Когато постъпваме лошо, когато говорим непотребни неща, когато тъмни мисли се роят в главата ни или на сърцето ни падне помрачение, то ние, ако поне малко се проясним, почваме да чувстваме угризения на съвестта. Но угризенията на съвестта още не са покаяние; може цял живот да се самоупрекваме за лоши постъпки, за зли думи, за тъмни мисли и чувства – и да не се поправим. Угризението на съвестта действително може да превърне земния ни живот в ад, но то не ни отваря Царството Небесно. Към него трябва да се прибави нещо друго: това, което съставя самата сърцевина на покаянието, а именно – обръщане към Бога с надежда, с увереност, че Богу ще достигне и любов към нас, за да ни прости, и сила да ни промени.
Покаянието – това е онзи поврат в живота, обрат в мислите, промяна на сърцето, които ни обръщат с лице към Бога в радостна и трепетна надежда, в увереност, че макар да не заслужаваме милостта Божия, но Господ е дошъл на земята не да ни съди, а да ни спаси, дошъл е на земята не при праведните, а при грешните.
Но да се обърнем с лице към Бога с надежда, да Го призоваваме на помощ – това още не е всичко, защото в живота ни много неща зависят от нас самите. Колко често казваме: "Господи, помогни! Господи, дай ми търпение, дай ми целомъдрие, дай ми сърдечна чистота, дай ми правдиво слово!.." А когато ни се предостави възможност да постъпим според собствената си молитва, според влечението на собственото ни сърце – тогава не ни достига мъжество, не достига решителност на дело да пристъпим към това, което просим от Бога. И тогава покаянието ни, въздигането на душата ни остава безплодно.
Покаянието трябва да почне именно от тая надежда на Божията любов и заедно с това – от подвиг, мъжествен подвиг, когато се самопринуждаваме да живеем както трябва, а не както сме живели дотогава. Без това и Бог няма да ни спаси, защото, както говори Христос, не всеки, който казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството Божие, а онзи, който принесе плодовете на това Царство. Тези плодове са ни познати: мир, радост, любов, търпение, кротост, въздържание, смирение – всички тия дивни плодове, които биха могли да превърнат земята ни още сега в рай, само ако можехме като плодоносно дърво да ги принесем...
И така, покаянието почва с това, че изведнъж нещо ни удря в душата, съвестта заговаря, Бог ни стресва строго: Къде отиваш? Към смъртта? Това ли желаеш?... И когато отвърнем: Не, Господи, прости, помилвай, спаси ни! – и се обърнем към Него, Христос ни казва: Аз ти прощавам! А ти, от благодарност за такава любов, не поради страх, не за да избавиш себе си от мъки, а понеже в отговор на Моята любов си способен на любов – почни да живееш иначе...
И после какво?
Първото, на което трябва да се научим, това е да приемаме изцяло целия си живота: всичките му обстоятелства, всички хора, които са влезли в него – понякога толкова мъчително – да ги приемаме, а не да ги отхвърлим. Докато не приемем живота си, цялото му без остатък съдържание като идващо от ръката Божия, ние не ще можем да се освободим от вътрешната тревога, от вътрешния плен и от вътрешния протест. Както и да говорим на Господа: Боже, искам да върша волята Ти! – от дълбините ни ще се надига вик: Но не и в това! Не и в онова!... Да, готов съм да приема ближния – но не този ближен! Готов съм да приема всичко, което ми изпратиш – но не това, което в действителност Ти ми пращаш... Колко често в минути на някакво просветление ние говорим: Господи, сега всичко разбирам! Спаси ме, на всяка цена ме спаси!...
Ако в такъв момент пред нас изведнъж застанеше Спасителят или изпратеше Свой Ангел или Светец, който със страшни думи да ни укори, да изиска от нас покаяние и изменение на живота – то ние, може би, щяхме да приемем това. Но когато вместо ангел, вместо светия, вместо Сам да дойде, Христос ни изпраща ближен, и то такъв, когото не уважаваме, не обичаме, който ни изпитва и ни поставя вече в живия живот въпроса: Твоето покаяние на думи ли е или на дело? – тогава забравяме думите си, чувствата си, покаянието си и казваме: Махай се далеч от мене! Не от тебе ще получавам аз Божието наказание или наставление, не си ти човекът, който да ми разкрие новия живот... И така отминаваме и тоя случай, и тоя човек, когото Господ ни е пратил да ни изцели, та със смирение да влезем в Царството Божие, да понесем последиците от греховността си с търпение и с готовност всичко (както сами преди това говорехме) да приемем от Божията ръка. Ако не приемем от Божията ръка живота си, ако всичко, което е в него, не приемем, като от Самия Бог, тогава животът ни няма да е път към вечността; ние през цялото време ще търсим някакъв друг път, докато единственият Път е Господ Иисус Христос.
