История на Българската църква
Том първи. Първи период (864-1186 г.)

Димитър Цухлев, 1911 година

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
> Текстът е частично осъвременен от Pravoslavieto.com. (Променени са  словосъчетания, които днес могат да бъдат възприети като съдържащи правописни грешки, както и смущаваща читателя пунктуация.)
> Всички бележки са на автора. В книжното издание бележките са приведени на всяка страница под черта. За прегледност при четене и отпечатване тук бележките са отстрани или след съответния абзац, а по-кратките са вмъкнати в текста. Поради това номерацията им не съвпада с тази в оригинала.

Предговор към първия том

Историята на Българската църква е сравнително нова наука. До църковния въпрос във втората половина на ХІХ век за нея, като отделна наука, не е ставало и реч. Нашите историци, например, о. Паисий, о. Спиридон и др. са я смесвали с политическата история на българите.

Едвам в 1869 г. покойният историк Марин Дринов се опитал да събере появилите се тук-там в миналото столетие в Западна Европа и славянските страни исторични издирвания и съобщения по нашия църковен живот в едно систематично и целно изследване. Плод от този му историко-научен опит е бил неговия "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес" (Виена1 1869 г.). Но колкото и да е бил ценен този историчен труд на покойния професор на времето си, като с него се е допринесло твърде много за правилния развой на почнатата тогава духовна пробуда на българите, и той не може да се похвали с висока научна стойност и с онази строга критичност и систематично изложение на църковния живот в разните негови проявления и насоки, с каквито трябва да се отличава всяка история, като вярно копие на миналото на народа. Това, впрочем, е съзнавал и сам г. Дринов, който в предисловието към своя труд, между другото, сам казва: "Ние сме се допирали и до тези (църковните) още не разяснени въпроси и опитвали сме се да разясним поне тези от тях, за които сме намирали много или малко достоверни свидетелства, а за които не се намират подобни свидетелства, за тях сме споменували вкратце и пред положително Като е далече от всяко едно притязание да обема в себе напълно Българската църковна история, това наше списание е имало за главна цел да събере наедно по-главните исторически съдби на Българската църква и да ги разгледа, в историческия им ред, до толкова, до колкото е възможно за сега. При това ние намерихме за по-добре съвсем да изоставим един твърде важен въпрос, а именно историята на българските манастири: подробното разглеждане на този важен въпрос е възможно само с помощта на нашенски паметници, а за сега сме твърде оскъдни от тях" (стр. VІ-VІІ), като, при това, е изказал надежди дано тома му "списание" подбуди "други, по-достойни изследователи на това невозделанно поле" (стр. VІІ).

Тези родолюбиви надежди на професор Дринов е осъществил след две години професора на Московската Духовна Академия г. Е. Голубински, който в 1871 г. в книгата си "Краткiй очерк исторiи православных церквей, Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашской" (Москва, 1871) издаде с една рядка в историята критическа придирчивост историята на Българската църква и с това я постави на твърде научни начала на равно с църковните истории на другите напредничави народи. Трудът на г. Голубински по обем не е много голям, съдържа всичко 328 печатни страници, от които 210 текст и 118 стр. забележки към текста, но по своето научно достойнство той стои по-горе от всякаква похвала. За съставление на своя труд г.Голубински е имал под ръце почти всичкото, което е могъл да има – при дадените условия на времето и мястото. Той е прегледал византийските писатели по изданията: Бонско, Парижко, Венециянско; преровил многотомните издания на Боландистите, Миня, Перца, Тейнера, Фарлати, Фабриция, Баттияна, Райналда, Ассемани, Ралли и Потли, Манси, Алляция, Крузия, Мартинова, Ерша и Грубера и мн. др. Той внимателно е изучил литературните и историческите паметници, издадени от Шафарика, Миклошича, Даничича и други, а отчасти и непосредственно по ръкописите в Троицката, Синодалната, Волоколамската библиотеки, а отчасти и по списъците на Първосвещенний Порфирия и А. Гилфердинга и някои други лица. И в разработката на материала ученият професор не е пренебрегнал никакви пособия, не е оставил без внимание ни едно колко-годе важно изследване.

Нарад с имената на славянските учени, ние срещаме множество указания на новогръцки, френски, немски и др. писатели. Раич, Копитар, Шафарик, Ербен, Чаплович, Каражич, Даничич, Кукулевич, Миклошич, Рачки, Петрановиц, Новакович, Ристич, Гаврилович, Медо-Пучич, Аврамович, Иокич, Милотинович, Бантке, Венелин, Строев, Кеппен, княз Обеленски, Ундолски, Шевирев, Надеждин, Срезневски, Бодянски, Григорович, Мартинов, Муравев, Палаузов, пр. Филарет, пр. Макарий, п. Порфирий, Горский, Гилфердинг, Майков. Ковалевски, Ламански, Попов, Хихонравов, Сихомлинов, Чистович, Викторов, Мекушев, Левицки, Павлов; после от славянските: Хрисант, Антим, Григорий, Аврантинос, Дюканж, Монфокон, Лекиен, Леунклавий, Цахарие, Гаммер, Тафел, Круг, Муралт, Фалмерайер, Гизлер, Гопф, Пихлер, Зилбернагел, Негер, Волф, Шагуна, Гинцел, Бем, Чернич, Фикер, Ган, Цуквил, Ами Буе. Гризебах, Барт, Каниц, Темел, Роскевич, Бидерман Бинер и др. – ето от какъв дълъг списък авторски имена, от съчиненията (твърде многотомни) се е ползувал г. Голубински за написването на своя кратък очерк! В този много сложен научен материал, в който се срещат множество противоречия, че повидимому, и неразрешими и безизходни въпроси, той с един забележителен критически талант е съумял да преведе всичко в ред и с надлежна оценка. В това отношение трудът на г. Голубинский, поради изобилието на своите библиографически указания, е станал и един от най-необходимите пособия за всекиго, който пристъпва да изучи историята на Българската църква и тясно свързаните с нейните съдбини Сръбска и Румънска църкви.

Но при всичката тази много сложна учена работа, упорен труд и трезвост във възгледите, и трудът на г.Голубински представлява много непълноти и празнини. В него читателите ще намерят, както дума и сам автора в предисловието на труда си, "само това, което се нарича вънкашна история". Изброени и разгледани са в последователност всичките господари и епископи, числото и границите на епархиите и диоцезите, определени са годините на разни църковни и отчасти граждански събития, посочени са местата на някои стари градове и поселения, и в него съвършено малко е зачекната вътрешната, битовата, културна, просветителната и т. н. страни от устройството и управлението на народната църква, които страни съставляват, така да се каже, душата на всяка история. А история, представена без тази душа, е прилична на вехта мозаична картина, на която "зъбът на времето" е оставил неизгладими следи. Оцелели са черчеветата на картината, запазил се е, отчасти, нейният фон, но игрите на цветовете, чертите на живота и личностите не се видят. Ала за тези  празнини и непълноти не е виноват учения професор, както отчасти и сам той се извинява в предисловието на книгата си, като дума: "ние и сами желаехме нещо по пълно отколкото това, което представляваме, но за съжаление, за сега няма по какво да пишем. Българските летописи са още неизвестни… така щото, трябваше да говорим най-главно по чужди източници – по византийците. Като липсват летописи, остават така наречените исторически актове, т. е. разни официални грамоти и записи, но български актове до сега са открити само десетина"… И действително, виноват ли е историка, за гдето не е представил вътрешния църковен живот на народа, когато за него не са се запазили пресни и живи възпоменания и предания? Виноват ли е този учен, че византийците са сухи и безцветни, че папските були  са лъжливи, че актовете на българските царе са били унищожени от зли ръце или са погинали под развалините на срутените стари замъци и църкви, и че само тъжните песни на поробения народ са поддържали в това двойно тежко робско време в народната памет смътен отглас на изчезващата слава и разбити мечтания?

По-нататъшния развод на историята на Българската църква се е ознаменувал с появата на няколко труда. В нас, напр., са били напечатани историите на Р. М. Каролев (второ издание, Пловдив, 1887 г.), Ст. Станимиров (Пловдив, 1894 г.) и Ст. К. Стефанов (издание на Д. В. Манчев в Пловдив), които, обаче, не могат да се похвалят нито със своето високо научно достойнство, нито със строго, систематично и вярно изложение на историчните факти и явления. Те в много отношения даже не са предали критически изложеното и изученото от г. Голубинский. В странство са се появили така също малко целни исторически изследвания по миналото на нашата църква. От тях можем да отбележим само трудът на протоиерея Константин Добронравин в "Очеркъ исторiи православныхъ церквей" (С. Петербург, 1873 г., вып. І, стр. 112-196 и забележки, стр. 26-45), съставен по Голубинский и други славянски източници. Но и този труд не се отличава с високо достойнство и научна цена.

По е била щастлива историята на Българската църква с появата на някои статии и трудове по частни въпроси, лица и събития, например, трудовете: на Васильевскiй "Обновленiе Болгарскаго патрiаршества при царъ Iоанъ Асенъ ІІ в 1235 г. " (в Ж. М. Н. Пр. 1885, кн. 3-4), на П. Сырку, "Къ исправленiе книгъ въ Болгарiи (т. І и ІІ), на митроп. Антонiй, "Изъ исторiй древней болгар. церков. проповеди. Константин еп. Болгарскiи и его учительное евангелiе" (Казан, 1887 и преведено на български от нас в сп. Средец, 1887 г., кн. 21-22), на Е. Петухов "Болгарскiе лтературные дятели древ. Епохи на русской почве" (в Ж. М. Н. Пр. 1893 г. април), на М. Соколов "Из древней исторiи болгаръ" (С. Петербург, 1879 ),  "Матерiали и заметки по старинной славян. литературы" (вып. І и ІІ) и др.; на А. И. Соболевскiй "Южно-славянское влiяние на русскую письменность в ХІV-ХV в." (С. Петерербургъ, 1894), на Г. Баласчев "Климент сп. Словенский" (София 1898), на Хр. Ив. Попов "Евтимий, последен търновски и трапезицки патриарх (Пловдив, 1901), на Начев "Време и живот на св. Борис-Михаила" (Варна 1901), на Ю. Трифонов  "Уничтожението на Търновската патриаршия" и на много други, които съставляват ценни приноси по външния и вътрешен живот на Българската църква. Тях цитираме и в текста на историята си.

Към края на изтеклото столетие и началото на сегашното историята ни и въобще славянската наука и историография са били ощастливени с появата на маса ценни научни трудове от областта на политическата история на славяните и българите, на литературата, езикознанието, географията и др., които имат малко или много връзка с външния и вътрешния живот на Българската църква. Достатъчно е да посочим само авторските имена на: Дринов, Иричек, Ягич, Веселовски, В. Василевски, Т. Д. Флорински, Пыпин, Спасович, Галахов, Калайдович, Ив. Соколов, П. Сырку, А. И. Соболевски, Ив. С. Палмов, М Спарански, П. Лавров, Варонов, Е. Карски, А. Будилович, Ю. Кулаковски, М. Соколов, А. Лебедев, св. В. Архангелски, Т. Барсов, Д. Г. Розен, А. С. Архангелски, И. Успенски, Панченко, Иловайски, Р. Брант, Теплов, Зигел, Г. А. Воскресенски, К. Грот, С. Пташицки, Истомин, А. Петров. П. Драганов, Е. В. Петухов, В. Каченовски, А. А. Василиев А. Погодин, И. Ястребов, Д. И. Абрамович, Г. А. Илински, Н. В. Шляпков, К. Радченко, М. Козловски, Папруженко, Яцимирски, Веркович, Средкович, Облак, Гелцер, Де Боор, Богдан, Хажду, Д-р Л. Ниедерле, Ст. Станоиевич, Ст. Новакович, Милетич, В. Златарски, Бр. Шкорпил, Цонев, Бурмов, С. Бобчев, Тодоров, Шишманов, Гудев, Е. Спространов и много други наши, славянски и не славянски учени, трудовете на които съставляват вече огромна литература, с която трудно може да се справи един човек, особено като се има пред вид, че много от тези трудове или издадените старобългарски и славянски произведения са пръснати във всевъзможни разни журнали, списания и издания, от които много вече са станали библиографическа рядкост и ползуването от тях може да става само при богатите европейски книгохранилища.

Този своеобразен развой на литературата по историята на Българската църква е съставлявал и съставлява особени трудности, които не са могли винаги да бъдат преодолявани, даже и тогава, когато сме излагали на риск и служба и средства. Ние имахме желание да прочетем всичките стари и нови изследвания, излезли до сега, било в отделни книги или като статии в списания, по нашия предмет; искахме да прегледаме някои неиздадени още писмени паметници в някои европейски, особено руски и атонски библиотеки, ала нашето желание се указа неизпълнимо, главно, поради липса на средства и други, независещи от нас, причини. За голямо съжаление, ние срещнахме пречки и от там, от където очаквахме само подкрепа и улеснение При това, сношенията ни със славяните и гърците са съпрежени с големи затруднения. Вследствие на всичкото това, някои книги, които трябваше да прочетем, не можахме да си доставим и прегледаме.

Но като изтъкваме тези трудности, които са били причина за някои празноти в книгата ни, ние не искаме да кажем, че няма много недостатъци в нея, които произтичат и по наша собствена вина. Трудно се оре и работи на поле, което от векове е напуснато и обраснало с непроходими храсти и бодли, които отколе завиват развалините на някогашния наш развит и словен църковен живот. За неговото обработване се изискват не само дълго време и средства, които един гимназиален учител почти никога не може да има, а и цяла редица по-талантливи и учени работници.

Нам ще бъде твърде приятно, ако със своя скромен труд възбудим жив интерес към нашата църковна историческа наука и така с общи усилия да изработим нещо по-добро, нещо по-пълно и съвършено. Ето защо, ние с голяма благодарност ще приемем всяко посочване на недостатъци, непълноти и критика на нашата книга, която сами признаваме, че е далеч да бъде пълна и съвършена

Останалата част от историята на Българската църква ще излезе в два отделни тома или книги, които почти са привършени. Във втория том ще бъде поместен историческия живот на Българската църква до падането на България под турците (1393 г.), а в третия – турското робство и до днешно време. Като явяваме това, ние се обръщаме към нашите съотечественици с молба на ни явят някои важни, намерени от тях неща, като: ръкописи, надписи на икони, църкви и др., които имат тясна връзка с църковния живот на българите, или да ги напечатат в наши списания, за да се възползуваме от тях при излагането на този живот. За това ще им бъдем твърде признателни, че и те ще допринесат нещо към градежа на историческото здание на нашата църква.

В заключение не можем да не изкажем своята благодарност и признателност на всичките лица и учреждения, които ни оказаха съдействие при написването на този труд. На първо място изказваме нашата сърдечна благодарност на нашето тогава Книжовно Дружество, а сега Академия на науките в София, която с готовност ни е откривала своите книжни хранилища, дори ни е изпращала и пособия във Видин, а напоследък (1907 г.) прегледа и рецензира самата книга и я препоръча на Св. Синод да я издаде, понеже на тогавашното дружество липсвали средства за това; а сетне, особено чувствително благодарим на Българския Св. Синод и на Св. Екзархия, които винаги симпатично са се отнасяли към нашите издирвания и са ни улеснявали в тях с разпоредбите си до духовните власти и до игумените на св. Обители в царството и вън от него, за да ни дават пълно съдействие в изследванията: на тях в голяма степен се дължи и изданието на този том, благодарение на взетото им решение да откупят една голяма част книги от него; също изказваме голяма благодарност на Редакционния комитет на "Българско Отечество", който в желанието си да се напишат по-пълно възложените на нас от него няколко монографии по Историята на Българската църква, които изцяло влизат в този ни труд, материално ни улесни в задграничните занятия през лятната ваканция на 1907 год., както и на техни В. Преосвещенства, нашите Св. Митрополити, свещеници и игумени на манастирите за съдействията, които ни указваха при научните ни екскурзии из България и вън от нея. Не можем да не подчертаем и своите почитания към паметта на покойния министър Д. К. Попов, който ни улесни да пропътуваме североизточна България през месец август 1904 г., както и на управленията на Софийската Народна Библиотека и Университета, за гдето винаги са ни давали пълното си съдействие и улеснение при занятията ни през летните ваканции на редица години в София.

Д. Цухлев

Видин, юни 1910 година

Въведение в историята на Българската църква

1. Понятие за Българската църковна история

Българският народ, като приел Христовото учение от чист и неповреден източник – от Източната Православна църква, която едничката, подир съвършеното отцепване на Западната църква (1054 г), запазила и пази до днес неповредимо учението на основателя си, Христа Спасителя, и като живял повече от десет столетия отделен църковен живот в истинно християнски съюз с нея, непременно трябва да има история на своя църковен живот. И тази история трябва да обема в себе си всичките променения и събития, които са се случили в живота на Българската църква в самото й основаване до настоящето време. А като наука, тя трябва да представи в пълен систематически ред, връзка и последователност, живот на Българската църква във всичките му проявления – било в църковно, било в културно просветително, било в анти-църковно и т. н. отношения, в които той се проявил в разни епохи и времена.

2. Предмет на Българската църковна история, съставните й части и цел

От предидущото се вижда, че предметът на Българската църковна история е да представи, доколкото това е възможно, в пълнота църковния живот на Българския народ от самото му покръщане до днешно време. Страните, от които трябва да се разглежда този живот на българите, като предмет на историческа наука, се указват от самия живот на нашата църква.

Животът на Българската църква се е проявил в две страни: във вънкашна и вътрешна.

Вънкашната страна на живота си църквата е проявила в разпространението и утвърждението си между Българския народ, в разните форми на живота, който тя е прекарвала в разни времена, като е била стеснявана или спомагана често пъти от политическите условия на държавата, и най-после в отношенията си към вънкашните държави или църкви.

Вътрешният живот се е проявил в стремлението на църквата в разни времена и при разни обстоятелства да запази, разясни и приспособи към славянския дух на Българите Христовото учение, макар при това да е срещнала препятствия от някои лица или общества, които не принадлежали към нейното общество и съставлявали ереси и разколи; в постепенното й стремление да развие богослужението на славяно-българска почва, като го извършвала при тези или други обстоятелства и обреди; във въздигането й от недрата си национална църковна йерархия; в упоритото й стремление да създаде национална книжнина, като най-верен разсадник на здравите християнски истини в живота на народа и най-твърд оплот на вярата от външни посегателства; и най-после, в стремлението на църквата да достигне главната си цел, в тесен съюз с Източната църква, - нравственото усъвършенствуване и спасение на членовете си.

От тука и историята на Българската църква ще има за цел вярно и нагледно да изобрази вътрешните и външни страни на живота на българите във всичките му проявления в разни времена, като се начене от началото на проявлението му до днешно време.

3. Източници и пособия

Научният си идеал всяка история заключава в стремежа си да възпроизведе миналия исторически живот на народа така ясно, щото този исторически живот да се яви пред нас, като настоящ, с всичката си целокупна пълнота, с всичката си жизнена живост и с всичкия си смисъл. Да се приближи, обаче, към този идеал, нашата църковна история, както и всяка друга, се ползува от всякакъв род паметници, които народът е оставил в историческия си живот. От количеството на паметниците, от качеството им, значи, ще зависи историята ще може ли напълно да достигне идеала си или отчасти да се приближи до него. Тъй като паметниците от църковния живот на Българския народ са твърде оскъдни и по количество и по качество, то и неговата църковна история има най-малка възможност, спрямо църковните истории на другите образовани народи, да се приближи към идеала си.

Паметниците, които служат за източници на историята, доколкото въобще са запазени, могат да се разделят на три класа: на писмени, на веществени и на представляеми от настоящия живот.

Писмените източници от своя страна се подразделят на няколко частни класа:

1) на сказания, нарочно повествователни, каквито са общите и частните летописи и историческите монографии за отделни, особено забележителни, лица и събития;

2) на съчинения, които са посветени нарочно на описанието на нравите, обичаите и събитията, каквито са съчиненията с юридическо и с публицистическо съдържание, и

3) на паметници които обемат, от една страна, правителствената, законодателната и административната деятелности, каквито са: законодателните актове, укази и грамоти; а от друга – всичките произведения на литературата, в които се рисува живота в умственото и нравственото му проявление.

Веществените източници са: запазените стари църковни здания, разни богослужебни треби, като съдове, дрехи и др., икони и разни видове изображения и изделия.

Настоящият (живият) живот представлява от себе си източник на историята от към езика, бита, епическата народна поезия, поверията и суеверията и други подобни, които са се появили в разни времена в живота на народа.

Изброените източници на историята се подразделят още на главни и второстепенни: едни доставят в прав смисъл исторически сведения, сведения положителни и именно за това, което съставлява важното в историята; а другите – или доставят сведения, които са малко положителни и надеждни, касаят се до второстепенните страни на живота, или се отнасят косвено до общия живот и служат за построяване на разни заключения.

Единствен главен източник трябва да бъде летописанието, като такова, което съдържа в себе си най-верните факти от нашия исторически живот. Но летописанието от самото му начало се е водило в нас твърде едностранчиво. В него са били записвани деянията на управителите – царете, без да се касае до живота на народа; твърде рядко при описанието на някои големи работи на правителствените деятели, летописците са се докосвали до народа, като указвали на впечатлението или на реакцията, които тези дела са произвели на народа; въобще летописците си представлявали народа в неговото правителство и под история на народа разбирали историята на правителството, за което и отбелязвали деянията му. За църковно-историческия живот на народа в летописите е оставено, може да се каже, нищожно място. Отбелязани са само имената на църковните деятели, без да са указани поне датите на времето на техния живот и деятелност, а често и това не е направено и за църквата въобще, в продължение на няколко века, никак не се споменува.

Колкото се отнася до второстепенните деятели и фактори на вътрешното развитие на църковния живот, - това е оставено от летописците без всякакво внимание. Към тези недостатъци на летописите трябва да прибавим и обстоятелството, че те са уцелели до нас, благодарение на тежките разрушителни времена, които преживял Българския народ, в твърде малко количество, и запазените представляват твърде печално явление. Много от тях по причина на невежеството на разните преписвачи с изкривени, не точно записани (Попов А. Обзор Руск. хроногр., стр. 90-91) (понеже и самите преписвачи често са изпълнявали работата на хронографа за съвременните на тях събития), а често и нарочно обезобразени, полуунищожени от враговете на Българската писменост - гръцките фанатици и фанариоти владици, разни азиатски варвари и потисници и др.

По този начин, летописите щяха да бъдат съвършено недостатъчни източници на историята, ако да нямаше други източници, които биха допълнили указаните недостатъци. Тези други източници са: паметниците на църковното и светско законодателства, съчиненията с публицистическо или юридическо съдържание. Под названието "публицистически съчинения" разбираме този отдел, който в светската литература се нарича сатира, а в духовната – изобличителни слова: сатирата и изобличителните слова, които изобразяват пороците и недостатъците на живота на съвременното на писателя общество, служат за източници на историята на този живот.

Но и с тези допълнителни (второстепенни) източници историята на нашата  църква не може да се похвали, както по качеството, така и по количеството на изобилието им. Светското законодателство в нас, освен някои малки откъслеци, не се е запазило; не са се запазили и никакви учени коментарии, каквито се срещат в другите образовани народи по него, коментарии, които, като изясняват законите и приложението им в живота, биха разкрили много тъмни страни от народния живот. И законодателната деятелност (актове, укази, грамоти и др.) представлява същото: и от нея се е запазило твърде малко и запазеното никак не е осветлено от летописците или от някои юридически съчинения, поради което разните официални документи представляват от себе си неми и глухи грамоти, от които трудно може да се прочете нещо с увереност.

Църковното законодателство по се е съхранило; запазени са и някои указания по него, които знаели църковните закони и обичаи, и които са били принудени или по собствено подбуждение, или от запитването на някои незнаещи човеци, или от обстоятелствата на самото време, да напишат някои дисциплинарно-канонически наставления. В тези указания и наставления, малко или много, се е зачеквал живота и бита на църквата с техните живи черти.

Сатирата и изобличителните слова съставлявали род на писмеността, който изисквал литературно образование. Да се осмива и изобличава не е все едно да се повествува за нещо. Да се съставят разкази за някои истории, да се води летописание - това може да направи всеки малко грамотен човек. Но съвсем друга е работата със сатирата и изобличителните слова: те могат да се съчиняват само изкуствено; да се напишат не е достатъчно само едно знание на пороците и недостатъците и да бъде човек изпълнен с негодувание против тях, а трябва умение изкуствено да се съчинява, в противен случай ще излязат само едни кратки  несвързани изречения. За това у нас не могли да се явят истински изобличители (макар църковният живот да е довеждал човеците към съзнание на пороците и недостатъците си) и църквата ни трябва да се ограничи с малки едни изобличения. Запазени са подобни изобличения от Х, ХІІІ и ХІV векове.

Този недостатък, повидимому, значително би се допълнил от един друг род произведения от духовната ни писменост, а именно от църковните биографии, - житиетата на светиите, които са били предназначени за нравственото повдигане на народа.

