s. І, t. LIV, р. 670 А-671 А; Лепорскiй, Ibid., стр. 125-126). Но когато Атик се оплакал за това в Рим, то папа Лъв І написал до Анастасий бележитото си послание, в което развил своята теория за управленето на църквата (Ер. 14. Маnsi, t. V 1278 sq., Migne, Ibid, t. LIV. Р. 668; Лепорскiй, Ibid., стр. 127-131. Това послание няма дата, но то е било подир януари 446 г. Лепорскiй, Ibid., заб. 16). Този солунски пастир бил представляван на Халкидонския събор от Ираклийския епископ Квинтила; той свикал и четвърти поместен събор в Солун в 415 година (Le Quien Ibid).

18) Евкситей, който заел Солунската катедра в 453 година. До него е адресирано посланието на папа Лъв І от 1 септември 457 г., в което го увещава да държи православната вяра и определенията на Халкидонския събор; той се споменава и в списъка на епископите, до които е било разпратено посланието на император Лъв от 457 година (Маnsi, t. VІ, р. VІІ, р. 523D, 789В; Лепорскiй, Ibid., стр. 134, 303). Всичките тези и други много още Солунски пастири (Le Quien Ibid., р. 27-43, е изброил още 12 епископи до VІІІ в., за които говорим по-нататък) са имали решително влияние не само за запазването на православието от разни ереси, които вълнували църквата от ІІІ до VІІ в., но и енергично са действували за утвърдяването на църквата между тракийците, илирийците и славяните, които населили техния диоцез твърде от рано. За това високо значение на Солунската епископска катедра в християнизацията на тракийците и славяните тя е била въздигната, както това по-рано рекохме, в началото на ІV век в екзархат и папски викарият, под ведомството на когото са били подчинени всичките епископи на източния Иллирик (; Църк. Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 356. За това повдигане на Солунския екзарх подробно говорим по-сетне).

19. Протоген, Сердикски епископ, който е присъствувал на Никейския вселенски събор и е бил натоварен от него с поръчката да предаде определенията му на всичките съседни нему църкви, с което, видимо, Сердикският епископ, а по-сетне митрополит, се е издигнал, като йерарх на областния град, пред другите околни провинциални епископски катедри (в средиземна и прибрежна Дакия), които впоследствие (само в средиземна Дакия) са били подчинени нему и като викарни епископи (Гете, Исторiя Церквы, т. ІІ, стр. 139-164).

В него време през 343 г. е бил свикан в Сердика, като град, който стоял на границата между изток и запад, но в пределите на западната половина на империята, от император Констанция и Констанса голям събор (Според мислите на коронованите инициатори събора е трябвало да бъде Вселенски. (Ср. Гете, Истор. Церквы, т. ІІІ, стр. 149), за да тури край на арианските вълнения, които често дохождали до кървави метежи в Константинопол и много градове на източната империя, както и да се възстанови св. Атанасий Велики на катедрата си, от която бил отстранен от арианите.

На събора присъствували около сто западни ¹) и седемдесет и шест източни епископи ²), между които са били Аеций Солунски, Геронтий Верийски, Хелиодор Никополски, Олимпий, епископ в гр. Аена (в Тракия), Парегорий Скопски, Евагрий Ираклийски (Македонски), Зосим Лихнидски (Охридски), Урсакий Сингидунский (Белградски) и Лукий Адриянополски, когото преследвали арианите ³).

На този събор (председателствуван от западния епископ Осия не в качеството му на легат на Римската катедра, но като най-стар и с силно влияние при двора) присъствувал и св. Атанасий Велики, Маркел Анкирски и др., изпъдени от катедрите им от арианите епископи.

Това тяхно присъствие силно възбудило арианствуващите източни епископи и те поискали отстранението им от събора (Робертсон, Истор. Церкв, т. І, стр. 204). Но болшинството на събора не се съгласило на това искане, като заявило, че въпросните епископи не трябва да се считат за низложенни, тъй като най-последните църковни решения са били в тяхна полза, че те са били готови да отговарят на всичките обвинения против тях и че съборът може наново да разгледа всичкия въпрос от начало (Гете, Исторiя Церкви, т. ІІІ, стр. 140).

Особено енергично защитавал Св. Атанасия и др. православни епископи епископ Протоген, който категорично заявил, че не може да прекъсне общението си с епископи, низложенни по решение, което римският епископ Юлий признавал за недействително.

Но източните епископи настоявали за своето възражение ¹) и, като намирали винаги твърдо противодействие ²), се оттеглили от Сердика в Филипопол (Пловдив), където съставили отделен събор под председателството на Антиохийския епископ Стефан.

На този събор дошли Сингидиския епископ Урсакий и Тодор Ираклийски (в Тракия), който е бил един от главните водители на арияните ³).

След това останалите в Сердика св. отци продължили заседанията на събора. Те отново разгледали делото на св. Атанасия, Моркелла Анкирски и др. И ги признали съвършенно невинни, а делопроизводството на Тирския събор, на който те били осъдени, е бил обявено за дело на злоба и клевета, като същевременно ги възстановили и на катедрите им; оправдан бил и Одринския епископ Лукий, понеже неговите обвинители, арианите, побягнали.

След това съборът отлъчил и низложил лъже-епископите на Александрия, Анкира и Гази, така също и Тодора Ираклийски, Наркисса Нерониятски, Стефана Антиохийски, Георгия Лаодикийски, Акакия Кесарийски (в Палестина), Мелофанта Ефесски, Урсакия Сингидунски и Валенса Мурзийски, които са показали енергична арианска дейност.

