Цялото слово на руски език: Слово на преславное Преображение Господа нашего Иисуса Христа Преп.
Иоанн Дамаскин 
Не само у светите евангелисти намираме разказ за Преображение Господне. За него ни разказват и учителите на Църквата в множество слова, посветени на този празник; в тях те изясняват и значението му, предлагайки по този начин богата духовна трапеза на християните, обичащи да се отдават на благочестиви размишления. И на нас, като имаме тези поучения и слова на църковните отци, напълно изясняващи смисъла на Христовото Преображение, не остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на пълната с възвишени мисли духовна трапеза; и няма да бъде безполезно, ако, ползвайки словата на църковните учители, свържем в едно намиращите се в тях тълкувания, събирайки ги като къшеи от трапеза, и ги представим за изясняване на този празник за желаещите.
“Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях" (Мат. 17:1-2).
Защо Спасителят Христос, желаейки преди доброволните Си страдания и смърт да яви на учениците Си Своята слава, доколкото било възможно за тях, взел на планината Тавор не всички ученици?
Защото сред тях се намирал Иуда, който бил недостоен за това божествено видение. Свети Теофилакт, архиепископ Български, разсъждава за това така:
“Владиката Христос не взел дванадесетте ученици на планината, защото Иуда бил недостоен с предателските си очи да види славата на Христовото преображение.”
Прекрасно възпява и свети Дамаскин: “Нечестивите няма да видят Твоята слава, Христе Боже.”
Но не е ли било възможно да остави Иуда сам в подножието на планината, като недостоен, а другите апостоли да вземе на планината? Разбира се, за Господа това било напълно възможно: но дълготърпеливият наш Владика, покривайки греховете на всички хора, не поискал да изобличи недостойнството на Иуда, нито да му даде повод за по-голямо падение, както казва Писанието: “не изобличавай злите, за да не те намразят" (Притч. 9:8, слав.). Нали ако Господ, вземайки всички апостоли, бе оставил само Иуда, то последният би се изпълнил с гняв и ненавист не само към Иисуса Христа, но и към всички апостоли; той би имал нещо като извинение за предателската си злоба към Христа, и би могъл да каже: предадох Иисуса поради това, че бях презиран от Него. Така предполага блажени Теофилакт:
“Ако Иисус бе оставил в подножието на планината само Иуда, а другите бе взел със Себе Си, то някои биха могли да кажат, че именно това обстоятелство е наранило сърцето на Иуда и го накарало да се обърне към мисълта за предаването на своя Владика.”
Но не е ли завидял Иуда на тримата апостоли на планината? Не е завидял: той знаел, че те отиват на молитва, която трябвало да продължи цяла нощ, както пише свети евангелист Лука: “като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли" (Лук. 9:28); а Иуда бил ленив и желаел цялата нощ да проспи в подножието на планината; ленивият и сънливият не се грижат за подвизите на благочестието.
Защо Господ взел на планината не повече от трима апостоли?
Той направил това, с цел да изпълни писанието, което казва във Второзаконие: “при думите на двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко дело" (Втор. 19:15; слав.: “да става всяка дума”). Вземайки със Себе Си трима апостоли Господ Иисус Христос поискал да вземе и двама пророци, за да бъдат и живите, и мъртвите свидетели на това, че Той е Син Божий, изпратен за спасението на света от Бога Отца и засвидетелстван от глас свише. Но защо присъстват трима апостоли, ако за свидетелство са достатъчни двама души? Моисей е призован от мъртвите, за да свидетелства на мъртвите, заключени в ада, за пришествието на Христа в света, Илия - за да каже на Енох в рая; а тримата апостоли са призовани да проповядват впоследствие за славата на Христа, видяна в преображението, казвайки:
“видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца”, пълен с благодат и истинa (Иоан. 1:14). И още:
“ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. И тоя глас чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина" (2Петр. 1:16-18).
За Господа, явил се в Своето Преображение предмет на удивление за ангели и човеци, било достатъчно само трима от живеещите на земята да видят Неговата слава и да бъдат нейни свидетели: тримата апостоли пред Неговите очи били най-достойни от всички народи и племена.