Житиетата на светиите, колкото и да нямат общо с историята, която не съставлява тяхната цел, все не могли да преминат в пълно мълчание, без да не съобщят поне някои исторически сведения за лицата, светостта и подвизите на които те описват. Така щото, житиетата на нашите национални светии, макар и да съдържат малко исторически данни, биха били твърде полезни за историята. Но не трябва да забравяме това, че житиетата за нашите светии имаме твърде малко, колкото ги има, като изключим житиетата на Кирил и Методий, св. Климент, Йоан Рилски, Иларион Мъгленски и на всички онези от ХІV ст., като например Теодосий Търновски, св. Ромила, патриарх Евтимий и други. Някои, които са едничките с богати исторически сведения, те повечето са жизноописания на такива лица, които не са имали никаква връзка с течението на  историческия църковен живот (като напр. жизноописанията на разни монаси и аскети, които нарочно са се отделяли и се скривали от обществото).

Няма съмнение, че подобни житиета не могат да дадат никакви сведения за историята. В неотколешно време някои мислили, че житиетата, вместо исторически сведения, са изобилен материал за изображението на народа, за известни епохи, в нравствено и църковно-битово отношение. Но в същност се указва, че те и в това отношение са недостатъчни по следните причини: 1) писателите на житиетата малко са се грижили да описват същността на положението на работите и 2) действителността на съвременния живот жизноописателите са описвали не с черти, заети от действителния живот (съвременен на самите светии или пък на самите автори, ако те са от по-късно време), а посредством общи места и риторически фрази, в които няма почти нищо живо и индивидуално, и които могат да бъдат приложими към всяко място и време и към всякакъв род човеци (Голубинскiй Е. Исторiя Русской Церкви, т. 1,І, стр. 1-ХХІІІ).

Историята на Българската църква, освен от указаните източници, ползува се още и от някои пособия. Този род източници са:

1) разните писания на еретиците и въобще на недоброжелателите на господствуващата църква и

2) разните научни изследвания по нашия древен и нов църковен и политически-социален исторически живот, написани от разни учени, българи и чуждестранци, през разно време.

Съчиненията на българските еретически писатели (като: разни апокрифи, фантастични разкази, разни изопачени житиета, подложни църковни книги и др.), като излагат системите на разни сектанти и еретици, освен че са важни сами по себе си, като разкриват злините, от които се е разяждал вътрешния живот на Българската църква, но като съчинения един вид полемически против църковния съвременен живот, много пъти дават добри сведения и факти за точното и пълното обрисуване на съвременния на тях живот. Такива са съчиненията на разните безименни писатели от Богомилската, Месалиянската и други секти от Х-ХІV векове. Но и за тези антицърковни съчинения, при всичката им важност за историята, трябва да се каже същото, както и за другите паметници. И над тях разрушителността и унищожението са си позволили твърде много: освен че са изпитали същата участ, както и другите паметници, но са били безпощадно, систематично унищожавани от самата църква, като непотребна духовна храна, като плевели в чистата Божия нива, благодарение на което от тях са се запазили твърде малко и запазените по качество стоят на много долна степен: само на основание на тях даже трудно може да се обрисуват системите и обществата на техните автори.

Учените изследвания на разни учени по нашия исторически живот, като представляват от себе си не суров, а разработен материал, събрание и щателно разглеждане на много паметници за разни епохи от историческия живот на народа, значително облекчават работата на всеки историк и могат да се считат въобще за добро помагало на историята по отношение на точното и пълното оценяване на някои исторически факти или цели епохи. Важността им особено се разширочава, като се вземе във внимание, че историята на Българската църква е в самото начало на разработването си, че материалите, на които тя гради своето повествование, са още не събрани и не разяснени както трябва. Но, въпреки че тези учени изследвания съставляват ценен материал за нашата църковна история, не трябва да се изпуска никога из вниманието на безпристрастния изследовател една тяхна твърде характерна черта, която може да им се вмени в недостатък. Тази характерна черта е тенденциозност, а често и недобросъвестност по отношение към някои факти, въпреки правия им смисъл. Този недостатък особено изпъква на лице, когато се направи сравнение между разните изследвания. Разните учени, като са се ползували от краткостта, неточността и неопределеността на нашите паметници, построявали твърде тенденциозни теории и заключения, а някои до толкова далеко са отивали в пристрастията си, щото истината или смисълът  на известна епоха е представена в съвсем обратен вид. Такова нарочно изопачаване на правата смисъл на фактите особено се забелязва в трудовете на някои западни писатели, ревностни защитници на католицизма и папството. Изследванията на славянските учени, обаче, се отличават с по-голяма правдивост и искреност - качества, които съставляват отличителните достойнства на всяка историческа наука.

От казаното до тук се вижда доколко историята на Българската църква е бедна от към източниците си и, следователно, има най-малка възможност да се приближи към идеала си. В това отношение тя принадлежи към онези истории, които още не могат да се похвалят и с високо достойнство, подобно на историите на образованите народи, които щателно са запазили своите паметници.

4. Трудности по изучаване на историята

Оскъдното положение на паметниците, на които нашата църковна история гради повествованието си, съставлява най-голямо затруднение на всекиго, който пристъпва да изучава този предмет. При това много от нашите паметници са пръснати по разни европейски библиотеки и много от тях още не са издадени, а издадените са поместени във всевъзможно разни, чужди и наши, журнални издания, от които много в днешно време са станали археологическа рядкост. Това съставлява особен род затруднения, които често не могат да се преодолеят с никакви средства.

Освен това, много страни от вътрешния живот на Българската църква са още никак неизследвани. В това отношение може да се посочи на нашите манастири, които са играли важна роля в църковно-просветително, ако не и в национално-социално отношение, когато за тях не е посветено до ден днешен нито едно научно изследване, като изключим някои случайни описания на някои манастири, направени в ново време от някои наши и чужди пътешественици.

За да се възнаградят поне отчасти трудовете на всеки работник по нашата църковна история, освен голямо усърдно трудолюбие се изисква да се рови из разни тъмни кюшета с надежда, че ще открие нещо, но и внимателно да проверява известните паметници едни с други посредством сравнение; макар и в този случай да има работа с паметници от малка важност; трябва да се обръща твърде критически и към разните писма, повествования и съчинения на чуждестранните писатели, преимуществено гръцките и латинските, които се отличават с голяма тенденциозност, сухост и невярности, да се обръща скептически и към документите, които носят или нямат официален характер; и най-после, никога да не изпуща из внимание общия вървеж на църковния живот, който в дадения случай, особено при някои тъмни въпроси, винаги може да бъде добър регулатор при правилното разбиране на разните паметници и вярно и точно оценяване на някои епохи от църковния живот на българския народ.

5. Разделение на историята

Историята на Българската църква, като наука, трябва да бъде правилно, органическо развитие на всичките страни на предметите си. За това е необходимо всяка страна от църковния живот на нашия народ да бъде изобразена в нея в непрекъснат ред и последователност. Но тъй като между всичките страни на църковния ни живот съществува тясна историческа връзка, то не може всяка отделно да се разглежда за през всичките векове; от друга страна, ако разглеждаме църковния ни живот изцяло за всеки век, тъй също ще бъде неудобно, защото има такива събития, началото на които е в един век, а продължението им в други и даже в трети век, от което може да се изгуби връзката в изложението.

За най-удобно ще бъде, ако разделим историята на Българската църква в изложението й на периоди съобразно с характерните особености на живота на църквата в известни промеждутъци на времето. Съобразно с това историята на Българската църква може да се раздели на следващите четири периода:

1) От покръстването на българите при Бориса - особено от времето на обръщането на Борис от Рим към Константинополската църква, - до падането на Българската държава под Византия (1019 г.). Към този период трябва да се отнесе и живота на Българската църква под Византийското иго до 1186 г., като продължение на стария църковен живот под прякото управление на Охридската архиепископия;

2) От възстановението на Българската държава в 1186 г., собствено от учредяването на Търновската патриаршия (1235 г.) до падането на царството под турците (1393 г.) и унищожението на Търновската патриаршия. Към този период трябва да се отнесе историческия живот на Охридската патриаршеска катедра през времето на Търновската патриаршия, като важен духовен център на югозападна Македония, Албания и пр.;

3) От края на ХІV век (1393 г.), когато животът на Българската църква се е концентрирал около Константинополската и Охридската патриаршии, а от унищожението на последната (1767 г.), когато се свързал само с Константинополската патриаршия, - до извоюването на църковна независимост (Български екзархат) в 1872 г.; и

4) Развитие на църковния живот подир 1872 год. до ден днешен.

При това към това деление трябва да се прибавят и някои допълнения, които съставляват или въведение в историята на църквата, или случайни отдели, които могат да бъдат и да не бъдат.

Забележка.
За да се проследи вътрешното единство на църковния живот на Балканския полуостров за всичките му периоди още от началото на съществуването му, и с това да се покаже, че Българската църква е наченала да живее и да се развива в лоното на Източната православна църква и че винаги, от как е станала самостоятелна, отделна църква, се е намирала в "единенiя духа въ съюзе мира" с общата и частните нейни братски Христови църкви, с които е съставлявала и съставлява едно цяло, ние предшествуваме самото изложение на църковния живот на българите в кратък преглед на състоянието на църквата в онези места, където в VІІ век се е сформирала Българската църква и които са влезли в нейния състав в ІХ-Х векове.

В този преглед ще се разкрие развитието на църковния живот (външно и вътрешно) в Мизия, Тракия и Македония и как този църковен живот с време постепенно е прониквал в славяно-българите, а главно ще се обърне внимание на процеса: как постепенно и планомерно Божественото провидение е насаждало и въплътявало възвишените начала на Христовото учение в народния дух, бит и понятия, изпърво в разните балкански народи, а после и в българския народ; или иначе казано, ще се разкрие онази неизменна историческа връзка - вътрешното единство на църковния живот, - която си води началото още от самите апостоли, преминава през всички векове и действува до днес благотворно на нашата църква.

В това предисловие ще се разкрие и онази велика църковна борба, която се е водила между двата велики културни центъра Византия и Рим (първоначално за юрисдикция над източния Иллирик, а сетне – в VІІІ-ІХ векове пренесена и на каноническа почва), в която велика борба на разнородни интереси и идеи българският народ е попаднал още в началото на своята поява на историческия си живот на Балканския полуостров и в съприкосновение с която се е наченал, развивал и закрепял неговият славянски християнски живот, до като във втората половина на ІХ век този живот не е обхванал всичкото духовно битие на българите, които по силата на историческите събития и асимилирането им с местните православни славянски народи най-после са преминали към лагера на източно-православните народи и с това са дали широк простор на присаждане и развитие на Византийската християнска култура и книжнина на родната си почва (Пухлев Д., Разбор на "Учебника по Историята на Българската църква, написал С. Станимиров. Второ преработено и допълнено издание, в "Християнска Мисъл", София, год. І, кн. ІІ, стр. 145-146).

6. Разпространение на християнството на Балканския полуостров (в пределите на Българското царство от Х век) до покръстването на българите.

Виж също: Раннохристианско изкуство и архитектура в България

Разпространение на християнството на Балканския полуостров:

І. От апостолите и техните близки сътрудници.

Балканският полуостров, като кръстопът между Близкия Изток и Западна Европа, и като културно просветителен център, особено в южните му крайнини, е бил предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква още в първите години на нейната поява. Апостолите, след като основали църкви в Палестина – люлката на християнското учение и във всичките първостепенни и второстепенни градове в Мала Азия, обърнали погледите си към Балканския полуостров, към страните, на които било определено от провидението да станат в последствие отечество на българите, които тогава не били още познати на образования и културния свят, като скитници из азиатските необятни пространства и степи.

Апостолите Андрей и Павел първи благовестили на балканските жители за Месия и учението му, за източната заря, която огряла вече малоазийските народи. Андрей със смела и гръмлива проповед ходил от гр. Византия (бъдещата всемирна столица) по бреговете на Черно море до устието на Дунава; а оттам - в Голяма Скития (южна Росия), където развил обширна мисионерска дейност и после се върнал пак във Византия, от където покрай бреговете на Егейското море заминал за Епир (Васильевскiй, Ж. М. Н. Пр., январь и февраль, 1877 год., където критически се разгледали всичките сказания за апостол Андрей. Гл. Eusebii, Hisstor. Eccles. Lib., сар. І; Теодоритъ, Jn Psalom (СХVІ, §1) ; Le Quienq Oriens Christianus, І. Р. 1094; ср. и Църковен Вестник, София, год. VІ, брой 30, стр. 355).  

Има достоверни исторически предания, че този апостол във време на тези си смели пътувания основал някои църкви и в Малка Скития (сегашна Добруджа или първата ядка на българското отечество), и лично е ръкоположил епископи и презвитери (Menelogium Graecfrum iussu Basilii imper. Urbini 1725, t. ІІ, р. 124; Записки Акад. Наук, т. VІ, стр. 106-107; Гласник, кн. ХVІ, стр. 37-38; Филарет, Свят. юж славян, изд. ІІ, стр. 30-32).

Така: св. Иполит, епископ Портуенски (+ около 222 год.) в краткото си съчинение за дванадесетте апостоли говори: "апостол Андрей подир това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрос Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан" ¹). И знаменития Ориген (200-258) дума, че Андрей проповядвал между скитите ²); а св. Доротей (307-322) още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: "Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието" ³).

Апостол Павел, повикан от Св. Дух да отиде в Македония на проповед, особено много се трудил да разпространи Христовото учение между народите в поменатото крайбрежие. За неговото смело влизане в Македония евангелист Лука дума, че "от Трояда се отправихме в Самотрак ¹), и утринта – в Неапол ²), а от там във Филипи, който е пръв град на земята Македония" ³). След като образувал в него църква (Деян. 16:13-40), той посетил и основал църкви в градовете: Анфиполис ⁴), Аполония ⁵), Солун (Тесалоник), Берия ⁶) и други някои градове край морския път за Гърция (Деян. 7:1-34). От тези градове по-сетне християнството се разпространявало във вътрешна Македония и Тракия, за което, прочее, се е трудил и сам апостолът, както той сам говори в едно от посланията си, че разпространил Христовото учение от Йерусалим до Иллирик (Рим. 15:18-19) и основал църква в Никопол ⁷). За проповедта на ап. Павел в Македония и Тракия свидетелствува и блажени Теодорит (Ср. Брумов, Български книжници, ч. ІІ (май), г. ІІ, 1859, бр. 10, 303). За да уякчи основаните от него църкви, ап. Павел не само лично проповядвал в тях като ги посещавал няколко години под ред, по-подир, когато не му е било възможно това, той с присърце поддържал вярата в новите християни с постоянните си до тях послания, или нарочно пращали за това постоянните си спътници и сътрудници: Тимотей, Сила, Тита и др.

По думите на Епифания, в посочените страни проповядвал и евангелист Лука, което, впрочем, се вижда и от книгата му Деяния Апостолски.

(Деян. Ап. 16:9-39, където ап. Лука, като спътник и участник в проповедта на ап. Павел в гр. Филипи, в който той останал, когато Павел и Сила заминали за Анфиполис. Le Quien, Oriens Christ., t. ІІ, p. 5; Брумов, ibid., ст. 303).

На скоро след това се явили плодовете на тази усърдна апостолска деятелност, което се вижда от подирното процъфтяване на Солунската и Филипийската църкви, забележителни по благотворното си влияние върху по-нататъшното развитие на църковния живот на Балканския полуостров.

Солунската църква

Солунската християнска община, основана от Ап. Павел и наречена от него заради пълното й уреждане църква, се отличила още в началото на съществуването си с вярата, любовта и надеждата си в Исуса Христа. Тя с образцовия си християнски живот служила за пример на вярващите в Македония и Ахия (Гърция), и била  средоточие, от където вярата се разпространявала в околните градове и села (Виж Първото и второто послания на Ап. Павел към Солуняните). Всичката тогавашна християнска църква се чудила на ревността на солунските християни, с която те оставили поклонението на идолите и наченали да служат на истинаго Бога. За нейното образцово устройство особено са се трудили четирима другари и сътрудници на Ап. Павел, от които някои са били и първи нейни епископи. Това са били:

1) Св. Силуан (В Йерусалимския кодекс № 423 - за който глед. в "Църковен Вестник", г. VІ, бр. 30, стр. 356, заб. 13 -  в 16 пункт (по ред) се дума, че "Силуан, сътрудник на Ап. Павла, по-после епископ в Солун.),

2) Св. Сосипатър (Деян. 20:4; Рим 16:21; ср. "Църковен Вестник", ibid., стр. 355 и 357, заб. 16),

3) Св. Аристарх родом от Солун и пръв Солунски епископ Деян. 9:29; 20:4, 28; Филим. ст. 24; Кол. 4:10) и

4) епископ Св. Кай или Гай, който се споменува в посланието на Ап. Павел до Римляните. Той е бил един от 70-те Христови апостоли според преданието и втори епископ в Солун
(В Деян. ап. 9:29, се споменава за Кайя и Аристарх, че били македонци; в Послание към Римляните 16:23 и Първо към Коринтяните 1:14, се говори за втори Кай, който бил родом от гр. Коринт; и в Деян. ап. 20:4, се говори за трети Кай, родом от Дервия. До Кая от Коринт пратил, според общоприетото мнение, третото си послание апостол Иоан. Този Кай е станал по-после и Солунски епископ, както за това говори Ориген (Le Quien, Oriens Christ. t. 1, р. 37. Еп. Теофан, Толкованiя п. св. ап. Павла към Римл., Москва, 1879, стр. 383). Паметта му се чества на 3 ноември. Лепорскiй, Оессалоникскiй Экзархатъ. Спб. 1901, стр. 303).  

Гонението на църквата в първия век от императора Нерон засегнало и Солунската църква: загинал мъченически епископа й Аристарх, ръкоположен от Ап. Павел*; пострадали така също и много други нейни членове. Но това тежко изпитание за вярата в Христа не могло да изкорени християнството; напротив, възбудило в християните по-голяма енергия и силна деятелност: явили се множество проповедници и пастири, които, имайки власт от Господа, поддържали в нея чистотата на Христовото учение, не само с живата проповед и писанията си, но и с високо нравствения и непорочния си живот, както се дума за това в І и ІІ послание към Солунците.

* Martyr. Rom, p. 343. Памят на Св. Аристарха се празнува на 14, 15 и 27 април. Ср. Лепорскiй, ibid., стр. 302-303; Le Quien, Oriens Christ, t. ІІ, р. 27.

С такава твърдост и високо благочестие тази църква се отличила и в последващите времена, като създала цял ред даровити пастири и сонм мъченици за вярата. Само при кесаря Максимина пострадали за вярата: Агатон, Агапий, Хионий, Ирина, Касия, Филип, Евтихий, Ансихия, Iоан, Тимотей, Боян, Борин, Варин, Мирун, Саил, Сепан, Флед, Араб, Мария, Нина, Кара, Трурия, Бублаза, Гозия и Димитър (Гете В. Исторiя церквы, т. ІІ, стр. 270; Архимандрит Антонин, Поездка в Румелiю, стр. 105-111).

Последният – св. Димитър – е бил управител на Солунската област; като такъв той усърдно е поддържал християните и сам разпространявал християнството, като насърчавал и другите за това, през времето на гонението от Максимина. Когато кесарят узнал за неговото християнство, като се връщал от войната със Сарматите, заповядал да го затворят в тъмница, а после – умъртвят. Паметта на св. Димитър се празнува на 26 октомври и е имала голямо влияние за развитието на църковния живот на Балканския полуостров и в по-следващите времена, както това показва голямото честване, което този светия е имал и има до ден днешен (Жизнь и страданiя Свят. Димитрiя Солунскаго (отделна брошура).

Солунски епископ през време на това тежко гонение е бил св. Ахил, който приел мъченически венец в 306 год. на 26 октомври*.

* Hammer, Gesch., t. s., p. 335; Iоаn. Thess. Continuat. De Demetrio, в Н. Вуs. Script. Post Theophan., ed Venet, 172, p. 338; Църков. Вестник, г. VІ. Бр. 30, стр. 355; Лепорский П., Исторiя Оессалониксаго Экзархата, стр. 305.

За този й възвишен християнски живот Солунската църква в ІІ и ІІІ векове постепенно се издигала пред другите християнски църкви в източния Иллирик и имала решително влияние за развитието на църковния живот в неговите провинции, докато в началото на ІV в. тя не станала и фактическа духовна глава на неговите църкви със званието екзархат. Ней станала подчинена и Филипийската църква (За това издигане на Солунската църква по власт и по достойнство в Източния Иллирик говорим подробно по-сетне).

Филипийската църква

Филипийската църква – основана от ап. Павел и организирана от евангелист Лука, който след заминаването на великия апостол, останал в гр. Филипи да ръководи новата църква и продължил тази си организаторска длъжност до 58 г. след Христа, когато отново се присъединил към Павел при повторното му посещение на Филипи и отиването му в Йерусалим*, - обладавала, подобно на Солунската, отлични християнски качества. Членовете й твърдо се придържали в Христовото учение. Това те показали и на дело, когато ап. Павел, първият им учител, е бил в Солун и сетне затворен в Рим: събирали на няколко пъти милостиня (признаци на обоюдно християнско братство и висока християнска добродетел) и му я изпращали дори и в тъмницата в Рим по Епафродита. Павел искрено им благодарил, като ги похвалил в посланията си до тях за тези им християнски добродетели и още ги заякчавал във вярата и християнския дух (Филип. 1:7, 28, 29; 2:12; 4:10-23).

* Деян. Ап., ХVІ, 8-40, ХХ 3-6; Itinerdr. Kierosol., Civitas Philippis M. Х. Ubi Pauius et Aibas in carcere fueruntq Safel. P. 15; Церк. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 364-365.

Първи филипийски епископ е бил Епафродит, един от 70-те апостоли, за когото ап. Павел пише на филипийците: "такива хора уважавайте"*. В негово време се трудили мнозина над развитието на филипийската църква; от тях по-забележителни, за които упоменава и ап. Павел, са били: две жени. Еводия и Синтихия, св. Климент, който подир смъртта на ап. Павел, станал римски епископ, Сосипатр, Аристарх, Секунд, Кай, Тимотей, Тихик, Трофим, които били (всичките) спътници и сътрудници на ап. Павел (Гете В. Истор. Цер. Т. І, стр. 255). За този възвишен християнски живот филипийската църква или епископия към ІІ-ІV век била издигната в митрополия, която имала вече подчинени на себе си седем епископии със седалища в градовете: Полистилон (стара Абдера), (Велица или Величка) Христополис (днешна Кавала), Смолене (по горното течение на Арда), Кайсарополис (може би Неврокоп) и Анакторополис (днес Елевтерполис при морето близо до гр. Кавала) (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 390 и заб. 8; Църкв. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 365). Епископите на тези градове, които са били мъже проникнати с апостолски дух и ревност, разпространили християнството далеко във вътрешността на полуострова.

* Послан. към Филипийците, 2, 25; Le Quiens, Oriens Christ. t. І, р. 67; ср. Еп. Теофана, Толкованiе посления Ап. Павла къ Фил. И Сол., Москва 1883, стр. 99. Чествуването на св. Епафродита е на 8 декември, а в запад. Църква – на 22 март (гл. Маr. Rom., p. 136),.

ІІ. От апостолските приемници: църкви във вътрешните провинции на Балканския полуостров

По-нататъшното разпространение и заякчаване на християнството във вътрешностите на Македония, Тракия, Мизия и други провинции на Балканския полуостров е било работа на най-близките приемници на апостолите или на епископите на поменатите две и други основани от апостолите църкви. От тези приемници и епископи са известни следните:

			1. Ангелов В., Разпространение на християнството в Македония, в Църк. Вестн., г. VІ, бр. 31, стр. 365, погрешно е счел епископа Ерма за "Филипийски", когато и в Йерусалимския кодекс, преведен от него (гл. Ц. В., брой 30, стр. 356), под № 37, той е наречен "Филипополски (т. е. Пловдивски) епископ. Гете, Исторiя Церкви, т. 1, стр. 396. 2. Le Quien, Oriens Christ. t. І; Бурмов, в Христ. Чит. 1858, кн. ІХ-ХІ, и Български Книжици, г. ІІ, ч. 2, май, стр. 305; Соколов, Из древней исторiи болгаръ, Спб. 1879, стр. 97.), 3. Гете, Ibid. стр. 396-397; в Йерусалимски кодекс, № 58 (в Църк. Вест., г. VІ, бр. 31, стр. 366) се дума, че св. Климент, след епископствуването си в Сердика, заел Римския престол. По отношение названието "Сердика", а не "Сардика", както до сега неправилно са употребявали разни учени, виж изследването на В. Болотова, Либерiй, еп. Римкiй и сирмiйскiе соборы в "Христ. Чтенiе", 1891, кн. 5-6, стр. 511-517 и в отделна брошура, стр. 55-61; ср. Пальмов И., в Магистерскiй коллоквiум в С. – Петербургской духовной Академiй Спб. 1904 г., стр. 8. [Виж също по-долу, бел.ред..] 4. За Онисима ап. Павел писал: "С Онисима верния и любезния наш брат, който е от вас; те ще ви кажат всичко за нашите работи тука" (Послание към Колосяните 4:9. 5. Le Quienq Oriens Christ., t. І, р. 1165; Бурмов, Български книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, брой 10. 6. За последните двама се упоменава в посланието на Серапиона, запазено в творенията на Евсевия (История Церкви, т. 1, стр. 300, руски превод; Бурмов Т., Български книжици, год. ІІ, ч. 2, Май, стр. 305; ср. Соколов, Изъ древней исторiй Болгаръ, стр. 98.

