Изцеление на бесноватия лунатик
Десета неделя след Петдесетница
На утренята Ев. Иоан. 21:1-14.
На литургията 1Кор. 4:916.
Ев. Мат. 17:14-23.
|
Изцеление на бесноватия лунатикДесета неделя след ПетдесетницаНа утренята Ев. Иоан. 21:1-14.
|
Подолу:
Виж също:
"Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави найпоследни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света на Ангели и човеци. Ние сме безумни зарад Христа, а вие
сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се
трудим, работейки с ръцете си. Злословени благославяме; гонени търпим; хулени молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега.
Не за да ви
посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез
Евангелието. Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа". (4:916)
"Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото
често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят.
А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога
ще ви търпя? Доведете Ми го тука.
И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя.
Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо
не можахме ние да го изгоним?
А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от
тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.
А когато се намираха в Галилея, Иисус им рече: Син
Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне. И те се нажалиха твърде много." (Мат. 17:14-23)
"Като дойде при учениците, видя много народ около тях и книжниците, които се препираха с тях. Щом Го видя, целият народ се слиса, и като се стекоха, поздравяваха Го. Той попита книжниците: за какво се препирате с тях?
Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява.
Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го
при Него.
Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми.
А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и ги стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана.
И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост" (Марк 9:14-29).
"А на следния ден, когато те слязоха от планината, посрещна Го много народ.
И ето, някой от народа извика: Учителю, моля Те, погледни на сина ми, понеже едничък ми е:
прехваща го дух, и той изведнъж закрещява, и го сгърча тъй, че се запеня; и, мъчейки го, едвам го напуща; аз молих Твоите ученици да го изгонят; ала те не можаха.
Иисус отговори
и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас и ще ви търпя? Доведи сина си тук.
А когато той още идеше, бесът го повали и почна да го тръшка; но Иисус запрети на
нечистия дух, и изцери момчето, и го предаде на баща му.
И всички се смаяха пред Божието величие." (Лук. 9:37-43).
Библията е пълна с примери за родители, чиято вяра и молитва за техните деца е посилна от вярата и молитвата на самите апостоли. За тези обикновени хора ние не научаваме почти нищо. Мнозина родители буквално стигат "до ръба", до пълно отчаяние, когато усещат, че губят найважното нещо в живота – децата си. Но тъй като надеждата умира последна, характерно за повечето от тях е, че не се отказват.
Да вземем бащата на болното момче, за което разказва днешното евангелско четиво (Мат. 17:14-23). След Преображението този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: "Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят" (ст. 15). Болестта на момчето явно се дължи на бесовска намеса. Тя не е епилепсия, защото е свързана с циклите на луната и момчето търси смъртта си. Древните юдеи не обичат луната, защото околните езически народи се покланят на идоли, които са нейно олицетворение. Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.
Найинтересната подробност в случая е, че момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то до такава степен е обладано от демона, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя?
Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те са могли да направят същото. А Той им казва откровено: "Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост" (ст. 20).
Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън, който се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща – смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това състояние молитвата му съдържа "огън", излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Той не казва за своя син празните безучастни клишета, които чуваме всеки ден: "Карма ли е, какво е, така ще си умре", "Абе пробвай, пък каквото стане" или дори жестокото "До гуша ми дойде от това дете".
Този разказ трябва да се допълни с една интересна подробност, съхранена от евангелист Марк. Бащата има смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провиква пред събралата се тълпа: "Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми" (Марк 9:24). Този баща взема всичките си несъвършенства, душевните си слабости, сърдечните си колебания и и ги стоварва пред нозете на Иисус. Желанието на родителя става желание и на Спасителя, който изцелява момчето. Бог винаги чува безкористните молитви на майките и бащите, които не се отказват да се борят за найскъпото си достояние – децата.
Но днешното евангелско четиво съдържа и друг съществен урок. Ние не трябва да очакваме Христос да се моли винаги, когато извършва чудо, защото Той черпи пряко от силата на Бога. Причината, поради която апостолите не могат да изцелят момчето е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа постоянно с пост и молитва. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи. Без молитва, която е проява на вярата, богослужението ни е сбор от празни ритуали, които граничат с магия. То така се и възприема от хората, които не притежават никаква вяра. Но в религията, както и в живота, няма нищо магическо или автоматично. От една страна ние зависим изцяло от Бога, а от друга страна Бог условно казано зависи от нашето доверие, нашата надежда, нашите усилия. Каквото и да вършим, каквито и планове да правим, първо трябва да ги съобразяваме с Божия закон и да молим за Божието благословение, за да се радваме на успех.
