Размисли на Митрополит Антоний Сурожски за ролята на миряните и свещениците в Църквата
В Стария завет с елей са се помазвали свещениците и царете, призвани из средите на Израилския народ да застанат на прага между Божествения и човешкия свят, между единната и хармонична Божия воля и пъстрия, усложнен и противоречив човешки свят. За да може да стои на този праг, на човека му е било необходимо нещо повече от човешки възможности, необходима му е била Божествена дарба. В знак на това се извършвало помазването на свещениците и царете. А в Новия Завет ние всички сме свещеници и царе, всички сме облечени в царствено свещенство (1 Петр. 2:9) и нашето призвание, човешко и християнско, надминава онова, което човек може сам да постигне. Призвани сме да станем и да бъдем живи членове на Тялото Христово, храмове на земята, чисти и достойни за Светия Дух, причастници на Божествената природа.
Всичко това надминава нашите човешки способности и за постигането му е нужна Божията благодат и помощ, проявена в тайнствата.
В момента, в който човек приеме тайнството Кръщение, той се съединява с Христос. В това тайнство потопеният във водата на живота и смъртта излиза нов човек, който носи в себе си Христос и прави всичко като носител на Христа. Когато се извършва миропомазването, Св. Дух слиза върху човека и в него вече се явява Божествената благодат. Кръщението е своеобразно ръкоположение, защото така човек става част от Тялото Христово.
Мирянинът е не само човек, който живее в света (мир - на църковнославянски език). Мирянинът е изпратен от Христос в света, за да може всичко, до което се докосне, да се освети и да го направи светиня - било в отношението му към хората, или към цялата природа. Как благоговейно щяхме да се отнасяме към всичко, което ни заобикаля, ако гледахме на него, като създадено от Бог с любов, за да влезе в тайната на приобщеността с Него.
В този смисъл всеки вярващ християнин в Църквата се явява свещеник, т.е. човек, който освещава всяка твар, за да я приведе към Бога по думите на св. Максим Изповедник.
Струва ми се, отговор на този въпрос можем да намерим у св. Василий Велики, който казва: "Всеки може да управлява и властва, но само истинският цар може да умре за своя народ..." Ето тази е ролята на всеки християнин - и мирянин, и свещеник - защото ако се наричаме народ Божий, това включва всички в Църквата - от новородения младенец до патриарха.
Като народ Божий ние всички се явяваме царствено свещенство, защото всички сме длъжни да бъдем готови да положим своя живот за всеки човек, който се намира в Църквата и дори за тези, които са извън Църквата.
Мога да дам пример: Преди години срещнах в Русия един монах, свещеник, който беше живял 26 години в концентрационен лагер. Той седеше пред мен на койката със сияещи, светещи очи и ми каза следното:
"Разбирате ли, Владико, как Бог е бил добър към мен! Той избра мен, неопитния свещеник, изпрати ме пет години в единична килия в затвора, а след това двадесет и шест години в лагера, за да бъда свещеник там, където имаше най-голяма нужда и където свободен свещеник не се допускаше."
От целия дългогодишен ужас този монах беше изнесъл единствено своята чиста благодарност към Бога за това, че го е изпратил да принася светлина там, където е била тъма, надежда - там, където е нямало надежда, любов - каква велика любов е трябвало да прояви там, където любовта е била заличена от ужаса, страха и страданието.
Пределно проявление на царственото свещенство е Господ Иисус Христос, първият Мирянин. Той, буквално погледнато, не е от свещенически род, Той не е свещеник. Той е Мирянин, първият член на царственото свещенство. Но едновременно с това Той е Първосвещеник и Цар на всяка твар.
Ето към какво ние трябва да се стремим и да се възвръщаме.
Ако се вгледаме в историята на Църквата - кои са били светците? Светци са били не само епископите и не само членовете на духовенството. Някои светци са били със сан, а други - не, но голяма част от тях са били просто миряни и са достигнали такива духовни висини и святост, че от тях се леела таворска светлина.
Ролята на свещеника, духовника или просто ближния, е да не стъпва с "обути нозе" на свещената земя.
На свещеника чрез ръкоположението е дадено да изпълнява тайнствата, той може от името на Христос да развърже и прости всички грехове, за които грешният човек се е покаял. Само по себе си това е колосално нещо, но далеч не е всичко.
Ръкоположението не прави човека нито по-умен, нито по-красноречив, нито по-учен или по-свят.
Във връзка с това ме вълнува защо така често младите свещеници, пък и не само младите, а и тези, които животът не ги е съкрушавал вътрешно, смятат, че биха могли всекиго да наставляват и да доведат до спасение. Струва ми се, че това е едно страшно изкушение пред свещениците.
В момента нямам предвид старчеството, защото старчеството е съвсем различно нещо - това е благодатно състояние на отделни избраници, но никой от нас няма право да си въобразява, че е духовен старeц, само защото при нужда може да даде умен съвет.