Ерма, който основал църква в Пловдив¹,

Стахий, епископ на Византия (Цариград) и ръкоположен от Ап. Андрей (Le Quien, Ibid., t. І., р. 9, 195.),

Епафродит (Солунски), който светителствувал и в Андрияния (до Черното море),

Амплий, който действувал в Хераклия, а може би и в Одесеус (Варна) и бил ръкоположен от ап. Андрей. За него ап. Павел казва: "цалувайте Амплия" (Римл. 16:8). Този свят мъже претърпял мъченическа смърт, за гдето съборил идолите²,

Мелитон, който основал църква в Сердика (София)³,

Онисим, който е бил пръв епископ в Берия⁴,

Карп - епископ в същия град, претърпял мъченическа смърт от юдеите, на които доказвал божеството на Иисус Христос⁵,

Елий Юлий Публий – в Девелт (недалеч от Бургас), където преследвал прорицателя Монтана (Le Quienq Oriens Christianus, t. р. 1184). За него е известно, че подписал посланието на Серапиона Антиохийски до Кирика и Понтика, в което изказал и следното свидетелство за Анхиялския епископ Сотоса: "Елия – Публия Илия, епископ на колонията Дебелт в Тракия, извиквам Бога за свидетел, че блаженний Сотас, анхиялски епископ, искаше да изпъди нечестивия дух на Прискилла, но лицемерите не го оставиха";

Сотас, който, според приведеното свидетелство, бил строг ревнител на православието и основал за пръв път църква в Анхиял⁶;

Иенен, Ирин и Пин, ученици на ап. Андрей, които разпространявали християнството от Скития до северните страни.

За тяхната деятелност и мъченическа смърт в един наш синаксар от 1340 година се говори:

"Тии святии беаше от скиоия северьскыя страны, оученици светааго апостола Андрея, и оучяще о имени христовъ многыя отъ поганыхъ бращая (обращающе ¹) къ правеи верe и кръщахъся (крьщахоу) того же ради яти бышъ (ети быше) от поганскаго княза и много иждими бышь отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришеся. Бывши же зиме люте и рекамь всемь премрьзьшимь отъ мраза и не тъкмо человекомь по връхоу леда ходити, но и конемь и колемь (и воломь). Поставише врьхоу леда древеса велика, яко и съ самемь корениемь, и тоу привязяше стыя; воде же вьзьвльпивьшисе и ледови пробиваящоусе (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выiя етых и от многыя  лютости предаше светея и блаженея своя душе господеви ²)".

1) По Синаксаря на Москов. Синод. Библиотека, № 7
2) Ламанскiй, О некоторыхь Славянскихь рукописяхъ въ Белград, Загреб, и Вене, Спб. 1864 г., стр. 110-111.

Тези и много други проповедници на Евангелието, имената на които не са запазили, са били първите епископи в поменатите градове, а епископствата им – първите центрове на вярата, нравствеността и просвещението. Когато римското правителство, подпомагано от старата философия, наченало силно да преследва християнството, като учение опасно за запазването целостта на империята, те твърдо са стояли за вярата и мъжествено защитавали беззащитните си църкви не само с устните си увещания към християните, но и с литературните си трудове, като са писали разни апологии до разни високопоставени лица.

В това отношение особено внимание обръща на себе си поменатият Мелитон Сердикский. Той вземал живо участие в разрешението на повдигнатия от църквата въпрос за времето на празнуването на пасхата и написал множество съчинения, от които по-забележителни са: За праведния живот, За живота на пророците, За църквата, За възкресения ден, За природата на человека, За душата и тялото, За покорението на чувствата на вярата, За кръщението, За истината, За пророчествата, За гостоприемството, Ключ, За дявола, За Апокалипсиса на Йоана и за въплошението на Христа (което някои учени считат за подложно) и за въплъщението на Бога. Последното съчинение е било апология, пратена до император Антонин (138-161), в което ученият пастир, между другото говори:

"Обвиняват ни, че сме причина на упадъка на империята, понеже сме привличали на нея гнева на небето, когато империята не е бивала така добре от царуването на Август! Само Нерон и Домициян са повдигали против нас гонение. Останалите императори са бивали благосклонни към нас, между тях и баща ти Адриян... Не можем да не вярваме, че ти, мъдростта, на когото се провъзнася на всякъде, не ще постъпиш с нас не человеколюбиво" (Есевий, Църковна история., кн. ІV, 26. Гете В., История Церкви, т. І, стр. 419-420).

Благодарение на такава възвишена апостолска деятелност, още в началото на ІІІ век възникнали църкви в Маркиянопол (основан от император Траян, сега в развалини до с. Девня*, където пострадала за вярата св. Метелина, която проповядвала против бездушните идоли, които падали, когато я довеждали при тях и насила я заставяли да им се поклони. За това тя била жестоко изтезавана и умъртвена при императора Антония**, и в Доростоль (Силистра) където пострадали за вярата св. Исихий, римски войник и св. Юлий, които приели мъченически венци на 27 май при тогавашния римски управител на града Максим и при императора Александра Севера (L`abbe Rohrbacher, Hist. De L`Eglise Cdtholique, t. V, 378 еt. 360), Гезилий и епископ Дасий (Le Quien, Or. Christ, t. р. 1217 еt. 1227); последния пострадал във времето на императора Деоклитияна.

* Маркиянопол (или Мегалопол в Анна Комнина, гл. Memor. Pop. t. ІІ, р. 619) е бил главен град на долна или втора Мизия и в последствие катедрален град на втория гемимонски, т. е. балкански митрополит (гл. Hieroclis, Synecdemus ed Bonn. P. 391. Le Quien, Oriens Christ, t. І, 1217; Иричек, Княжество България, ч. ІІ, стр. 849; Киперт; картата), а първия гемимонтски митрополит е бил в Адриянополь или Одрин (гл. Голубинскiй, Краткiй очеркъ исторiи православных церквей, стр. 51), но за тях подробно ще говорим по сетне.

** Паметта й е поставена в Римския Мартирологий на 12 септември. Le Quien, Oriens Christ, t. І, р. 1217; Бурмов, Български книжици, год. ІІ, ч. ІІ, бр. 10, стр. 306).

Приемството – живата проповед и развитието на християнския живот на начала, завещани от самите апостоли – в тези църкви не се прекъсвало и в подирно време. Тертулиян (западен църковен писател от ІІІ в.) говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павла, се съхранило до негово време.

Благодарение на тази устойчивост и твърдост на църквите, християнството наченало да се разпространява и между простото (селското) население. За това съдействували или гоненията, в които, от една страна, пролятата кръв на св. св. Мъченици, според общите забележки на старите писатели, "била семе на християнството" и възпламенявала мнозина да последват техните самоотвержени подвизи, и от друга – ставали причина, щото пастирите, за да се укрият от разярената езическа тълпа, са отивали по селата, където разпространявали християнството и образували нови християнски общини; или търговски операции, когато селяните, идвайки в градовете да си накупят нужните потребности, или да продават нещата си, са се сближавали с църковните общини. И в двата случая те са имали възможност да чуват християнската проповед и да се запознаят с основните начала на християнството; а обичаят на църквата – да се изяснява словото Божие на прост и разбираем език и да се извършва богослужението на родния език на всяко племе е най-много спомогнал, щото посеяните християнски семена да пущат дълбоки корени в простото население. Тогава приели християнството народите, които съставлявали простото население в първите три-четири века на Балканския полуостров*, а именно:

1) тракийците (собствено в Тракия и долна Мизия) и родствените на тях племена;

2) скитите, които населявали сегашна Добруджа (малка Скития), част от долна Мизия (сегашна северо-източна България, където били смесени с други тракийски племена, велика Скития (на север от Дунава, сегашна южна Росия);

3) бесите и съседните на тях смолени, които обитавали около и в Родопските планини и по горното течение на р. Арда;

4) даките, които заемали земите: Дакия прибежна и Дакия средиземна, първа Мизия. Дардания, Провалитания и втора Македония (Macedoniae Saiutaris) и други тракийски племена, които населявали останалата част на Балканския полуостров – Първа Македония, Тесалия, стария и новия Епир и горна Мизия (сегашна Сърбия) и

5) готите, свирепо скандинавско племе, което се преселило първоначално от към южна Росия в северна България, а сетне и в Тракия* и приело по политически съображения християнството в ариянска форма.
* В южна Росия по бреговете на Черно море готите са се преселили в половината на ІІ век, а на Балканския полуостров почнали да грабят от третия век. Подробности за това вж. Соколов, Из древ. исторiи болгарь, стр. 17-23. Ценов, Произход на българите, стр. 47-48.

Християнският живот между тези балкански народи особено силно наченал да процъфтява, когато Константин Велики в 313 год. обявил християнството за господствуващо вероучение в Римската империя. Като съзнавал, че с въвеждането на християнството, Римската империя не ще се разсипе, както мислели предшествениците му, а ще се обнови живота й с нови начала, и че християнството ще принесе трайно обединение на обширната Римска държава, Константин Велики с голяма енергия залягал за разсаждането и развитието на църквата. Старанията на християнския император били обърнати особено към буйните балкански народи, понеже християнството укротявало буйството на нравите, правило немирните и безпокойните варвари мирни граждани на империята* и понеже с новите начала на богопознанието и нравствеността държавата сполучливо разсаждала между свирепите балкански народи високите идеи за държавния ред, благочинието и общежитието, като ги приучвала да гледат на римската империя като на единствена вечна държава, която трябвало да обеме всичките народи и християнски племена, а на императора – като на Божи помазаник и избраник, на източник на всяка справедливост и милост, защитник на невинните и угнетените, върховен глава на всичкия християнски или, което е било едно и същото, римски мир. Няма съмнение, че християнството, в този случай, е водело след себе си и бързото романизиране на старите балкански народи (Ламанскiй В., Славянскiй сборник, т. І, стр. 420. Юнг много добре е очертал романизирането на всичките балкански народи (ср. Соколов, Из Древ. Исторiи болгарь, стр. 65 и др.).

А. Разпространението на християнството между тракийците

Първоначалното разпространение на християнството между тракийците, които завземали пространството от западния Илирик до Дунава* и които съставяли низшия клас на населението, е било работа на самите Христови апостоли и на основаните от тях църкви в Солун, Филипи, Никополис и др.; а в ІІ и ІІІ векове то е било разсаждано и от основаните в Тракия, Мизия, Дакия, Дардания и Скития църкви. При това християнството са усвоявали, несъмнено, по-напред гърците и римляните, а сетне то е прониквало и между простата тракийска маса (Соколов, lbid, стр. 98).

* Тракийците се разделяли главно на два големи народа: западни и източни.
Към западните принадлежали от една страна македонците и епаротите (остатък от които се намират сега в южните албанци – тоските), и от друга – иллирите, които заемали сегашна северна Албания (сегашни потомци от тях се считат северните Албанци – Гегите), Черна Гора, Далмация, Либурния и Истрия. Някои учени считат илирите и тракийците за едно племе, останало от старите плазги (каквито са: Ган, Фр. Миллер, историк Курциус, Фик и др.), а други – отделят иллирите към пелазгите, които са се появили и в Италия (Helbig, Studien ueber die alteste itasche Geschichte, Hermes, ХІ), а Тракийците считат заедно с малоазийските фригийци, витини и др. племена, към иранския или източния клон на арийците (каквито са: Лассен, Гоше, Савелсберг, Томашек, Реслер, Флигиер. Ср. Fligier, Zur prahistorische Ethnologie d. Balkanhalbinsee, Wien 1877, р. 18-19, 24-25, 65).

Към източните тракийци се отнасяли собствено тракийците, които са се разделяли на множество племена: одризи - на изток от р. Стримон, в сегашна Тракия и северна Македония, дардани - в сегашна стара Сърбия, трибалли - в сегашна Сърбия, бесси - в Родопските планини, мизи - в западната част на северна България, и гети – в Източна България. Част от последните се населявали с други тракийски племена зад Дунава и станали известни под името даки. Към тези тракийски племена някои учени (Томашек, Реслер, Флигиер и др.) отнасят още по-голямата част от старите обитатели на югоизточна Европа – сарматите или савроматите, скитите и др. (гл. Roesler, Romanische Studien, Leipzig, 1871, s. 1-8, 53-64; Fligier, Beitrage z vrhst. Vlkrkng. Europas, 1876, s. 21; Същия, Prahist. Ethnoiog. D. Blkhlbns. s. 24-25). Остатъци от тракийския език е обяснявал с помощта на иранския Томашек в своето забележително изследване "Brumalia u. Rosalia (Sitzungsberichte d. Wiener Akademie Hist. – philolog kl. B. LX, 1868). Тракийските племена са живели твърде враждебно помежду си, което е дало възможност на римляните лесно да ги покорят и да въведат сред тях своята култура и език, а в последствие и християнството. Соколов, Из древней исторiи болгарь, стр. 2-17.

От лицата, които са се трудили над християнизацията на тракийците (както в това време, така и в последващия ІV век), са известни следните:

1) Св. Филип, епископ на тракийска Ираклия или Хераклия, и другарите му: Север и Гермес, всичките редом тракияни.*

Блажени Филип първоначално е бил дякон, после свещеник, и подир някое време, като мъж с доказан високонравствен живот, е бил покачен и на епископския престол на тракийска Ираклия. Той често получавал и наставлявал учениците си - свещеника Север и дякон Гермеса, и по този начин ги подготвил да бъдат подобни на него не само по мисли и чувства, но и по страдания за Христа. Когато се подигнало жестоко гонение против църквата, той отблъснал този съвет. Началникът на града Аристомах се явил, за да запечати християнската църква, а блажени Филип му казал: "Нима ти мислиш, че Бог е затворен между стените? Той живее в сърцата". Аристомах описал и запечатал всичко в църквата. Епископ Филип, придружен от Север и Гермеса, останал при вратата и поучавал паството. След това против Филип и учениците му бил заведен съдебен процес от управителя Басса. На съда той попитал подсъдимите: "Кой от вас е учител на християните?" – "Аз съм същия, отговорил Филип, когото ти търсиш". – "Вие знаете, казал Бас, законите на императорите, които запретяват на християните да се събират и им заповядват или да принасят жертви, или да погибнат. Донесете ми вашите златни или сребърни съсъди, или пък каквито имате, а така също и книгите, които вие четете или изучавате". Тогава управителят повикал изпълнителя на наказанията. Явил се Мукапор, който е бил твърде жесток човек. Управителят заповядал да доведат свещеника Север; но него не намерили и управителят заповядал да мъчат еп. Филип. Когато почнали жестоко да го бият, стоящият наблизо Гермес казал: "ако би ти и да намериш и вземеш нашите книги, то нашите последователи, които се грижат за душевното спасение, ще напишат други (това е дало повод на някои учени да мислят, че тракийците имали св. Книги на своя език) и с още по-голямо усърдие ще изучат благоговението, което подобава да оказват на Христа". За тези му думи го наказали с бой; а когато той направил забележка на члена на съда Публия за несправедливото присвояване на църковната собственост, него го били толкова зверски, че всичкото му лице се покрило с кръв. След това управителят заповядал да се предадат съсъдите и книгите на войниците, а Филип и другарите му да се заведат на площада. Тогава последвала втора заповед да се събори покрива на храма и книгите да се изгорят.

Натрупал се много народ и еп. Филип, душевно спокоен, почнал да проповядва. Управителят го прекъснал и му казал: "Принеси жертва, на нашите господари трябва да се принася тамян!" – "Ние, отговорил Филип, сме научени да се подчиняваме на императорите, но не да им даваме божеско почитание". Управителят останал зачуден от тази твърдост на Филип и веднага се обърнал към Гермеса и му казал: "Принеси ти жертви!" – "Не мога, му отговорил и Гермес, аз подражавам във всичко на учителя си". "А ако Филип принесе, продължил управителят, ще последваш ли неговия пример"? – "Нито аз ще последвам, отговорил утвърдително Гермес, нито той ще бъде победен". Управителят казал: "ще бъдеш предаден на огън". – "Този огън е лек, отговорил Гермес, но има огън неогасяем, който е приготвен за нечестивите". Басс заповядал да затворят изповедниците в тъмницата. Те тръгнали с радост и пеели псалми. След някое време те получили позволение да посещават със стража, близко стоящата къща на Панкратия, който ги приемал с любов. В неговата къща те извършвали тайнствата и поучавали народа.

През това време се случило, щото Басс бил сменен с управителя Юстина, който бил твърд развален човек. "Басс отстъпвал пред умните разсъждения, се говори в записката, и жена му някога е била служителка на истинния Бог; но Юстин не знаел страх Божий". Еп. Филип бил повторно повикан пред съда и Юстин му казал: "нашите господари са заповядали да принуждаваме християните да принасят жертви, а ако те не искат, да ги подлагаме на мъки". – "Аз съм християнин, му отговорил Филип, - не мога да изпълня това, което ти искаш; ти можеш да мъчиш, но не можеш да ме принудиш (да се откажа от Христа) ". Юстин заповядал да го заведат в окови в тъмницата и войниците го изтезавали по пътя. – Доведен бил пред съда и Север. И нему Юстин казал: "Изпълни заповедите на императорите"! – "Аз съм длъжен да изпълня това, което съм научен", отговорил Север. И него откарали в тъмницата. Представен бил и Гермес и управителя му казал "Мъките ще те заставят да изпълниш волята на императорите". – "Не, отговорил Гермес, - аз съм пораснал в св. вяра и да отстъпвам от нея нямам намерение; ти можеш да ме мъчиш, колкото искаш". И него закарали в тъмницата. Цели седем месеца тримата мъченици прекарали в смрадната тъмница; после били преведени в Одрин, където не закъснял да се яви и жестокият управител. Тогава настъпили и решителни минути за затворниците: Филип измъчвали толкова жестоко, че всичкото му тяло било раздрано и се виждали вътрешностите; и така обезобразен бил хвърлен в тъмницата. Извикан бил Гермес, но и той не отстъпил нито пред заплашванията, нито пред обещанията и ласкателствата, които свирепият Юстин показал към него.

На третия ден отново довели Филип. "Защо ти така безразсъдно се противиш на императорската воля? – го запитал управителят. Филип отговорил: "Не безразсъдно аз постъпвам, а изпълнявам волята на Бога – Твореца и Съдията на всичките. Св. Писание говори: воздадите Божие Богу и кесареву кесарю. Това и аз изпълнявам. На справедливите заповеди на императорите аз винаги съм се покорявал". Доведен бил и Гермес, който пред съда обяснил глупостта и нечестието на идолопоклонството. Юстин, пламнал от гняв, заявил: "Как ти, нещастнико, мислиш да обърнеш мене в християнската вяра?" И тутакси произнесъл присъдата: "Заповядваме да се изгорят живи Филип и Гермес, които не изпълняват волята на императорите". Святите мъже я изслушали с радост.

Когато те били докарани на наказателното място, Гермес повикал едного от близко стоящите християни, на име Белчо (Uelogum)* и му предложил, със заклинание в името на Исуса Христа, да изплати всичките дългове. Това предсмъртно завещание към сина се отнасяло за парите, които му били предадени на хранение от разни християни. После прибавил: "Той е млад; нека с работа да изкарва прехраната си; така е постъпвал баща му и е живял с всичките добре".

Мъчениците били турени на кладата. Когато предали Богу дух, мъчителят Юстин заповядал да хвърлят телата им в р. Ебър (Марица). Но Одринските християни, след малко, седнали на ладии, енергично се впуснали по течението на реката да търсят скъпоценните останки на своите мъченици. Желанието им се изпълнило. Те измъкнали от водата св. мощи и ги отнесли в мястото, което на техния език се казвало Гетистирон* и което се намирало две мили от града.

Оставал Север в тъмницата. Когато му обадили за мъченическата смърт на Филип и Гермеса, той се зарадвал за тяхното тържество и молил Бога и него да удостои с такава чест. Молитвата му била чута: подир три дена и нему бил подарен същия венец*.

* В менолога на Василия и в славянския Пролог памятьта на Север е поставена на 20 август, когато в Мартиролозите за него не е посочено къде е загинал, а паметта на Филип и Гермес е посочена на 20 октомврий. При това в Менолога се говори, че Север "е бил родом от Сид Памфилийски и дошъл в тракийския Филипопол, когато управителят Апелиян мъчел в него 36 мъченици". В латинската записка или "мъчение" не е казано, къде е бил замъчен св. Север; но "то могло да бъде, мисли митроп. Филарет (Ibid., стр. 54, заб. 23), че след като изпратили свв. Филип и Гермес в Одрин, св. Север да е бил изпратен в Филипопол. Но несъмнено е, че Менолога греши, като нарича Севера пришелец от Сиди. Според съвременната (латинска) записка, той е ученик на свещеника на Тракийския светител Филип. В Менолога и латинската записка не е посочена и годината, кога тези мъченици са пострадали. Бароний е отнасъл страданията на Филип, Гермес и Север към времето на императора Юлиян. Него последвал и Вершинскiй, Мясецеслов, стр. 128. Но митрополит Филарет, Ibid., стр. 54, решително е отхвърлил това мнение и е отнесъл мъчението при Диоклитиян, в 304 год. По повод на това руския учен йерарх, като коментира мнението на Барония и Вершински, дума: "в описанието на мъчението не само няма никакво основание за такава мисъл, напротив, както е казано, то ясно говори за времето на Диоклетиян. Гонението против книгите в Лактинция. De morte persecnt. С. 15, 18; Евсавiй, 8, 2; и в Руинарта записката за мъчението на св. Сатурнина, се начева така: "при Диоклитияна и Максимияна дяволът е повдигнал такава война против християните, че е изисквал изгората на светите завети на Господа и св. Писание, разрушавал храмовете, запрещавал богослужението и свещените събрания. Acta, 2, p. 373". Ibid, р. 54, заб. 24. Също са преследвали началника Аристомах и управителя Басс в Тракийска Ириклия, като изгорили св. книги, унищожили църковните съдове и съборили покрива на храма".

От това кратко описание на мъченията на тримата мъжествени тракийски светители, което характеризира самоотвержеността на християнските пастири, ясно се вижда, че в Тракийска Ираклия и Одрин е имало до ІV в. добре благоустроени църкви с множество верующи, които ежечасно са били готови да запечатат вярата със смъртта си. Поразителен е бил и примерът на одринските християни да приберат из водите на р. Марица св. останки на своите св. мъченици. Затова тези църкви са дали още цяла редица други мъченици и светители през време на гоненията (в Меналога на Василий се говори, че наедно с св. Север са пострадали мъченически до 30 св. мъченици (ср. Филарет, Ibid., стр. 54).

Известни такива са:

1) св. Евсевий, който пострадал мъченически заедно със св. Филип и Гермес в Одрин (Филарет, Ibid., стр. 54, заб. 23);

2) Мъчениците "свв. Климент, Климентин, Теодот, Филимон и много други", които пострадали мъченически "в Ираклия, град Тракийски" на 14 ноември, когато и църквата почитала паметта им (Иеронимов Мартиролог на 14 ноември, гл. Филарет, Ibid);

3) Мъчениците "свв. Григорий, Виктор и Гем, които пострадали мъченически в същия град на 16 ноемврий, когато е била установена паметта им (Ibid);

4) "Една света жена с 46 свои", които мъченически пострадали в същия град на 18 ноември (Ibid. От Ираклийската епархия е бил и св. Тодор Стратилат, паметта на когото и до днеска се празнува от всичките православни народи на Балканския полуостров в първата събота от Великите пости);

5) Евтихий и Плавт, които мъченически починали някъде в Тракия на 29 ноември (Филарет, Ibid.);

6) "свв. Едикт, Евтик, Феликс, Гермоген и Ашеста, "които мъченически загинали на 12 ноември в Тракия" (Ibid);

7) св. Юлий, който мъченически загинал на 20 декември, "в Тракия, в гр. Гетдуб", който се намирал някъде на границата между сегашна България и Румъния (Ibid., стр. 54 и 56: Гетдуб от Гет – славянин и дуб – дъб – Славянски дъбник);

8) св. Емилиян Доростенски (Доростолски, Силистренски), който бил родом славянин и пострадал мъченически на 18 юли 362 година. В древното известие (Menologium Vasilii, 3, 172) за него се говори, че е бил роб на един грък, който е бил градоначалник на града, а по вяра християнин". Това е било по време на императора Юлиян Отстъпника, който още при завземането на престола възнамерил желание да замени християнството с отживялото езичество и в Дунавските страни на империята. За тази цел императорът изпратил особен префект – "безпощаден деспот", със заповед да подложи на усилени мъки всичките християни в Доростен, които би се отказали да почетат боговете. Префектът се явил в града със салтанатите на сатрап. "Кой е тук християнин?" – попитал той гражданите още при първото им представяне. Изплашените от слуховете за жестокостите на префекта граждани отговорили, че между тях не се вижда нито един християнин, че всичките се кланят на боговете. Възхитен от мислите, че само името му унищожило християнската вяра в Доростен, надменният префект дал разкошен пир на гражданите. Мъчно и болно е било на блаженни Емилиян да чува хвалбите на езичника и да вижда, че недостатъчната твърдост на християните се обръща в позор на християнството. За това във време на пиршество той взел един чук, отишъл в капището и разчупил идолите.