Това, че един праведник пред Бога има несравнимо по-голямо достойнство от множество грешници - Сам Господ ясно е показал във Ветхия Завет: желаейки да накара египетския фараон да се бои от силата на Неговото могъщество, Той заповядал на Моисей да се яви пред последния и да обяви, че изпратилият го Бог е Бог на трима души: Бог на Авраама, Бог на Исаака и Бог на Иакова. Но могъл ли е фараонът, цар на толкова много градове и толкова голям народ като египетския, да се убои от Бога, наричащ Себе Си Владика само на трима души? Не е ли било срамно пред царя на такава велика държава да заяви, че Изпратилият Моисей владее само над трима души? Не би ли било по-уместно в случая, ако за смекчаването на ожесточеното сърце на фараона Моисей бе казал, че Изпратилият го е Бог, царуващ над всички страни под небето, властващ над всички царства във вселената? Обаче Господ не благоволил да направи така, но пожелал да се прослави пред фараона само като Владика на трима Свои раби. Защо? Без съмнение затова, че тези тримата, угаждайки на Бога и грижейки се само за небесните блага, в Божиите очи били по-достойни от всички царства и племена. “Затова, казва апостолът, и Бог не се срами за тях да се нарича техен Бог" (Евр. 11:16) и сякаш казва: защо ти, фараоне, се гордееш с големината на своето царство и множеството подчинени на тебе градове и народи? Аз имам такива трима раби, с нито един от които не може да се сравни твоето царство - Аз съм Бог на Авраама, Исаака и Иакова и не се срамувам от това. Същото казва и свети Златоуст, разсъждавайки: “Бог на вселената не се срамува да се нарече Бог на трима (души), и с пълно право: защото светиите превъзхождат всички по своето достойнство - един, който върши Божията воля, е по-добър от десетки хиляди беззаконници”.
Тримата апостоли били взети на Тавор за съзерцаване на славата Божия, и повече не било нужно: защото светът не бил достоен за тях (сравни Евр. 11:38).
Защо Господ взел със Себе Си не някои други ученици, но именно Петър, Иаков и Иоан?
Свети Златоуст и други отци на Църквата дават изчерпателен отговор на този въпрос. А ние, извиквайки в паметта си трите необходими за спасението и с особена определеност отбелязвани от светото Писание добродетели - вяра, надежда и любов, ще кажем: Господ взел със Себе Си тези трима апостоли, защото в тях още от самото начало се забелязвали, проявявайки се впоследствие с особена яснота, споменатите три добродетели. У Петър - вярата: той преди всички изповядал Христа като Син на Живия Бог (Мат. 16:16), а след това Сам Господ му казал: “Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти” (Лук. 22:32); у Иаков - надеждата: той първи от дванадесетте апостоли трябвало заради израилевата надежда да преклони главата си под меча; у Иоан - любовта: той бил любимият ученик на Господа, наречен син на Пречистата Дева Мария (Иоан. 19:26-27).
Затова впоследствие светите апостоли Петър, Иаков и Иоан били наречени от апостол Павел стълбове (Гал. 2:9). Свети Златоуст обяснява това наименование за похвала на апостолите така:
“Великите и дивни (стълбове), които всички прославят: те първи - с вярата, надеждата и любовта, утвърдили първенствуващата църква.”
Освен това в тези трима апостоли намираме предобраз на трите чина на избраните Божии угодници, най-достойни от всички да видят Христа в Неговата небесна слава: чинът на боголюбците, чинът на мъчениците и чинът на девствениците.
В свети апостол Петър виждаме образа на боголюбците: той, по свидетелството на свети Златоуст, особено силно обичал Господа Иисуса Христа, а по силата на своята любов към Христа тук, във временния живот, всеки ще бъде възлюбен от Него там, във вечния живот, и ще се наслаждава на съзрцаването Му, както и Сам Той е казал: “Обичам, които Мене обичат” (Притч. 8:17). И още: “който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Иоан. 14:21).