Казаното от мен се отнася до явлението, което в древността и през средните векове се е наричало младостарчество. Младостарчеството е подход на младия и неопитен свещеник, който въз основа на прочетеното или наученото смята, че може да разреши всички въпроси без личния си опит за Бога и без личното си възрастване в светостта.
От друга страна, не бива да съдим за свещеника само по видимата външна страна на неговия живот. Да речем, ти виждаш, че свещеникът е грешен човек, а нима виждаш неговите сълзи, как той плаче пред Бога, как страда за своето падение или за своите слабости?
Аз имам много поразяващ пример за това. В Париж имахме свещеник, който отчаяно пиеше - не по всяко време, разбира се, но когато се запиеше, се запиваше много здраво. Аз тогава бях епитроп в храма и когато той идваше, клатушкащ се, едва държащ се на крака, трябваше да го слагам в ъгъла и да заставам пред него, за да не падне. По онова време бях около 25-годишен и проявявах много малко разбиране, беше ми просто жал за него като човек и това беше всичко...
Случи се така, че германците арестуваха нашия енорийски свещеник и този пийващ свещеник трябваше да го замести. Тогава той остави пиенето и служеше в нашия храм. Веднага след неговото назначение отидох на изповед при него, просто защото нямаше при кого другиго да отида. Вървях към тази изповед с мисълта, че аз се изповядвам на Бога, свещеникът, както се казва в увещанието преди изповед, е само свидетел, значи той ще свидетелства в деня на Съда за това, че аз съм направил всичко, което съм могъл, за да кажа истината за своите грехове и недостойнства.
Аз започнах да се изповядвам и никога не съм преживявал изповедта, както в този ден. Свещеникът стоеше редом с мен и плачеше - не с пиянски сълзи, а със сълзите на състраданието, в най-дълбокия смисъл на думата състрадание. Той страдаше с мен за моята греховност повече, отколкото аз умеех да страдам, той страдаше с всичкото страдание на своя собствен живот за моята греховност и не спираше да плаче по време на цялата изповед.
Когато свърших, той ми каза: "Ти знаеш какъв съм аз. Аз нямам никакво право да те уча, но ето какво ще ти кажа.Ти си още млад, имаш все още цялата сила на живота, можеш всичко да постигнеш и да осъществиш, само ако бъдеш верен на Бог и на себе си.Това бях длъжен да ти го кажа".
С това изповедта ми завърши, но аз никога не забравих този човек и как той плачеше над мен, сякаш аз бях мъртвец, сякаш съм човек, заслужаващ вечно осъждане, ако не се поправи.
Впоследствие започнах да гледам на него по съвсем друг начин. Научих, че по време на гражданската война в Русия е бил млад офицер и при отстъплението на войската от Крим е трябвало да отплава с военен кораб за Константинопол. На друг кораб били качени жена му с децата и той е видял как този кораб потъва. Пред очите му са потънали неговата жена и децата му.
Разбира се, ще се намерят хора, никога не изпитали подобно страдание, но имащи се за светци, които могат да кажат: "А примерът на Иов, който много по-лошо е пострадал. Защо този свещеник не е станал подобен на Иов?" На един такъв човек му отговорих: "Ти първо изпитай неговата мъка и след това го съди". Да, мъката му е била толкова силна, че той не е издържал. Но е останал верен на Бога, останал е свещеник, по-вярното е, че е станал свещеник, за да раздели с другите хора тяхната трагедия, тяхната греховност и покаяние.
И тук смятам, че миряните трябва да изиграят своята роля. Не трябва да се поставя свещеникът, особено младият, на такъв пиедестал, че да се мисли за духовен гений. Трябва да го подкрепяте и да му помагате да не се страхува, ако съзнава, че в действителност е обикновен или полубездарен свещеник.
От свещеника миряните имат право да очакват, че той благоговейно ще извършва богослужението, че ще се моли с вас и за вас, но ръкоположението не дава на свещеника нито богословски знания, нито "различаването на духове", нито разбирането за това какво преживява човекът отсреща, нито способността да проповядва. Това може да го притежава и обикновеният мирянин. Но на свещеника е дадена благодатта да извършва тайнствата и само от него те може да се получат.
Във всичко останало, според мен, трябва да се развива сътрудничество между миряни и свещеници, за да не проявява свещеникът желание да властва над Божия имот. Защото миряните са тези, които могат да направят от свещеника псевдодуховен старец, който да си въобразява, че всичко знае и разбира.
Мисля, че трябва да има сътрудничество, съработничество между миряните и свещеника.
Това научих в своя живот на свещеник. Не казвам, че съм по-добър от когото и да било, а просто - че аз знам това и в деня на Страшния съд осъждането ми ще бъде по-голямо, отколкото на този, който не знае.
Из книгата с беседи на митрополит Антоний Сурожки "О слышании и делании" Издательство Московского Подворья Свято-Троицкой Сергиевой Лавры Москва, 1999.
Препечатано от © Вестник "Светилник", www.logos-bg.net, брой трети за 2004 година. Превод Цветомира Антонова
Виж също:
Митрополит Антоний Сурожски - Кратка биография и беседи
www.Pravoslavieto.com