Езичниците не знаели, кой е строшил боговете им и по подозрение арестували един земеделец. Емилиян, като се научил за това, явил се при защитниците на боговете и им заявил: "аз разтроших силните ваши богове". Те веднага го завели при префекта, който го запитал: "кой те научи така да безчестиш боговете"? "Бог и душата ми", спокойно отговорил изповедникът и прибавил: "сега и умният префект и всички други трябва да видят колко са безсилни, колко са глухи и неми вашите идоли, които считате за богове! Както обикновените камъни и дървета, от които са направени идолите, и те нито един не издадоха глас за защита при строшаването им".

Разсърден от смелия глас на истината, префектът заповядал да повалят изповедника на земята и да го бият с волски жили. Слугите немилостиво го били, кръв почнало да блика от месата. "Как ти посмя да безчестиш идолите? Аз ще те науча да ги почиташ", викал свирепия префект. А страдалецът отговарял: "постъпката ми не е безчестие, а слава и хвала на истинния Бог". Префектът заповядал да го обърнат и бият по гърдите и корема. Дълго изтезавали страдалеца и по едно време префектът го попитал: "Роб ли си или си свободен?" – "Роб съм в градоначалника", - отговорил смазаният от бой Емилиян. Тогава префектът заповядал да се глоби градоначалника с един фунт сребро, за гдето държал в себе си непокорен на боговете слуга, а от гражданите да се вземе един фунт злато в полза на хазната, за гдето казали, че между тях няма нито един християнин; а относително Емилиян – жив да се изгори.

Заповедта е била веднага изпълнена. Зад града, на брега на Дунав, е била издигната и разпалена огромна клада, хвърлили мъченика в нея и пламъкът така силно избухнал, че твърде тежко опърлил много близко стоящи езичници, без, обаче, да закачи нито един от тайните християни, които стояли на близо. Последните тайно се явили при жената на префекта, която била скрита християнка, и молили да им бъде позволено да погребат останките на мъченика. По просбата на префектовата жена е било дадено разрешение и св. мощи на мъченика са били погребани на три километра далеч от града. В този ден – 18 юли – църквата чествува и паметта на св. Емилиян (Чет-Миней, 18 юли; Вершинскiй, Месецеслов, стр. 111 и 319; Филарет, Св. юж. славян., ч. ІІ изд. 2, стр. 14-17.);

10) Св. Александър, Солунски епископ, който присъствувал на първия Вселенски събор и му било поръчано от събора да предаде определенията му на македонските църкви, понеже, според свидетелството на Геласия Кизийски, под негово ведомство се намирали епископите на Македонския диоцез, Ахия, част от Дакийский диоцез и някои тракийски провинции (Mansi, t. ІІ, р. 881 С; ср. 929 А, Лепорскiй, Исторiя Оессалонiйскаго Экзархата. Смп. 1901, стр. 1). Той с усърдие защитавал паството си от ариянството и присъствувал по пълномощно от Македонските епископи на осветяването на Йерусалимския храм, построен от Константин Велики. По пътя си за Йерусалим той взел живо участие на събора в гр. Тир (335 г.) по делото на св. Атанасий Велики и гласът му имал твърде авторитетно значение в решенията на събора (Le Quien, Oriens Christian., t. 2, р. 27; Гете, Исторiя христ. Церкви, т. ІІІ, стр. 43; Церкв. Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 335: Лепорскi, Ibid., стр. 2, 3 и заб. 5-14; Болотов В., Theodoretiana, стр. 152).;

11) Иоан, епископ на същата църква. За него се говори в писмото на арияните, събрани във Филипопол, след като са се отделили от Сердикския събор в 349 г. (Le Quien, Ibid., р. 28; Църк. вестн., бр. 30, стр. 355).;

12) Аеций, епископ на същата църква, който присъствувал на Сердикския събор в 343 г. и на който се жалвал, че чужди презвитери и дякони често идвали в града му и се бавели в него дълго време, което е било във вреда на църковната дисциплина (Ibid.; Гете, Исторiя церкви т. ІІІ, стр. 153);

13) Еремий, епископ на същата църква и светителствувал във време на Миланския събор (355 г.). Той е бил повикан на този събор заедно с други бележити йерарси, за да защитава св. Атанасий, поради сердикския събор, на който също е присъствувал (Le Quien, Ibid. Подробности за Миланския събор, гл. Д. С. Робертсон, Исторiя Христ. Церкви, т. І, Спб. 1890 г., стр. 208, където е посочена и останалата литература по въпроса.);

14) Св. Аскол, родом от Кападокия и частен приятел на св. Василий Великий*. Той светителствувал на Солунската епископска катедра във време на Теодосий Великий и се ползувал във всичкия Иллирик с всеобщо уважение и висок авторитет. Св. Аскол е бил високообразован, отзивчив на всякакво добро дело, горещо приемал до сърцето си всичките църковни нещастия във време на ариянските смутове и отбивал техните попълзновения. За това св. Амвроси в писмата си до него го нарекъл "чуден мъж", "стена на вярата, любовта и святостта" (Migne, Patrol. S. І. t. ХVІ, р. 955-961); същият отзив е изказал за него и Созомен, който казва, че "св. Аскол е бил силен и със слово и дела, и украсен с всичките добродетели на свещеното звание" (Hist. Eccl., VІІ, р. 4), а още по-хубаво се отзовал за него св. Василий Велики, като го нарекъл един от най-знаменитите светилници на църквата, който лъчезарно светел на мрачния фон на тогавашния живот, подобно на звездите в тъмна нощ (Лепорскiй, Исторiя Оессалоник. Экзархата, стр. 32 и заб. 3).

За него се разправя, че веднъж, когато Императорът Теодосий е бил в Солун и се разболял, повикал при себе си Аскола и го попитал да ли е ариянин или православен? "Православен, отговорил св. Аскол, и благодарение на Бога цяла Македония и Иллирия са запазили постановленията на Никейския събор, въпреки всевъзможните средства да ги отвлекат от този път" (Сократ, Hist. Eccl t. V, р. 6; Лепорскiй, Исторiя Оессалоник. Экзархата, стр. 33). Зарадван от този отговор и от срещата си със св. Аскол, Теодосий поискал да се покръсти, и след кръщението си от св. Аскол се излекувал в няколко дена, след което издал и бележития си закон "Cunetos Populos", в който се запретявало на еретиците да се наричат православни. Подир това св. Аскол е присъствувал на Константинополския събор против Македония (381 г.) (Tillamont, Memoir’s, t. VІІІ, р. 380; Лепорскiй, Ibid., р. 34); присъствувал и на Римския събор (382), свикан от папа Дамазия (+384) (Църковен вестник, VІ, бр. 30, стр. 355; Le Quien Or. Christians, І, ІІ, р. 29-30; Лепорскiй Ibid., стр. 35). След това той наскоро починал (382 или 383 г.) (Rauschen, Iahrbucher, s. 165, Амn. 8; Лепорскiй, Ibid, стр. 47).

15) Св. Анисий, който бил ученик на св. Аскол и стъпил, като негов приемник, на Солунската катедра в 384 година. Той е бил избран от Македонските епископи, които взели участие и в избора на св. Амвросия. Последния поздравил Македонските епископи за този избор, изказал за епископ Анасий много похвали и написал сам до него писмо, в което го увещавал да върви по стъпките на своя предшественик; а папа Сирикий го назначил викарий на всичкия източен Илирик (За това назначение говорим, по-сетне, където превеждаме и литературата на предмета. В Църк. Вест., VІ, бр. 30, погрешно е казано, че назначението е извършено от папа Дамазия или Дамаса).

Св. Анисий е бил ревностен защитник на св. Иоан Златоуст, с особено послание благодарил нему и на всичките Македонски епископи. Във време на светителствуването на св. Анисий се случила ужасната трагедия в Солун, в която погинали от 7 до 15 хиляди души без разлика на пол и възраст, изклани от войниците по заповед на импер. Теодосий, когато били събрани на публичните игри в цирка, за гдето по-рано се възбунтували и убили главнокомандващия на окръга Ботерик и много от войниците му, защото не искал да им отпусне от тюрмата един кавалерист по случай на едно конно надбягване в 390 година (Робертсон, Исторiя хр. Церкви, т. І, стр. 256). Св. Анисий донесъл за тази страшна касапница, която траела цели три часа, на св. Амвросий, който, от своя страна, заставил виновника император да принесе искрено разкаяние пред олтара на църквата (Ibid., стр. 257). Към него се отнесъл и папа Инокентий І в 402 г. с особено послание, в което му явил за своето стъпване на папския престол и потвърдил посланието на папа Сирикия (Ер. І, Мigne, Patr. s. І., t. ХХ, р. 463). Този възвишен Солунски светител починал в края на 407  или в началото на 408 г. в дълбока старост*;

16) Руф, приемник на св. Анисий. До него папа Инокентий І е изпратил на 17 юни 415 г. особено послание, с което превърнал поверения му Солунски екзархат в постоянно папско викариятство с особени пълномощия, за които говорим по-сетне. А на 19 септември 419 г. към него се адресирал папа Бонифаций (418-422) с послание, за да му даде точни сведения и да изглади възникналите недоразумения в Коринската църква по случай на ръкоположението на Периген за епископ на Патар (Ер. 5, Mansi, t. VІІІ, р. 754; Мigne, Ibid, t. ХХ, р. 763; Лепорскiй, История Оессал. Экзархата, стр. 80, заб. 4 по-горе.). Руф изпълнил искането на папата и го уведомил за това с послание (Лепорскiй, Исторiя Оесал. Экзархата, стр. 86-89); а към 421 г. той изпратил второ послание, в което се жалвал за неподчинение на властта Тесалийските епископи (Маnsi, t. VІІІ, р. 753.). Той е бил представляван от Ефеския ІІІ вселенски събор (431 г.) от Филипийския епископ Флавиян и починал около 434 година (Ibid., стр. 256; Лепорскiй, Исторiя, стр. 107. Заб. І);

17) Анастасий, приемник на Руса. Той бил утвърден за Солунски викарий от папа Ксист ІІІ и свикал събор (435 г.) от всичките Ириклийски епископи по делото на Коринския митрополит Периген, който искал да се провъзгласи за самостоятелен йерарх в Ахия (Елада) (Гергенретер, Photius, Bd. І, s. 57; Лепорскiй Исторiя Оесал. Экзархата, стр. 107, 108, 118). До този събор чрез него Ксист е отправил енергично послание (от 8 юли 435 г.), в което, между друго, убеждавал митрополитите на Иллирик да не се противят на викария му и ненарушимо да пазят привилегиите на Солунския епископ, на когото безусловно трябва да се подчини и коринския му събрат (Маnsi, t. VІІІ, р. 761 (ер. 8) ; Migne, Patrol. s. І., t. L, р. 611; стр. Лепорскiй Ibid., стр. 109).

Подир три години (в началото на 438 г.) Анастасий свикал втори Иллирийски събор по повод на обичая на някои епископи или от ниския клир да ходят в Константинопол без негово или на папата позволение (Tillamont, Memoires, t. ХІV, р. 263; Лепорскiй, Ibid., стр. 115). И до този събор папата се обърнал с послание, адресирано до всичките Иллирийски епископи, които убеждавал да следват с твърди стъпки по предадения от отците път, който се състоял в строго пазене на правата на Солунския епископ (Маnsi, t. VІІІ, р. 762 (ер., 10) ; Migne, Patrol. s. І., р. 616; Лепорскiй, Ibid., стр. 115). В 443 г. Той се обърнал с просба до папа Лъв І (430-461) да утвърди за него правото на наместничество на ап. Престол, каквото утвърдяване е получил и от предшественика му (Лепорскiй, Ibid., стр. 119-120). И папата с голяма охота изпълнил желанието му, като с послание от 12 януари 444 г. му явил, че се съгласил "на просбата му да запази за него по примера на предшествениците авторитета на папския заместник и да му повери управлението на църквите в Иллерик" (Ер. 6 в Маnsi, t. V, р. 1233; t. VІІІ, р. 767; Migne, Patrol. s. І., t. LІV, р. 617; Лепорскiй, стр. 120).

В началото на 446 г. свикал трети събор в Солун и на него по административен ред довел Никополския митрополит Атика, когато този последния се отказал да дойде доброволно (Ер. 14. С. І. Маnsi, t. V, р. 1279 В-1280; Migne, Patrol. s. І, t. LIV, р. 670 А-671 А; Лепорскiй, Ibid., стр. 125-126). Но когато Атик се оплакал за това в Рим, то папа Лъв І написал до Анастасий бележитото си послание, в което развил своята теория за управленето на църквата (Ер. 14. Маnsi, t. V 1278 sq., Migne, Ibid, t. LIV. Р. 668; Лепорскiй, Ibid., стр. 127-131. Това послание няма дата, но то е било подир януари 446 г. Лепорскiй, Ibid., заб. 16). Този солунски пастир бил представляван на Халкидонския събор от Ираклийския епископ Квинтила; той свикал и четвърти поместен събор в Солун в 415 година (Le Quien Ibid).

18) Евкситей, който заел Солунската катедра в 453 година. До него е адресирано посланието на папа Лъв І от 1 септември 457 г., в което го увещава да държи православната вяра и определенията на Халкидонския събор; той се споменава и в списъка на епископите, до които е било разпратено посланието на император Лъв от 457 година (Маnsi, t. VІ, р. VІІ, р. 523D, 789В; Лепорскiй, Ibid., стр. 134, 303). Всичките тези и други много още Солунски пастири (Le Quien Ibid., р. 27-43, е изброил още 12 епископи до VІІІ в., за които говорим по-нататък) са имали решително влияние не само за запазването на православието от разни ереси, които вълнували църквата от ІІІ до VІІ в., но и енергично са действували за утвърдяването на църквата между тракийците, илирийците и славяните, които населили техния диоцез твърде от рано. За това високо значение на Солунската епископска катедра в християнизацията на тракийците и славяните тя е била въздигната, както това по-рано рекохме, в началото на ІV век в екзархат и папски викарият, под ведомството на когото са били подчинени всичките епископи на източния Иллирик (; Църк. Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 356. За това повдигане на Солунския екзарх подробно говорим по-сетне).

19. Протоген, Сердикски епископ, който е присъствувал на Никейския вселенски събор и е бил натоварен от него с поръчката да предаде определенията му на всичките съседни нему църкви, с което, видимо, Сердикският епископ, а по-сетне митрополит, се е издигнал, като йерарх на областния град, пред другите околни провинциални епископски катедри (в средиземна и прибрежна Дакия), които впоследствие (само в средиземна Дакия) са били подчинени нему и като викарни епископи (Гете, Исторiя Церквы, т. ІІ, стр. 139-164).

В него време през 343 г. е бил свикан в Сердика, като град, който стоял на границата между изток и запад, но в пределите на западната половина на империята, от император Констанция и Констанса голям събор (Според мислите на коронованите инициатори събора е трябвало да бъде Вселенски. (Ср. Гете, Истор. Церквы, т. ІІІ, стр. 149), за да тури край на арианските вълнения, които често дохождали до кървави метежи в Константинопол и много градове на източната империя, както и да се възстанови св. Атанасий Велики на катедрата си, от която бил отстранен от арианите.

На събора присъствували около сто западни ¹) и седемдесет и шест източни епископи ²), между които са били Аеций Солунски, Геронтий Верийски, Хелиодор Никополски, Олимпий, епископ в гр. Аена (в Тракия), Парегорий Скопски, Евагрий Ираклийски (Македонски), Зосим Лихнидски (Охридски), Урсакий Сингидунский (Белградски) и Лукий Адриянополски, когото преследвали арианите ³).

На този събор (председателствуван от западния епископ Осия не в качеството му на легат на Римската катедра, но като най-стар и с силно влияние при двора) присъствувал и св. Атанасий Велики, Маркел Анкирски и др., изпъдени от катедрите им от арианите епископи.

Това тяхно присъствие силно възбудило арианствуващите източни епископи и те поискали отстранението им от събора (Робертсон, Истор. Церкв, т. І, стр. 204). Но болшинството на събора не се съгласило на това искане, като заявило, че въпросните епископи не трябва да се считат за низложенни, тъй като най-последните църковни решения са били в тяхна полза, че те са били готови да отговарят на всичките обвинения против тях и че съборът може наново да разгледа всичкия въпрос от начало (Гете, Исторiя Церкви, т. ІІІ, стр. 140).

Особено енергично защитавал Св. Атанасия и др. православни епископи епископ Протоген, който категорично заявил, че не може да прекъсне общението си с епископи, низложенни по решение, което римският епископ Юлий признавал за недействително.

Но източните епископи настоявали за своето възражение ¹) и, като намирали винаги твърдо противодействие ²), се оттеглили от Сердика в Филипопол (Пловдив), където съставили отделен събор под председателството на Антиохийския епископ Стефан.

На този събор дошли Сингидиския епископ Урсакий и Тодор Ираклийски (в Тракия), който е бил един от главните водители на арияните ³).

След това останалите в Сердика св. отци продължили заседанията на събора. Те отново разгледали делото на св. Атанасия, Моркелла Анкирски и др. И ги признали съвършенно невинни, а делопроизводството на Тирския събор, на който те били осъдени, е бил обявено за дело на злоба и клевета, като същевременно ги възстановили и на катедрите им; оправдан бил и Одринския епископ Лукий, понеже неговите обвинители, арианите, побягнали.

След това съборът отлъчил и низложил лъже-епископите на Александрия, Анкира и Гази, така също и Тодора Ираклийски, Наркисса Нерониятски, Стефана Антиохийски, Георгия Лаодикийски, Акакия Кесарийски (в Палестина), Мелофанта Ефесски, Урсакия Сингидунски и Валенса Мурзийски, които са показали енергична арианска дейност.

По отношение на вероизповеданието, съборът е намерил за нужно да не излага нов символ на вярата, а потвърдил Никейския символ на вярата.

След това съборът изработил двадесет правила по църковната дисциплина и завършил заседанията си с редактиране и подписване на няколко послания: едно окръжно до всичките епископи, с което се съобщавали определенията на събора, две до папа Юлия и Александрийската църква и две до двамата императори.

Всичките тези актове са подписани от епископите: Осия, председател, Осия Испански, Юлий Римски, представен от свещениците: Архидама и Филоксена, Протогена Сердикски и други*.

* Св. Атанасий споменува 75 епископи, без да упоменава техните престоли. Между тях се намира сам Атанасий, Маркел Анкирски и Асклепа Газаски. Той изброил: 34 от Галия, 36 от Африка, 94 от Египет, 15 от Италия, 12 от Кипър1 15 от Палестина. А 63 епископа от Фригия и Исаврия изпратили своето съгласие още във време на събора. Така щото, съборът, състоящ се в началото на 176 епископи, като са се считали в това число и източните разномисленици, в същност, според известията на Св. Атанасия, Маркеля и Асклепа, които са присъствували на него и още 63, които писмено са се съгласили с тях (виж Св. Атанас., Истор. Арiанъ къ инок., § 15; Апологiя прот. Арiанъ, § 50; Св. Илар. Пикт., Отрыв., т. ІІ, е означил престолите на много от членовете на събора). Възможно е на събора да са дошли много епископи подир неговото откритие, от което е станало и увеличаването на членовете му (гл. Гете, Истор. Церкви, т. ІІІ, стр. 158-159).

Когато източните епископи, събрани във Филипопол ¹), взели противни решения, те изложили нов символ на вярата, много повече ариански, отколкото Антиохийските символи, като изяснили изражението "единосущный" с дума съвършенно противоположна ; след това потвърдили старите си решения против Атанасия, Маркела и др., низложили Юлия Римски, за гдето защищавал Св. Атанасия и другарите му, Осия по същите причини, Протогена Сердикски, за гдето имал общение с еп. Маркела, и еп. Гавденция за гдето не следвал поведението на предшественика еп. Кирияка (арианин). Най-после те редактирали и подписали едно окръжно послание до всичките епископи на църквата, в което изложили всичките обвинения срещу противниците си и разгласявали решенията на своя събор; към това окръжно послание те приложили и символа на вярата, съставен в Антиохия ²).

От тези събори и църковни движения ясно се вижда, че във време на Протогена е идело вече борба не за разпространението на християнството, което се е смятало за утвърждение между населението, а за неговото разяснение и запазване от ереси.

20) Гавденций, епископ на Найсоса, в Дакия, който също присъствувал на Сердикския събор и вземал живо участие в разрешението на въпроса за апелиране на делата на осъждените от местните епископи или събори пред Римския папа Гете (Ibid., стр. 148; гл. и притурка І);

21) Олимпий, еп. на гр. Аена, в Тракия, който на същия събор допълнил мнението на Аеция Солунски с положението, че на гонимите епископи или на такива, които са принудени да напуснат църквите си, да се уголеми срока на отсъствието от църквите им. С това решение той отстранявал ударите на арианския императорски едикт, по силата на който той бил отстранен от Енос (Гете, Ibid., стр. 153; Le Quien, Oriens Christian, t. І, р. 1201; Бурмов, Б. Кн. 2, ІІ, ч. 2, бр. 10, стр. 308) ;

22) Северусъ, епископ на гр. Кабиле (недалеч от сегашния гр. Ямбол), който присъствувал на същия Сердикски събор (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 673-675);

23) Св. Зосим, който е бил родом от гр. Созопол, живял и разпространявал християнството при императора Траяна, когато и починал мъченически*. Християнството в Созопол е било до толкова разпространено, щото около 431 г. този град е имал особена епископска катедра, на която светителствувал Созополския епископ Атанасъ (Ammianus 22. 8; Gams, Series episc., p. 427. Описание на Созопол в Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 763-766).

24) Евстратий или Евстроний, епископ Одрински, мъж добродетелен и добродушен. Той енергично се е борил против арианите, които сполучили и да го изпъдят от Одрин, понеже опровергал водителя им Евсевия Никомидийски. За неговото изпъждане спомогнала Августа Василина (за епископиите на тази митрополия говорим по-сетне).

Към това време, може би и през неговото светителствуване, Одринската епископия е била повишена в митрополия, на която са били подчинени девет епископии, на които катедрите са се намирали повечето край черноморското крайбрежие (Гете, Истор. Церкви, т. ІІІ, стр. 153; Le Quien, Ibid., р. 1171; Бурмов, Български книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, бр. 10, стр. 307); 

25) Епископ Сотас, който е светителствувал във втория век в гр. Анхиял и усърдно разпространявал християнството в този град и околностите му (Gams, Series episc., р. 428; Иричек, Ibid., стр. 792);

26) Тимотей, епископ на същия град и присъствувал на Сердикския събор (Ibid).;

27) Теодулъ, епископ в гр. Траянопол (на р. Марица, между градовете Енос и Адриянопол), за него ариaните измолили от императора Констанция едикт, с който му се запретявало да присъствува не само в градовете на епархията си, но и да се наказва навсякъде, където се появи (Le Quien, Ibid., p. 1193);

28) Пист, епископ Маркиянополски, който присъствувал на Никейския Вселенски събор (Le Quien, Ibid., t. І р. 1217. Бурмов Ibid., стр. 308);

29) Мартирий, епископ на същата катедра, който светителствовал във време на втория Вселенски събор и за когото Созомен говори, че "сам царят го одобрил, когато го видял и беседвал с него и въобще за него е била винаги добра мълва, като пастир, който благочестиво е управлявал църквата" (Sozomeni, Hist. Ecclesiast., Ibid., VІІ, сар. 9; ср. руския превод, стр. 489-491). Както тези светели, така и приемниците им на Маркиянополската митрополия, която заемала видно място в долна Мизия, твърде много съдействували за разпространение и заякчаване на християнството между тракийците*.

30) Тиверополските мъченици, деятелността на които е описал Охридският архиепископ Теофилакт*. Според това жизноописание "тези мъченици (Тимотей, Комазий и др.) са били родом от Никея". Когато император Юлиян Отстъпник подигнал гонение против християнството, те преминали в Солун заедно с епископа Теодорос, един от 318 отци на Никейския събор; а от там, когато гонението засегнало и този град, те са се преселили в Тивериопол (Струмица), където един от тях, Тимотей, станал епископ на града, а другите – свещеници и монаси. В този град гонимите за Христа намерили възможност, ако и за малко време, не само свободно да изповядват вярата си, но и да я разпространяват между езичниците, които обитавали в тези страни. Трудовете им не останали напусто; те спечелили много последователи, от които по-забележителни са били: Петър, Иоан, Сергий, Теодор и Никифор, а някои приели и свещенноиночески чинове, каквито са били: Василий, Тома (диакони), Иоротей, Даниил и Харитон (иноци) и Сократ, който се славил с богатство и военни способности.

Това малко християнско общество се разсеяло в околността, където спечелило много последователи, и скоро след това с големия си успех разтревожило езичниците, и цар Юлиян пратил двамата си чиновници, Валенса и Филип от Солун в Тивериопол да накажат светите мъже. Чиновниците извикали пред своя трибунал 15-те св. мъже и ги осъдили на смърт. След това Тивериополските изповедници пострадали мъченически и Бог, за усърдието им, ги прославил още приживе с чудеса; "това, говори Теофилакт, спомогнало да се разпространи Христовото учение на всякъде; и, малко пред мъченическата смърт, в Тивериопол и в околните страни нямало вече нито един езичник"; а потомството, за да увековечи тяхната памет, изразило на каменни плочи техните "имена, форма на телосложението, образа на живота, санът и чертите на лицата на всеки мъченик (Migne, Patrol. gr., t. CXXVI, р. 37, стр. 204; срав. Praelatio Fineti в същата Patrol. gr., t. CXXV, р. 430. Воронов, Главнейшiе источники, стр. 143).