В свети апостол Иаков виждаме образа на мъчениците - не само на тези, които е трябвало да проливат кръвта си за Христа, но и онези, които без проливане на кръвта си всекидневно умират за греха заради Христа, разпъвайки “плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24). Иаков означава възпиращ, борец, победител: тези качества не могат да се придобият без страдания. Всеки, който се бори с изкушенията, изпращани от невидимия враг, който преодолява и побеждава страстите си с всекидневно самоумъртвяване, подобно на Иаков, е мъченик и силен борец, макар и да не пролива кръвта си. Според степента на понесените по време на борбата страдания и усилия, с които се отблъскват и побеждават изкушенията, той ще се прослави с победителя Христа.
В свети Иоан-девственик е предизобразен чинът на пазещите чистотата на плътта и духа; на тях се дава особено обещание да видят Бога в слава: “блажени, казва Господ, чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).
Господ, вземайки със Себе Си на Тавор Петър, Иаков и Иоан, за да им яви славата на Преображението, с това учи, че желаещият да бъде с Него в небесното царство и да се наслаждава на съзерцаването Му, трябва в любовта да подражава на Петър, в мъченичеството на Иаков, и в чистотата на Иоан, изобщо според мярата на силите си всеки християнин трябва да подражава на Божиите угодници, които са горели с топла любов към Бога, показали са се, без да проливат кръвта си, всекидневни мъченици чрез непрестанното умъртвяване на своята плът, и - да запази себе си от всяка сквернота на плътта и духа, очиствайки се с истинно покаяние.
С каква цел Господ възвежда учениците Си
за молитва на високата планина, а не се отдалечава с тях на някакво равно място?
С цел да ги приближи от земните низини към небесната висота, да преподаде на всички тайнствения урок, че желаещият да се удостои с откровения от Бога трябва да оставя долните, земни пристрастия и да желае и търси горните, небесни блага.
“Той ги възвежда - казва блажени Теофилакт - на високата планина, показвайки, че ако някой не се извиси над земните пристрастия, не е достоен да види подобни откровения. Прекрасно поучава свети апостол Павел, когато казва:
“търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното”, където “вашият живот е скрит с Христа в Бога” (сравни Кол. 3:1-3).
Този, който ходи в низината не може да вижда надалече, а възлезлият на висока планина без затруднение обхваща с погледа си далечни пространства, и този, който се грижи само за настоящия живот как може да разбере сладостта на бъдещите небесни блага? Възлизайки на планината на богомислието, той познава и вижда с ума си като с очи даже това, което е по-високо от небесата.
Пълзящите по земята гадини и живеещите на нея животни не могат да гледат слънчевия лъч - така и човешкият ум, потопен в земната суета, не може да вижда Христовата слава и да се озарява от светлината на Неговата благодат.
И така, брате, възнеси ума си от земята на небето, от настоящето - към бъдещето, от пристрастието - към земното, към желанието за небесното. Тогава ще познаеш колко благ е Богът Израилев, колко сладостен е пресладкият Иисус, колко радостна е Неговата любов и ще се насладиш на Неговите Божествени откровения.
Господ възвежда учениците Си не на ниска, а на висока планина. Защо?
За да ги научи на богомислие и заедно с това на трудолюбие: без труд не е възможно да възлезеш на висотата. Височината на планината е образ на богомислието, възлизането на нея - знак за труда.
Добре е да издигаме ума си към Бога, но не бива да оставяме и труда: добрите дела се постигат с труд. Умът вижда Бога, а трудът довежда до съзерцаването Му; умът се покорява на Христа, слушайки заповедите Му, а трудът носи игото Христово, вървейки след Него.
Богомислието се наслаждава на вътрешното съзерцаване на Христа, а трудолюбието привлича върху себе си погледа Му: “погледни - казва псалмопевецът - на моето смирение и моя труд” (Пс. 24:18, слав.). Да бъдеш видян от Христа е не по-малко благо от това, да Го виждаш.