Бел. Мисълта на Владика Антоний е ясна, но поради слабостта на превода ни си позволяваме пояснение: да приемем живота си изцяло с обстоятелствата и хората не означава – ако сме в греха, да си седим там, например ако сме попаднали в "приятелска" компания, която ни съблазнява към празнословие, осъждане, пиянство, или в прелюбодейна връзка и пр. Светите Отци съветват да бягаме от изкушението и от хората и ситуациите, които могат да го предизвикат, като разбира се, не осъждаме тия ближни, не се превъзнасяме над тях.
Но това още не е достатъчно.
Ние сме окръжени от хора, с които отношенията ни понякога биват тежки. Колко често очакваме другият да дойде да се кае, да моли за прошка, да се унижи пред нас. Може би ние бихме простили, ако почувстваме, че ближният се е унижил дотолкова, че да ни е лесно да му простим. Но да прощаваме трябва не на тогова, който заслужава прошка – нима ние сами можем да очакваме от Бога заслужена прошка? Нима, когато отиваме при Бога и казваме: Господи, спаси ме! Господи, прости! Господи, помилуй! – ние можем да добавим: "защото съм го заслужил"? Никога! Ние очакваме прошка от Бога поради чистата жертвена, кръстна Христова любов... Същото очаква от нас и Господ по отношение на всеки ближен: не затова трябва да прощаваме на ближните, че са го заслужили, а защото сме Христови, защото ни е дадено в името на Самия Жив Бог и разпънатия Христа да прощаваме.
Но често ни се струва – ако можех само да забравя обидата, тогава бих простил, обаче не мога да забравя. Господи, дай ми забрава!... – Това не е прошка; да забравиш не значи да простиш. Да простиш означава да гледаш на човека такъв, какъвто е, в греха му, в непоносимите му черти, човек, който в живота е тежест за нас – и да кажеш: Аз ще те нося като кръст; ще те донеса до Царството Божие, независимо дали желаеш това или не. Добър или зъл – ще те взема на плещите си и ще те отнеса при Господа, и ще кажа: Господи, аз носих тоя човек цял живот, защото ми беше жал да не погине! Сега Ти му прости, заради моята прошка!..
Колко хубаво би било, ако можехме така да носим един другиму тежестите, ако можехме един други да носим и поддържаме; не да се стараем да забравим, а да помним. Да помним кой
каква слабост има, кой какъв грях, у кого какво не е наред, за да не го изкушаваме в това, да го пазим, та да не се подложи на съблазън именно в това, което може да
го погуби... Ако можехме така да се отнасяме един към друг! Ако, когато човек е слаб, го окръжавахме с грижлива, ласкава любов, колко хора биха се опомнили,
колко хора биха станали достойни за прошката, която им е дадена даром...
Ето това е пътят на покаянието: да влезем в себе си, да застанем пред Бога, да се видим
осъдени, не заслужаващи нито прошка, ни милост, и вместо като Каин да бягаме от лицето на Бога, да се обърнем към него и да Му кажем: Вярвам, Господи, в Твоята любов, вярвам
в Кръста на Твоя Син – вярвам, помогни на моето неверие!...
А после да вървим по пътя Христов, както сега говорих: всичко да приемаме от Божията ръка, от всичко да извличаме плод на покаяние и плод на любов, а най-първо да простим на брата си, без да чакаме неговото изправление, да го понасяме, като кръст, да се разпънем, ако трябва, за да имаме власт като Христа да кажем: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат...
И тогава Сам Господ, Който ни рече: С каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери... прощавайте, както прощава Небесният ваш Отец – Той не ще остане длъжен: ще ни прости, ще ни изправи, ще ни спаси и още на земята ще ни даде, като на светии, радост небесна.
Нека бъде така, нека в живота на всеки от нас днес поне мъничко да започне този път на покаянието, защото това вече е начало на Царството Божие. Амин.
Ако помислим за значението на думата "свобода" на различните езици, пред нас се изправя нов свят на съвършено различни и по-богати понятия, които можем да
съпоставим с понятието "послушание".