31) Св. мъченик Еразъм, който разпространил християнството в Охридските страни. За живота и дейността му са се запазили, както и на всичките пастири от тези отдалечени времена, твърде малко сведения само в неговата служба (Службата му е посветена в един среднобългарски Миней, писан през 1435 год. Някъде в Охридско. Спростринов П., в Църковен вестник, г. ІV (1903), брой 26, стр. 5-6). Той е бил родом славянин, както за това показва името и службата му, която е поместена наедно със службите на славянските седмочисленици, неговите по-късни приемници. Възпитал се е в Антиохия (Служба: "Антиохие, весели се въспитавшия звезду незаходяща сльнца света". Ibid, стр. 5, кол. 1), проповядвал християнството и пострадал мъченически през време на царуването на императорите Диоклитиян и Максимиян (284-305, 285-310) (Служба: "Диоклитияне злобци Максимияне посрамивь" или "не лести мене вьщiе Диоклитияне мучителю"… Ibid). , защото проповядвал на Лихидяните "да не отдават божествена чест на камъка и дървото, а да разбират Твореца на небето и земята и да избягат вечния пламен".

Св. Еразм бил смел проповедник и гонител на езичеството. Той, по всяка вероятност, е бил един от първите мъже, които озарили охридските места със зарите на Евангелското учение и които насадили или основали монашество по върховете, на които в последствие бил построен гр. Охрид: "Лукридскаа места* светозарни словесьiи святе приводеi, се въспъва въ службата му, сладостiми учения все просветi и чудесьiи привличаiе", или "паче сльнца озаривь вьсь миръ".

Само в един ден покръстил до 20 хиляди души на брега на Охридското езеро. За този му успех, той бил хванат и подвъргнат от местния началник на люти мъки и изтезания: "страсти и раньи и болезньiи претърпе", "страстна бiения и мукы, бесьчисленньие сладостно вьспрiиемаiе" и най-после мъчителя заповедал да го хвърлят от крепостта долу, където и предал Богу дух. Някои песни на службата дават да се разбере, че Св. Еразъм бил епископ: "Те похвала архиерейска явисе"… "Лукридо, ликьстуй, якоже кринь процвитаи, златозарныи словеси память, почитаiе и учителя богогласна, и архиерея пресветла", и бил надарен от Бога с дар да прави чудеса: "чудеси предивнiимы испольныивь вьселiенную всоу, слепiе просвещаiе, и бесы прогонаiе, и болезни изцелаiе, и мрьтвыiе вьскрешаие, яко Божiи угодникь блажение Еразме"; той възкресил сина на някой си мъдрец Анастаси, който веднага приел християнството: "Анастасие мудре подвизаисе тврьдо въ веру Христову да узришiи вьскоре сладость божiию бесчисьлную: сына ти умерша, именемь iего востающа, то бо iесть дрьжава животу и сьмрьты".

Тези трудове и чудотворна сила на Св. Еразъма увековечили паметта му между населението за дълго време. То (населението) в последствие въздигнало храм в името на Св. мъченик и чудотворец на самото място, гдето той бил умъртвен и с благоговение чествувало паметта му на 2 юний – деня на неговата смърт: "твореца твоiе пресветоiе успениiе блажене". Около този храм, разположен в един планински процеп близо до Охридското езеро, и до днес населението от Охрид, Струга и околните места се събира на събор и празнува паметта на светителя (Спространовы, Ibid, стр. 5 и 6; ср. Ibid,. Бележки за Охрид в Славянски глас, София, г. ІІІ, кн. ІV, стр. 156-157. Тази стара църквица е твърде малка, та и мястото не е позволявало да се построи по-голяма. Срав. Меб., т. ХІV, стр. 719 и 724. Паметта на Св. м. Еразъма е отбелязана в службата: "месец юний 1-й ден, св. мученика Еразма Лихнидиньскаго". Спространов, Църковен вестник, стр. 5).

32) Св. Зосим, който е светителствувал на Лихнидската катедра през първата половина на ІV в. и присъствувал на Сердикския събор (В Le Quien`a (Oriens Christ., t. ІІ. р. 285) погрешно е наречен Дионисий, която грешка е запазил и Ангелов в Църковен вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 366).

33) Антоний, епископ на същата катедра, който в 449 г. на Ефеския събр е държал страната на Византийския двор, а след това написал писмо до императора Лъв за събора (Mansi, Concil., t. 619; Лепорскiй, Исторiя Оессалониксаго Экзархата, стр. 331.);

34) Лаврентий, който е кореспондирал с Римския престол (Mоnsi, Ibid., t. VІІІ, р. 10; Their, p. 627; Coll. Avell, № 81. За този епископ съобщаваме по-големи подробности по-сетне.);

35) Теодорит, който заел Лихнидската катедра в 519 г. и се трудил за запазване чистотата на православието във време на Акакиянските смутове в Константинополската църква, за което на 7 март 519 година подписал и вероизповеданието на папа Гормизда, донесено в Лиханид от папските легати, които отивали за Константинопол (Manisi, Ibid., t. VІІІ, p. 450 C; Thiel, p. 851, Coll. Avell., № 214, Лепорскiй, Ibid.).

Тези и други много светители (виж подробности в § за епархиите), на които често и имената не са се запазили за историята, твърдо са насадили християнството между множеството трако-иллирийски племена, християнизацията на които към края на ІV в. е била окончателно завършена.

Б. Разпространението на християнството между скитите

В малка Скития ¹), която в VІІ век е станала ядката на българското отечество, християнството е проникнало твърде рано и се утвърдило твърде бързо. Началото му се отнася, както видяхме, към времето на Христовите апостоли. Насадено от апостол Андрея ²), то продължило да крепне и се развива и в последующе време при всичките неблагоприятни за него обстоятелства, причинени от честите нахлувания на разни варварски народи, в това число и на славяните.

1) Гръцките писатели са употребявали думата Скития в твърде обширен и неопределен смисъл (вж. Карамзин, Истор. Государ. Россiйскаго, т. С, стр. 9) ; но в същност са били две Скитии:
а) Малка Скития, която се намирала между Дунава (по долното му течение и устието), Черно море и на изток от сегашната железопътна линия Русе-Варна, или сегашната Добружа. С това име тя е известна вече в третия век. (Страбон, Geograph., Iib. VІІ, р, 5, [...], ср. Записки Одесск. Общества Исторiи и древностей, Одесса, 1844, т. І, стр. 75, Архимандрит Макарiй, Исторiя Христiанства в Россiи до равноапост. Кн. Владимира, стр. 46-47 и заб. 98) ; и
б) Голяма Скития от лявата страна на Дунава до Азовското море и Дон на изток и запад до р. Пруд с неопределени пространства към север. (Виж Потоцкiй, Географ. Помпонiя Мелы, Плинiя и Тацита в Археограф. Атлас Европейской Россiи, Спб. 1823; Архим. Макарiй, стр. 5, заб. 4; стр. 17, заб. 28 и стр. 46).

2) Известно е, че учениците на апостол Андрея - Елен, Нирин и Пен са проповядвали в Малка Скития, по бреговете на Дунава, и там са пострадали с мъченическа смърт (виж Мenologiun Graecorum, inssu Basilii imperat. Urbini 1725, t. 2,, 126; Запис. Акад. Наук, кн. VІ, стр. 106, 107; Ламанский, Славянския рукописи  в Белград и др. Библiот., стр. 110; Гласник, кн. ХVІ, стр. 37, 38; Филарет, Св. Юж. Славян, изд. ІІ, стр. 30-32).

Освен че Тертулиян свидетелствува за силата на християнството между скитите и гетите (даките) ¹), в старите мъченически актове твърде често се говори, че в главния град на малка Скития Томи ²), както и в другите скитски и долномизийски градове – Маркиянопол и Доростол, са ставали жестоки гонения против християните не само в третия, но и във втория и даже в първия век (Le Quien, Oriens. Christ. tom. І, р. 1212, 1217 и 1100).

1) Tertulliani Iib, advers. Judaeas, cap. 7, in Miqne, Patrologiae Curs. Competo tom. ІІ, 610-611. Psris. 1844; ср. Соколов, Из древней исторiй болгар, стр. 100. Гл. подробности в § за епархиите.

2) Томи - по гръцки "сека, разсичам", както произвежда това наименование на града римският писател Овидий, който е живял в него във време на своето заточение (Iib. ІІІ Tristit, eleg. 9), и следователно по славянски Сеч, ако жителите на тази област са били славяни, както дума Архим. Макарiй, Ibid. стр. 27-37, 55-58. За този знаменит град на Понта и близо да устието на Дунава, освен Овидий, (Iib. ІV, сар. 2), в четвъртия – Амиян Марцелин (Iib. ХХVІІ, сар. 3), в петия – Созомен (Hist. Eccles, Iib. VІ сар. 21: Tomis, magna et elix civitas, ad mare posita), в шестия – Прокопий. (Corp. Histor. Byz. 11. pag. 457. Venet.), даже в десетия – Константин Багрянородний (ibid., ХХІХ, р. 17 и 26) и др. Този Tomis Предбалкански (Скитски) трябва да се отличава от Tomis-а Иллирийски (ibid. ХІ, р. 446), така също и от Бесфорския Tomis, който се намирал, според Арабските писатели, в страната на черноморските руси при Азовското море (гл. О жилищах древних Руссов, Москва, 1826, стр. 46), и не трябва да се смесва с Констанца (Кюстенджа, гл. Бутков, Оборнона летописи, Несторовой стр. 159), основана от Константина Велики, защото тези градове и двата са съществували и подир десетия век, като отделни (Corp. Hist. Byz., t. ХХІХ, р. 26 и 17; Арх. Макарiй Ibid., стр. 47).

За голямата разпространеност на християнството в тази страна не остават никакви съмнения свидетелствата на блажени Теодорита и Константина Багрянородни. Според думите на първия св. Златоуст, Цариградски архиепископ, като чул за Скитите, които обитавали около Дунава, че силно жеднеят за спасение (значи те били вече предварително запознати с християнството), но нямали люде, които да удовлетворят тяхната жажда, пратил им пастири и учители*; а по известието на Константина Багрянородни (от Х в.) в Скития са се намирали между развалините на много градове някои остатъци от християнски храмове и кръстове, изрязани от камък (Corp. Hist. Byzan. Vol. ХХІХ, р. 87 (Venet. 1729) Inveniuntur autem, inter urbium collapsarum fabricas ecclesiarum indicia quaedam et cruces ex lapide tophino excultae).

Скития още от древнo време е съставлявала отделна самостоятелна епархия (Архимандрит Макарiй, Исторiя христiанства в Россiи до равноапостольнаго княза Владимира, стр. 49. За тази епархия подробно говорим по-сетне) със седалище в гр. Томи и нейните епископи са се отличили с голяма святост и енергична дейност в полза на църквата. Сведения за тях са се запазили едвам от последната четвърт на третия век, когато случайно се споменава за Скитския епископ Евангелика, който управлявал църквите в тази област във време на императора Диоклитияна (284-292), в дните на гонението на Христовата църква (Le Quien, Oriens. Christ., t. І, р. 1212; Архим. Макарiй, Ibid., стр. 50). От това време до половината на шестия век са известни цял ред Скитски или Томски епископи на брой единадесет, както следва: Филий, неизвестен по име, Вретаний, Геронтий или Терантий, Теотим І, Тимотей, Иоан,  Александър, Теотим ІІ, Патерн и Валентиниян.

1) Св. Филий светителствувал в гр. Томи във време на царуването на император Ликиния (ок. 314). Когато Ликиний в 320 г. повдигнал жестоко гонене против християните, епископ Филий тутакси бил хванат и затворен в тъмница; едновременно били хванати и затворени множество християни в разни места на Скития. Светителя бил бит с пръчки до смърт, бил предаван на разни други безчеловечни изтезания и най-после, според присъдата на съда, го хвърлили в морето. Тялото му, което изплавало на брега, било пренесено от някои благочестиви християни в къщата на Аманда, която се намирала вън от града; от него получили много болни изцеление (Рабань Мавра отнася това събитие срещу 3 януари; а паметта на св. Филия се празнува на 15 септемврий. Ср. Архим. Макарий, Jbid., стр. 50; Le Quien, Oriens Christianus, t. І, р. 1222; Бурмов, Бълг. Книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, бр. 10, стр. 308).

В същия ден (3 януарий) в Томи пострадали с мъченическа смърт и трима родни братя: Аргей, Наркис и Маркелин. Тези мъченици, след дълги изтезания, били така също хвърлени в морето; а на 3 април приели мъченически венци св. Евгарий и Бенинг.

От Томи гонението на християните се разпространило и в провинцията; но и там християните се отличили със същата твърдост, както томските светители. В гр. Новидум (сега с. Дунавец) на 6 юний пострадали за вярата блаженните: Аманд, Лукий, Александър, Донат и др.; а два дена по-рано (4 юний) били хванати и замъчени: св. Зотик, Лукиян, Илия, Комар, Гадун, Нининт, Юлий и други 30 души страдалци за вярата. През септемврий в същия град свършили подвизите си за вярата с мъченическа смърт трима млади царедворци, които били заточени от Ликиния в малка Скития. Два дена преди Макровия и Гордиян. Най-после, на 1 октомврий в същия град приели мъченически венци: свв. Приск, Крискент и Евгарий. Така пред самото тържество на християнството в Римската империя, малка Скития била зрителка и обляна с кръвта на цял сонм мъченици за вярата (Филареть, Св. юж. слав., изд. ІІ, стр. 86-88) ; а това е неопровержим факт, че християнството е било в голяма сила между скитите – явен резултат от усърдната деятелност на св. Филия и неговите неизвестни предшественици;

2) Неизвестен по име, който присъствувал в 325 год., по свидетелството на Евсевия на Първия вселенски събор (Макар в списъка на епископите, които са се подписали под актовете на този събор, няма името на Скитския епископ, но е несправедливо да се отхвърли или претълкува свидетелството на Евсевия, защото в този списък са се запазили имената не на всичките присъствуващи епископи). 

3) Св. Вретаний, който свидетелствувал в царуването на ариянина император Валент (365-378). Той, през време на ариянските размирици в църквата, управлявал така мъжествено и толкова внимателно църквата си, щото пасомите му останали съвършенно чисти, незаразени от тази ерес.

За мъжеството му се съхранил следния разказ: Един път император  Валент, по време на обиколката на царството си, се отбил в гр. Томи и, по обичая, бил посрещнат в катедралния храм от епископа Вретания; в храма императорът наченал да убеждава епископа и народа да се присъединят към арияните. На тази покана епископ Вретаний отговорил отрицателно и смело се изказал в полза на учението на Никейския вселенски събор (325 г.) Императорът, раздразнен от смелия отказ, наченал да говори заплашително; но епископът не трепнал: той напуснал църквата и отишъл в друга; подире му последвал и всичкият народ; а Валент останал самичък в църквата със свитата си.

Императорът дошел извън себе си от този случай и заповядал тутакси да арестуват еп. Вретания и да го изпратят на заточение. Заповедта била приведена в изпълнение, но Валент бил принуден скоро да отмени приказа си: Скитите наченали да се вълнуват и явно да изказват негодуванието си към императора; когато, от друга страна, те, като храбро племе, били нужни на империята, понеже защищавали северните й предели от нападенията на разни варварски народи. Това заставило императора да отмени приказа си и да върне Вретания на катедрата му.

Този случай, като показал безсилието на императора, възвисил пастира в очита на пасомите, и, в същото време, подбил всяка възможност от страна на арияните да разсаждат ерестта си между Скитите.

И подир това Вретаний е бил смел борец против разните еретически заблуди и строг пазител на чистотата в нравите на низшето духовенство и на простите верующи. С тази си деятелност светителят до толкова възвишил Томската катедра, щото на нея и в подирните времена гледали  с благоговение и уважение от всичките краища на Балканския полуостров (Созомен, Ц Ис. 6, 21; ср. Теодорита, Ц. Ис., кн. 4, гл. 35; Арх. Макарiй, Ibid., стр. 51).

Подир такава възвишена деятелност, Томският светител е имал пълно право, от дълбочината на душата си, да каже наедно с богодухновений Давида: "Господи, говорих за свидетелството Ти пред царе и не се посрамих" (Пс. 118, 46; Филарет, Св. Южн. Сл. стр. 61-63). Св. Вретаний починал, за вярване, на другата година подир нравствената си победа над Валента (т. е. в 377 г.), тъй като на втория Вселенски събор (381 г.) присъствувал приемникът му, Геронтий (Ibid., 63; Никифоръ Каллистъ, Истор. 12, 13; Фанундъ, Iib. 4, р. 34; ср. Соколов, Ibid., стр. 100).

4) Св. Геронтий  или Терентий, присъствувал на втория Вселенски събор (в 381), и принадлежал към числото на онези епископи, които са имали "добра слава"; той благочестиво управлявал своите църкви, както това се вижда от обстоятелството, че поради това си усърдие се удостоил с особен одобрителен отзив от самия император Теодосия (Името Геронтий, Томски епископ, фигурира в числото на подписите под актовете на събора, а името "Терентий, епископ на Скития" - в постановлението на Теодесия, дадено подир този съббор, и се чете у историка Созомена, Hist. Eccl., Iib, ІХ. Вероятно в първия случай грешката  е била направена от преписвачите; ср. Соколов, Ibid., стр. 100; Барсов, Константинополскiй патрiарх, стр. 21.);

5) Св. Теотим І е бил "родом скит" (Созомен, Истор., кн. 7, гл. 28)  и още в 392 г. бил известен вече на Иеронима и като писател, и като епископ (Hiron. Catalog. Script. Eccles в 393 r. Socrat. Hist. Eccles, Iib. VІ, c. 12 Sozomen., 1. VІІ, сап. 26). Когато Св. Иоан Златоуст в 399 г. разглеждал на събора делото на ефеския епископ, присъствувал на този събор и "Теотим от страна на Скитските и Тракийските църкви" (Палладiй, Жизнь св. Златоуста, стр. 123).

В 402 г., когато Епифаний настоятелно изисквал от св. Златоуста и другите епископи да произнесат осъждане на Оригена, "Скитският епископ Теотим явно порицавал Епифания, като говорил: "неблагочестиво е да оскърбяваме отколе умрял, да възставаме против присъдата на старите отци и да отхвърляме одобреното от тях". Това си съждение томският епископ потвърдил с едно съчинение на Оригена, което показал на събора и прочел из него много пасажи: "това, както и другите съчинения на този отец, могат да бъдат твърде полезни за църквата, и тези, които осъждат подобни книги, безчестят и това, което в тях се говори" (Созомен, Ц. Истор. 8, 14; Сократ, Истор. 6, 12).

Св. Теотим се славил не само с просветителната си дейност, но и като мисионер, със строг и високо-нравствен живот и надарен със силата да прави чудеса.

По негово време на другия (левия) бряг на Дунава, вече се скитали хуните - див варварски народ, който покорил заселилите се по онези места от по-рано славянски племена*.

* Нестор (руски летописец) говори, че "по р. Буг живели Дулебите, по р. Днепър до Дунава и Черното море – Уличите и Тиверците (всичките славянски племена); там е Скития на Гърците" (Лаврентий, стр. 7). Митрополит Филарет мисли, че скитите и всичките томски светители са били славяни (Св. Юж. Слав., ІІ изд., стр. 63-66); а архиманската епархия по всяка вероятност е била славянска. В нея от времето, когато Златоуст е пращал мисионери до Х в., когато са се виждали остатъци от стари храмове, оседлите жители постоянно са били славяни, макар през земята им в ІІІ, ІV и последующите векове да са преминавали много други народи, които са оставали доволно продължително време в нея да живеят.

В първия и втория век в нея са живяли гетите и тирагетите, които по справедливост могат да се нарекат славяни.
(Вж. Географiю Птоломея в Ареогр. Атлас потоцкаго; Надеждин, Опыть Истор. Географiи русскаго мiра, в Библiот. Для чтения, 1837, т. 22, стр. 68-69; Ейхвалдь, О древнейших обиталищах племен славянских, Финских и пр. В същия журн; стр. 70-75. Сенковскiй, Ibid., стр. 97; Каталог книг библiот, А. Черткова, Москва, 1845, стр. 167-168) и съседните на тях Кривичи, които почитали заедно с тях един и същи отечески мъдрец Замолксиса (Ptolom Geograph. Iib. Cap 10, edit. 1538).

Във втория или поне в третия век Певтингеровата карта посочва да са живяли славяните венеди (гл. Шафарик, Славян. Древности, Москва, 1837, т. І, стр. 223, 224 и 226).

В четвъртия век, според свидетелството на Юрнанда, в Скитската страна готският крал Ерманрик (322-350) е водил кървави войни с антите, пак славяни (Jornand de Gothorum origine et rebus gestis сар. 24, ср. сар. 23 и 5); и император Валент (364-379) е заварил в нея славяни, когато преминал в Тракия (Макарiй, Ibid, стр. 58).

В петия век (от 449), според свидетелството на Константина Багрянородни, някои от римляните, на които империята се простирала до Дунава, като преминали тази река от любопитство да узнаят, кой обитава зад нея, там намерили безброен славянски народ (Constant. Porphyr. De sdminist. Imp. Сап 29; Striter., tom. ХІ, р. 20), а според свидетелството на Арменския историк Мойсея Хоренски, тези славяни са се делили на 25 племена (Mosis Choronogr., Hist. Armeniae, Iib ІІІ et epitome Geographiae, Zondini 1736, р. 347 и 439).

В седмия век, когато се преселили в тази Скития българите, намерили в нея същите славяни, само че разделени на 7 племена
(Theophanis, Chronogr., p. 236-238. Venet. 1729; Известия Византiйских историков, ч. ІV, стр. 18 и 4 и част І, стр. 93 и 94, Спб. 1770 – 1774. Россiя в Истор. Отнош. Булгар Спб. 1837, кн. 2, стр. 19 и 20).

Не са ли достатъчни тези известия да се твърди, че в м. Скития отколе са живели славяни или поне преимуществено такива, без да се отрича, че в главните й градове е имало силни гръцко-християнски поселища? Архим. Макарiй, Исторiя Христiянства в Россiи до равноапост. княза Владимира, стр. 55-58.

Еп. Теотим ходил да проповядва словото Божие между тези народи и сполучил да укроти звероподобните хуни с любвеобилните си проповеди, с увещанията, с подаръците и угощенията, които той често им давал; проповедническият му авторитет особено се повдигнал от чудесата, които той, в името на Иисуса Христа, правил, което и внушило на варварите мисълта да го нарекат "римски бог".

Църковният историк Созомен, като повестува за това, говори: "че св. Теотим бил человек възпитан в любомъдрие; когато придунавските варвари (хуните) видели Теотима и божествените му дела, които напълно съответствували на високонравствения му живот, го нарекли "римски бог", а на друго място предава следния случай:

"Един път, когато Теотим обикалял Скитската земя, насреща му се показали няколко варвари хуни, които отивали за Томи. Другарите на епископа, мислейки, че ще бъдат убити от тези хуни, започнали да плачат; сам Теотим слезнал от конете и започнал да се моли Богу на на колене; пътниците били чудесно запазени: варварите минали покрай тях без да забележат нито тях, нито конете им" (Sozomen. Iib. VІІ сар. 26; Hieron. Cdtdlog. Script. Eccles, в 393 год. Socrat. Histor. Eccles. Iib. Сар. 12).

Тъй като хуните били въобще свиреп народ и често разорявали скитските и славянските поселения, то еп. Теотим се заел да укроти техните диви нрави и обичаи. Това той достигнал, според думите на Созомена, с кротките и любезните си обръщения към тях, угощавал ги и по другарски им предлагал разни подаръци.

"Един варварин, пише историкът, като предполагал, че Теотим е богат, решил се един път с лукавство да го отведе в плен. За тази цел приготвил въже с примка (аркан). Когато епископът проповядвал, той застанал недалече от него, облегнал се на щита си и търсил случай да хвърли примката на врата му и да го отвлече подир конете си; но когато подигнал ръката си да извърши това, ръката му останала неподвижна, протегната във въздуха; ръката се отпуснала едва след като епископът простил престъпника и се помолил за него. Въобще говори се за него, че еп. Теотим живял прост и строг живот, ядял не в определено време, а когато чувствувал нужда; носел постоянно дълги коси, и това наченал от как захванал да изучава любомъдрието" (Созомен, Ц. Истор. кн. 7, гл. 26; Сократ, Церк. Исторiя, кн. VІ, стр. 12; Hieronim., Cdtslog. Script. Eccles, в 393 г.).

Св. Теотим се трудил и над развитието на църковната литература, която давала обилна духовна храна на верующите и била надеждна защита против езичеството и философията му, а така също и против разните еретически заблуждения, които са изобилвали във времето на светителя. За тази му дейност Блажений Йероним пише: "Теотим издал в разговори, по образеца на старото красноречие, кратки и прекрасни трактати и, както се научавам, пише и други съчинения" (De vir. Illustr. 131). А Леонтий, който е живял наскоро подир Теотима, е цитирал някои кратки места от две негови съчинения: "За учението на Спасителя" и "Против идолите" (Местата, които май е напечатал в Collect. Vet. Avct. 7, 99, 107). От последнето съчинение е цитирал и св. Дамаскин в Паралелите си, в следните глави: "За Битието", "За Поста" и в тълкуването на думите: "Ако принесеш дара си на олтаря" (Parallela, з. 640, 675, 694, 785).