Тези две добродетели - богомислието и трудолюбието - са така необходими на желаещия да достигне небесните блага и радости, както крилата за птицата: птицата не може да лети във въздуха с едно крило, и човекът, притежавайки само една от тези добродетели, не може да възлезе на висотата на съвършеното спасение. Богомислие без трудолюбив живот не е истинско, и трудолюбие без богомислие не принася полза. С две крила всяка птица лети свободно; с двете добродетели - богомислие и трудолюбие, всеки възлиза на мисления Тавор, за да съзерцава вечно славата Божия; възлиза в началото с трудолюбие, защото то е предтеча на богомислието и богопознанието.
Светите апостоли са положили труд, възлизайки на високата планина, за да видят славата на Господнето Преображение, и кой може да се надява без труд да достигне радостта от съзерцаването на Бога?
Защо Господ е възвел на планината само Петър, Иаков и Иоан, оставяйки долу вървящия след Него народ, както и останалите апостоли?
За да научи чрез това онези, които желаят да се упражняват в богомислие и да се наслаждават на умното богопознание, да търсят уединение. Само троицата апостоли били възведени на безмълвно място - възвишеността на планината била като пустиня, там не живеели хора, - за да може в уединение и безмълвие по-ясно да се открие славата Господня. При разсеяността и шума на живота Господ не се открива така, както в уединено безмълвие.
Пророк Илия вижда Бога с ума си, когато, стоейки пред Израилския цар Ахав, казва, разсъждавайки с него: “жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя!” (3Царств. 17:1), тоест тялом стоя пред тебе, а с ума си пред моя Бог, с телесните си очи виждам тебе, а с умните си очи Бога, но несравнимо по-ясно вижда пророк Илия своя Господ в уединение и безмълвие на пустинната планина Кармил (3Царств. гл. 19): тук той се удостоява със сладка беседа с Бога и с Неговите откровения не само вътрешно, но и във видими образи.
Наистина, възможно е и сред житейската мълва понякога да възнасяме ума си към Бога, но не с такава лекота, както в безмълвно уединение: там има толкова много пречки, а тук - тишина и покой! Нима случайно Сам Господ казва: “освободете се (от житейската мълва) и познайте, че Аз съм Бог” (Пс. 45:11, слав.): познайте Мене, отдавайки се на благочестиви размишления, колко съм милосърден и добросърдечен, как обичам обичащите Ме и съм близък до всички, които Ме търсят; познайте Ме и скоро ще Ме намерите само ако отхвърлите суетата и се отдалечите от излишното светско многогрижие. Разбирайки това, мнозина бягали от многосуетния свят в безмълвни пустини, скитали по планини и земни пропасти (Евр. 11:38), за да могат в уединение изцяло да се посветят на Бога, наслаждавайки се на благата на общуването с Него: в пустинниците, възпява свети Дамаскин, живеещи вън от суетния свят, бива непрестанно божествено желание.
Да потърсим тайнството и тук - защо Господ възвел апостолите на планината не през деня, а при настъпването на нощта?
Защото нощта много повече от деня спомага за съсредоточена молитва: през нощта мълчи цялата вселена и нищо не се вижда освен небето, украсено със звезди, и със своето великолепие неволно привличащо към себе си очите и ума. Господ възвежда учениците Си на Тавор и с цел да научи всички нас по време на молитва да не мислим за нищо земно, но да устремяваме сърцето си към небето.
Някога цар Давид пророчески възпял, посочвайки по какъв начин на човека се открива разбирането на божествените тайни. Да се вслушаме в него, търсейки този учител: “нощ - казва той - на нощ знание открива" (Пс. 18:3): нощта действително е такъв учител, който учи на Божието разбиране хората, седящи в продължение на този кратковременен живот като в нощна тъмнина и смъртна сянка:
“ако погледнеш към небето (през нощта) - казва свети Кирил, - към блестящите като свещи безчислено множество звезди и помислиш, че през целия ден суетилите се хора сега, през нощта (предавайки се на сън) с нищо не се отличават от мъртвите, тогава ще се погнусиш от човешките грехове.”
