Често се случва да попитат влюбения: "Какво толкова намираш в нея или в него?" и той дава обичайния отговор: "Как, нима не виждаш колко прекрасна е тя или колко красив е той..." И се оказва, че влюбеният е прав да, този човек е прекрасен, защото той вижда в любимия красивото, а онзи, който не обича, или безразличният, или ненавиждащият, той забелязва само извратеното. Ето това не бива да забравяме никога. Изключително важно е да помним, че любовта е реалистична докрай, че тя възприема човека изцяло и че тя вижда, тя е зряща. Но вместо да осъди, вместо да се отрече от човека, тя плаче за неговата повреденост и е готова да положи и живота си, за да бъде всичко болно излекувано. Това е, което наричаме целомъдрено отношение към човека, това е истинското начало на любовта, първото сериозно познание.
Вече говорих за любовта като съзерцателно състояние, при което човек, гледайки друг, вижда зад пределите на неговите външни черти, не обръща внимание на звученето на неговия глас, не обръща внимание на нищо и вижда в другия някаква дълбочина, която за него е икона, която за него е красота. Тази красота отчасти е повредена от живота, от миналото, от обстоятелствата, но именно тя е най-важната, единствено важната в човека.
Но ако говорим за съзерцание, то можем ли да говорим и за създаване на някакви реални човешки отношения? Да съзерцаваш Бога, да съзерцаваш иконата, да съзерцаваш красотата на иконата, да преживяваш дълбоко музиката това е разбираемо. Но по какъв начин това съзерцание може да роди истински, дълбоки човешки отношения? Струва ми се, че отговорът е в това, че съзерцанието отваря хората един към друг, довежда ги до състояние, при което те могат в своята най-дълбока същност да се слеят в единство, могат зад предела на думите да се разберат и почувстват. Всичко това го знаем и от опит, но така лесно го забравяме. Но кой от нас не е седял вечер със скъп човек майка, жена, мъж, приятел когато се спуска сумрак, когато всичко е притихнало? Отначало се води някакъв разговор после той спира и остава тишината. Ние се вслушваме в звуците, в пукането на дървата в камината, в тракането на часовника, в шумовете отвън, после и тези звуци изчезват и настъпва най-дълбока тишина, безмълвие на душата. И ето, при това безмълвие на душата изведнъж чувстваш, че си станал така близък със своя приятел, с човека, до когото седиш. Това сливане, разбира се, не означава, че един човек става друг, но че двамата се съединяват в такава дълбочина на взаимното преживяване, където думите вече не са нужни: те са заедно, а ако любовта е достатъчно дълбока те са станали едно цяло.
Това се отнася за брака във всички негови отношения, не само за чувствата, не само за общението в мислите, но и за телесното общение. Нужно е само да помним, че телесното единство на двама души, които се обичат, не е началото, а пълнотата и пределът на техните взаимоотношения, че само когато двама души са станали едно сърце, ум, дух, тяхното единство може да се разкрие и в телесното съединение, което тогава не е вече обладаване на единия от другия, не е пасивно отдаване, а тайнство, истинско тайнство, т.е. действие, което произлиза от Бога и привежда към Него.
Един от древните отци на Църквата е казал, че светът не може да съществува без тайнства, т.е. без отношения, които са по някакъв начин свръхземни, небесни, чудесни. И, продължава той, бракът като единство на двама души в този разединен свят е такова тайнство, чудо, превъзхождащо всички естествени взаимоотношения, всички естествени състояния. Това е пълнотата на брака в духовен, душевен и телесен смисъл и пълнотата на целомъдрието, когато двама души се отнасят един към друг като към светиня и всички свои отношения, включително и телесните, превръщат в тайнство, в нещо, което превъзхожда земното и издига към вечността.
Брой 20 за 1998 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com