Блажени Теотим починал вероятно не по-късно от 432 година (под определенията на събора в 431 г. Св. Теотим се е подписал). Чествуването му, по римския Мартирологий, се извършва на 20 април (Григорович, Путишеств., стр. 18; Филарет, Св. Юж. Слав., стр. 63-66; Макарiй, Истор. Рус. церк., стр. 51-52).

6) Тимотей, който е присъствувал на Третия вселенски събор (в 431 г.) [...].

7) Иоан, починал до 448 година. Известен е бил в църквата, като писател на изобличителни слова против Несторияните и Евтихияните.

8) Александър в 449 година е присъствувал на поместния Константинополски събор, който се състоял под председателството на патриарха Флавияна по делото на Евтихия, а в 451 год. – и на Четвъртия вселенски или Халкидонски събор.

9) Теотим ІІ е известен по своето ответно послание до императора Лъва (457-474 г.), което се захваща с думите: "До Благочестивийшия Господарь и християнейши императорь Левъ отъ Теотима, смиренния Скитски епископъ".

10) Патерн е управлявал Скитската епархия в онова време, когато скитските монаси наченали (ок. 520 г.) да разпространяват нечестивата мисъл, че един от Троица е пострадал за нас със самото си Божество*, и е присъствувал на поместния Константинополски събор (в 520 г.), който избрал на Цариградската катедра патриарха Епифания.

* Подробности за тези скитски монаси и техните лъжеучения виж в Baronii, Ammales Ecclesiast., t. VІІ, р. 39-60 (Antverpen, 1603). Няма съмнение, че в числото им са се намирали монаси и от Томската или Скитската епархия, защото ясно се говори, че те наедно с епископите на своята провинция изобличавали, между другите и Патерна Томитански в Несторевата ерес и някои свои епископи, че не са искали да приемат тяхното ново мнение. Но упоменяването на много епископи, които тези монаси наричали свои и ги представявали за последователи на Нестория, показва, че в случая, под общото име "скитски монаси", са се намирали монаси и от други варварски народи, просветени с християнството, които не рядко гърците въобще наричали Скити. По всяка вероятност, тук са били най-много монаси от Арменската църква, в която в това време е достигнало до крайна степен поменатото лъжеучение, че Бог-Слово е бил разпнат и умрял, като Бог, със своето безсмъртно естество – до като най-после в 554 г. не е било утвърдено и от поместния Тибенски събор на арменската църква. Le Quien, Orien. Christ. І, р. 1360; Архим. Макарiй,  Ibid., стр. 52, заб. 111.

11) Валентиниян е заемал томската катедра в последните години от първата половина на шестия век (549 г.), както това се вижда от ответното послание до него на папа Вигилия за трите глави (de tribus capitulic), което е било адресирано в 549 или 550 г. и четено на петия вселенски събор (в 553 г.) (Le Quien, Oriens Christ., t. І, р. 1212-1216).

За последующите скитски иераси, както и за съдбата на самата епархия, не са се запазили никакви сведения. Няма съмнение, че тя първа се изложила на всичките бедствия и опустошения отт варварите, които от времето на импер. Юстинияна (529 г.) наченали непрекъснато да нападат от към Дунава на Римската империя (Procopius., Corp. Hist. Byz. Venet. 1729, t. ХІ, р. 316; Известiя Визант. Историков,  т. І, стр. 3-4). Може би даже, на време, вследствие на тези опустошения, скитската епархия и съвсем да е оставала без главен пастир. Но това е било само временно, а съвършено тя не е била уничтожена, защото за нея се упоменава даже в края на деветия век в устава на Лъва Премъдри (886-911) в числото на митрополитите, подведомствени на Константинополския патриарх (Corp. Hist. Byz, t. ХХІІІ, р. 293 и 315; но в устава на същия император, публикуван от Гелцера, гр. Томи не се среща. [...]). Градовете на малка Скития, без да се гледа на многократните им разорения, така също са съществували в деветия, даже в десетия век, както това свидетелствуват Хиерокл и Константин Багрянородний (Ibid., ХХІХ, р. 17 и 26).

Главното преимущество на скитските йерарси до Халкидонския събор  (451 г.) се е състояло в това, че те са били независими в управлението на своята епархия, и са се наричали самовластни. Този събор в 28-то си правило, наедно с другите епархии, които са се намирали в пределите на варварите, е подчинил на Цариградския партриарх и скитската*. Но при всичко това вътрешната своя самовластност скитските епископи са запазили за себе си и след Халкидонския събор до самия край на съществуването на своята епархия (Cоrp. Hist. Byz, t. ХХІІІ, р. 293 и 315), макар с автокефалния си титул да не съединявали вече старата власт. В по-късно време те стават известни с ново, по-почетно име: Архиепископи, в смисъл на областни митрополити (Ibid., p. 315 et Le Quiem Christ., t. p. 1212), на които в VІ-VІІ векове са били подчинени 14 епископии, за които говорим по-сетне.

Въобще силата на православието и християнското благочестие до VІІ век в Малка Скития е била твърде голяма. Това се вижда и от следните няколко достоверни исторически факти.

В първите векове на християнството, в дните на гоненията на църквата, тамошните християни, подобно на другите, не са се страхували да полагат живота си за вярата (Le Quien, Ibid., t. р. 1212); в четвъртия и петия векове те наедно с пастирите си са останали твърди в православието, без да се гледа на всичките изкушения против тях от страна на Ариевата и други ереси (С изключение само на някои скитски монаси, против които прочее силно е противостоял местният епископ, а с него и всичкото паство) – и това по двете страни на Дунава (Sozomen. Histor. Eccles. Iib. VІ, сар. 21; срав. Basil. Magn. Epistola, p. 138):. на църквата на Mалка Скития са сочили още тогава, като на една от образцовите по чистотата на вярата и вътрешното благоустройство, а на пасомите в нея, като на такива православни, които са се отличавали с дълбоко уважение към своите духовни пастири (Sozomen. Histor. Iib. VІІ, сар. 9 et. Iib. VІ, сар. 21; Theodoret.. Histor. Eccles., Iib. ІV, сар. 35). В същото време се упоменава и за благочестивия обичай на съседните гети или даки да носят със себе си във време на войни походни църкви (Hieronim, Epist. аd Letam ХV в кн. 11 по сборника на Каталани).

В началото на VІ век (505-514) жителите на малка Скития с Мизийците и Тракийците, както думат Теофан и Кедрин, от ревност към православието, сами поканили при себе си военоначалника Виталияна и с радост са се стекли под знамената му, за да защитят с оръжие в ръце св. вяра от злочестивия император Анастасия, който, като приел евтихиянството и изпъдил от Константинопол православния патриарх Македония и всичките православни епископи, искал да го насади и в тези страни, за което почнал да преследва и истинските чада на църквата (Theophanisq Chronogr. P. 107-111. Venet. 1729; Чертков, О переводе Манассиной летописи, стр. 40; Архим Манакарiй, исторiя христiанства в Росiи до равноапост. Княза Владимира, стр. 59-60; Бурмов, Български Книжици, г. ІІ (1859), r. ІІ, бр. 14, 429).

Такава е била силата на християнството в тази страна до идването на българите, които са я намерили напълно християнизирана и с гръцки свещеници по градовете и селата, както това са заявили и техните представители на Константинополския събор в 870 година (Migne, Patrol., t. 128q p. 1392] Guill. Bibl. Vita Hadrian. Ap. Assemani, ІІ. Р. 190; Шафарик Славянскiя древности, т. ІІ, кн. І, стр. 261, 293 и забележка 105). Но от постоянните нашествия на славяните и после на самите българи, тази сила на християнството е била силно стеснена; тогава са били разрушени градовете: Палмати, Улмитон, Адина и много други в малка Скития*; те станали стопани на тази страна и за това сведенията за църковния й живот се прекъсват от това време (Соколов М., из Древн. Истор. Болгар, стр. 101).

В. Разпространение на Християнството между бесите и даките в Тракия

Бесите, които заемали западните склонове на Родопите ¹), били много диво и свирепо горско племе и постоянно безпокоили с нападенията си областите на Римската империя ²). За укротяването и притягането им към империята били приети енергически мерки, за да се разсади между тях християнството. Тази мисия била възложена, по всяка вероятност, или на Траянополския митрополит, който имал подчинени на себе си към ІІІ – VІІ в. единадесет епископии ³), от които някои принадлежали към планинските вътрешности – Родопите, отечеството на бесите и по течението на р. Арда, където впоследствие се заселили и смолените ⁴), или на Филипийския епископ, който е бил близо до бесите. На тези епископи именно било възложено християнизирането на тези диви горски племена.

За пръв проповедник, който утвърдил Евангелското учение между бесите, се счита епископ Св. Никита, който направил, според думите на блаж. Иеронима, "щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, са заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христа" (Epist. 60 ad Heliodorum in ad Vallarsi.)

Свети Никита бил родом от гр. Ремесияна (сегашната крепост Бяла Паланка) и се родил в 353 година. Указания за живота и деятелността му е оставил неговият другар, Св. Палин, в поемата си за кръщението на бесите и в писмото си до Севера ⁶). Той получил обширно римско образование, вероятно в Рим ⁷), и светителствувал изпървом в родния си град, а после се предал на проповед; за учеността му Св. Павлин в посланието си до Севера говори: "Препоръчвам ти уважаемия и многоучения епископ Никита, който е дошел от Дакия, и по справедливост съставлява предмет на удивление за римляните" ⁸).

От родния си град, той предприемал пътешествие с мисионерска цел до разни съседни градове: ходил в Гидруид (на Епирския браг), в Солун и във Филипи; особенно любим предмет за занятията му станали бесите, между които преминал от Филипи и останал за дълго време.

Над буйните беси Св. Никита е действувал не само с образцовия си живот и с живото слово (проповедта), но и с литературните си занятия; той написал на прост и ясен език шест книги за оглашените във вярата – (Competentibus ad baptismum instructions libellos sex): първата е назначена за готвящите се към вярата, втората - против езическите заблуждения, третата – за вярата във Височайшето Същество, четвъртата – против родословието, петата – за символа на вярата и шестата – за жертвата на пасхалния агнец; нему принадлежат така също съчиненията: "За падналата дева", с което светителят възбужда всекиго към покаяние ⁹) и песнопението "Te Deum", както за това положително свидетелствува недавно издаденият паметник от ХІ в. ¹⁰), в който относително "Te Deum-a" се бележи, че "Никита, приемникът на Петра, написал това песнопение… в Рим" ¹¹). Касиодор хвали съчиненията на Св. Никита за благочестивя им дух и за основателното знание на предмета ¹²). От книгите за Оглашените са дошли до наше време само петата книга и няколко откъслеци от другите ¹³).

Плодът от тази възвишена проповедническа деятелност е бил,

"че звероподобните Беси станали мирни и трудолюбиви; покорни на истиннаго Бога, между тях процъфнал християнския живот; непроходимите и обливани от кръв до това време Родопски планини, станали хранилище на монашески келии и манастири; дълбоките и високите пещери, където по-напред се утаявали зверовете и разбойниците, станали места за ангелски чинове и християнски подвижници. Чудно променение!" – възклицава Павлин ¹⁴).

Това заякване на християнството скоро се показало наяве: когато император Анастасий (в 514) година насила искал да разпространи евтихианството в империята, бесите се явили най-върли защитници на православието, като го защищавали даже с оръжие в ръце ¹⁵).

Свети Никита в 392 г., по поръчка на Капуанския събор, ходил в съседния гр. Наис да увещава еп. Боноза да остави лъжливото си учение за Св. Богородица ¹⁶), в 397 г. пътешествувал в Рим и на връщането си, в гр. Нол, се видял с приятеля си Павлина, който искал да го задържи при себе си на продължително време; но той побързал да се завърне при паството си. Подир четири години (в 402 г.) той пак ходил в Нол за празника на Св. Филикса ¹⁷). Във време на тези си пътувания той проповядвал навсякъде, гдето е минавал и против Евтихияните.

Освен бесите, Св. Никита е покръстил и даките, които заемали "Средиземна и Прибрежна Дакии" (Ripensis и Мediterraneae) ¹⁸). Но за тази му деятелност са останали твърде оскъдни сведения ¹⁹).

Колко подир това е живял и действувал Св. Никита, положително не е известно. Той починал, по всяка вероятност, в 431 год., на 24 юний*.

* Bardenhewer, Les peres de l`eglise, t. ІІІ, р. 270; Сергий, Полный месяцеслов востока, ч. І, стр. 168, отнесал смъртьта към 420 год. Същата дата е възприел и Арх. Филарет, Св. Юж. Слав., изд. ІІ, стр. 109, при всичко, че от предидущите думи на покойния архиепископ – "но тъй като блаж. Павлин, историка на Св. Никита, починал в 431 г. на 87 г. от своя живот, то, вероятно, и смъртта на Св. Никита е последвала не "по-рано" – следва да се постави 431 год., а не "420 г. ", както е в него. Можеу би последнята дата да е и печатна погрешка – Западната църква е поставила чествуването на Св. Никита на 7 януарий (Martyrol. Romanumq p. 17). Същата дата и в Барония, Weis Leben d Heiligen 8, 361q 358; ср. Филарет, Ibid, стр. 109, заб. 49. А източната църква чествува паметта на 24 юний (Филарет, Ibid., стр. ІІ).

Ромъните считат Св. Никита за свой апостол, като му приписват: основанието на четири манастира, един за гърците, други – за бесите, с богослужение на родния им език, трети – за армените, четвърти – "за заклеване на нечистите духове" и откриването на Милковската епископия ²¹). Но това твърдение не може да се приеме за положително верно, понеже не са се запазили никакви положителни данни, които би говорили, че Св. Никита някога е проповядвал в Молдавия и Влахия ²²).

Виж също: Житие на св. Никита, епископ Ремесиански

Г.  Разпространението на Християнството между готите

Готите наченали да приемат Християнството още когато обитавали в Южна Росия, в Крим; там между тях е била епархия с митрополитски град Дорос и седем подчинени нему епископи (C. de Boor, "Nachtrage zu den Notitiae episcopatuum", Zeitschrzft für Kirchengeschichte, Bd. ХІІ, s 531, №№ 646-653. За тази епархия подробно говорим после.), а епископът им Теофил е присъствувал на Никейския Събор*.

Първоначално християнството е било насадено между тях от християнските пленници, между които са били свещеници и клирици, които готите откарвали във време на морските и сухопътните си нападения в Римската империя (Sоzom. Iib. ІІ, сар. 6 et Philostor. Lib. ІІ, сар. 5; Макарiй, Ibid. стр. 54.). Но тези пленници турили само основа на църквата, която особенно се засилила в царуването на Константина Велики, който според думите на Сократа, когато одържал над тях решителна победа със силата на Христовия кръст, до толкова поразил варварите със своя неочакван и необикновен успех над тях, че те не само се отказали от даровете, които обикновенно получавали от Цариградския двор, но са се решили съвършено да се предадат на онази вяра, под защитата на която Константин на всякъде е оставал така безопасен (Socrat. Iib. І, сар. 18).

Подир това у готите е била основана епархия с гореупоменатия им епископ Теофила или викария му Домоса. Това дало възможност да се явят между готите разни гръцки мисионери, числото на които особенно се увеличило при императора Констанция (337-361). От тези мисионери с особенна известност са се ползували:

Блаженний Евтих, похвален от Св. Василия Великий в писмото му до Асхолия Солунски, че с него никой тогава неможал да се сравни във великото дело на християнската проповед между варварите. Той е бил родом от Кападокия и енергично се трудил за разсаждането на Християнството между готите (Sozоm. Iib. ХІ, с. 6, et Philostor. Iib. ХІ, сар. 5; Epistola 338 aut 164 Ascholio Episcopo Thessalonicae, Paris. 1730, t. ІІІ, р. 255.);

Свещенник Авдий, на когото проповедта се съпровождала с такива успехи, че в кратко време той основал в Готия даже мъжски и женски манастири (Ulfilas Gothische Bibelübersetzung, Herausgegeben von Johann Christian Zahn,. Weißenfels 1805, Historisch-critische Einleitung seit. 4.);

Солунския епископ Асхол, който проповядвал във време на императора Валента (365-378) и когото Василий Великий е превъзнесал с разни похвали и го нарекал украшение на своето отечество – Кападокия за неговата апостолска ревност при разпространението и подържането на вярата между Готите (Epistola 332 aut 164 Ascholio Episcopo Thessalonicae, t. ІІІ, р. 256. Не малко възхвалява Асхола и св. Амвросий за същите апостолски подвизи между готите. Epist. 15 et. 16. Mакарiй, Ibid., стр. 69, заб. 161).

Във време на този проповедник готският цар Атанарик повдигнал жестоко гонение (в 370, 371 и 372 г.) против християните ⁵⁾,  поради сляпа привързаност към отеческите суеверия, а най-много поради непримирима ненавист към римляните, чиято религия неговите поданици приели. Това и заставило Св. Василия Велики да напише на родственника си Юния Сорана ⁶⁾, управител на малка Скития (Добруджа), съседна с Готия, да дава прибежище на много Готи, които бягали от преследванията, и молели роднината си, ако е възможно, да изпраща в отечеството си – Кападокия самите тела на Готските мъченици. Соран действително изпълнил желанието на благочестивия архипастир, като му изпратил мощите на Св. Сава, пострадал в последното гонение ¹). Но това гонение не изгребило християнството, което се покровитествувало от противника на гонителя, Фритигерна. Този последния поискал помощ от императора Валента и, за благодарност на дадената помощ, приел вярата на последния – ариянството, което почнал да насажда и между своите поданници (Socrat. Hist. Eccles., Ibid ІV, сар. 33; Sozom., Iib. VІ, сар. 37).

Но главен виновник за разпространен на тази ерес между готите е бил знаменития им епископ Улфила (Вулфил, Wulfila, Ulfila, Ulfilas), родом от Кападокия ³). Той се родил в 311 год. ⁴). На 17 годишна възраст той отишъл в Константинопол, където научил в съвършенство гръцката и латинската ученост и се сближил с полуариянския кръг на архиепископа Евсевия Никомидийски, от когото бил и ръкополаган в разни духовни длъжности и после в епископ (не по-късно от 341 година).

Отначало Улфила, по примера на предшественника си Теофила, който присъствувал на Никейския събор, строго се държал в православното Никейско изповедание*. После станал полуариянин и подписал в 360 г. вероизповеданието им на поместния константинополски събор.

След това той изнамерил готски писмена и превел Библията на готски език ¹). Въоръжен с този превод, той се върнал в родното си място, където между готите, наченал да проповядва християнството в полуариянска форма и спечелил много последователи. Но по случай на нашествието на Хуните в Готия, когато бил изпратен от Готския цар в качеството на главен посланник до императора Валента (около 376 год.) той сполучил да изпроси позволение да се пресели заедно с готите в някоя Римска крайдунавска област и, да угоди повече на Валента, станал върл ариянин и разпространил ариянството между своето поство. Улфил се преселил, наедно с пасомите си, на север от стара Планина, в долня Мизия, около гр. Никопол (сега в развалини при с. Никюп) ²), където те основали община с патриархално устройство, на чело на която стоял сам Улфила. В 360 година той ходил в Константинопол и взел участие в ариянския синод.

Когато православието почнало да взема връх над ариянството, то Улфила, като ариянин, усилено искал от императора Теодосия да свика събор, който да разреши спора между православните и арияните. В 381 год. Бил издаден закон, който запрещавал на арияните да държат диспути по въпросите за вярата. При всичко това в 383 г. Теодосий направил последен опит, за да примири еретиците с православните като свикал Синод в Константинопол, за който бил повикан и Улфила. Но щом пристигнал, през лятото същота година, той починал.

На скоро подир преселването на Улфила и цар Фретигерн, притиснат от Хуните, преминал с всичките си поданници в Римската империя и, за благодарност към императора Валента, за гдето му дал място за заселище, упорито се трудил през всичкия си живот да заякчи между готите на Балканския Полуостров ариянството (Соколов, Из древн. Исторiи Болгаръ, стр. 103.). Но готите, бележи блажени Теодорит, не станали съвършенни арияни; нито Улфила сполучил да ги направи такива, защото те признавали Отца за по-голям от Сина, но не се съгласявали да изповядват Сина за сътворен, при всичките старания на Улфила да ги убеди, че между арияните и християните нямало никакво различие, и че всичкото несъгласие е произлязло от пустословни препирни (Theodor., Hist. Eccles., Iib. VІ, сар. 37; Архим. Макарiй, Ibid., стр. 73).

А от друга страна е известно, че св. Златоуст, Цариградски архиепископ (398-400), е употребил всичките мерки за обращането на готите в православие; за тази цел, той им дал за богослужение в самия Цариград особенна църква, ръкоположил им свещенници и дякони и четци от съотечествениците им, не рядко посещавал сам богослужението им, като заставял при това готските презвитери да поучават народа във вярата, или сам се обръщал с проповед към тях* и в същото време изпращал между самите готи мисионери и писал до тях увещателни писма (Ibid., t. III, ejudem edit., p. 715, Epistol. 216. Thodulo Diacono et Epist. 217, Monachis Gottis.). Следствието от това грижливо отнасяне е било, че мнозина готи в Мизия, Тракия и малка Скития са се повърнали в недрата на православната църква, а всичките, които били зад Дунава, станали верни християни и приели от св. Златоуста православния епископ Унила (Ibid., p. 600-601. Epist. 14 ad Olympiadem; Apx. Makapiй, Ibid. стр. 74, заб. 173). Същото би сторили и Балканските готи, ако не е бил приемника на Улфила, епископ Селин, който бил ариянин и евномиянин, и произхождал по баща от готите, и майка от гърците, поради което свободно разпространявал еретическото учение на готски и гръцки (Socrat., Hist. Eccles., lib. V, cap. 23 Созоманъ, lib. VII, cap. 17.) – Въобще от тези сведения се вижда, че християнството, макар и в ариянска форма, е било съвършенно разпространено и между тези варвари – готите.

Заключение

От казаното до тук за църковния живот в провинциите, които в VІІІ-Х в. Влезли в състава на Българското отечество, става ясно, че християнството, насадено от Христовите апостоли и от непосредствените им приемници е било в ІІІ и ІV вв. Съвършенно разпространено: трудно е било да се намери място, гдето не се пеяло песен за Христа Спасителя. Тази сила на християнството е спомогнала, щото още в това време да се тури твърда основа и на църковната организация, поне в главните й черти по тези места.

До това време по разни градове на Балканския полуостров е имало епископи, но те не са имали точно определени епархии, както това се вижда от ходянето им на проповед между отдалечени народи, където им се е случвало да останат за дълго време, а често и винаги. Когато християнството било вече благовестено на всякъде по тези нместа, то, естественно, възникнала нужда за вътрешната организация на новите църкви. Тогава са били разпределени разните области на този (Балкански) отдалечен край на Римската империя на множество епархии с центрове – по-главните градове*, и се установило на вселенските и поместните (Сердикския) събори постоянното пребивание на епископите в тях.

На това именно разпределение на епархии и на това постоянство на епископите в тях, както и на обичая на източната църква да позволява да се проповядва словото Божие на родните езици на разни племена и да се извършва богослужението на тях (Мацiевскiй, Исторiя первобытной церкви у славян. перевел Орестъ Евецкiй. Варшава, 1840, стр. 10-11.), се дължало най-вече развитието и процъвтяването на вътрешния живот на църквата: Епископите на разните епархии, като разпределяли (съразделението на епархии) трудът над Божията нива и с това ставали самостоятелни работници, имали вече пълна възможност да работят систематически на родния език на местните племена над развитието на църковния живот на пасомите си. Благотворните резултати от постоянството на епископите по епархиите и от родната проповед и богослужение на местните езици видяхме в процвета на християнския живот между тракийците, скитите, бесите, готите и др. Особено благотворно значение са имали тези фактори за покръщането на славяните, а с време и на българите, които сформирали на развалините на разни епархии към края на VІІ век държавата си.

§ 7. Църковна организация на Балканския полуостров до покръстването на българите

І. Епископски и митрополитски катедри

Балканският полуостров (в пределите на българското отечество от ІХ-Х век) е бил разделен в ІV в. на множество епархии с цел да се довърши по-успешно наченатата християнизация на неговите обитатели, в това число и на славяните, които от средата на V в. почнали вече да преминават Дунава и да се поселяват в неговите обширни области; но епископите им са нямали еднаква власт. Онези от епископите, на които епархиите съвпадали с центъра на окръга в провинцията и катедрите им са се намирали в главните градове, където е била съсредоточена и гражданската власт, от началото на ІV век наченали да имат по-големи преимущества и власт във воденето на местните и общоцърковните дела, отколкото епископите на околните епархийни градове.

Както главните градове на областите са имали преимуществено значение и са служили за центрове на гражданското управление на отделните окръзи, така също постепенно се съсредоточило и църковното управление при катедрите на епископите на тези градове ¹) и с това постепенно се е повишавало преимущественото достойнство и значение на епископите им пред другите епархийни епископи. Иерарсите на тези областни градове са били наречени от Първия Вселенски събор "областни митрополити", като, при това, същият събор, а след него и поместният Антиохийски събор (341 г.) признали за тях право да ръкополагат и утвърдяват избраните парикийни или епархиални епископи, да произвеждат над клириците (в това число и на епископите) във всичката област съд при участието на областния събор, който за тази цел трябвало да бъде свикан от митрополита два пъти в годината – през Четиридесетницата и през есента ²). Единството на митрополитските области е било впоследствие узаконено и от четвъртия вселенски събор ³).