И така, ето наставление, дадено от нощта: тя ни учи да познаваме суетността на житейските грижи и делата, прогневяващи Бога, и ни убеждава да избягваме и едните, и другите. Всички, живеещи на земята, през нощта са подобни на мъртвите; всичко, видимо през деня, през нощта бива покрито с тъмнина, сякаш е погребано в нея. Удивителните чертози и прекрасните здания заприличват на гробове; чудните дървета, градини и гори напомнят плашила; златото, среброто и скъпоценните камъни в нощната тъмнина с нищо не се различават от медта, желязото и обикновените камъни; красотата и ценността им не се забелязват; нищо, намиращо се на земята, през нощта не може да достави наслада на човека с красотата си, всичко е покрито с тъмнина и е видимо само небето, украсено със звезди като с перли, и доставящо наслаждение на гледащите го.
Тук е ясно божественото намерение: нощта тайнствено ни учи на богоугаждане. Уединил ли си се в безмълвие на молитва, съединена с трудолюбив подвиг, и започваш да възлизаш с ума си на планината на богомислието, нека за очите ти всички земни предмети бъдат такива, каквито биват за тях през нощта; всички житейски блага, доставящи само временно удоволствие, нека бъдат презирани от тебе, отвръщай се от тях като от недостойни за християнина, като несъдържащи в себе си нищо истинно и покрити със смъртна сянка. Нека умът ти съзерцава единствено небесните блага, тогава ще ти се открие светлината на Божията благодат и ти ще се изпълниш с духовна радост от сладостта на съзерцаването на Божиите откровения.
Защо Господ, за да яви на апостолите
славата на Своето Преображение, ги възвежда на Тавор, а не на някоя друга планина?
Тавор в превод от еврейски означава чертог на чистотата и светлината; затова и Господ ги възвежда на Тавор, а не на друго място, за да получат апостолите от названието на самата планина наставление за това, че желаещият да присъства при явяването на Божествената слава преди всичко трябва да има съвест, подобна на чертог на чистотата, достоен да приеме в себе си светлината на Божията благодат.
Да си спомним тук и древното събитие, извършило се на Тавор. Когато началникът на ханаанските войски Сисара дошъл да изтреби израилтяните, тогава Варак, предводителят на последните, се изкачил на Тавор и събрал тук израилската войска, оттук той се устремил срещу врага и окончателно поразил цялата ханаанска войска, така че загинал и самият Сисара (Съд. гл. 4).
Това древно събитие Господ тайнствено повторил в Своето Преображение: възнамерявайки да удържи окончателна победа над адския Сисара, Той преди всичко възлязъл на Тавор, за да може тук, въоръжил се като с броня с явявянето на божествената сила, да се устреми срещу дявола и да го победи, за това именно била и беседата на Тавор: “говореха за смъртта Му” (Лук. 9:31).
Тук се посочва и на християнина, желаещ да преодолее невидимия враг и нападащата го греховна сила - преди всичко да възлезе на Тавор на сърдечната чистота, да очисти съвестта си с истинно покаяние и да се преобрази от лош живот в добродетелен, - да се облече в бронята на правдата и да приеме “Божието всеоръжие” (Еф. 6:13), тогава без особен труд ще удържи победа над вражеската сила.
Господ, възлизайки на планината със
Своите ученици, “се преобрази пред тях” (Мат. 17:2).
Този израз - “пред тях” - е написан от евангелистите с особена цел: за изясняване на това, че не за Себе Си се преобразил Христос. Просвещавайки лицето Си като слънце, Той не се нуждае от просвещение, защото Сам е “сияние на славата” на Отца (сравни Евр. 1:3), нямаща в себе си никаква тъмнина. Той се преобразил заради нас, за да просвети нашата тъмнина и да ни преобрази от роби на греха в истинни Свои раби, и от синове на гнева - във възлюбени синове на Бога.
Целта на Христовото пришествие, която Той осъществил, била превръщането ни в Божии чеда. Заради това Той се въплътил от Пресвета Дева и Дух Свети, заради това “по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7), поради това приел образ на раб, и какъв само труд не понесъл Той, за да обнови в нас, като в синове, погиналия образ на Отца!