Латинското libertas – моето право да се разпореждам със съдбата си, с личността си и с живота си – е било юридическо
понятие. Терминът означавал изначалното обществено положение на детето, родено то свободни родители, а не от роби. Но е ясно, че да се родиш с правата на свободен човек съвсем не
означава да си свободен или да останеш свободен. Ако сте родени с правата на свободен човек, но сте се превърнали в роби на страстите си по какъвто и да било начин, няма как да
говорим за свобода. Човек, който е станал наркоман или се е отдал на пиянство, или на която и да е друга страст, вече не е свободен. Затова свободата в този аспект е наразривно
свързана с дисциплината: за да останеш свободен, след като си роден такъв, трябва да се научиш да се владееш, да бъдеш господар на себе си. Ако не съм способен да изпълнявам
заповедите на своята съвест или да действам според убежденията си, значи не съм свободен човек.
Възпитаваме децата си по пътя на послушанието, но то може да се разбира по
два начина:
Спомням си за двама мои връстници, които имаха много властна майка. Веднъж някой я попитал по какъв начин нейните синове, които вече са по на 30 години, веднага изпълняват
заповедите й. Тя с трогателно умиление отговорила: аз имам ръце, те – бузи! ... Този вид послушание няма нищо общо с възпитаване на свободата у човека; това няма никога да доведе
до свобода, то представлява заробване.
Има и друго понятие за послушание. Когато способността да се вслушваш била изпитвана от отците в египетската пустиня посредством
абсурдни на пръв поглед заповеди, целта била не да се дресират хората ("каквото кажа, това прави"), но във всеки момент да забравиш собствените си съображения и да изпълниш онова,
което ти е казано, като школа за вслушване в чуждата душа, в чуждия опит, в чуждото разбиране. Това послушание може да доведе до зрялост и до това, човекът да е способен да владее
себе си. Ако мога да се откажа от своите мисли в дадения момент, от чувствата и емоциите си заради онова, което казва другият човек, когото ценя повече от себе си, тогава се
освобождавам от себе си чрез овладяване на себе си.
Така послушанието и свободата са неразривно свързани, едното се явява условие на другото, негова школа.
Немското
freiheit и английското freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда обичан", а като съществително – "моят
любим", "моята любима". Ранната интуиция на санскритския език е определила свободата като – обичам те достатъчно, за да не те заробя, толкова те обичам, че искам ти да бъдеш самия
себе си докрай, без аз да те определям, да те променям, да ти влияя. Струва ми се, че ситуацията, която откриваме в тези думи, е гениална: при това те са толкова древни, че почти
говорят за раждането на мисълта от опита. Да, свободата действително е това състояние, при което двама души се обичат един другиго, отнасят се с такова уважение един към друг, така
че не искат да се моделират един друг, да се променят един друг, тоест те гледат един на друг, казано вече по християнски, като на икона, като на жив Божий образ, който не бива да
се докосва. Можеш да му се поклониш, да се възхитиш на красотата му, на дълбочината му, но не бива да го променяш.
И третата дума, това е руското свобода.
Руският философ, Хомяков, извежда думата свобода от "да бъдеш себе си".
Действително, ние сме родени свободни в съвършения смисъл на думата. Ако аз не владея себе си, не мога да дам себе си никому, нито на Бога, нито на човек – ние можем да получим
власт само чрез послушанието. Това води до взаимна връзка с Онзи, Който е казал: Недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител – Христос (Мат. 23:5). Това е отношение на
взаимна любов, при което Бог не навлиза в живота ни като нашественик, Той не ни "съблазнява" със заповеди – само ни казва: Това е пътят към вечния живот. Аз Съм пътят. Ако тръгнеш
по този път, ще стигнеш до пълнотата на битието си и ще станеш самия себе си в пълния смисъл на думата, ще станеш богочовек, ще се приобщиш към Божествената природа, както говори
за това св. ап. Петър (вж. 2 Петр 1:4).
Когато разсъждаваме за свободата, послушанието, дисциплината, трябва да имаме предвид тези неща, за да не превърнем свободата в
анархия, а послушанието – в робство, вследствие на което бихме останали цял живот подвластни и недорасли – нещо, което се среща твърде често."
Из книгата "О встрече", беседата "О свободе и о подвиге", 1988 г.
* Сходни на тези мисли митр. Антоний изказва и в
ЧЕЛОВЕК ПЕРЕД БОГОМ, гл. БРАК, МОНАШЕСТВО, ЦЕРКОВЬ Тождество брака и
монашества
която може също да прочетете на сайта за него.
Виж също:
Митрополит Антоний Сурожски Избрани проповеди, слова и интервюта
www.Pravoslavieto.com