С такова достойнство и прерогативи са се ползували митрополитите:

1) Солунски, преди да стане екзарх над Илирик;

2) Хераклийски, преди да стане екзарх на Тракийския диоцез;

3) Филипийски, на когото са били подчинени някои епископи в югоизточна Македония и част от Тракия;

4) Филипополски (Пловдивски) – с осем подчинени нему епископии в собствена Тракия;

5) Одрински (Хемимонтски първи) – с девет подчинени нему епископии, повечето край черноморското Тракийско крайбрежие;

6) Сердикски (Софийски), на когото са били подчинени църквите в средиземна Дакия;

7) Томски, властта на когото се простирала над малка Скития (Добруджа) и който към V–VІІ векове имал подчинени на себе си 14 епископии;

8) Маркиянополски (Хемимонтски втори) – в долня Мизия с десет епископии;

9) Троянополски – на областта Родопи, с десет епископии;

10) Месемврийски, който до VІ в. е бил особен митрополит, а от това време е станал епархиален епископ и бил подчинен на Одринския митрополит;

11) Стобски – с три епископии;

12) Ларисски – с 13 епископии,

13) Никополски – с девет епископии;

14) Дирахийски – със седем епископии, и

15) Виминакийски – с три епископии, за които митрополити и епископии подробно говорим по-сетне.

По същия начин са се издигнали над областните митрополити и епископите в диоцезните градове, които в гражданско отношение са заемали първенство между окръжните градове, понеже в тях е пребивавал императорският викарий (spectabilis vicarius). Съответствено на правата на викария и епископът в същия град скоро получил прерогативи на висш диоцезен митрополит; неговата резиденция станала такъв също център на църковния живот в диоцеза, както тя е била и в гражданско отношение по силата на пребиваването в нея на викария. Тези прерогативи за диоцезните митрополити са били санкционирани от същия Първи вселенски събор ¹⁾, който им предоставил и висша власт над обикновените митрополити, така щото последните са били поставени в известно подчинено отношение към първите, като висши органи на църковното управление в няколко църковни области ²). Тези иерарси, за отличие от областните митрополити и за обозначение на техните началствени права, били наречени с титула: "екзарх на диоцеза" ("архиепископ", който те запазили даже в впоследствие, когато техните окръзи или диоцези и самите те са били подчинени на Константинополския патриарх ³).

Преимуществената власт на екзарсите се е проявила главно в обязаностите:

1) да свикват митрополитите на областите с епископите на парикиите им на събори и да председателствуват на тях, когато се е появявало нужда от разрешението на някои въпроси от частен църковен характер, например, да се произведе при участието им висш църковен съд в диоцеза и въобще да се разрешат делата, които превишавали компетенцията на областните митрополити, или когато трябвало да се избере митрополит за някоя вакантна епархия ¹), или да бъде съден някой митрополит или епископ ²);

2) ръкополагали избрания от събора митрополит и го утвърдявали на новата му катедра ³);

3) приемали и разгледвали жалбите на местните епископи против техните митрополити;

4) присъствували сами или с митрополитите и епископите на парикиите в областта на вселенски събори ⁴) и после предавали решенията им на подведомствените им църкви;

5) давали съгласието си и издавали грамоти на онези митрополити и епископи, които временно са оставяли епархиите си или са отивали при императорския двор.

Обаче властта на екзарсите е била точно определена (Второ  правило на Втория вселенски събор. Правила святых Апостол и пр., стр. 40-41.); те са нямали право да се вмесват във вътрешните епархиални работи на митрополитите или на друг екзарх (Осмо  правило на Третия вселенски събор. Правила святых Апостол и пр., стр. 49-50.), освен при извънредни важни обстоятелства, като при падането на някой епископ в ерес; но и в този случай те са имали право само да свикват събор и съборно да осъждат подобен епископ, а не сами лично; екзаарсите са се избирали както и митрополитите, но само са били съдени от вселенските събори, а в краен случай и от събора на митрополитите на областите.

С такива правилегии на Балканския полуостров са се ползували диоцезните иерарси на Тракия и на източния Иллирик, а именно: екзарските на градовете Хераклия и Солун.

Хераклийският екзарх още по време на император Траян, като деоцезиялен митрополит, имал преимуществено достоинство в църковния живот на Тракия, което било санкционирано и от Първия вселенски събор; а Вторият вселенски събор във второто си правило формално признал за него и власт над митрополитите и епископите на Тракийския диоцез, в това число и Константинополския епископ преди да стане патриарх (Правила святых Апостол и пр., стр. 41; Bianchi, Della potesta e della politia chiesa, t. IV, p. 17; срав. Pichler, Geschiche d. Kirchl. Trennung…eccelesiasticum universum, t. VI, p. 583-584.). Но с постепенното издигане на този последния той изгубвал властта си над Тракия, до като най-после в V век останал обикновен митрополит само на една от областите на Тракия, а именно на Европа (Europa) и то като подчинен на Константинополския патриарх.

А Солунският екзарх в епохата на Никейския събор бил афтокефален иерарх само на Македонския диоцез (Лепорскiй П., Исторiя Фессалоникскаго Экзархата, Спб. 1901 год.). След това, начиная от последната четвърт на ІV век, неговата власт постепенно се е разширявала над целия източен Иллирик, само не вече като афтокефален иерарх, а като викарий на Римския престол, както за това подробно говорим по-нататък.

ІІ. Патриаршески катедри

В общоцърковния живот някои от диоцезните екзарси с време получили още по-големи права. Такива са били екзарсите или архиепископите на Рим, Александрия и Антиохия, които са се отличавали с важни преимущества и в гражданско и църковно отношение: Рим - като столица на Западната империя и средоточие на всичките правителствени установления, Александрия - като главен град на Африка, който се славил с науките и с обширната си търговия; Антиохия - като столица на Азия, която надминавала другите градове с науки, богатства и знатност. Всичките те са имали и щастието и утешението да видят и чуят живота и проповедта на първовърховните апостоли или техните непосредствени нученици и да получат от тях първи пастири.

Екзарсите на тези "велики области" (Девето правило на ІV вселенски събор), които били центрове на духовно просвещение и проповед за всичките предели на техните обширни окръзи, постепенно получавали и особено влияние върху вървежа и развитието на обще-църковните дела, ставали незиблеми хранители на съдържанието и изповеданието на християнските истини със своето общо съгласие в учението на вярата, обредите и чиноположението. Това високо положение в общецърковния живот на тези иерарси било промулгирано на Първия и Втория вселенски събори, до като на Четвъртия вселенски събор не им било усвоено и званието "патриарси" вместо светското название "екзарх" и им била представена най-висока власт в областта на църковното управление (Neader, Allgem. Kirchenheschicht, Gotha, 1856, t. 2. отд. II, стр. 501).

До същото високо достойнство бил възведен и Иерусалимският иерарх над Палестинските църкви, но не като диоцезен екзарх, а вследствие на свързаните с катедрата му свещени възпоменания, подчертани и узаконени още на Първия вселенски събор (Робертсон, Истор. Христ. Церкви, т. І, стр. 443-444).  

Но духовните представители на двата обширни Балкански (Тракийския и източно-Иллирийския) диозеци – Хераклийският и Солунският екзарси – не достигнали до това високо положение.

Солунският екзарх, за да запази своето високо положение и власт над църквите в източния Иллирик, още във времето на Втория вселенски събор сам повикал и призвал над себе си властта на Римския папа и станал негов викарий, както за това подробно говорим по-нататък; а Хераклийският екзарх постепенно, начиная също от Втория вселенски събор до Четвъртия такъв, изгубил своята власт над всичката Тракия в полза на Константинополския иерарх, до като на 15 заседание на ІV вселенски събор и формално не признал властта на последния над себе си и станал негов обикновен провинциялен митрополит на областта Европа. (На това заседание на събора собствено не присъствувал лично Хераклийският екзарх, а неговият представител и пълномощник, митрополитът на Биза, Лукиян. Hefele Conciliengeschichte, t. II, p. 516.).

Само на Константинополския епископ било съдено да играе главна роля в църковния живот на Тракийския диоцез, а от първата половина на VІІІ век, когато и източният Иллирик окончателно преминал под неговото ведомство, и на целия Балкански полуостров.

Константинополският патриархат

В 326 год. Константин Велики пренесъл столицата на Римската империя на бреговете на дивния Босфор, в гр. Византия, който бил наречен "Нов Рим" и на името на императора – "Константинопол". До това време гр. Зизантия, както в гражданско отношение, по закона на императора Септимий Севера, принадлежал към Тракийската провинция и към Хераклийското градоначалство, така и в църковно – епископът му се отнасял към Тракийската митрополия и бил подчинен на Хераклийския екзарх ¹). Но като "взаимен възел на изток и запад, където от всякъде се стича и от него, като от общо пазарище изхожда всичко важно в света" ²), когато станал столичен град, "Новият Рим" или Константинопол наченал бърже да процъвтява и същевременно да притяга към себе си не само източните народи, а отчасти и западните.

По мислите на Константина Велики центърът на гражданското управление трябвало да се съвпадне с центъра на църковното управление. Това послужило за основа, щото епископът на "Новия Рим" да начене да се повдига и да придобива преимуществена чест и власт по сред християнския свят на изток, а отчасти и на запад. Като имал катедрата си в столицата и като бил близък до императора, който често се е бъркал и разпореждал в църковните дела, той, винаги е имал възможност, в случай на нужда, да оказва помощ и покровителство на християните и техните иерарси, и с това да спечели уважението им. Това ходатайство и попечение, от една страна, и самото положение на Константинопол, като столичен град, от друга - постепенно е притягало към Константинополската епископска катедра иерарсите и на Балканския полуостров и на източните страни, които, от своя страна, не закъснуели да покажат и на дело уважението си към нея, когато в 381 год., на втория вселенски събор, единодушно признали за "Константинополския епископ да има преимуществена част (@), подир Римския епископ, защото този град е "Новий Рим" ³).

Това съборно издигане на Константинополския епископ се отнасяло обаче само до неговата преимуществена част, но не и власт над диоцезните митрополити; той по ред и място в заседанията и подписите под актовете на разни събори, като столичен иерарх, според третия канон на казания вселенски събор, трябвало да заема второ място подир Римския иерарх, но в административно отношение оставал все под властта на местния екзарх и получавал посвещение от Хираклойския екзарх в Тракия ¹). Но това почетно лично преимущество (а не юрисдикция, както погрешно са отбелязали църковните писатели Сократ и Теодорит ²), което дълго време не се е приемало и оспорвало от Римските папи ³), при всичко, че те приели и утвърдили всички останали правила на същия събор ⁴), отваряло широки врата за понататъшното издигане и възвеличаване на Константинополския архиерей в църковната иерархия.

И действително, непосредствено след събора Константинополският епископ почнал вече да упражнява даденото му почетно право – председателствувал на всичките поместни събори, свикани в Тракийския диоцез и вън от него, например на трите Константинополски събори в 382, 394 и 426 година, на които са били разгледани разни дисциплринарни въпроси и осъдени месалиянските заблуждения ¹). За по-нататъшното възвишение и утвърдяване значението и властта на този архиерей най-много способствувало самото му положение на епископ в столицата, който се намирал в постоянни сношения с императора и двора му. Това положение създало множество частни условия, които способствували за разширението и утвърдяването на неговото влияние далече зад пределите на Константинопол. Едно от тия главни условия е било, че мнозина епископи, въпреки запрещението да напущат епархиите си без покана на императора ⁶), постоянно дохождали в Константинопол и живели в него продължително време. Целите на тяхното отиване в Константинопол са били: или някое ходатайство за нуждите на епархията, или подаване жалби на императора и др. подобни. При такива посещения на столицата те естествено са се обръщали и към епископа й и искали съвета и ходатайството му. Оказваните в случая услуги са предизвикали благодарност и признателност към столичния епископ и с това са усилвали в заинтересованите провинциални епископи уважението към последния.

Освен това, известно е, че императорите, които получавали разни просби и тъжби от приходящи в столицата епископи, или сами ги решавали, като често вземали мнението на епископа на резиденцията, или ги изпращали с техните оплаквания до посредствуващия съд на последния, който ги разглеждал и решавал при участието на находящите се в Константинопол от други епархии епископи. По този начин се е образувал при Константинополския иерхат и особено синод с името "@" ¹). Образуването и присъствието на подобен синод при Константинополския епископ особено издигнало и окончателно утвърдило значението му, като първенствуващ иерарх във всичкия християнски изток, като го правил eo ipso посреден съдия в споровете и несъгласията не само на простите епископи, но и на епископите с митрополитите в разни диоцези. Така, например, св. Златоуст в 400 год., като събрал "@", низложил с него Ефеския екзарх Антонина; св. Флавиян в същия синод, свикан на 8 октомври 428 год., решил делото на Сардския митрополит Флорентина с двама негови подчинени епископи: в същия синод била разгледана и тъжбата на Евсея Дорилийски, който обвинявал Евтихия в неправославие, и била произнесена анатема на последния ²) и др.

Въобще благодарение на различните благоприятни обстоятелства, дадени от Константинополския вселенски събор на Константинополския иерарх преимуществена част успешно преминавала в преимуществена действителна власт. Константинополските епископи почнали да се грижат за реда на църквите, да вземат строги мерки против нароушителите му не само в своя град, но и във всичка Тракия, цяла Азия и всичка Понтийска област ¹). Т. е. в онези три диоцеза с принадлежащите в тях 28 провинции, които впоследствие станали техен патриаршески окръг.

Така, например, само св. Златоуст през време на обиколката си (в 400 г.) в Азия и Тракия низложил тринадесет епископи и поставил на мястото им други, за разни користни и не морални работи ¹); а приемникът му след кратковременно управление на Арзакия (404-405), Атик, (406-425) не само затвърдил властта си в упоменатите области, но почнал да се стреми да подчини на себе си и източно-Иллирийските области, които в гражданско отношение, по закона на импер. Теодосия І, били присъединени към източната половина на империята, а в църковно отношение, по старите наредби, са се намирали в зависимост от Римския престол ²); все на същия иерарх се приписва изданието и на двата закона на Теодосия ІІ в полза на Константинополската катедра ³).

Според един закон, издаден (421 г.) по повод на препирните между Иллирийските епископи, се предписвало, щото всичките важни спорни дела (maiores causae), които се касаят до църквата в Иллирик, да бъдат решавани не иначе, освен със съгласието на епископа в Константинопол, понеже този град се ползува с правата на стария Рим ¹); а според другия закон се заповядвало, щото без съгласието на Константинополския епископ да не бъде ръкополаган нито един епископ в Азия и Тракия ²). Със същата настойчивост за закрепване на властта си са действували и приемниците в Атика, като дори са изявявали и претенции за духовно главенство над епископите на всичката империя ³).

Това стремление към властничество на Константинополския епископ, което добило санкция и от светското законодателство, срещнало силен отпор от страна на Римския епископ, който употребил всичките усилия да запази за себе си Иллирик ¹), и от Александрийския иерарх, който искал непременно да задържи своето първенствуваще положение на изток в християнската църква, което значително се накърнявало от издигането на Константинополската катедра ²); но и това противодействие на тези първенствуващи иерарси не спряло по-нататъшното развитие и закрепяване властта на тази катедра, като столична епископия. За това много спомогнали самите Азиатски и Балкански митрополити и епископи, които предпочитали да имат силен и влиятелен застъпник на техните интереси в резиденцията на светското правителство и пред лицето на царя и синклита, и за това не само не се противили за неговото издигане и засилване, а и с охота признавали властта на силния и влиятелния столичен иерарх над себе си. По този начи, след втория вселенски събор, почетното лично преимущество на Константинополския епископ в практика de facto, постепенно се развивало във властничество над трите диоцеза: Понт, Азия и Тракия. Оставало само това властничество да се сакционира със закон и от колективния глас на църквата, т. е. съборно да му се дадат и de jure тези области.

Това извършил след 70 години от втория вселенски събор четвъртият вселенски събор. Този последният събор, свикан в 451 г., формално признал първенствуващето значение на Константинополския иерарх между източните епископи и му присвоил званието "архиепископ" и почетния титул "патриарх", каквито отличия притежавали другите четире първенствуващи катедри: Римската, Александрийската, Антиохиската и Иерусалимската. В 9-то си правило съборът постановил, щото кририците и епископите в случай на неудоволствия и несъгласие със своите областни митрополити да се обръщат: "или до екзарха на великите области, или до престола на царствуващия Константинопол и пред него да се съдят": а в 17-то си правило определил, че в случай на спорове по въпроса за разпределение на местностите, църквите и въобще пределите на епархиите, обидените областни митрополити да търсят съд: "пред екзарсите на великите области, или пред Константинополския престол".

С тези две правила съборът предоставил на Константинополския иерарх висша съдебна власт  и над най-високите църковни лица в спорните дела и издигнал катедрита му до най-горен трибунал на посредствующи съд за спорните дела на всичкия изток, също така, както Сердикският събор е предоставил такива права на Римския епископ на запад ¹) Съгласно тези постановления Константинополският епископ, при така наречения "@", решавал спорните дела и на другите патриаршески диоцези ²). Съобразно с това високо достойнство, съборът на 28-то си правило дал на Константинополския иерарх и "равни преимущества с вехтия царствен Рим, и в църковните дела да бъде възвеличен подобно на него и да бъде втори подир него", т. е. напълно изравнил по значение, част и достойнство иераха на новия Рим с иерарха на стария Рим и предоставил на първия същото широко и многообемлюще значение в делата на християнската църква на изток, с каквито вече се ползувал на запад вторият иерарх, като запазил за последния само първенството по ред, но не и достоинство. И непосредствено след това, съборът прибавил:

"за това именно митрополитите от областите: Понтийска, Азиатка и Тракийска, а така също и епископите между чуждите народи в тези области, да се поставят от горепоменатия светейши престол на Константинополската църква: сиреч всеки митрополит на горепоменатите области, с епископите на областта, са длъжни да поставят епархиялни епископи, както е предписано от божествените правила. А самите митрополити на горепоменатите области трябва да бъдат поставяни, както е казано, от Константинополския архиепископ, след като те биват избирани и представяни на него".

В тази прибавка вселенският събор наредил:

а) Определил окръга, в който трябва да се простира властта на Константинополския иерарх, като местен патриарх. Този окръг трябвало да обема диоцезите: Понт, Азия и Тракия ¹), кото имали до това време свои независими екзарси:

б) Предписвал на Константинополския архиепископ да ръкополага и поставя областните митрополити, но не тези, които той сам е искал и намирал за достойни, а онези, които по указания ред бъдат избрани и му се представят за посвещение от събора на областните епископи; и

в) Възстановил властта на областните митрополити, именно, че те са длъжни да ръкополагат и поставят епископите по парикиите, и то само след съборното съгласие на тези последните ²).

Най-после, след като утвърдил всичките тези преимущества и властничество над поменатите области за Константинополския престол, вселенският събор почел катедрата му и с титула: "светейши престол на светейшата Константинополска църква", с което подчертал пълното й равенство с Римския престол и превъзходството й пред другите по-стари катедри ³).

За забелязване е, че римските легати, а след тях и покъсните папи, и този път са се възпротивили за приемането на 28 правило на събора, без обаче да направят възражения за 9 и 17 правила, като настояли (в 16 заседание) да се унищожи само това (28) правило и да си останат упоменатите три диоцеза в църковно отношение съвършено самостоятелни, както са били и в старо време. Но на това противодействие, което оставяло още една халка към зараждающата се вековна борба на Римската катедра за първенство и юрисдикция над всичката църква, източните представители и онези на упоменатите области не обърнали внимание. Екзарсите или техните представители и митрополитите от Понт, Азия и Тракия заявили, че в техните страни отколе е съществувал обичаят да се обръщат за ръкополагането на митрополитите и за другите важни дела към Константинополския архиепископ и да изпълняват решенията му, за твърдо запазване на мира и реда на църквата. Затова и решението на събора не е срещнало никакво съпротивление при приложението му от страна на Константинополския архиерей ¹).

Това високо положение на константинополския патриарх продължило да се развива по-нататък.

Опирайки се на 28 правило на Халкидонския събор и на подържката на източните епископи, или на своя "@", Константинополските патриарси почнали малко по малко да разширочават и утвърдяват своето влияние и по отношение на другите патриарши катедри на изток ¹). Императорите охотно улеснявали това им стремление, като издавали дори и закони, по силата на които те са се намесили в делата на източните патриарси. Така, например, император Зенон издал закон (477 г.), който давал право на патриарха безпрепятствено да управлява не само дадените му от Халкидонския събор три диоцеза, но и го издигнал в началствующе лице над всичкия християнски изток и неговите патриархати ²); а император Юстиян (527-565) последователно в два закона изтъквал преимущественото значение на столичния патриарх пред всичките други на изток ³).

Във втория закон (131 новела от 545 г.) императорът като заповядва, щото всичките постановления на бившите до него четире вселенски събори да имат сила на държавни закони, дума: "за това на основание на определенията на тези същите събори законополагаме: светейшият папа на стария Рим да се счита пръв между всичките иереи, а блаженият архиепископ на Константинопол, новия Рим, да заема второ място подир светейшия апостолски престол на стария Рим, и да преимуществува пред (иерарсите на) всичките други катедри" ¹). От това преимуществено положение Константинополските патриарси често и са се ползували да ръкополагат не само патриарсите на източните катедри, но и да произвеждат над тях съд. Така, например, патриарх Акакий избрал и ръкоположил в Константинопол за Антиохийския престол Каландиона, който после бил низложен от същия патриарх и на негово място бил поставен Петър Кнафей; той упражнявал влияние и над Александрийската катедра за сменянето на нейните иерарси ²) и въбще се разпореждал в качеството на "духовен глава на всичката източна империя" ³); в 519 г. патриарх Епифаний поставил на Антиохийската катедра Павла ⁴); в 537-38 год. патриарх Мина ръкоположил и поставил в Константинопол и в присъствието на папския нунций и апокрисиариите на Антиохийския патриарх на Александрийската катедра Павла Табенисиота ⁵); в 572 г. патр. Iоан Схоластик поставил на същата катедра Iоана ІV и когато затова протестирал Антиохийският патриарх Анастасий, то и този последният бил низложен и на негово място поставен Григорий, който впоследствие бил съден в Константинопол от многочислен събор под председателството на патриарха Iоана Постника (582-595) ⁶).

Влиянието на Константинополския патриарх над изток особено се усилило, когато тамошните потриарши катедри попаднали под властта на сарацините и патриарсите им често забягвали в Константинопол; катедрите на тези последните под властта на турците все повече изгубвали своето влияние в делата на християнската църква, когато Константинополският архиепископ, напротив, продължавал да остава единствен във всичката, наистина значително съкратена в обема, византийска империя ида упражнява решително влияние в източната църква ¹)

Почти едновременно с това подвигане авторитета на Константинополския иерарх пред другите източни патриарси и в стремлението той да бъде напълно изравнен с Римския папа, към началото на VІ век му бил писвоен и титулът "вселенски патриарх", който Римският архиепископ притежавал още от времето на ІV вселенски събор ¹). Този титул, до колкото е познато, е бил даден за пръв път в 518 год. на патриарха Iоана (517-519) от @, състоящ се от 43-44 епископи, които в адреса на съборното си послание до патриарха нарекли последния: "Светейши и блаженейши отец на отците, архиепископ и вселенски патриарх" ²); сетне Константинополският събор (536 г.), на който присъствували и Римски легати, в актовете си нарекал патриарха Мина: "вселенски архиепископ и патриарх" ³). Така титулирал Константинополските патриарси (Епифания, Антима и Мина) и император Юстиниян Велики (527-565) в законите и указите си ⁴).

Същия почетен титул употребявало и духовенството от диоцезите на някои източни патриарси, когато се е обръщало към Константинополския патриарх с жалби против своите патриарси, както, например, сторили Антиохийските клирици и монаси, които в жалбите си против своя патриарх Севера до Константинополския патриарх Мина нарекли този последния: "Преподобнейши и блаженейши и светеши архиепископ вселенски патриарх" ¹); употребяването му не е срещнало възражения и от Римския престол, навярно, понеже не е бил в състояние да запрети на когото и да било в обръщенията си да нарича сторичния патриарх "вселенски". След като по този начин този титул получил, така да се каже, гражданственост, най-после бил усвоен и от самите патриарси, като неотменимо достойнство на столични иерарси.

Пръв Константинополски патриарх, който присвоил този титул, бил св. Iиоан Постник (582-595 год.) ¹), който в поканителното си послание за свикване на голям събор, за съдене на Антиохийския патриарх Григория, се подписал: "вселенски патриарх" ²). На събравшия се събор присъствували и другите патриарси или сами лично, или чрез пратеници, и императорския сенат ³). На този именно събор патриарх Iоан предложил да узакони за "викарии на блаженнешия и апостолския папа на вселенската църква на града Рим Лъва" (Mansi, t. VІІ, р. 135-136; Деян. Всел. събор., т. ІV, стр. 340 в рус. прев.). Съборът не е направил възражение на това нововъведение и Римските папи са си присвоили този титул, като да е бил даден от събора, както това се вижда от преписките на последующите папи Григория Велики и Лъва ІХ. (Le  Quien, t. II, p. 67; Gregorii Magni Opera omnia, edit. Paris., t. II, p. 743, 749, 770-771; Mansi, t. XIX, p. 640, 664-665) Константинополската катедра и титула "вселенски", което и било прието ⁴).