Някога Моисей казал на Господа: “Твоето светилище, Господи, което Твоите ръце са създали” (сравни Изх. 15:17, слав.). Да обърнем внимание на това - “Твоите ръце са създали”: не казва: човешките ръце по Твоя заповед са направили, но Ти Сам си се трудил с ръцете Си. Моисей казал това, посочвайки непостижимия промисъл на Господа за човека. Какво не е направил и няма да направи Господ за човека? Заради него Той е създал небето и земята, моретата, реките и всичко, което е в тях и на тях; заради него денем и нощем осветява небето със светила; заради него праща дъжд, роса и сняг; заради него, като земеделец и градинар, сади и отглежда, та човекът да не търпи недостиг в нищо.
Разсъждавайки за това, свети Кирил Иерусалимски казва:
“За всекиго нашият Спасител се явява съответно на неговото душевно настроение: за искащия веселие Той е лозе, за желаещия да влезе - врата, за желаещия да принесе своите молитви (към Бога) - ходатай и архиерей. Или: за имащите грехове Той става Агнец, за да бъде заклан за нас и за всички бива всичко, пребивавайки неизменен в тъждеството на Своето естество.” Дотук стига свети Кирил.
Така по най-различен начин ни служи нашият Владика, Който казва: “Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи” (Мат. 20:28). И Той върши всичко, търсейки не Своето, а нашето благо, та ние, като познаем непрестанните Му благодеяния, да се проникнем с благодарност и да се преобразим от грешни в праведни, от светолюбци - в боголюбци.
И на Тавор Той се преобразил заради нас, за да узнаем за приготвената ни небесна слава; Той “ще преобрази унизеното наше тяло” (Фил. 3:21), така че при общото възкресение то да съответства на тялото на Неговата слава в безкрайното Негово царство, приготвено “от създание мира” (Мат. 25:34) за обичащите Го.
С него да удостои и нас, по Своето милосърдие, чрез благодатта на Своето съзерцание, нашият Бог и Владика, човеколюбецът Христос, на Когото с Отца и Светия Дух подобава чест и слава, сега и винаги и во веки веков. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
Mногобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част
от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било преди да завърши Своята
мироспасителна мисия, да изяви Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество, потвърдени с глас от небето..
С трима от своите ученици Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия.
При завършека на молитвата тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: "Този е моят възлюбен син."
Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена присносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.
Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: "Отче наш." "Молете се да не паднете в напаст", учи ги Той, "Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде." Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.
Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.
Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.
Но през следващите столетия на Второто българско царство това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други слабости в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.
При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.
Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее погибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.
Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: "Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде..." Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.
Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.
Митрополит Неофит Русенски
Препечатано от Фондация "Покров Богородичен"
"Елате да възлезем на Господнята планина!" Какво друго е животът на християните, ако не бавно и мъчително изкачване на Таворската планина на Преображението! Изкачване, при което ни дебнат всякакви опасности: свличащи се под краката ни камъни, тесни пътеки, надвиснали над заплашителни пропасти, опасност да се заблудим, да отмалеем и да се сринем надолу. Изкачване, което не можем да осъществим, мъкнейки със себе си товара на своите страсти и похоти.
Ден след ден, крачка след крачка християнинът трябва да възлиза на планината на Преображението, сам преобразявайки се, преобразявайки един по един греховете си в добродетели: безпокойството си - в упование на Господа, гнева си - в благост, гордостта си - в смирение, егоистичните си пориви - във воля за благотворене, алчността си - в милосърдие... Ще каже някой: невъзможно е.
Но Бог не ни поставя непосилни задачи. Като ни указва високи цели, Той ни дава и сили да ги постигнем. Стига да искаме и много да се молим.
Всяко наше дело, всяко наше благочестиво начинание ние трябва да започваме с молитва. Но преди да започнем да се молим, трябва да очистим сърцата си от всяка сквернота, да се взрем в себе си, да почувстваме истинското величие на Този, към Когото отправяме молитва, да застанем "със страх и трепет" (Филип. 2:12) пред Него, съзнавайки своето недостойнство и своята греховност. Някои, като се молят и не получават просимото тук и сега, бързо охладняват към Бога и Го обвиняват, че не е чул молитвите им и не е изпълнил желаното от тях. Те не съзнават, че причината за несбъдването на техните молитви са те самите. Те не са променили нищо в себе си, в отношенията си към ближните, не са се смирили, не са осъзнали греховете си. Образно казано, нашите грехове спират нашите молитви и не им позволяват да стигнат до Бога.