По отношение на вероизповеданието, съборът е намерил за нужно да не излага нов символ на вярата, а потвърдил Никейския символ на вярата.

След това съборът изработил двадесет правила по църковната дисциплина и завършил заседанията си с редактиране и подписване на няколко послания: едно окръжно до всичките епископи, с което се съобщавали определенията на събора, две до папа Юлия и Александрийската църква и две до двамата императори.

Всичките тези актове са подписани от епископите: Осия, председател, Осия Испански, Юлий Римски, представен от свещениците: Архидама и Филоксена, Протогена Сердикски и други*.

* Св. Атанасий споменува 75 епископи, без да упоменава техните престоли. Между тях се намира сам Атанасий, Маркел Анкирски и Асклепа Газаски. Той изброил: 34 от Галия, 36 от Африка, 94 от Египет, 15 от Италия, 12 от Кипър1 15 от Палестина. А 63 епископа от Фригия и Исаврия изпратили своето съгласие още във време на събора. Така щото, съборът, състоящ се в началото на 176 епископи, като са се считали в това число и източните разномисленици, в същност, според известията на Св. Атанасия, Маркеля и Асклепа, които са присъствували на него и още 63, които писмено са се съгласили с тях (виж Св. Атанас., Истор. Арiанъ къ инок., § 15; Апологiя прот. Арiанъ, § 50; Св. Илар. Пикт., Отрыв., т. ІІ, е означил престолите на много от членовете на събора). Възможно е на събора да са дошли много епископи подир неговото откритие, от което е станало и увеличаването на членовете му (гл. Гете, Истор. Церкви, т. ІІІ, стр. 158-159).

Когато източните епископи, събрани във Филипопол ¹), взели противни решения, те изложили нов символ на вярата, много повече ариански, отколкото Антиохийските символи, като изяснили изражението "единосущный" с дума съвършенно противоположна ; след това потвърдили старите си решения против Атанасия, Маркела и др., низложили Юлия Римски, за гдето защищавал Св. Атанасия и другарите му, Осия по същите причини, Протогена Сердикски, за гдето имал общение с еп. Маркела, и еп. Гавденция за гдето не следвал поведението на предшественика еп. Кирияка (арианин). Най-после те редактирали и подписали едно окръжно послание до всичките епископи на църквата, в което изложили всичките обвинения срещу противниците си и разгласявали решенията на своя събор; към това окръжно послание те приложили и символа на вярата, съставен в Антиохия ²).

От тези събори и църковни движения ясно се вижда, че във време на Протогена е идело вече борба не за разпространението на християнството, което се е смятало за утвърждение между населението, а за неговото разяснение и запазване от ереси.

20) Гавденций, епископ на Найсоса, в Дакия, който също присъствувал на Сердикския събор и вземал живо участие в разрешението на въпроса за апелиране на делата на осъждените от местните епископи или събори пред Римския папа Гете (Ibid., стр. 148; гл. и притурка І);

21) Олимпий, еп. на гр. Аена, в Тракия, който на същия събор допълнил мнението на Аеция Солунски с положението, че на гонимите епископи или на такива, които са принудени да напуснат църквите си, да се уголеми срока на отсъствието от църквите им. С това решение той отстранявал ударите на арианския императорски едикт, по силата на който той бил отстранен от Енос (Гете, Ibid., стр. 153; Le Quien, Oriens Christian, t. І, р. 1201; Бурмов, Б. Кн. 2, ІІ, ч. 2, бр. 10, стр. 308) ;

22) Северусъ, епископ на гр. Кабиле (недалеч от сегашния гр. Ямбол), който присъствувал на същия Сердикски събор (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 673-675);

23) Св. Зосим, който е бил родом от гр. Созопол, живял и разпространявал християнството при императора Траяна, когато и починал мъченически*. Християнството в Созопол е било до толкова разпространено, щото около 431 г. този град е имал особена епископска катедра, на която светителствувал Созополския епископ Атанасъ (Ammianus 22. 8; Gams, Series episc., p. 427. Описание на Созопол в Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 763-766).

24) Евстратий или Евстроний, епископ Одрински, мъж добродетелен и добродушен. Той енергично се е борил против арианите, които сполучили и да го изпъдят от Одрин, понеже опровергал водителя им Евсевия Никомидийски. За неговото изпъждане спомогнала Августа Василина (за епископиите на тази митрополия говорим по-сетне).

Към това време, може би и през неговото светителствуване, Одринската епископия е била повишена в митрополия, на която са били подчинени девет епископии, на които катедрите са се намирали повечето край черноморското крайбрежие (Гете, Истор. Церкви, т. ІІІ, стр. 153; Le Quien, Ibid., р. 1171; Бурмов, Български книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, бр. 10, стр. 307); 

25) Епископ Сотас, който е светителствувал във втория век в гр. Анхиял и усърдно разпространявал християнството в този град и околностите му (Gams, Series episc., р. 428; Иричек, Ibid., стр. 792);

26) Тимотей, епископ на същия град и присъствувал на Сердикския събор (Ibid).;

27) Теодулъ, епископ в гр. Траянопол (на р. Марица, между градовете Енос и Адриянопол), за него ариaните измолили от императора Констанция едикт, с който му се запретявало да присъствува не само в градовете на епархията си, но и да се наказва навсякъде, където се появи (Le Quien, Ibid., p. 1193);

28) Пист, епископ Маркиянополски, който присъствувал на Никейския Вселенски събор (Le Quien, Ibid., t. І р. 1217. Бурмов Ibid., стр. 308);

29) Мартирий, епископ на същата катедра, койт