Така Константинополският патриарх получил не само преимуществено достойнство между източните иерарси и станал духовен глава на всичката Византийска империя, особено след като Антиохийският, Александрийският и Иерусалимският преминали под властта на Сарацините, но и бил напълно изравнен с Римския папа.

Това високо положение на столичния иерарх обаче далеко не хармонирало с честолюбивите и властолюбивите пратеници на Римската катедра, която се е считала за първа и изявявала желание на "вселенско" значение в църквата. За това и тогавашният папа Пелагий ІІ (578-590), а след него и Григорий Велики (590-604) са се обявили решително против присвояването от Константинополския патриарх титула "вселенски". Те в цяла редица писма и послания до императорите, императриците и източните църкви са се силили да докажат, че присвоеният титул "вселенски" е безразсъден и горделив, суетен и тщеславен, непозволителен и злодейски, безбожен и дяволски, че бил плод на честолюбие, че с него се унижавали другите патриаршески престоли и се поробвала неограничената Христова църква, като в също време не пропущали нито един случай да изтъкнат високото, първенствующето и всемирното значение на своята катедра ¹). От Константинопол императорът и патриархът отговаряли, че този титул разбирали съвсем иначе, разбирали го като почетно преимущество на столичните епископи между другите епископи на източната църква, като на най-стар пастир и учител на народите, които влизали в източната част на Римската империя ²).

Папата се постарал да въвлече в борбата против титула "вселенски" на Константинополския патриарх и Александрийския и Антиохийския патриарси, и всичкото източно духовенство. На първите двама той на два пъти написал, че с този титул се "унищожава достойнството на другите патриарси", и ги убеждавал да се оплачат против него:

"стойте, братя, стойте без страх, потрудете се написаното с лъжлив титул "вселенски" никога и никому да не давате, от никого да не приемате, и да запазите подчинените на вашия надзор всички епископи от осквернение с това изражение, щото вселенската църква да ви признае за патриарси не само за добрите дела, но и за ревността ви към истината"…¹);

а на източното духовенство папата писал:

"никой и под никой начин да не приема този титул, никой да не му съчувствува, никой да се не нарича с него в писмата, нито да го употребява в какви и да е документи, или да го прибавя при своя подпис, понеже този титул служи за обида и разделение на всичката църква"…²).

Но източните патриарси не подкрепили папата в борбата му, те отговорили, че няма защо силно да се настоява, щото Константинополският патриарх да се не нарича вселенски, и че този титул в никой случай не трябва да дава повод за взаимно несъгласие ¹). Не дали никакво внимание на по-нататъшното папско противодействие и императорите от VІІ столетие, които винаги наричали своите патриарси с титула "вселенски" ²), толкова повече, че през това столетие и самите папи окончателно усвоили този "антицърковен" титул за своята катедра, при всичко, че от начало са се отказвали от него ³).

Пълното равенство на Константинополския партиарх с Римския папа и почетното му преимущество пред източните патриарси най-после било санкционирано и от шестия вселенски събор (680-681), който в 36-то си правило постановил:

"Константинополският престол да има равни преимущества с пестола на стария Рим и както този (последният) да се възвеличи в църковните дела, бидейки втори подир него, а след него (Константинополският потриарх) да се числят престолите на великия град Александрия, после Антиохийският престол и престолът на града Иерусалим".

С това решение на събора се турило край и на висшата църковна организация в църквата. Според него и другите съвременни нему императорски постановления ¹), Константинополският патриарх ставал първостепенен иерарх в източната половина на вселенската църква и гласът му получавал първостепенно значение в общецърковните дела на изток, както Римският папа бил средоточие на западната половина на църквата ²); катедрата му получавала право на висш съдебен трибунал не само за иерархията на подчинените му три диоцеза, а и за спорните дела на другите източни патриарси, без тези последните да изгубят своята независимост³) и самостоятелност, по силата на която никой друг патриарх нямал право да се намесва във вътрешното му управление ⁴).

Балканския полуостров и по силата на тази завършена организация се разпадвал, както казахме и по-горе, между двата първостепенни иерарха: Тракийската провинция оставала под ведомството на Константинополския патриарх, а източният Иллирик – на Римския папа, когато в гражданско отношение той изцяло принадлежал на източната империя и съгласно старите наредби на императорите, според които гражданската и църковната юрисдикции трябвало да се съпвадат и да имат едно средоточие, следвало и в църковно отношение целия полуостров да бъде под Константинополския патриарх. Това положение на нещата създавало почва, за да се стреми този последният патриарх към господство и над източния Иллирик, като неотемлема част на Византийската империя, в която той се броял за единствен духовен глава. Такова стремление много се улесниявало, от една страна, от местното духовество на Иллирик, което винаги желаяло да застане в по-близки и подчинени отношения не към Римския папа, а на Константинополския патриарх, който винаги могал да ходотайствува и да се застъпва за него пред императора, и от друга – от светската власт на източната империя, която желаяла да има не само административно, но и духовно единство в държавата, за да се засили нейната мощ пред настъпващите стихийни преселения на славяните и други езически народи. Но папството е искало за всякаква цена да задържи за себе си източния Иллирик. Оттука е възникнала и се усилила препирнята и борбата между двете ктедри за юрисдикция над Иллирик, в която (борба) Римският престол останал фактически духовен глава на тази провинция до 30-33 г. на VІІІ век, когато тя била насилствено отнета от Рим и присъединена от императора към диоцеза на Константинополския патриарх.

Така разпределен Балканския полуостров в първите седем и половина века между ведомствата на Римския и Константинополския иерарси, за през това време той е бил разделен и на множество епархии, както следва.

ІІІ. Епархиално подразделение*

* В този параграф ще посочим епархиите само в онези провинции, които в V-VІІ в. са били населени със славяни и към края на деветия век влизали в състава на Българското царство, бел.авт.

А. Епархии, които били в Тракия* и припознавали властта на Константинополския патриарх.
(* В Тракия (в ІV-VІІ векове) влизали областите или провинциите: 1) Европа, 2) Родоп, 3) Хемимот първа, 4) собствена Тракийска, 5) Доня Мизийска или Хемимонт втора и 6) малка Скития, бел.авт.)

а) Провинцията Европа, която била разположена на югоизточната част на Тракия и обемала в себе си земите, граничащи на юг с Мраморното море, на запад р. Хеброс (Марица) и на север – притока й Ригина (Еркене) по направление до самото Черно море, което миело източните й граници, съставлявала обширна епархия със същото име - на чело с Хераклийския митрополит, който имал седалището си в гр. Хераклия, Keraciea) на Мраморното море. Тази митрополия в първите четире века е играла важна роля за разпространението и насаждането на християнството в цяла Тракия, дала е редица мъченици и светители ¹), които са я прославили още в първите векове за първенствующа църква в Тракия, и за това е била възведена от първите два вселенски събори в екзархат на всичката Тракийска провинция, което напълно отговаряло и на високия граждански ранг на гр. Хераклия, като седалище на Тракийския префект. На нея бил подчинен и Константинополския епископ до издигането му в патриарх и станала негова обикновена митрополия само на областта Европа със следните 20 подчинени ней епископства ²) :

1. Паниотското – с гр. Пания, по всяка вероятност, старият Перинтос (Perinthus) на Мряморното море, - което е вписано и в двата каталози ³);

2. Галиполското – с гр. Галипол, на европейския бряг на Дарданелите, - вписано и в двата каталози ⁴);

3. Даонското – с гр. Даония ⁵);

4. Турулското – с гр. Турул (Syrallum, Tzurullum), сегашният Чорулу ⁶).

5. Врисското – с гр. Врисес (Burtudizus), близо до или сегашния Гисар ⁷). Това епископство по-сетне, при преработката на църковната организация във време на първите императори от Исаврийската династия, било отписано от Хераклийската епархия и подчинено на Адриянополския митрополит, като по-близо до Едрене ⁸); а във време на императора Андроника ІІ в края на ХІІ или началото на ХІV век е било въведено и в митрополия ⁹);

6. Метронското – с гр. Метрон или Метрес, сегашният Четалджа ¹⁰);

7. Халкидонското – с гр. Халкида ¹¹);

8. Медеиското – с гр. Медеик, навярно, старият Madytus, на европейския бряг на Дарданелите ¹²);

9. Хариополското – с гр. Хариопол (Chariupolis), сещашният Хиребулу ¹³)

10. Аимутското – с гр. Аиму ¹⁴);

11. Херонското – с гр. Херонея (Heraeum), на брега на Мряморното море, отбелязано и в двата каталози ¹⁵);

12. Килското или Кюлското – с гр. Кюла или Кила, отбелязано и в двата каталози ¹⁶);

13. Райдестското – с гр. Райдест (Rhaedestus), древният Bisanthe, сегашният родосто, отбелязано и в двата каталози ¹⁷); В началото на ХІV в. Било възведено в Митрополия ¹⁸);

14. Лизикското – с гр. Лизик (Lysimachia), в средата на Херсонския полуостров ¹⁹);

15. Теодорополското – с гр. Теодоропол (Theodorupolis ²⁰);

16. Селемврийското – с гр. Селемврия (у Епифания. Selymbria) на Мряморното море, - което е поместено и в двата каталози като особена епархия ²¹);

17. Дрицупарското – гр. Дрицупара (у Епифания: Druzipara), старият Месини, сегашният Карищиран, - се споменува и в двама каталози като особена епархия ²²);

18. Визеското – с гр. Виза (Bizye), сегашният Виза, - което се упоменава и в двата каталози като особена епартия ²³);

19. Аркадиополското – с гр. Аркадиопол, сегашният Люле-Бургас – което фигурира и в двата каталози, като особена епархия ²⁴);

20. Апронското – с гр. Апру или Апрон (Apri,, Епифания: @), което се споменава и в двата каталози, като особена епархия на запад от Родосто ²⁵).

б) Родопската област, най-южната част на Тракия и граничаща: на изток с р. Хеброс, на юг – Егейското море, на запад – р. Нестос (Места) и на север – Родопските планини, съставлявала една епархия със същото название - @ начело с Траянополския митрополит в Траянопол или Транопол (Traianopolis, у Епифания - @), стария Дориска (Dfriscus), сега в развалини, на север от Деде-Агач ¹). Под негово ведомство са били подчинени следните 11 епископства:

1. Перойското – с гр. Перо, което се упоменава и в двата каталога; гр. Перо, е навярно сегашният гр. Феро, на десния бряг на р. Марица, малко на север от транопол ²);

2. Мауронийското – с гр. Мауронея или Маронея (Marones), на брега на Егейското море ³);

3. Анастасиополското – с гр. Анастасиопол, - което се упоменава и в двата каталози ⁴), близо до по-късния византийски гр. Перитеорион (старо-българският Перитор) ⁵);

4. Перверското – с гр. Перверо или перил (Peryl) ⁶);

5. Скопелското – с гр. Скопели, днешното Ескиполас – село Хавсенско, близо до Кърклесия ⁷). Това епископство по сетне е било извадено от родопската епархия и било подчинено на Одринския митрополит ⁸); а в края на ХІІІ или началото на ХІV в. Било възвишено от импер. Андроника ІІ в митрополия ⁹);

6. Максимиянополското – с гр. Максимиянопол ¹⁰), - което фигурира и у Епифания, само че като особенна епархия в Родопската област ¹¹); гр. Максимиянопол днес е в развалини близо до гр. Гумуржина ¹²);

7. Деноското – с гр. Дено или Ано (Аnos), който е съвършенно непознат ¹⁶);

8. Теноското – с гр. Тено, който е също непознат ¹⁴);

9. Памфилийското – с гр. Памфилия. Това епископство по-сетне е било отнето от Родопската епархия и подчинено на хераклия ¹⁵);

10. Гариялонското – с гр. Гариялон ¹⁶), и

11. Кемпсалонското – с гр. Кемпсал, - което фигурира и в двата каталози, като особена епархия ¹⁷).

в) В Хемимонт. Тази Тракийска област, която имала граници: на юг р. Еркене, на запад водната линия на реките Марица и Тунджа, на селер Хемоса и на изток – Черното море, съставлявала една епархия под същото име - , митрополитът на която пребивавал в Адриянопол или стария Орестия (Orestis, у Епифания: @), сегашния Одрин. На този митрополит са били подчинени следните 9 епископства:

1. Месемврийското – с гр. Месемврия – което се споменува и в двата каталога ¹). До времето на Юстияна Великий това епископство е било митрополия, на която било подчинено Аквилийското епископство, което се намирало на Дунава в сегашна западна българия ²), но сетне, навярно, при новата църковна организация във време на Исаврийската династия, е била превърната в епископство, каквото фигурира и на VІІ вселенски събор ³);

2. Созополското – с гр. Созопол, на Черното море, - което фигурира и в двата каталози ⁴). Това епископство в ХІV в. Е било възведено в митрополия от императора Андроника ІІІ ⁵);

3. Плотинополското – с гр. Плотинопол (Plotinopolis) на хълма на св. Петър при устието на р. Къзъл-дере, приток на р. Марица, близо до сегашния Димотика, - което е отбелязано и в двата каталози ⁶);

4. Цоидското – с гр. Цоида или Цоидон, което фигурира и в двата каталози ⁷);

5. Девелтското – с гр. Девелт (Develtum), сега в развалини при с. Якезлии на юго-запад от гр. Бургас. На VІІ вселенски събор (787 г.) присъствувал епископа от тази катедра Евстатий ⁸);

6. Анхиялското – с гр. Анхияло (у Епифания: , Anchialus) на брега на Черното море ⁹);

7. Проватското или Овче-полското – с гр. Проват, сега в развалини, които се намират около четире часа на северо-изток от Одрин при селото Провадия, над Провадийската река ¹⁰);

8. Никейското – с гр. Никея (@ в Парижкия списък), - което се намирало на юго-изток от Едрене, близо до селото Хафса ¹¹); и

9. Вулгарофигонското – с гр. Вулгарофигон, на югоизток от Одрин, на левия бряг на един от десните притоци на р. Еркене, сегашния Ески-баба ¹²).

г) В Тракийската област, която обемала в себе си почти цяла северна Тракия, начиная от среднето течение на р. Тунджа, между Родопите и Стара Планина, до към Траяновите врата. Тази обширна област съставлявала една голяма епархия под същото име – ¹), на чело с Филипополския митрополит ²), възникнал по всяка вероятност, още преди 325 год. ³), със седалищен гр. Филипопол ⁴). Църковната организация в тази област бавно се е развивала. До V-VІ векове Филипополският митрополит, според каталога на Епифания, е имал подчинени на себе си само пет епископства, от които едно – Никополското (в гр. Никопол, три часа на северо-запад от Търново, при с. Никюп), зад Хемоса (в Мизия), като принадлежаще, според старата (от ІV-V векове) наредба, към Тракийската провинция ⁵), а останалите четире – в Тракия ⁶). Но тази наредба след това в VІ-VІІ векове, е претърпяла коренно изменение в смисъл на засилване: от четире епископства станали осем, а Никополското е било прехвърлено към епархията в Мизия. Повод за това развитие и засилване на старата наредба са дали стихийните нахлувания на славяните и нападенията на бъгарите, които принудили императорските войски постепенно да се оттеглят на Хемоса, като по-добра и надеждна позиция. Тогава императорите са употребили всички средства, за да запазят Тракийската провинция. Изхождайки от тези съображения, тогава е бил увеличен и духовният елемент за повишение моралната устойчивост на страната, за да християнизират по-скоро славяните, които през това време вече са се настанили на Балканския полуостров и да се даде по-голям отпор и парализира напорът на езичеството на новите завоеватели – българите. Тази мярка се наложила и от разните преселници от други иноверни провинции, като от Армения, Сирия и др., настанени в Тракия за запазването й все от същите завоеватели ⁷). Но кой е бил авторът на тази нова църковна организация? – трудно е с точност да се каже. Ако тя не е била направена от Константина Погоната, когато заседавал шестият вселенски събор (680-681), и през времето на когото е имало вътрешни размирици в държавата, и който малко е царувал, то с голяма вероятност можем да кажем, че тази организация е била създадена от едного от двамата силни владетели на Исаврийската династия, навярно, от Константина Копронима (741-775), който е бил извънредно деятелен по вземане на всичките средства за зпазване на Тракия ⁸). Във всеки случай към времето на идването на българите и тяхното закрепване на североизток от Хемоса, църковната организация в Тракия е била завършена и под ведомството на Филипополския митрополит са били подчинени следните осем епископства:

1. Диоклетиянополското – с гр. Диоклетиянопол, който отколе е бил разорен и днес е непознато местоположението му, ала това епископство се споменава и в двата каталога ¹);

2. Севастополското – с гр. Севастопол, отколе разсипан и също с непознато местоположение, но в старите известия по някъде се среща примесен с Анастасиополис ²); това епископство фигурира и в двата каталога ³). То се споменава и в по-късните листи ХІІІ-ХІV ⁴).

3. Диосполското – с гр. Диоспол, също непознат – отбелязано в двата каталога ⁵)

4. Веройското – с гр. Вероя или Августа Траяна, сегашна Стара Загора ⁶);

5. Маркелското – с гр. Маркел, който се намирал, по всяка вероятност, на мястото на днешния Карнобат или крепоста му ⁷);

6. Декастеронското – с гр. Декастерон, със съвършено непознато местоположение ⁸);

7. Литопросопското – с гр. Литопросоп, със съвършено непознато местоположение ⁹); и

8. Леведското – с гр. Левед, по всяка вероятност, на северо-запад от Одрин, сегашното село Левски ¹⁰).

д) В долна Мизия. (Moesia inferior), която обземала в себе си пространството между Дунава и Хемуса, р. Утос (Вид), или Цибра (по Киперта) на запад и на изток до сегашната граница на България с Ромъния и Черно море. Тази област съставлявала една епархия под название: втора Хемимонтска с митрополит, който имал съдилището си в гр. Маркиянопол (Marcianopolis), основан от императора Траяна, сега в развалини, близо до с. Вевна ¹). Църковната организация в тая провинция е била развита твърде от рано и митрополитът и се е броял за афтокефален и равен с другите Тракийски митрополити ²), но сведения за нея са се запазили твърде малко ³). Първи положителни известия за нея ни дават подписите на епископите от тази област в писмото, с което те отговарят на посланието на императора Лъва І в 458 год. ⁴). После тя е представена и в каталога на Епифания с пет подчинени епископства на Маркиянополския митрополит ⁵). Но пълно завършване тази организация е получила, по всяка вероятност, не много време преди идването на българите, когато епископите й са били удвоени, т. е. от пет са станали на десет, за да се усили с това църковният елемент за по-скорошното покръстване на седемте славянски племена, които наскоро към това време заели тази провинция, и с това да се направят мирни и надеждни граждани на империята ⁶).

В историята на развитието на епархиалния живот на втората Мизийска област към времето на императора Юстияна Велики, въпреки приетите традиции да се приема за митрополия на епархията градът Маркиянопол, се отбелязва и гр. Одесос (сегашна Варна) за митрополия, както това е посочено в някои стари духовни листи и в Парижкия каталог: "@" ¹), когато Одесос винаги е бил подчинено епископство на Маркиянополския митрополит, който си оставал такъв даже и в по-подирно време, когато областта е била вече под властта на българите, както това категорично свидетелствува посланието на императора Лъв ІІІ (717-741) до същия митрополит ²).

Причини за подобно невярно титулиране на Одесос, по всяка вероятност, са послужили: а) В 452 год. Императорът Лъв І е изпратил послание до Маркиянополския митрополит, а отговора на това послание е подписал, след имената на подчинените Мизийски епископи, епископът на Одесос с прибавка (след епископското му прозвание "епископ на гр. Одесос") на думата: "Скития" ¹), която, навярно, е дала повод на Епифания или на някой друг съставител на духовни епархиялни листи в подирно време да припише митрополитски права на Одеското епископство, като прославено и от някои стари проповедници ²), а сетне тези мними прерогативи са попаднали и в по-късните каталози. За сигурно доказателство на това служи и поменатият Парижки каталог, в който на едно място е поставено в "епархията на Мизия" за митрополит "Одесос", а на друго място – Маркиянопол ³). Очевидно е, че първия митрополит неизвестният автор на този каталог е взел от някой погрешен стар каталог и, без да го изправи, го е вписал в своя, а след него е отбелязал и същинския втори Хемимонтски митрополит, когото е поставил и на две места в числото на митрополитите, подчинени на Константинополския патриарх; веднъж непосредствено след Филипополския, като "Тракийски" и повторо, след Сердика, за "Хемимонтски" ⁴), без да спомене за Одесос. В тази погрешност не може да се изключи и влиянието на името на епархията "Хемимонт ІІ", което, при неведение в онези времена на географията, лесно е могло да се вземе за особенна епархия от същата с друго име: "Мизия", и така да се получат две епархии с два особни митрополита; и б) някои временни светски (граждански) повдигания на Одесос в Мизия, каквото, например, е било във време на възстанието на виталияна, когато този град е играл важна роля, като силно укрепен и с известно стратегическо значение в Мизия ⁵).

Така или иначе, но към времето на дохождането на българите на Маркиянополския митрополит са били подчинени следните десет епископства:

1. Одеското – с гр. Одесос (Odessus), сегашния Варна, - което се упоменава и в двата каталози ¹);

2. Новасското – с гр. Новас (у Епифания, Novae), сегашния Свищов на Дунава, - се упоменава и в двата каталози ²);

3. Апиярското – с гр. Апиярия (Apiaria), на Дунава между Тутракан и Русчук, при устието на р. Демир-Баба, сега несъществующ ³);

4. Трамариското – с гр. Трамариска (Transmariscd, Tramarisca), на Дунава, сегашния Тутракан, - отбелязан и в двата каталози ⁴);

5. Доростолското – с град Доростол (@ у Епифания, Durostorum), на Дунава, сегашна Силистра – което фигурира и в двата каталози ⁵);

6. Зекедеспонското – с гр. Зекедеспон, с неизвестно местоположение, - се споменава и в двата каталози ⁶);

7. Скариското – с гр. Скария ( у Епифания), с неизвестно местоположение, - което се споменава и в двата каталози ⁷);

8. Авритското – с гр. Аврито (Abrittus), може би по-сетнешния плисков, между градовете Преслав и Дристър ⁸);

9) Никополското – с гр. Никопол (Ulpia Nicopolis), сега в развалини при с. Никюп, на с. з. от Търново ⁹), - което у Епифания фигурира още като Тракийско епископство ¹⁰); и

10. Палейстинското – с гр. Палейстинис, със съвършено непознато местоположение ¹¹).

е) В Скития (сегашна Добруджа) епархиялната наредба се е развила така също постепенно. От едно място у Созомена ¹) знаем, че във време на императора Теодосия ІІ (до Томи (@) на Черното море ²). Това положение се е запазило до императора Лъва І (457-474), което се потвърдява от ответното послание на Томския епископ Теотима ІІ, с което той отговаря на същия император, по повод на разпорежданията на Маркияна, като епископ на цяла Скития ³).

Но по-късно това положение, обаче, се е изменило и вече към времето на императора Юстияна І (518-528) е имало в Скития повече епископи, както това се заключава с голяма правдоподобност от едно място на доклада на папските легати относително монасите на тази област, в което (място) за тях се говори: "Isti de sua provincia episcopos dccusantq inter quos Paternus Tomitanae civitatis antistes" ¹). Същото се вижда и в отношението на Константинополския синод до папа Хоромизда относително ординацията (посвещението) на партриарха Епифания, което е подписано и от "Paternus misericordia Dei episcopus Scythiae metropolitanus" ²). Наистина, никъде до сега не е познато името нито на едно подчинено Скитско епископство, но това не ще рече, че подобни епископства не са съществували, понеже същото трябва да се каже и за Мизийските епископи, ако не беше се запазило писмото с подписите им от императора Лъва І; на вселенските събори и те са нямали представители ³). Във всеки случай към времето на идването на българите църковната организация в Скития е била окончателно завършена и тази област е съставлявала обширна епархия със същото название "@" (@) на чело с Томския митрополит ⁴), комуто са били подчинени следните 14 епископства:

1. Анаксиополското – с гр. Анаксиополис или Аксиополис (Axiopolis) на Дунава, на изток от Силистра, на мястото на сегашния Хърсова ¹);

2. Капедеското – с гр. Капедава (Cdpidava), на Дунава, близо или на мястото на сегашното Расово ²);

3. Випайнуското – с гр. Випайну, с непознато местоположение ³);

4. Купруското – с гр. Купру, също с непознато местоположене ⁴);

5. Никомидийското – с гр. Никомидия, също с непознато местоположение 5);

6. Десското – с гр. Деса, по всяка вероятност Аедисос (Aedyssus) на делтата на Дунава ⁶);

7. Салсовиясското – с гр. Салсовия, с непознато местоположение ⁷);

8. Алмюрското – с гр. Алмюра, също с непознато местоположение ⁸);

9. Тропайското – с гр. Тропай, също с непознато местоположение ⁹);

Димитър Цухлев
София, Печатница "Св. София", Улица "Раковски" 118, 1911 година

Виж също:

• Православната читалня: През вековете: Българска история
• Православната читалня: През вековете: Светоотеческо наследство
• Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен молитвослов
• Православен речник

    www.Pravoslavieto.com