Трябва постоянно да въздигаме ума и сърцата си към Господа, както ни призовава св. Църква по време на св. Литургия, постоянно да сме отворени за пречистващата сила на благодатта и обновяващата сила на Светия Дух.
Чудна е тайната на благодатта! Тайната, която преобръща живота ни на 180 градуса, дава му нова насока и нови цели. Тайната, която ни кара да намразим онова, което довчера е давало смисъл на живота ни, да изтръгнем от себе си страсти и убеждения, които сме считали едва ли не за част от нас... тайната, която ни дава да виждаме ближния си в нова светлина и да го обичаме като себе си, да ценим живота, да съзираме добрите неща в него и да им се радваме. Чудна е тайната на благодатта, която сякаш ни изгражда наново върху руините на нашата човешка нищета и греховност, която от тленни същества ни прави носители на светлината Божия, от роби на плътта - синове Божии. Чудна е тайната на Преображението, което Бог извършва в нас, ако Го приемем, ако приемем Таворската светлина.
Светлината, засияла на Таворската планина, освещава живота на всеки вярващ човек, освещава живота и на цялата Църква. В Преображението ни е даден залог за славата и тържеството на Църквата, когато Господ Иисус Христос ще дойде в славата Си. Колкото и тежки да са били изпитанията ни, всички те трябва да бъдат разпръснати от тайнствената Таворска светлина. И ако душата на вярващия човек, принадлежащ към Светата, Православна, Съборна и Апостолска Църква, бъде обладана от униние при вида на едно или друго църковно разделение или падение на отделни лица, или отстъпление от правия Христов път, тогава невечерната, тайнствената Таворска светлина на Преображението трябва да укрепи колебаещия се, защото чрез нея ни е даден залогът за победата на Църквата Христова. Амин.
Свещеник Йоан Карамихалев
Брой 14 за 2002 година
Празникът Преображение разкрива пред нас славата на създаденото от Бога творение. През този ден не само Христос се е показал в славата на Отца Си и в Своята божественост на учениците Си. Евангелието ни казва, че Божествената светлина е струяла от Неговото физическо тяло и от всичко, което е заобикаляло Христа.
Тук се натъкваме на нещо, което съкровено ни е разкрито още във Въплъщението Христово. Ако мислим сериозно за това Въплъщение е трудно да го възприемаме без недоумение. Как се е оказало възможно човешката плът, материята на този свят събрана в тялото на Христа не само да стане място за вселяване на Живия Бог - така става например с храма - но и да се съедини с божественото така, че и това тяло, пронизано от божественост да седне вече отдясно на Бога и Отца във вечна слава.
Тук пред нас се разкрива цялото величие, цялата значителност не само на човека, но и на самия материален свят и неговите неописуеми възможности, не просто земни и временни, но и вечни и божествени.
В деня на Господнето Преображение виждаме с каква светлина е призван да блесне нашия материален свят, с каква слава е призован той да сияе в Царството Божие, във вечността Божия... И ако внимателно и сериозно приемем това, което ни се разкрива тук, то би трябвало да изменим най-дълбоко отношението си към всичко видимо, към всичко осезаемо; не само към човечеството, не само към човека, но и към самото му тяло; и не само към човешкото тяло, но и към всичко телесно и веществено, към всичко видимо около нас... всичко това е призвано да стане място и селение на благодатта Господня. всичко е призвано някога, в края на времената да бъда пропито с тази слава и да засияе с нея.
И на нас, хората, ни е дадено да знаем това, дадено ни е не само да го знаем, но и да бъдем сътрудници божии в освещаването на сътвореното от Господа. Ние извършваме освещаване на плодове, освещаване на вода, освещаване на хлябове; извършваме освещаване на хляба и виното в Тяло и Кръв Господни и вътре в пределите на Църквата това е начало на чудото на преображението и богоявлението. Чрез вярата човешка веществото, материята на този свят предадена на тленност също от човешкото безверие и предателство се предава отново в собственост на Бога, приема се от Него и в Бога сега вече наистина (макар и още зачатъчно) става нова твар. Но това би трябвало да се разпростре далеч зад пределите на храма: всичко подвластно на човека без остатък може да бъде осветено чрез него; всичко над което работим, до което се докосваме, всички предмети на всекидневния живот - всичко може да стане част от Царството Божие, ако това Царство бъде в нас и като сиянието христово на Преображение се разпространява над всичко до което се докосваме.