Архимандрит Павел Стефанов, 2008 година
pavel.bloghub.org
Възлюбени в Господа братя и сестри,
След сътворяването си по Божий образ и подобие човекът пребивава в Божията любов той живее в пълнота и загубва пълнотата в деня и часа, в които се изкушава да подложи на съмнение Божията наредба; напуска любовта, когато изневерява. Невярата не е нищо друго освен липса на вяра. Капчицата съмнение напълно убива вярата и води до антипода на любовта омразата. Животът в омраза е живот в греха, постоянно пребиваване в него.
Затова трябваше да дойде Изкупителят, "та всякой, Който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Иоан 3:16).
Това е смисълът на нашата вяра, братя и сестри: чрез вярата си да възстановим изгубената връзка с Бога и да постигнем отново онова блажено състояние на духа, което е Божията любов. "А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда ." (Евр. 11:1), пише светият апостол Павел.
Ние, които живеем две хиляди години след Първото пришествие на Христа Спасителя и не сме Го виждали в плът, не можем да си представим каква любов е излъчвало Неговото присъствие между човеците. Тази така щедро благодадена Божия любов накарала човекът, чиито син беснувал при пълнолуние да припадне на колене пред Господа. У злочестия баща се появила преизобилната надежда и мигом поникнала и избуяла вярата, че това е Синът Божий, Помазаника. Мъката на родителя е сърдечна мъка, която заема деня и ноща на злочестия. Тази мъка няма нищо общо със сметките за подобра реколта, повече печалба от търговия и повече земно щастие. Сърцето, за разлика от ума, мигом отгатва Животворящия Източник на благодатта и бащата на бесноватия мигом пада на колени.
Какъв пример ни дава този случай описан в днешното литургийно Евангелие, братя и сестри? Това е примерът на крайното смирение, благоговението и усърдната молитва, която в случая е молба отправена лично до Господа в Лицето на Неговата Втора ипостас - Сина. Колко пъти се е случвало да молим разсеяно или да предаваме вниманието на някой от крещящите капани на света, докато се молим. Защо после се огорчаваме, че Бог, според нас, не чува молитвите ни! Нали всеки от нас знае, че Бог е сърцеведец и знае нашите грехове и добрини преди да сме ги извършили, когато само сме помислили за тях! Нима не знаем, че помисълът също може да е грях, ако не го изгоним от сърцето си?
Бащата преклонил колена, за да изпроси милостта на Господа. Болният син очевидно страдал от две несгоди: припадъци, които напомнят епилепсия и бесноватост, която се проявявало особено силно по време на пълнолуние - бесът хвърлял младежа в огън и вода, поради което се налагало близките му да не се отделят от него нито за миг.
Когато Спасителят слязъл от Таворската планина при учениците си, които Го очаквали в долината Той ги заварил да спорят с книжниците (Марк. 9:14). Книжниците, които трябвало да пазят Свещеното Писание от невнимателни и изопачаващи тълкувания, били поразени в сърцата си от гордостта, че тям е поверено Божественото Откровение и следователно само поради това проявление на Божия промисъл ще се спасят. Те вероятно не съзнавали, че с тази мисъл отпадат от любовта на Създателя, Който желае спасение за всякое свое творение, като проявление на Неговата безгранична любов. Така книжниците без да забележат придошли в омразата, отпадайки от любовта.
Нали знаем кой е повелитеят на омразата, братя и сестри и защо се нарича "враг човешки"? Така се нарича този, който не желае нашето спасение, а желае нашата смърт, за да споделим с него падналия ангел гибелта в геената огнена. Така постъпва всеки престъпник, който панически усеща края на своите беззакония и неизбежната присъда на Съда. Ето как "пазителите" на Писаното слово осъдили Живото Слово - Своя Бог, за Когото се биели в гърдите, че Му служат.
Учениците се приближили до своя Божествен Учител (17:19), "пристъпили към Него насаме", вероятно смутени от присмеха на книжниците, че не са могли да изгонят беса от младежа и попитали Господа защо не са могли да сторят нищо! Нали са призовавали Неговото свято име.
Ето още едно поучение, братя и сестри: отпадналите от любовта книжници, естествено отпаднали и от вярата в Бога не можейки да Го познаят, те се погаврили и с надеждата на бащата за изцеление като предизвикали този недостоен спор. Те били на обратната страна на вярата. Бидейки противници в спора, те не желаели изцелението, та да не би да се докаже за пореден път, че Иисус е Христос. Опонентите на книжниците - апостолите имали вяра в Бога и изцелявали в Негово име, но вярата им била недостатъчна.