Да помислим за това. И отнасяйки се внимателно и благоговейно към целия този тварен и видим свят да послужим в него като съработници Христови, за да може той да достигне своята слава, и всичко тварно чрез нас да влезе в радостта на Господа.
В духовния живот дори и в най-простите моменти на човешкото всекидневие, има мигове, които са така прекрасни и удивителни, че ни се иска времето, животът и вечността да спрат в тях и никога да не се случва нищо ново. Това е станало с апостолите, които Христос е взел със себе си на планината на Преображението и именно това е изразил апостол Петър казвайки: "Господи, добре ни е да бъдем тук! Да направим три сенника, един за Теб, един за Мойсея и един за Илия и да останем тук огрени от тази невеществена, божествена светлина обгърнати от този дивен покой". Тогава нито Петър, нито другите апостоли, успели да забележат онова, което по-късно известили на другите: че Христос се е преобразил и показал в сиянието на вечната Си слава в момента, когато Мойсей и Илия говорили с Него за предстоящия Вход в Ерусалим и за разпятието. Тук, както на толкова други места в Новия завет можем да се уверим, че и апостолите като нас много пъти са виждали светлото и чудесното без да забележат какво струва то на Христа. (Св. Серафим Саровски казал веднъж на свой събеседник: "Моли Бога за това, което ти е нужно, но помни на каква цена Христос е получил власт да ти го даде.")
Христос стоял на Таворската планина между Мойсей и Илия - единият представящ закона, а другия всички пророци - и беседвал с тях за предстоящото, за това че сега предстои да умре, да се разпъне по своята Божествена любов и човешко отдаване за спасението на света. И в този момент Божествената светлина проникнала и обхванала цялото Му естество, а в отговор засияла човешката Му природа отдадена до смърт на Живия Бог. И тогава учениците му видели кой е Той: Агнецът Божи разпнат за спасението на света още преди да бъде създаден светът. И влезли в славата Божия в същия облак, осенил Синайската планина, където Бог разговарял с Мойсей като със свой приятел и им било толкова добре, че не се нуждаели от нищо друго, освен да стоят пред лицето на славата Божия. Но и тогава учениците не схванали причината на ставащото, не могли да разберат, че славата Божия им се открива само защото техния Учител, Господ и Приятел отива да умре. На тях им се щяло да останат в тази радост и да не се отделят никога от преобразения Христос. Но всъщност Мойсей и Илия били дошли, за да беседват със Спасителя именно за тази раздяла. И когато учениците пожелали да останат (така както на нас ни се иска в най-светлите моменти времето да спре и да останем в забрава) Христос им казал: "Не! Да си вървим оттук!" - и ги отвел в долината, от висината на Таворската слава в ужаса на земната нужда и трагедия. Там те срещнали един баща отчаян за спасението на детето си, там заварили другите ученици на Христос, които не можели да направят нищо за него и детето му.
Тавор и славата са неразривно свързани със завръщането в мрака и с разпятието, със смъртта и със съшествието на Христа в ада. И едва после, когато всичко това бъде извършено Господ ще възкръсне в слава - вече неотнимаема.
Нека разберем, че когато ни бъде дадено да съзрем човек или Живия Бог в тази слава, тогава ни е дошло времето с поглед в таворската тайна да влезем в света, в трагичния свят и световния мрак, за да занесем там онази светлина, която свети в мрака и която мракът не може да обземе. Така е постъпил Христос и това е призванието на неговите ученици! Амин.
Митрополит Антоний Сурожски
Избрано и преведено от проповеди за празника, четени през периода между 1973
и 1990 г. от Михаил Шиндаров.
брой 23 за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com