Една популярна сентенция твърди, че "в спора се ражда истината". Истината не се ражда в спора, тя съществува обективно извън всеки спор. Спорът е човешко мъдруване, в което победител излиза поопитния в тази дисциплина, а не този, който знае истината, но не знае как да я докаже. Затова Бог се яви в плътта на прост дърводелец, Който не беше завършил никакви училища и академии. Той просто знаеше истината, защото Сам е Истината. На Него не можеха да отговорят и в омразата си търсеха да Го убият.
Свето Преображение Господне. Икона от Теофан Грек.
Всеки от нас се изкушава да спори, да доказва на невярващите вярата си и правотата, която тази вяра носи в себе си. Но вярата се живее, тя няма как и защо да се доказва, защото е само път към Бога. Повече вяра поширок и устойчив път към Твореца на всичко видимо и невидимо.
Кое е това, което ни отклонява от живота във вярата и ни лишава от пълнотата на този живот? Гордостта и суетата на книжниците! Колчем сме изпитали блаженството да пребиваваме чрез вяра в Божията любов се изкушаваме да гледаме отвисоко крехките съсъди на онези, които плахо пристъпват към тайнствата, не познават ритуала на богослужението или пък на невярващите, които са жертва на водената столетия борба срещу Църквата Христова.
Няколко десетилетия на двадесети век уж спореха две идеологии. В този спор биваха увлечени енергични хора, които намираха предимства и човечност във взетата назаем от християнството комунистическа идея, незнаейки какви чудовищни престъпления са цената на тази "човечност" или пък виждаха в поклонничеството на златния телец оная движеща сила на така наречения прогрес, която ще превърне живота на земята в "земен рай". Този спор за истинно вярващите е подобен на празния спор между учениците Христови и книжниците. Неговата цел е да отклони човеците от вярата.
"О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?" възкликна Господ и това възклицание се отнасяше до двете страни в спора до учениците и до книжниците, но тези думи се отнасят и до тълпата, която отдавна се удивлява на чудесата на Иисус. От Благовестието на св. ап. и евангелист Марк (9:22) може да съдим и за зрънцето съмнение в душата на бащата на бесноватия: "ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни". Спорът е повредил, макар и малко, вярата на иудеина.
Вярата, която отвежда апостолите до мъченическа смърт и която можем да сравним с вековно дърво, хвърлящо сянката си надалеч, започва от малко зрънце. "Ако имате вяра колкото синапено зърно, казва Господ на учениците Си, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести". Синапеното зърно, разбира се, не може да бъде мярка за вяра, защото, както знаем, такава мярка не може да съществува в материалния свят. Микроскопичното зърно от синап е символ на силата на живота произлизащ от Твореца. Тази сила прави от зрънцето величествено дърво. Така, за поучение на апостолите и за наше поучение те биват вдъхновени от Учителя.
Когато вярата мъчително оцелява сред изкушенията на света, има едно средство, предадено ни от Бога в плът: "Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост." Постът гаси огъня на страстите и тогава молитвата има по-голяма сила. Ранената душа по-малко зависи от плътта. Страстите отстъпват пред волята на душата да се съедини с Бога и молитвата бива чута.
Братя и сестри,
Гледайки истината в очите трябва да кажем, че изкушенията в света няма да намалеят, те дори ще се увеличават и подобно на гордостта на книжниците ще си пробиват път и сред нашите трудове по пътя към спасението. Апостолите, казахме, загинаха мъченически, за да застанат в истинския свят, небесния, по-близо до Бога. Християнството не обещава сит и безпроблемен живот на този свят, който получихме след отпадането на нашите прародители. То е трудният път към блаженството в Божията радост.
Нека молим Господа нашего да укрепи волята ни да прибягваме по-често до спасителното средство - поста и молитвата, та със смирение и усърдие да постигнем синапово зърно от онова, което постигнаха апостолите - вярата, чрез която да се сдобием с надеждата да се завърнем в любовта на Бога. Амин!
© Катедрален храм "Св. Неделя", София, 16 Август 2009
“Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс и зле страда, водих го при учениците Ти, ала не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и Развратен! Докога ще ви търпя? Доведете Ми тука. И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя" (Мат.17:14-18).
Година след година в неделя ние слушаме едни и същи откъси от Евенгелието. И понякога хората питат: защо те се повтарят и повтарят? Не затова ли, че ние слушаме, но не изпълняваме това, което сме чули? Не се ли налага на Господ да ни повтаря същите тези заповеди, да слушаме за същите тези събития от живота на Христа с надежда, че рано или късно те ще достигнат до нашите сърца и ще променят живота ни?
Един от отците на Църквата е казал, че можем да разберем Евангелието само в тази мяра, в каквато ние ставаме творци на това, което говори Господ, и Негови последователи, само когато вършим това, което сме чули.
В житията на светиите ние срещаме примери, как понякога една фраза от Евангелието е обърнала живота на човека в съвършено друго измерение; кой от нас може да каже, че той е чул Господа, обърнал се със слово лично към него, че се е отзовал с цялото си същество на Божия призив, казвайки: Да, Господи! Това е истина, и аз ще живея по тази истина.
И ето днешното свето Евангелие – един от тези
откъси, които се четат всяка година. Господ слиза със Своите ученици от планината на Преображението, където всичко
засияла Божията слава и всичко наоколо било обхванато от тази слава. Това бил моментът, когато любовта горяла като пожар: този момент, когато Христос беседвал с Мойсей и Илия за
Своето разпятие; моментът, когато Той им говорил за Своята жертва, т.е. за съвършената пълнота, за пределната интензивност на Своята любов към човека и към Бога.. В този миг
всичко, което е било в Него: Неговото божество, Неговата човешка душа, Неговата човешка плът, които се принасяли в жертва, били самопожертвани – всичко достигнало върха на любовта:
и тогава станало така, че не само Христовото лице, или ръце, или тялото Му просияли, но и самите Му одежди станали бели като светлина, защото те били обхванати и включени в тази
тайна на спасяващата любов.
И ето след това Христос с учениците Си се оказва в низината на смъртната сянка, в долината на сълзите, където те срещат човек обзет от сърдечна мъка: синът му бил болен. Той се обръщал за помощ към Христовите ученици, но нищо не се случило. Христос се обръща към тях и им казва: Нищо не е се е получило, защото нямате вяра...
Но имало ли у бащата на бесноватия юноша такава вяра, която може да премества планини? Всичко, което той смогнал да събере от дълбините на своето отчаяние, било доверието, доверието в Христовото състрадание, доверие в Христовата любов и доверието в това, че Този, Който може така дълбоко да бъде ранен от нуждата на другия човек, има и силата да му помогне...
Ако можеш да повярваш, макар и малко, казва му Христос, твоето дете ще бъде изцелено... И отговорът на бащата е:"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!"
Братя и сестри, ние се страхуваме да повярваме; ние не се решаваме да се доверим изцяло на Бога, не се решаваме да изкажем от дълбочина душераздиращото състрадание, което ни съединява със страдалеца, което прави физическото или душевното страдание на човека непоносимо за нас – ние не сме способни да кажем: Аз мога да направя нещо, и ще го направя...
В това е нашата главна трагедия; ние се боим, че ако кажем:"Ще се помолим на Господа, и Той ще помогне" – то нищо не ще се случи, и ние ще бъдем посрамени, а заради нас ще бъде посрамен и Господ. Но трябва да знаем, че любовта Божия е такава, че Той се отзовава и на най-недостойната молитва, ако тази молитва е искрена, ако се ражда от дълбоко състрадание, от цялата любов, която ние можем да съберем, колкото и оскъдна да е тя.
Ние не можем да достигнем това ниво на вяра, че да можем болни да изцеряваме и бесове да изгонваме, но ние можем да направим макар и само това, което Господ Иисус Христос заповядал на Своите ученици: "Доведете Ми го!"
Ако ние не можем нищо да направим, ако нямаме вяра, ако нямаме мъжество, ако нямаме надежда, ако не изпитваме състрадание, ако нашата любов се колебае – да доведем нуждаещия се от помощ при Господа... И това ние можем да направим по отношение на всеки, който около нас се намира в нужда, който страда душевно или телесно и животът му е в опасност. Да го доведем при Христа, за да застане той пред лицето Господне в цялото свое страдание. И колкото по-голямо е отчаянието, колкото по-безнадеждно е положението, толкова по-голяма ще бъде способността му да срещне Бога, ако ние сме също такива предвестници на Христа, какъвто бил св. Иоан Предтеча, или каквито са били апостолите: такива предвестници, които откриват пътя към Христа, за да дадат възможност на Бог да действа. Амин.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
